Изгубеният свят

VIII. Преддверието на Новия свят

Нашите приятели в родината могат да се присъединят към радостта ни — ние стигнахме до целта на пътуването си и с това показахме поне, че изявленията на професор Челинджър могат да бъдат проверени. Истина е, че още не сме се изкачили на платото, но то е пред нас и даже професор Съмърли е в по-добро настроение. Не, той не допуска дори за момент мисълта, че неговият съперник може да е бил прав, но започна да спори по-рядко и обикновено се намира в мълчаливо съзерцание.

Но аз трябва да се върна и да продължа повествованието си от мястото, на което го прекъснах. Един от нашите индианци се нарани и ние го изпращаме обратно. Поверявам това писмо на него, но дълбоко се съмнявам дали някога ще го получите. За последен път ви писах, преди да напуснем индианското село, в което ни стовари „Есмералда“. Сега трябва да започна с неприятна новина, защото тази вечер се случи първият сериозен конфликт (отминавам непрекъснатите дрязги между професорите), който можеше да свърши трагично. Бях споменал за нашия метис Гомес, който говори английски. Той е прекрасен работник, но, изглежда, страда от болезнено любопитство, което се среща често сред тези хора. Последната вечер той навярно се е бил скрил близо до колибата, в която обсъждахме плановете си, но огромният негър Самбо, който ни е верен като куче и ненавижда метисите, като всички от неговата раса, го забелязал, измъкнал го и го довлече при нас. Гомес обаче извади ножа си и щеше да го промуши, ако не беше неимоверната сила на неговия страж, който го разоръжи с една ръка. Работата завърши с укори, противниците бяха принудени да си подадат ръка и можем да се надяваме, че всичко ще върви добре. Колкото за враждата между двамата учени мъже, тя е непрекъсната и ожесточена. Трябва да се признае, че Челинджър е предизвикателен до крайна степен, а Съмърли има остър език, поради което всичко става още по-лошо. Снощи Челинджър каза, че не обичал да се разхожда по кея на Темза, защото не било приятно да виждаш последния си пристан. Той, разбира се, не се съмнявал, че прахът му ще бъде прибран в Уестминстърското абатство. Съмърли обаче отвърна с кисела усмивка, че доколкото знаел, Милбанкският затвор бил сринат. Самомнението на Челинджър е твърде колосално, за да се обижда от подобни неща. Той само се усмихна в брадата си и повтори: „Хайде! Хайде!“ — със снизходителния тон, с който се обръщат към децата. Всъщност те и двамата приличат на деца: единият — съсухрен и свадлив, другият — огромен и властен. И все пак по ум и знания и двамата стоят в предните редици на своята научна епоха. Ум, характер, душа — едва когато човек опознае по-добре живота, разбира колко различни са едно от друго тези неща.

Още на следния ден ние наистина поехме на път и нашата забележителна експедиция започна. Открихме, че в двете канута се събират всичките ни вещи, и се разделихме на две групи по шест души във всяко, като проявихме достатъчно предпазливост и поставихме професорите в различни лодки. Аз се случих заедно с Челинджър, който беше изпаднал в блаженство, в някакъв безмълвен възторг и целият сияеше от добродушие. Но тъй като го познавам добре, няма да се изненадам много, ако гръмотевиците се посипят от ясно небе. В негово присъствие наистина не можеш да бъдеш спокоен, но не можеш и да скучаеш, защото винаги тръпнеш в очакване на някакъв внезапен обрат на бурния му темперамент…

Два дни се изкачвахме срещу течението на една голяма река, широка няколкостотин ярда, с тъмна, но прозрачна вода, през която се виждаше ясно дъното. Половината от притоците на Амазонка са като този, докато другата половина са мътнобели. Цветът им зависи от местностите, през които протичат. Тъмните свидетелствуват за гниеща растителност, а останалите — за глинеста почва. Два пъти се натъкнахме на прагове и в двата случая ги заобикаляхме, като пренасяхме всичко на ръце на половин миля разстояние. И на двата бряга имаше вековни гори, които са лесно проходими от храсталака и при пренасянето на канутата през тях не срещнахме големи трудности. Ще мога ли някога да забравя тази тържествена тайнственост? Височината на дърветата и дебелината на стволовете надминаваха всичко, което може да си представи един жител на градовете. Те се издигаха като великолепни колони и на височина, почти недостъпна за погледа, сплитаха готическите стрели на клоните си в голям плътен свод от зеленина, през който само от време на време се стрелваше някой слънчев лъч и пронизваше величествения мрак с ослепителната си златна черта. Ние вървяхме безшумно по дебелия, мек килим на ланшните листа. Душите ни бяха изпълнени с благоговението, което ни обзема в полумрака на Уестминстърското абатство, и дори гръмките гръдни тонове на професор Челинджър се превърнаха в шепот. Ако бях сам, никога нямаше да науча имената на тези гигантски растения, но нашите учени непрекъснато ни посочваха кедри, огромни тополи, секвои и безброй други дървета, чието изобилие е направило от този континент главен световен доставчик на онези дарове на природата, които спадат към растителния свят, докато по отношение на животинските продукти той е съвсем беден.

Върху тъмните дънери пламтяха ярки орхидеи и лишеи с чудни багри, а когато някой случаен лъч паднеше върху златистата аламанда, алените звезди на жаксонията или върху наситеното синьо на ипомеята, всичко заприличваше на приказен сън. Всичко живо в тези просторни гори се изскубва от мрака и се стреми нагоре, към светлината. Всяко растение, колкото и да е малко то, се провира и пълзи към зелената повърхност, като се увива около по-здравите си и по-високи събратя. Пълзящите растения са разкошни и чудовищни по размер, а ония, които никъде другаде не се увиват, тук научават това изкуство, за да се избавят от тъмнината. Видях например как обикновената коприва, жасминът и даже палмата хаситара се вият около стъблата на кедрите и пълзят към короните им.

От животинския свят тук, по величествените, сводести коридори край нас, не личаха никакви следи, но някакво непрекъснато движение високо над главите ни свидетелствуваше, че там, в лъчите на слънцето, живее многочислен свят от змии и маймуни, птици и ленивци. Те сигурно гледаха в почуда надолу към нашите дребни, тъмни фигурки, които се влачеха в мрачните неизмерими дълбочини под тях. В зори и при залез слънце кресливите маймуни пищяха в хор, а дългоопашатите папагали започваха оглушителния си брътвеж, но през горещите дневни часове гората беше изпълнена само с неспирното бръмчене на насекомите като с ритмичен шум на далечен прибой. Нищо не помръдваше сред тържествената колонада от изумителни стъбла, които в далечината се сливаха с обкръжаващия ни мрак. Веднъж между сенките тромаво притича някакво кривокрако, клатушкащо се същество — мравояд или мечка. Това беше единственият признак на земен живот, който видях в големия амазонски лес.

И все пак някои други белези говореха, че дори човекът не е далеч от нас в тези тайнствени дебри. На третия ден от нашето пътуване доловихме във въздуха някакво особено глухо бумтене, ритмично и тържествено, което ту заглъхваше, ту гръмваше отново. Когато го чухме за първи път, двете лодки се движеха на няколко ярда една от друга. Нашите индианци замряха, сякаш се превърнаха в бронзови статуи, а по напрегнатите им лица се четеше ужас.

— Но какво е това? — попитах аз.

— Барабани — отвърна безгрижно лорд Джон, — бойни барабани. Чувал съм ги преди.

— Да, сър, бойни барабани — потвърди метисът Гомес. — Дивите индианци са лоши хора. Те ни следят на всяка стъпка. Стига да могат, ще ни убият.

— Как могат да ни наблюдават? — попитах аз, взирайки се в тъмната, неподвижна пустота.

Метисът сви широките си рамене.

— Индианците знаят. Те имат свой начин. Наблюдават ни. Разговарят помежду си с барабаните. Стига да могат, ще ни убият.

До следобеда на този ден — бележникът ми показва, че е било вторник, 18 август — чухме думкането на не по-малко от шест-седем барабана от различни места. Те ту зачестяваха, ту забавяха ритъма. Някъде далеч на изток се чува високо, отсечено громолене и след кратка пауза от север прозвучава непрекъснат, глух грохот — също като въпрос и отговор. В този неспирен тътнеж имаше нещо безкрайно подлудяващо и заплашително. Сякаш самият той образуваше отсечените думи, които повтаряше метисът: „Стига да можем, ще ви убием. Стига да можем, ще ви убием.“ В тихите гори не помръдваше нищо. Тази тъмна завеса от растителност бе събрала мира и покоя на цялата природа, но далече иззад нея нашият брат — човекът, ни изпращаше едно и също послание. „Стига да можем, ще ви убием“ — казваха хората от изток. „Стига да можем, ще ви убием“ — отговаряха другите от север.

Барабаните бумтяха и шептяха цял ден и тяхната заплаха се отразяваше върху лицата на цветнокожите ни спътници. Дори храбрият, наперен метис изглеждаше уплашен. Но този ден аз научих веднъж завинаги, че и Съмърли, и Челинджър притежаваха най-високата смелост — смелостта на учения. Те обладаваха духа, който е давал сили на Дарвин сред аржентинските гаучо и на Уолес сред малайските главорези. Милостивата природа е наредила човешкият мозък да не може да мисли едновременно за две неща, така че ако той е пропит с научна любознателност, в него няма място за тясно лични интереси. През целия ден под тази непрестанна и тайнствена заплаха нашите двама професори наблюдаваха всяка прелитаща птица, всеки храст на брега и често се впущаха в ожесточени словесни спорове. Съмърли се зъбеше на Челинджър, а той глухо ръмжеше, но те нито веднъж не споменаха нещо за опасността и за барабанещите индианци, сякаш не бяха в джунглите, а в пушилнята на Клуба на Кралското общество на улица Сент Джеймз. Само веднъж индианците бяха удостоени с вниманието им.

— Канибали от племето миранха или амахуака — каза Челинджър, като посочи с палец към екнещата гора.

— Несъмнено, сър — отговори Съмърли. — Подобно на всички тукашни племена те са монголски тип, а речта им е полисинтетична.

— Полисинтетична, разбира се — съгласи се Челинджър снизходително. — Доколкото зная, на този континент не съществува друг вид езици. Досега съм записал повече от сто. Но в монголската ви теория дълбоко се съмнявам.

— Струва ми се, че дори най-повърхностното познаване на сравнителната анатомия е достатъчно, за да я приеме човек — жлъчно забеляза Съмърли.

Челинджър издаде напред войнствената си брадичка, така че от него не се виждаше нищо друго освен брадата и периферията на шапката му.

— Несъмнено, сър, повърхностното й познаване не може да има друг резултат. Но изчерпателните познания водят до други заключения.

Те се гледаха злобно, а през това време навред около нас се надигаше далечният шепот: „Ще ви убием … Стига да можем, ще ви убием.“ Тази нощ ние оставихме своите канута посред реката, закотвихме ги с тежки камъни и се подготвихме грижливо за възможното нападение. Но не се случи нищо и в зори продължихме пътя си, докато зад гърба ни заглъхваше барабанният бой. Към три часа следобед стигнахме до много стръмен праг, дълъг над една миля — същото място, където при първото си пътуване е катастрофирал професор Челинджър. Признавам, че като го видях, се успокоих, защото това беше първото пряко, макар и незначително потвърждаване на достоверността на неговата история. Индианците пренесоха през гъстия шубрак най-напред канутата, а после и припасите, докато ние, четиримата бели, с пушки на рамо, ги охранявахме от всевъзможните опасности, които крие гората. Преди да се стъмни, бяхме заобиколили благополучно праговете и след като се придвижихме на около десет мили над тях, хвърлихме котва и спряхме да пренощуваме. Пресметнах, че откак влязохме в притока, бяхме изминали не по-малко от сто мили.

Рано сутринта на другия ден станаха големи събития. От зори професор Челинджър беше много неспокоен, непрекъснато оглеждаше двата бряга на реката. Внезапно той възкликна радостно и посочи едно самотно дърво, което стърчеше, надвесено ниско над потока.

— Какво е това според вас? — попита той.

— Палма асаи, разбира се — отвърна Съмърли.

— Точно така. Това е палма асаи, която ми послужи за пътен знак. Тайният вход е на другия бряг на половин миля оттук. Най-странното и тайнственото е, че дърветата образуват плътна стена. Виждате ли как тъмнозеленият храсталак отстъпва място на светлозелената тръстика? Там сред големите тополови гори е моята потайна врата към неизвестното. Проврете се през нея и сами ще се убедите.

Наистина всичко беше поразително. След като доплавахме до мястото, където растеше светлозелената тръстика, и се врязахме сред нея, ние изминахме няколкостотин ярда, отблъсквайки с пръсти канутата от брега, и накрая излязохме в един спокоен и плитък поток, през чиито ясни и прозрачни води се виждаше пясъчното дъно. На ширина той може би имаше двадесет ярда и беше ограден от двете страни с разкошна растителност. Ако човек не забележеше, че вместо храсти на това място расте тръстика, той никога не би се досетил за съществуването на такъв поток и на приказната земя отвъд. Да, тя наистина беше приказна земя — по-голямо великолепие човек не можеше да си представи. Над главите ни гъстата растителност се сплиташе в естествен свод и в златистия полумрак на този тунел от зеленина струеше прозрачно-зелената река. И без друго прекрасна, тя ставаше вълшебна от чудноватите багри, които смекчената и пречистена от зеленината слънчева светлина хвърляше върху нея. Ясна като кристал, неподвижна като стъкло, зелена като ръба на айсберг, тя се стелеше пред нас под свода на листата и всеки замах на веслата надипляше блестящата й повърхност. Това беше подходяща алея към земята на чудесата. Тук вече нищо не говореше за присъствието на индианци, но все по-често се срещаха животни и тяхната доверчивост показваше, че не знаят и досега нищо за ловеца. Пухкави маймунки, с кожи от черно кадифе, със снежнобели зъби и блестящи насмешливи очи, ни забърборваха, когато минавахме край тях. От време на време някой кайман се гмурваше в реката с глух, тежък плясък. Веднъж сред храстите се подаде тъмен, тромав тапир, погледна ни и затрополи през гората. Друг път жълтото и гъвкаво тяло на едра пума се шмугна в храсталака и над червеникавото й рамо ни стрелнаха с омраза злите й зелени очи. Имаше много птици, особено блатни. На всеки ствол, надвиснал над реката, се бяха събрали на ята щъркели, чапли и ибиси — сини, алени и бели, а кристалната вода кипеше от риби с най-различни форми и цветове.

Три дни пътувахме в бледозеленото осветление на този тунел. Трудно можеше да се определи къде в далечината свършва зелената вода и къде започва зеленият свод. Никаква следа от човек не нарушаваше дълбокия покой на тази странна река.

— Тук няма индианци. Страхуват се от Курупури — каза Гомес.

— Курупури е горският дух — обясни лорд Джон. — Така се наричат всички дяволи. Тези клетници се боят дори да надникнат насам — смятат, че тук има нещо страшно.

На третия ден стана ясно, че нашето пътуване с канутата е към края си, защото с всяка миля потокът ставаше все по-плитък. В продължение на два часа два пъти заседнахме на дъното. Най-сетне издърпахме лодките в храсталака и пренощувахме на брега. На сутринта лорд Джон и аз извървяхме две мили успоредно с потока и като се убедихме, че той става все по-плитък, се върнахме и докладвахме това на професор Челинджър, като по този начин потвърдихме предположението му, че сме стигнали най-високата точка, до която могат да пътуват канутата. Затова ние ги издърпахме на брега и ги скрихме сред храстите, като белязахме едно дърво със секира, за да можем да ги намерим пак. След това разпределихме помежду си багажа — пушките, амунициите, храната, палатката, одеялата и всичко останало — и нарамили денковете, поехме на път. Това щеше да бъде последният, най-труден етап. За нещастие тръгването бе ознаменувано със свада между нашите учени петли. Още откак се присъедини към нас, Челинджър започна да издава нареждания на цялата група, което очевидно пораждаше у Съмърли недоволство. Сега, когато той възложи някакво задължение на своя колега-професор (нищо повече от това, да носи един анероиден барометър), чашата изведнъж преля.

— Мога ли да зная, сър — запита Съмърли със заплашително спокойствие, — с какво право издавате заповеди?

Челинджър го погледна свирепо и настръхна.

— С правото си на водач на тази експедиция, професор Съмърли.

— Принуден съм да ви кажа, сър, че аз не ви признавам за такъв.

— Така ли? — Челинджър се поклони с неумел сарказъм. — Тогава може би вие ще посочите точното ми положение.

— Да, сър. Вие сте човек, чиито думи са подложени на съмнение, и този комитет е дошъл тук, за да провери истинността им. Вие пътувате със своите съдии, сър.

— Боже мой! — възкликна Челинджър, като седна върху борда на едно от канутата. — В такъв случай, моля, вървете си по пътя сами, а аз ще ви последвам, когато пожелая. Щом не съм ви водач, не очаквайте от мен да ви водя.

Слава богу, в групата се намериха двама разумни мъже — лорд Джон Рокстън и аз, — иначе раздразнителността и лудостта на нашите учени професори щяха да ни върнат в Лондон с празни ръце. Колко пререкания, молби, обяснения, докато успеем да ги усмирим! Накрая Съмърли тръгна напред с вечната си лула и вечната си насмешка, а Челинджър се заклати подир него, като не преставаше да мърмори. По някаква щастлива случайност наскоро ние бяхме открили, че и двамата ни учени имат най-ниско мнение за доктор Илингуърт от Единбург.

Оттогава той стана нашето единствено спасение. Достатъчно беше да споменем името на шотландския зоолог и напрежението спадаше. Нашите професори сключваха временен съюз и дружно със злобни ругатни се нахвърляха срещу общия си съперник.

Като се движехме един след друг по брега на реката, ние скоро открихме, че тя постепенно се превръща в тесен ручей и накрая се изгубва в голямо, зелено тресавище, обрасло с гъбести мъхове, в които затънахме до колена. Тук се виеха гъсти облаци от комари и всевъзможни гадини, така че ние с радост стъпихме отново на твърда почва и като направихме голям обход през гората, избиколихме това отровно тресавище, в което шумният свят на насекомите бучеше като далечен орган.

На втория ден от нашето пътешествие, след като бяхме оставили канутата, характерът на местността се промени коренно. Пътят ни се изкачваше непрекъснато, а горите ставаха по-редки и изгубваха тропическата си пищност. Огромните дървета на алувиалната амазонска равнина отстъпиха мястото си на финиковите и кокосовите палми, които растяха, пръснати на групи, всред гъстия храсталак. Мавританските палми провесваха грандиозните си реси във влажните котловини. Ние пътувахме само по компас и веднъж или дваж между Челинджър и двамата индианци възникна спор, при което цялата група предпочете, както се изрази възмутеният професор, „да се довери на погрешния инстинкт на първобитните диваци, а не на най-висшия продукт на съвременната европейска култура“. На третия ден се оказа, че ние сме били прави, като сме постъпили така. Челинджър призна, че е познал няколко пътни знака, останали от предишното му пътешествие, а веднъж дори се натъкнахме на четири обгорени камъка, които свидетелствуваха, че тук е имало бивак.

Пътят продължаваше да се изкачва и ние два дни вървяхме по един осеян със скали склон. Растителността отново се промени и от предишната тропическа пищност остана само палмата „Слонова кост“ и голямото изобилие от чудни орхидеи, сред които аз се научих да разпознавам рядката Nuttonia Vexilaria и великолепните розови и алени цветове на катлеята и одонтоглосума. Тук-таме в деретата на хълма ромоляха потоци с чакълести дъна и обрасли с папрат брегове. Всяка вечер те предлагаха хубави места за лагеруване сред скалите на брега на някой вир, пълен с ята от рибки със сини гърбове, които наподобяваха английската пъстърва и ни осигуряваха вкусна вечеря.

На деветия ден след раздялата с канутата, когато по моя сметка бяхме изминали около сто и двадесет мили, дърветата оредяха, смалиха се и полека-лека се превърнаха в обикновени храсти. После и те отстъпиха мястото си на безкрайна равнина, обрасла с толкова гъст бамбук, че трябваше да си разчистваме пътеката с индианските томахавки. Преодоляването на това препятствие ни отне цял ден, от седем часа сутринта до осем вечерта, с две едночасови почивки. Едва ли има нещо по-еднообразно и по-уморително. Дори на най-откритите места погледът ми стигаше не по-далече от десет-дванадесет ярда, през останалото време виждах пред себе си само гърба на памучното яке на лорд Джон, а от двете ми страни на един фут от мен — жълтата стена на стъблата. Тънка като острие на нож ивица слънчева светлина струеше отгоре и на петнадесет фута над главите ни, на фона на дълбокото синьо небе, се полюшваха бамбуковите върхове. Не зная какви същества населяваха този гъсталак, но чувахме съвсем близо до нас как преминават големи тежки животни. По звуците, които издаваха, лорд Джон ги определи като някакъв вид копитни. Едва вечерта разчистихме бамбуковия пояс и изтощени от безкрайния ден, веднага устроихме лагера си.

Рано на другата сутрин бяхме отново на път. Характерът на местността отново се измени. Бамбуковата стена зад нас се очертаваше толкова рязко, сякаш бе руслото на някаква река. А пред нас се разстилаше открита равнина, която бе осеяна с групи папратовидни дървета и постепенно се издигаше към едно дълго било, подобно на гръб на кит. Ние го превалихме по обед и открихме зад него плитка долина, а по-нататък друг полегат склон, който стигаше до ниския заоблен хоризонт. На това място, когато пресичахме първия хълм, се случи нещо, което може би беше от значение.

Професор Челинджър, който заедно с двамата местни индианци вървеше най-отпред, внезапно спря и с вълнение посочи надясно. Когато погледнахме, ние видяхме на около миля от нас нещо като огромна сива птица, която бавно се люшна във въздуха, плъзна се леко над самата земя и се изгуби сред папратовидните дървета.

— Видяхте ли го? — извика възторжено Челинджър. — Съмърли, видяхте ли го?

Неговият колега се взираше натам, където бе изчезнало странното същество.

— Какво е това според вас? — попита той.

— Птеродактил, нищо друго.

Съмърли избухна в подигравателен смях.

— Птероизмислица! — каза той. — Това беше щъркел, най-обикновен щъркел.

Челинджър не можа да проговори от гняв. Той метна денка на гърба си и продължи по пътя, но когато лорд Джон се изравни с мене, лицето му беше по-сериозно от обикновено. Той държеше в ръка своя цайсов бинокъл.

— Успях да го разгледам, преди да изчезне зад дърветата — промълви той. — Не се наемам да съдя какво беше това, но с риск за репутацията си като ловец ще кажа, че такава птица виждам за пръв път.

Та ето каква беше работата. Наистина ли сме стигнали до самата граница на неизвестното, до преддверието на този изгубен свят, за който говореше нашият водач? Аз ви предавам всичко, както е станало, и вие знаете толкова, колкото самият аз. Това вече не се повтори, с нас не се случи нищо забележително.

И така, читатели мои — ако все пак някога имам такива, — вие се изкачихте с мен по широката река, минахте през завесата от тръстики, през зеления тунел, по дългия склон с палмите, през бамбуковия гъсталак и се спуснахте в равнината с папратовидните дървета. Най-сетне нашата цел беше съвсем близо. Когато пресякохме второто било, пред нас се откри една хълмиста, осеяна с палми равнина, а зад нея — редицата от високи червени скали, които бях видял на картината. Тя е пред мен и сега, когато пиша тези бележки, и не може да има съмнение, че е същата. Най-близката й част е на около седем мили от сегашния ни лагер, но се вие в далечината, додето погледът ни стига. Челинджър ходи наоколо, наперен като войнствен петел, а Съмърли мълчи, но както и преди е настроен скептично. Утрешният ден трябва да сложи край на някои от съмненията ни. Междувременно, тъй като Хосе нарани ръката си на един счупен бамбук и настоява да се върне, аз изпращам това писмо по него. Надявам се, че то все пак ще стигне до предназначението си. При първа възможност ще пиша пак. Прилагам груба карта на нашето пътешествие, която може да ви помогне да разберете по-лесно изложението.