Изгубеният свят

XII. В гората беше страшно

Както казах, а може и да не съм казал — напоследък паметта ми устройва лоши шеги, — аз пламнах от гордост, когато трима такива мъже, каквито са моите другари, ми благодариха, че съм спасил положението или поне много съм спомогнал за излизането ни от него. Тъй като бях младокът на групата не само на години, но и по опит, характер, знания и по всичко, което е нужно за един човек, още отначало останах в сянка. А сега започвах да добивам свое собствено място. Тази мисъл ме сгряваше. Уви, тя беше гордост, която предшествува падението! Още същата нощ тази искра на самодоволство, тази пораснала самоувереност щеше да ме доведе до най-страшното събитие в живота ми, завършило със сътресение, при мисълта за което сърцето ми се свива.

Ето как стана това: бях прекомерно възбуден от приключението на дървото и ми се струваше, че не ще мога да заспя. На пост бдеше Съмърли. Чудатата му ъглеста фигура се беше сгърбила над малкия ни огън, карабината лежеше върху колената му, а острата козя брадичка се поклащаше при всяко клюмване на уморената му глава. Лорд Джон спеше безшумно, завит с южноамериканското си одеяло, а Челинджър хъркаше така, че цялата гора ечеше. Пълната луна сияеше ярко, въздухът беше свеж и студен. Каква нощ за разходка! И тогава изведнъж ми хрумна: „Защо не?“ Ако се измъкна тихо, ако успея да стигна до централното езеро, ако преди закуската се върна с някои сведения за това място — нямаше ли в такъв случай да ме считат за още по-достоен съратник? И освен това, ако Съмърли удържи победа и ако се намери някакъв начин за оттегляне, ние ще се върнем в Лондон, след като сме разгадали централната тайна на платото, до която съм проникнал само аз, единствен в целия свят. Помислих си за Глейдис, която казваше: „Навред край нас има подвизи“. Сякаш отново чух нейните думи. Помислих си също за Макардъл. Какъв материал за три колони на вестника! Каква основа за кариера! В следващата голяма война бих могъл да се надявам на кореспондентско място. Грабнах една пушка — джобовете ми бяха пълни с патрони — и като разтворих трънливите храсти, които запречваха входа на нашата ограда, бързо се шмугнах навън. Последното, което видях, беше задрямалият Съмърли. Този безполезен часови продължаваше да клюма пред тлеещия огън като странна, навита кукла.

Не бях изминал и сто ярда и вече дълбоко се разкаях за необмислената си постъпка. Навярно съм казвал и преди в тази хроника, че твърде силното ми въображение ми пречи да бъда истински храбър, но че винаги много се страхувам да не ме помислят за страхлив. Тъкмо тази сила ме тикаше сега напред. Просто не бих могъл да се промъкна обратно в лагера, без да съм свършил нещо. Дори ако другарите ми не бяха забелязали моето отсъствие, дори ако не узнаеха никога за слабостта ми, в душата ми и тогава би останал един непоносим срам. И все пак аз изтръпнах при мисълта за положението, в което се озовах, и в този момент бих дал всичко, за да се отърва с достойнство от цялата тая работа.

В гората беше страшно. Дърветата растяха така нагъсто, а листакът им се простираше толкова нашироко, че лунната светлина не можеше да проникне през него. Само тук-таме високите клони се сплитаха в сложен филигран върху звездното небе. Когато очите ми попривикнаха с мрака, открих, че тъмнината на леса е неравномерна — между мержелеещите се дървета имаше гарвановочерни сенки, като входове на пещери. Като минавах покрай тях, отдръпвах се ужасен. Спомних си отчаяния вой на изтерзания игуанодонт — този страшен вик, който беше отекнал из горите. Спомних си и онази подпухнала, пъпчива, окървавена муцуна, която зърнах на светлината на лорд Джоновия факел. Дори сега аз се намирах в ловното поле на това безименно и ужасно чудовище. То можеше да скочи отгоре ми всеки миг. Спрях и като извадих един патрон от джоба си, отворих магазина на пушката. Сърцето ми се сви още щом докоснах лоста. Бях взел не карабината, а чифтето със сачмите!

В мен отново се надигна желанието да се върна. Това, разбира се, беше превъзходно оправдание за неуспеха ми — оправдание, за което на мое място всеки друг би си помислил по-сериозно. Но глупавата гордост отново се опълчи срещу самата тази дума. Аз не можех, не трябваше да претърпя неуспех. В края на краищата пред опасностите, които можех да срещна, карабината ми навярно би била толкова безполезна, колкото и чифтето. Ако се върнех в лагера, за да сменя оръжието си, едва ли бих могъл да вляза и изляза отново, без да ме забележат. Щяха да започнат обяснения и моето начинание вече нямаше да бъде изцяло мое. След кратко колебание аз събрах смелост и продължих нататък с ненужната пушка под мишница.

Мракът в гората беше заплашителен, но още по-страшно беше бялото, спокойно сияние на луната върху откритата поляна на игуанодонтите. Скрит в храстите, аз погледнах към нея. Никое от големите животни не се виждаше. Може би трагедията, сполетяла едно от тях, ги беше прогонила от техните пасбища. В неясната сребриста нощ нищо не издаваше присъствието на живо същество. Това ми даде смелост и като я прекосих бързо, отново навлязох в джунглата. Продължих да вървя покрай ручея, който използувах за водач. Той беше приветлив спътник. Бълбукаше и ромолеше като милия стар поток в Западна Англия, където в детството си нощем ловях пъстърва. Следвайки течението, трябваше да стигна до езерото, а по обратния път можех да се върна в лагера. В гъстия храсталак често изгубвах ручея от погледа си, но винаги го чувах как звънти и се плиска край мен.

Колкото по-ниско се спусках по склона, толкова по-редки ставаха горите. На тяхно място идваха храсти, между които тук-таме стърчаха високи дървета. Така че можех да се движа бързо и да виждам, без да ме виждат. Когато минавах край блатото на птеродактилите, един от тях — беше поне двадесет фута от край до край — се вдигна някъде наблизо със сухо, рязко хлопане на криле и се извиси във въздуха. Лунната светлина блестеше ярко през ципестите му крила и на фона на бялото тропическо сияние той приличаше на хвърчащ скелет. Свих се ниско сред храстите, защото знаех от опит, че с един-единствен вик това същество можеше да доведе над главата ми стотина от своите ненавистни другари. Едва след като кацна отново, аз се осмелих да продължа крадешком пътешествието си.

Нощта беше необичайно тиха, но както вървях, долових пред себе си някакъв глух боботещ звук, някакъв продължителен тътен. Той постепенно се усилваше, докато накрая започнах да го чувам съвсем близко до мен. Когато спирах, звукът беше неизменен, което показваше, че идва от неподвижен източник. Сякаш вреше някакъв голям чайник, някакво огромно гърне. Скоро открих източника — в центъра на една малка поляна имаше езеро или по-скоро вир, не по-голям от басейна на фонтана на Трафалгар скуеър, който беше пълен с някакво черно, смолисто вещество, а по повърхността му се издигаха големи мехури от избликващ газ. Въздухът над него трептеше от горещина, а почвата наоколо беше толкова нажежена, че не можех да сложа ръката си върху нея. Очевидно голямото вулканично изригване, което е издигнало това чудновато плато, още не бе изразходвало всичките си сили. Досега бях видял многобройни почернели скали и хълмчета от лава, обвити от пищна растителност, но този асфалтов вир в джунглата беше първото доказателство за действително съществуваща подземна активност в склоновете на древния кратер. Нямах време да го проуча по-основно, защото трябваше да бързам да се върна в лагера до сутринта.

Това беше страшна разходка, която ще помня винаги, докато ми служи паметта. Когато излизах на големите, осветени от луната поляни, аз се промъквах сред сенките по краищата им. В джунглата продължавах да пълзя, като спирах често с разтуптяно сърце, когато чуех трясъка на клони, които се скършваха под краката на някое диво животно. От време на време пред мен изникваха големи сенки, които след миг изчезваха — големи мълчаливи сенки, които се плъзгаха върху меки стъпала. Колко пъти спирах с намерение да се върна. Но гордостта ми винаги надвиваше страха и ме тикаше отново напред към целта. Най-сетне (часовникът ми показваше един часа) сред пролуките на джунглата видях блясък на вода и десет минути по-късно бях сред тръстиката при Централното езеро. Бях страшно ожаднял, легнах и дълго пих от неговата прясна и студена вода. На това място имаше широка пътека, по която личаха много животински следи. Очевидно това беше едно от местата за водопой. Близо до брега стърчеше огромен блок от изстинала лава. Аз се изкачих и легнах върху него. Навред пред мен се откри превъзходен изглед.

Още първото, което забелязах, ме смая. Когато описвах видяното от върха на голямото дърво, казах, че на отсрещната скала имаше много тъмни петна, които наподобяваха входове на пещери. Сега, когато погледнах към същите скали в мрака, видях навред по тях ясно очертани дискове от червена светлина като илюминатори на пътнически кораб. За момент предположих, че са отблясъци от лавата на някакво вулканично изригване, но това беше неправдоподобно. Ако имаше вулканична дейност, тя би била долу, в ямата, а не високо сред скалите. Но какво беше това? Изглеждаше невероятно и все пак сигурно беше така. Тези червени петна бяха отражения на огньове, запалени вътре в пещерите — огньове, които са били запалени от човешка ръка. Значи на платото имаше хора. Какви славни резултати дава моята експедиция! Новина, която наистина можехме да занесем в Лондон.

Дълго лежах и наблюдавах тези червени трепкащи светлини. Навярно от тях ме деляха десет мили, но дори на такова разстояние се виждаше как блещукат огньовете и как потъмняват, когато някой мине пред тях. Какво не бих дал да можех да пропълзя до пещерите и да надникна вътре, за да разкажа след това на другарите си нещо за вида и характера на племето, което живее на такова необикновено място. В момента не биваше да напуснем платото, преди да научим нещо по-определено по този въпрос.

Езеро Глейдис — моето езеро — лежеше пред мен като къс живак, а в центъра му ярко сияеше отразената луна. То беше плитко, защото на много места над водата се виждаха пясъчни ивици. Навсякъде по спокойната повърхност можех да забележа признаци на живот: ту просто кръгове и леки вълнички, ту блясъка на голяма сребриста риба във въздуха, ту облия черен гръб на някое минаващо чудовище. Веднъж върху една жълта ивица съзрях същество, подобно на огромен лебед, с тромаво тяло и дълга гъвкава шия. То се тътреше по брега, а след това се гмурна в езерото и известно време виждах над водата извитата му шия и мятащата се глава. После животното се потопи и вече не се показа.

Но скоро аз откъснах поглед от тези далечни гледки, защото вниманието ми бе привлечено от нещо, което ставаше в самите ми крака. Две същества, подобни на големи броненосци, се бяха спуснали до водопоя и бяха легнали на брега. Докато лочеха, техните дълги гъвкави езици изскачаха и се скриваха като червени ленти. Един огромен елен с клонести рога, великолепно животно с царствена походка, се появи със самката си и двете си еленчета и започна да пие редом с броненосците. Никъде другаде в света не съществуват такива елени — лосът и американският елен едва ли биха стигнали до рамото му. Изведнъж той изпръхтя тревожно и изчезна със семейството си сред тръстиките. Броненосците също се втурнаха да търсят укритие. По пътеката слизаше едно невероятно чудовище.

За миг се запитах къде съм могъл да видя тази тромава фигура, този заоблен гръб с триъгълни шипове, тази чудновата птича глава, отпусната ниско до земята. После се сетих. Това беше стегозавърът, който Мейпъл Хуайт бе увековечил в скицника си и който бе привлякъл вниманието на Челинджър! Ето го на! Може би това е същият екземпляр, който е срещнал американският художник. Земята се тресеше под грамадната му тежест, а шумът, с който поглъщаше водата, отекваше в тихата нощ. В продължение на пет минути той бе така близо до моята скала, че ако протегнех ръка, можех да докосна ужасния люлеещ се гребен върху гърба му. После чудовището се обърна и бавно се изгуби сред камъните.

Погледнах часовника си. Часът беше два и половина — крайно време да поемам обратно. Не беше трудно да намеря пътя, защото на идване бях вървял все по десния бряг на ручея, а той се вливаше в Централното езеро на един хвърлей място от камъка, върху който лежах. И тъй, тръгнах с повишено настроение, защото чувствувах, че съм свършил добра работа и че нося на другарите си цял куп новини. На първо място, разбира се, бяха огнените пещери и сигурните белези, че в тях живеят някакви пещерни хора. Но освен това можех да разказвам за Централното езеро по собствени наблюдения. Можех да твърдя, че то е пълно със странни същества и че съм видял няколко сухоземни форми на праисторически живот, които не бяхме срещали преди. Вървях и си мислех, че малко хора са прекарвали по-чудновата и по-плодотворна за науката нощ. Катерех се нагоре по склона, като прехвърлях тези мисли в главата си, и навярно вече бях изминал половината от пътя, когато един страшен шум зад мен ме върна към собственото ми положение. Беше нещо средно между хъркане и ръмжене, ниско, глухо и извънредно заплашително. Очевидно наблизо имаше някакво чудновато същество, което не се виждаше. Аз ускорих хода си. Бях извървял около половин миля, когато звукът изведнъж се повтори, пак зад мен, но по-силен и по-заплашителен от преди. Сърцето ми застина в гърдите, когато осъзнах, че зверът, какъвто и да бъде той, изглежда, ме преследваше. Цял настръхнах при тази мисъл. Нека тези чудовища се разкъсват помежду си — такава е странната борба за съществование, но фактът, че те можеха да нападнат превъзхождащия ги съвременен човек, съзнателно да го преследват и гонят, беше изумително страшен. Отново си спомних осветената от факела на лорд Джон кървава муцуна, която приличаше на някакво ужасно видение от най-дълбоките кръгове на Дантевия ад. Стоях с тръпнещи колена и трескаво се взирах в озарената от луната пътека, по която бях минал. Всичко беше спокойно като в сън. Виждаха се само сребристи поляни и черни храсти. После в тишината отново се разнесе заплашителният нисък и гърлест грак. Този път той беше далеч по-силен и по-близък. Вече не можеше да има съмнение. Някакво същество беше по следите ми и все повече се приближаваше до мен.

Стоях като вцепенен и продължавах да се взирам към местността, която бях прекосил. Тогава изведнъж го видях. Храстите зад поляната, през която току-що бях минал, се раздвижиха. От тях се отдели и изскочи в ярката лунна светлина голяма тъмна сянка. Казах „изскочи“ съзнателно, защото животното се движеше като кенгуру — подскачаше, изправено на мощните си задни крака, а предните беше свило пред себе си. То беше огромно. По размер и по сила приличаше на изправен слон, но независимо от масата му неговите движения бяха извънредно пъргави. В първия миг, като го видях, помислих, че е игуанодонт, за който знаех, че не е опасен, но колкото и да бях невеж, скоро разбрах, че това е съвсем друго същество. Вместо нежната еленова глава на големия трипръст листоед този звяр имаше широка, плоска жабешка муцуна като онази, която ни бе обезпокоила в лагера. Свирепият му рев и страшната енергичност, с която ме преследваше, ме убеждаваха, че това е един от големите кръвожадни динозаври, най-ужасните зверове, които са живели на този свят. При скоковете си приблизително на всеки двадесет ярда огромният звяр падаше на предните си лапи и допираше нос до земята. Душеше следите ми. Понякога за миг ги изгубваше, но ги намираше отново и с бързи подскачания препускаше по моя път.

Дори сега, когато си помисля за този кошмар, пот избива по челото ми. Какво можех да сторя? Безполезното чифте беше в ръката ми. Какво можеше да ми помогне то? Изгубил всяка надежда, аз се огледах да видя някоя скала или дърво, но в джунглата от храсти, в която се намирах, не се виждаше нищо по-високо от фиданка. Знаех добре, че чудовището, което беше зад гърба ми, би могло да строши обикновено дърво, както се троши тръстика. Единственият ми шанс беше бягството. Неравната пресечена местност не ми позволяваше да се движа бързо, но като се озърнах отчаяно, открих пред себе си добре очертан утъпкан път. И преди, по време на експедициите, бяхме виждали такива пътеки на различни диви зверове. Ако тръгнех по нея, може би щях да запазя преднината си, защото бягам бързо, а и бях в отлична форма. Хвърлих ненужната пушка и изминах половин миля с такава скорост, каквато не съм постигал нито преди, нито след това. Краката ме боляха, гръдта ми се издуваше, струваше ми се, че гърлото ми ще се пръсне от недостиг на въздух, но страшилището беше зад гърба ми и аз тичах, тичах, тичах… Най-сетне, когато вече почти не можех да се движа, спрях. За миг ми се стори, че съм се отървал. По пътеката зад мен беше спокойно. Но изведнъж зверът се появи отново. Той мачкаше и трошеше всичко по пътя си. Трополеше с гигантските си стъпала, а чудовищните му дробове дишаха тежко. Беше съвсем по петите ми. Аз бях загубен.

Какъв идиот съм бил да се бавя толкова време, преди да побягна! Дотогава зверът ме преследваше, като душеше следите ми, и затова се движеше бавно. Но когато се втурнах да бягам, той ме е видял и от този момент насам ме е преследвал направо. Пътеката му е показвала къде съм отишъл. Сега, когато излезе иззад завоя, той се носеше с големи скокове. Луната блестеше върху огромните му изпъкнали очи, върху грамадните зъби в отворената му уста и върху лъскавите нокти на късите му силни предни крака. Аз извиках от ужас и като се обърнах, се втурнах диво надолу по пътеката. Дълбокото, задъхано дишане на чудовището се чуваше все по-силно зад мене. Тежките му стъпки ме настигаха. Всеки миг очаквах да ме сграбчи отзад. И тогава внезапно се разнесе трясък и аз полетях в пространството, а след това настъпи пълен мрак и покой.

Когато дойдох на себе си — това според мен е станало след не повече от пет минути, — усетих ужасна и силна миризма. Протегнах ръка и в мрака напипах нещо, подобно на огромен къс месо. Другата ми ръка хвана една голяма кост. Над мен се виждаше кръг от звездното небе, който показваше, че лежа на дъното на дълбока яма. Бавно се изправих на крака и опипах тялото си. Бях схванат и всичко от главата до петите ме болеше. Но крайниците ми се движеха и ставите се сгъваха. Когато възстанових в объркания си мозък обстоятелствата на своето падане, аз погледнах ужасен нагоре, като очаквах да видя онази страшна глава, очертана върху бледнеещото небе. Но от чудовището нямаше и следа. Не се чуваше никакъв шум. Тръгнах с бавни стъпки, като опипвах всичко около себе си, за да разбера какво е това странно място, в което се сгромолясах толкова навреме.

Както казах, това беше яма със стръмни стени и равно, широко около двадесет фута дъно, отрупано с големи късове месо, повечето от тях в последен стадий на разложение. Въздухът беше отровен и ужасен. След като ходих и се спъвах в тези купчини разложена плът, внезапно се натъкнах на нещо твърдо и открих, че в центъра на трапа беше здраво забит един изправен стълб. Той бе толкова висок, че с ръка не можех да стигна върха му и, изглежда, бе покрит с мазнина.

Изведнъж си спомних, че в джоба си имам кутия с восъчни клечки. Запалих една от тях и най-сетне получих някаква представа за мястото, където бях паднал. Не можеше да има две мнения за неговото естество. Това бе капан, направен от човешка ръка. Колът в центъра, дълъг около девет фута, беше изострен на горния край и беше почернял от засъхналата кръв на животните, които са се набучвали на него. Пръснатите наоколо останки бяха част от жертвите, които са били насичани, за да се освободи колът за следващия звяр. Спомних си за изявлението на Челинджър, че върху платото не можели да съществуват хора, защото с жалките си оръжия те нямало да устоят срещу населяващите го чудовища. Но сега стана ясно, че туземците са открили начин. В своите пещери с тесни входове те намираха убежище, в което огромните влечуги не можеха да проникнат, а ето че бяха и достатъчно умни, за да направят по пътеките на животните капани, покрити с клони, и така да унищожават враговете си независимо от цялата им сила и подвижност. Човекът винаги надвива.

За един пъргав мъж не беше трудно да се изкачи по наклонената Стена на ямата. Но аз дълго се колебах, преди да се бутна отново в лапите на ужасното чудовище, което за малко не ме унищожи. Как можех да знам дали то не се спотайва в най-близкия храсталак в очакване на моето появяване? Скоро обаче си спомних един разговор между Челинджър и Съмърли за привичките на големите влечуги и това ми вдъхна смелост. И двамата бяха на мнение, че тези чудовища всъщност нямат разум, че в миниатюрните им черепни кухини няма място за мозък и че тяхното изчезване в останалата част на света сигурно се дължи на собствената им тъпота, поради която не са могли да се приспособят към изменящите се условия.

Ако чудовището лежеше отвън и ме чакаше, тогава то значи е разбрало какво се бе случило с мен, а това на свой ред би свидетелствувало, че е способно да свързва причината и следствието. Естествено, по-вероятно би било за едно безмозъчно същество, движено единствено от неясните си хищни инстинкти, след моето изчезване да се откаже от преследването, да постои известно време в недоумение и после да тръгне да търси друга плячка. Изкатерих се до ръба на ямата и надникнах над него. Звездите гаснеха, небето побледняваше и хладният утринен вятър галеше лицето ми. От моя неприятел нямаше и помен.

Измъкнах се бавно навън и поседях край своето убежище, готов да скоча отново в него, ако се появи някаква опасност. После, окуражен от пълния покой и растящата светлина, събрах цялата си смелост и предпазливо поех назад по пътя, по който бях дошъл. Не след дълго намерих пушката си и после хванах ручея, който ми служеше за водач. И така, като поглеждах често със страх назад, аз се упътих към лагера.

Ненадейно се случи нещо, което ми напомни за моите спътници. Далече в ясния и тих утринен въздух прозвуча острият, рязък звук на пушечен изстрел. Спрях и се ослушах, но не чух нищо повече. За миг си помислих дали не ги е връхлетяла внезапна опасност. Но след това намерих по-просто и по-вероятно обяснение. Денят вече беше дошъл. Те са сметнали, че съм се загубил в горите, и са дали този изстрел, за да ме насочат към лагера. Вярно е, че бяхме взели строго решение да не стреляме, но ако са предположили, че съм в опасност, те не биха се колебали. Сега трябваше да пристигна колкото може по-скоро и да ги успокоя. Бях уморен и изтощен, така че не можех да се движа много бързо, но най-сетне влязох в района, който познавах. Отляво беше блатото на птеродактилите, а там, отпред — поляната на игуанодонтите. Пресичах последния пояс от дървета, който ме отделяше от форт Челинджър. За да успокоя страховете им, нададох весел вик. Сърцето ми се сви пред злокобната тишина. Пред мен се появи плетът такъв, какъвто го оставих, но портата беше отворена. Втурнах се вътре. В студеното утринно осветление пред очите ми се откри страшна гледка. Вещите ни бяха пръснати по земята в пълно безредие, другарите ми бяха изчезнали и тревата край тлеещата жарава на огъня ни бе почервеняла от една ужасна локва кръв.

Бях така зашеметен, че за известно време почти изгубих разсъдъка си. Спомням си неясно, както човек си спомня тежък сън, че се мятах из горите около празния лагер и виках диво спътниците си. Безмълвните сенки не отговаряха. Ужасната мисъл, че може никога вече да не ги видя, че съм останал съвсем сам в това страшно място и нямам никаква надежда да сляза в долния свят, че навярно ще живея и умра в тази кошмарна страна, ме доведе до отчаяние. Едва сега разбрах колко много бях свикнал да се опирам на другарите си, на спокойната самоувереност на Челинджър и на мъжествената хладнокръвна шеговитост на лорд Рокстън. Без тях аз бях безпомощен и безсилен като дете в тъмна нощ. Не знаех накъде да тръгна и за какво да се захвана най-напред.

След като поседях така объркан, аз се заех да открия какво внезапно нещастие е могло да ги сполети. Цялото безредие в лагера свидетелствуваше, че той е бил нападнат. Пушечният изстрел несъмнено бе отбелязал момента на атаката. Тъй като не последва друг изстрел, беше ясно, че всичко е свършило за миг. Карабините още лежаха на земята. В магазина на една от тях — лорд Джоновата — имаше празна гилза. Одеялата на Челинджър и Съмърли бяха край огъня. Това подсказваше, че по време на събитието те са спали. Сандъците с амуницията и продоволствието бяха пръснати на всички страни. Същото се бе случило с нещастните ни фотоапарати и кутиите с плаките, но нищо от тях не липсваше. От друга страна, всички извадени провизии, а доколкото си спомнях, количеството им бе значително, бяха изчезнали; Значи нападателите са били животни, а не туземци, защото, естествено, последните нямаше да оставят нищо.

Но ако са били животни или едно страхотно животно, какво е станало тогава с моите другари? Кръвожадният звяр несъмнено би ги унищожил и би оставил костите им. Вярно е, че онази ужасна локва кръв говореше за насилие. Някое чудовище, подобно на онова, което ме бе преследвало през нощта, би могло да грабне човек със същата лекота, с която котката грабва мишка. В такъв случай другите биха го последвали. Но ако беше така, те сигурно щяха да вземат карабините си. Колкото повече се мъчех да си обясня тази загадка, толкова по-трудно обърканият ми и уморен мозък намираше правдоподобни разрешения. Претърсих гората наоколо, но не видях никакви следи, които биха ме довели до някакъв извод. Веднъж се изгубих и само благодарение на късмета си след едночасово лутане намерих отново лагера. Неочаквано ме озари мисъл, която ми донесе малка утеха. Аз не бях съвършено сам на света. Долу, в подножието на скалата, чакаше верният Самбо. Ако извикам, той щеше да ме чуе. Отидох на ръба на платото и погледнах отвъд. Наистина той беше в своя малък лагер и се бе изтегнал край огъня, завит с одеялата. Но за мое учудване пред него седеше още един човек. За момент сърцето ми затупа от радост. Помислих, че някой от другарите ми е успял да се спусне долу. Но като погледнах повторно, надеждата ми угасна. Под изгряващото слънце кожата на този човек се червенееше. Той бе индианец. Извиках високо и размахах носната си кърпа. Самбо вдигна поглед, махна ми с ръка и се закатери по островърхата канара. Не след дълго той стоеше на върха й, съвсем близо до мен, и слушаше с дълбока тревога историята, която му разправях.

— Дявол взел тях сигурно, маса Малоун — каза той. — Вие влезли в дяволска страна, сър, и той вземе всички при него. Вие слуша мен, маса Малоун, и слиза бързо долу, иначе той хваща и вас.

— Как да сляза, Самбо?

— Взима лиани от дървета, маса Малоун. Хвърля тях тук. Аз връзва тях за пън и вие има мост.

— Ние вече мислихме за това. Тук няма лиани, които могат да ни издържат.

— Вие праща хора за въжета, маса Малоун.

— Кого мога да изпратя и къде?

— Праща в индианско село, сър. Много кожено въже в индианско село. Индианец долу под вас, праща него.

— Кой е той?

— Един от наши индианци. Другите били него и му взели заплата. Той връща при нас. Сега съгласен да взима писмо, носи въже, всичко.

Да занесе писмо! Защо не? Може би индианецът би могъл да доведе помощ. Но както и да е, той щеше да съдействува нашият живот да не отиде напразно и сведенията за всичко, което постигнахме за науката, да се озоват в ръцете на приятелите ни в Англия. У себе си вече имах две завършени писма. До вечерта щях да напиша още едно, което да разкаже най-новите ми преживелици. Индианецът можеше да занесе всичко това на човечеството. Ето защо наредих на Самбо да дойде пак, когато се свечери, и през целия този скръбен, самотен ден седях и записвах собствените си приключения от предната нощ. Надрасках и една бележка, която индианецът трябваше да предаде на първия бял търговец или капитан на параход, когото срещне. В нея получателят се умоляваше да уреди да ни бъдат изпратени въжета, тъй като от това можеше да зависи животът ни. Вечерта аз хвърлих на Самбо тези книжа и кесията си, в която имаше три английски лири. Парите трябваше да бъдат предадени на индианеца с обещание, че ще получи още два пъти по толкова, ако донесе въжетата.

И така, скъпи господин Макардъл, вие вече знаете как е стигнало до вас това съобщение и в случай, че не получите вече никога известие от злополучния си кореспондент, ще разберете какво е станало. Тази нощ съм твърде уморен и потиснат, за да правя планове. Утре трябва да намеря начин да не се отделям за дълго от лагера и все пак да потърся наоколо следи от несретните си приятели.