Изкуплението на Аякс

Десета глава

Когато Джакс се прибра след тренировката и се качи в стаята си, за да пише домашни, завари Феникс да играе на „Убиец на демони“.

— Не схвана ли намека ми, че тая игра можеш да я играеш и в твоята стая?

— Чакам те, братле. Имам новини.

— Какво съвпадение, и аз имам — Джакс метна якето си на леглото, приседна срещу брат си и загледа как изпепелява демон след демон. — Малко извратено е да имаме точно тази игра. Не говори ли за някакви скрити самоубийствени наклонности?

— Ние не сме демони.

— Въпрос на семантика. Е, каква е твоята новина?

— Зий претърсва къщата на Бруно всеки божи ден, след като онзи тръгва за училище, и днес открил списък на всички Ския, които ще присъстват на срещата. Все учители и администратори от разни училища из страната. Петдесет и петима, а алибито е, че провеждат конференция по превенция на консумацията на алкохол сред непълнолетните.

— А в следобедната сесия господин Бруно ще ги учи как да вербуват тийнейджъри.

— Именно. Хванали сме цял отбор Лумини да проучи всяко име от списъка, за да дадем нужната информация за двойниците.

— Ще трябва да си даде зор, защото съм почти сигурен, че срещата е другата седмица. — И той му разказа какво бе споменал Бруно. — Звучи логично да го направят по Коледа, когато повечето училища са разпуснати.

Феникс изтреби цяла орда демони с един жест.

— Аха. Забавно, че е по Коледа. Ерикс си пада по иронията. — Той премина към следващия кръг на Ада. — Е, как беше днес?

Джакс се облегна назад и заразказва, но едва бе стигнал средата и телефонът му иззвъня. Измъкна го от джоба и с изненада видя името на Саша на екрана. Още като чу гласа й, му стана ясно, че нещо се е случило.

Саша плачеше. Едва говореше.

— Можеш ли да дойдеш?

— Идвам. — Той пъхна телефона обратно, мина през банята до дрешника, грабна си шлифера, а после се върна, за да каже на Феникс, че излиза.

— Какво става?

— Плаче и ме помоли да отида при нея.

— Нали ти казах, че момичетата често плачат.

— Ще се видим после — и той се транспортира от стаята си в нейната, невидим, за всеки случай. Тя седеше на леглото, а по бузите й се лееха сълзи. Джакс седна до нея и я притегли към себе си.

— Какво има? Какво се е случило?

Заровила лице в рамото му, тя хлипаше; зашепна нещо за акт за раждане, за осиновяване, как майка й я намерила в същата изоставена къща, в която открила картината.

Не му беше лесно да схване цялата история, но накрая навърза нещата и му стана ясно защо е разстроена. Чувстваше се предадена заради лъжата.

— Била съм на две годинки, Джакс. Защо съм била там, сам-сама в порутената къща? Кой би направил такова нещо? Защо родната ми майка ме е изоставила там?

Джакс имаше своите подозрения. Вероятно не човек я бе оставил там с картината. Може би ангел. Може би Луцифер, измолил от Бог да изпрати Анаво, за да възвърне надеждата у Мефисто. А може би сам Бог.

Но вероятно нямаше значение. Саша хлипаше и трепереше и той не знаеше какво да й каже, какво би могла да понесе.

— Джакс, искам да видя картината.

Това не го изненадваше, но не беше готов. Искаше да й покаже репродукцията, но Андре не я беше довършил.

— Може би не е уместно точно сега, Саша. Да изчакаме, докато се…

— Не! — Тя се дръпна и се изправи срещу него. — Искам да я видя, веднага! Нали каза, че може. Каза, че няма да ми я вземеш.

— Никак няма да ти хареса, Саша. Ще се разстроиш още повече.

— Едва ли е възможно. Искам да знам как съм се озовала там, кой ме е оставил и защо. Сега съм ничие дете, дори нямам гражданство. Все едно не съществувам. Не мога да ходя на училище, а за колежа трябва да забравя. Ще стана бездомник без самоличност.

Джакс стана и обгърна лицето й с шепи, избърса сълзите от бузите й с палци.

— Ще накарам Лумините да ти приготвят документите още тази вечер и ще ги имаш утре сутринта преди училище. Всичко ще е заверено, където трябва, така че ако някой тръгне да проверява, всичко ще е напълно законно.

— А картината?

Той въздъхна и отпусна ръце.

— Много ми се иска да не я виждаш още. Нямаш ли си достатъчно тревоги?

Тя избърса бузи с опакото на ръцете си.

— Така още повече ми възбуждаш любопитството.

— Добре, както искаш, само без въпроси, тъй като не знам отговорите. Става ли?

Тя се притисна към него и мушна ръце под шлифера, обгръщайки гърба му.

— Става.

След десет секунди вече бяха в лабораторията, където Андре се превиваше над фалшификата, а стаята бе пропита от миризмата на боя и безир. Андре вдигна глава, когато ги чу, и се усмихна на Саша.

— Охо, нашето Анаво. Здравей, Саша. Аз съм Андре.

— Здравей, Андре — кимна му тя. — Това мамината картина ли е?

— Да, ето тази — той посочи картината отляво. — Както виждаш, правя репродукция — кимна той към платното отдясно, — с известни промени.

Джакс не я изпускаше от поглед, докато разглеждаше платното, видя, как очите й се разширяват, знаеше, че сърцето й препуска, понеже на слепоочието й запулсира вена. Сигурно полудяваше. Всеки момент щеше да се впусне в гневна тирада, че е обречена, че цялата тая работа е подигравка със свободната воля или нещо такова. Гледаше я и чакаше.

И тогава тя се обади с пресекващ от вълнение глас:

— Боже мили, това е Андолини! — обърна се тя към Андре. — Истински Андолини, нали?

Художникът кимна сериозно.

— И аз се изумих, като я видях. Голяма рядкост, разбира се, и в отлично състояние.

— Майка ми каза, че се бели.

— Не и оригиналът. Някой е рисувал отгоре с некачествена боя. Виждаш ли? Върху лицето ти е рисувано, а ето и тук…

— Какво? Моето лице ли?

— Да, ето виж. Това си ти на картината. И Джакс.

Саша се наведе над картината и се вгледа. Така застина, че Джакс бе убеден, че не диша.

А Андре продължаваше със словоохотливостта на музеен уредник.

— Реката е преправена, за да се скрият тези ситни цифри тук. Ето тук се белеше. Но оригиналната боя е незасегната. Вероятно е съхранявана в идеални условия години наред, за да е в такова състояние. Потресен съм, че на някого е хрумнало да рисува отгоре й, но явно майка ти е преценила, че е наложително да скрие, че това си ти, а пък и за да прикрие цифрите.

— Кодът към сейфа в Женева?

— Именно, и точно затова Ерикс иска картината. Ако докопа съдържанието на кутията, ще разполага с десетки причини да изнудва разни хора да положат клетвата.

— А върху фалшификата друг номер ли ще сложиш?

— Не, същия. Вчера пратихме един Лумина до Женева да прибере съдържанието на сейфа, така че Ерикс ще остане с празни ръце, дори да получи номера.

— А какво имаше в кутията?

— Точно това, което ти е казала майка ти. Лични писма, записи на разговори и компрометиращи снимки на всякакви хора, които постоянно гледаме по новините, макар някои вече да са се пенсионирали или да са починали. Но ако Ерикс ги получи…

— Какво ще ги правите?

— Ще ги унищожим.

— Щом ще напишеш истинския номер, тогава защо изобщо я фалшифицираш?

Андре извърна очи към Джакс.

— Не знае ли?

— Какво да знам? — На лицето й се изписа тревога.

— Май си отговорих — сухо отбеляза Андре.

— Със Саша отиваме в моята стая — Джакс я придърпа към себе си и транспортира и двама им на долния етаж.

Феникс продължаваше да играе на „Убиец на демони“, вече в седмия кръг на Ада.

— Е, защо плачеше?

— Защо не я питаш сам?

Феникс се извъртя рязко, видя Саша и скочи на крака.

— Феникс — подхвана Джакс, като видя, как Саша отстъпва заднишком, докато не се удари в бюрото му, — защо не кажеш на Саша защо е нужно да дадем на Ерикс фалшификат на картината? Разкажи й за Завета Мефисто.

— Защо сам не ми разкажеш? — обади се Саша.

— Феникс разказва по-добре. — Джакс отиде до прозореца и се загледа навън към планините. — А и не е вложил толкова чувства, така че ще може да понесе изражението ти.

— Не говориш сериозно.

— Почакай само да чуеш какво ще ти каже.

Но никой нищо не каза.

След известно време Джакс надзърна през рамо и видя как Саша се извръща към Феникс, който я наблюдаваше със странно изражение.

— Е, ще кажеш ли нещо най-после? Побърквам се, като ме гледаш така.

Феникс поглади брадичката си и започна:

— Заветът Мефисто представлява сделка, която Мефистофел сключил с Бог, когато станахме безсмъртни. Не вярвал, че ще можем да направим, каквото Луцифер искал, ако нямаме поне някакъв стимул, така че помолил Бог да ни осигури някаква вратичка, някакъв начин да заслужим Рая. Бог му казал, че ако съумеем да обичаме безкористно, ще намерим покой и ще имаме същия шанс да идем в Рая, както и всички хора. М. се съгласил, но след време се сетил, че всъщност никой не би могъл да обича синовете му. Опитвахме се да си намерим момичета, в които да се влюбим, но никак не е лесно, когато се разбягват с писъци.

— Дали не преувеличаваш малко?

— Не, честна дума, бягаха и пищяха. М. много се притеснил, но се сетил, че все пак има и друг вариант. Една Анаво не би избягала. Би ни дала шанс. Проблемът и тогава, и сега е, че достатъчно Анаво просто няма. Открихме една преди сто години, а сега и теб. За хиляда години — точно две.

— Заветът Мефисто — прошепна Саша. — Значи ако Джакс ме обича истински и безкористно, ще получи изкупление?

— Ще бъде като всички други на земята — ще има шанс да иде в Рая.

— Но нали е безсмъртен? Ще живее вечно.

— Вечността е относително нещо. Краят на света все пак ще настъпи някой ден и когато това се случи, всички до един ще идем в Ада, освен ако не получим изкупление и не докажем, че сме заслужили Рая.

Отново настана мълчание, после тя се обади:

— Страшничко звучи.

— Още по-страшничко е, като имаш предвид, че нито един от нас не знае как да обича другиго. Не знаем нищо за жените, освен очевидното, а шансовете да убедим някое момиче да остане тук при нас и да се бори срещу Ерикс, са още по-малки, отколкото изобщо да намерим Анаво.

— Тоест, ако остана тук, ще стана като теб и Джакс и останалите ви братя?

— Не, не като нас. Ще участваш в акции и ще си Мефисто, но ще си бъдеш и Анаво, тоест няма да изгубиш Рая. Някой ден ще имаш деца и ще се родят като теб, съчетание от Мефисто и Анаво. После ще пораснат и ще се включат в борбата.

Саша отново млъкна. Джакс загледа как небето най-после се отвори и из въздуха се понесоха едри тежки снежинки, които затрупаха стария сняг и покриха всичко в девствено бяло. Дали нямаше да повърне? Определено му се гадеше. Защо Саша мълчеше толкова дълго?

— Само две? — попита Саша.

— Само две.

— И другата е била Джейн. Твоята Анаво.

Феникс не отговори веднага.

— Да, Саша. Нямаш представа колко е опасен за теб Ерикс. Затова трябва да му дадем фалшификата. Иска да разбере кода и няма да миряса, докато не си го получи. Решихме да му дадем кода, но няма как да му дадем истинската картина, защото изобразява Завета Мефисто — ръката на Бог докосва Джакс, а ръката на Луцифер докосва теб. Ерикс не знае, че можем да бъдем спасени от Анаво. За момента се задоволява да убива онези, които открием, за да им попречи да родят децата ни. Но ако знае, че могат да ни спасят, ще накара всички Ския и изгубени души да обърнат света, да издирят всички Анаво и да ги избият.

— Но нали има само две. Нали така каза.

— Само за две знаем. Може да има и още.

— Тогава защо не ги потърсите?

— Защото нямаме достатъчно хора. Ние сме шестима, имаме и сто двадесет и двама Лумини, но посвещаваме всичкото си време да търсим Ския и изгубени души. Ерикс разполага с хиляди, които още не сме открили и които са готови да го следват. Можем единствено случайно да се натъкнем на Анаво, както се случи с Джакс, когато се появи в оня склад в Сан Франциско.

— Не ви ли побърква мисълта, че може да има и още, а вие да не знаете нито къде са, нито кои?

— Меко казано, но М. настоява да проявяваме търпение, че така и така завинаги ще сме тук, в крайна сметка все ще си намерим партньор, само дето търпението не ни е вродена черта. Все пак сме синове на Ада.

— А какво точно означава това? Джакс все ми повтаря, че има тъмна страна, а аз така и не съм я видяла. Нищо не разбирам.

— Няма как да разбереш, понеже си Анаво.

— И все пак искам да знам.

Зад гърба на Джакс Феникс започна нервно да крачи из стаята.

— Тъмната страна е точно това — тъмнина. Отчаяние, а също и гняв, предизвикан от отчаянието. Съществуването ни е съпътствано от огромна неправда, липсва възмездие. Не сме искали да се родим такива, без шанс за Рая, без да познаваме Бог. Знаем кой е, естествено, но сме родени без той да знае за нас. Не може да ни чуе, не може да ни помогне, нито да ни предложи утеха. Всички хора, независимо дали го съзнават, или не, са свързани с Бог, и в това се състои разликата.

Той направи още няколко крачки и Джакс се приготви за най-неприятната част.

— Понякога гневът взима връх и тогава се случват лоши неща. Убивали сме и хора, които не са изгубени души. И си получаваме наказанието, но все пак се случва. Бием се доста — и помежду си, и с непознати, и с всеки, който ни е подразнил. Правим секс с непозната, от една страна, защото сме вечно на по осемнадесет, но най-вече защото това е единственият начин да почувстваме близостта на жена.

— И как се получава, след като уж бягат с писъци?

— Майстори сме в дегизирането. Намираме си желаещи по разни тъмни ъгълчета, в нощни клубове. Навремето ходехме по кръчми и задни дворчета. Склонни сме към ревност и омраза. Не бихме се посвенили да прибегнем до изнудване, за да получим желаното, а през годините се е случвало и да откраднем туй-онуй. Основното е, че не чувстваме угризения. Единственото, което ни пречи напълно да се покварим, е беглата надежда, че все пак ще намерим Анаво. Бог ни е обещал, че ще открием любов и ще заслужим Рая, ако положим усилия да избегнем Ада. Така че се мъчим да вървим по правия път, но както споменах, понеже сме синове на Ада, понякога яростта просто ни надвива.

Отново настана тишина, но Джакс не събираше смелост да се обърне и да я погледне. Нямаше да понесе отвращението, изписано по лицето й.

— Защо го е направил баща ви? Щом е знаел, че е забранено да бъде с Анаво, тогава защо я е съблазнил?

— Бил е самотен — тихо отвърна Феникс. Мефистофел е черният ангел на смъртта, така че ако някой умре и душата му трябва да иде в Ада, М. или някой от хилядите му помощници го придружават. От Мефистофел се боят и го ненавиждат почти колкото Луцифер, но Електра не се уплашила и не го намразила. И когато престъпил границата и нарушил правилата, тя не казала „не“. Влюбил се в нея много силно.

— Сигурно се е съсипал, когато собственият му син я е убил.

— Така и не се съвзе. Чувства се виновен за смъртта й, а също и задето е баща на син, който е най-голямото зло, което светът някога е познавал и ще познава.

— И всичко това, защото бил самотен.

— Самотата е ужасно нещо. Станахме безсмъртни преди повече от хиляда години. Имаме се един друг, имаме М., а и Лумините и Пургаторите. Имаме и работата си. Разполагаме с всичко, от което имаме нужда, можем да пътуваме навсякъде из света със скоростта на светлината, притежаваме невероятни сили, а някои от нас са и талантливи, меко казано. Трябва да чуеш Зий как свири на пиано, или да видиш Джакс на игрището. Но си нямаме другар. Всеки има нужда от някого и може и да сме от Ада, но когато става дума за момичета, сме точно толкова хора, колкото и всеки друг.

Джакс чу, че брат му спря да крачи.

— Надявам се, че ще останеш при нас. Едно заради Джакс, защото ми е брат, а и заради всички нас, защото имаме нужда от помощта ти, но най-вече заради теб самата. Точно затова си родена и ако не останеш, все едно никога не си се събуждала за живот.

Последва такава плътна тишина, че Феникс явно бе изчезнал.

Саша пристъпи към него и също загледа снега навън.

— Това, дето го разказа… прилича на гръцка трагедия или притча от Стария Завет.

Джакс застана зад нея, прегърна я и облегна брадичка на копринената й коса.

— Защо ми се обади, Саша? Само за да те доведа да видиш картината?

Тя не отговори веднага. Часовникът над камината отмери почти цяла минута, преди да прошепне:

— Не.

— Тогава защо?

Тя се извъртя в прегръдката му и вдигна очи към неговите.

— Никога не съм се чувствала така, напълно сама, сякаш си нямам никого, даже и майка. Единствената ми мисъл бе за теб, копнеех само за теб. Чувствах се така нещастна и уплашена, целият ми живот се оказа лъжа. — Тя го прегърна през кръста и изви глава назад, за да може да го вижда. — Не разбирам защо, нито как, но откакто те срещнах, се чувствам добре само когато съм с теб. А когато си далече, съм напрегната, неспокойна, и не точно тъжна, но не съм себе си. Без настроение.

— Съжалявам, Саша. Всичко ще свърши в момента, в който си тръгна, и ще можеш да ме забравиш. Почти сме сигурни, че срещата е другата седмица, така че щом Бруно изчезне от пейзажа, ще си приберем изгубените души и всичко приключва. До Бъдни вечер ще съм изчезнал окончателно от живота ти.

Очакваше да се зарадва.

Вместо това тя избухна в сълзи.

Притисна я по-силно, искаше да я утеши, да изтрие онова, което така я разстройваше. Но се чувстваше толкова неориентиран, нямаше никаква представа защо ридае в прегръдките му. А как би могъл да помогне, след като не знаеше причината? Попита я, при това два пъти, но тя се разрида още по-силно. Звучеше толкова отчаяна, толкова нещастна, че гърлото го стегна и той буквално изпадна в паника.

И това бе единственото му оправдание, задето измени на решението си да не я целува никога повече.

Вдигна ръце към главата й, извъртя лицето й към своето с намерение да я целуне лекичко за утеха. Може би подсъзнателно си мислеше, че изненадата ще пресече сълзите. Все нещо трябваше да направи, защото се побъркваше. Затова приведе глава и едва докосна устните й със своите, вкуси солта на сълзите й. Отново се смая, че е възможно да съществува такава мекота, а после усети същото чувство на свобода, на мир, което помнеше от предишните им целувки. Ерикс, Ския, Адът на земята, безумната ревност, която изпитваше към всеки, който я погледнеше, гневът към семейството й — и дори, колкото и иронично да бе, неутолената му страст по нея — всичко бе далеч по-преодолимо.

Тялото й се стопи в неговото и с разтреперана въздишка тя отвърна на целувката. Ръцете му се спуснаха върху раменете й, а после и по-долу, по кръглите очертания на пуловера, изучавайки стройното й тяло, тясната обиколка на талията й, извивката на ханша. Не за първи път докосваше момиче, но това не бе обикновено момиче — това бе Саша, и не му се искаше да бърза.

И нежната му невинна, утешителна целувка се превърна в нещо съвсем друго, когато ръцете й се плъзнаха под ризата му и замилваха голата кожа на гърба му. Тя леко наклони глава на една страна, той инстинктивно извъртя своята на другата и без да взима съзнателно решение, вече не вкусваше само сълзите й. Езиците им се докоснаха и гърлото й издаде странен звук.

Не знаеше как бяха стигнали до следващия момент, но тя вече не плачеше, а той вече не разсъждаваше. Изобщо. Ръцете му бяха под пуловера й, галеха всеки сантиметър от топлата й гладка кожа. Двамата се целуваха като осъдени на смърт, внезапно получили помилване, а чувството за мир и покой премина в такова могъщо щастие, че можеше да се закълне, че кръвта му пее.

Саша първа прекъсна целувката, но не се отдръпна, очите й мигаха срещу неговите, така наситеносини, че на земята нямаше нищо по-прекрасно.

— Съжалявам, че съм такава ревла — прошепна тя.

— Няма нищо — той обсипа челото й с целувки. — Ужасно се измъчвам, когато си така тъжна. Искам да те утеша, да ти върна радостта.

— Тъжно ми е не само за мен самата, но и за теб.

— Защо? Чувстваш се виновна, задето не искаш да останеш? Не бива. Тук не става дума за мен. Ако размислиш и останеш от съжаление, нещата няма да се получат. Трябва искрено да го желаеш.

— Мъчно ми е, че нямаш избор, че майка ти е загинала, че цял живот си бил нещо, което буди ужас у другите.

— Недей да ме съжаляваш. В никакъв случай. Предпочитам да те отвращавам.

Тя го погледна изненадано.

— Това, че ми е мъчно, не означава, че те съжалявам. И като страдам по онази, която вярвах, че съм, не се самосъжалявам. Просто понякога нещата са толкова тъжни, че плача.

— Какво искаш да кажеш?

Тя облегна глава на рамото му, притисна буза в гърдите му и ръцете й го обгърнаха още по-силно.

— В онази порутена къща не ме е изоставила истинската ми майка. Мисля, че този, който ме е оставил там заедно с картината, не е обикновено човешко същество, а някой, който е знаел, че една жена с голямо сърце, неспособна да има свои деца, ще ме намери и ще ме отгледа, докато не стана достатъчно голяма да разбера коя съм.

— Но това нищо не променя, Саша. Майка ти все така те обича и вероятно точно в този миг ужасно тъгува за теб.

А и макар да си научила неща, които обикновените хора никога няма да разберат, пак си същото момиче, каквато беше и преди събранието на Гарваните. Все още имаш избор.

Саша вдигна глава и се взря в лицето му.

— Някой, може би Бог, може би Луцифер, може би банда непослушни ангели, е хвърлил доста усилия да ме остави в онази грохнала къща. Идеята е била да ме намерите вие.

— И какво от това? Всеки носи теглото на нечии чужди очаквания, но в крайна сметка всеки може сам да избира. И винаги има избор. Колкото и да не ти се вярва, и аз мога да избирам. Копнея за теб повече, отколкото можеш да си представиш, но дори да си готова да останеш, дори да искаш да останеш, мога да кажа и „да“, и „не“.

— А би ли казал „не“?

Той се отдръпна леко, направи крачка назад и прокара ръка през косата си, а всички причини, поради които не биваше да я целува, нахлуха в съзнанието му.

— Ще е самоубийство, но мисля, че бих могъл.

— Защо? Защото всъщност не ме харесваш? Вярно, че съм единствената Анаво, но това не означава, че трябва да ме харесваш.

— О, Саша, за това съмнение няма. Харесвам всичко в теб, освен може би сълзите. Мисля, че ще ни е хубаво заедно и в следващите няколко трилиона години. Нищо не би ме радвало повече от това да виждам прекрасното ти лице всяка сутрин и да заспивам до теб всяка вечер. — Той погали косата й и пъхна кичурчетата зад ушите й. — Но ако те превърна в Мефисто, ще познаеш гнева и омразата, а честно казано не знам дали ще го понеса. Ужасява ме мисълта да се чувстваш като мен.

Очите й се разшириха от изненада и от още нещо.

Може би недоверие.

— Ако стана безсмъртна, налага ли се да бъда Мефисто?

— Не можеш да вършиш това, което правим ние, ако си само Анаво, Саша. Анаво е онова, което те кара да изпитваш състрадание към всяко живо същество, включително и изгубените души. Не би могла да хванеш някого и да го изпратиш в Ада на земята, ако ти е жал за него.

— Но аз съвсем не изпитвам жал. Към Брет и Мелани и Бруно чувствам единствено гняв и облекчение при мисълта, че в един момент ще изчезнат.

— Защото вече се променяш, от което направо полудявам. Нали виждам как негодуваш срещу тях, вчера срещу Скот, а днес срещу Хулихан по биология. Инстинктът ти заговори и ти го предизвика, а това е само първата крачка.

Той се извърна и закрачи из стаята.

— Ако можеше да го грабнеш и да го замъкнеш в другия край на света, до входа на Ада на земята, с мъка щеше да се удържиш да изчакаш всичко да е готово, да съставиш план за инсценировка на смъртта му, а М. да достави двойник. Ще полудееш от нетърпение, а междувременно ще се давиш от яд. Ще гледаш как другите са в неведение, колко са наивни, уязвими. Ще гледаш как невинните тръгват след Бруно и гневът ти ще превишава болката. В гърдите ти няма да има и капка състрадание, точно както при мен. Ще се гърчиш от бяс. Не мога да понеса мисълта да ти го причиня.

— Макар да искаш да остана?

— Няма никаква логика, но така го чувствам.

— А защо само аз се променям? Ами ти?

Джакс спря пред екрана, на който играта на Феникс беше паузирана, и се втренчи в експлодиращите демони.

— Ако те обичам без резерви, без грам егоизъм, ще имам същия шанс за спасение, както другите хора. Не ключ към Рая, както е при теб в момента, а шанс. Не мога да съм сигурен, но си мисля, че това малко или много ще ме промени.

— А нужно ли е да ме обичаш, за да остана, или мога да бъда Мефисто и без да изпитваш обич към мен?

— Не е нужно да те обичам, не, но ако избереш да бъдеш Мефисто, оставаш с мен и с никого другиго. Можеш да станеш Лумина, ако решиш, и да останеш тук, да помагаш, но не и да вършиш същото като мен. Това може би ще ти допадне. Можеш да работиш в планината до края на вечността и евентуално да си намериш някой приятен Лумина, който не излъчва бяс и насилие.

Саша дълго мълча, преди да промълви:

— Но това е само теоретична възможност, нали така?

Той въздъхна и напъха ръце в джобовете на шлифера си, после се обърна с лице към нея.

— Ами горе-долу, да. Готов съм да убия всеки, който те докосне, дори и да е Лумина, а ако убия ангел, моментално ще получа еднопосочен билет за Ада.

Тя се отлепи от бюрото и прекоси килима, приближи се толкова плътно до него, че усещаше дъха й.

— Ето къде е проблемът. И аз не бих искала да ме докосва някой Лумина. Не искам никой друг да ме докосва. За мен съществуваш само ти, Джакс. Но съм безкрайно объркана, защото не знам дали щях да изпитвам същото, ако не се превръщах в Мефисто.

— Промените засягат само тялото и ума ти, така че да си готова да се изправиш срещу Ерикс. А чувствата ти към мен, независимо дали са положителни, или не, са си само твои. Но не се тревожи. След другия четвъртък Луцифер ще те върне в предишното ти състояние, аз ще изчезна и ще ме забравиш.

Очите й отново се наляха със сълзи.

— О, господи, моля те не плачи. Какво казах? Защо не се радваш? Нали това искаш? Неведнъж си го казвала.

— Джакс, ти си… такъв… мъж. — Тя се отдръпна и тръгна из стаята, навела очи към пода. — Не искам да те забравя. Искам да си бъда както преди, но не и да не те виждам повече.

— А аз искам да мога да стъпвам по свещена земя, без да избухвам в пламъци. Искам да сваля всичките ти дрехи и да те отнеса на онова легло. Всички желаем неща, които не можем да имаме, Саша. Това е най-болезнената част от порастването — осъзнаването, че невинаги ще получаваме желаното.

Саша спря до леглото и се втренчи в него.

— Но Феникс е спал с нея, нали?

Рязката промяна в посоката го изненада и той не успя да се ориентира веднага.

— Какво?

— Феникс срещнал Джейн и я съблазнил, както баща ти съблазнил Електра. А ти защо не ме прелъсти?

— Защото ще бъдеш белязана, а Луцифер не може да махне знака. Ще трябва да останеш тук до смъртта си. Иначе Ерикс ще те убие, преди слънцето да залезе.

— Но щеше да получиш, каквото искаш. Щях да остана и може би щеше да ме обичаш и да си получиш свещената земя. Щеше да получиш всичко, ако беше преспал с мен, преди да науча достатъчно. Едва ли щях да ти откажа. Така че отново те питам, защо не ме прелъсти?

— Не мога да преча на свободната ти воля. Така бих те лишил от избор.

— Значи Електра е знаела в какво се забърква, когато се е съгласила, а Джейн е била напълно наясно какво ще стане, ако преспи с Феникс. Това ли ми казваш?

— Не знам, Саша. Не съм присъствал, когато се е случило.

Тя хвърли поглед през рамо, към леглото, после го изгледа с особено изражение.

— Ако ти кажа, че ще легна в това легло с теб, още тук, още сега, ще го направиш ли?

Джакс намери стола опипом и приседна, неспособен да отговори.

Тя се вкопчи в страничните облегалки и приведе лице над неговото.

— Не, не би го направил, защото няма да ти е достатъчно. Искаш го, но не толкова, колкото желаеш нещо друго. Затова и ще ме пуснеш да си ида, без да се опиташ да ме принудиш да остана.

Джакс поклати глава и мислено помоли Бог, който не можеше да го чуе, тя да замълчи. Ако не кажеше думите гласно, то нямаше да е истина. Нямаше да е вярно.

— Искаш да те обичам. И го искаш повече, отколкото ме желаеш, мен или свещената земя, или каквото и да било друго на земята, а даже и в Рая. А при баща ти и Феникс не е било така. Искало им се е, но не е било решаващо. А за теб само това има значение.

Джакс не можеше да преглътне. Не можеше да диша. Хвана ръцете й, лекичко я отмести, изправи се и изчезна от стаята.

Двадесет минути по-късно Саша почти беше преминала осмия кръг на ада, когато на вратата се почука и зад нея се чу гласът на Феникс:

— Джакс, какво става? Нямаш ли баскетболен мач след по-малко от час?

Саша не откъсна очи от екрана и безжалостно очисти още няколко демона и някакви странни, летящи, маймуноподобни същества с коси от пламъци и злобни алени очи.

Вратата се отвори, но тя така и не отклони поглед от ада на екрана.

— Саша? Къде е Джакс?

— Не знам. Изчезна.

— Да не сте се скарали?

— Не, обидих го. — Тя започна да натиска копчетата още по-бързо, настървено да избива враговете. — Направо го смазах. И знаеш ли защо? Защото съм тъпа. Пълна глупачка. Абсолютно куку. Бог ми е дал мозък, но забравил да изпрати инструкциите за употреба.

Феникс седна до нея.

— Никога не съм стигал до това ниво.

— Един приятел от Сан Франциско беше пристрастен към тая игра. Всеки път, като му ходех на гости, ме караше да се пробвам. И побесняваше, че съм по-добра. Може би защото съм Анаво, имам природен талант.

— Звучиш ми огорчена, Саша.

Тя замрази последната орда демони от осмия кръг, екранът почерня, а после се появи порта със сложен мотив от ковано желязо и надпис, който гласеше: „Надежда всяка тука оставете, всички вие, що пристъпвате тук“.

— Защо не мога да съм нормален човек? И Джакс да е нормално момче?

— А защо небето не е зелено, а тревата синя? Защо изобщо задаваш такъв въпрос? Така стоят нещата и нищо не може да ги промени.

Деветият кръг изглеждаше съвсем различно. Имаше цветя, дървета и бълбукащо поточе, пееха птици, жужаха пчели. Приличаше по-скоро на филм за „Малкото пони“.

— Какво е това? Някаква шега?

— Това е Раят в Ада. Злото, което трябва да победиш, не е така очевидно.

На екрана се изписаха правилата за нивото.

Тя погледна към Феникс, който замислено потриваше брадата си, вторачил черните си очи в екрана.

— Добре, схванах. Всъщност съм мъртва и пътувам през деветия кръг на Ада.

Той извърна глава и срещна погледа й.

— И какво, ако си мъртва? Кого ще избереш за свой приятел?

— Мразя реторичните въпроси.

— А Джакс мразиш ли го?

— Естествено, че не. — Саша въздъхна и се отпусна назад в стола, после подхвърли конзолата на масичката под екрана. — Може би ако нещата не се развиваха с такава скорост, ако имах време да схвана какво точно се случва… Миналия четвъртък си живеех собствения живот, мислех си как ще завърша през май заедно с всички хлапета, с които съм израснала, ще изкарам четири години в университета в Ню Йорк, ще си намеря работа в музея „Метрополитен“, ще се омъжа, ще работя, ще родя две деца, ще си поживея докъм осемдесет и ще ритна камбаната като всеки друг. А сега, само седмица по-късно, животът ми се завъртя на сто и осемдесет градуса и се превърна в нещо, което не бих могла да измисля, дори да се мъча милион години.

— Щеше да е добре да разполагаш с малко време да свикнеш, но не се е получило така. А и да имаше, какво щеше да се промени? Или щеше да си готова да живееш вечно и да се бориш срещу Ерикс, или не. И тъй като Джакс е основната предпоставка това да се случи, ако го мразеше, щях да кажа, че решението е твърде очевидно. Но пък ти не го мразиш. Току-що сама каза.

— Но не го и обичам.

— Ако го харесваш, останалото може да си дойде на мястото на по-късен етап.

— Ако не желаеш, не ми отговаряй, Феникс, но много ми се иска да разбера — на Джейн беше ли й трудно да реши?

Феникс замръзна, после отклони поглед.

— Не.

— Как я намери?

— Както и Джакс откри теб, по време на акция. — Той сведе безизразно лице към пода. — Имаше сестра близначка, която не беше Анаво и беше… имаше си някои проблеми. Бяха много близки и правеха всичко заедно. Имаха си учител по танци, защото по онова време за младите жени беше важно да умеят да танцуват. Семейството й беше от аристокрацията в Англия, много богати и влиятелни. А учителят беше Ския, който обещал на сестричката да оздравее, ако положи клетвата. Така и направила, но се възстановила само временно, а през цялото време била сърдита и гневна. Джейн не можела да разбере защо сестра й така се е променила, нито защо постоянно я отблъсквала. Открихме онзи Ския случайно и за два-три дни издирихме всички изгубени души. Акцията беше по време на един бал. Стана пожар от паднала свещ и загинаха седемдесет и девет души, включително сестрата на Джейн. Останалите успяха да се спасят, но не помнеха как, защото ги накарахме да забравят. Една от тях беше Джейн.

— Значи си я открил в онази нощ. Веднага ли й разказа всичко?

Феникс кимна бавно.

— Появих се в стаята й, за да проверя как е, а тя плачеше. Уплаши се от появата ми, но й обясних кой съм и какво се бе случило. На следващия ден отидох отново, на следващия също, и така повече от месец, докато накрая каза, че иска да стане една от нас, че щом някой така вярващ като сестра й е бил подлъган да положи клетвата, значи надежда няма за никого никъде.

— И не те е мразела?

Той се усмихна тъжно.

— Не, не ме мразеше.

Саша се изправи и отиде до прозореца. Загледа планините, безкрайните гори и назъбени скали, посипани със сняг. Внезапно осъзна, че ги вижда почти толкова ясно, колкото и ако бяха огрени от слънцето. После се сети какво бе казал Джакс, че ще може да гаси лампите само с мисълта си, и се обърна към лампата на нощното му шкафче. Съсредоточи се, но нищо не се случи. Но след малко някакъв мъжки глас се провикна:

— Хей! Кой си играе с тока?

— Дали да не се поупражняваш първо, а? — Обади се Феникс, после се изправи и приближи към нея. — Кажи къде ти се ходи, за да те заведа. Джакс явно няма да се върне.

Саша огледа стаята, сигурна, че я вижда за последен път.

— Да не се каниш да останеш?

Тя се втренчи в очите му, черни като нощна тъма, и бавно поклати глава.

— Той иска твърде много. Дори изцяло да прегърна идеята, както Джейн, между нас с Джакс никога няма да се получи. В крайна сметка няма да е щастлив с мен.

— И двамата сме наясно, че това не е вярно. С времето ще имаш възможността да му дадеш, каквото желае. Но те е страх, че същото не важи и за него.

— И какво, ако ме е страх? Не мога да живея цяла вечност без поне някаква любов в живота си. Не мога. Ще искам да умра, а няма да мога. И ще бъде истински ад, да обичам някого, който не ме обича на свой ред.

— Защо си толкова сигурна, че не те обича?

— А ти обичаше ли Джейн?

Феникс се ядоса. Намръщи се насреща й.

— Как може изобщо да питаш? Вече сто години се разяждам от вина.

Саша пристъпи към него.

— Но вината не е любов. Харесвал си я, искал си да бъдеш с нея, желаел си я, но не си я обичал. Всичко е било заради теб. Даже и след сто години, пак всичко се върти около теб. Така си погълнат от собствената си вина за смъртта й, че в сърцето ти няма място да тъгуваш по нея, да страдаш, че я няма, че не живее живота, който й е бил предопределен. Ако беше така, ако изпитваше любов към нея, досега щеше да си се освободил от вината, щеше да си превърнал спомена за нея в нещо градивно, вместо да продължаваш да се правиш на великомъченик. Така че отговорът е не, не си я обичал. Била е ключът към изкуплението, средство, а аз не съм съгласна да бъда същото за Джакс. Предпочитам да забравя всичко и да изживея остатъка от живота си с някой обикновен мил човек, който може и да не е съвършен, но ще може да ме обича заради мен самата, а не заради това, което мога да му донеса.

— Свърши ли?

— Съвсем. Мога ли да си вървя сега? Или си твърде ядосан, за да ме върнеш.

— Не съм ядосан — той рязко я дръпна към себе си и ръцете му я обхванаха като клещи. — Казвай накъде.

Саша не каза нищо, отчасти защото не можеше да диша, но и защото осъзнаваше, твърде късно, че беше прекалила. Отново. Какво й ставаше тази вечер?

— Ако не кажеш накъде да вървим, ще си стоим тук цяла вечер.

— Съжалявам — успя да промълви тя. — Не ми е на мен… работата… да казвам, че не си… я обичал… извинявай.

— Забрави, Саша — хватката на ръцете му се разхлаби леко и тя си пое дълбока глътка въздух. — У Шрайвър ли искаш да идеш? Или в училище?

— И двете. Можеш ли да ме закараш до стаята ми да си взема палтото, а после до училище?

— Не съм таксиметрова служба.

— Моля те. В момента не мога да гледам никого от Шрайвър, а вън е ужасно студено, искам си палтото.

— Слава богу, че не си предопределена за мен. Най̀ мразя капризи.

— А аз пък най̀ мразя мъченици, така че сме квит.

— Нали каза, че си приключила.

— Извинявай, Феникс. Не знам какво ми става. Честна дума, всъщност изобщо не съм такава. Даже не ми хрумват такива неща, камо ли пък да ги говоря на глас.

Ръцете му се отпуснаха още малко и той се втренчи в очите й.

— Да не би Джакс да те е целунал отново?

Тя кимна и се изчерви.

— Заради слюнката е, така ли?

— Заради слюнката.

Всичко притъмня и след няколко секунди стояха насред стаята й. А Джакс седеше на бюрото й и четеше посланията на стената й във Фейсбук. Като ги видя, се изправи и се намръщи.

— Пусни я, Феникс.

— Крис е в съседната стая, а стените са като от картон — прошепна Саша.

— Няма значение — отвърна Феникс и я пусна. — Забулени сме, така че нито може да ни види, нито да ни чуе.

Джакс подхвана с нисък, почти заплашителен глас:

— Кой е Тайлър Хъдсън?

Саша хвърли поглед към страницата си във Фейсбук, после към мрачното изражение на Джакс.

— Съществува нещо, наречено лично пространство, и току-що си нагазил дълбоко в моето. Сериозно си прекалил.

— Пише, че ще кара Коледа в Телюрайд и че иска да те види — Джакс се изправи, истински исполин, суров като смъртта. Рязко преодоля разстоянието помежду им, така разтреперан, че Саша усещаше как напрежението пулсира от тялото му. — И иска да те изведе някъде, защото осъзнал колко те харесва едва след като си заминала.

Миналата седмица би била готова да умре за такова съобщение. А сега само я дразнеше, дразнеше се на Тайлър. Давала му бе хиляди възможности да я покани на среща, а той, видите ли, схванал нещата едва след като си беше тръгнала.

Джакс явно чакаше отговор.

— Какво очакваш да ти кажа? Че седях до него в часовете по химия и се опитвах да флиртувам, а той се държеше с мен, все едно съм един от приятелите му. А сега му е хрумнало да се видим. И какво от това? Нямам никакво намерение да ходя. — Тя отново погледна към компютъра си. — Джакс, трябва да ми обещаеш никога повече да не правиш така. Това е ужасно.

— Дойдох да кача каквото успяхме да спасим от стария ти хард драйв, но когато го включих, първо се зареди Фейсбук. Нямаше начин да не погледна какво пише…

— Ти регистриран ли си?

— Всички сме регистрирани без Феникс. Ползваме други самоличности, естествено, но върши чудна работа, когато събираме лична информация за изгубените души. Ския също го ползват, за да проучват евентуални последователи.

— Можеше просто да ми станеш приятел.

— Нямаше да знаеш, че съм аз, и щеше да отхвърлиш поканата. Но изобщо не съжалявам, че го прочетох, нищо, че си бясна, защото ми хрумна, че не е зле да следя какво правиш и с кого говориш. Ако Бруно или някой от другите заподозре нещо, могат да ни устроят капан, а никак не съм склонен да поема такъв риск.

Засегната, Саша го зяпна възмутено.

— И мислиш, че аз ще ви предам? Ти сериозно ли?

— Не умишлено, но би могла да се изпуснеш.

— Това е пълна глупост и чудесно го знаеш! Просто си бесен заради това, което казах, и сега се държиш като малко дете, опитваш се да ми го върнеш.

Видимо изненадан, Джакс стрелна въпросителен поглед към Феникс.

— Не ме гледай, братле. Ти си този, дето си я целувал. Аз съм просто тъжен, жалък мъченик.

— Тя ли те нарече мъченик?

Феникс кимна, после лицето му доби озадачено изражение.

— Наистина ли се изживявам като мъченик?

— Няма значение. Не е трябвало да ти казва такова нещо.

— Може би ако спреш да го оправдаваш, ще е в състояние да гледа напред.

— Какво, сега аз ли се оказвам виновен, че е такъв?

— Какъв съм? — Феникс бе потресен. — Значи наистина смяташ, че се правя на мъченик.

— Всичко е наред, Феникс. Никой не те вини. Искаме само да спреш да се самообвиняваш — Джакс млъкна за миг. — А и май няма да е зле да спреш да натякваш, как никога не излизаш, че си седиш у дома и работиш, докато ние ходим по момичета.

Феникс повдигна черните си вежди.

— Винаги съм се чудел дали ме мразите, задето открих Джейн, задето бях първият, намерил Анаво. Сега вече знам.

— Никой не ти е завиждал. И никой не те вини. Изпитваме единствено мъка и болка, задето загина. Но това се случи преди сто двадесет и две години. Оттогава изобретиха колите, самолетите и видеоигрите. Знам, че никога няма да забравиш, а и никой не очаква това, но кога най-после ще спреш да живееш в миналото?

Феникс се отпусна в стола до бюрото и зяпна екрана.

— Не знам. Толкова отдавна живея така, че вече ми е станало втора същност. Всичко ми се струва толкова тъпо. Виж го това момиче, примерно, дето пише на Саша. — Той започна с престорен фалцет — „господи божичко“, „lol“, „wtf?“ и Мацка, непременно да излезеш с Тайлър, като дойде в „Телюрайд!“ — Той я погледна. — Ти си на седемнайсет и явно така общуват седемнайсетгодишните, но аз съм на хиляда години и подобни приказки ми звучат безкрайно чуждо. Ако открия друга Анаво и тя започне да ме божичкосва, не знам как ще се оправя.

Пред вратата й се чуха стъпки и тримата замръзнаха, втренчени в бравата, която бавно се завъртя. Феникс побърза да изключи компютъра, после застана плътно до прозореца. Саша се прилепи до Джакс.

Вратата бавно се отвори и някой прошепна:

— Саша?

Когато не чу отговор, Брет влезе и тихо затвори вратата зад гърба си, после спря пред компютъра и го включи, без да забележи, че е още топъл. Нали не беше от най-умните. Саша безсилно наблюдаваше как профилът й във Фейсбук се зарежда и не можеше да си прости, че я бе сложила за начална страница и бе запаметила паролата. Брет изчете най-новите съобщения на стената й, после влезе в пощата й и прочете едно ново писмо от майка й. Джакс стисна ръката й, наясно как я разяжда гневът. Задникът Брет четеше писмото, преди тя самата да го е погледнала.

А после го изтри. Прилоша й от ненавист. Имаше писмо и от университета в Ню Йорк, вероятно в отговор на запитването й за молбата, която възнамеряваше да изпрати идния понеделник. Брет изтри и него. Изтри и няколкото писма от приятели в Сан Франциско, а също и писмото от директорката на „Сейнт Майкъл“. После влезе в кошчето и ги изтри и оттам, за да няма как да ги прочете.

— Защо го прави?

— Защото е зъл. И защото му е паднал случай. А и вероятно защото Бруно му е казал да прави всичко, което би могло да те сплаши. Вчерашната случка съсипа репутацията на Брет, а Бруно не би търпял подобно нещо. Брет е най-важната му изгубена душа, онзи, който трябва да привлече всички останали, а ти сериозно му пречиш.

Брет премина към папката с документите й и изтри всичко наред, включително новото есе, което бе започнала след погрома на Мелани.

Джакс отново стисна ръката й.

— Съжалявам, Саша. Но в джоба ми е всичко от стария компютър.

Брет затвори компютъра и се захвана да рови в чекмеджетата й. Взе аметистовата висулка, която баща й бе донесъл от Русия, перлите, които майка й бе подарила за шестнадесетия й рожден ден, и всичките й пари.

Саша бе на ръба на истерията:

— Джакс, какво ще правя сега? Тия пари ми трябват, за да кандидатствам в колежа.

— Аз ще ти набавя пари, а като го приберем, ще ти върнем и вещите. Каквото и да му хрумне да стори, аз мога да го поправя.

— Ами ако ме наклевети, че нямам гражданство?

— Ще му се изсмеят. В момента Лумините работят по документите ти. В полунощ актът ти за раждане ще е вкаран в системата и ще си имаш чисто досие за гражданство. Вярвай ми, Саша, няма как да ти направи нещо, което да не мога да поправя. Само имай търпение и скоро ще се отървеш от него. — Той я погледна в очите и отново притисна ръката й. — Не се оставяй да те сплаши.

Джакс бе възможно най-неправдоподобният герой, но ето че от миналия четвъртък я спасяваше от цяла поредица катастрофи. Тя отвърна на погледа му и прошепна:

— Съжалявам, Джакс.

— Недей. Това, което каза, е истина.

— И какво ще се случи сега?

— Вече си на мушка, а тъй като нямам намерение да допусна да ти се случи нещо, ще трябва да ме търпиш, докато не отстраним Бруно и останалите.

Ръката, хванала нейната, бе силна и топла, и въпреки объркването и колебанието си, Саша не искаше никога да я пусне.