Изгубеният свят

X. С нас се случиха чудеса

С нас се случиха и продължават да се случват истински чудеса. Всичката хартия, с която разполагам, се състои от пет стари бележника и куп хвърчащи листове. Имам само едно стило, но докато мога да движа ръката си, ще продължавам да описвам нашите преживявания и впечатления. Ние единствени от целия човешки род сме свидетели на тези чудеса и затова е от огромно значение да ги записвам, докато те са още пресни в паметта ми и докато не ни е сполетяла участта, която все по-зловещо надвисва над нас. Дали Самбо ще успее да занесе тези писма до реката, дали самият аз по някакъв вълшебен начин ще ги върна в Лондон, или най-сетне дали този свитък ръкописи ще попадне в ръцете на някой дръзновен изследовател, тръгнал по следите ни с усъвършенствуван моноплан — уверен съм, че във всички случаи това, което пиша, ще се превърне в безсмъртна класическа повест за действителни приключения.

На другата сутрин, след като попаднахме в капана на коварния Гомес, ние навлязохме в новия етап на своите преживелици. Той започна с инцидент, който не ми представи в много добра светлина мястото, в което бяхме попаднали. Когато в зори се вдигнах след краткия сън, съзрях върху собствения си крак нещо много особено. Крачолът ми се беше вдигнал нагоре и беше оголил няколко инча от кожата ми над чорапа. Върху нея лежеше голям червеникав грозд. Учуден, аз се наведох, за да го махна, но за мой ужас той се спука между пръстите ми и опръска всичко наоколо с кръв. Извиках от погнуса и моят вик доведе двамата професори при мен.

— Интересен екземпляр — каза Съмърли, наведен над крака ми. — Огромен кърлеж, навярно още некласифициран.

— Ето първите плодове на нашия труд — забеляза Челинджър с боботещия си наставнически глас. — Ще трябва да го наречем Ixodes Maloni. Е, млади приятелю, какво значение може да има за вас едно дребно ухапване пред рядкото щастие да видите името си, вписано в безсмъртните анали на зоологията? За нещастие вие смазахте този прекрасен образец в момента на насищането му.

— Мръсна гадина! — извиках аз.

Професор Челинджър повдигна недоволно големите си вежди и ме потупа успокоително по рамото.

— Трябва да развивате у себе си научен поглед и безпристрастно научно мислене — каза той. — За човек с философски ум като моя кърлежът със своето подобно на ланцет хоботче и с разтегливото си коремче е толкова красиво дело на природата, колкото и паунът или, да речем, Северното сияние. Болно ми е, като ви чувам да говорите за него с такова пренебрежение. Разбира се, с известно усърдие ние ще можем да си набавим нов образец.

— В това не можем да се съмняваме — каза мрачно Съмърли, — защото той току-що се мушна в яката на ризата ви.

Челинджър подскочи и като изрева като бик, започна бясно да съблича якето и ризата си. Ние със Съмърли така се разсмяхме, че даже не можахме да му помогнем. Най-сетне успяхме да разголим този огромен торс (петдесет и четири инча гръдна обиколка според шивашките мерки). Тялото му беше настлано с черни косми. Ние измъкнахме кърлежа, който така се беше заплел в тази джунгла, че не можа да го ухапе. Но храстите край нас гъмжаха от ужасни гадини. Стана ясно, че ще трябва да сменим лагера си.

Но преди всичко трябваше да се уговорим с верния ни негър. Той скоро се появи върху канарата с много кутии какао и сухари и прехвърли всичко това при нас. От припасите, които останаха долу, му беше наредено да си остави толкова, колкото да му стигнат за два месеца. Индианците трябваше да вземат остатъка като възнаграждение за своята служба и като предплата за пренасянето на писмата ни до Амазонка. Няколко часа по-късно ние ги видяхме как поеха на върволица по обратния път през равнината. Всеки носеше вързоп на главата си. Самбо се настани в нашата малка палатка, опъната в подножието на канарата, и остана там, единствена наша връзка с долния свят.

Сега трябваше да обмислим плана на действията си. Напуснахме пълните с кърлежи храсталаци и се пренесохме на една малка поляна, обкръжена от гъста гора. В центъра й имаше няколко плоски каменни блока и превъзходен извор. Привлечени от комфорта и чистотата на това място, ние седнахме да изготвим първите си планове за завладяването на тази нова страна. В листака се обаждаха птици. Една от тях имаше особен бухащ вик, който чувахме за първи път. Но освен тези звуци не забелязахме никакви други признаци на живот.

Първата ни грижа беше да съставим списък на имуществото си, за да знаем с какво разполагаме. Като се сметне онова, което бяхме взели със себе си отдолу, и онова, което Самбо ни беше прехвърлил с въжето, ние бяхме доста добре запасени. Но тъй като навярно ни обкръжаваха опасности, най-важното за нас беше, че имахме със себе си четири карабини, хиляда и триста патрона, едно чифте и близо сто и петдесет патрона със средни сачми. Що се отнася до продоволствието, то щеше да ни стигне за няколко седмици, тютюнът беше достатъчен, а имаше и няколко научни прибора, между които един голям телескоп и един хубав бинокъл. Събрахме всичко това вкупом на поляната и като първа предпазна мярка наредихме в кръг с диаметър около петнадесет ярда трънливи храсти, които изсякохме с брадвата и ножовете си. Засега това щеше да бъде нашата главна квартира, нашето убежище срещу неприятни изненади и хранилището на нашето имущество. Форт Челинджър — така нарекохме лагера.

Едва към пладне успяхме да осигурим безопасността си, но горещината не беше мъчителна и както температурата, така и растителността на платото говореха за климат, близък до умерения. Сред гъсталака от дървета, който ни обкръжаваше, се виждаха бук, дъб и дори бреза. Едно огромно дърво гингко, което се извисяваше над другите, простираше над нашия форт големите си клони с ветрилообразни листа. Ние продължихме разискванията под неговата сянка. Лорд Джон, който в тези решителни часове бе поел незабелязано командуването на експедицията, изложи своето гледище.

— Додето не ни е видял и чул нито един човек или звяр, ние сме в безопасност — каза той. — От часа, в който нашето присъствие бъде открито, ще започнат бедите ни. Засега нищо не показва, че са ни открили. Така че за известно време нашата игра ще бъде да се крием и да разузнаваме предпазливо. Необходимо е да огледаме добре своите съседи, преди да започнем да си ходим на гости.

— Но нали трябва да се придвижваме — осмелих се да забележа аз.

— На всяка цена, синко мой! Ще се придвижваме, но с разум. Никога не бива да се отдалечаваме дотолкова, че да не можем да се върнем в базата си. И преди всичко — да не се стреля, освен ако от това зависи животът ви.

— Но вчера вие стреляхте — каза Съмърли.

— Нямаше как. А и от вътрешността духаше силен вятър. Не ми се вярва звукът да се е разнесъл надалече из платото. Между другото, как ще наричаме това място? Струва ми се, че ние трябва да му дадем име.

Постъпиха няколко предложения, повече или по-малко сполучливи, но последното беше на Челинджър.

— Името може да бъде само едно — заяви той. — Името на пионера, който го е открил. Това е Земята на Мейпъл Хуайт.

И така, то стана Земята на Мейпъл Хуайт. Това е неговото название в онази карта, чието съставяне бе възложено на мен. С него, надявам се, то ще влезе и в бъдещите атласи.

Мирното проникване в Земята на Мейпъл Хуайт беше нашата неотложна задача. Бяхме се уверили с очите си, че тя е населена от неизвестни същества, а рисунката в скицника на Мейпъл Хуайт показваше, че можехме да очакваме и появяването на още по-страшни и по-опасни чудовища. Най-сетне набученият върху бамбука скелет, който не би могъл да се озове там, ако не е бил хвърлен отгоре, подсказваше, че не е изключено да срещнем и хора, при това вражески настроени. Загубили всякаква надежда за спасение, ние знаехме, че отвред ни очакват опасности, и разумът ни караше да подкрепяме всички предпазни мерки, които предлагаше опитът на лорд Джон.

Но нима можехме да спрем на прага на този тайнствен свят, когато тръпнехме от нетърпение да се втурнем напред и да проникнем в самото му сърце?

И така, ние запушихме входа на лагера с няколко трънливи храста и оставихме имуществото си под защитата на този бодлив плет. След това бавно и предпазливо поехме към незнайното, като следвахме руслото на малкия ручей, който извираше на нашата поляна и щеше да ни служи за пътеводна нишка при завръщането. Едва бяхме тръгнали и попаднахме на първите признаци за очакващите ни чудеса. В гъстата гора имаше много непознати за мен дървета, които Съмърли, ботаникът на групата, определи като видове иглолистни и сагови растения, отдавна измрели в долния свят. След като изминахме няколкостотин ярда през гората, ние навлязохме в район, където потокът се разливаше в голямо блато. Пред нас растеше особен вид висока гъста тръстика, която беше отнесена към хвойните. Свежият вятър люшкаше върховете на пръснатите сред нея папратовидни дървета. Лорд Джон, който вървеше пръв, внезапно спря и вдигна ръка.

— Погледнете! — каза той. — Бога ми, това трябва да е следа от праотеца на всички птици.

В меката кал пред нас бяха отпечатани огромни следи от крайник с три пръста. Те водеха през блатото към гората. Спряхме, за да разгледаме тази чудовищна диря. Ако това е било наистина птица — а какво животно би могло да остави такава следа! — нейният крак е бил толкова по-голям от щраусовия, че височината й би трябвало да е огромна. Лорд Джон се огледа трескаво и пъхна два патрона в карабината за слонове.

— Залагам славата си на шикари6 — каза той, — че следата е прясна. Съществото не е минало преди повече от десет минути. Погледнете как водата още сълзи в този по-дълбок отпечатък! За бога! Вижте, следа от малко!

Наистина успоредно с големите следи се виждаха по-малки с приблизително същата форма.

— А какво ще кажете за това? — тържествуващо извика професор Съмърли, като показа някаква следа, която приличаше на отпечатък от гигантска човешка ръка с пет пръста и се появяваше между трипръстите белези.

— Уилдън! — извика ликуващо Челинджър. — Виждал съм ги в Уилдънската глина. Това е същество, което ходи изправено на крака с три пръста и от време на време си помага с една от петопръстните си предни лапи. Не е птица, драги мой Рокстън, не е птица.

— Звяр?

— Не, влечуго, динозавър. Нищо друго не би могло да остави такива следи. Преди около деветдесет години те озадачиха един способен доктор от Съсекс, но кой би могъл да мечтае… да мечтае… да види такова нещо?

Гласът му се снижи до шепот и всички ние замряхме от изумление. Стъпките ни отведоха от блатото към един пояс от храсталаци и дървета. Зад тях имаше голяма поляна, а сред нея пет необикновено странни същества. Стаени между храстите, ние спокойно ги наблюдавахме.

Както вече казах, те бяха пет, две възрастни и три млади. Ръстът им беше поразителен. Дори малките бяха едри като слонове, а двете големи далеч надвишаваха всички същества, които съм виждал. Черната им лъскава кожа, люспеста като при гущерите, блестеше под лъчите на слънцето. И петте бяха приседнали на огромните си трипръсти задни крака и на широките си мощни опашки, а с малките си петопръстни предни крайници навеждаха клоните, за да опасат листата им. За да ви дам точна представа за тях, ще ви кажа, че те приличаха на чудовищни, високи двадесет фута кенгура, с черни крокодилски кожи.

Не зная колко време стояхме така, омаяни от тази чудна гледка. Силният вятър духаше срещу нас, а и храстите ни прикриваха добре, така че нямаше опасност да ни открият. От време на време малките започваха да лудуват около своите родители, като подскачаха тежко и падаха на земята с глухо тупване. Родителите, изглежда, притежаваха безгранична сила, защото единият от тях, като не можа да стигне листата на върха на едно доста голямо дърво, обви дънера с предните си лапи и го прекърши като фиданка. Тази постъпка свидетелствуваше не само за силно развитите му мускули, но също и за недоразвития му мозък. Защото цялата съкрушителна тежест на дървото се стовари върху чудовището и то заскимтя пронизително. Явно беше, че въпреки размерите му неговата издръжливост има граници. Това произшествие, изглежда, го наведе на мисълта, че местността е опасна, защото животното бавно се упъти към гората, последвано от своята другарка и трите си огромни рожби. Ние видяхме как плочите на техните брони проблясваха между стъблата на дърветата, а главите им се люлееха високо над храсталака. След това изчезнаха от погледите ни.

Погледнах към другарите си. Лорд Джон бе сложил пръст върху спусъка на своята карабина за слонове, а във втренчените му свирепи очи гореше ловджийска страст. Какво не би дал той да можеше да постави една такава глава между двете кръстосани весла върху камината в своята стая в Олбъни! И все пак благоразумието му надви, защото той знаеше, че ние можем да проникнем в тайните на тази непозната земя само ако присъствието ни не бъде открито от нейните обитатели. Двамата професори мълчаливо ликуваха. Във вълнението си те несъзнателно се бяха хванали за ръце и стояха като деца, които са видели някакво чудо. Бузите на Челинджър се бяха издули от ангелската му усмивка, а сардоничната гримаса на Съмърли се беше сменила с израз на удивление и страхопочитание.

— Nunc dimittis7! — възкликна той най-сетне. — Какво ли ще кажат за това в Англия?

— Драги мой Съмърли, ще ви съобщя съвсем поверително какво точно ще кажат в Англия — отвърна Челинджър. — Ще кажат, че вие сте долен лъжец и шарлатанин в науката — същото, което вие и някои други казвахте за мен.

— При наличието на снимки?

— Подправени, Съмърли! Неумело подправени!

— При наличието на образци?

— О, само да ги имаме! Малоун и мръсната му банда от Флийт стрийт ще ни пеят хвалебствия. Запомнете — 28 август е денят, в който видяхме на една поляна в Земята на Мейпъл Хуайт пет живи игуанодонти. Запишете това в своя дневник, млади приятелю, и го изпратете на своя парцалив вестник.

— И после се приготви да получиш за награда ритника на редакторския ботуш — добави лорд Джон. — От географската ширина на Лондон, млади момко, приятелю мой, всичко изглежда по-иначе. Има много хора, които никога не разказват своите приключения, защото не хранят надежда, че някой ще им повярва. Кой може да се вини за това? След месец-два те ще изглеждат като сън дори за самите нас. Как ги нарекохте вие?

— Игуанодонти — каза Съмърли. — Ще намерите техните отпечатъци навсякъде в хастингските пясъчници в Кент и Съсекс. Южна Англия е гъмжала от тях, когато е имала достатъчно сочна зеленина, за да ги изхрани. После условията са се променили и зверовете са измрели. Но на това място, изглежда, всичко е останало, както преди, и те са оцелели.

— Ако някога се измъкнем оттук живи, няма да се върна без такава глава — заяви лорд Джон. — Господи, ловджиите от африканската компания ще позеленеят като гущери, когато я видят! Не знам какво мислите вие, но на мен ми се струва, че през цялото време вървим по съвсем тънък лед — току-виж, ни сполетяла някаква беда.

Аз изпитвах същото чувство за обкръжаващата ни зловеща тайнственост. В мрака на дърветата непрекъснато ми се привиждаха опасности и когато погледнех към сенчестия им листак, в сърцето ми пропълзяваха неясни страхове. Вярно е, че тези чудовищни създания, които видяхме, бяха тромави, безобидни животни и не можеха да ни причинят неприятност, но дали в този свят на чудесата не бяха оцелели и някои други зверове — яростни, пъргави и страхотни, готови всеки миг да се хвърлят върху нас от своите бърлоги сред скалите или храстите? Моите познания за праисторическия живот са доста бедни, но ясно си спомням една книга, където се говореше за същества, за които нашите лъвове и тигри биха били също такава плячка, каквато са мишките за котката. Дали в горите на Земята на Мейпъл Хуайт нямаше и такива същества?

Било ни писано още тази сутрин — първата сутрин, която прекарахме в непознатата страна — да се убедим, че наистина на всяка крачка ни очакват странни опасности. Това приключение беше отвратително и ми е неприятно дори да си го припомням. Ако поляната на игуанодонтите, както каза лорд Джон, остане в паметта ни като сън, то блатото на птеродактилите навеки ще се запечата в нея като кошмар. Нека да ви разправя как се случи това.

Ние вървяхме през гората много бавно, отчасти понеже лорд Джон изпълняваше ролята на разузнавач и не ни разрешаваше да се придвижваме без негово указание, а отчасти и заради нашите професори, които на всяка крачка коленичеха в екстаз пред някое неизвестно досега цвете или насекомо. Навярно бяхме изминали две-три мили по десния бряг на потока, когато стигнахме до голяма поляна. Зад гъстите храсталаци се откриваше лабиринт от скали — тези валчести камъни покриваха цялото плато. Ние бавно си пробивахме път сред храстите, които ни стигаха до пояс, и се насочвахме към скалите, когато изведнъж някъде съвсем наблизо пред нас се чу глухо крякане и свистене, което изпълни въздуха с нестихваща врява. Лорд Джон ни направи знак да спрем и като се сниши, притича към скалите. Видяхме го как надникна над тях, трепна от удивление и сякаш забравил за нас, остана там смаян от открилата се пред очите му гледка. Най-после той ни махна да приближим, но вдигнатата му ръка ни предупреждаваше да бъдем предпазливи. По вида му разбрах, че ни очаква нещо чудесно и същевременно опасно.

Ние пропълзяхме до него и погледнахме над скалите. Пред нас се откри дълбока котловина, навярно един от множеството малки кратери, които бяха пръснати по платото. Тя имаше форма на котле, а на дъното й, на няколкостотин метра от нас, заобиколени с папури, се виждаха вирове от застояла, покрита със зелена пяна вода. Мястото и без това беше дяволско, но неговите обитатели му придаваха изглед на сцена от седмия кръг на Дантевия ад. То гъмжеше от птеродактили. Стотици птеродактили. Навред, додето ни стигаше погледът. Бреговете бяха отрупани с техните малки и с отвратителните майки, които мътеха твърдите си жълтеникави яйца. От тази пъкаща, пляскаща маса гадни влечуги се носеше оглушителна врява и ужасен зловонен дъх на мухъл, от който ни прилошаваше. А над тях, всеки на своя камък, стояха страшните мъжки — едри, сиви и мършави, прилични повече на изсушени мъртви образци, отколкото на истински живи същества. Тяхната неподвижност се нарушаваше само от въртенето на червените им очи и от случайното изтракване на клюновете им, които се захлопваха като капани за плъхове след прелитащи водни кончета. Огромните им ципести крила бяха прибрани така, че те приличаха на гигантски седнали старици, загърнати в гнусни шалове с цвят на паяжина, над които се подаваха свирепите им глави. В дола пред нас лежаха около хиляда такива гадини — големи и малки.

Зарадвани от възможността да се запознаят с живота на една праисторическа ера, нашите професори на драго сърце биха останали тук цял ден. Те ни показаха рибата и мъртвите птици, които се търкаляха сред скалите наоколо и навярно служеха за храна на тези същества. Чух как двамата се поздравяваха взаимно, че са изяснили въпроса, защо костите на тези летящи дракони се срещат в такова голямо количество на известни, строго определени места от рода на Кембриджките пясъчници. Причината се откри сега — те са живеели като пингвините — на стада.

Но накрая Челинджър, увлечен в доказването на нещо, което Съмърли оспорваше, подаде главата си над скалата и едва не причини гибелта на всички ни. Изведнъж най-близкият мъжкар издаде рязък, свистящ крясък, изпляска с коравите си двадесетфутови крила и се вдигна във въздуха. Женските и малките се скупчиха край водата, а часовите излетяха един след друг и се извисиха в небесата. Стотината огромни, отвратителни същества, които пикираха над нас като ластовици и режеха въздуха с бързи удари на крилата си, представляваха чудесно зрелище. Скоро обаче разбрахме, че не можем да си позволим да му се наслаждаваме много дълго. Отначало птеродактилите образуваха грамаден кръг, сякаш искаха да уточнят колко голяма е опасността. После започнаха да се спущат все по-ниско и стегнаха обръча, докато засвистяха около нас. Сухият плясък на огромните им черни крила изпълваше въздуха с грохот, който ми напомняше Хендънското летище в състезателни дни.

— Бягайте към гората и не се делете! — извика лорд Джон, като хвана карабината си за цевта. — Тия гадове замислят нещо недобро.

Но в този момент кръгът над нас се затвори толкова плътно, че крилата на най-близките птеродактили почти докосваха лицата ни. Ние ги удряхме с прикладите на пушките, но ударите потъваха в нещо меко и не им причиняваха никаква вреда. После от свистящия черен кръг изведнъж изскочи дълъг врат и една хищна човка се прицели в нас. Последваха я други. Съмърли извика и вдигна ръка към окървавеното си лице. Почувствувах в тила си силно клъвване, което ме зашемети. Челинджър падна, наведох се да го вдигна, нещо отново ме удари отзад и аз се проснах върху него. В същия миг чух как изтрещя лорд Джоновата карабина за слонове и като вдигнах очи, видях, че един от птеродактилите се бъхтеше със счупено крило по земята, като съскаше и се давеше с широко отворен клюн и кръвясали изцъклени очи. Той приличаше на дявол от средновековна картина. Изплашени от внезапния звук, другарите му се вдигнаха по-високо и закръжиха над главите ни.

— Хайде — извика лорд Джон, — спасявайте се!

Ние се промъкнахме през храстите, но когато стигнахме до гората, харпиите отново ни догониха. Съмърли беше повален — ние го вдигнахме и го повлякохме между дърветата. Там бяхме в безопасност, защото сред клоните нямаше простор за техните огромни крила. Зле изпокълвани и сразени, ние поехме назад към лагера, а птеродактилите дълго ни следваха. Те кръжаха толкова високо в синьото небе, че изглеждаха не по-големи от гълъби, и явно не ни изпущаха от очи. Най-сетне обаче навлязохме в по-гъста гора. Тогава те се отказаха от преследването и вече не ги видяхме.

— Много интересен и поучителен случай — каза Челинджър, когато спряхме край ручея, за да наплиска отеклото си коляно. — Сега, Съмърли, ние с вас сме извънредно добре осведомени за поведението на разярения птеродактил. — През това време Съмърли изтриваше кръвта от драскотината на челото си, а аз превързвах раната от неприятното убождане във врата ми. Чудовището беше отпрало рамото на якето на лорд Джон, но кожата бе само одраскана от зъбите му.

— Заслужава да се отбележи — продължи Челинджър, — че нашият млад приятел е бил клъвнат, докато дрехата на лорд Джон е могла да бъде разкъсана само от ухапване. Аз на свой ред бях ударен в главата с крило. Така че ние се запознахме с различните им методи на нападение.

— Още малко и с нас щеше да бъде свършено — каза мрачно лорд Джон. — Не бих могъл да си представя по-гадна смърт от тази — да бъдеш погубен от такива мръсни гадини. Съжалявам, че стрелях, но, бога ми, друг избор нямах.

— Ако не бяхте стреляли — заявих уверено аз, — сега нямаше да сме тук.

— Да се надяваме, че това няма да ни навреди — каза той. — Сигурно в тези гори често се чуват подобни силни трясъци: чупят се клони, падат дървета. Но вярвам, че ще се съгласите с мен; днес имахме достатъчно преживявания и най-добре ще направим, ако идем в лагера и потърсим в аптечката карбол. Кой знае каква отрова могат да имат тези зверове в отвратителните си челюсти.

Но едва ли някой от създаването на света насам е прекарал такъв ден. Непрекъснато ни се готвеха нови изненади. По брега на ручея най-сетне стигнахме до поляната и като видяхме трънливата барикада на нашия лагер, сметнахме, че приключенията ни са свършили. Но излезе, че е още рано да мислим за почивка. Портата на форд Челинджър не беше докосната, стените бяха здрави и все пак някакво странно и могъщо същество го бе посетило в наше отсъствие. То не бе оставило никакви следи по земята и само по увисналия клон на огромното дърво гингко човек можеше да се досети как е дошло и си е отишло. За пакостната му сила достатъчно ясно говореше състоянието на запасите ни. Те бяха пръснати в безредие по поляната, а една месна консерва беше строшена, за да се извади съдържанието й. От един сандък с патрони бяха останали само трески, а до него се търкаляха парчета от медна гилза. В душите ни се засели отново смътен страх и ние огледахме с изплашени очи окръжаващите ни гъсти сенки. Във всяка от тях можеше да се крие нещо ужасно. Каква радост ни донесе гласът на Самбо в този час! Приближихме до края на платото и го видяхме на върха на отсрещната канара. Седеше и ни се усмихваше.

— Всичко добре, маса Челинджър, всичко добре! — извика той. — Аз стои тук. Вие не се страхува. Винаги намери мен, когато иска.

Честното му черно лице и необятната равнина пред нас, която се стелеше чак до притока на Амазонка, ни припомниха, че сме на тази земя и живеем в двадесетия век, а не сме пренесени от вълшебна сила на някаква сурова, първобитна планета. Колко трудно беше да се проумее, че виолетовата черта на далечния хоризонт е толкова близко до онази велика река, по която се движат огромни параходи и където хората разговарят за дребни жизнени проблеми в същото време, когато, захвърлени сред съществата на една отминала ера, ние можем само да гледаме нататък и да тъгуваме за всичко, което сме оставили там.

От този чуден ден съм запазил още един спомен. С него ще завърша това писмо. Двамата професори, чиито нерви несъмнено бяха изопнати от нараняванията, завързаха ожесточен спор за това, дали нашите нападатели принадлежаха към рода на птеродактилите, или диморфодонтите. Размениха се силни думи. За да не слушам техните кавги, аз се преместих малко встрани, седнах върху дънера на едно паднало дърво и запуших. След малко към мен се приближи лорд Джон.

— Слушай, Малоун — каза той, — помниш ли мястото, където видяхме тези твари?

— Съвсем ясно.

— Нещо като вулканичен кратер, нали?

— Точно така — казах аз.

— Забеляза ли почвата?

— Скали.

— А покрай водата — където е тръстиката?

— Там почвата беше синкава. Приличаше на глина.

— Именно. Вулканично гърло, пълно със глина.

— Та какво от това? — попитах аз.

— Нищо, просто така — отвърна той и пое замислено назад, където още се чуваше дуетът на спорещите мъже на науката — високият рязък тенор на Съмърли и звучният бас на Челинджър.

Навярно щях да забравя думите на лорд Джон, ако не го бях чул през същата тази нощ да си мърмори сам: „Синя глина… глина във вулканично гърло!“ Това бяха последните думи, които чух, преди да потъна в дълбок сън, изтощен от дългия ден.