Изгубеният свят

XV. Пред очите ни се извършиха велики чудеса

Пиша дневника си ден след ден, но се надявам, че преди да стигна до края, ще мога да кажа, че най-сетне слънцето е просветнало и за нас. Ние сме затворени тук, не знаем как да се измъкнем и това ужасно ни дразни. Въпреки всичко все ми се струва, че може би ще дойде ден, когато ще се радваме, че сме били задържани пряко волята си, за да видим още някои от чудесата на това необикновено място и от съществата, които го обитават.

Победата на индианците и изтребването на маймуночовеците бяха повратна точка в нашата съдба. Оттогава ние станахме всъщност господари на платото, защото туземците ни гледаха със смесено чувство на страх и благодарност, загдето с необичайната си мощ им бяхме помогнали да унищожат вековния си враг. В себе си те може би биха се радвали да видят оттеглянето на тези толкова могъщи и загадъчни хора, но не предлагаха начин, по който да се спуснем в равнините. Преди, доколкото разбирахме знаците им, имало тунел, по който можело да се стигне дотам — същия тунел, чийто изход бяхме видели отдолу. Несъмнено, както маймуночовеците, така и индианците през различни епохи са минали през него, за да се изкачат горе. Същия път са избрали Мейпъл Хуайт и спътниците му. Но предишната година имало ужасно земетресение и горният край на тунела се срутил вътре и изчезнал напълно. Сега индианците само клатеха глави и свиваха рамене, когато изразявахме със знаци желанието си да слезем. Може би не могат, а може би и не искат да ни помогнат да се махнем.

След победното сражение оцелелите маймуночовеци бяха прекарани през платото (воят им беше ужасен) и бяха настанени до индианските пещери, където щяха да живеят отсега нататък — племе от слуги подръка на господарите си. Това бе дива, сурова, примитивна версия на „Евреите във Вавилон“ или „Израилтяните в Египет“. Нощем в гората се чуваше протяжен вопъл, сякаш някакъв първобитен Йезекил оплакваше изгубеното величие и си припомняше отминалата слава на маймунския град. Дървари и водоносачи — такива щяха да бъдат те отсега нататък.

Два дни след битката вече бяхме прекосили платото със своите съюзници и устроихме лагера си в подножието на техните скали. Те пожелаха да ни приемат при себе си в пещерите, но лорд Джон за нищо на света не искаше да се съгласи. Той си даваше сметка, че ако са коварни по нрав, това би значило да се оставим в ръцете им. Така че ние запазихме независимостта си и като поддържахме най-приятелски отношения с индианците, същевременно държахме оръжието си готово за всеки случай. Често посещавахме пещерите им, които бяха твърде интересни, макар че не можахме да определим дали са дело на човека, или на природата. Те всички бяха издълбани на едно равнище в някаква мека скала, която се намираше между вулканичния базалт на червеникавите канари над тях и твърдия гранит, който образуваше основата им.

Отворите бяха разположени на около осемдесет фута над земята и до тях се стигаше по дълги каменни стълбища, толкова тесни и стръмни, че по тях не можеше да се изкачи голямо животно. Отвътре пещерите бяха топли и сухи. Техните прави коридори навлизаха на различна дълбочина в склона на хълма, а гладките им сиви стени бяха украсени с много превъзходни картини, направени с овъглени пръчки и изобразяващи различните животни на платото. Ако всички живи същества в тази страна бъдат изтребени, бъдещият изследовател ще намери по стените на тези пещери изобилни доказателства за странната фауна — динозаври, игуанодонти и рибо-гущери, които са живели на земята толкова неотдавна.

Откакто научихме, че собствениците на огромните игуанодонти ги отглеждат като питомни стада и ги използуват като подвижни складове на месо, ние повярвахме, че дори с примитивните си оръжия човекът е установил своята власт над платото. Скоро щяхме да се убедим, че не е така и че ако той беше там, това ставаше по чуждо благоволение. Трагедията се разигра на третия ден, след като разположихме лагера си до индианските пещери. През този ден Челинджър и Съмърли бяха отишли заедно до езерото, където под тяхно ръководство някои от туземците ловяха с харпуни образци от гигантските гущери. Ние с лорд Джон бяхме останали в лагера, а наоколо по тревистия склон пред пещерите се бяха пръснали множество индианци, заети с различни занимания. Изведнъж се разнесе остър, тревожен вик. Думата „стоа“ гръмна от стотици гърла. Мъже, жени и деца се втурнаха бясно от всички страни и в дива паника се струпаха по стълбищата и пред входовете на пещерите.

Видяхме, че те ни махат от скалите и ни викат да се качим при тях в убежището им. И двамата грабнахме карабините си и изтичахме навън да видим каква можеше да бъде опасността. Внезапно от близката горичка изскочиха дванадесет-тринадесет индианци, уплашени до смърт, а по петите им се носеха две страхотни същества като чудовището, което беше обезпокоило лагера ни, или като онова, което ме преследваше през моето самостоятелно пътешествие. Те приличаха на ужасни жаби и се движеха със скокове, но имаха невероятна маса — бяха по-големи от най-големия слон. Никога преди не ги бяхме виждали през деня, тъй като те наистина са нощни животни. Денем излизат само когато ги обезпокоят в бърлогите им, както се бе случило сега. Ние стояхме и ги гледахме учудени, защото петнистата им пъпчива кожа сияеше странно, по рибешки, и докато се движеха, слънцето ги озаряваше с преливащите се цветове на дъгата.

Но нямахме много време да ги наблюдаваме, защото за един миг те догониха бегълците и започнаха ужасна сеч сред тях. Чудовищата падаха с цялата си тежест върху всекиго поотделно и след като го смазваха и осакатяваха, продължаваха да подскачат след другите. Окаяните индианци пищяха от ужас, но колкото и да тичаха, бяха безпомощни пред неумолимото упорство и страхотната подвижност на тези гигантски същества. Те загиваха един след друг и оцелелите не бяха повече от пет-шест души, когато моят другар и аз успяхме да им се притечем на помощ. Но от нашата подкрепа нямаше голяма полза и по този начин ние само си навлякохме същата опасност. Намирайки се на около двеста ярда от тях, ние изпразнихме магазините си, като стреляхме куршум след куршум срещу зверовете, но резултатът щеше да бъде същият, ако ги обстрелвахме с хартиени топчета. Тъй като имаха организми на тромави влечуги, те нехаеха за раните, а поради това, че нямаха специален мозъчен център, изворите на живота им бяха пръснати по цялата им гръбначна струна и никакво съвременно оръжие не можеше да ги пресуши. Най-многото, което бяхме в състояние да направим, беше да ги забавим, като отвличаме вниманието им с блясъка и пукота на пушките си, за да можем и ние, и туземците да стигнем до стъпалата, които водеха към безопасността. Но там, където не помагаха коническите експлозивни куршуми на двадесетия век, отровните стрели на туземците, потопени в строфантов сок и накиснати в прогнило месо, вършеха добра работа. Тези стрели нямаха голямо значение за самия ловец, защото в това апатично кръвообращение действието им беше бавно и преди да го напуснат силите му, зверът можеше да настигне и умъртви неприятеля си, но сега, когато двете чудовища ни подгониха до самите стълбища, от всички цепнатини в скалите над тях изсвистя вълна от стрели. За един миг те ги покриха като пера. Въпреки това зверовете не показваха никакъв признак на болка, а се запениха от безсилен гняв и задращиха по стъпалата, които водеха към жертвите им. Изкачваха се тромаво по на няколко ярда и отново се плъзваха на земята. Но най-сетне отровата подействува. Едното издаде дълбок, тътнещ стон и отпусна на земята огромната си плоска глава, другото заподскача в кръг с пронизителни жалостиви крясъци, а после легна и след няколкоминутна агония също се вцепени и утихна. Индианците плъпнаха с тържествуващ вой навън от пещерите си и обхванати от дива радост, че още два от най-опасните им врагове са убити, подхванаха около труповете им бесния танц на победата. Тази нощ те нарязаха и отнесоха телата не за да ги ядат — отровата все още действуваше, — а за да не причинят някаква епидемия. Но сърцата на влечугите, големи като възглавници, останаха да лежат там. Те биеха бавно и равномерно, леко се издигаха и спадаха в някакъв страшен, самостоятелен живот. Чак на третия ден нервите престанаха да действуват и ужасното движение замря.

Някой ден, когато имам за бюро нещо по-добро от консервена кутия, а инструментите ми са по-подходящи от това малко парченце молив и този последен парцалив бележник, аз ще опиша по-подробно индианците акала, нашия живот сред тях и всички странни неща, които видяхме в удивителната земя на Мейпъл Хуайт. Поне паметта ми никога няма да ми измени. Докато съм жив, всеки час и всяка постъпка от това време ще се възправят у мен така рязко и с такава яснота, с каквато си спомняме първите чудновати случки от детството си. Никакви нови впечатления не биха могли да изличат тези, толкова дълбоко вдълбани са те. Когато дойде време, ще опиша онази чудесна лунна нощ, през която в голямото езеро един млад ихтиозавър — някакво странно същество, между тюлен и риба със защитени с кост очи от двете страни на муцуната и с още едно око на върха на главата си — се омота в индианската мрежа и докато го измъкнем на брега, едва не обърна кануто ни; същата нощ, в която една зелена водна змия излезе от камъша и отнесе в обятията си кормчията на кануто на Челинджър. Ще разкажа също за голямото бяло същество — ние и досега не знаем дали беше звяр, или влечуго, — което обитаваше едно смърдящо блато източно от езерото и сновеше в нощния мрак със слаб фосфоресциращ блясък. Индианците бяха толкова изплашени от него, че не искаха да го доближават и макар че организирахме две експедиции и го видяхме и двата пъти, не можахме да минем през дълбокото тресавище, в което живееше. Мога да кажа само, че то изглеждаше по-едро от крава и имаше много особена миризма на мускус. Ще разкажа също и за огромната птица, която веднъж гони Челинджър до убежището в скалите — голяма бягаща птица, много по-висока от щраус, с шия на лешояд и с хищна глава, която приличаше на самата смърт. Докато Челинджър се катереше към безопасното място, дивият закривен клюн като с длето с един удар отряза тока на ботуша му. Този път съвременните оръжия най-сетне надвиха и голямото чудовище, високо дванадесет фута, чието име според задъхания, но въодушевен професор беше фороракос, се строполи под куршума на лорд Рокстън във вихрушка от трепкащи пера и ритащи крайници, през която блестяха две безпощадни жълти очи. Дано доживея да видя този сплескан зъл череп сред трофеите в неговата ниша в Олбъни. Накрая непременно ще разкажа и за токсодонта, това гигантско десетфутово морско свинче с издадени остри зъби, което убихме в утринния здрач, докато пиеше вода на брега на езерото.

За всичко това някога ще пиша по-подробно и след тези толкова напрегнати дни ще обрисувам прелестните летни вечери, когато лежахме като добри приятели сред буйните треви край леса под високото синьо небе и се удивявахме на странните птици, които се носеха над нас, и чудните непознати същества, които изпълзяваха от дупките си, за да ни погледнат. Клонките на храстите над нас се огъваха от сочни плодове, а сред треволяка надничаха необикновени, прекрасни цветя. Ще разкажа за дългите лунни нощи, когато лежахме в канутата върху бляскащата повърхност на голямото езеро и наблюдавахме с удивление и ужас огромните кръгове, раздвижени ненадейно от някое фантастично чудовище; или за зеленикавия блясък на някакво необикновено същество, скрито в мрака на дълбините. Някой ден умът и перото ми ще разработят тези сцени с всичките им подробности.

Но, ще попитате вие, защо ви са тези впечатления и защо се бавите толкова, когато ти и другарите ти би трябвало денонощно да се мъчите да откриете някакъв начин за завръщане в отвъдния свят? Ще ви отговоря — нямаше ни един от нас, който да не работи в тази насока, но трудът ни отиваше напразно. Много скоро разбрахме едно — индианците не желаеха да ни помогнат с нищо. Иначе те ни бяха приятели — човек би казал, едва ли не наши предани роби, — но щом предложехме да ни помогнат да направим дъска и да я пренесем до пропастта, за да я прехвърлим като мост над нея, или поисквахме от тях кожени ремъци или лиани, за да оплетем въжета, които можеха да ни послужат, ние се натъквахме на любезен, но неизменен отказ. Те се усмихваха, примигваха, клатеха глави и дотук свършваше всичко. Дори старият вожд ни посрещна със същия упорит отказ и само Маретас, юношата, когото бяхме спасили, ни гледаше тъжно и ни обясняваше с жестове, че му е мъчно за осуетените ни желания. След коронното им тържество над маймуночовеците те гледаха на нас като на свръхчовеци, които носят победата в тръбите на странни оръжия и вярваха, че докато сме с тях, съдбата им ще бъде добра. Предложиха ни великодушно по една дребна червенокожа жена и по една собствена пещера, ако забравим за своя народ и останем завинаги на платото. Дотук всичко беше мило, колкото и да се различаваше от желанията ни, но ние бяхме дълбоко убедени, че истинските ни планове за слизане трябва да се пазят в тайна, защото имахме основание да се боим, че накрая те можеха да се опитат да ни задържат насила.

Въпреки опасността от динозаврите (която през деня не е голяма, защото, както може би вече съм казал, те са нощни животни) през последните три седмици аз прескочих два пъти до стария ни лагер, за да видя нашия негър, който продължаваше да бди и да стои на стража под скалата. Напрягах до болка очите си с надежда да видя далече из голямата равнина помощта, за която бяхме помолили. Но обширните, осеяни с кактуси земи все още се простираха пусти и голи до далечната линия на тръстиковия храсталак.

— Те сега скоро дойдат, маса Малоун. Не мине една седмица, индианци дойдат пак и носят въже и свалят вас долу. — Такъв бе веселият вик на нашия превъзходен Самбо.

Когато се връщах след второто посещение, случи ми се нещо необичайно, поради което останах една нощ далече от другарите си. Вървях по пътя, който бях запомнил добре, и бях стигнал на около миля от блатото на птеродактилите, когато видях, че към мен се приближава нещо необикновено. Беше човек, който си беше надянал рамка от извити тръстики така, че целият бе покрит с кафез във формата на камбана. Като се приближих, учудването ми стана още по-голямо — това беше лорд Джон Рокстън. Той ме видя, измъкна се изпод чудноватия си щит и тръгна към мен, като се смееше, но все пак, както ми се стори, беше малко смутен.

— Е, млади момко — каза той, — кой би си помислил, че ще те срещна тук?

— Но какво правите, за бога? — попитах аз.

— Отивам на гости при моите приятели, птеродактилите.

— Защо?

— Интересни зверове, не си ли съгласен? Но необщителни! Имат отвратително грубо държане с непознатите, може би си спомняш. Затова измайсторих това устройство, което не им позволява да прекаляват с любезностите си.

— Но какво търсите в блатото?

Той ме изгледа продължително с изпитателен поглед и аз прочетох на лицето му колебание.

— Не мислиш ли, че може да има и други освен професорите, които искат да знаят нещо? — отвърна той най-сетне. — Изучавам красивите елени. Това ти стига.

— Простете — казах аз.

Доброто му настроение се върна и той се засмя:

— Не се обиждай, млади приятелю. Готвя се да хвана едно малко дяволско пиленце за Челинджър. Това е една от задачите ми. Не, не ми е нужна компанията ти. В този кафез аз съм в безопасност, а ти не си. Довиждане. Като се смрачи, ще се върна в лагера.

Той се обърна и закрачи към гората в необикновения си кафез.

Ако поведението на лорд Джон по това време беше странно, още по-странно се държеше Челинджър. Трябва да кажа, че той, изглежда, притежаваше голям чар за индианските жени и винаги носеше кичест палмов клон, с който ги отпъждаше като мухи, когато прекаляваха с любезността си. С този знак на властта в ръце Челинджър ходеше като оперетен султан, а черната му брада стърчеше напред, стъпалата му се изпъваха на всяка крачка и след него се движеше свита от ококорени индиански моми, облечени в тънките си растителни тъкани. Това е една от най-гротескните картини, която ще отнеса оттук. Колкото до Съмърли, той бе зает само с насекомите и птиците на платото и прекарваше цялото си време (освен онази значителна част, която посвещаваше на хули срещу Челинджър, задето не ни измъквал от бедите ни) в чистене и подреждане на своите образци.

Челинджър имаше навик да излиза сам всяка сутрин и от време на време се връщаше с тържествено-многозначителния вид на човек, който носи върху плещите си цялата тежест на голямо начинание. Един ден, с палмов клон в ръка и с тълпата от обожателки след себе си, той ни поведе към скритата си работилница и ни посвети в тайната на своите планове.

Въпросното място беше малка полянка, разположена сред палмова горичка. Тук се намираше един от онези врящи кални гейзери, които вече описах. Край брега му бяха пръснати множество кожени ремъци, нарязани от игуанодонтска кожа, и голяма сбръчкана ципа, която се оказа изсъхнал одран стомах на един от големите рибо-гущери от езерото. Единият край на тази огромна торба беше зашит, а в другия имаше само малък отвор с мушнати в него бамбукови стъбла, чиито противоположни краища, свързани с конически глинени фунии, събираха газа, бълбукащ под калта на гейзера. Скоро отпуснатият мях започна бавно да се надува и така се задърпа нагоре, че Челинджър завърза въжетата, които го придържаха към дънерите на околните дървета. След половин час балонът стана доста голям и обтегнатите ремъци показваха, че той може да вдигне значителна тежест. Челинджър стоеше усмихнат като радостен баща в присъствието на своето първородно отроче и гладейки брадата си с мълчаливо самодоволство, се любуваше на творението на своя мозък. Първи наруши тишината Съмърли.

— Нали не смятате, че ще се вдигнем с това нещо, Челинджър? — попита той жлъчно.

— Засега, скъпи мой Съмърли, смятам да ви направя такава демонстрация на неговата сила, че сигурен съм, след като я видите, ще му се доверите без всякакви колебания.

— Можете да изхвърлите това от главата си още сега — заяви решително Съмърли. — Нищо на света не би ме накарало да извърша такава лудост. Лорд Джон, вярвам, че вие няма да позволите такова безумие?

— Дяволски изобретателно, ей богу! — каза нашият пер. — Бих искал да видя как работи.

— И ще видите — рече Челинджър. — Няколко дни вече аз напрягам цялата си умствена сила за разрешаването на проблема, как да слезем от тези скали. Единодушни сме в това, че не можем да се спуснем по стената и че няма тунел. Не можем да построим мост, за да се върнем на островърхата канара, от която дойдохме. Какъв друг начин бих могъл да намеря тогава? Преди известно време споменах на нашия млад приятел, че от гейзера се отделя свободен водород. Естествено, последва идеята за балон. Трябва да призная, че бях малко затруднен при намирането на съд, в който да се вмести газът, но наблюдението на огромните вътрешности на тези влечуги ми помогна да реша проблема. Резултатът е пред вас!

Той пъхна едната си ръка между копчетата на окъсаната си жилетка, а с другата гордо посочи балона.

По това време мехът се беше вече закръглил добре и силно подръпваше ремъците.

— Слънчасал е! — изсумтя Съмърли.

Лорд Джон обаче беше във възторг от идеята.

— Умно, мило старче, а? — прошепна ми той, а след това добави по-силно към Челинджър: — Ами кошница?

— Кошницата ще бъде следващата ми грижа. Аз вече съм планирал как ще се направи и закачи. Междувременно ще ви покажа само способността на моя апарат да издържи тежестта на всекиго от нас.

— На всички ни, искате да кажете?

— Не, моят план предвижда да се спущаме един по един като с парашут и балонът да се издърпва обратно по начин, който няма да ми бъде трудно да усъвършенствувам. Ако издържи тежестта на един и го спусне безболезнено долу, значи всичко е наред. Сега ще ви покажа възможностите му в тази насока.

Професорът извади голям базалтов къс, издялан така, че да може лесно да се закрепи за него въжето, което донесохме на платото, след като го бяхме използували при изкачването си на канарата. То бе по-дълго от сто фута и макар да бе тънко, беше много здраво. Челинджър бе приготвил нещо като кожен гердан, от който висяха много ивици. Този гердан беше поставен над купола на балона, а отдолу висящите ремъци се събираха така, че тежестта на товара да се разпределя върху значителна повърхност. После завързахме базалтовата буца с ремъците и оставихме въжето да виси от края й, след като професорът го омота три пъти около ръката си. — Сега — каза Челинджър, усмихнат от радостни предчувствия — аз ще демонстрирам подемната сила на моя балон — и отряза с ножа си ремъците, които го придържаха.

Нашата експедиция никога не се е намирала в по-голяма опасност от пълно унищожение. Надутата ципа изхвърча със страшна скорост. За миг Челинджър беше съборен на земята и повлечен след нея. Аз едва успях да обвия с ръце кръста му и сам излетях във въздуха. Лорд Джон със светкавично движение ме хвана за краката, но почувствувах, че той също се отдели от земята заедно със Съмърли. Представих си четирима приключенци, политнали като връзка кренвирши над изследваната от тях земя. Но за щастие напрежението, което въжето можеше да издържи, за разлика от подемната сила на тази проклета машина имаше граници. Чу се остро изпращяване и ние се скупчихме върху земята, а въжето се надипли над нас. Когато се изправихме на крака, видяхме високо в бездънното синьо небе едно-тъмно петно — базалтовата буца набираше скорост.

— Чудесно! — възкликна невъзмутимият Челинджър, като търкаше контузената си ръка. — Пълна и съвсем задоволителна демонстрация! Не съм се надявал на такъв успех. След седмица, господа, обещавам да приготвя втори балон и можете да разчитате, че първият етап на нашето пътешествие към дома ще бъде сигурен и приятен.

Дотук описвах едно след друго всички предшествуващи събития. Сега завършвам повествованието си в стария лагер, където Самбо ни чака толкова дълго. Всички трудности и опасности, сякаш преживени насън, са останали зад нас на върха на тези огромни червеникави скали, които се извисяват над главите ни. Ние слязохме невредими, макар и по най-неочакван начин, и сега всичко при нас е наред. След шест седмици или два месеца ще бъдем в Лондон и може би това писмо няма да стигне до вас много по-рано от самите нас. Сърцата ни вече копнеят и душите ни летят към големия роден град, който пази толкова много скъпи за нас неща.

Промяната в нашите съдби стана същата вечер след опасното ни приключение с Челинджъровия самоделен балон. Бях казал, че единственият човек, който проявяваше някакво съчувствие към опитите ни да се измъкнем, беше младият вожд, когото бяхме спасили. Само той не желаеше да ни задържа в тази необикновена страна против волята ни и ни каза това с красноречивия език на знаците. Тази вечер, като се стъмни, той се спусна до нашия лагер, подаде ми малък свитък от кора на дърво, (не зная защо, той винаги беше любезен с мен — може би защото бях най-близко до възрастта му) и след това, като показа тържествено нагоре към редицата от пещери, постави пръст на устните си в знак на тайна и скришом се върна при своите.

Поднесох кората към огъня и всички ние се заехме да я разучим. Тя беше широка около един квадратен фут и на вътрешната й страна имаше странна редица от черти, които възпроизвеждам тук:

Те бяха начертани чистичко с въглен върху бялата повърхност и на пръв поглед ми заприличаха на груба музикална партитура.

— Каквото и да е това, мога да се закълна, че е от значение за нас — заявих аз. — Прочетох го на лицето му, когато ни го даваше.

— Освен ако не сме попаднали на първобитен шегаджия — предположи Съмърли. — Такива хора, струва ми се, могат да се срещнат и сред най-низшите племена.

— Ясно е, че това е някакъв шифър — каза Челинджър.

— Прилича на лабиринт — подхвърли лорд Джон, като проточи врат, за да го погледне. И изведнъж протегна ръка и сграбчи кората. — За бога! — извика той. — Струва ми се, че го разбрах. Момчето отгатна правилно още първия път. Вижте! Колко знака има този лист? Осемнадесет. Помислете и ще видите, че на склона на хълма над нас има осемнадесет пещерни отвора.

— Когато ми го подаде, той посочи към пещерите — казах аз.

— Това обяснява всичко. Пред нас е картата на пещерите. Ето! И осемнадесетте са в една редица. Някои са плитки, други дълбоки, а някои, както сами видяхме, разклонени. Това е карта и тук върху нея има кръстче. Какво значи кръстчето? То е поставено, за да отбележи една от тях, която е много по-дълбока от другите.

— И която излиза отвъд — възкликнах аз.

— Вярвам, че нашият млад приятел прочете загадката — подкрепи ме Челинджър. — Ако пещерата не излиза отвъд, не виждам защо този човек, който има всички основания да ни мисли доброто, трябва да насочва вниманието ни към нея. Но ако тя минава отвъд и излиза на същото ниво от другата страна, ние не бихме имали повече от сто фута спущане.

— Сто фута! — изръмжа Съмърли.

— Нашето въже е по-дълго от сто фута — казах аз. — Разбира се, че ще можем да слезем.

— Ами индианците в пещерата? — възрази Съмърли.

— В никоя от пещерите над нас няма индианци — обясних аз. — Всички те се използуват като хамбари и складове. Защо да не се качим още сега и да разучим терена?

На платото има сухи смолисти дървета — вид араукария според нашия ботаник, — които индианците използуват за факли. Всички ние взехме по един наръч от техните клонки и тръгнахме по тревясалите стъпала нагоре към пещерата, която бе специално означена на рисунката. Както казах, тя беше празна, ако не се смятат многобройните огромни прилепи, които пляскаха край главите ни при навлизането ни в нея. Тъй като не искахме да привличаме вниманието на индианците, ние се лутахме в мрака и едва след няколко завоя, когато проникнахме доста навътре в пещерата, запалихме факлите си. Тунелът бе красив и сух. Гладките му сиви стени бяха покрити със знаци на туземците, извитият таван образуваше свод над главите ни, а под краката ни се сипеше бял, бляскащ пясък. Обхванати от нетърпение, ние бързо се устремихме напред, но изведнъж спряхме с дълбок стон на горчиво разочарование. Пред нас стоеше отвесна каменна стена, през която не би се провряла дори мишка. Оттук не можеше да се излезе.

Стояхме и гледахме със свити сърца това неочаквано препятствие. Тук не се касаеше за някакво разместване, както в случая с тунела долу. Това беше и си е било винаги un cul-de-sac8.

— Нищо, приятели — каза неуморимият Челинджър. — Вие още можете да разчитате на твърдото ми обещание за балона.

Съмърли изстена.

— Възможно ли е да сме сгрешили пещерата? — предположих аз.

— Не, млади приятелю — отвърна лорд Джон, като прекара пръст по картата. Седемнадесетата отдясно и втората отляво. Съвсем сигурно е, че пещерата е същата.

Погледнах знака, който показваше пръстът му, и внезапно извиках от радост.

— Мисля, че открих! След мен! След мен! — С факела в ръка аз забързах назад по обратния път. — Тук — казах аз, като посочих няколко кибритени клечки на земята — запалихме факлите.

— Точно така.

— Но на картата се вижда, че тази пещера е разклонена. В тъмнината ние сме минали покрай разклонението, преди да запалим факлите. На връщане по-дългият клон трябва да се падне отдясно.

Излезе така, както казах. Не бяхме изминали и тридесет ярда, и в стената се появи голям черен отвор. Ние свърнахме в него и се озовахме в един коридор, много по-широк от предишния. Притаили дъх от нетърпение, за кратко време изминахме стотици ярда. И изведнъж пред нас в гъстия мрак на свода блесна тъмночервена светлина. Вгледахме се учудени. Сякаш някакъв огнен сноп прекосяваше коридора и преграждаше пътя ни. Забързахме към него. Оттам не идваше нито звук, нито топлина, нито движение, но все пак голямата огнена завеса светеше пред нас, посребряваше цялата пещера и превръщаше пясъка в стрити скъпоценни камъни. Когато се приближихме, тя доби кръгло очертание.

— Господи — луната! — извика лорд Джон. — Излязохме, момчета! Излязохме!

Наистина това бе пълната луна, която светеше направо в отвърстието на скалите. Отворът беше малък, не по-голям от прозорец, но достатъчен за целта. Когато пъхнахме главите си през него, видяхме, че спущането няма да бъде много трудно и че равният терен не е много далече от нас. Нищо чудно, че отдолу не бяхме забелязали това място, тъй като скалите над нас бяха извити и изкачването оттук би изглеждало толкова невъзможно, колкото да обезсърчи всяко по-внимателно проучване. Решихме, че с помощта на въжето ще можем да се спуснем, и след това радостни се върнахме в лагера, за да се приготвим за следващата вечер.

Каквото имаше да правим, трябваше да го направим бързо и скришно, тъй като дори в този последен час индианците можеха да ни върнат. Имуществото си с изключение на пушките и патроните щяхме да оставим тук. Но Челинджър имаше някакъв тежък багаж, който много искаше да вземе със себе си. Това се отнасяше особено за един пакет, за който не трябва да разказвам и който ни създаде най-много трудности. Денят си отиде бавно и когато се стъмни, ние бяхме готови да тръгнем. С голяма мъка изкачихме нещата си по стъпалата. След това се обърнахме и за последен път огледахме тази чудна земя, която, боя се, скоро ще бъде осквернена и ще стане плячка на ловци и изследователи, но която за всички нас е приказната земя на обаянието и романтиката, земя, където проявихме голямо дръзновение, много страдахме и много научихме — нашата земя, както винаги с обич ще я наричаме. Отляво съседните пещери хвърляха в мрака веселите си червеникави огнени отблясъци. От склона под нас се издигаха гласовете на индианците, които се смееха и пееха. По-нататък започваше дългата извивка на гората, а в средата меко блестеше голямото езеро, гнездо на чудновати чудовища. Даже сега, когато гледахме натам, в тъмнината ясно прозвънтя висок пронизителен вик, зовът на някакво дяволско животно. Това бе гласът на земята на Мейпъл Хуайт, която ни казваше сбогом.

Обърнахме се и хлътнахме в пещерата, която водеше към къщи.

Два часа по-късно ние заедно с нашите денкове и всичко, което притежавахме, бяхме в подножието на скалата. Ако не се смята багажът на Челинджър, не срещнахме никаква трудност. Оставихме всичко там, където слязохме, и тръгнахме веднага към Самбовия лагер. Рано сутринта го приближихме, но за наше учудване намерихме в равнината не един, а десетина огньове. Беше пристигнала спасителната група. Имаше двадесет индианци от крайречните племена с колове, въжета и всичко, което можеше да послужи за прехвърлянето ни през пропастта. Поне утре, когато тръгнем обратно към Амазонка, няма да ни бъде трудно да носим багажа си.

И така, смирен и благодарен на съдбата, аз привършвам тези редове. Пред очите ни се извършиха велики чудеса, а душите ни се възвисиха от изпитанията, през които преминахме. Дълбоко в себе си всеки от нас е по-добър и по-богат. Може би, когато стигнем до Пара, ще спрем, да се приготвим за по-нататъшното пътуване. Ако направим това, настоящото писмо ще ни изпревари с един пощенски кораб. Ако не — то ще стигне в Лондон едновременно с мен. И в двата случая, скъпи господин Макардъл, надявам се, че много скоро ще ви стисна ръката.