Изгубеният символ

60

Нископлатената служителка от „Прифърд Секюрити“ повторно провери адреса в Калорама Хайтс. „Тук ли?“ Намираше се пред едно от най-големите и най-тихи имения в квартала и й се струваше странно, че току-що е получен спешен сигнал за него.

Както обикновено с непотвърдените сигнали, от центъра за спешни повиквания се свързаха с местния СОТ, преди да обезпокоят полицията. Охранителката често си мислеше, че девизът на фирмата, „Вашата първа защитна линия“, със същия успех може да е „Фалшиви тревоги, майтапи, изгубени домашни любимци и жалби от шантави съседи“.

Както обикновено, тази вечер тя пристигна на мястото, без да знае подробности за случая. „Това не ми влиза в длъжностната характеристика“. Задачата й се изразяваше в това просто да се появи с включен жълт буркан на покрива на колата, да огледа имота и да докладва дали е забелязала нещо необичайно. Обикновено алармената инсталация се задействаше от нещо невинно и трябваше да я изключи. В тази къща обаче цареше тишина. Нямаше аларма. От пътя всичко изглеждаше тъмно и мирно.

Охранителката натисна домофона на портала, ала не получи отговор. Въведе кода си, за да го отвори, и продължи по алеята. Остави двигателя да работи и буркана да се върти, отиде до входната врата и натисна звънеца. Нищо. Не видя светлини и движение.

Неохотно изпълнявайки процедурата, жената включи фенерчето си, за да обиколи сградата и да провери вратите и прозорците за следи от взлом. Докато завиваше зад ъгъла, покрай къщата мина черна лимузина, намали за момент и продължи нататък. „Досадни съседи“.

Не забеляза нищо необичайно. Имението изглеждаше по-голямо, отколкото предполагаше, и докато стигне задния двор, вече трепереше от студ. Вътре явно нямаше никого.

— Централа? — обади се тя по радиостанцията. — Проверявам сигнала за Калорама Хайтс. Собствениците ги няма. Не забелязах нищо обезпокоително. Приключих проверката на имота. Няма следи от взлом. Фалшива тревога.

— Прието — отвърна телефонистката. — Лека вечер.

Охранителката закопча радиостанцията на колана си и тръгна обратно. Бързаше да се върне в топлата си кола. В този момент обаче вниманието й привлече нещо, което по-рано й беше убягнало — точица синкава светлина, която идваше от задната страна на къщата.

Озадачена, тя се приближи и откри източника й — полукръгло прозорче, очевидно сутерен. От вътрешната страна стъклото бе покрито с плътна боя. „Може би фотоателие?“ Синкавото сияние се излъчваше през едно петънце, където боята беше започнала да се олющва.

Жената приклекна и се опита да надникне вътре, ала не видя нищо. Почука по стъклото, чудеше се дали някой не работи долу.

— Има ли някой? — извика охранителката.

Не получи отговор, но докато чукаше по стъклото, от него се отлюспи още малко боя. Тя се наведе, почти опря лице в прозорчето и огледа сутерена. И й се прииска да не го е правила.

„Какво е това, за бога!“

Вцепенена, служителката от „Прифърд Секюрити“ остана приклекнала още няколко секунди, ужасено вторачена в сцената долу. Накрая слепешката посегна с треперещата си ръка към радиостанцията на колана си.

Не успя дори да я докосне.

В тила й с пращене се забиха двата остри върха на електрошок и разкъсваща болка прониза тялото й. Мускулите й се свиха и тя политна напред, неспособна дори да затвори очи, преди лицето й да се блъсне в студената пръст.