История на Българското възраждане

Кримската война (1853–1856 г.) завършва с победа на Турция и нейните западни съюзници. Териториалната цялост на османската държава е гарантирана категорично от съвоюващи-те страни, а подписаният на 30 март 1856 г. Парижки мирен договор узаконява основните положения, наложени от победителите. Те поставят в твърде тежка ситуация една велика сила, която се явява главна опасност за турското съществуване на европейския континент. Руската империя, разбита и унизена, е принудена за известно време да свие знамената и да се задоволи с ролята на наблюдател в Европейския югоизток. По този начин вместо стабилизиране на положението Парижкият договор изостря противоречията, но отлага развръзката за едно недотам далечно бъдеще.

Положителните резултати, постигнати от Турция в тази успешна за нея война, имат много висока цена. След 1856 г. империята попада в пълна зависимост от напредналите западноевропейски държави. Изостанала в икономическо отношение, тя фактически се превръща в полузависима страна, в която съюзниците от приключилата война налагат окончателно своята воля. Представителите на тези сили в Цариград започват да диктуват безцеремонно условията и насоките, в които трябва да се развиват имперската политика и икономика. Под натиска на Англия, Франция и Австрия Високата порта е принудена да обнародва нов реформен акт, Хатихумаюн, издаден на 18 февруари 1856 г. Хатихумаюнът всъщност е едно ново издание на Гюлханския хатишериф от 1839 г., с което се цели възобновяване на реформите в империята, започнали през 30-40-те години на XIX в. Този пореден опит за продължаване ерата на Танзи-мата преследва в крайна сметка модернизирането и европеизи-рането на Турция — т.е. извеждането й от състоянието на „болния човек“ на Босфора и превръщането й в една що-годе приемлива държавно-политическа система.

С новообявения реформен акт султанът потвърждава оповестените с Хатишерифа гаранции за запазване живота, имота и честта на всички поданици на държавата. Освен това той обещава реформиране на съдебното дело, на съществуващата данъчна система, премахване на злоупотребите, свободно развитие на училищата, изкуствата и занаятите. Хатихумаюнът предвижда още създаване на смесени съдилища, достъп на всички поданици на империята до участие в местните управителни органи и свобода на вероизповеданията. На християнските търговци, чужди и местни, се дават редица нови привилегии. Особено внимание се обръща на необходимостта от привличане на външни капитали и от използване на достиженията в науката на европейските страни. Обявява се правото на чужденци да притежават недвижими имоти в границите на империята.

И Хатихумаюнът, както и предходните подобни актове, издадени от Високата порта, не променя основните начала в Османската империя. Представителите на мюсюлманската религия — дервиши, улеми, молли, проповядват, че предложените промени нарушават старинните турски традиции, обичаи и институции, осветени от шериата. Като резултат мнозинството от турското население фанатизирано демонстрира незачитане на правата, дадени на християните. Високата порта също не спазва поетите обещания. Вместо реформиране на данъчната система, правителството увеличава размера на вземанията, а най-тежкият данък за селяните, десятъкът, продължава да се събира в натура, чрез системата на откупуването, до Освобождението. Злоупотребите, насилията и грабежите остават и занапред ежедневни явления, съпътстващи живота на феодалната империя.

И все пак Хатихумаюнът, който открива втория период на Танзимата, изиграва и известна положителна роля. Като обявява правото на немюсюлманите да придобиват земи, той помага за засилване на процеса за преминаване на земята в ръцете на българските селяни. Освен това правителството в Цариград, принудено от западните си партньори и подтиквано от появилата се турска буржоазия, провежда някои реформи, които в много отношения са и половинчати, и гротескни, но които все пак улесняват донякъде развитието на новите отношения. Обявената свобода на вероизповеданията е използвана от българите за узаконяване на тяхната борба за самостоятелна българска църква. Оповестеното свободно развитие на училищата, изкуствата и занаятите издига движението за културна еманципация на още по-високо ниво.

Новият реформен акт, издаден по настояване на западните велики сили, облагодетелства преди всичко самите тях. С Парижкия мирен договор и с Хатихумаюна се потвърждава запазването на режима на капитулациите, а това е красноречиво доказателство за действителните цели, преследвани от „покровителите“ на империята. Превръщането й в суровинна база на бързо развиващата се западноевропейска промишленост и в консуматор на произведенията на същата тази промишленост е определящото в отношенията на Англия, Франция и Австрия към Турция. Като резултат търговските връзки между тези страни и Османската империя след 1856 г. бързо се разрастват. Така през 1857 г. търговският оборот между Турция и Франция възлиза на 156 млн. франка, а през 1869 г. нараства на 223 млн. франка. Подобна е картината в търговията с Англия и Австрия, като последната почти монополизира обмена с дунавските пристанища, след като Русия, по силата на мирния договор, е отстранена от устието на р. Дунав.

Неравностойността в търговските взаимоотношения, изразяваща се най-вече в митническата политика, заплашва с разруха стопанския живот на империята. Ниските вносни и високите износни мита застрашават дори интересите на великите сили, поради което в началото на 60-те години Високата порта сключва със западните държави нова серия търговски договори, съгласно които вносното мито се увеличава от 5 % на 8 %, а износното мито се намалява от 12 % на 10 %. Тези облекчения обаче идват твърде късно и те нямат никакво решаващо значение за стопанството на Турция.

След приключването на войната западните капитали се настаняват трайно в Европейския югоизток. С тяхна помощ започва строителството на жп линии, на пътища, пристанища и т.н. През 1860 г. с английски капитали е построена първата жп линия на Балканския полуостров — Черна вода — Кюстенджа, а след това се строят редица други линии. Представителите на западните фирми получават много концесии от държавата, в които влагат доходни инвестиции. Чуждият капитал навлиза и в банковото дело. Той контролира дори Отоманската национална банка, която представлява основен финансов орган в държавата.

Неблагоприятните тенденции в икономическото развитие на империята принуждават Високата порта към сключване на поредица външни заеми, които трябвало да доведат до финансовото стабилизиране на Турция. Вместо очакваното подобрение, кризата се задълбочава още повече и през 1860 г. държавният дълг достига половин милиард франка. Трудността при погасяването на външните дългове достига дотам, че за изплащане на текущите лихви правителството сключва нови заеми. Като резултат през 1875 г. дългът към западните държави и Отоманската банка надхвърля 5 милиарда франка.

Процесите, съпътстващи живота на Османската империя след Кримската война, не оставят съмнение за истинското положение, в което тя изпада. Държавата фактически се превръща в сателит на напредналите европейски страни, който подхранва с жизнените си сокове тяхната икономика и който в същото време не прави почти нищо в защита на собственото си стопанство. Всичко това рефлектира върху българското общество, което търпи редица промени след 1856 г.

Промени в българското селско и градско стопанство през 50-70-те години на XIX век

По време на Кримската война и непосредствено след нея настъпват редица промени в българското селско стопанство. Когато се разглеждат тези промени, трябва да се има предвид, че селското стопанство е много по-консервативно в сравнение с промишлената сфера. През периода на Възраждането то се намира на изключително ниско техническо равнище. „Ако турчинът и да се занимава със земеделие — отбелязва в. «Свобода», — то той и до днес още работи с ония оръдия, които света употребяваше във времената на еврейските патриарси. Върви поколение след поколение, умират цели народи и раждат се други, а българите си орат нивите с допотопните рала.“

Въпреки всичко по време на войната и непосредствено след нея се наблюдава значително увеличаване на селскостопанското производство. Необходимостта от зърнени храни и други продукти за войските на съюзниците дава тласък в развитието на земеделието. Значително нараства и производството на технически култури.

Селскостопанската продукция на империята никога не се е намирала в особено големи излишъци на пазарите, а това важи с особена сила за военновременните години. Освен това в голямото си мнозинство турското население, по силата на своето господстващо, привилегировано положение, стои настрана от производствената дейност и търси други начини за препитание. Това също стимулира производствената дейност на българското село, тъй като изнесените на пазара произведения със сигурност се реализират. По този начин българското селско население играе основна роля в стопанското развитие на нашите земи и дава своя принос в развитието и окончателното налагане на новите буржоазни отношения.

Само две години след приключването на войната Високата порта регламентира настъпилите промени в областта на селското стопанство. През 1858 г. е издаден Законът за земите, в който наред със запазването на някои стари положения се въвеждат и редица нови постановки, свързани с реалните промени, които търпи поземленият режим в империята. Чрез този закон и последвалите наредби се уреждат въпросите около покупко-продажбата на земя, преминаването й в наследство, преотстъпването й от един владелец на друг и т.н.

Преобладаващата част от българското селско население след войната са свободните или раетските селяни, които притежават известно количество земя. Тази земя те обработват с помощта на членовете на семейството си и само по-заможните прибягват до използването на наемен труд. Така през 50-70-те години на XIX век в голямата си част селското население се превръща в организатор на стоковото производство.

След Кримската война продължават своята дейност чифлишките стопанства. Появяват се и редица нови чифлици, като техни организатори са най-вече такива търговски фирми като Арие в Самоков, Гюмюшгердан в Пловдив, братя Евлоги и Христо Георгиеви. По своите най-важни белези тези стопанства се доближават плътно до буржоазната форма на земеползване в селското стопанство. Чифлишкото земевладение е твърде ограничено по своя териториален обхват и то не е преобладаващо дори в районите, където е най-разпространено. Там чифлиците се разпростират върху 1/5 до 1/4 от обработваемата земя. Селското население, работещо в тези стопанства, не надхвърля 1/15 част от занимаващите се със земеделски труд селски стопани.

Що се отнася до обезземляването на селяните в резултат на развитието на чифлишките стопанства, то този процес в никакъв случай не трябва да се надценява и абсолютизира. До освобождението на България обработваемата земя е достатъчна за задоволяване нуждите на българските селяни. „По нас богатството, т.е. земята, е у селското население и се намира разпределено в много ръце, без да е събрано в ръцете на едно меншество — съобщава в. «Нова България». — Всеки български селянин, колкото и да е той бедняк, има свой собствен дом, една част земя — нива, лозе — свой добитък и пр. Самото нещо, което грози нашето селско население, както и всички други класи, то е турското владичество, което е претоварило българина с толкоз тежки данъци по всички отрасли на промишлеността и селското стопанство, щото съразмерно той нищо не се ползва от труда си.“

След Кримската война се правят и първите по-сериозни опити за модернизиране на селското стопанство. Започва внос на земеделски машини и техника, на чужд опит в производството на различните култури. За да се задоволи нуждата от кредити на селския производител и за да бъде той избавен от лихварите, през 1864 г. в Дунавския вилает са основани земеделските каси, които отпускат заеми с 12 % лихва. Инициатор на това начинание е Мидхат паша. Капиталът на касите е събран от задължителните вноски на земеделците в размер на 10–20 оки жито на всеки чифт работен добитък. На същия принцип са изградени земеделските каси и в Одринския вилает. Макар че не успяват да се превърнат в мощен кредитен институт, земеделските каси имат положителна роля в развитието на селското стопанство.

Позитивните моменти в разглеждания отрасъл на стопанството не могат да превъзмогнат наложените и господстващи отношения в земеползването. И след приключването на войната селяните, чифликчиите и другите притежатели на земеделски имоти не са техни собственици от юридическа гледна точка. Те са само владелци на земята, а собственик е османската феодална държава. Поради тази причина владелците са принудени да плащат всевъзможни данъци, наложени от собственика, финансовата криза, в която изпада империята през 60-70-те години на века, води до непрекъснато увеличаване на тези данъци. Така само в Дунавския вилает от 1864 до 1867 г. взиманията от държавата се увеличават с 33,7 %. Същата картина се наблюдава и в другите части на българските земи. Системата на откупуване на данъците, придружена с огромни злоупотреби, засяга най-вече селския производител. Към това трябва да се прибави и все още съществуващата извъникономическа принуда, която затормозява още повече развитието на българското селско население.

Настъпилите промени в живота на империята през разглеждания период се отразяват и върху промишленото производство в българските земи. Ускореният внос на фабрични стоки от западните партньори на Турция налага редица промени в занаятчийското производство. Стига се дотам, че цели отрасли загубват значението, което имат в предходните десетилетия, а отделни производства спират напълно. Особено тежко е засегната българската текстилна промишленост, която не е в състояние да конкурира вносните фабрични платове. При това и част от населението се ориентира сравнително бързо към внасяните стоки, които са и по-евтини, и по-фини. Тези процеси на спад в занаятчийското производство, на дезориентация в новата обстановка и на загуба на реална представа за собствените възможности са характерни най-вече за първите години след войната.

Едновременно с това някои стари производства съумяват да се съхранят и да увеличат своето производство. Традицията и консерватизмът в империята имат важно значение в това отношение. Появяват се и някои нови занаяти, които отговарят на променените нужди на българското общество и на господстващото турско население. По такъв начин в промишленото производство настъпват структурни промени, които адаптират това производство към новите условия. Тази адаптация от своя страна довежда до увеличаване обема на промишлената продукция върху основата на наемния труд. Така през 50-70-те години на века занаятите преживяват процес на диференциация и се обособяват около 70 вида самостоятелни ръчни производства.

По същото време започва разделението на труда в рамките на отделния занаят, като производството преминава през няколко отделни фази. При разделението на труда възниква необходимостта от поддържане на редовни контакти между отделните отрасли, увеличава се и укрепва икономическата връзка между тях.

Паралелно с разделението на труда в промишлеността се извършва и териториално разделение на труда в рамките на националната икономика. Очертават се профилирани райони, специализирани в определен вид стопанска дейност в съответствие с местните специфични географски и климатични условия, суровинната база и съществуващата традиция. Така например крайдунавските градове Видин, Лом, Оряхово, Свищов, Русе, Силистра и черноморските пристанища се превръщат в центрове на външнотърговския обмен; подбалканските селища Карлово, Сопот, Калофер, Пирдоп, Клисура се специализират в гайтан-джийството; Сливен, Котел и др. се прочуват с абаджийството; Габрово — с железарството; Самоков — с железодобива; Стара Загора и Шумен — с казанджийството; Казанлък — с розоварст-вото; Враца — със златарството; Търново, Севлиево, Ловеч — с кожарството; София — с преработка на животински продукти; Горна Оряховица, Елена, Дряново, Лясковец — с копринарство-то и т.н.

В процеса на профилиране и райониране на стопанската дейност още повече нараства необходимостта от по-тясно общуване и обмен между различните средища и райони. Така се формира и разраства единен вътрешен национален пазар.

Едно от най-важните условия за развитие на буржоазния начин на производство през разглеждания период е натрупването на парични богатства и средства за производство в ръцете на отделни хора. Това натрупване се осъществява най-вече чрез търговията и лихварството. По този начин през Възраждането възникват търговско-стопанските фирми на Евлоги и Христо Георгиеви, на братя Тъпчилещови, братя Робеви, братя Порови, фамилията Гюмюшгердан и т.н.

Буржоазният начин на производство намира най-широко проявление в текстилната индустрия — абаджийство и гайтан-джийство, в копринарството, кожарството, мелничарството, сал-ханджийството, железодобива, металообработването, в производството на млечни и месни продукти, спиртоварството, дървообработването, в оръжейното производство.

Натрупаното парично богатство и средства за производство в ръцете на отделни българи и напредналият процес в разделението на труда довеждат до появата на нови манифактурни и фабрични предприятия. В българските земи през разглеждания период най-разпространена е децентрализираната или пръснатата манифактура. Организатори на този тип предприятия са по-заможните търговци и производители, като Васил Станчов и с-ие в Котел, фамилията Арие в Самоков, компанията на Ма-джаровите в Копривщица, Иван Калпазанов в Габрово, Михала-ки Гюмюшгердан в Родопите и т.н.

Появяват се и предприятия от рода на централизираната манифактура, в която работят по 15–20 и повече наемни работници. Такива има в Самоков, Панагюрище, Клисура, Габрово, Търново.

След Кримската война все по-уверено се изявяват фабричните предприятия. През 1865 г. е модернизирана фабриката в Сливен, открита от Д. Желязков, а малко преди това, през 1862 г., е преоборудвана с вносни машини текстилната фабрика в с. Дермендере. През 1875 г. карловският търговец Иван Гро-зев построява модерна тъкачна фабрика в родния си град. По-малки предприятия от същото производство са отворени в Сливен, Панагюрище, Габрово, Владая, с. Бали ефенди (Княжево).

Фабричната промишленост прониква и в копринарството. През 1858 г. френската фирма „Братя Бонал“ построява копри-нарска фабрика в Ст. Загора. В 1861 г. подобно предприятие открива в Търново италианецът Дойно Викенти.

Машинното производство си пробива път и в някои други области на производството — добив на растителни масла, производство на тестени изделия, мелничарството, производство на хартия, сапун, кибрит и т.н. Така в резултат на създалите се благоприятни условия — акумулиран капитал, широк вътрешен пазар в империята, интензивни външнотърговски контакти и евтина работна ръка, в българските земи след Кримската война настъпва чувствителен подем в промишленото производство. През 50-70-те години на века в българските предели има 11 типично фабрични, машинни предприятия, около 500 предприятия от типа на манифактурите и огромен брой дребни и средни занаятчийски дюкяни.

Въпреки всичко през последните десетилетия на чуждото владичество България не съумява да се превърне в индустриално развита страна. Господстващите в Турция феодални отношения поставят в повечето случаи непреодолими препятствия пред българските индустриалци, поради което мнозинството открития и нововъведения в промишлеността остават непознати за българите.

Промените, които настъпват след войната в областта на селското стопанство и промишленото производство, дават своето отражение върху развитието на търговията. Непосредствено след подписване на мирния договор в търговията настъпва криза. Нарасналите нужди през войната подтикват българските търговци да складират големи количества стоки, които след 1856 г. се обезценяват. Застоят в търговската дейност обаче не продължава дълго. Нахлуването на стоки от западните държави дава тласък и на българската търговия. Като агенти на чуждестранните фирми българските търговци добиват възможност да разширят търговските си операции и да натрупат големи капитали. В Цариград средище на българската търговия е прочутият Балкапан хан, където се намират складовете и канторите на едрите български търговци. П. Р. Славейков нарича тези търговци „балкапански лордове“ и „плутократи“.

Големи български търговски фирми се издигат в Букурещ, Браила, Одеса, Виена. Те разполагат със значителни за времето си капитали. Във вътрешността на българските земи също се издигат големи търговски фирми, които имат клонове в Цариград, Виена, Лондон, Марсилия и други европейски градове.

Едни от най-известните български търговци през разглеждания период са Евлоги и Христо Георгиеви от Карлово, Николай М. Тошков от Одеса, Васил Станчов от Котел, Маджаровите в Копривщица и т.н.

Главните пречки за развитието на търговията в България по това време са големите данъци, неуредените съобщения, хаотичното състояние на финансите в империята, корумпираната турска администрация и вътрешните мита, които се отменят едва през 1874 г. Сериозно препятствие за търговията са и разбойническите нападения, които нарушават нормалния ритъм и създават недоверие между търговските партньори при неизпълнение, независимо от причината на поетите задължения.

През 50-70-те години на XIX век единният национален пазар, обединяващ трите български области Мизия, Тракия и Македония, укрепва още повече. Районирането и специализирането на производството довеждат до взаимното обвързване на всички земи в тези области, а българите заживяват в единен икономически ритъм.

Социална структура на българското общество през 50-70-те години на XIX век

Стопанските процеси и промени след Кримската война дават своето отражение върху социалната структура на българското общество. Властното проникване на буржоазния начин на производство във всички области на стопанския живот довежда до още по-ясно разграничаване на различните социални групировки сред населението. Разбира се, когато се говори за по-ясно разграничаване, трябва да се има предвид сравнението със социалната картина на предходния, вече разгледан период. Що се отнася до по-пълна яснота на социалната структура, в сравнение с някои класически буржоазни общества, то трудностите по категоризацията и характеристиката на отделните групи по социален признак си остават същите, както при изясняването на този проблем до войната. Това е така, защото новите отношения, наложили се сред българите, се сблъскват с непреодолими прегради, издигнати от господстващата феодална система. Трудностите в преодоляването на тези прегради налагат търсене на обходни пътища, замъгляване на действителната същност на подетото начинание и превратно представяне на господстващата ситуация, и всичко това с една-единствена цел — да се прокара новото в условията на старото.

И сега най-труден се оказва въпросът с разграничаването на различните групи сред буржоазията. Наистина структурата на българското общество в предходния период бе определена като структура на едно слабо развито буржоазно общество, но без наличието на един точен критерий е много трудно разделянето на това общество на съставящите го социални групи.

И все пак, като се използва вече възприетият критерий за употреба на по-условни категории при изясняването на този проблем, трябва да се подчертае, че най-ясно се откроява групата на едрата българска буржоазия. В нея влизат едрите търговци и търговски посредници, едри манифактуристи и фабриканти, едри земевладелци. Въпреки оживяването на промишленото производство през разглеждания период обаче не може да се говори за наличието на самостоятелна промишлена буржоазия. Едрата българска буржоазия си остава и сега търговс-ко-посредническа, но вече оперира с много по-големи капитали в сравнение с предходния период.

Към кръга на средната българска буржозия, освен споменатите вече категории, се причисляват и замогнали се и забогатели селски стопани. Колкото и ограничен да е техният брой, има сведения за хора, притежаващи по 500 и повече декара земя. Редовете на средната буржоазия се попълват от позабо-гатели занаятчии, собственици на по-малки манифактурни предприятия и др. Това е тази част от българското възрожденско общество, която има най-голям дял в налагането на новото и в отстояването на това ново. Тя има решаващо значение във всички сфери на обществения живот на българското общество.

Дребната буржоазия обхваща мнозинството от българите. Макар и многобройна, тя е сравнително лабилна, тъй като границата между нея и стоящата по-надолу група на наемниците твърде често е доста условна. Това е така, защото една част от селските стопани, които нямат достатъчно количество плодородна земя, изпращат своите синове и дъщери като постоянни или сезонни наемни работници. Твърде разпространено през този период е временното мигриране на населението от планинските и полупланинските райони към равнинните области, най-вече в Добруджа и Тракия, по време на жетва и вършитба. Това означава, че част от селското население не е в състояние да задоволи своите нужди единствено от земята, която притежава.

Значителна по численост е и онази част от българското общество, която изкарва препитанието си с наемен труд. С развитието на буржоазните отношения и с тяхното укрепване след войната тази категория хора постоянно се увеличава, но и тя е твърде разнородна, тъй като включва както изцяло безимотни хора, така и хора, които имат недостатъчно количество земя или други средства за живот. През този период се запазват все още изполичарите и кесимджиите, работещи в чифлиците, но заедно с тях в тези стопанства все повече и повече започва да се използва наемният труд.

Българската интелигенция след войната има изключително важно място в обществото. Най-изявените й представители диктуват „модата“ във всички области от интелектуалния живот на българите. Тя търси простор за своята изява и се обявява решително срещу сковаващите я норми на турския феодализъм.

През 50-70-те години на XIX век цялото българско общество е обладано от идеята за извоюване на политическа независимост. Османският феодален ред пречи за нормалното развитие на всички споменати социални групи. Ето защо всяка една от тях, в зависимост от своите разбирания, дава своя принос в борбата за свобода.