Изчезналата Библиотека

ГЛАВА 112

11.10 ч.

- Не! - Юън Уестърбърг нададе вик, който приличаше на животински. Разширените му очи се бяха приковали в екрана. В сърцето му кипяха гневът и разочарованието, трупани цял един живот.

Той отново обърна глава към Емили. В яростта и в поражението си можеше да направи само едно нещо с тази жена. Тя щеше да плати с живота си за безбройните животи, които току-що беше унищожила. С едно неизменно движение Юън вдигна дясната си ръка пак на нивото на лицето на Емили и премести пръст към спусъка.

Изстрелът отекна в малкия кабинет с оглушителна сила. Тялото на Емили сякаш се сгърчи, а после застина. Каквато и болка да причиняваше куршум, тя не я усещаше. Чу единствено оглушителния шум, видя стъписването и яростта, изписани на лицето на нападателя и, и се зачуди как ли ще изглежда светът, докато изчезва пред очите й.

Но тялото, което се свлече надолу и падна на бюрото, не беше на Емили. Юън Уестърбърг, с дупка от куршум в тила, се строполи с шумно тупване. Зад Секретаря в рамката на вратата стоеше Питър Уекслър, обграден от двете страни от двама полицаи. Оръжията им все още бяха насочени към тялото на Юън. Трети полицай влезе в кабинета и се отправи към Джейсън Уестърбърг, чиито очи не се отделяха от падналото тяло на баща му дори докато полицаят го караше да се изправи до стената и му слагаше белезници.

Емили не можеше да продума. Усети как я обхващат симптомите на шок. Уекслър си проправи път покрай полицаите и заобиколи бюрото си. Емили се обърна и го погледна в лицето, на което беше изписана невероятна съсредоточеност.

- Обаждането ти - обясни Уекслър. - Може и да съм само един дърт темерут, но дори и аз знам кога става нещо гадно. Ти се боеше, че може да ни подслушват. Страхувах се, че си права и членовете на този Съвет ще се опитат да те спрат, затова доведох подкрепления. Колкото повече мислех за тревогата ти и за мащабите на групата, която ми описа, толкова по-ясно ми ставаше, че няма просто да ни оставят да си седим тук и да кроим планове.

Той погледна към трупа, паднал на бюрото му.

- Изглежда, страховете и на двама ни се оправдаха.

Емили Уес погледна в лицето наставника си Някак, въпреки всичко, на устните й изплува благодарна усмивка. Тя прегърна възрастния човек, който току-що й беше спасил живота.

Когато мигът отмина, Уекслър огледа сцената.

- Значи всичко свърши?

Емили погледна към компютъра. Надписът „Качването завършено“ все още светеше на екрана.

- Не - каза тя. - Едва започва.