Изгубеният свят

VII. Утре потъваме в неизвестното

Не ще отегчавам онези, до които достигне този разказ, с описание на нашето пътуване в комфортния пътнически кораб, няма да разказвам и за едномесечния ни престой в Пара. (Бих искал само да благодаря за голямата любезност на компанията „Перейра да Пинта“, която ни помогна да си набавим нужната екипировка.) Съвсем накратко ще спомена и за нашето пътуване срещу течението на една широка, бавна, размътена река с параход, малко по-малък от онзи, който ни прекара през Атлантика. Накрая ние минахме през Обидоските теснини и стигнахме до град Манаос. Тук господин Шортман, представител на Британско-бразилската търговска компания, ни избави от съмнителните прелести на местния хан. В неговата гостоприемна хациенда ние живяхме до деня, в който ни бе разрешено да отворим писмото с нарежданията на професор Челинджър. Преди да стигна до неочакваните събития през този ден, бих искал да обрисувам по-подробно моите другари в това начинание и хората, които вече бяхме събрали в Южна Америка за обслужване на експедицията. Пиша това съвсем откровено и се осланям на вашия такт, господин Макардъл, защото този репортаж ще мине през вашите ръце, преди да излезе на бял свят.

Научните знания на професор Съмърли са твърде добре известни и не е необходимо да разказвам за тях. Той е по-годен за такава тежка експедиция, отколкото изглежда на пръв поглед. Високото му, сухо, жилаво тяло не познава умората, а суровото му полусаркастично, а често и съвсем недружелюбно държане не се повлиява от никакви промени в обстановката. Въпреки неговите шестдесет и шест години нито веднъж не го чух да изрази някакво недоволство от трудностите, с които трябваше да се сблъскваме от време на време. Мислех, че неговото присъствие ще бъде бреме за експедицията, но се убедих, че издръжливостта му е не по-малка от моята. По нрав той е жлъчен и скептичен. От самото начало не скриваше увереността си, че професор Челинджър е стопроцентов мошеник, че сме тръгнали за зелен хайвер и че по всяка вероятност в Южна Америка ще пожънем само разочарования и опасности, и насмешки — в Англия. Такива са възгледите, с които той проглуши ушите ни по целия път от Саутхемптън до Манаос, като кривеше усърдно тънкото си лице и тресеше рядката си козя брадичка.

При слизането ни от кораба великолепието и разнообразието на света на насекомите и птиците край нас му донесе известна утеха, защото той е предан на науката с цялото си сърце. Сега професор Съмърли по цели дни тича през горите с ловджийска пушка и сак за пеперуди, а вечер подрежда многочислените екземпляри, с които се е сдобил. Между по-дребните му странности ще отбележа следните: той е небрежен в облеклото си, нечистоплътен, извънредно разсеян и има пристрастие към една къса лула от морска пяна, която рядко излиза от устата му. Като млад е участвувал в няколко научни експедиции (бил е с Робертсън в Австралия) и скитническият живот не е нещо ново за него.

Лорд Джон Рокстън има някои общи черти с професор Съмърли, а по останалите двамата са антиподи. Той е двадесет години по-млад, но фигурата му е също така мършава. Що се отнася до външния му вид, ако не се лъжа, аз го описах в онази част на повествованието си, която оставих в Лондон. Той е извънредно елегантен и внимателен към външността си, обикновено носи бели спортни костюми, високи кафяви ботуши с връзки и се бръсне, поне веднъж дневно. Като повечето хора на действието, лорд Рокстън е лаконичен и обича да се отдава на мислите си, но отвръща бързо на всички въпроси и охотно се включва в разговор. Той приказва някак странно — полусериозно-полушеговито. Познанията му за различните страни и най-вече за Южна Америка са изненадващи и той вярва с цялото си сърце в целесъобразността на нашето пътешествие, без да се смущава от насмешките на професор Съмърли. Гласът му е благ, а държането — спокойно, но в искрящите му сини очи се таи способност за яростен гняв и непримирима решителност, толкова по-опасни, понеже са под юзда. За собствените си подвизи в Бразилия и Перу той говореше малко и вълнението, с което го посрещнаха крайречните туземци, беше откровение за мен. Те гледаха на него като на свой защитник и закрилник. Подвизите на Червения вожд, както го наричаха, бяха се превърнали в легенди, но и самите факти, които можах да науча, бяха достатъчно поразителни.

Така например се разбра, че преди няколко години лорд Джон се озовал в тази ничия земя, съществуването на която се обяснява с неточността на границите между Перу, Бразилия и Колумбия. В този голям район вирее каучуковото дърво. Както в Конго, така и тук то се е превърнало в проклятие за туземците, което може да се сравни само с робския им труд под подтисничеството на испанците в старите сребърни мини на Дарайън. Шепа долни метиси завладели страната, въоръжили онези индианци, които ги поддържали, и като превърнали останалите в роби, ги заставили с най-зверски мъчения да събират каучука, който впоследствие бил свличан по реката до Пара. Лорд Джон Рокстън се застъпил за бедните жертви, но не постигнал нищо освен заплахи и обиди. Тогава той официално обявил война на Педро Лопес, главатаря на роботърговците, събрал армия от избягали роби, въоръжил ги и завързал сражения, в които убил саморъчно прословутия метис и унищожил възглавяваната от него система.

Не е чудно, че този червенокос мъж с кадифен глас, със свободни и непринудени обноски бе завоювал вниманието на всички по бреговете на голямата южноамериканска река. Чувствата, които той събуждаше, бяха, естествено, различни, защото признателността на туземците се равняваше на омразата на техните бивши поробители. Прекараните по тези места месеци не бяха минали напразно: той можеше да говори свободно лингва герал — особеното наречие, което се говори из цяла Бразилия и се състои от една трета португалски и две трети индиански думи.

Вече казах, че лорд Джон Рокстън беше луд по Южна Америка. Той не можеше да не говори за тази голяма страна без жар и увлечението му беше така заразително, че събуждаше интерес дори у такъв невежа като мен. Да можех да пресъздам обаянието на неговите беседи, специфичната смесица от точни знания и живо въображение, придаващи им онова очарование, което караше дори скептичната усмивка на професора постепенно да изчезне от тясното му лице. Лорд Джон обичаше да разказва историята на величествената река — така бързо изучена (защото някои от първите завоеватели на Перу бяха пресекли целия континент по нейните води) и все пак криеща толкова тайни отвъд своите вечно изменящи се брегове.

— Какво има там ли? — възкликваше той, сочейки на север. — Тресавища и непроходими джунгли. Кой знае какво биха могли да укриват те? А там, на юг? Блатисти гори, където не е стъпвал бял човек. Отвред ни обгражда неизвестното. Кой може да каже какво ни очаква зад тясната ивица на реката? Кой може да каже кое в такава страна е възможно и кое не е? Защо старецът Челинджър да не е прав? — При това пряко предизвикателство на лицето на професор Съмърли се появяваше отново упоритата насмешка и той заклащаше иронично глава, пускайки облаци дим от лулата си, без да наруши враждебното мълчание.

Засега толкова за двамата ми бели спътници. Техните качества и слабости, както и моите ще проличат по-нататък в самия разказ. Но ние вече бяхме взели със себе си някои помощници, които може би ще играят не по-малка роля в бъдещите събития. Първият е един негър-гигант на име Самбо. Той прилича на черен Херкулес, верен като кон и почти толкова интелигентен. Взехме го в Пара по препоръка на параходната компания, на чиито съдове той се бе научил криво-ляво да говори английски.

Пак в Пара наехме Гомес и Мануел, метиси от горната част на реката, които току-що бяха докарали по течението товар от червено дърво. Мургави, брадати и свирепи, те бяха подвижни и жилави като пантери, И двамата бяха прекарали живота си в горните части на Амазонка, които се готвехме да изследваме, и това накара лорд Джон да ги наеме. Единият от тях, Гомес, имаше и това достойнство, че отлично говореше английски. Тези хора се съгласиха да ни прислужват, да готвят, да гребат, да вършат каквото и да било, за петнадесет долара месечно. Освен тях бяхме наели трима боливийски индианци от племето мохо, които са най-изкусни от всички речни племена в риболова и гребането. Водача им нарекохме Мохо, на името на неговото племе, а другите двама — Хосе и Фернандо. И така, трима бели, двама метиси, един негър и трима индианци — това беше съставът на малката експедиция, която очакваше в Манаос по-нататъшните инструкции, за да тръгне да изпълнява необикновената си задача.

Най-сетне отегчителната седмица мина и настана дългоочакваният ден и час. Опитайте се да си представите сенчестата гостна на хациендата Санта Игнасио, разположена на две мили от град Манаос. Отвън слънцето гореше с меден блясък, а сенките на палмите бяха тъй черни и тъй плътни като самите дървета. Въздухът беше спокоен, изпълнен с вечното бръмчене на насекомите и в многото октави на този тропически хор звучаха и ниското жужене на пчелите, и високото пронизително свистене на комарите. Зад верандата имаше малка чиста градина, оградена с кактусов плет, с групички цъфтящи храсти, край които в искрящата светлина пърхаха и се стрелкаха големи сини пеперуди и дребни колибри. Ние седяхме вътре край тръстиковата маса, върху която лежеше запечатаният плик. На него беше написано със заострения почерк на професор Челинджър:

„Указания за лорд Джон Рокстън и групата. Да се отвори в Манаос на 15 юли точно в 12 часа.“

Лорд Джон беше поставил часовника си на масата до себе си.

— Имаме още седем минути — каза той. — Старчето е много точно.

Професор Съмърли се усмихна жлъчно и взе плика в сухата си ръка.

— Какво значение може да има дали ще го отворим сега, или след седем минути? — заяви той. — Всичко това е неразделна част от същото шарлатанство и измислици, с които за съжаление се слави авторът на писмото.

— Не, играта трябва да се играе по правилата — възрази лорд Джон. — Парада командува дядо Челинджър и ние сме тук по негова воля. Ще бъде много недостойно от наша страна, ако не следваме указанията му точно.

— Добре се наредихме! — извика горчиво професорът. — Тази работа ми се видя съмнителна още в Лондон, но трябва да кажа, че тя изглежда още по-зле, когато човек се запознае по-отблизо с нея. Не зная какво има в този плик, но ако не е нещо съвсем определено, ще бъда силно изкушен да взема следващия кораб до реката до Пара и там да хвана „Боливия“. В края на краищата аз имам малко по-важна работа от тази, да разобличавам твърденията на един луд. Е, Рокстън, май вече е време.

— Да, време е — каза лорд Джон. — Можете да дадете сигнала. — Той сряза плика с ножчето, извади отвътре един сгънат лист, внимателно го разтвори и го опъна върху масата. Листът беше празен. Обърна го. Пак празен. Ние се спогледахме мълчаливи и объркани. Мълчанието беше нарушено от дрезгавия подигравателен смях на професор Съмърли.

— Това е чистосърдечно признание! — възкликна той. — Какво искате още? Самопризнал се мошеник. Остава само да се върнем у дома и да разкажем какъв безсрамен самозванец е той.

— Сигурно е симпатично мастило — предположих аз.

— Едва ли! — отвърна лорд Рокстън, като вдигна листа срещу светлината. — Не, млади момко, приятелю мой, безполезно е да се залъгваш. Обзалагам се, че върху тази хартия не е било писано нищо.

— Може ли да вляза? — избоботи един глас от верандата.

В слънчевия квадрат на вратата се появи сянката на набит мъж. Този глас! Тези чудовищно широки рамена! Ние скочихме на крака, притаили дъх от изненада, когато пред нас с кръгла, хлапашка сламена шапка с цветна лента, с ръце в джобовете на якето си и с платнени обувки, които на всяка крачка се изпъваха елегантно, се появи Челинджър. Той отхвърли глава назад и застана в златното сияние с цялото асирийско великолепие на брадата си, с вродената наглост на отпуснатите си клепачи и дръзките си очи.

— Боя се — каза той, като извади часовника си, — че закъснях с няколко минути. Когато ви дадох този плик, да си призная, никак не съм възнамерявал да ви оставя да го отворите, защото бях решил твърдо да пристигна тук преди определения час. Виновници за това досадно закъснение са един некадърен лоцман и една проклета плитчина. Навярно за моя колега професор Съмърли това е било добър случай да злослови.

— Трябва да отбележа, сър — каза строго лорд Джон, — че вашето появяване ни успокои много, защото вече ни се струваше, че мисията ни е завършила преждевременно. Даже сега не мога да разбера защо трябваше да действувате по толкова необикновен начин.

Вместо отговор професор Челинджър влезе, ръкува се с мен и с лорд Джон, високомерно се поклони на професор Съмърли и се отпусна в един плетен стол, който изскърца и се залюля под тежестта му.

— Приготвихте ли всичко за път? — попита той.

— Можем да тръгнем още утре.

— Така и ще направим. Сега вие няма да се нуждаете от карта или от указания. Ще имате неоценимото щастие да ви бъда водач лично аз. Още от началото бях решил да възглавя вашата експедиция. Както ще се съгласите сами, и най-подробната карта не може да замени сведенията и съветите, които ще ви дам аз. Колкото до дребната хитрина с плика, ако ви бях открил предварително всичките си планове, щеше да се наложи да отбивам натиска ви да пътувам заедно с вас.

— Аз нямаше да настоявам, сър — възкликна с жар професор Съмърли, — освен ако през Атлантика нямаше никакъв друг кораб!

Челинджър махна с голямата си космата ръка, сякаш да го отпъди.

— Сигурен съм, че здравият ви разум ще одобри моите съображения. По-добре беше да запазя свободата на действията си и да се появя едва в момента, когато моето присъствие стане необходимо. Този момент настъпи; Съдбата ви е в сигурни ръце. Вие ще успеете да стигнете до предназначението си. Отсега ръководството на експедицията поемам аз. Ще ви помоля да привършите приготовленията си тази нощ, за да можем да тръгнем рано сутринта. Моето време е ценно, а същото може да се каже, несъмнено в по-малка степен, за вашето. Затова предлагам да действуваме колкото може по-бързо, докато ви покажа това, което сте дошли да видите.

Лорд Джон Рокстън беше наел голям парен катер — „Есмералда“, с който трябваше да пътуваме нагоре по реката. Годишното време нямаше никакво значение за успеха на експедицията, тъй като тук температурата и лете, и зиме се движи от двадесет и пет до тридесет градуса. С влагата обаче е иначе. От декември до май е дъждовният период. Реката бавно се издига, додето достигне около четиридесет фута над обичайното ниво. Тя излиза от бреговете си, разлива се в обширни лагуни и образува голям район, наричан тук Гапо, който в по-голямата си част е твърде блатист за пешеходци и твърде плитък за плаване. Около юли водите започват да спадат и през октомври или ноември са най-ниски. Така че нашата експедиция съвпадна с времето на сухия сезон, когато голямата река и притоците й бяха повече или по-малко в нормално състояние.

Течението на Амазонка е бавно, тъй като наклонът е не по-голям от осем инча на миля. Не мога да си представя друга река, по-удобна за плаване. Тук преобладават югоизточните ветрове и платноходите се изкачват чак до перуанската граница, а на връщане се спускат по течението. Що се отнася до нашата „Есмералда“, нейните отлични машини се справяха леко с ленивото течение и ние напредвахме с такава бързина, сякаш плавахме по неподвижно езеро. Три дни се движехме на северозапад към горните части на реката, която дори тук, на хиляди мили от устието си, беше все още толкова широка, че от средата й двата бряга, приличаха на бледи сенки върху далечния хоризонт. На четвъртия ден свърнахме в един приток, който в устието си почти не отстъпваше по Ширина на Амазонка, но скоро започна бързо да се стеснява. След още два дни доплувахме до едно индианско село, където професорът настоя да слезем и да изпратим „Есмералда“ обратно в Манаос. Скоро щели да започнат прагове, обясни той, и по-нататъшната й употреба щяла да бъде невъзможна. После добави под секрет, че сме се приближили до дверите на неизвестната страна и че колкото по-малко хора са посветени в нашата тайна, толкова по-добре. Затова той поиска всеки от нас да даде честна дума, че няма да публикува или да разгласява каквито и да било точни сведения за географското положение на местата, през които пътуваме, и накара всички слуги да се закълнат тържествено, че ще съблюдават тайната. Всичко това ме принуждава да бъда сдържан в повествованието си и трябва да предупредя читателите, че ако дам някакви карти и диаграми, съотношението на местата в тях може да бъде вярно, но координатите им ще бъдат внимателно разместени, така че в никакъв случай не ще могат да се използуват за пътеводители към тази страна. Може би причините за дискретността на професор Челинджър бяха основателни, а може би не, но ние нямахме друг избор, освен да ги приемем, защото той беше готов по-скоро да изостави цялата експедиция, отколкото да промени поставените условия.

На втори август ние се разделихме с „Есмералда“ и с това прекъснахме последната си връзка с външния свят. Оттогава минаха четири дни, през които наехме от индианците две големи канута, направени от толкова лек материал (кожи върху бамбуков скелет), че можеха да се пренасят през всякакви препятствия. Натоварихме в тях цялото си имущество и спазарихме още двама индианци-гребци — Атака и Упету. Те бяха същите, които са придружавали професор Челинджър в предишното му пътешествие. И двамата изглеждаха ужасени от перспективата да повторят същото пътуване, но в тези краища вождът има патриархална власт и ако по негово мнение сделката е добра, членовете на племето нямат думата.

И така, утре ние потъваме в неизвестното. Тези бележки изпращам с кану по реката и може би те ще бъдат последната ми дума за онези, които се интересуват от участта ни.

Както се условихме, аз ги изпращам на вас, скъпи господин Макардъл. По свое усмотрение можете да ги съкращавате, да ги поправяте и въобще да правите с тях, каквото пожелаете. Независимо от упорития скептицизъм на професор Съмърли увереното държане на професор Челинджър ми дава основание да мисля, че нашият водач ще потвърди своите изявления и че ние сме наистина в навечерието на най-забележителни събития.