История на Българското възраждане

Разложителните процеси в Османската империя продължават развитието си с пълна сила и през втората половина на XVIII в. В резултат на това влиянието на централната власт по места отслабва. Засилената икономическа и военна мощ на аяните и противопоставянето им на представителите на държавната администрация ускорява центробежните тенденции и непокорството. Започналите междуособни стълкновения, разбойническите прояви, кърджалийството и даалийството, борбите на отцепниците с централната власт — всичко това дестабилизира Турция и създава благоприятни предпоставки за въоръжена борба на българите и извоюване на политическа самостоятелност.

Слабостта на българската буржоазия и все още твърде крехките промени във всички области на живота обаче не дават възможност за използването на създадената благоприятна ситуация. Макар българите да се въоръжават твърде често със съдействието на централната власт, те си служат с предоставеното им оръжие преди всичко за защита от разбойническите нападения. Като се спира на този период, Любен Каравелов отбелязва: „Ако Инджето и Кара Кольо да бяха имали ум, разум и патриотизъм и ясно съзнание, и ако народът би бил малко по-събуден, и те биха направили това, което направи Карагеорги в Сърбия.“ Следователно през втората половина на XVIII в. степента на развитие на българското общество не предлага условия за целенасочено националноосвободително движение. Ето защо българите свързват своите надежди най-вече с войните на Русия срещу Турция.

Участието на българите в руско-турските войни и в освободителните борби на сърби и гърци

През 1768 г. започва поредната руско-турска война, известна като първата Екатеринина война. На 19 януари 1769 г. руската императрица се обръща към славянските народи и гърците със специален манифест, с който им обещава помощ за извоюване на политическа самостоятелност. Този манифест се разнася сред покорените християни от българина на руска служба Назар А. Каразин. По лично нареждане на Екатерина II той обикаля балканските страни, агитира в полза на Русия, разяснява нейните стремежи. Полк. Каразин се завръща на север от Дунав с 3 хил. български доброволци, които участват в сраженията и овладяването на Букурещ през ноември 1769 г. и в превземането на Гюргево в началото на 1770 г.

Бойните действия, които се развиват в Североизточна България, водят до непосредствен досег с руските войски, а това засилва още повече вярата в Русия. Особена активност в подкрепа на русите проявяват българите в битката срещу османците при с. Козлуджа (Суворово). Според подписания през 1774 г. мирен договор в с. Кючук Кайнарджа Русия, освен многото придобивки, получава правото да покровителства християните в някои области на Османската империя.

Втората Екатеринина война поражда нови надежди сред българите. Тя започва през 1787 г. и завършва с Яшкия мирен договор, подписан в края на 1791 г. Активността на населението на юг от Дунав се обуславя и от намесата на Австрия в тази война на страната на Русия, Подписаният сепаративен мирен договор в Свищов през 1790 г. между Австрия и Турция и Яшкият мирен договор не променят положението на българския народ, но промяната в статута на Влашко и Молдова, които преминават под покровителството на Русия, засилва освободителните стремежи сред българите.

Двете Екатеринини войни нанасят силен удар върху престижа на Османската империя. Макар проектите на руската императрица да са свързани с възстановяването на Византийската империя и да са с прогръцка насоченост, българското население се заразява с вярата за покровителство на християнството и за освобождение с помощта на Русия.

Промените, които настъпват в Европа в края на XVIII и началото на XIX в., дават своето отражение и в източната част на континента. Наистина и българската буржоазия, и българското общество като цяло не са в състояние да осмислят и асимилират напълно тези промени, но въпреки това сред тях се зараждат идеи, които показват стремеж за приобщаване към славянския свят. Новите моменти, колкото и нестройни да са все още, се проявяват отчетливо през първото десетилетие на XIX в. Те са свързани както с промените, настъпили сред българите, така и с активизирането на Русия. През 1804 г. врачанските граждани, подпомогнати от други селища в този район, изпращат Иван Замбин и Атанас Николаев (Некович) в Петербург за търсене на помощ от страна на Руската империя. Тази първа дипломатическа мисия показва изкристализирането на една устойчива идея, която ще става все по-жизнена и по-актуална и която ще свързва все по-здраво разрешаването на българския въпрос с позицията и с поведението на Русия. Каквато и оценка да се дава на тази идея, тя се оказва и исторически вярна, и исторически оправдана.

Освободителните тенденции сред българите се подклаждат и от борбите на съседните балкански народи. В тях българският народ участва под девиза „борба за вяра“, като се надява, че той ще получи същото съчувствие и помощ от своите съседи, когато дойде неговият ред. През 1804 г. започва Първото сръбско въстание, ръководено от Кара Георги Петрович. Българите в Западна и Северозападна България се включват масово в подкрепа на сърбите. В българските погранични райони има редица въоръжени надигания на населението, а четите на Хайдут Велко Петрович, Кондо войвода, Драган Папазоглу, които наброяват по няколко хиляди души, се включват в бойните действия на страната на сръбските въстанически части. Отделни българи се издигат като ръководни кадри във въстанието. Такъв е Петър Ичко от Воденско, който участва в преговорите с Високата порта, а едно от примирията носи и неговото име и е известно като „Ичков мир“.

Започналата през 1806 г. руско-турска война активизира участието на българите в подкрепа на сърбите. Освен това по време на тази война българите дават своята помощ и на руските войски. Подкрепата за руската армия е направлявана от политическия център в Букурещ под ръководството на Софроний Врачански. Установени са делови отношения с руското дипломатическо представителство в Букурещ, влиза се във връзка с руските командващи Дунавската армия, като се набелязват конкретни задачи, които трябва да се изпълняват от страна на българите. Софроний снабдява с необходимите пълномощни писма Замбин и Николаев, които чак след това действие на българския архиерей са признати от руските правителствени среди за официални български пратеници. През 1811 г. е изградена Българската земска войска, която действа на страната на руската армия. В нейното създаване участие вземат С. Врачански и Георги Мамарчев от Котел. Освен това във вътрешността на българските земи е създадена разузнавателна мрежа, която осигурява руските войски с необходимите сведения. През 1810–1811 г., когато русите завземат Русенско, Търновско, Севлиевско и Ловешко, българското население се сражава заедно с тях срещу вековния потисник. Българските отряди под ръководството на Г. Мамарчев проявяват чудеса от героизъм в боевете при Силистра. Неоценима е и стопанската помощ, оказана на руските войски по време на бойния им поход на юг от р. Дунав.

Сключеният през 1812 г. мирен договор в Букурещ осигурява известна автономия на сърбите, която е закрепена окончателно сред Второто сръбско въстание. Освен това Букурещкият мирен договор запазва правото на покровителство от страна на Русия върху балканските християни.

Още по-масово е участието на българите в националноос-вободителните борби на гръцкия народ. След създаването през 1814 г. на организацията „филики етерия“ (Съюз на приятелите) в Одеса, която си поставя за цел да подготви гръцкия народ за борба, в много български селища се формират хетерии (тайни общества), които се включват в подготовката на въстанието. То започва през 1821 г. От самото начало на въстаническите действия много българи се вливат в състава на гръцките сили както в континентална Гърция, така и в заддунавските княжества, където действат отрядите на Тудор Владимиреску и Александър Ипсиланти, преминали в края на февруари 1821 г. от Бесарабия в Молдова. Опитът на българите да накарат Ипсиланти да преведе войските си през българските земи на път за Гърция, за да могат и те да въстанат, завършва без успех. Предприетите репресивни мерки от страна на турците довеждат до множество екзекуции на участници в изградените тайни общества. Мнозинството от тях са богати и издигнати българи, които освен живота загубват и своето състояние и обричат на мизерно съществуване потомството си.

Във въстанието в континентална Гърция участват известни българи като Хаджи Христо, Ангел Гацо, Ангел Софиянец, Хаджи Михал, Петър Моралията, Иван Селимински и др. Много от тях се издигат и заемат ръководни постове в гръцката армия, а след това участват в изграждането на свободната гръцка държава.

Въпреки проявения героизъм от страна на гръцкия народ и неговите балкански съюзници през 1827 г. въстаническите действия са потушени от турските войски и само намесата на Европа осигурява благоприятния изход. През 1828 г. започва нова руско-турска война. Под ръководството на ген. Дибич Забал-кански руската армия преминава през цяла Източна България и достига до Одрин, който пада в руски ръце. Тук през септември 1829 г. е подписан Одринският мирен договор, който дава свобода на Гърция, а Сърбия, Влашко и Молдова разширяват своята автономия. България отново остава в състава на Османската империя.

По време на военните действия българите подкрепят руската армия и се включват масово в борбата срещу османското владичество. Българските отряди в армията на ген. Дибич се ръководят от Г. Мамарчев и Панайотис Фокиано от Сливен. Те отново, както и в предходната война, се проявяват много в боевете при Силистра. През целия боен марш на руската армия тя е подкрепяна от българите, като въстаническите надигания са особено значими в Югоизточна България. Там българското население подпомага дебаркирането на русите при Созопол, а при настъплението им към Одрин българите се надигат масово в тяхна подкрепа. Въстанието, макар и стихийно, има своето значение за облекчаване на изпълняваната от ген. Дибич бойна задача.

Въоръженото брожение сред българското население продължава и след подписването на Одринския мир. Сега то е свързано най-вече с името на Г. Мамарчев, който решава да подготви и обяви българско въстание в района на Котел-Сли-вен, което да принуди Русия да се заеме и с българския въпрос. Когато подготовката е в разгара си, Г. Мамарчев е арестуван по нареждане на ген. Иван Ив. Дибич и е изпратен в тила на руската армия. Така пропада поредната надежда на българите, породена от тази война и от масовото им участие в подкрепа на руските войски. И този път Русия, след подписването на Одринския мир, не иска да усложнява обстановката, още повече че освобождението на България все още не влиза в дипломатическите и стратегическите й планове.

За размера на българското участие в тази война може да се съди по преселническото движение, обхванало цяла Източна България. Това е най-масовото изселване на българи през периода на османското владичество. Заедно с руските войски на север от р. Дунав се прехвърлят между 100 и 130 хил. души. Причините за това трябва да се търсят най-вече в страха от турските репресии като отговор на масовото българско участие във войната. Преселниците се установяват в Молдова, Бесарабия и Южна Русия. Обезбългаряването на източнобългарските земи има важни последици най-вече в негативен план. Тези райони са едни от най-добре развитите в икономическо отношение, а населението, което ги напуска, е особено будно и активно и стопански, и политически.

Велчова завера

След приключването на войната от 1828–1829 г. в живота на Европейския югоизток настъпват значителни промени. Русия променя своята политика и става покровител на Турция. След решителната й намеса на страната на Цариград в разразилата се Египетска криза се стига до подписването на Ункярискелес-кия договор на 8 юли 1833 г. Съобразно постановленията на този договор Русия получава правото на пълен контрол над Проливите. Това засилва противоречията между Петербург, от една страна, и западните покровители на империята, от друга, до краен предел. Като резултат през 1841 г. е подписан Лондонският протокол, по силата на който се установява европейски протекторат над Турция, а Проливите се затварят за всички чужди кораби.

Междувременно революционният кипеж на Балканите продължава. Укрепващата българска нация се насочва все по-уверено към самостоятелни революционни изяви, имащи за цел промяна на съществуващото положение. Издигнатата от политическия център на С. Врачански идея за автономия е обоснована още по-обстойно от българските емигрантски дейци през 30-те години на XIX в. Тази идея предвижда да се образува едно автономно княжество в Добруджа, което ще бъде база за бъдещите освободителни борби. След успешния завършек на борбите автономният статут ще се разпростре върху всички български земи. Тази идея принадлежи на М. Кифалов, Ив. Селимински и В. Ненович. Тя показва, че и сега българските емигрантски кръгове се стремят към такъв политически статут за България, какъвто имат съседните балкански държави Сърбия, Влахия и Молдова.

През 30-те години, вследствие засилената агитация от страна на Сърбия, започва революционно брожение в западните български земи. През 1833 г. в Нишко, Видинско и Берковско избухва въстание, в резултат на което към Сръбското княжество се присъединяват шест нахии. Две години по-късно в този район започва ново въстание, което поставя началото на поредица бунтове, продължили с малки прекъсвания почти десетилетие и половина.

През 1835 г. в Търново и Търновско е подготвена Велчова-та завера, която се явява продължение на борбите на българите след подписването на Одринския мир. Идеята за организиране на въоръжено надигане и този път принадлежи на Г. Мамарчев, който след войната остава като комендант на Силистра. Едно българско въстание, според него, би довело до намесата на Русия, така както това става в Сърбия и Гърция. Той влиза във връзка с търновските първенци и съзаклятниците формират два центъра — Силистра с Г. Мамарчев и Васил X. Вълков и Търново, начело с Велчо Атанасов Джамджията. Привлечени са съмишленици от Г. Оряховица, Дряново, Трявна, Елена, Габрово. В съзаклятието е включен и игуменът на Плаковския манастир отец Сергии. В манастира се провеждат срещите, там се уточняват всички въпроси по предстоящите действия. Димитър Со-фиянлията трябвало да набира въстаници под прикритието на строителни работници. Замисълът на организаторите пропада поради предателството на еленския чорбаджия Йордан Кисьов. Главните дейци на заверата са заловени, съдени и обесени, а Г. Мамарчев, като руски поданик, е заточен на о. Самос, където умира през 1846 г.

Въпреки неуспеха на Велчовата завера тя има важно значение за по-нататъшните борби на българския народ. Това е първият самостоятелен опит, който показва, че укрепващата българска нация започва да изправя снага и да разчита най-вече на своите собствени сили.

Селски въстания в Западна и Северозападна България (1835–1841 г.)

В средата на 30-те години на XIX в. в Западна и Северозападна България започва една продължителна поредица от селски бунтове и въстания. Две са основните причини, довели до въоръжените действия срещу турската власт. На първо място трябва да се посочи, че в тези райони не се провежда аграрната реформа и не се прилагат постановленията на Гюлханския хатишериф от 1839 г. Това се прави по тактически и военни съображения — централната власт не желае да посегне върху правата на местната администрация и аристокрация, тъй като се нуждае от подкрепата й в борбата срещу свободното сръбско княжество. При това положение турските първенци успяват да заграбят земята на цели села и райони, да се сдобият с тапии за притежание и да създадат големи поземлени участъци от т.нар. господарски земи. Втората основна причина трябва да се търси във въздействието, което упражнява Сърбия върху угнетената селска маса в Западна и Северозападна България. Самото съществуване на съседното автономно славянско княжество оказва революционизиращо въздействие върху българските селяни. Освен това княз Милош, чрез свои пратеници, обещава помощ за българите, ако те въстанат. Всъщност сръбският княз вижда тежкото положение на Турция след войната й с Египет и се старае да го използва за заграбването на западните български земи и откъсването им от турските предели.

През 1835 г. 16 села в Пиротската каза се вдигат на въстание против своеволията на местния първенец Мехмед ага. Тъй като по това време се уреждал въпросът с отстъпването на Сърбия на шест погранични нахии, българите разчитали, че с едно въстание ще накарат Високата порта да прехвърли и Пиротската каза към Сърбия и по този начин ще се отърват от насилията и грабежите на корумпираната турска администрация.

На следната, 1836 г. се вдигат на борба против произволите на мюдюрина Хаджи Мериф Ахмед селяните от Берковска околия. Начело на въстаниците застава Манчо Пунин от с. Бистрилица, поради което въстанието е известно като Манчова буна. Около две седмици селяните задържат позициите си и едва след като получават уверението на турската администрация, че мюдюринът ще бъде сменен, се разотиват по домовете си.

Смяната на административните лица в Берковско не променя положението на селяните, поради което през 1837 г. те въстават отново. Въстаниците се събират на 14 ноември в Чип-ровския манастир. За ръководител е избран Върбан Панов, а за негов помощник е определен Кръстьо Нешин. Въстаналите селяни наброяват около 2000 души, но само около 80 от тях били въоръжени с огнестрелно оръжие. И този път обещаната подкрепа от страна на Сърбия не е получена. В решителното сражение на 23 ноември въстаниците отстъпват пред превъзхождащия ги противник и повечето от тях се прехвърлят на сръбска територия. Ръководителят Върбан Панов е заловен и обесен на 30 ноември.

През 1838 г. селяните от Пиротската каза въстават отново. Ръководени от Милое Иванович, дядо Божил, баш кнеза Цоло и други селски първенци, съзаклятниците успяват да вдигнат на борба около 20 хил. души от почти 300 села. Пирот е поставен в обкръжение и само изпращането на подкрепления от Ниш, София и Неврокоп предотвратява превземането му от въстаниците. При появата на редовна войска селяните са принудени да се оттеглят. Една част от тях се завръща по домовете си, а друга се прехвърля на сръбска територия.

През 1839 г. в Цариград, в тържествена обстановка, е оповестен Гюлханският хатишериф, с който се дават гаранции за имота, живота и честта на всички поданици в империята, гарантира се равенство на всички пред закона, независимо от това дали те са мюсюлмани или християни, обещава се въвеждането на нов ред в събирането на данъците, като се премахнат съществуващите злоупотреби.

Българите посрещат Гюлханския хатишериф с надежди, но твърде скоро разбират, че оповестените права остават само на книга. В резултат на остри противоречия и на редица спорни въпроси през 1841 г. в Нишкия вилает избухва ново въстание, което по своя обхват и отзвук в чужбина превъзхожда всички предишни надигания.

Въстанието от 1841 г. започва на 6 април и обхваща Нишки, Лесковацки и отчасти Врански район. Начело на въстаниците застават Милое Иванович, Станко Атанасов Бояджията, Станко Чавдар, поп Георги Янкович, Никола Сръндак и други селски първенци. Въпреки масовия характер и несравнимо по-голямата съпротива, която въстаниците оказват във въоръжените стълкновения, отсъствието на предварителна подготовка и оръжие си казва думата. Въстаническите части са разбити във всички окръзи, независимо от това, че в много случаи показват безпри-мерен героизъм. Така войводата Милое Иванович се затваря с 50 души в кулата край с. Каменица и след неравна битка с обкръжилата ги войска и башибозуци всички до един загиват. След потушаването на въстанието башибозушките банди нападат беззащитните села и извършват страшни жестокости. Опожарени са над 250 села, избити са хиляди мъже, жени, деца и старци. За да се спасят от терора, селяните масово бягат в Сърбия. Според една сръбска статистика от 12 до 22 април на сръбска територия преминават 9460 души, които прекарват със себе си голямо количество овце, кози, волове, коне и свини.

Турските зверства предизвикват жив отклик в славянските страни и в цяла Европа, Френското правителство изпраща специален анкетьор — Жером Адолф Бланки, който трябвало да разследва турските жестокости. Той е придружен от Александър Екзарх — студент по това време в Париж. В резултат на посещението си във въстаналите райони Бланки издава през 1843 г. в Париж своя пътепис „Пътуване в България през 1841 г.“ „Европа не знае достатъчно — пише той, — че в тази част на Турция няма ни една-едничка християнска жена, чиято чест да не е изложена на произвола на първия мюсюлманин, комуто тя би имала нещастието да се хареса! Европа не знае, че турците влизат, когато намерят за добре, в къщите на християните и вземат оттам, каквото им хареса; че молбата е по-опасна от съпротивата и че най-малките гаранции, дадени на най-изостаналите страни, биха били безкрайна милост за населението на България.“

Тревожният разказ на Бланки прави достояние положението на българите пред европейската общественост, но френското правителство не предприема нищо в защита на изтерзания народ. То, направлявано от Гизо, продължава да поддържа идеята за запазване целостта на Османската империя.

В Нишките събития се намесва и Русия. Тя изпраща свой специален пратеник — държавния съветник Кодинец, който трябвало да проучи истината за турските зверства. Но и Русия не предприема нищо конкретно в защита на българите, тъй като Николай I, като убеден крепител на идеите на „Свещения съюз“ за запазване на реда в Европа, се отнася с подозрение към националноосвободителните движения, върху които Русия няма контрол.

Нишкото въстание има широк отзвук и в Сърбия. То довежда до намесата на полската емиграция от лагера на княз Адам Чарторийски в българо-сръбските отношения. Под влияние на ръководителя на полското задгранично правителство дошлите на власт през 1842 г. уставобранители се опитват да запазят контрола над българското движение с оглед закрепване на Сърбия като център на южните славяни. За тази цел през 1844 г. Илия Гарашанин, подпомогнат от полските емигранти, разработва така нареченото „Начертание“ — първата сръбска великодър-жавна програма. Като поддържа бунтовническите прояви на българите, сръбското правителство се стреми да привлича вниманието и силите на Високата порта към тези области и да я прави по-отстъпчива към исканията на Белград.

Браилски бунтове (1841–1843 г.)

В края на 30-те и началото на 40-те години на XIX век революционното брожение се разпростира и в други райони на българските земи, а също така и сред българската емиграция. Създаденото в Атина „Македонско дружество“ си поставя за цел да подготви българите за революционна борба. В същото време се раздвижват българските емигрантски колонии на север от Дунава и в Южна Русия. В тази обстановка се стига до опитите за въстание, известни в историята като Браилски бунтове.

Първият бунт е свързан с имената на сръбския капитан Татич (Милое Станиславович) и българина капитан Васил хаджи Вълков. Идеята на затворниците е да се формира голяма и добре въоръжена чета в Браила, която да се прехвърли на юг от Дунав и да предизвика масово въстание на българите. В подготовката на това дело са посветени много български търговци, занаятчии, сезонни работници, интелигенти. Действията на двамата капитани не остават тайна за румънските власти. През юли 1841 г. четата в състав от около 300 души е готова, но когато на 13 юли се отправя към пристанището и започва подготовката по преминаването на реката, тя е нападната от подразделения на румънската армия. В завързалото се сражение една част от четниците намират смъртта си, друга част съумява да се спаси, а 53 души са заловени и осъдени на каторжен ТРУД.

Непосредствено след провала на този опит започва подготовката на Втория браилски бунт. Негови организатори са Георги Стойков Раковски и гръцкият капитан Ставрос Георгиу. Раковски пристига в Браила през август 1841 г. с гръцки паспорт на името на Георги Македон. Тук българинът се подвизава като частен учител по гръцки и френски език. В изпълнение на разработения от „Македонското дружество“ план той трябвало да организира за борба българската емиграция на север от Дунав. В същото време друг член на дружеството, Стоян Стоянов Ми-хайловски (бъдещият Иларион Макариополски), се установява в Търново. Старата българска столица се избира за вътрешен център на предстоящото въстание. В Браила българските и гръцките съзаклятници формират революционна организация, в която от българска страна освен Раковски влизат още Петър Ганчев, Георги Казака, поп Прокопи. Клонове на тази организация са изградени в редица селища на Влашко, Молдова и Бесарабия. Според разработения план въстанието на българи и гърци трябвало да започне през февруари 1842 г. в Галац и Браила. Формираните отряди ще преминат по замръзналия Дунав в българските земи и ще вдигнат народа на въстание.

И този път опитът за съвместни действия на българи и гърци пропада. Раковски и останалите главни организатори на заговора са разкрити, арестувани, отведени в Букурещ и осъдени. Шест души, между които Георги Раковски и Ставрос Геор-гиу, получават смъртна присъда. Като гръцки поданици двамата са изпратени за Атина. В Цариград Раковски съумява да надхитри стражите, избягва и с помощта на гръцки патриоти заминава за Марсилия.

Разкритията на румънските власти и тежките присъди над заловените съзаклятници не спират революционното брожение сред емиграцията в Браила. Като най-дейна фигура сред българите сега се изявява Андрей Дешев. Под негово ръководство съзаклятническата организация изгражда свои подразделения в редица градове. Подготовката на новото въстание се засилва особено много през 1843 г., когато в Браила пристига участникът в първия бунт капитан Васил Хаджи Вълков. Като негови помощници действат капитан Станко Радович и Никола Фили-повски. При подготовката и на Третия браилски бунт организаторите предвиждат създаването на голяма чета, която да премине в българските земи и да вдигне народа на въстание. И този път обаче поради предателство опитът за въоръжено нади-гане пропада. През септември ръководителите на подготвения бунт са арестувани и изпратени на каторга в солните мини.

Трите Браилски бунта са един неповторим епизод на балканска солидарност в борбата срещу общия поробител. В тях участват и българи, и гърци, и сърби, и румъни. Това, което не съумяват да направят правителствата на балканските държави, го правят обикновените хора, обединени от общия стремеж към свобода. Освободени от национални пристрастия и користни планове, участниците в Браилските бунтове доказват на практика възможността на общото действие срещу азиатските нашественици. Тази е и основната причина, поради която представителите на великите сили посрещат с голямо безпокойство и страх това проявление на балканско разбирателство и взаимодействие.

Видинско въстание през 1850 г.

Годините след Нишкото въстание се характеризират с постоянен революционен кипеж сред селските маси в Западна и Северозападна България. В отношенията между селяните, от една страна, и притежателите на господарлъци, от друга, се натрупва толкова много вражда и ненавист, че въоръжените стълкновения могли да започнат всеки момент по най-незначителен повод.

Революционният кипеж в Европа през 1848–1849 г. също оказва въздействие върху по-издигнатите представители на българския народ и върху войводите от предишните въстания, които не се примиряват с поражението и продължават своята организаторска работа. Брожението сред българските селяни през 1848–1849 г. е свързано с имената на Никола Сръндак, Пуйо войвода, даскал Велчо и др. Опитът на Никола Сръндак да премине с чета в българските земи завършва с арестуването му от сръбските власти, оковаването във вериги и затварянето му в гр. Алексинац. Подготвяното от Пуйо войвода въстание се проваля и на 11 май 1849 г. видинските власти съобщават в Цариград, че Пуйо, даскал Велчо, свещеникът и още девет техни помощници са арестувани и хвърлени в затвора.

Под влияние на общото недоволство през 1850 г. започва подготовка на ново въстание. Инициатори са белоградчишките първенци, ръководени от кнез Цоло Тодоров. И сега те се надяват на сръбска помощ, а целта на подготвяното въстание е „или да присъединят този край към Сърбия, или пък да извоюват някакви правдини“. Молбата за помощ от страна на Белград получава твърде уклончив отговор: „Ако цялото население въстане, Сърбия може да помогне, обаче тайно и само с пушки и барут.“

На общото събрание на съзаклятниците, проведено в манастира край с. Раковица, се обсъждат основните въпроси по подготовката и хода на предстоящото въстание. В избрания ръководен комитет влизат кнез Петко Маринов, кнез Цоло Тодоров, кнез Иван Кулин, Вълчо Бочов Куюмджията, Лило Панов, Първан Стамболията и други селски първенци. Решава се въстанието да избухне на 1 юни. Според изработения план се предвижда завземането на Лом, Белоградчик и Видин. За ръководител на Ломския отряд е определен капитан Кръстьо, дядо Игнат от с. Раковица е избран за командир на Белоградчишкия отряд, а Първан Върбанов е поставен начело на въстаниците, които трябвало да обсадят Видин.

На 1 юни въстанието започва в с. Воднянци, където по това време се намира капитан Кръстьо със своите помощници. Въстават и съседните села, но опитът за превземане на Лом завършва неуспешно. Поради липса на огнестрелно оръжие селяните били разпръснати, капитан Кръстьо убит, а помощникът му Илия Гочев — тежко ранен. Една част от въстаниците, под ръководството на Иван Кулин, се отправят към Белоградчик в помощ на тамошните бунтовници.

Подобна участ сполетява и селяните, които обкръжават Видин. Под ръководството на Петко Маринов се намират няколко хиляди души, но лошото въоръжение довежда до погром още при първото стълкновение с башибозушките банди.

Кулминацията на селското въстание от 1850 г. е обсадата на Белоградчик. На 8 юни повече от 10 хил. души блокират града и в продължение на 10 дни го държат напълно изолиран. Изградени са три укрепителни линии, но вместо да предприемат активни настъпателни действия, въстаниците чакали предаването на турците, които са лишени от хранителни припаси. Турските власти от Видин и другите съседни градове се възползват от бездействието на селяните около Белоградчик и от погрома на въстанието в другите райони, организират наличните турски сили и предприемат настъпление срещу обсаждащите града селяни. Първите сблъсъци завършват с победа на въстаниците, но на 19 юни турците предприемат общо настъпление, което завършва с разгром на селските отряди.

След потушаването на въстанието вълната на терора се разпростира навсякъде в Северозападна България. „В селата и по улиците, навсякъде, гдето могат да се намерят християни, са ставали убийства като над животни. Преди няколко дни двама турци срещнали един християнин на улицата; единият запитал другия дали може с един удар да отсече главата му — турчинът извадил ножа си и му отсякъл главата“ — се казва в едно донесение от района на въстанието.

Косвена вина за кървавата вакханалия имали и сръбските власти, които нареждат на околийските началници в пограничните околии „да не приемат ония от въстаниците, които биха пожелали да влязат в Сърбия и да се предадат.“ С официално писмо от 19 юни сръбското правителство успокоява видинския валия, че слуховете за помощ от страна на Сърбия „са празни приказки“. За пореден път белградското правителство изиграва своята роля на подстрекател, а след това на недоброжелателен наблюдател на бедите, сполетели българското население.

Турските жестокости предизвикват реакция сред представителите на великите сили в Османската империя. В защита на българите се застъпва руският дипломатически представител в Цариград Титов, който настоява категорично за наказание на виновниците за кървавите зверства. И английският представител е принуден да се намеси в защита на българите, като заявява на турското правителство, че ако „желае доброто разположение, приятелството и помощта на Англия, то трябва строго да накаже виновниците на тия престъпления и заедно с това да вземе мерки против всяко евентуално повтаряне на подобно злодеяние“.

Намесата на представителите на великите сили принуждава Високата порта да се заеме с уреждане на спорните въпроси. Изпратени са специални правителствени анкетьори, които установяват извършените жестокости. След продължителни спорове между правителството в Цариград и селските делегации, изпратени от въстаналите райони, аграрната реформа е проведена и в тази част на българските земи. До юли 1853 г. на селяните са раздадени тапии за земите, с което приключва спорът по госпо-дарлъците.

Въстанията и бунтовете през 1835–1850 г. създават предпоставки за националноосвободителното движение, като показват, че у българския народ зреят революционни сили, които могат да бъдат използвани и организирани за самостоятелно извоюване на политическа свобода. Разгледаният период е по-висок етап в борбата на българския народ срещу турския феодален гнет, етап, който завършва с отвоюване на известни придобивки, подобряващи условията за бъдещата борба.

Политически движения и организации на българите по време на Кримската война

Поредната руско-турска война, започнала през 1853 г., предизвиква нови надежди сред българите, които смятали, че най-сетне идва и техният ред да извоюване на политическа независимост. Поради тази причина по време на войната във вътрешността на българските земи и сред емиграцията настъпва политическо раздвижване, целящо да покаже, че българският народ с право очаква по-добро бъдеще. Първите сериозни прояви в това отношение са свързани с името на Георги С. Раковски.

През втората половина на 1853 г. с помощта на българската търговска буржоазия в Цариград Раковски създава „Тайно общество“. Това е политическа организация, имаща за цел да подготви българите за съвместна борба с русите срещу вековния потисник. С помощта на верните си съратници Иван Бацов, Павел Чалъков, Павел Грамадов, Константин Ранов и други той се заема да изгради клонове на това общество в различни български градове. Сам посещава Шипка, Габрово, Търново, Шумен, Русе, Свищов, Враца, а Иван Бацов влиза във връзка с руските дипломатически представители в Белград и Букурещ. Като използва познанството си с един от турските министри, Раковски е назначен за главен преводач на турската Дунавска армия.

Планът, който разработва „Тайното общество“, предвижда освобождение на България по пътя на съчетаване на въоръженото въстание на българския народ с военните действия на руската армия. За главен район на бойните действия се предвижда Търновско, Габровско и районът между Калофер и Казанлък. Усилена подготовка се провежда и в Западна България, тъй като се предвиждало, че руските войски ще форсират р. Дунав при Свищов и Видин.

В края на декември 1853 г. Раковски е разкрит и арестуван, но по пътя за Цариград отново успял да избяга и след като събира чета от 12 души, през юни 1854 г. се установява в района на Котел, където решава да изчака навлизането на руските войски на юг от Дунав. Намесата на Англия и Франция във войната осуетява руския десант в българските земи и основните бойни действия се съсредоточават на Кримския полуостров. При това положение Раковски разпуска четата си и се установява в Котел.

В навечерието на военните действия между Русия и Турция се раздвижва и българската емиграция на север от Дунав. В края на 1852 г. представителите на едрата българска буржоазия в Букурещ формират политическа групировка, известна като Епитропия, която се изявява със своята дейност до март 1854 г., когато получава официалното признаване от страна на Русия под името Средоточно българско попечителство. Краткият по време живот на Епитропията е съпроводен от оживена дипломатическа дейност на Великите сили по Източния въпрос. Русия открито поставя въпроса за ликвидирането на Османската империя и за подялба на нейното наследство, като изявява своите претенции за окупация на балканските провинции. В същото време Петербург признава правото на Англия да се разпорежда в Близкия изток.

Тази позиция на северната империя предизвиква ответна реакция на Франция, която в никакъв случай не искала да остане изолирана при решаването на въпросите в Европейския югоизток, формалният спор за покровителството на светите места между Париж и Петербург довежда до обтягането на отношенията между двете сили, а малко по-късно и до военен конфликт. Истинските основания на този спор обаче се заключават в стремежа за първенствуващи роля и влияние над „болния човек на Босфора“. Според петербургската дипломация Русия е тази, която получава това още през 1774 г. с постановленията на мира, подписан в Кючук Кайнарджа. И Франция, и Англия оспорват правата на Руската империя и изтъкват многократно, че няма международен акт, който да оправдава амбициите на петербургското правителство.

През февруари 1853 г. в Цариград пристига официалният пратеник на Русия княз А. С. Меншиков, който трябвало да уреди възникналите спорни въпроси и да подпише договор с Високата порта, гарантиращ правата на Русия като първостепенен покровител на християнското население в империята. Отказът на Турция, подкрепен от нейните западни покровители, довежда до окупацията на Дунавските княжества от руската армия през лятото на 1853 г. Този акт на Русия е последван от навлизането на обединените морски сили на Франция и Англия в Мраморно море, а през октомври 1853 г. Османската империя официално обявява война на Русия. На страната на Турция в тази война се включват още Франция, Англия, Сардинското кралство и Австрия.

При възникналата ситуация руската дипломация става по-отстъпчива и благосклонна към инициативите на българската емиграция и през март 1854 г. дава своето благоволение за създаването на Средоточно попечителство. Ръководството му включва седем души — Константин Чокан, Христофор Мустаков, Иван х. Бакалоглу, Александър Ходжик, Петър Протич, Христо Георгиев и Георги Атанасович. Попечителството създава свои клонове в Браила, Галац, Плоещ и други селища на север от Дунав. То се намира под силното въздействие на руската политика, следва инициативите на Петербург и си поставя задачата да набира доброволци, които да се включат в бойните действия на страната на руската армия. Освен това дейците на организацията и техните пълномощници събират разузнавателни данни, необходими на руското командване.

По същото време се формира и Одеското българско настоятелство. То има точна рождена дата — 2 февруари 1854 г. Негови членове също са едни от най-богатите български търговци в Одеса като Н. Хр. Палаузов, Н. М. Тошков, В. Рашеев братя Тошкович и др. Настоятелството е известно като благотворителна организация, но същинската му дейност е свързана с подпомагане на руската армия, набиране на доброволци, събиране на разузнавателни сведения, предоставяне на необходимите сведения на руското командване за по-известни и способни българи както сред емиграцията, така и във вътрешността на страната.

И Средоточното попечителство, и Одеското настоятелство са организации на най-едрата българска буржоазия, но още при тяхната поява между тях настъпват противоречия, свързани с опитите за налагане лидерството на едната над другата. Това довежда до обтягане на отношенията, но и двете организации правят много в подкрепа на руската армия. Така Н. Хр. Палаузов разработва дори проект за управление на освободените български области, тъй като дейците в Букурещ и Одеса вярвали в победата на Русия и освобождението на България като резултат от тази победа.

С помощта на специални емисари, изпратени сред българите във Влашко, Молдова, Бесарабия и Южна Русия, са събрани около 4 хил. доброволци, които са поставени под командването на гръцкия генерал Иван Самос. Недоволни от това, че грък е поставен начело на българите, двете организации продължават да набират нови доброволци, които се организират в самостоятелни български отряди, между които и един кавалерийски.

Неблагоприятният обрат за Русия във военните действия довежда до оттеглянето на руските войски от Дунавските княжества. Българските войскови части са разпуснати, а Одеското българско настоятелство получава официално признание едва след приключване на войната. Този обрат се отразява и върху подготовката на въстаническите акции във вътрешността на българските земи.

През 1855 г. в Търново е подготвено съзаклятие, свързано с имената на Никола Филиповски, Кънчо Кесариев, Петко Славейков. Те влизат във връзка със Средоточното попечителство в Букурещ, но подготовката по нападението над турския гарнизон в града пропада, тъй като заговорът е разкрит.

След приключването на войната и подписването на Парижкия мирен договор въстаническите надигания в българските земи продължават. През май 1856 г. във Видинско започва известната Димитракиева буна, носеща името на главния организатор Димитър Петрович от Силистра. Поради предателство въстанието е потушено сравнително лесно от турските войски, а главните организатори съумяват да се изтеглят в Сърбия. На 15 август 1856 г. се поставя началото на въстание в Търновско, начело с Никола Филиповски. Въпреки предварително привлечените многобройни симпатизанти от Търново, Габрово, Лясковец, Елена, Трявна и други селища на района, на уречения ден в Лясковския манастир се събира една малка чета от около 25 души. По пътя за Габрово четата води сражения с преследващите я турци, а предателството на тревненските и габровските чорбаджии ускорява нейното унищожаване.

Политическите движения на българите по време на Кримската война имат важно значение в няколко направления. Преди всичко по време на войната се създават едни от основните организации на българската емигрантска буржоазия, които в следващите години дават своя принос за окончателното разрешаване на българския въпрос. Освен това връзките между Русия и българското общество укрепват още повече. Независимо от това, че тази война завършва с победа на Турция и нейните съюзници, сред българите още по-трайно се вкоренява надеждата за освобождение с руска помощ. След Кримската война настъпва кулминацията в културните и политическите взаимоотношения между двата народа, а българският въпрос започва да присъства все по-трайно в дипломатическите инициативи на Петербург по проблемите на Източния въпрос.