Изгубеният свят

VI. Аз бях бич божи

Заедно с лорд Джон Рокстън свихме по Вайго стрийт и минахме през мрачните портали на знаменития аристократичен мравуняк Олбъни. В края на някакъв дълъг, тъмен коридор новият ми познат бутна една врата и завъртя електрическия ключ. Пред нас се откри голяма стая, която многото лампи с цветни абажури обливаха с червено сияние. Аз я огледах от прага и почувствувах, че в нея царят изискан комфорт, елегантност и мъжественост. Във всичко се преплитаха вкусът на богатия стопанин и небрежното ергенско безредие. На пода бяха проснати скъпи кожи и чудновати дъгоцветни рогозки от някой ориенталски пазар. По стените висяха нагъсто картини и гравюри, които даже моето неопитно око можеше да прецени като много скъпи и редки. Скици на боксьори, балерини и състезателни коне се редуваха с чувствения Фрагонар, войнствения Жирарде и мечтателния Търнър. Но всред тези разнообразни украшения бяха пръснати трофеи, които живо ми напомняха, че лорд Джон Рокстън е бил един от големите всестранни спортисти и атлети на своето време. Едно тъмносиньо и едно розово весло, кръстосани върху камината му, говореха за старата му любов към гребането в Оксфорд, а рапирите и боксовите ръкавици наоколо свидетелствуваха за победите, които бе спечелил с тях. Всички стени на стаята бяха опасани с един ред прелестни тежки глави на животни от всички краища на света. Това бяха най-добрите представители на своите видове. Над всички тях бе отпуснал високомерната си устна редкият бял носорог от Ладо Енсклаве.

В центъра, върху скъпия червен килим, имаше черна маса Луи XV със златни инкрустации — прекрасна реликва, кощунствено осквернена със следи от чаши и белези от угарки на пури. На нея бяха поставени сребърен поднос с цигари и бутилки върху полирана подложка. Мълчаливият стопанин наля две високи чаши и добави сода от сифона, който беше наблизо. Той ми посочи едно кресло, постави питието до мен и ми подаде дълга, гладка хаванска пура. После седна насреща ми и ме изгледа продължително и внимателно със странните си бляскащи, дръзки очи — очи със студен светлосин цвят, цвета на ледниково езеро.

През леката мъгла от дима на пурата си аз разглеждах подробностите на това лице, което вече познавах от много снимки — силно закривения нос, хлътналите и изпити страни, тъмната червеникава коса, оредяла на темето, завитите мъжествени мустаци, малката му войнствено издадена брадичка. В него имаше нещо от Наполеон III, от Дон Кихот, но и нещо характерно за английския провинциален джентълмен, живия, чевръст любител на кучета и коне. От слънцето и вятъра кожата му бе добила наситения червен цвят на изпечена пръст. Веждите му бяха рунтави и надвиснали, което придаваше почти свиреп изглед на тези и без друго студени очи, а високото му набраздено чело подсилваше това впечатление. В тяло беше слаб, но много здрав — той нееднократно бе доказвал, че в Англия има малко хора, способни да се мерят с него по физическа издръжливост. Въпреки че беше над 6 фута висок, изглеждаше по-нисък поради особената закръгленост на раменете му. Такъв беше знаменитият лорд Джон Рокстън. Сега той седеше срещу мен, захапал пурата си, и ме наблюдаваше непрекъснато, без да нарушава дългото и неловко мълчание.

— Е — каза той най-сетне, — вече се хванахме, млади момко, приятелю мой. (Тази интересна фраза той произнесе като една дума — „младимомкоприятелюмой“.) Да, и двамата скочихме в неизвестното. Предполагам, че когато влязохте в онази зала, в главата ви нямаше подобна мисъл, нали?

— Ни най-малко.

— Също и в моята. А ето ни до шия в тази каша. Та аз се завърнах от Уганда само преди три седмици. Купих си място в Шотландия, подписах контракта и всичко останало. Приятна история, а? Вашите сметки също ли се объркаха?

— Не, такъв ми е занаятът. Аз съм журналист в „Газет“.

— Да, разбира се. Вие казахте това още там. Знаете ли, имам малка задача за вас. Ще ми помогнете ли?

— С удоволствие.

— Нямате нищо против да рискувате, нали?

— В какво се състои рискът?

— Болинджър — това е рискът. Чували ли сте за него?

— Не.

— Но, млади приятелю, къде сте живели досега? Сър Джон Болинджър е най-добрият жокей в северната част на страната. На равно бих могъл да се справя с него, ако съм във форма, но при надбягването с препятствия ще ми стъпи на шията. Всички знаят, че когато не тренира, пие много. Той нарича това поддържане на линията. Във вторник изпадна в делириум и оттогава непрекъснато беснее. Стаята му е над моята. Докторите казват, че с милия старец е свършено, ако в стомаха му не се натъпче някаква храна. Но тъй като той лежи в леглото с револвер върху завивката й се кълне, че ще забие и шестте куршума в първия, който го доближи, прислугата стачкува. Истина е, че той ни се води, ни се кара, този Джек, истина е и това, че стреля без грешка, но не може един национален шампион да бъде оставен да умре така, нали?

— Какво мислите да правите тогава? — попитах аз.

— Смятам, че ние двамата бихме могли да се справим с него. Той сигурно дреме и в най-лошия случай може само да контузи единия от нас. Другият ще трябва да го хване. Ако успеем да му вържем ръцете с калъфката от възглавницата и да телефонираме за промивка на стомаха, ще дадем на милия старец най-хубавата вечеря през живота му.

Човек няма особено основание да се радва, когато му дойде на главата такова нещо. Пък и не се мисля за много храбър. Моето ирландско въображение прави непознатото и неизпитаното да изглежда по-страшно, отколкото е в действителност. От друга страна, аз съм възпитан в ужас от страхливостта и в боязън от позора, който носи тя. Струва ми се, че ако смелостта ми се постави под съмнение, бих могъл да се хвърля в пропаст, като онзи хун от историята, но към това биха ме подтикнали по-скоро гордостта и страхът, отколкото храбростта. Затова, макар че мисълта за обезумелия от уиски човек в горната стая ме караше да изтръпна, аз все пак отговорих с колкото може по-безгрижен глас, че съм готов да вървя. По-нататъшните напомняния на лорд Рокстън за опасността само ме раздразниха.

— С приказки няма да оправим нищо — казах аз. — Хайде.

Изправих се, той също стана. После с дружелюбен смях ме удари два-три пъти по гърдите и накрая ме бутна обратно в креслото.

— Добре, синко, момко мой, бива те — каза лорд Рокстън.

Погледнах го с изненада.

— Тази сутрин аз сам се погрижих за Джек Болинджър. Той простреля полите на кимоното ми с дъртата си трепереща ръка, но ние му навлякохме усмирителна риза и след седмица старецът ще бъде в ред. Не ми се сърди, млади приятелю. Знаеш ли, между нас казано, аз гледам на тази южноамериканска работа като на нещо много сериозно и ако имам другар със себе си, той трябва да бъде човек, на когото мога да се опра. Затова аз те поизпитах и трябва да кажа, че издържа изпита добре. Имай предвид, че всичко ще легне на нас двамата, защото на онова старче Съмърли ще му потрябва бавачка още от самото начало. Между другото, да не би случайно ти да си същият Малоун, който ще влезе в отбора на Ирландия по ръгби?

— Като резерва навярно.

— Струва ми се, че помня лицето ти. Та аз бях там, когато спечелихте срещу „Ричмънд“. По-хубав страничен спринт не бях видял през целия сезон. Никога не пропущам възможността да присъствувам на ръгби-мач, защото това е най-мъжествената игра, която сме създали. Но аз не съм те поканил тук само за да си говорим за спорт. Трябва да уточним нашата работа. Ето разписанието на корабните рейсове — на първата страница на „Таймс“: другата сряда има пътнически кораб за Пара и ако вие с професора успеете да се приготвите, мисля да го вземем, а? Прекрасно, аз ще говоря с него. А как сме с екипировката?

— Вестникът ще се погрижи за това.

— Стреляш ли?

— Горе-долу като обикновен стрелец от териториалната армия.

— Боже мой! Толкова зле! Това е последното нещо, което вие, младите, се сещате да учите. Вие всички сте пчели без жила, когато се наложи да се грижите за кошера. Някога, когато някой мине и задигне меда, ще изглеждате много глупаво. Но в Южна Америка ще трябва да държиш здраво пушката, защото, ако нашият приятел, професорът, не е луд или лъжец, преди да се върнем, ще видим там чудновати неща. Каква пушка имаш?

Той отвори един дъбов шкаф и аз зърнах блестящи редици от успоредни дула, като тръби на орган.

— Да видим какво мога да отделя за теб от собствената си батарея — каза лорд Рокстън.

Една по една той изваждаше великолепни пушки, отваряше ги, щракаше затворите им и после, като ги поставяше отново в стойките, ги галеше с майчинска нежност.

— Това е Бленд „577 axite express“. С нея ударих този бабанко — лорд Рокстън посочи с очи белия носорог. — Още десет ярда и не аз, а той щеше да ме прибави към своята колекция.

Във този куршум е надеждата скрита, защитата вярна в неравния бой. Надявам се, че познаваш Гордън, защото той е певец на коня, пушката и човека, който има власт над тях. А, ето един полезен инструмент — „470“, телескопичен прицел, двоен ежектор, хоризонтален мерник до 3,50. Това е пушката, с която стрелях срещу перуанските роботърговци преди три години. Аз бях бич божи по тези места, макар че няма да намерите името ми в никоя Синя книга. Има времена, млади приятелю, когато всеки трябва да се опълчи за човешките права и справедливостта, ако иска да остане чист пред себе си. Затова аз сам устроих една малка война. Обявих я сам, водих я сам, приключих я сам. Всяка от тези резки е за един роботърговец — доста са, нали? Тази, голямата, е за техния крал Педро Лопес, когото убих в залива на река Путумайо. Ето нещо, което ще ти подхожда.

Той извади една красива карабина, украсена със сребро.

— Добре гумиран приклад, точен прицел, пет патрона в пачка. Можеш да й довериш живота си.

Лорд Рокстън ми я подаде и затвори вратата на дъбовия си долап.

— Между впрочем — продължи той, като седна отново, — какво знаеш за този професор Челинджър?

— Днес го видях за пръв път.

— И аз също. Смешно е, че трябва да отплуваме, доверявайки се на думите на един непознат. Изглежда дързък дядка. А и неговите събратя в науката май не го обичат твърде много. Кое те накара да се заинтересуваш от работата?

Разказах му накратко какво ми се случи сутринта. Той ме изслуша съсредоточено, после измъкна една карта на Южна Америка и я простря на масата.

— Вярвам, че всяка думичка, която ти е казал, е истина — заяви той сериозно, — и, забележи, не говоря това наизуст. Аз обичам Южна Америка и мисля, че по цялото си протежение от Дарайънския залив до Огнена земя тя е най-величественият, най-богатият, най-чудесният къс земя на тази планета. Хората още не я познават и не разбират какво може да стане от нея. Аз съм я обходил от край до край и съм прекарал два сухи сезона в същите тия места, за които ти разказах, когато ти говорех за войната си с роботърговците. Когато бях там, чух подобни легенди. Това са много предания на индианците, но зад тях несъмнено се крие нещо. Колкото по-добре опознаеш тази страна, млади приятелю, толкова по-ясно ще разбереш, че там всичко е възможно, всичко. Има само няколко речни долини, по които пътуват хората, и отвъд тях всичко е мрак. Ето, тук долу в Мато Гросо — той прекара пурата си над част от картата — или пък горе в този ъгъл, където се срещат границите на три страни, нищо не би ме изненадало. Както каза нашият приятел тази вечер, водният път на Амазонка е дълъг 50 хиляди мили и минава през гора, която по площ е почти колкото Европа. Там ние с тебе бихме могли да бъдем така далече един от друг, колкото от Шотландия до Цариград, и все пак и двамата ще се намираме в същата голяма бразилска гора. Човекът едва е успял да направи тук-там пътека в тази джунгла. Нивото на водата в Амазонка се повдига и спада с около 40 фута и всичко наоколо се превръща в непроходимо тресавище. Защо в такава страна да няма нещо ново и чудно? И защо да не бъдем ние неговите откриватели? Освен това — странното сурово лице на лорда засия от радост — на всяка крачка ще рискуваме живота си. Аз съм като стара топка за голф — от мен отдавна е очукана цялата ми бяла боя. Сега животът може да ме удря колкото си ще, но следа не ще остане. А рискът, млади приятелю — това е солта на живота. Само ако рискуваш, си струва да живееш. Всички ние твърде много се изменихме и заживяхме еднообразно и спокойно. Дайте ми безкрайните пустини и широките простори, дайте ми пушка в ръка и аз ще тръгна след онова, което си струва да откриеш. Аз съм преживял всичко — войната, конните надбягвания, самолетните полети, но ловът на зверове, които приличат на чудовищен сън, е нещо съвсем ново за мен! — Той се засмя от радост при мисълта за това, което ни очакваше.

Може би се занимавам доста дълго с новия си познат, но на нас ни предстои да бъдем заедно много дни и нощи и затова се помъчих да го опиша такъв, какъвто го видях за пръв път — с чудатия му характер, със странните обрати на речта и мисълта му. Само необходимостта да занеса в редакцията отчета си за събранието ме накара най-сетне да напусна неговата компания. Когато си тръгнах, той седеше в розовото сияние на лампите, смазваше затвора на любимата си карабина и още се усмихваше в себе си на мисълта за приключенията, които ни готвеше съдбата. За мен беше съвсем ясно, че ако ни очакват опасности, в цяла Англия не бих могъл да намеря по-хладнокръвен мозък и по-храбро сърце, с които да ги поделя. Макар да бях уморен от необичайните събития през деня, тази нощ аз седнах с Макардъл, редактора на отдел „Новини“, и му обясних цялото положение, което той счете за нужно още на другата сутрин да доведе до знанието на нашия шеф сър Джордж Бомънд. Уговорено беше да изпращам подробен отчет за приключенията си под формата на поредица от писма до Макардъл, които да се отпечатват в „Газет“ при пристигането им или да се оставят, за да бъдат публикувани по-късно в зависимост от желанието на професор Челинджър, тъй като още не знаехме какви условия щеше да приложи той към указанията, които трябваше да ни заведат до непознатата земя. В отговор на телефонното си запитване ние не получихме нищо освен яростни нападки срещу пресата, които завършиха със заявлението, че ако му посочим с кой кораб ще пътуваме, в момента на потеглянето той ще ни даде лично всички указания, които сметне за нужно. Второто ни запитване изобщо не бе удостоено с отговор, ако не се смята жалкото изхленчване на жена му, която ни умоляваше да оставим професора на мира, тъй като бил вече страшно разгневен. Третият опит, който извършихме по-късно през деня, предизвика оглушителен трясък. Последва съобщение от централата, че слушалката на професор Челинджър е разбита. Тогава ние изоставихме всякакви по-нататъшни опити да се свържем с него.

А сега, мои търпеливи читатели, аз вече не ще мога да беседвам направо с вас. Оттук нататък (ако някакво продължение на това повествование достигне до вас) то може да става само чрез вестника, който представям. Аз оставям в ръцете на редактора този отчет за събитията, които предшествуваха една от най-забележителните експедиции в историята, така че, ако ми е писано вече да не се върна в Англия, моите записки ще ви разкажат как започна всичко. Дописвам тези редове в салона на пътническия кораб „Франциска“. Лоцманът ще ги върне обратно и ще ги предаде на съхранение при господин Макардъл. Нека преди да затворя бележника, да ви нахвърля още една картина — последния спомен, който отнасям със себе си от родната земя. Късна пролет, влажна, мъглива утрин, ръми студен дъжд. По кея се движат три фигури, облечени с лъскави мушами. Те се насочват към мостика на големия параход, върху който се вее синият флаг. Пред тях един носач бута количка, натоварена с голям куп куфари, пакети и оръжейни сандъци. Дългият, меланхоличен професор Съмърли върви с провлечени стъпки и отпусната глава, като човек, който вече дълбоко съжалява за стореното. Лорд Джон Рокстън стъпва бодро и тясното му живо лице между ловджийската шапка и шала сияе. Що се отнася до мен, аз не се съмнявам, че видът ми е радостен — та нали суетенето по подготовката и мъката от раздялата са вече зад мен? Вече сме съвсем близо до кораба, когато изведнъж зад нас се чува вик. Това е професор Челинджър, който бе обещал да ни изпрати. Той тича след нас и пухти — целият червен и сърдит.

— Не, благодаря — заявява той. — Нямам никакво желание да се качвам на кораба. Трябва да ви кажа само няколко думи и мога спокойно да сторя това тук. Моля ви да не си внушавате, че с нещо съм ви задължен за това ваше пътешествие. Бих искал да разберете, че за мен е съвършено безразлично дали ще заминете и аз не храня към вас ни най-малка признателност. Истината си е истина и каквото и да съобщите вие, нищо не може да я промени. Вашите думи могат само да развълнуват и задоволят някои невежи. Необходимите ви сведения и инструкции са в този запечатан плик. Ще го отворите, когато пристигнете в един град на Амазонка, който се нарича Манаос. Но не преди деня и часа, посочени на външната му страна. Разбрано, нали? Осланям се на честността ви и предполагам, че условията ми ще бъдат стриктно съблюдавани. Господин Малоун, аз не ще поставя никакви ограничения на вашата кореспонденция, защото целта на вашето пътуване е изясняването на фактите. Но от вас искам едно — да не давате никакви подробности за мястото, към което пътувате, и до завръщането си да не публикувате нищо. Довиждане, сър! Вие успяхте да смекчите отношението ми към тази презряна професия, на която за жалост принадлежите. Довиждане, лорд Джон! Доколкото зная, науката за вас е запечатана книга, но можете да се радвате, че отивате в тези ловни полета. Несъмнено ще имате възможността да опишете във „Филд“ как сте свалили летящ диморфодон. Довиждане и на вас, професор Съмърли. Ако вие все още сте способен да се поправите, в което искрено се съмнявам, вие сигурно ще се върнете в Лондон поумнял…

Той се завъртя на петите си и след минута видях от палубата ниската му тантуреста фигура, която се полюшваше в далечината към влака. Излязохме вече в Ламанш. Разнася се последният звънец за предаване на писмата и за раздяла с лоцмана. А сега — „отвъд хоризонта е нашият път“. Боже, пази всички ония, които оставяме на брега, и ни върни при тях здрави и читави.