История на Българското възраждане

Революционно движение след Априлското въстание

Разгромът на Априлското въстание и неистовите зверства на поробителя, физическото унищожаване на много от най-изявените революционни дейци и разпадането на вътрешните и външните организационни структури се отразява негативно върху освободителните борби на българския народ. На преден план отново излизат противоречията, които са особено силни сред различните кръгове на емиграцията в Румъния. Временният провал на революцията като път за извоюване на независимостта активизира привържениците на идеята за разрешаване на българския въпрос с помощта на Русия.

Продължаващата Източна криза и обстановката на Балканите допринасят за сравнително бързото преодоляване на последиците от неуспеха. Защитата на българската кауза от страна на европейската общественост и започналата сръбско-черно-горско-турска война вдъхват надежда за успешен завършек на борбите за свобода. В подкрепа на българите се намесват и Славянските комитети в Русия, които още в края на 1875 г. планират даване на средства за подготовка на въстание. През май-юни Славянският комитет в Санкт Петербург отпуска 10 хил. рубли за българските доброволци в сръбско-черногорско-турската война и изпраща специален представител със задачата да обедини българската емиграция в Румъния.

Възложената мисия Владимир С. Йонин изпълнява частично. Вместо обединение на българските емигрантски среди в Букурещ се появяват две организации с една рождена дата — 10 юли 1876 г. Българското централно благотворително общество (БЦБО) с почетен председател В. С. Йонин и председател Кири-ак Цанков е наследник на Българското човеколюбиво настоятелство (БЧН), основано още през 1875 г. от същия този К. Цанков, и продължител в известна степен на БРЦК, макар в идейно отношение да има съществени различия между тях. Българското човеколюбиво настоятелство (БЧН) с председател митрополит Панарет Рашев изразява интересите на едрата русо-филска буржоазия, групирана около Добродетелната дружина.

Непосредствено след конституирането си, по внушение на Славянските комитети, двете организации подпомагат процеса по набиране и изпращане на доброволци за участие в Сръбско-черногорско-турската война. Подкрепени материално от славя-нофилите, те подпомагат около 2500 души да попаднат в Сърбия. Българските доброволци са разделени на три отряда и са включени в руско-българската доброволческа бригада към сръбската армия.

Връзките на българите със Славянските комитети и руските военни дейци, участващи в кампанията срещу Турция на страната на Сърбия, довеждат до появата на няколко плана за въстание в България. Още през март-април 1876 г. латвиецът Ян Сколмайстер разработва проект за въстание на българите, като предвижда с това да се прекъснат пътищата между Турция и Сърбия и по този начин да се облекчи задачата на сърбите в предстоящата война. Планът е докладван на ген. Михаил Г. Черняев, който съобщава, че българите се готвят за въстание по план, „съставен от един от нашите офицери“.

През юни 1876 г. се ражда и планът на ген. Ростислав А. Фадеев, изработен с помощта на българина ген. Иван Кишелс-ки. Той предвижда формирането на българска дивизия с руски ръководни кадри, която да удари турците в Северна България. Успехът бил сигурен поради ангажираността на Турция във войната срещу Сърбия. Още след първите успехи на дивизията трябвало да се обяви възстановяването на българската държава, което ще предизвика намесата на Русия в нейна защита. За командир на дивизията е предвиден ген. И. Кишелски.

Нов план за българско въстание разработва ген. М. Г. Черняев. Той отново е съобразен със Сръбско-черногорско-турската война. Според Черняев България можела да въстане само тогава, когато бъде заета от външна сила. Тя имала два изхода — или да бъде освободена от руските войски, или да бъде подпомогната от напредването на сръбската армия към вътрешността й. В изпълнение на този план е навлизането в Чипровско в началото на юли 1876 г. на българските отряди, ръководени от П. Хитов и Ф. Тотю. Заповедта на сръбското командване връща българите на изходните позиции, но около петдесет четници, под ръководството на Сидер Грънчаров, продължават похода си към вътрешността на страната. Четата води поредица сражения с преследващите я потери. Опитът за спасение чрез разделянето й на по-малки групи е безуспешен. Почти всички участници в четата са избити или заловени. На 31 юли при с. Чурек загива и войводата Сидер Грънчаров.

През август 1876 г. и БЦБО предлага план за въстание в България, свързан с войната в западната част на полуострова. Според БЦБО, за да се вдигне ново въстание, е необходимо формирането на един силен отряд от 1000 души на румънска територия или в Южна Русия, който да дебаркира на българска земя и да постави началото на въстаническите действия. За да се противопостави на въстанието, Турция трябвало да отдели част от силите си, съсредоточени срещу Сърбия, а това предоставяло възможност на ген. Черняев за настъпление и навлизане в България.

През октомври 1876 г. ген. Р. А. Фадеев предлага нов план за въстание. Този план е съобразен с възприетата от Русия линия за война с Турция, поради което на българите се отрежда значителна роля в борбата срещу турците. Тази борба, според фадеев, трябвало да има спомагателен характер и да осигури бързото настъпление на основните руски сили по набелязания маршрут.

С цел материалното осигуряване на така планираното въстание Московският славянски комитет закупува от Германия 20 хил. пушки „Шаспо“, две круповски батареи, 6 млн. патрони и 2500 снаряда. По-късно с това оръжие е въоръжено Българското опълчение.

И петте посочени плана са съобразени с промените, които настъпват в развитието на Източната криза. Те се свързват най-вече със Сръбско-черногорско-турската война и с ориентацията на Русия към военна акция срещу Османската империя. Подчиняването на българското освободително движение на промените, които настъпват на Балканите, може да се приеме за нещо естествено. В същото време тенденцията към съчетаването на освободителните борби на българите с военните действия на сърби и черногорци показва, че в средите на БЦБО превес вземат буржоазно-либерапните настроения. Зависимостта от Славянските комитети и стриктното изпълнение на поставените от тях условия доказва, че и БЦБО, и БЧН очакват освобождение на България от Русия.

От 18 до 22 ноември 1876 г. БЦБО провежда Народен събор в Букурещ. На това по същество общо събрание присъстват представители на емиграцията и на вътрешните дейци. Основната задача на събора се заключава в обсъждането и приемането на програма за решаването на българския въпрос. В приетата програма се предвижда възстановяване на българската държава в границите на Мизия, Тракия и Македония, „гдето главният и навред преобладаващ елемент е българският“. България ще се управлява самостоятелно, а основният закон на страната ще бъде конституцията, изработена от един законодателен орган. В програмата се предвижда още другите закони да бъдат в съгласие с основния закон, равенство за всички граждани, без разлика на вяра и народност, свобода на словото и съвестта, всеобща военна служба, общо просвещение за всички. За да се осъществи всичко това, Турция трябвало да бъде окупирана от външна сила.

Така разработената програма, придружена от специално съставен мемоар на френски език, е изпратена в началото на декември 1876 г. на участниците в предстоящата Цариградска конференция.

Приетата от Народния събор програма показва по безспорен начин още веднъж, че БЦБО разчита изцяло на външните сили за разрешаването на българския проблем. Демократичните принципи, заложени в програмата, са факт, но по тактически съображения участниците в събранието не указват формата на бъдещото държавно управление. Пълното доминиране на буржоазно-либералните идеи в този документ е съобразено с реалната обстановка. Поражението на революционната стратегия отваря вратите на политическите комбинации. Те в случая се оказват и по-удачни, и по-перспективни.

През лятото и есента на 1876 г. българската емиграция от средите на „старите“, съвместно с Екзархията, организира и реализира една забележителна по своите крайни резултати дипломатическа акция в Европа. Мисията, изпълнена от Марко Балабанов и Драган Цанков, е обезпечена финансово от БЧН и неговия действителен ръководител Евлоги Георгиев.

В началото на август Балабанов и Цанков започват своята дипломатическа обиколка и посещават Англия, Франция, Германия, Италия, Русия и Австро-Унгария. При срещите си с видни държавници, дипломати, политици и общественици те издигат българските искания, отразени в специален меморандум и в брошурата „България“, написани от самите тях. Основното искане е автономия за българите в пределите на империята. Тази сравнително ограничена политическа програма, която отразява идеите на организаторите на мисията, отчита интересите на Великите сили в Европейския югоизток и съчетава реалните стремежи на българите с тези интереси. Избраният подход показва, че дипломатическият такт става едно от основните оръжия в домогванията на българите към крайната цел.

М. Балабанов и Др. Цанков изпълняват по един забележителен начин възложената им мисия. Срещите им през лятото и есента на 1876 г. в европейските столици убеждават за сетен пъти най-ревностните крепители на Турция в необходимостта от действителни промени в живота на българския народ.

Българският въпрос в европейската политика през 1876–1877 г.

Разразилата се Източна криза активизира дипломатическата дейност на Великите сили. Всяка една от тях защитава своите интереси в Европейския югоизток, но кризата се оказва удобен повод за разбъркване на картите и за извличане на съответните дивиденти. Още срещата в Райхщад показва, че и Русия, и Австро-Унгария преследват най-вече своите собствени цели. Двете държави се договарят да не се намесват в конфликта между Сърбия и Черна гора, от една страна, и Турция, от друга. Договарящите се страни, независимо от противоречията, възникнали между тях, приемат ясно становище по въпроса, че ако Сърбия и Черна гора бъдат разгромени, то те няма да допуснат посегателство върху тяхната териториална цялост. В случай на техен успех двете сили се задължават да не допуснат създаването на голяма славянска държава на Балканския полуостров.

През октомври 1876 г. Сръбско-черногорско-турската война завършва с разгром на двете славянски държавици и само решителната намеса на Русия възпира по-нататъшното настъпление на турските войски. В този случай всъщност се прилага едно от решенията в Райхщад — да не се допусне посегателство върху тяхната цялост.

През времето, когато се водят военните действия в западната част на Балканския полуостров, в Цариград представителите на Великите сили развиват оживена дипломатическа дейност. В пълен ход е подготовката на Цариградската послани-ческа конференция, която трябвало да се произнесе по съдбата на България, Босна и Херцеговина и по възстановяването на мира между Турция, от една страна, и Сърбия и Черна гора, от друга. Предварителните заседания на делегатите започват на 11 декември. След изключително напрегнати разговори и дипломатически преговори в края на краищата се стига до решението да се даде автономия на българите в почти същите граници, начертани от фермана за независимата българска църква. По настояване на английския представител Солсбъри българските земи в тези граници се разделят на две административни области — Източна с център Търново и Западна с център София. За да бъдат отдалечени българските граници от морския бряг, от Западната област са изключени Воден, Кукуш и Дойран с прилежащите им райони.

Конференцията решава още, че главният управител на всяка от двете области ще се назначава от Високата порта със съгласието на силите гаранти. Той можел да бъде турски поданик или чужденец, но задължително християнин. Предвижда се изграждане на областни събрания, избирани от всички жители над 25-годишна възраст, имащи определено имущество. Проектира се изработване на правилник за организиране на правосъдието, гарантиране свободата на вероизповеданието и всяка община сама да решава религиозните и училищните дела, редовната турска армия да се съсредоточи в големите градове, като освен нея се създаде и милиция от християни и мюсюлмани пропорционално на общия им брой с офицери, назначавани от главния управител, а висшите — от султана, заселените в европейските владения на империята черкези да бъдат прехвърлени в Мала Азия и т.н. Този план, изработен и подписан от представителите на всички Велики сили, е връчен на Високата порта на 21 декември 1876 г.

Предложението за образуване на две автономни български области е изключително важен международен акт, с който не само се признава съществуването на българската нация от всички сили, но се очертават и нейните граници. Тези граници, с малки изключения, се покриват с границите, начертани от турското правителство през февруари 1870 г. Въпреки значителните различия по другите обсъждани въпроси във вижданията на участниците в конференцията границите на двете български области са приети единодушно.

На първото редовно заседание на конференцията, проведено на 23 декември 1876 г., турският представител Савфет паша обявява, че султанът дарява своите поданици с конституция, поради което предложеният от делегатите проект става безсмислен и ненужен. Съобщението е съпроводено с топовни гърмежи, които трябвало да известят конституционното начало в турския държавен живот. В началото на януари 1877 г. Великият диван отхвърля окончателно предложенията на посланическата конференция въпреки категоричното напомняне на Солсбъри и руския представител Н. П. Игнатиев, че Портата поема голяма отговорност с това си действие.

След отказа на Турция да приеме решенията на Цариградската конференция все повече и повече се налага убеждението, че Източната криза може да бъде разрешена единствено по пътя на войната. При това положение руската дипломация засилва своята активност и на 3 януари 1877 г. подписва тайна конвенция в Будапеща, съгласно която Австро-Унгария поема задължението в случай на руско-турска война да пази доброжелателен неутралитет и да оказва дипломатическо съдействие на Русия. По-късно във Виена е подписана втора тайна конвенция между Австро-Унгария и Русия, датирана като първата с 3 януари 1877 г. Австро-Унгария добива съгласието на Русия да анек-сира Босна и Херцеговина с изключение на частта, разположена между Сърбия и Черна гора. Русия от своя страна получава правото, според подписаната конвенция, да възстанови своята власт над Южна Бесарабия, отнета й с Парижкия мирен договор от 1856 г. Предвиждало се България, Албания и част от Румелия да бъдат организирани като самостоятелна държава. Съгласно чл. 3 на конвенцията се изключва възможността за създаване на голяма славянска държава на Балканите. С това всъщност за втори път Русия поема международно задължение, според което на Балканския полуостров не трябва да се допуска създаването на една голяма славянска държава. Това задължение противоречи на предложенията на Н. П. Игнатиев на предварителните заседания на Цариградската конференция за създаване на едно силно българско княжество. Поради тази причина Виенската конвенция е подписана без знанието на Игнатиев. Тя е запазена в тайна от него и през март, когато той посещава австрийската столица и води преговори с граф Анд-раши.

В изпълнение на възложената му дипломатическа мисия Н. П. Игнатиев посещава, освен Австро-Унгария, още Германия, Франция и Англия. Целта на тази обиколка е да се наложи руското виждане за излизане от кризата, основаващо се на неутрализиране на останалите Велики сили пред очертаващия се руско-турски военен конфликт.

През март 1877 г. в Лондон се провежда нова конференция по въпросите, свързани с Източната криза. С приетия на 19 март Лондонски протокол, подписан от Русия, Англия, Франция, Австро-Унгария, Германия и Италия, на Високата порта се препоръчва да приведе в изпълнение предложените й от силите мерки за промяна в положението на покорените християнски народи. И сега обаче босфорските политици отхвърлят решението на великите държави. Причината за това трябва да се търси както в недалновидността на турските ръководни среди, така и в противоречията между договарящите се сили. При това Англия, макар да подписала решенията на двете конференции, тайно подкрепя неотстъпчивостта на Високата порта. Изчерпала почти всички възможности за мирно разрешаване на проблема, Русия се ориентира към подготовка на поредната военна кампания срещу Османската империя.

Руско-турската война 1877–1878 г.

Още през есента на 1876 г. руското правителство обявява частична мобилизация и започва непосредствена подготовка за предстоящата война, формирани са две армии — Дунавска и Кавказка. Дунавската армия, под командването на брата на императора Великия княз Николай Николаевич, наброява около 190 хил. души, а Кавказката брои 80 хил. души. В хода на военните действия съставът и на двете армии се увеличава.

Срещу тази военна сила Турция противопоставя почти 500 хил. армия, която е въоръжена с най-модерното за времето си оръжие. По-голямата част от турските войски са съсредоточени на Балканския полуостров. В хода на военните действия турската Дунавска армия достига до 380 хил. души.

В заключителния етап на военната подготовка на страната на Русия се включва Румъния с 40 хил. войска, Черна гора с 25 хил. армия, а след падането на Плевен и Сърбия с 56 хил. души.

На 10 април руският канцлер княз А. Горчаков съобщава на руското дипломатическо тяло, че Русия е принудена да защити достойнството на Европа. Два дни след това, на 12 април 1877 г., войната е обявена с Манифест на император Александър II, прочетен в Кишинев.

В периода април-юни руските войски се съсредоточават на р. Дунав. На 10 юни Долнодунавският отряд на ген. А. Цимер-ман форсира реката между градовете Браила и Галац. Като преследва отстъпващите турски части, той достига до линията Черна вода — Кюстенджа. Това първо преминаване на юг от Дунав има за цел да заблуди турското командване за мястото на основния руски десант. След обстойно проучване на укрепителната система от руска страна се взема решение главният удар да бъде нанесен при Свищов. Тази отговорна задача е поверена на ген. М. И. Драгомиров и командваната от него 14-а пехотна дивизия.

На 15 юни руските войски форсират реката и преминават на българския бряг. Отлично изпълнената бойна операция дава възможност за бързо преминаване на основната част на Дунавската армия на завзетия плацдарм. Тук руските войски се разделят на три отряда — Източен, под ръководството на престолонаследника Ал. Александрович, Преден, под командването на ген. Й. В. Гурко, и Западен, с командващ ген. Н. Г. Криденер.

Източният отряд в състав от около 70 хил. души имал за задача да напредне на изток и да блокира големите военни бази Разград, Русе, Шумен, Варна, без да прави опити за тяхното превземане. Предният отряд в състав от 12 хил. бойци, между които са и българските опълченци, трябвало да настъпи по посока Търново — старопланинските проходи в централната част на Балкана. На Западния отряд се поставя задачата да овладее Никопол и да развие по-нататъшно настъпление в западна посока. Неговата численост е 35 хил. души.

В началото военните действия се развиват според разработения план. Източният отряд напредва успешно и стига до р. Янтра и р. Черни Лом. Тук той преминава към позиционни действия в изпълнение на поставената му задача. Западният отряд превзема Никопол, но поради забавяне дава възможност на Осман паша и войските му, напуснали Видин, да завземат гр. Плевен. Първият опит за овладяването на града на 8 юли от корпуса на ген. Шилднер-Шулднер завършва с неуспех. Предният отряд постига най-големи успехи. След като освобождава Търново, той преминава през Хаинбоаз, завладява Подбалканската долина и атакува турските позиции на Шипченския проход от юг. В същото време от север напредва Габровският отряд на ген. Дерожински. На 7 юли Шипка пада в ръцете на руската армия. Това е една изключително важна победа, тъй като Шипченският проход е основната връзка между Южна и Северна България в централната част на Стара планина. Три дни по-късно, на 10 юли, Предният отряд превзема Ст. Загора.

Успехите на ген. Гурко и застрашителният му марш принуждават турското командване да прехвърли срещу него армията на Сюлейман паша в състав от 40 хил. души. Тя има задача да овладее отново Шипченския проход, да се свърже с армията на Осман паша, след което с общо настъпление русите да бъдат изтласкани зад Дунав. В боевете при Ст. Загора на 19 юли българските опълченци и руските войски показват чудеса от героизъм, но са принудени да отстъпят под натиска на превъзхождащия ги противник и да съсредоточат своите усилия за задържане на Шипка.

Отбраната на прохода е поверена на ген. Н. Г. Столетов. Отрядът му включва Орловския полк и пет опълченски дружини. Общият брой на защитниците на Шипка е около 5500 души. По-късно към тях се присъединява и Брянският полк. Срещу този малочислен отряд е хвърлена 30-хилядна войска от армията на Сюлейман паша. Най-ожесточените сражения се развиват в периода 9–11 август. В най-критичния момент, когато всичко изглеждало загубено, пристига помощ от 205 бойци, изпратени от ген. Радецки. Отбраната е стабилизирана, а замисълът на турското командване пропада.

Междувременно продължават бойните действия на Западния отряд. На 18 юли е предприета втора атака на Плевен, но въпреки огромните загуби на жива сила градът остава в ръцете на турците. Третият щурм се провежда в края на август 1877 г. Жертвите от руска страна са 15 хил. души, но Плевен и този път не е превзет. Едва след третата атака руското командване поставя града в пълна блокада. За целта от Русия е извикан ген. Е. И. Тотлебен, който съумява да прекъсне всички връзки на Осман паша с външния свят. Загубили всякаква перспектива, турските войски правят опит за пробиване на блокадата на 27 срещу 28 ноември. Неуспехът принуждава Осман паша да капитулира и на 28 ноември Плевен пада в ръцете на русите.

Превземането на Плевен е повратна точка в развитието на военните действия. Въпреки тежките зимни условия руската армия форсира Балкана чрез Западния отряд под командването на ген. Гурко, чрез Троянския отряд под ръководството на ген. Карцов и чрез Шипченския отряд с командващ ген. Радецки. След превземането на София на 23 декември отрядът на Гурко се насочва към Пловдив. В същото време ген. Карцов освобождава Карлово и Подбалканските полета и обединява войските си с тези на ген. Гурко. На 4 януари 1878 г. е завзет Пловдив, а войските от армията на Сюлейман паша отстъпват панически към Бяло море.

На 27 и 28 декември отрядът на ген. Радецки разбива и пленява 22-хилядната армия на Вейсел паша при Шипка-Шейно-во. Обединените руски сили се насочват на изток и на 14 януари Одрин е превзет.

Настъпателни действия предприема и Долнодунавският отряд на ген. Цимерман, който първоначално, заедно с Източния отряд, има задача да блокира четириъгълника Силистра — Русе — Шумен — Варна. На 16 януари е превзет Хаджиоглу Пазарджик (Добрич), а на 10 февруари в руски ръце пада и Силистра.

Военният разгром на Османската империя принуждава Високата порта да проси примирие. То е сключено на 19 януари 1878 г. в Одрин.

Националноосвободителното движение на българския народ по време на войната

По време на военните действия в българските земи се разгръща масово освободително движение. То се изразява в участие на българите в бойните операции на руската армия и в провеждането на самостоятелни акции, в движението на селяните за окончателно ликвидиране на турската аграрна система и в създаването на местни органи на самоуправление като фактор за отстояване на извоюваната свобода.

Най-ярката изява на националноосвободителното движение на българския народ по време на войната е свързана с формирането и действията на Българското опълчение. Идеята за неговото създаване възниква през есента на 1876 г. и принадлежи на ген. Р. А. Фадеев. Тя е подкрепена от БЦБО, от Славянските комитети и от Одеското българско настоятелство. На 20 октомври 1876 г. граф Д. А. Милютин подписва заповед за създаване на Българското опълчение. За негов командир е определен ген. Н. Г. Столетов. В края на октомври в Ливадия се провежда среща, на която присъстват император Александър II, граф Д. А. Милютин, ген. Н. Г. Столетов, Ив. С. Аксаков, С. М. Третяков, Т. С. Морозов. Взема се решение цялото обмундироване и снаряжение за планираните 6 български дружини да бъде подготвено от Московския славянски комитет, наричан от Столетов „Московски българо-славянски комитет“.

Формирането на българските дружини започва в гр. Кишинев. В тях се включват много от българските доброволци, участвали в Сръбско-черногорско-турската война. След разгрома на двете славянски държави те са изгонени от сръбските власти на територията на Румъния. Тук грижите за тях, в очакване на Руско-турската война, поема БЦБО. В опълченските дружини влизат и много доброволци от средите на емиграцията и от вътрешността на страната. В началото на 1877 г. са формирани три батальона под името „Пеши конвой на главнокомандващия княз Николай Николаевич“. След обявяване на войната конвоят е реорганизиран в Българско опълчение.

От началото на войната подготовката на българите продължава в Плоещ, формираните 6 опълченски дружини включват около 7500 души. Жителите на гр. Самара подаряват на Българското опълчение знаме, изработено още през 1876 г. и предназначено за въстаналите през април българи. Поради потушаване на въстанието знамето не е изпратено в българските земи и сега се предоставя на българската войскова част. Тържественото му връчване на 3-а опълченска дружина с командир подполк. П. П. Калитин става на 6 май 1877 г. край Плоещ. След форсирането на р. Дунав започва изграждането на 6 нови дружини, като за целта е свикан набор от вътрешността на страната. Така съставът на опълчението достига 10 хил. души.

Бойното си кръщение опълченците получават при Ст. Загора. Героизмът, който те проявяват, предизвиква възхищението на руските командни кадри. „Българските дружини се биха и умираха геройски — донася ген. Раух. — Въпреки убийствения огън, измъкващ от боя цели редици, дружините не трепваха, но даже сами минаваха в настъпление и само когато почти половината от офицерите и низшите чинове излязоха от строя, отстъпиха пред грамадното числено превъзходство на противника.“ По-късно, при отбраната на Шипка, опълченските дружини предизвикват всеобщо възхищение със своите бойни прояви.

На 12 април 1877 г. БЦБО отправя обръщение към българите с призив да се включат на страната на русите и да участват масово в борбата срещу общия неприятел. Два дни по-късно, на 14 април, Обществото е принудено да се саморазпусне, тъй като неговите инициативи и радикални виждания не били в унисон с разбиранията на руските официални среди. Въпреки всичко неговият призив е последван. Много българи се включват в разузнаването и събират необходимите за руското командване данни. Масова е стопанската помощ, оказана във всички фази на войната. За престоя на Предния отряд в Търново ген. Гурко донася в Главната квартира: „Три дни ни храниха даром.“ По време на ожесточените шипченски сражения габровските жители разнасят вода и патрони на самите позиции, грижат се за ранените, окуражават бранителите със своето присъствие. В зимните преходи през Балкана българите са неизменни водачи и със своя опит оказват неоценима помощ на редовната руска армия.

Във вътрешността на българските земи се създават въоръжени чети, които извършват разузнавателни набези, охраняват селищата от набезите на башибозуците, извършват диверсионни акции и водят открити боеве с турските сили. Известни са четите на Петко войвода в Родопите, на Симо Соколов в Трън-ско, на Ильо Марков, Цеко Петков, П. Хитов и др.

По време на бойните действия започва стихийното ликвидиране на последните остатъци на турските аграрни отношения. Унищожаването на чифлиците и премахването на феодалната система в областта на земеползването е основното съдържание на т.нар. аграрен преврат.

Още по време на войната започва конституирането на местните управителни органи. Големи са заслугите в това отношение на Руското гражданско управление и неговия пръв ръководител княз В. А. Черкаски. В местните управителни органи влизат най-образованите и най-подготвените българи. Подпомагани от руските чиновници, те усвояват тънкостите на административното управление.

Военният разгром на Турция, победата на Русия и масовото участие на българите в извоюването на свободата вдъхват надежда за справедливо разрешение на българския въпрос. След почти петвековно азиатско потисничество българският народ от Мизия, Тракия и Македония усеща повея на свободата, заживява с вярата в щастливото бъдеще за България.

Санстефански мирен договор. Характер и значение на войната

След подписването на примирието между Русия и Турция на дневен ред излиза въпросът за сключването на мирния договор. Този проблем вълнува освен воюващите страни и всички Велики сили. Последните и сега се интересуват единствено от своите собствени интереси. И Англия, и Австро-Унгария държат за участие в изработването на договора, ако той не е в унисон с конфигурацията на силите и интересите, наложени чрез Парижкия мирен договор от 1856 г. и Лондонския протокол от 1871 г.

Още в средата на ноември 1877 г. в руската Главна квартира в Пордим се изготвя проектът за мирния договор с Турция. Междувременно след една от битките край Плевен граф Андра-ши не пропуска да напомни на Новиков — руския дипломатически представител във Виена, че сега неутралитетът на Австро-Унгария бил особено полезен за Русия. При подготовката на проекта за мирния договор неговите автори не са уведомени за подписаната на 3 януари Виенска конвенция и за поетите според нея от Русия задължения. Поради тази причина между двата документа се получава грамадно разминаване, което особено релефно се изявява по въпросите относно Босна и Херцеговина и границите на България. По въпроса за Босна и Херцеговина в конвенцията от 3 януари се казва дословно следното: „Русия предоставя на австрийския император да избере времето и начина за окупация на Босна и Херцеговина“, а в Пордим-ския проект този пункт получава следната редакция: „На Босна и Херцеговина се дава автономно управление с достатъчно гаранции, като Австро-Унгария взема най-дейно участие в тяхното изработване.“ По въпроса за българските граници в проекта за мирен договор е отбелязано, че българската държава ще се простира „в границите на българската националност и в никакъв случай в по-тесни граници от тези, отбелязани на Цариградската конференция“. В същото време Виенската конвенция постановява да не се създава голяма славянска държава на Балканския полуостров.

След преглеждане на Пордимския проект княз Горчаков не намира достатъчно смелост, за да направи необходимите корекции в духа на Виенската конвенция. Поради тази причина в Австро-Унгария посрещат изпратения проект за мир с недоволство и възмущение. Виена смятала, че Русия, подписвайки конвенцията от 3 януари, всъщност се отказва от постановленията на Цариградската конференция. Според този проект за мирен договор излизало, че Русия се отказва от подписаната от нея конвенция и се връща на позициите си от късната есен на 1876 г. в Цариград.

При това положение се стига до подписването на Сансте-фанския мирен договор. Без да е информиран за Виенската конвенция, Н. П. Игнатиев налага в Сан Стефано решенията на Цариградската конференция. Със запазването в тайна на преговорите с Виена княз Горчаков всъщност поощрява Игнатиев към подписването на такъв предварителен мирен договор.

Договорът е подписан на 19 февруари 1878 г. в селището Сан Стефано, отстоящо на 12 километра от Цариград. Той е прелиминарен, което означава, че Русия има намерение да се вслуша в претенциите на останалите Велики сили. Според чл. 6 България е автономно, трибутарно княжество с християнско правителство и народна войска. Границата й на запад започва от р. Тимок, после следва билото на Стара планина, спуска се на юг западно от Пирот и при Враня достига до р. Българска Морава. Оттам през Скопска Черна гора минава западно от Куманово и Тетово до планината Кораб. След това завива на юг по р. Дрина западно от Охридската каза, западно от казите Корча и Старово до планината Грамос, Костурското езеро и р. Мътеница. Оттам завива на изток, като минава южно от Йени-дже Вардар (гр. Яница) до устието на р. Вардар северно от Солун, през езерото Бешик гьол (Волве) с излаз на Бяло море до залива Бору гьол (Порто Лаго). Оттам границата се отправя на север през Родопите. Преминава през Крушевската планина, Чернатица, Ешек кулак и Кара Кулас, пресича р. Марица на север от Одрин, заобикаля Лозенград от юг и достига Черно море. Като следва морския бряг, границата достига до Манга-лия, оттам пресича Добруджа на северозапад и при Расово стига на дунавския бряг. За северна граница служи р. Дунав от Расово до устието на р. Тимок.

Санстефанският мирен договор не се налага на Турция единствено в резултат на военния й разгром от страна на Русия. Той е съобразен с проявите на национално самосъзнание на българския народ при изграждането на Екзархията и с решението на българския национален въпрос, прието от Цариградската посланическа конференция.

Новите територии, включени в състава на Санстефанска България, в сравнение с тези, предвидени във фермана от 1870 г. и решенията на конференцията от 1876 г., са населени предимно с българско население, но излазът на Бяло море издава част от целите на руската дипломация и руската политика на Балканите. В същото време съюзниците на Русия във войната са компенсирани заради тяхното участие в кампанията срещу Турция с чисто български земи и население. Така според този договор Сърбия получава Ниш, Прокупле, Куршумлия, Лесковац и прилежащите им райони, а Румъния — Северна Добруджа. Според решенията на Цариградската конференция тези земи са включени в състава на предвидените две автономни български области.

Санстефанският мирен договор удовлетворява почти изцяло българите въпреки направените отстъпки в полза на Сърбия и Румъния. Освен това той осигурява държавната независимост на Черна гора, Сърбия и Румъния. Договорът ликвидира съществуващите деспотично-азиатски порядки, наложени и отстоявани в продължение на векове в Европейския югоизток и се явява сериозна стъпка към окончателното разрешаване на Източния въпрос.

Безспорно най-голямо значение подписаният на 19 февруари мирен договор има за България. С този договор се премахват остатъците на остарялата господстваща система и се открива пътят за свободното развитие на новите буржоазни отношения, наложили се в българското общество в предходните десетилетия на XIX век. В този договор всички българи виждат залог за просперитет на обединената и освободена българска нация.

По своя характер Руско-турската война от 1877–1878 г. е прогресивна, освободителна война. Независимо от интересите, които преследва официална Русия, независимо от стремежите й за налагане най-вече на своето собствено влияние на Балканите, обективните резултати дават основание за оценяване на тази война с положителен знак. За освободените български територии войната изиграва ролята на буржоазно-демократич-на революция, която разкрива пътя на новите буржоазни отношения, която дава простор на личната инициатива и свободното развитие на частната собственост. В този смисъл Руско-турската война трябва да се оценява като едно от най-важните събития, които довеждат до възкресяването на българската държавност след почти цели пет века чуждоземно владичество.

Берлински конгрес и последвалият го мирен договор

Санстефанският мирен договор предизвиква недоволството както на всички Велики сили, така и на балканските страни. Англия и Австро-Унгария открито заявяват, че Русия се захванала самоволно с разрешаването на Източния въпрос, без да се интересува от мнението на другите заинтересовани от този проблем. Особено недоволство сред западните покровители на Турция предизвиква обстоятелството, че българското княжество има излаз на Бяло море. Против този излаз се обявяват всички под претекст, че той ще бъде използван от Русия, за да утвърди своето присъствие в Средиземно море и по този начин да наруши равновесието на европейските морски сили.

Мирният договор от Сан Стефано довежда до втвърдяване на позицията на западните сили по Източния въпрос и до консолидирането на техните политически инициативи. Англия заплашва Русия с военни действия. Тя е подкрепена от виенското правителство, което постоянно изтъква, че Петербург е нарушил поетите ангажименти от 3 януари 1877 г. за несъздаване на голяма славянска държава на Балканския полуостров, Франция и Италия припявали в същия глас и единствено Германия се въздържа от нападки спрямо Русия и подписания мир, но тя съветва северната империя да бъде по-отстъпчива и по-сговорчива със своите опоненти.

Създалата се неблагоприятна ситуация довежда до поредица дипломатически инициативи от руска страна, които имат за цел да неутрализират основните противници. През март 1878 г. граф Н. П. Игнатиев посещава Виена с цел да води преговори по спорните въпроси. Неговата мисия завършва без успех, тъй като и император Франц Йосиф, и граф Андраши настояват за спазване на постигнатите по-рано договорености и не искат да чуят дори за българска държава с границите, начертани на 19 февруари 1878 г. Неуспехът на Игнатиев прави руското правителство по-отстъпчиво и през април то се съгласява по принцип с предложението на Виена за разделянето на България на две части. През май посланикът на Русия в Лондон граф П. Шува-лов постига споразумение с министъра на външните работи Солсбъри Англия да не възразява срещу присъединяването на Южна Бесарабия, Карс и Батум към Русия, а последната се съгласява с разделянето на България на две части, като границата трябвало да премине по билото на Стара планина. По постигнатите договорености е подписана специална тайна конвенция, която на практика решава съдбата на българската държава.

След подписването на конвенцията канцлерът на Германия Ото фон Бисмарк издига идеята за среща в Берлин с цел обсъждане на Санстефанския договор. Така се стига до Берлинския конгрес. Причините, поради които се избира Берлин за място на този конгрес, трябва да се търсят преди всичко в това, че Германия и нейният канцлер афишират до това време пълна незаинтересованост към Османската империя и Балканските проблеми. При това положение столицата на Германия се оказва приемлива и за Русия, и за останалите Велики сили. Освен това до този момент Германия е настроена сравнително благосклонно към Русия и още преди започването на конгреса Бисмарк желае да разбере позициите на Петербург с намерение да ги подкрепи. На тази позиция на немския канцлер Горча-ков заявява: „Аз нямам нужда от Бисмарк за сключване на мирния договор.“

За делегати на Русия са определени канцлерът А. Горчаков, посланикът в Лондон граф П. Шувалов и посланикът в Берлин П. П. Урби. Английски делегати са министър-председателят Биконс-филд, министърът на външните работи Солсбъри и посланикът в Берлин Ръсел. Австро-Унгария изпраща в германската столица своя министър-председател Андраши, посланика в Берлин Каро-ли и посланика в Рим Хаймерле. Представители на Франция са министърът на външните работи Вадингтон, посланикът в Берлин Сан Валие и служителят във външното министерство Депре. Германските делегати на конгреса са канцлерът Бисмарк, държавният секретар Бернхард Бюлов и посланикът в Париж Хоен-лое. Турция е представена от Каратеодори паша, Мохамед Али паша и посланика в Берлин Садулах бей.

Заседанията на конгреса започват на 1 юни 1878 г. и завършват месец по-късно — 1 юли 1878 г., когато е подписан Берлинският мирен договор. Според него Санстефанска България е унищожена, а българските земи са разпокъсани на няколко части. Северна България, без Северна Добруджа, и Софийският санджак образуват Българско княжество, зависимо от Портата. То има територия 63 752 кв. км и население 2 007 919 (по преброяване от 1881 г.). Южна България под названието Източна Румелия е обособена като автономна област под върховната военна и административна власт на султана. Югозападните български земи, известни като Македония, Беломорска Тракия и Одринско се връщат на Турция. Северна Добруджа и според този договор се предоставя на Румъния, а към Сърбия се присъединява Нишкият санджак (така е и по Санстефанския договор) плюс Пиротско и Вранско.

Специален член на Берлинския диктат постановява, че всички договори за търговия и мореплаване, както и всички конвенции и спогодби, сключени по-рано между Великите сили и Портата, остават в сила и за Княжество България. Този текст засилва зависимостта на Княжеството и съхранява режима на капитулациите и за свободните български земи, а това е в интерес единствено на съставителите на договора, тъй като по този начин те запазват за себе си митническите привилегии, които действат в предходните столетия в търговските взаимоотношения с Османската империя.

Още по-жестоки са клаузите на Берлинския договор по отношение на Източна Румелия. Тя, като неделима част от империята, трябвало да приема като задължителни договорите, конвенциите и международните споразумения, вече подписани, или тези, които предстои да бъдат сключени между Портата и другите държави.

По настояване на западните покровители на империята с договора се постановява, че пребиваването на руските войски в България се съкращава от две години на девет месеца. Страхът от присъствието на руските войски на Балканите и притеснението от изграждане на боеспособна българска армия с руска помощ обединява опонентите на Русия и те съумяват да намалят чувствително срока на присъствие на руски военни сили, заложен в Санстефанския договор.

Берлинският договор потвърждава независимостта на Сърбия, Румъния и Черна гора. Освен това той дава правото на Австро-Унгария за 30-годишна окупация на Босна и Херцеговина. Русия получава исканите териториални придобивки в Мала Азия и Южна Бесарабия в Европа.

Берлинският конгрес и последвалият го мирен договор са поредният ход на Великите сили, който доказва, че в политиката няма морал, а единствено и само интереси. За сетен път големите капиталистически държави в Европа демонстрират своето единство при уреждането на спорни въпроси, които не накърняват тяхната териториална цялост. От Виенския конгрес през 1815 г. т.нар. Велики сили диктуват всички важни събития на континента. Частичната пренастройка на европейския концерт при различни ситуации не променя картината като цяло. Самото разделяне на държавите на велики и други предопределя и отношенията между тях — отношения на неравноправност, на подчиненост, зависимост, сервилничене… Отношения, които винаги са в полза на големите.

По отношение на България решенията на конгреса в Берлин са крайно реакционни. Преживяла два века на възход, българската нация получава признание и от Османската империя през 1870 г., когато Високата порта начертава границите на Българската екзархия, и от представителите на всички Велики сили в Цариград по време на Цариградската посланическа конференция през декември 1876 — януари 1877 г., когато тези граници, с незначителни поправки, са потвърдени от всички. По това време 1870–1876 г. те не са наложени със силата на оръжието или поради военния разгром на Османската империя. Те са очертани единствено съобразно живеещото в тях българско население. Две години по-късно, през 1878 г., представителите на същите тези Велики сили променят тотално своето мнение по този въпрос, което идва да подскаже, че „обективността“ им е в тяхната сила.

Разпокъсването на българската нация и територия се отразява по един невероятно жесток начин върху българите. Нарушен е икономическият и духовният ритъм, в който те живеят десетилетия наред, разпокъсано е едно тяло, чиито части се поставят в крайно неравностойно положение, заложени са противоречия, които ще пречат вечно за пълното счленяване на разпокъсаното.

В същото време са заложени, и то умишлено, междунаци-онални и междудържавни противоречия в Европейския югоизток, които ще се проявяват постоянно с различна сила. Творците на тези противоречия, които играят вечната роля на съдници и арбитри, обаче знаят отлично, че когато двама или повече се карат, третият или някой друг печели — и то много, и то невероятно много по съвсем елементарен начин. Принципът „разделяй и владей“ в случая показва по блестящ начин своята правота и своята вечност.

След Берлинския конгрес българите са изправени пред трудно разрешими задачи — за национално обединение, за национална консолидация, за икономически просперитет, за духовен подем… все процеси, чийто естествен ход е прекъснат насилствено и чието възстановяване изисква неимоверни сила и воля.