Изгубеният свят

XIII. Зрелище, което няма да забравя никога

При залез слънце, преди да се спусне меланхоличната нощ, видях в обширната равнина под мен самотната фигура на индианеца — нашата единствена слаба надежда за спасение. Наблюдавах го, докато изчезна в розовеещите вечерни мъгли, които се издигаха между мен и далечната река.

Когато най-сетне поех към разгромения ни лагер, беше съвсем тъмно. Последното, което видях, преди да тръгна, бе червеният блясък на Самбовия огън. Това беше единственият светлик в широкия свят под мен, който галеше погледа ми също тъй, както присъствието на верния негър галеше помрачената ми душа. И все пак това беше най-щастливият ми миг след сполетелия ме удар. Радваше ме мисълта, че светът ще узнае какво сме направили, че в най-лошия случай имената ни няма да загинат заедно с телата ни, а свързани с резултата на нашия труд, ще достигнат до потомството.

Страшно беше да се спи в този злополучен лагер, но още по-страшно — да се спи в джунглата. Трябваше да се избере едното или другото. Разумът ме предупреждаваше, че трябва да остана на пост, но изтощеното тяло заявяваше, че няма да го бъде. Покатерих се върху един клон на голямото дърво гингко, но по заоблената му повърхност нямаше сигурно място за спане. Достатъчно би било да задремя, за да падна и да си счупя врата. Затова се спуснах долу и взех да мисля как да постъпя. Най-сетне затворих вратата на оградата, запалих три огъня, разположени в триъгълник, и след богата вечеря потънах в дълбок сън. Събуждането ми беше странно и радостно. В ранното утро, когато едва се развиделяваше, нечия ръка се отпусна върху рамото ми. Подскочих настръхнал и протегнах десница към карабината, но в същия миг извиках от радост — в хладния утринен здрач до мен беше коленичил лорд Джон.

Това бе той и все пак, каква промяна бе настъпила в него! Преди лорд Джон беше спокоен, коректен, акуратен в облеклото си. Сега имаше бледо лице и див поглед, дишаше тежко като човек, който е бягал дълго и бързо. Сухото му лице бе издрано и окървавено, вместо дрехи по тялото му висяха дрипи, а шапката му беше изчезнала. Аз се взирах учуден, но той не ме остави да задавам въпроси. Говореше и непрекъснато опипваше припасите ни.

— Бързо, млади приятелю! Бързо! — викаше той. — Да пестим минутите. Вземи карабините. И двете. Другите две са у мен. Сега — всички патрони. Колкото можеш да събереш. Напълни си джобовете. А сега храна. Пет-шест кутии стигат. Достатъчно! Не приказвай и не разсъждавай. Бързай, иначе сме загубени!

Още сънен, преди да разбера какво значи всичко това, аз вече тичах презглава след него с по една карабина под всяка мишница и с куп различни припаси в ръцете си. Той се провираше през най-гъстия шубрак, додето стигна до голяма група храсти. Нахълта в тях, без да обръща внимание на тръните, и като се хвърли в самата им среда, ме свлече до себе си.

— Така! — задъхано каза лорд Джон. — Мисля, че тук сме в безопасност. Те ще нападнат лагера, това е ясно като ден. Първата им мисъл ще бъде тази, но ще бъдат озадачени.

— Какво става изобщо? — попитах аз, като си поех дъх. — Къде са професорите? И кой ни преследва?

— Маймуночовеците — извика той. — Боже мой, какви зверове! Не говори високо, защото те имат дълги уши. Имат също силни очи, но доколкото мога да съдя, нямат нюх, така че едва ли ще могат да ни подушат. Къде изчезна ти, млади приятелю? Имаше късмет, че не беше тук.

С няколко фрази шепнешком му разказах приключението си.

— Много лошо — каза той, като чу за динозавъра и за ямата. — Мястото не е съвсем подходящо за отдих, а? Но преди тези гадове да се доберат до нас, аз нямах пълна представа за него. Бил съм веднъж в плен при папуасите людоеди, но те са рицари в сравнение с тази сган.

— Как се случи това? — попитах аз.

— Беше рано сутринта. Нашите учени приятели едва се бяха размърдали. Дори не бяха успели да се скарат. Изведнъж започнаха да валят маймуни. Те се изсипаха просто като ябълки. Изглежда, са се събирали през нощта, докато голямото дърво над нас се свело под тежестта им. Застрелях една в корема, но преди да се опомним, те ни натръшкаха по гръб. Наричам ги маймуни, но те носеха в ръцете си пръти и камъни, бърбореха помежду си, а накрая завързаха ръцете ни с лиани, така че стоят по-високо от всички зверове, които съм виждал по време на странствуванията си. Маймуночовеци — това са те. Липсващото звено. И по-добре да си бяха останали липсващо звено. Отнесоха ранения си другар — от него течеше кръв като от прасе. После насядаха около нас и по лицата им беше изписана жажда за убийство. Бяха едри същества — големи колкото човек, но доста по-силни. Под червените валма на веждите сивите им очи приличаха на стъклени. Те просто седяха и ни поглъщаха с поглед. Челинджър не е заек, но и той се уплаши. Успя да скочи на крака и им завика да привършват и да сложат край на тази история. Мисля, че вследствие на бързината, с която се случи всичко, той беше малко не на себе си, защото беснееше и ги псуваше като луд. Ако това беше група от любимите му журналисти, пак не биха получили по-страшни ругатни.

— Е, и какво направиха те?

Аз бях замаян от странната история, която моят спътник нашепваше на ухото ми, докато острите му очи не преставаха да се стрелкат във всички посоки и ръката му стискаше заредената карабина.

— Мислех, че с нас е свършено. Но работата взе друга насока. Те всички забъбраха в хор. После един от тях застана до Челинджър. Можеш да се смееш, млади приятелю, но честна дума, двамата си приличаха като роднини. Не бих повярвал, ако не го бях видял с очите си. Този стар маймуночовек — той се оказа водачът им — беше нещо като червен Челинджър. Той притежаваше всички красиви черти на нашия приятел, съвсем малко подсилени. Имаше същото късо тяло, широки рамена, изпъкнали гърди, рунтави вежди, поглед, който говори: „Какво искаш пък ти, дявол да те вземе?“, и всичко останало. Когато маймуночовекът застана до Челинджър и сложи лапата си на рамото му, ефектът беше пълен. Съмърли, силно възбуден, се смя до сълзи. Маймуночовеците също се смяха — или поне страшно се разкрякаха, — а след това ни помъкнаха през гората. До пушките и амунициите не се докоснаха — изглежда, ги смятаха за опасни, — но задигнаха всичката ни открита храна. Ние със Съмърли малко се поизмъчихме по пътя — доказателство за това са кожата и дрехите ми, — защото те ни прекараха направо през къпините; а техните кожи са като гьон. Но Челинджър беше добре. Четирима от тях го носеха на рамената си и той пътуваше като римски император. Какво е това?

В далечината се раздаде странно щракане, подобно на звука на кастанети.

— Ето ги, тръгнаха — каза спътникът ми и пъхна патрони във втория двуцевен „Експрес“. — Зареди ги всичките, млади момко, приятелю мой. Няма да се дадем живи. Дори не мисли за това! Такъв шум вдигат, когато са развълнувани. Бога ми! Ще има какво да ги развълнува, ако ни предизвикат. „Карабините си сграбчили с ръце вдървени, от умиращи и мъртви обкръжени…“, както е казал един глупак. Чуваш ли ги сега?

— Много отдалеч.

— Тази малка банда няма да постигне нищо, но техните потери навярно са плъзнали из цялата гора. Но аз ти разказвах моите жалби. Скоро те ни докараха в своя град — около хиляда колиби от клони и листа, разположени сред голяма група дървета до ръба на скалата. На три-четири мили оттук. Тези мръсни животни ме опипаха навсякъде и имам чувството, че никога няма да бъда отново чист. Вързаха ни — приятелят, който се зае с мене, връзваше като боцман — и ето че легнахме по гръб под някакво дърво. Над нас стоеше на пост голям звяр с тояга в ръка. Като казвам „ние“, имам предвид Съмърли и себе си. Старият Челинджър седеше в клоните на едно дърво, ядеше ананаси и си живееше като бей. Трябва да кажа, че той успя да ни прехвърли малко плодове и със собствените си ръце разхлаби връзките ни. Ако го беше видял как седи горе на дървото, пирува със своя близнак и пее с боботещия си бас: „Звънете, луди звънчета“ (музиката, изглежда, повдигаше настроението им), ти би се посмял хубаво, но на нас, както сам се досещаш, не ни беше много до смях. Те бяха склонни в известни граници да му позволят да прави каквото си поиска, а нас ни държаха доста изкъсо. Утешаваше ни мисълта, че ти си на свобода и съхраняваш архивите.

А сега, млади приятелю, ще ти съобщя нещо, което ще те изненада. Ти каза, че си видял следи от хора, огньове, капани и пр. Ние видяхме самите туземци. Те са нещастни, потиснати хорица и имат достатъчно основание да бъдат такива. Изглежда, човеците владеят едната страна на това плато — ей там, където си видял пещерите, — а маймуночовеците владеят отсамната част и между тях непрекъснато се води кръвопролитна война. Такова е положението, доколкото можах да го проследя. Вчера маймуночовеците хванаха десетина човека и ги докараха като пленници. Никога през живота си не си чувал такъв брътвеж и такива крясъци. Човеците бяха дребни, червени същества, нахапани и издрани с нокти така, че едва ходеха. Двама от тях маймуночовеците умъртвиха на място. На единия просто откъснаха ръката — съвсем по зверски. Те бяха смели момчета — почти не издадоха вик. Но на нас ни прилоша. Съмърли припадна и дори на Челинджър му се събра много. Струва ми се, че се пръждосаха, а?

Ослушахме се внимателно, но нищо освен гласовете на птиците не нарушаваше дълбокия покой на гората. Лорд Джон продължи разказа си:

— Ти имаш късмет, млади момко, приятелю мой. Като заловиха индианците, те забравиха за теб. Иначе щяха да се върнат в лагера да те пипнат. Това е по-ясно от бял ден. Разбира се, ти беше прав — те още от началото са ни наблюдавали от дървото и са видели много добре, че един от нас липсва. Мислите им обаче бяха заети само от новата плячка; и поради това сутринта те навестих аз, а не стадо маймуни. После преживяхме нещо ужасно. Боже мой! Какъв кошмар! Помниш ли острите бамбукови стъбла долу, където намерихме скелета на американеца? Те са точно под маймунския град, а там е лобната скала за пленниците. Мисля, че ако бяхме потърсили, щяхме да намерим долу купища от скелети. На върха те имат нещо като параден плац и правят всичко с подходяща тържественост. Клетниците трябва да скачат един след друг. Играта се състои в това, да видят дали жертвите ще се пръснат на парчета, или ще се нанижат на бамбука. Изведоха ни, за да гледаме и ние. Цялото племе се нареди до ръба. Четирима индианци скочиха и стъблата ги промушиха, както куките за плетене биха промушили парче масло. Не е чудно, че бамбукът растеше между ребрата на онзи беден янки. Беше ужасно, но имаше нещо страшно интересно. Всички бяхме омаяни, като ги виждахме как скачат, макар да знаехме, че идва и нашият ред да застанем върху трамплина.

Но не стигнаха до нас. Шестима от индианците бяха оставени за днес, доколкото успях да разбера, а ние, изглежда, щяхме да бъдем звездите на представлението. Може би Челинджър щеше да се измъкне, но Съмърли и аз бяхме включени в сметката. Те се разбират повече със знаци и не е трудно да ги следиш. Реших, че е време да направим пробива. Вече го бях обмислил донякъде и бях уточнил някои неща. Трябваше да свърша всичко сам, понеже, на Съмърли не можех да разчитам, а и Челинджър не беше по-добър. Единствения път, когато двамата се събраха заедно, започнаха да се ругаят, защото не можеха да се споразумеят относно научната класификация на червенокосите дяволи, които ни бяха пленили. Единият твърдеше, че спадат към дриопитеките от Ява, другият — че са питекантропи. Лудост му казвам аз на това — откачени и двамата. Но както споменах, бях обмислил някои неща, които щяха да ми помогнат. Едното беше, че на открито тези зверове бягат по-бавно от човек. Те, разбираш ли, имат къси, криви крака и тежки тела. Дори Челинджър на сто метра би могъл да изпревари с няколко ярда най-добрия от тях, а ние с теб бихме били абсолютни шампиони. Другото беше, че те не са чували за пушка. Сигурно не са разбрали какво се случи със съществото, което застрелях. Да не говорим какво можехме да направим, ако се бяхме добрали до карабините си.

И така, рано тази сутрин аз се измъкнах, с един ритник в корема проснах пазача си на земята и се спуснах към лагера. Там намерих теб и оръжието и ето ни сега тук.

— А професорите! — извиках аз ужасен.

— Просто трябва да се върнем и да ги доведем. Не можех да ги взема със себе си. Челинджър беше на дървото, а Съмърли нямаше да издържи. Оставаше една възможност — да взема пушките и да се опитам да ги освободя. Разбира се, за да отмъстят, те може да ги пречукат веднага. Не смятам, че ще докоснат Челинджър, обаче за Съмърли не отговарям. Но, така или иначе, той е в ръцете им. Затова съм сигурен, че не съм утежнил положението, като офейках. Но честта ни повелява да се върнем и да ги измъкнем или да загинем заедно с тях. Така че можеш да си прочетеш молитвата, млади момко, приятелю мой, защото до вечерта съдбата ни ще се реши.

В тези редове се опитвах да имитирам насечения говор на лорд Рокстън, неговите къси и силни изречения, полушеговития-полубезразсъден тон, с който бяха пропити, Той беше роден за вожд. Опасността го развеселяваше. В такива минути речта му ставаше по-оживена, в студените му очи лумваше огън, а донкихотовските му мустаци щръкваха от радостна възбуда. Той обичаше опасностите, дълбоко чувствуваше драмата във всяко приключение — това чувство беше още по-дълбоко, тъй като не му се даваше изява — и неизменно смяташе, че всеки риск е вид спорт, жестока игра със съдбата, в която човек залага живота си. Всичко това го правеше чудесен спътник. Ако не бяха опасенията ни за участта на нашите другари, за мен би било истинска радост да се хвърля с такъв човек в такова дело. Вече се бяхме надигнали от скривалището си в храсталака, когато изведнъж усетих, че той ме сграбчва за ръката.

— Боже мой! — прошепна лорд Джон. — Идат!

От мястото, където лежахме, се виждаше един кафяв коридор, засводен със зеленина, който бе образуван от стъблата и клоните на дърветата. По него се движеше върволица от маймуночовеци. Краката им бяха криви, гърбовете — закръглени, ръцете им от време на време докосваха земята, а главите им се въртяха наляво-надясно. Прегърбената стойка ги правеше по-ниски, но аз бих им дал около пет фута. Те имаха дълги ръце и огромни гръдни кошове. Много от тях носеха тояги и в далечината изглеждаха като върволица от силно космати, уродливи хора. За миг ги видях ясно. После се скриха сред храстите.

— Не, сега е още рано — каза лорд Джон, който бе вдигнал карабината си. — Най-добре е да се спотайваме, докато се откажат да ни търсят. Тогава ще видим не можем ли да се върнем до техния град и да ги ударим в сърцето. Нека да им дадем още един час — и да вървим.

Докато чакахме, отворихме една от консервените кутии и закусихме. От предната сутрин насам лорд Рокстън не бе хапнал нищо освен няколко плода и сега ядеше като умиращ от глад.

Най-сетне с издути от патрони джобове и с по една карабина във всяка ръка, ние поехме да изпълним своята освободителна мисия. Преди да напуснем малкото си скривалище сред храсталака, се постарахме да запомним точното му място и положението му по отношение на форт Челинджър, за да можем при нужда да го намерим отново. Мълчаливо се провирахме през храстите, докато стигнахме до самия ръб на скалата, близо до стария ни лагер. Там спряхме и лорд Джон ме посвети накратко в своите планове.

— Сред гъстите дървета тези свини са по-силни от нас — каза той. — Те ни виждат, а ние не ги виждаме. Но на открито нещата стоят иначе. Там ние се движим по-бързо от тях. Затова по възможност трябва да се придържаме към откритите места. По ръба на платото големите дървета са по-малко, отколкото във вътрешността. Така че това ще бъде нашият път. Върви бавно, отваряй си очите и дръж карабината готова. И помни — никога, докато имаш поне един патрон, не се оставяй да те пленят. Това е последното, което имам да ти кажа, млади приятелю.

Когато стигнахме до ръба на скалата, аз надникнах и видях нашия черен Самбо. Той седеше на камъните под нас и пушеше. Колко бих искал да го извикам и да му разкажа за нашето положение, но опасността да ни чуят беше твърде голяма. Горите, изглежда, бяха пълни с маймуночовеци — ние често чувахме странния им брътвеж. В такива минути се хвърляхме в най-близкия храсталак, спотайвахме се и чакахме да утихне шумът. Затова се движехме много бавно. Сигурно бяха минали поне два часа, когато предпазливите движения на лорд Джон ми показаха, че трябва да сме близо до целта си. Той ми направи знак да лежа неподвижно, а сам запълзя напред. След миг се върна. Лицето му трепереше от нетърпение.

— Хайде! — каза той. — Хайде бързо! Надявам се, че още не е много късно!

Изтръпнал от възбуда, пропълзях напред и като легнах до него, надникнах през храстите към поляната, която се простираше зад тях.

Това беше зрелище, което не ще забравя до смъртта си — толкова неземно, толкова невероятно, че не зная как да ви накарам да го проумеете. Не зная дали след няколко години самият аз ще повярвам, че съм го видял, ако съм жив да седна пак в едно от креслата в Клуба на диваците и да наблюдавам скучния, непредизвикващ съмнения в своята реалност кей на Темза. Навярно тогава това ще ми изглежда като кошмар, като трескаво бълнуване. И все пак ще го опиша сега, докато е още прясно в паметта ми. Поне един човек, този, който лежеше във влажната трева до мен, ще знае, че не съм излъгал.

Пред нас се откриваше широк простор — на стотици ярда се виждаха само зелени торфове и ниска папрат, която стигаше до самия край на скалата. Около поляната имаше полукръг от дървета, а сред техните клони бяха струпани една върху друга интересни колиби, построени от листа. Най-добре ще ме разберете, ако ви кажа, че те бяха наблъскани като килийки в кошер. По входовете на колибите и по клоните се тълпяха множество маймуночовеци, които, ако се съдеше по ръста им, бяха женските и младите на племето. Те образуваха фона на картината и гледаха с голям интерес сцената, която ни плени и порази.

На поляната, близо до края на скалата, се бяха скупчили стотина от тези рошави червенокоси същества, много от които бяха огромни на ръст и представляваха ужасна гледка. Всички се подчиняваха на някаква дисциплина, защото никой не се опитваше да наруши редиците, които бяха образували. Пред тях стоеше малка група индианци — дребни, неокосмени червенокожи, чиито тела блестяха като лъснат бронз под силното слънце. До индианците се виждаше един висок, тънък бял мъж, с отпусната глава и кръстосани ръце. Цялата му поза изразяваше ужас и униние. Да, това беше ъгловатата фигура на професор Съмърли.

Около тази унила група пленници имаше няколко маймуночовеци, които ги следяха зорко, така че никакво бягство не бе възможно. А встрани от всички останали, близо до ръба на скалата, стояха двама души, които бяха толкова чудновати, а при други обстоятелства биха били толкова смешни, че не можех да отделя поглед от тях. Единият беше нашият другар професор Челинджър. На раменете му още висяха остатъците от палто, но ризата му беше съвсем разкъсана и голямата брада се сливаше с черната растителност, която покриваше мощните му гърди. Той беше изгубил шапката си и косата му, която беше избуяла през нашите странствувания, хвърчеше на всички страни. Сякаш за един-единствен ден професорът се бе превърнал от най-висш продукт на съвременната цивилизация в най-отчаян южноамерикански дивак. До него стоеше господарят му, кралят на маймуно-човеците. Както бе казал лорд Джон, той беше същински двойник на нашия професор и само цветът му беше червен вместо мургав. Същата къса, широка фигура, същите тежки рамена, същите увиснали напред ръце, същата четинеста брада, сливаща се с косматата гръд. Някаква отчетлива разлика се забелязваше само над веждите, където наклоненото чело и ниският извит череп на маймуночовека рязко контрастираха с широкия лоб и великолепния краниум на европееца. Във всичко останало кралят беше смешна пародия на професора.

Всичко това, което ми отнема толкова много време при описанието, се запечата в главата ми за няколко секунди. След това трябваше да мислим за съвсем други неща, защото пред нас се развиваха драматични събития. Двама маймуночовеци бяха сграбчили едного от групата индианци и го мъкнеха към ръба на скалата. Кралят вдигна ръка и даде знак. Те хванаха човека за краката и ръцете и три пъти го залюляха с огромна сила назад-напред. После със страхотен замах запратиха нещастника над пропастта. Хвърлиха го с такава сила, че преди да започне да пада, той се изви високо във въздуха. Когато изчезна от погледа, цялото множество с изключение на стражите се втурна напред към ръба на пропастта. Настъпи продължителна тишина, последвана от див, възторжен вик. Те скачаха, махаха във въздуха дългите си космати ръце и виеха от въодушевление. След това се отдръпнаха от ръба, строиха се отново в редица и зачакаха следващата жертва.

Този път беше редът на Съмърли. Двама от пазачите му го хванаха за китките и грубо го повлякоха напред. Неговата тънка фигура и дългите му крайници се мятаха и трепкаха и той приличаше на пиле, което измъкват от курника. Челинджър се бе обърнал към краля и бясно размахваше ръце пред носа му. Той молеше, умоляваше, настояваше за живота на своя другар. Маймуночовекът грубо го отблъсна и поклати глава. Това беше последното съзнателно движение, което той можа да направи на тази земя. Карабината на лорд Джон изтрещя и косматият червенокос крал се просна на земята.

— Стреляй в най-гъстата тълпа! Стреляй, синко, стреляй! — викаше моят спътник.

И в душата на най-обикновения човек се крият неведоми, кървави дълбини. Аз съм чувствителен по природа и много пъти очите ми са се навлажнявали от писъка на ранен заек. И все пак сега кръвожадността ме беше обхванала. Скочил на крака, изпразвах един след друг магазините, отварях и затварях затвора и в същото време виках и крещях от жестоката радост на убийството. С четирите си пушки ние двамата създадохме страшен хаос. Стражите, които държаха Съмърли, бяха повалени, а той се клатушкаше като пиян от изумление и не можеше да проумее, че е свободен. Гъстата тълпа от маймуночовеци бягаше объркано насам-натам, всички се чудеха откъде иде тази буря на смъртта и какво може да означава тя. Махаха ръце, жестикулираха, пищяха и газеха падналите. После с внезапен порив виещата тълпа се втурна да търси убежище по дърветата. Земята беше осеяна с труповете на убитите. В този момент пленниците останаха сами сред поляната.

Пъргавият ум на Челинджър бе схванал положението. Той сграбчи ръката на слисания Съмърли и се спусна към нас. Двама от стражите се затекоха след тях, но бяха повалени от два куршума на лорд Джон. Ние изскочихме от храстите, за да посрещнем приятелите си, и тикнахме по една заредена карабина в ръцете им. Но силите на Съмърли бяха на изчерпване. Той едва се клатеше. Маймуночовеците вече се съвземаха след паниката. Те прииждаха през храстите и имаше опасност да ни преградят пътя. Ние с Челинджър хванахме Съмърли за лактите и го повлякохме, а лорд Джон прикриваше отстъплението ни с непрекъсната стрелба срещу диваците, които ни се зъбеха от храсталака. Докато изминем миля или повече, бъбрещите зверове бяха все по петите ни. После започнаха да изостават, защото се убедиха в силата ни и изгубиха желание да се срещат с тази безпогрешна карабина. Когато най-сетне стигнахме до лагера, ние се озърнахме и открихме, че сме сами.

И все пак грешехме. Едва затворихме входа на оградата с трънливия храст, стиснахме си ръцете и се хвърлихме задъхани на земята до нашия извор, когато чухме отвън бързи стъпки, а след това — тих, жалостив плач. Лорд Рокстън се втурна нататък с карабина в ръка и бутна вратата. Там лежаха ничком четиримата оцелели индианци. Дребните червенокожи трепереха от страх пред нас и въпреки това ни молеха за закрила. Един от тях посочи с красноречиви жестикулации към горите наоколо и обясни, че те са пълни с опасности. После се хвърли напред в краката на лорд Джон, обви глезените му с ръце и притисна лицето си към тях.

— За бога! — извика лорд Джон, като подръпваше мустаците си, крайно объркан. — Слушайте, какво, по дяволите, да правим с тези хора? Стани, момчето ми, и махни лицето си от ботушите ми.

Съмърли седеше и тъпчеше тютюн в старата си лула.

— Трябва да ги спасяваме — каза той. — Вие измъкнахте всички ни от устата на смъртта. Честна дума! Добра работа свършихте!

— Възхитителна! — възкликна Челинджър. — Възхитителна! Не само ние като индивиди, но и цялата европейска наука ви дължи много голяма благодарност за това, което направихте. Не ще се поколебая да кажа, че ако ние с професор Съмърли бяхме изчезнали, в съвременната история на зоологията щеше да остане осезателна празнота. Нашият млад приятел и вие извършихте прекрасно дело.

Той ни озари със своята бащинска усмивка, но европейската наука би била малко учудена, ако можеше да види сега своето любимо чедо, своята голяма надежда. Обрасъл и рошав, с разголена гръд и парцаливи дрехи, той седеше, стиснал между коленете си една от месните консерви, и държеше с две ръце голям къс студено австралийско овнешко месо. Индианецът погледна към него, заскимтя и като се притисна към земята, се вкопча в краката на лорд Джон.

— Не се плаши, милото ми момче — каза лорд Джон и го потупа по главата, покрита със сплъстена коса. — Той се страхува от вида ви, Челинджър. Бога ми, аз не се учудвам. Хайде, момче, той е обикновен човек, като всички останали.

— Така ли смятате, сър! — извика професорът.

— О, да, Челинджър, вие имате късмет, че не сте съвсем обикновен. Ако не приличахте толкова на краля…

— Честна дума, лорд Джон Рокстън, позволявате си твърде много.

— Но това е факт.

— Моля ви, сър, да смените темата. Забележките ви не се отнасят до работата и са неуместни. Въпросът, който трябва да решим сега, е какво да правим с тези индианци. Несъмнено отговорът е — да ги съпроводим до дома им, но ние не знаем къде е този дом.

— Не е трудно да го намерим — намесих се аз. — Те живеят в пещерите отвъд централното езеро.

— Нашият млад приятел знае къде живеят. Струва ми се, че е доста далечко.

— Не по-малко от двадесет мили — отвърнах аз. Съмърли изстена:

— Лично аз не бих могъл да стигна дотам. Още чувам как тия зверове вият по петите ни.

И наистина в този миг от тъмните дълбини на гората до нас долетя далечният брътвеж на маймуночовеците. Индианците отново изхлипаха от страх.

— Трябва да тръгваме, и то бързо! — каза лорд Джон. — Ти, млади приятелю, помагай на Съмърли. Индианците ще носят припасите. Хайде, тръгвайте, преди да са ни видели.

За по-малко от половин час стигнахме до нашето убежище в храсталака и се потулихме. Откъм стария ни лагер през целия ден се чуваха възбудените подвиквания на маймуночовеците, но нито един от тях не се насочи към нас и уморените бегълци, червени и бели, спаха дълго и дълбоко. Самият аз току-що бях задрямал, когато някой ме дръпна за ръкава и видях Челинджър, коленичил до мен.

— Вие водите дневник на тези събития и навярно възнамерявате да го публикувате, господин Малоун — започна той с тържествен тон.

— Аз съм дошъл тук като репортер.

— Именно. Може би сте чули някои твърде идиотски подмятания на лорд Джон Рокстън. Той сякаш намеква, че имало някаква… някаква прилика…

— Да, чух го.

— Излишно е да ви казвам, че разгласяването на тази мисъл … и въобще всякакви шеги във вашето повествование за това, което се случи … биха били извънредно обидни за мен.

— Аз ще се придържам стриктно към истината.

— Често забележките на лорд Джон са изцяло плод на неговата фантазия и той е способен да измисли най-нелепи причини за уважението, което низшите раси винаги проявяват към достойнството и характера. Разбирате ли ме?

— Напълно.

— Осланям се на вашата дискретност. — После след дълга пауза, добави: — Кралят на маймуночовеците беше наистина много издигнато същество — забележително красива, интелигентна личност. Не ви ли направи впечатление?

— Да, твърде забележително същество — отговорих аз. И професорът, явно успокоен, отново се нагласи да спи.