Изгубеният свят

XIV. Ето кои са истинските завоевания

Бяхме си въобразили, че нашите преследвачи — маймуночовеците — не знаят нищо за скривалището ни в храсталака, но скоро щяхме да открием грешката си. В горите не се чуваше никакъв звук — нито един лист не трепваше в дървесата и навред около нас цареше покой. Но ние трябваше да знаем от опит с каква лукавост и с колко търпение са въоръжени тези същества, когато е нужно да наблюдават и да изчакват подходящия случай. Каквато и да бъде съдбата ми, аз съм съвсем сигурен, че никога през живота си няма да бъда по-близо до смъртта, отколкото през онази сутрин. Но нека да ви разкажа всичко поред.

Събудихме се изтощени от вчерашните силни преживявания и оскъдната храна. Съмърли беше толкова слаб, че трябваше да направи усилие, за да стане, но в този старец имаше някаква упоритост и храброст, които никога не биха признали поражение. Бе свикан съвет и решихме да постоим тук един-два часа, да закусим и после да тръгнем през платото, покрай Централното езеро, към пещерите, където според моите наблюдения живееха индианците. Надявахме се, че можем да разчитаме на добрата дума на онези, които бяхме спасили, за да бъдем посрещнати топло от техните приятели. След това, изпълнили своята мисия и навлезли по-дълбоко в тайните на Земята на Мейпъл Хуайт, ние щяхме да насочим мислите си към жизнения проблем за нашето слизане и завръщане. Дори Челинджър беше готов да признае, че тогава всичко, за което сме дошли, ще бъде извършено и наш дълг ще бъде да занесем на цивилизацията удивителните открития, които сме направили.

Сега можехме по-добре да огледаме индианците, които бяхме избавили. Те бяха дребни хорица, жилести, подвижни и добре сложени. Дългите им черни коси бяха завързани с кожен ремък на сноп зад главите им. Поясите им също бяха кожени. Гладките им добродушни лица имаха правилни черти. Торбичките на ушите им висяха раздрани и окървавени. Това показваше, че в тях са били втикнати някакви украшения, които поробителите са откъснали. Речта им, макар и неразбираема за нас, течеше свободно. Те се посочваха един друг и произнасяха многократно думата „акала“. Ние разбирахме, че това е името на тяхното племе. От време на време лицата им се изкривяваха от страх и омраза, те размахваха свитите си юмруци към горите наоколо и викаха: „Дода, дода!“ Това, изглежда, беше названието на враговете им.

— Какво ще кажете за тях, Челинджър? — попита лорд Джон. — Едно нещо ми е съвсем ясно: малкото момче с обръснатото теме е главатарят им.

Наистина този индианец рязко се отделяше от другите и те никога не се осмеляваха да се обърнат към него, без да му отдадат по някакъв начин дълбоката си почит. Той изглеждаше най-млад от всички, но беше толкова горд и непокорен, че когато Челинджър постави върху главата му голямата си ръка, подскочи като пришпорен кон и се отдалечи от професора, а в тъмните му очи блесна внезапна мълния. После, като сложи ръка на сърцето си, той промълви няколко пъти с голямо достойнство думата „маретас“. Без да се смути, професорът хвана най-близкия индианец за рамото и започна лекцията си върху него, като че ли той беше нагледно пособие в класна стая.

— Тези хора — каза той със звучния си глас, — независимо от това, дали ще съдим по обема на черепа, по лицевия ъгъл или по някакъв друг критерий, не могат да бъдат отнесени към някои от неразвитите типове. Напротив, ние трябва да ги поставим значително по-високо от много южноамерикански племена, които мога да назова. По никакъв начин не можем да обясним възникването на такава раса на такова място. Но и пропастта, която отделя маймуночовеците от оцелелите върху платото първични зверове, е огромна. Недопустимо е да се мисли, че и те също така биха могли да възникнат тук.

— Тогава откъде, по дяволите, са паднали? — попита лорд Джон.

— Един въпрос, който несъмнено ще бъде предмет на бурни дискусии за всяко научно дружество в Европа и Америка — отговори професорът. — Моето собствено тълкуване, доколкото то е от значение — при тези думи той наду огромната си гръд и се огледа високомерно, — е, че в особените условия на тази страна еволюцията е стигнала до гръбначния стадий, при което старите типове са оцелели и продължили да живеят съвместно с по-новите. Така ние намираме такива съвременни животни като тапира с неговото значително родословие, големия елен и мравояда, редом с някои видове влечуги от юрски тип. Дотук е ясно. И сега идват маймуночовеците и индианците. Как може да се обясни по научному тяхното присъствие? Според мен то се дължи само на преселване отвън. Възможно е в Южна Америка да е съществувала човекоподобна маймуна, която някога е успяла да стигне до това място и от която са се развили тези същества. Ако външността на някои от тях — тук той продължително ме изгледа — беше придружена със съответната интелигентност, уверен съм, че те биха вдъхвали уважение у всяка сегашна раса. Колкото до индианците, не може да има съмнение, че те са по-скорошни емигранти отдолу. Подгонени от глад или от завоеватели, те са се изкачили на платото. Тук са ги посрещнали свирепи същества, които дотогава са им били непознати. Пришълците са намерили убежище в пещерите, за които разказа нашият млад приятел. Но те несъмнено са били принудени да водят тежка битка с дивите зверове и особено с маймуночовеците, които са ги считали за нашественици и са воювали срещу тях безмилостно, с лукавост, която по-големите зверове не притежават. Затова и броят им, както изглежда, е ограничен. Е, джентълмени, разреших ли загадката правилно, или имате някакви въпроси към мен?

Професор Съмърли беше твърде потиснат и за пръв път не се впусна в спор, макар че в знак на пълно несъгласие енергично заклати глава. Лорд Джон само почеса редките си къдрици и заяви, че не може да участвува в борбата, тъй като не е от същата категория. Що се отнася до мен, аз влязох в обичайната си роля на човек, който свежда всичко до съвсем прозаично и практическо ниво, като забелязах, че един от индианците липсва.

— Той отиде да донесе вода — каза лорд Рокстън, — Въоръжихме го с една празна консервена кутия от говеждо.

— Към стария лагер ли? — попитах аз.

— Не, към ручея, ей там, сред дърветата. Не ще да е на повече от 200 ярда оттук. Но той, бедният, сигурно не бърза много.

— Ще ида да го потърся — казах аз и като взех карабината си, тръгнах към ручея, оставяйки приятелите си да се занимават с приготвянето на оскъдната закуска. Може би ще ви се види неразумно, че макар и малко, се отдалечих от надеждното скривалище в гъсталака, но не забравяйте, че от маймунския град ни деляха много мили, че доколкото знаехме, нашето убежище не бе открито и че независимо от всичко, с карабина в ръце, аз не се боях от тях. Още не познавах тяхното лукавство и силата им.

Някъде пред себе си чувах бълбукането на нашия ручей, но между мен и него имаше плетеница от дървета и храсталак. Проправих си път през нея и тъкмо бях излязъл от зрителното поле на моите спътници, когато под едно от дърветата забелязах нещо червено, сгърбено сред храстите. Когато го приближих, останах поразен — това беше липсващият индианец. Трупът лежеше на една страна с опънати крака, а главата му беше извита в най-неестествено положение, сякаш гледаше през рамото си. Извиках, за да предупредя приятелите си, че нещо не е в ред, и като изтичах, наведох се над тялото. Изглежда, моят ангел-пазител е бил много близко до мен, защото някакъв инстинктивен страх или може би някакво слабо шумолене на листа ме накара да погледна нагоре. От гъстия зелен листак, който висеше ниско над главата ми, бавно се спущаха две дълги мускулести ръце, покрити с червеникави косми. Още миг и техните пръсти щяха да бъдат на моето гърло. Отскочих бързо назад, но тези ръце бяха още по-бързи. Вследствие на внезапния ми скок те не успяха да ме хванат както трябва, но една от тях ме сграбчи за тила, а другата — за лицето. Аз вдигнах ръце, за да запазя гърлото си, и в следния миг огромната лапа се плъзна надолу по лицето и се затвори върху пръстите ми. Полека се отделих от земята и почувствувах страшен натиск, който все повече извиваше главата ми назад, докато напрежението върху вратните ми прешлени стана нетърпимо. Зави ми се свят, но продължавах да дърпам ръката и я изтиках от брадата си. Като погледнах нагоре, видях страхотно лице със студени, неумолими светлосини очи, които гледаха надолу към моите. В тези ужасни очи имаше нещо хипнотично. Не можех да се боря повече. Когато чудовището почувствува, че се отпускам в ръцете му, в двата края на отвратителната му уста блеснаха два бели кучешки зъба, а хватката още повече се стегна върху брадата ми, като я тикаше нагоре и назад. Тънка, опалова мъгла падна пред очите ми, в ушите ми зазвънтяха сребърни звънчета. Чух глухо, далечно изтрещяване на карабина и усетих слабо удара при падането си на земята.

Когато дойдох на себе си, лежах по гръб върху тревата в нашето леговище сред храсталака. Някой беше донесъл водата от ручея и лорд Джон пръскаше с нея главата ми, докато Челинджър и Съмърли ме подпираха със загрижени лица. За миг зърнах нещо човешко зад техните маски на учени. Всъщност бях изгубил съзнание по-скоро от разтърсването, отколкото от някакво нараняване и след половин час независимо от главоболието и схванатия си врат аз се вдигнах и бях готов за всичко.

— Но ти се спаси като по чудо, млади момко, приятелю мой — каза лорд Джон. — Когато чух вика ти и изтичах, главата ти беше наполовина извита и четирите ти крайника се мятаха във въздуха. Помислих си, че вече сме с един по-малко. Във вълнението си не улучих звера, но той те пусна и изчезна като мълния. Боже мой, как бих искал да имам петдесет души с карабини! Щях да изтребя цялата им проклета банда и да оставя тази страна малко по-чиста, отколкото я намерихме.

Стана ясно, че маймуночовеците ни бяха забелязали по някакъв начин и ни наблюдаваха отвсякъде. През деня нямаше какво толкова да се страхуваме от тях, но през нощта беше твърде възможно да ни нападнат, така че колкото по-скоро се отървяхме от тяхното съседство, толкова по-добре. От три страни ни обграждаше гора и там ние можехме да попаднем в засада. Но на четвъртата — тази, която се спускаше към езерото — имаше само нисък храсталак с пръснати сред него дървета. Тук-таме се виждаха и поляни. Всъщност това бе пътят, който бях избрал при самостоятелното си пътешествие. Той водеше право към индианските пещери, така че имахме всички основания да минем по него.

За едно ни беше мъчно — трябваше да напуснем нашия стар лагер. Съжалявахме не толкова за припасите, които оставаха там, колкото за това, че прекъсвахме връзката си със Самбо, нашата връзка с външния свят. Запасът ни от патрони обаче беше добър, а и всичките пушки бяха с нас, така че поне за известно време можехме да се справим сами. Надявахме Се, че скоро ще ни се удаде случай да се върнем и да възстановим контакта си с нашия негър. Той ни обеща да стои предано на мястото си и ние не се съмнявахме, че ще удържи думата си.

Рано следобед потеглихме на път. Младият главатар вървеше начело като водач, но с възмущение отказа да носи какъвто и да е багаж. Зад него двамата оцелели индианци носеха на гръб оскъдното ни имущество. Ние, четиримата бели, вървяхме най-отзад със заредени карабини в ръце. Когато тръгнахме, от гъстите тихи гори зад нас внезапно се раздаде силен вой. Маймуночовеците може би тържествуваха по повод на нашето оттегляне или съпровождаха с презрителна насмешка бягството ни. Като се обърнахме, видяхме зад себе си само плътната завеса на дърветата, но този проточен вой свидетелствуваше колко много от нашите неприятели се спотайваха сред тях. По нищо обаче не личеше да ни преследват и скоро излязохме в една по-открита местност извън техните владения.

Аз вървях последен от четиримата. Не можех да не се засмея при вида на тримата ми спътници. Това ли беше блестящият лорд Джон Рокстън, който не много отдавна седеше в Олбъни сред своите персийски килими и картини, в розовото сияние на цветните светлини? А нима това беше внушителният професор, който се надуваше зад тежкото бюро в своя кабинет на Енмор парк? И най-сетне възможно ли беше това да е същата строга и стегната фигура, която се беше изправила пред събранието на Зоологическия институт? Човек едва ли би могъл да срещне по някоя пътечка на Съри трима скитници, които да изглеждат толкова отчаяни и одрипавели. Ние наистина бяхме прекарали на платото не повече от седмица, но всичките ни запасни дрехи останаха долу, в лагера, а и тази седмица беше сурово време за нас, макар че това се отнася най-малко за мене, защото не се наложи да понасям грубостта на маймуночовеците. И тримата ми приятели си бяха загубили шапките и бяха завързали главите си с носните си кърпи, дрехите им висяха на ивици по тях, а небръснатите им мръсни лица бяха неузнаваеми. Както Съмърли, така и Челинджър силно куцаха, а аз бях още толкова слаб след тазсутрешния удар, че с мъка влачех краката си. Вратът ми беше вдървен от смъртоносната хватка. Ние наистина бяхме жалка група и нашите индианци се обръщаха и ни поглеждаха с учудване и ужас.

Късно следобед стигнахме до брега на езерото. Излязохме от храстите и когато пред очите ни се появи водната шир, нашите тукашни приятели издадоха пронизителен радостен вик и започнаха живо да сочат пред себе си. Гледката наистина беше чудесна. Една голяма флотилия от канута се плъзгаше по гладката повърхност право към брега, на който стояхме. Когато ги видяхме за първи път, те бяха на няколко мили, но летяха насам с голяма бързина и скоро дойдоха толкова близо, че гребците можеха да различават лицата ни. Изведнъж от тях се откъсна гръмовит възторжен вик, те се надигнаха от седалките и размахаха лудо във въздуха веслата и копията си. После се наведоха отново над греблата и като долетяха до брега, издърпаха лодките върху пясъчния откос и се втурнаха към нас, за да се проснат пред младия вожд с високи приветствени викове. Накрая един от тях, възрастен мъж с огърлица и гривна от едри блестящи стъклени мъниста и с рамене, заметнати с петнистата кехлибарена кожа на някакво красиво животно, изтича напред и топло прегърна младежа, когото бяхме спасили. После погледна към нас и след като зададе няколко въпроса, пристъпи с голямо достойнство и прегърна всички ни поред. По негово нареждане цялото племе легна ничком пред нас в знак на почит. Аз изпитах стеснение и неудобство пред това раболепно поклонение и прочетох същото върху лицата на лорд Джон и Съмърли, но Челинджър цъфна като майска роза.

— Може да са низши типове — каза той, като гладеше брадата си и ги оглеждаше, — но държането им в присъствието на по-висши от тях е добър урок за някои от нашите най-издигнати европейци. Колко учудващо верни са инстинктите на примитивния човек!

Туземците явно бяха тръгнали на война, защото всички носеха копия (дълги бамбукови стъбла с костени върхове), лъкове и стрели, а на хълбоците им бяха окачени някакви тояги и каменни бойни секири. Те хвърляха мрачни, гневни погледи към горите, откъдето бяхме дошли ние, и често повтаряха думата „дода“. Всичко показваше, че това е спасителна команда, тръгнала да избави сина на стария вожд, какъвто се оказа младежът, или да отмъсти за него. Сега цялото племе се съвещаваше, приседнало в кръг. Ние седяхме върху един базалтов блок наблизо и наблюдавахме процедурата. Изказаха се двама-трима воини, след което нашият млад приятел произнесе въодушевена реч с толкова красноречива мимика и жестикулация, че ние я разбрахме от началото до края, сякаш знаехме езика.

— Какъв смисъл има да се връщаме — каза той. — Рано или късно това трябва да се извърши. Вашите другари бяха убити. Какво от това, че аз съм здрав и читав? Другите бяха умъртвени. За никого от нас няма сигурност! Сега сме се събрали и сме готови. — После той посочи към нас. — Тези чудновати хора са наши приятели. Те са добри воини и мразят маймуно-човеците като нас. Те командуват — тук той вдигна ръка към небесата — гръмотевицата и светкавицата. Кога ще имаме отново такъв случай? Да вървим да умрем сега или да живеем без страх в бъдеще. Ако не направим това, как ще погледнем жените си, когато се върнем?

Малките червенокожи воини взеха думите на оратора присърце и като размахаха грубите си оръжия, изпратиха речта му с одобрителен рев. Старият вожд пристъпи към нас и ни попита нещо, като сочеше към горите. Лорд Джон му направи знак да почака за отговор и след това се обърна към нас.

— Е, какво смятате да правите? — каза той. — Колкото до мен, аз имам да уреждам сметки с тези маймуни и ако това свърши с изтребването им от лицето на земята, не мисля, че тя ще бъде недоволна. Аз тръгвам с нашите малки червени приятели и възнамерявам да им помогна в битката. Какво ще кажеш, млади приятелю?

— Разбира се, ще дойда.

— А вие, Челинджър?

— Аз, естествено, ще съдействувам.

— А вие, Съмърли?

— Струва ми се, че ние се отдалечаваме много от целта на нашата експедиция, лорд Джон. Уверявам ви, че когато напуснах професорската си катедра в Лондон, аз не си и представях, че правя това, за да възглавявам диваци, които нападат колония от човекоподобни маймуни.

— Наистина ниско паднахме — каза лорд Джон с усмивка. — Но няма какво да се прави: съдба. И така, какво е вашето решение?

— Съмнявам се в необходимостта от тази стъпка — не се предаваше Съмърли, — но ако всички вие тръгнете, нима аз мога да остана?

— Тогава — решено! — каза лорд Джон и като се обърна към вожда, кимна и потупа карабината си. Старецът се ръкува с всички ни поред, а хората му ни приветствуваха с гръмки викове. Вече беше твърде късно, за да се придвижваме, затова индианците се разположиха на бивак. От всички страни забляскаха и задимяха огньовете им. Няколко души се шмугнаха в джунглата и скоро се върнаха, като караха пред себе си един малък игуанодонт. Както и другите, той имаше асфалтово петно на рамото си и едва когато видяхме, че един от туземците пристъпи напред с вид на собственик и даде съгласието си за заколването на животното, най-сетне разбрахме, че тези едри същества са частна собственост, както стадото добитък у нас, и че знаците, които така ни бяха озадачили, не са нищо повече от белези на притежателите. Безпомощни, тъпи и тревопасни, с големи крайници и миниатюрен мозък, те можеха да бъдат подбирани и карани дори от дете. За няколко минути огромното животно беше накълцано и над десетина лагерни огньове увиснаха дебели резени от неговото месо заедно с големите люспести ганоидни риби, набучени с копия в езерото.

Съмърли беше легнал на пясъка и спеше, но ние, останалите, скитахме по брега и се мъчехме да научим нещо повече за тази чудновата страна. Два пъти намерихме ями със синя глина, каквато вече бяхме видели в блатото на птеродактилите. Това бяха стари вулканични кратери и по неизвестни причини събуждаха у лорд Джон най-жив интерес. Челинджър от своя страна бе привлечен от един бълбукащ и клокочещ кален гейзер, в който някакъв странен газ образуваше на повърхността големи пукащи се мехури. Той пъхна в калта куха тръстика и като дете извика от възторг, когато с една запалена клечка успя да предизвика силна експлозия и син пламък на горния й край. Още по-голяма радост му достави това, че след като захлупи края на тръстиката с една кожена торбичка и по този начин я напълни с газ, торбичката излетя във въздуха.

— Възпламеним газ, доста по-лек от атмосферата. Смело бих заявил, че съдържа значителен процент свободен водород. Запасите на Джордж Едуард Челинджър още не са изчерпани, млади приятелю. Тепърва ще ви покажа как един велик ум приспособява цялата природа към нуждите си.

Той се наду от някаква тайна идея, но не продума нищо повече.

На брега не видяхме нищо интересно. Той беше вълшебен, както и водната шир пред нас, обаче числеността ни и шумът, който вдигнахме, бяха пръснали надалеч всички живи същества и ако оставим настрана няколкото птеродактили, които кръжеха високо над главите ни в очакване на леш, всичко край лагера бе спокойно. Но навътре в розовите води на централното езеро беше другояче. То кипеше и се надигаше от странни животни. Големи аспидочерни гърбове и високи назъбени гръбни перки изскачаха, посребрени от капки, и после се търкулваха отново в дълбините. Далечните пясъчни ивици бяха осеяни с чудновати пълзящи животни, огромни костенурки и страшни гущери. На една от тези пясъчни ивици бавно се люшкаше към езерото голямо плоско същество, подобно на пулсиращо парче черна мазна кожа. Тук-таме високо над повърхността се подаваха змийски глави. Те бързо пореха водата, като се издигаха и спускаха с грациозни движения на лебедовите си шии, а пред тях се образуваше малка яка от пяна и зад гърба им оставаше дълга кипяща следа. Съмърли и Челинджър, които бяха се присъединили към нас двамата, гледаха мълчаливо и чак когато едно от тези същества изпълзя върху пясъчната ивица и зад дългия му змийски врат се показа тяло, въоръжено с огромни плавници, подобно на бъчва, двамата се впуснаха в своя дует на удивление и възхищение.

— Плезиозавър! Сладководен плезиозавър! — извика Съмърли. — Доживях да видя такова нещо! Ние, скъпи мой Челинджър, сме по-честити от всички зоолози, откак свят светува!

Едва когато падна нощ и огньовете на нашите диви съюзници заблестяха в сенките с червена светлина, успяхме да откъснем нашите двама мъже на науката от магията на на това праисторическо езеро. Даже в тъмнината, легнали на брега, от време на време чувахме пръхтенето и гмуркането на огромните същества, които живееха в него.

В ранни зори лагерът ни беше накрак и час по-късно паметната ни експедиция започна. Често съм мечтал някога да стана военен кореспондент, но и в най-дръзките си мечти не бих могъл да си представя, че ще ми се падне да описвам такова сражение. И така, това е първият ми репортаж от бойното поле.

През нощта от пещерите пристигна подкрепление от нова група туземци, така че при потеглянето навярно сме били четиристотин-петстотин души. Напред бяха изпратени верига разузнавачи, а зад тях по дългия склон на обраслата с храсти местност се изкачваше в стегнати колони цялата армия. Когато приближихме до края на гората, индианците се пръснаха в дълга нестройна фаланга от копиеносци и стрелци. Рокстън и Съмърли заеха позиция на десния фланг, а ние с Челинджър — на левия. Войнство от каменния век — такива бяха тези, които придружавахме в битката ние, въоръжени с последната дума на оръжейното изкуство от Сейнт-Джеймз стрийт и от Странд.

Неприятелят не ни накара да го чакаме дълго. Дива пронизителна врява се надигна от края на гората и внезапно изскочи отряд маймуночовеци с тояги и камъни. Те се насочиха към центъра на индианската редица. Постъпката им беше храбра, но глупава, защото тези едри кривокраки същества се движеха бавно, докато противниците им бяха пъргави като котки. Зрелището беше ужасно. Свирепите зверове се хвърляха напред със запенени уста и горящи очи, замахваха и никога не улучваха изплъзващите се неприятели, а в тях се забиваха стрела след стрела. Едно голямо същество притича към мен, като ревеше от болка. Десетина копия стърчаха от гръдта и ребрата му. Аз го съжалих и забих един куршум в черепа му, след което то се просна сред цъфтящите алое. Но това бе единственият ми изстрел, защото атаката беше насочена в центъра на редицата, а там индианците я отблъскваха и без наша помощ. Струва ми се, че нито един от маймуночовеците, които изскочиха от гората, не можа да се върне. Но положението стана по-опасно, когато навлязохме между дърветата. В продължение на час или повече се водеше отчаяна борба, в която по едно време едва удържахме. Маймуночовеците изскачаха от храсталака, нахвърляха се с огромни тояги върху индианците и често поваляха трима-четирима от тях, преди да паднат, пронизани от копията. Страхотните им удари разбиваха всичко, върху което се стоварваха. Един от тях разтроши карабината на Съмърли, а следващият щеше да пръсне черепа му, ако пристигналият тъкмо навреме индианец не бе намушкал звера в сърцето. Други маймуночовеци ни замерваха с камъни и клони от дърветата, а сегиз-тогиз и сами скачаха върху нашите редици и се биеха яростно, докато ги повалят. Веднъж съюзниците ни се огънаха под натиска и ако не бяха заработили карабините ни, сигурно щяха да си плюят на петите. Но храбрият им стар вожд ги събра отново и те така придойдоха, че маймуночовеците на свой ред започнаха да отстъпват. Съмърли беше без оръжие, но аз изпразвах магазина си колкото може по-често, а от другия фланг се чуваше непрекъснат пукот на карабините на нашите спътници. Тогава изведнъж настъпи паниката и поражението. Големите същества се пръснаха в храсталака с писък и вой, а нашите съюзници последваха бягащите си врагове с викове на дивашки възторг. Всички вражди на безбройни поколения, цялата омраза и жестокост на тяхната бедна история, всички спомени за обиди и гонения щяха да бъдат разчистени днес. Най-сетне човекът щеше да възтържествува, а човекът-звяр щеше да бъде поставен завинаги на мястото му. Както и да препускаха бегълците, те бяха твърде бавни, за да се измъкнат от пъргавите диваци, и навред в гъстата гора се чуваха въодушевени викове, звънтяха кордите на лъковете. Маймуночовеците бяха събаряни от скривалищата си в дърветата и с глух шум падаха на земята.

Тръгнах след другите и видях лорд Джон и Съмърли, които идваха при нас.

— Край! — каза лорд Джон. — Мисля, че можем да оставим прочистването на тях. Колкото по-малко видим, толкова по-добре ще спим.

Очите на Челинджър блестяха от жажда за сеч.

— Ние имахме щастието — избоботи той, като се разхождаше наперен като паун — да присъствуваме на една от типичните решителни битки в историята — битки, които са определили съдбата на света. Какво значение има, приятели мои, завладяването на една нация от друга? Никакво. Резултатът е винаги един и същ. Но тези жестоки боеве в зората на вековете, когато пещерните жители са се изправяли срещу тигрите или когато слоновете за първи път са открили, че имат господар — ето кои са били истинските завоевания, истински ценните победи. Благодарение на този каприз на съдбата ние бяхме свидетели на такова едно единоборство и дори помогнахме за неговия изход. Сега на това плато бъдещето ще принадлежи на човека.

Нужно е да притежаваш твърда вяра в крайната цел, за да оправдаеш такива трагични средства. По пътя си през горите ние на всяка крачка откривахме налягали един до друг маймуночовеци, пронизани с копия и стрели. Тук-таме имаше малки групи разкъсани индианци. Те показваха мястото, където някой от човекоподобните се бе защищавал отчаяно и бе продал скъпо живота си. Пред нас непрекъснато се носеше вой и рев и по тях ние узнавахме посоката на преследването. Маймуночовеците бяха изтласкани обратно в техния град, там дадоха последен отпор, отново бяха разбити и ние дойдохме тъкмо навреме, за да видим окончателната страхотна сцена. Около осемдесет или сто мъжки, последните оцелели, бяха подкарани през поляната, която водеше към края на скалата, същата, на която преди два дни извършихме своя подвиг. Когато пристигнахме, индианците ги бяха обкръжили в полукръг от копиеносци и след минута всичко беше свършено. Тридесет-четиридесет умряха на място. Останалите, които пищяха и дращеха, бяха постигнати от същата участ, която дълги времена сполетяваше техните пленници — те бяха хвърлени в пропастта и профучаха надолу, към острия бамбук на шестстотин фута под нас. Стана така, както беше казал Челинджър. Царството на човека в Земята на Мейпъл Хуайт беше осигурено завинаги. Мъжките бяха унищожени, маймунският град — разрушен, женските и малките — откарани в робство, и дългото съперничество, останало от незнайни векове, намери кървавата си развръзка.

За нас тази победа беше много ценна. Можахме още веднъж да посетим своя лагер и да се доберем до припасите си. Можахме отново да се свържем и със Самбо, когото изсипалата се от скалата лавина от маймуни беше ужасила.

— Бягайте, маса, бягайте! — викаше той, а очите му щяха да изскочат от орбитите си. — Дяволът непременно хваща вас, ако вие стоите там горе.

— Това е гласът на разума! — убедено каза Съмърли. — Досегашните приключения са ни достатъчни. Те и без това не подхождат нито на характера, нито на положението ни. Дръжте на думата си, Челинджър. Отсега нататък вие трябва да посветите силите си на една цел — да се измъкнем от тази ужасна страна и да се завърнем отново в цивилизования свят.