Изчезналата Библиотека

ГЛАВА 65

12.20 ч.

- Аз ли? - сърцето на Емили, което допреди малко препускаше лудо, едва не спря при последното разкритие на Атанасий. - За какво говорите? Никой не ме е обучавал!

- Откъде бихте могли да знаете? - попита той. - Целият смисъл на подготовката е кандидатът да не разбира за нея. Не и преди края, не и преди да е доказал, че заслужава доверие. В хода на нормалного петгодишно обучени кандидатът узнава за съществуването на библиотеката и на Обществото едва през последните шест месеца.

- Но аз...

- Виг все още не бяхте достигнали до този етап - прекъсна я Атанасий. - Обучението ви беше започнало едва преди около година.

- Година! - възкликна Емили. Не можеше да повярва, че тази група изобщо я е наблюдавала, камо ли за толкова дълъг период от време. - Но кой е бил моят „наставник“, както се изразихте?

Изражението на Атанасий стана по-напрегнато.

- При нормални обстоятелства никога нямаше да разберете. Но, доктор Уес, обстоятелствата, в които се намираме сега, не са нормални. Мисля, че знаете кой ви е наблюдавал и подготвял. Той беше „човекът най-отгоре”. Самият Пазител.

Възцари се мълчание, което Атанасий остави да се проточи.

Емили знаеше, че има само един човек, който би могъл да изпълнява тази роля.

- Арно Холмстравд - промълви тя. Очите й бяха разширени, но погледът уверен. Още в самото начало на описанието на Обществото Емили бе предположила кой е Пазителят му. Сега беше сигурна. - Пазителят е бил професор Арно Холмстравд.

При изричането на името изражението на Атанасий леко се смекчи.

- Да, доктор Уес. Арно беше Пазителят, както и ваш наставник. И добър човек.

В последните му думи се промъкна видимо чувство.

Емили изпита желание на свой ред да изрази общото им чувство на загуба - защото смъртта на Арно предизвикваше и у нея тъга, която се надигаше при всяко споменаване на не -говото име. Тъгата прие ново измерение сега, когато знаеше, че Холмстравд е участвал лично в живота й от толкова дълго време, без тя да подозира. Но най-силното чувство, което я владееше в момента, беше объркано, уплашено, а и изпълнено с очакване въодушевление. Участието й в събитията от последните два дни не е било нито случайно, нито по стечениг на обстоятелството. Бе прекарала повече от година под наблюдението на Обществото. Холмстравд, неговият Пазител, я е наблюдавал повече от година. Беше я подготвял.

За какво? Какво трябваше да направи Емили? Част от нея изпитваше страх, койго й шепнеше да подвие опашка и да избяга възможно по-далеч от всичко това, но друга, по-силна част, се чувстваше окрилена от новото знание и изпълнена със сила да надникне още по-навътре в неговите дълбини. Ако наистина щеше да стане Библиотекар, трябваше да знае какво изисква тази роля.

Отново се обърна към Атанасий

- И така, какво следва обикновено? След цялата тази сложна програма по спечелването им, как вършат работата си Библиотекарите? Нищо от това, което ми казахте, не обяснява факта, че събирането и предаването на информация остава невъзможно, ако човек не знае къде е библиотеката.

- Плодовете на нашата колекция се предават на Пазителя всеки месец в колет.

- Колет ли?

- Ами, нали знаете: малки пакети, завързани с връв.

Емили се стресна, но Атанасий продължи, изпреварвайки възклицанието на недоверие, което напираше да се изплъзне от устните й:

- Не са адресирани до него, разбира се. Това би означавало прекалено голям риск да ни разкрият. Не, прибират ги. Всеки месец събираме новата си информация в колет и я оставяме за колекцията.

- Къде?

- Мястото е различно за всеки Библиотекар. Разбираме къде, как и кога като част от обучението си. А после месец след месец изпълняваме указанията. Пазителят назначава екип от трима помощници на всеки Библиотекар - хора, които Библиотекарят не знае и не вижда, но те са натоварени с отговорността да наглеждат работата на Библиотекаря и да вземат пакетите от уговореното място всеки месец. Уговорките са лични, за всеки новопостъпил. Точно както бяха започнали да ги разработват за вас.

След последните думи Емили избегна погледа му - опитваше се да преодолее неудобството, което изпита, придружено с нов блясък на пот по кожата й и настръхване на косъмчетата по ръцете й, докато слушаше за подробностите, свързани пряко с нея. Подробностите в по-широк план бяха достатъчно стъписващи, а страстта на библиотеката към секретност и отговорност свидетелстваше за добре организирана структура. Библиотекарите не само нямаха представа къде се намира библиотеката и кои са колегите им, но и нито един от тях не знаеше за по-големия масив, в който се вливаше специфичната им информация. Всеки член на Обществото просто събираше специфични данни и ги предаваше по-нататък. Значението им, начинът, по който се вписваха заедно с други материали - бе тайна за тях.

Но това, което й направи най-голямо впечатление, я подтикна да зададе въпроса, който бе накарал сърцето й да забие лудо, а кожата й - да настръхне. Не можеше да продължи нататък, без да го зададе.

- Защо е цялата тази тайнственост, щом използвате силата си за добро? - попита и се наведе напред на стола си. Въпросът й беше искрен - Целият този контрол, цялата тази потайност, всички тези нишки, които не могат да бъдат проследени - струва ми се доста... ами, доста крайно.

Атанасий я погледна в очите с благо изражение, но сбърченото му чело издаваше умора.

- Защото, доктор Уес, всяко търсене на истината си има противници, а притежанието на големи истини печели на човека още по-големи врагове.

Той я гледаше и чакаше да забележи признаци, че е разбрала.

- Причината да сме тайнствени е, защото имаме враг.

Едва бе изрекъл думите, когато пред вратата се чу шумно тупване, което наруши зловещата тишина на подземието. Сърцето на Емили сякаш изхвърча в гърлото й Изненадата й беше толкова силна, че скочи от стола. Преди да проговори, Атанасий затисна устата й с ръка.

- Не издавайте нито звук.