Изчезналата Библиотека

ГЛАВА 5

9.35 ч. централно стандартно време

„Безпокои ме следният въпрос: щом един от колегите ни е нападнат и убит тук, в колежа, тогава кой е следващият?"

След като колегите й излязоха, за да изнесат лекциите си, Емили остана сама в кабинета си, замислена над странните насоки на разговора им. Не можеше да спре да мисли за думите на Ема Ериксен Въпросите без отговор за смъртта на Арно Холмстравд не бяха единствената причина за страха, който изпитваше - плашеше я и зловещото присъствие на самата смърт. На броени метри от собствения й кабинет бе извършено убийство, убийство на колега. Дали опасността не е по-голяма? Дали всички те не са в опасност?

„Аз в опасност ли съм?"

Още докато си задаваше въпроса, Емили прогони мисълта от своето съзнание. Не беше рационално да приема ситуацията лично. Само щеше да засили страха й Трябваше да се бори с полетите на разума си, като го ангажира с дейност: работата и малкото неща, които трябваше да свърши, преди да напусне колежа и да се отправи към мястото за срещата с Майкъл.

Тя сведе поглед към купчината писма и реклами, които бе взела от пощенската кутия - за момента те й предлагаха най- непосредствено отвличане на съзнанието от тревожните й мисли. Боклуци, боклуци, боклуци. Емили си бе спечелила репутация на човек, който пренебрегва прибирането на пощата, и за тази репутация си имаше причина. Сега пред нея лежеше кореспонденция, трупана почти две седмици, и по-голямата част от нея беше боклук - писмо от издател с реклама на книга, която почти със сигурност никога нямаше да прочете; циркулярно писмо във връзка с Движението за права на животните - точно копие на онова, което получи миналата седмица, а също и на това от по-миналата; напомняне, че е получила нов код за копирната машина на факултета, което секретарката оповестяваше с такава сериозност, сякаш й даваше кодове за задействане на ядрения резерв на нацията. Животът на един академик може и да е интелектуално интересен, но не и пълен с неподправени вълнения. Емили метна напомни-телното, както и другите писма, в кошчето.

Под него имаше един-единствен жълт плик - грижливо изработена, очевидно скъпа хартия. Името на Емили бе написано с четлив почерк отпред. Нямаше нито адрес на изпращача, нито пощенска марка.

Нещо в него привлече вниманието на Емили. Забеляза елегантния почерк, с който бе написано името й. Плавните букви бяха изписани с кафяво мастило, с непогрешимите издутини и хлътнатини, показващи, че е била използвана автоматична писалка. Емили обърна плика и изненадана погледна към празния му гръб. Нямаше нито марка, нито нещо, което да подскаже кой го е изпратил. Някой го е пуснал в пощенската й кутия лично. Навярно ставаше въпрос за покана на някакво парти или друго събитие, макар че, ако се съдеше по плика, събитието щеше да е от малко по-висока класа от тези, с които бе свикнала.

Прокара кутрето си през процепа, за да отвори плика, и в скута й падна един-единствен лист хартия, сгънат наполовина.

Емили разгъна страницата.

„Ако първите впечатления подготвят сцената - помисли си, - тази бележка обещава страхотно представление." Хартията беше фина, очевидно скъпа, бледокремава и - ако не грешеше - с лек аромат на кедър.

Щом зърна написаното най-горе на страницата, стомахът й се сви. С релефен шрифт, леко издаден над лъскавата повърхност на страницата, пишеше:

ОТ БЮРОТО НА ПРОФ. АРНО ХОЛМСТРАНД, БАК., МАГ., ДФН., ДФН, ОФИЦЕР НА ОРДЕНА НА БРИТАНСКАТА ИМПЕРИЯ

Арно Холмстрацд, човекът, убит предишната нощ. Великият професор. Покойният професор.

Следващите думи я сепнаха и я накараха да се съсредоточи изцяло.

Скъпа Емили - започваше писмото, написано със съшия елегантен почерк и кафяво мастило като адреса на плика, - когато получиш това писмо, със сигурност щс съм мъртъв.