Изчезналата Библиотека

ГЛАВА 93

Истанбул - 22.05 ч.

Емили най-накрая отвори очи, но всичко наоколо беше размазано. Тя се събуди на уличката в Галата и отначало виждаше само неясни образи, които ту влизаха, ту излизаха от фокуса й Ушите й също не функционираха така, както трябва - възпроизвеждаха само приглушените монотонни звуци на непостоянен шум. После осъзна с пронизителна яснота, че в основата на черепа й пулсира силна болка, която слиза надолу и преминава през цялото й тяло. Никога досега не беше изпитвала такава болка.

Емили се оттласна нагоре, подпря се на едната си ръка и седна. Другата й ръка бе закопчана до, както й се стори на допир, тръба, минаваща през тухлената стена зад нея. Със свободната си ръка опипа задната част на главата си. Пръстите й се изцапаха с дебел черен пласт на съсирена донякъде кръв. „Поне е съсирена“ - помисли си. Това означаваше, че вече не кърви силно. Примигна с усилие няколко пъти, за да фокусира зрението си, и се огледа. На -мираше се на същата тясна уличка както преди, но двамата мъже, които я преследваха и после я нападнаха, ги нямаше.

„Нападнаха ме, а после са ме помислили за мъртва - обобщи Емили наум ситуацията. -Следващия път ще им трябва по-голям късмет.“ Не можеше да направи почти нищо, за да се почувства по-добре физически, но поне трябваше да си възвърне достойнството и решителността.

Издърпа от косата си фиба и се съсредоточи върху белезниците, които я приковаваха към тръбата. Не беше кой знае какъв шлосер, но като дете години наред бе разбивала заключените врати и бюра на по-малкия си братовчед Авдрю, когато прекарваха лятото заедно; не за първи път й се случваше да се изправи пред ключалка, която трябва да отвори. А и стандартните белезници не бяха блестящ пример за сложна ключалка. След няколко уверени движения с фибата тя освободи лявата си ръка и разтърка пръстите, за да им възвърне чувствителността.

Близо до краката си зърна блекбърито, обърнато с екрана надолу върху каменните плочи на улицата. Ненадейно единственото, за което можеше да мисли, беше Майкъл. Макар че се беше насилила да не обръща внимание на заплахата, която нападателят й отправи към живота му, сега това беше единствената мисъл в главата й. Трябваше да го намери, да го предупреди и по някакъв начин да го изпрати на сигурно място.

Посегна и взе телефона. Движението предизвика болка във всяка част на тялото й и всичко в полезрението й за сетен път се размаза. Тя уви пръсти около блекбърито, дръпна се в предишното си положение и даде време на зрението си да се проясни, преди да обърне телефона и да провери състоянието му. Екранът беше черен и разцепен през средата и сърцето на Емили се сви при мисълта, че може да не успее да предупреди Майкъл навреме. Натисна бутона за включване с надеждата да проработи, но устройството беше мъртво.

„По дяволите!“ - изруга наум и пак опипа тила си. Косата, която бе останала в дебелата й опашка след бягането, бе поела част от силата на удара и макар че болката беше ужасна, не напипа счупена кост.

Истинският удар беше, че мъжете бяха успели да й отнемат цялата информация и всичко, с което разполагаше. „Сега всичко е в ръцете им - помисли си. - Разполагат с всичко.“ Беше сигурна, че нападателите й са членове на онзи Съвет, който Атанасий бе описал така красноречиво. Освен това бяха напълно наясно какво искат. Ефикасността, с която й взеха всичко, беше едновременно впечатляваща и ужасяваща. Това бяха хора, усъвършенствали уменията, необходими да получават нужното им.

А Емили бе оставила последната нишка, разковничето към местонахождението на библиотеката, да падне право в ръцете им. Изпита толкова огромна вина, че се изненада.

„Скоро ще са в Оксфорд и библиотеката ще стане тяхна. Кръгът, с който са свикнали, кръгът на преследване и ловуване, ще се затвори. Ще открият това, което търсят толкова отдавна...“

Ненадейно Емили спря по средата на разкаянието си. Ето я пак думата. „Кръг“. Беше й се сторила странна, докато обмисляше последното съобщение на Арно по време на гонитбата, и й се стори странна сега, докато седеше на земята и се възстановяваше от удара. Пълен кръг: божественият таван на Оксфорд и домът на Библиотеката. Кръгове, бягане в кръг, разсъждения в кръг... Въпреки болката Емили се застави да се изправи, докато истинският въпрос си прогаряше път в съзнанието й: защо тази дума кънтеше в главата й като предупред ите лен з нак?

„Хайде, Арно - помисли си тя. - Опитваш се да ми кажеш нещо. Какво е?“

Подсказките, които й беше оставял Холмстравд по време на цялото пътуване, я бяха убедили да не отхвърля нито едно измерение на тази последна нишка. Ако нещо я безпокоеше, това беше някакъв знак - знак, че Арно е скрил в тази подсказка нещо друго. Нещо, което Емили все още не бе разгадала.

Тя се подпря на контейнер с кутии, изхвърлени от близък магазин, и затвори очи. Нуждата да се махне от тази отдалечена уличка и да отиде на някое по-оживено място беше възпрепятствана от болка, която почти й пречеше да се движи. Тя задиша по-бавно, за да овладее болката, и остави съзнанието си да се върне към всичко, което знаеше за Арно Хомлстранд - всичко, което някога беше чувала за работата и наследството на великия професор, всичко, което беше чувала от устата му.

Което беше чувала от устата му.

Вниманието й се насочи именно в тази посока. Странната нишка не съответстваше на не що, което беше чувала Арно да казва.

„Какво е казвал Арно?“ - помисли си.

Най- после въпросът събуди спомен: спомена за първите думи, които беше чула от устата на Арно Хомлстрацд, думите, отбелязали началото на встъпителната му лекция в колежа „Карлтън“.

Знанието не е кръгообразно. Кръгообразно е невежеството. Знанието е застанало в средата на старото, но винаги сочи към новото.

Оплакванията на професора на тази тема постоянно се връщаха към един и същ мотив: истината не действа в кръгове. Кръгообразното движение е измама. А сега, като я насочваше обратно към университетския град Оксфорд, последната му нишка описваше такъв безсмислен, банален кръг - точно това, към което бе изразил такова публично, устно презрение.

Не, Арно Холмстравд никога не би подготвил такова заключение.

С абсолютна яснота Емили ненадейно се почувства сигурна в един факт така, както в нищо досега. Александрийската библиотека не е в Оксфорд.