Изкуплението на Аякс

Седма глава

Всъщност не го беше ударил. Просто мислено го бе отблъснал с всички сили надалече от Саша. Гледката, как я целува, бе отприщила инстинктите му, но в мига, в който видя, как момчето връхлита върху стойката с ризи, разбра, че е прекалил. А изражението й го потвърждаваше. Беше бясна.

Саша понечи да хукне към Смит, но Джакс я задържа. Не му се даваха излишни обяснения. Тя щеше да настоява да се извини, а той трябваше да лъже. По-добре да започнат на чисто. Така че преди Саша да направи и две крачки, той я дръпна обратно, изтри паметта на момчето и ги транспортира в друга част на магазина.

Саша побърза да се отдръпне от него и веднага го нападна със сърдит шепот.

— Какво правиш? Та той ми е приятел! И е свестен!

— Целуна те.

— И какво от това? Да не съм твоя собственост? А и това не беше целувка. Просто така поздравява хората.

— Влюбена ли си в него?

Саша го изгледа възмутено, обърна се към стелажа с чорапи пред тях и заговори тихо срещу един кариран чифт:

— Джакс, познавам го от четиригодишна, откакто ходех в предучилищната група на „Сейнт Майкъл“. Та той ми е като брат… Щеше да ми е приятно да се видим, да си припомним това-онова. Защо беше нужно да го буташ.

— Май повечко сила вложих, а?

— Изобщо не биваше да го буташ.

— Но той те целуна.

Тя го стрелна с поглед, после отново се обърна към чорапите.

— А когато тръгна на училище утре, запозная се с някого, той ме покани на среща и вземе да ме докосне, пак ли ще размахваш юмруци?

Само от мисълта, коремът му се сви.

— Стана ми ужасно неприятно, Саша. Наистина.

Въздишката й беше съвсем искрена. Обърна лице към него и рече тъжно:

— Не се тревожи. Момчетата не ме харесват. Тоест, вярно, винаги съм имала приятели момчета, но никой не ме е харесвал. Така де. Не просто да ме харесва, а да ме харесва.

— Грешиш. Със сигурност грешиш. Толкова си красива, такъв невероятен човек, как е възможно да нямаш милион гаджета?

— Не знам. Не е като да не се старая. Но се държат, сякаш съм монахиня или нещо такова. Недосегаема.

— Може би защото си Анаво. Вероятно долавят нещичко и им е ясно, че няма да е лесно. Не че съм голям специалист по хората, но пък знам как разсъждават момчетата, а те определено предпочитат да им е лесно. Нали разбираш какво имам предвид?

— Разбирам. А явно и ти ги разбираш нещата, господин Прелъстител на непознати девици в мрака.

— С теб не е така, Саша.

— Ако кажеш, че е различно, защото съм Анаво, или защото прекалено много ме уважаваш или нещо пак толкова тъпо, ще те сритам в топките и ще се смея отстрани.

Джакс се наведе над чорапите.

— Факт е, че си Анаво, а също и че те уважавам, но въпреки това бих искал да те видя гола. Всъщност мигом бих започнал да действам в тази посока, но ще трябва да останеш в планината завинаги. А и съществува дребният проблем, че ме намираш за отвратителен.

— Не и в този смисъл, уви. Не мога да преглътна какво представляваш, но определено не смятам, че си отвратителен.

— Значи не би имала против да се позабавляваш с мен, макар да не ме приемаш изцяло?

Шегуваше се, но тя не разбра, изчерви се силно и извърна лице.

— Непрекъснато се сещам за целувките. Никога не съм се чувствала така — измърмори тя, този път на кутийките с чорапогащници.

Той се приближи леко и докосна косата й, така мека и копринена.

— Това са могъщи усещания, Саша. Не се чувствай виновна. Нормално е да ги изпитваш, макар да ме намираш за зловещ. Това не те прави по-малко човек.

— Не те намирам за зловещ.

— Тогава какъв е проблемът?

— Ами… не знам. Безсмъртен си, това първо. Как точно ще се получи, ако сме заедно? Аз ще се сбабичасам, ще започна да си купувам ето от тия чорапи за разширени вени, а ти ще си все готин, на осемнайсет.

— Може пък и ти да станеш безсмъртна.

Саша рязко вдигна глава, видимо зашеметена.

— Ти сериозно ли говориш?

— Ами да. Не е невъзможно, стига да поискаш.

Тя неволно отстъпи назад с разширени от смайване очи.

— В никакъв случай! Да живея вечно? Не е нормално. Неестествено е. А и какво ще правя цяла вечност? Ще седя и ще чакам да приключиш с поредното убийство и да се прибереш у дома?

Заля го непреодолима умора. Никога нямаше да се съгласи, така че какъв смисъл имаше, по дяволите, да се опитва да я убеди?

— Ако станеш безсмъртна, ще идваш с мен, когато отивам… да… така де…

— Убиваш хора?

— Престани да го повтаряш! Защо отказваш да приемеш в какво се превръщат? Хлебарка да настъпя, ще е по-лошо. Нима предпочиташ да оставя такива като Касамов и Бруно да обикалят и да примамват нови и нови хора да погубят душите си?

Очите й плувнаха в сълзи, които бавно преляха по бузите й.

— Не знам — прошепна тя. — Не знам какво предпочитам. Искам да си друг. Искам да си нормален, а не пришълец от Ада. Какво да направя? Как бих могла да съм с теб и да продължавам да вярвам в Бог?

— Да не мислиш, че аз не вярвам в Бог?

— Вярваш, че съществува, но не си се запътил към Рая.

— Защото нямам избор. Такъв съм се родил и може и да не ми е писано да ида в Рая, но това не е от липса на желание.

Тя изтри сълзите си, върна се обратно и го прегърна.

— Съжалявам, Джакс. Жалко, че така стоят нещата.

Той обгърна раменете й и притисна буза в косата й.

— Нещо не съм в настроение за пазар. Дай да се връщаме в Телюрайд.

— Трябват ти дрехи, така че давай да действаме. Просто ще заобикаляме познатите ти, става ли?

Тя кимна, притисната в гърдите му.

— Става.

Рядко ходеше на пазар. Всъщност никога. Когато имаха нужда от дрехи, Лумините им купуваха необходимото или пък им ги ушиваха Пургаторите. Вярно, пазарувал бе и друг път, но най-вече книги, ски оборудване или алкохол. Понякога пури. Но тая работа с дрехите бе нещо съвсем ново, а престоят в дамското отделение бе несравнимо преживяване. Миризмите възбуждаха любопитството му, боите и тъканите се смесваха с парфюмите и уханието на кожа и гъделичкаха носа му. Но въпреки всичко, нито за миг не губеше аромата на Саша дори когато изчезна с купчина дрехи към съблекалните с обещанието, че веднага се връща.

Само че не се върна веднага. Измина цяла вечност и през главата му започнаха да се стрелкат мисли, че нещо не е наред. Че се е задавила с нещо, или се е спънала и си е халосала главата. И когато реши, че не издържа вече, стана невидим и се материализира там, където миризмата й бе най-наситена, а именно в тясна кабинка с огледало.

Саша стоеше пред огледалото по дънки и нищичко друго.

Съвсем нищо друго.

Джакс се вкамени. Реалността определено надминаваше въображението. Той буквално онемя от захлас. Виждаше белега, точно под дясната й гърда.

Саша кръстоса ръце пред гърдите си и го изгледа кръвнишки.

— Какво правиш? — изсъска. — Забранено е за мъже.

— Никой не ме вижда. Невидим съм.

— Аз те виждам!

Вярно, виждаше го. И това поредно доказателство, че Саша се променя, му подейства като кофа с ледена вода. Той хвърли последен поглед към прелестните й гърди и изскочи навън. Защо го беше направил? Вече съжаляваше горчиво. Образът на нежната й кожа и съвършените розови зърна на гърдите й прогори мозъка му и сега повече от всякога се измъчваше, че отказва да го приеме и да бъде с него.

Наложи се да прекара още десет минути, зареял невиждащ поглед в кикотещите се момичета и отегчени майки, които обикаляха между стелажите, преди Саша най-после да се появи, понесла няколко ката дрехи. Заедно отидоха до касата, където той плати в брой и с изумление изслуша притесненията й за крайната сума.

— Стига, Саша. Разполагаме с доста пари, а това наистина е… нищо. Кажи едно благодаря и престани да се терзаеш.

— Благодаря ти, Джакс.

Върна я в Телюрайд чак по тъмно. Но преди това я засипа с купища нови дрехи, бельо, включително и парфюм — една продавачка ги спря, размахала бяло картонче, и той реши, че Саша задължително трябва да ухае на този аромат — а също и нов скицник, пейзаж на Голдън Гейг Бридж от някаква женица на улицата, както и свръхмодерен макбук в розова чанта. Не спираше да купува, а когато тя извиси глас в протест, че сигурно вече съжалява за изхарчените пари, той я прекъсна:

— Страшно ми е приятно да ти купувам неща, радваш се като малко дете. Позволи ми това удоволствие. Нека се позабавлявам малко. Така ми липсват приятни емоции.

Най-накрая Саша го убеди да се спре и двамата се транспортираха в стаята й малко след седем часа. Джакс предложи да поостане и да й помогне да разчисти, но тя го пресече:

— Предпочитам сама да оправя. Благодаря, но по-добре се прибирай и се приготвяй за училище утре.

— Ще се оправиш ли? Ами Мелани?

— Ще гледам да я избягвам, доколкото е възможно, но дори да дойде тук и се спречкаме, все ще се оправя. Не се тревожи.

— Със същия успех можеш да ме посъветваш да спра да дишам. — Той огледа бъркотията и поклати глава. — Ужасно е, но пак, добре че е била тя, а не някой Ския, който да те разпитва.

— Нали ще ми пазиш картината?

— На сигурно място е, бъди спокойна.

— А ще ми кажеш ли какво е нарисувано? Умирам от любопитство, но мама каза, че е почнала да се лющи, и ме беше страх да не я съсипя, ако я извадя.

— Ще ти кажа, разбира се. Даже ако искаш, след като Андре я погледне, мога да те взема да я видиш.

— И ще ми я върнеш, нали?

— Естествено. Спокойно. — Той се завъртя около бюрото и вдигна онази половина от лаптопа, в която беше хард драйвът. — Искаш ли да помоля Броуди да погледне дали не може да спаси нещо?

— О, супер. Вътре ми е есето за колежа. А срокът е другата седмица, та няма да е зле да го имам.

Джакс се изправи, явно се канеше да изчезне. А така не й се искаше. Очакваше пак да я прегърне и да я целуне отново. Всъщност май друг път не бе копняла толкова за каквото и да било. Какво й ставаше? Как бе възможно толкова да го желае, след като знаеше какво представлява?

Сякаш прочел мислите й, той тихо се обади:

— Топката е у теб, Саша. Аз съм на разположение, мога вечно да чакам, така че ако някога размислиш… Лека нощ. Не забравяй да извикаш кучето. — Той изчезна и тя остана сама.

— За човек, който те мрази, тая Саша прекарва доста време с теб. — Когато Джакс се прибра, Феникс се бе настанил в стаята му и играеше на „Убийци на демони“ на екрана зад портрета на Мефисто. — Броуди каза, че си го отпратил, и ето те, само шест часа по-късно.

— Трябваха й дрехи, така че я водих на пазар.

— Отврат, човече. Мразя да ходя на пазар. А още по-голяма гадост е, че леля й не е просто изгубена душа, ами и истинска луда кучка. В това семейство има нещо съвсем извратено.

— Саша твърди, че баща й и Мелани се били изпокарали, както и че майка й и Тим не могат да се гледат.

— Аха, много омраза и враждебност без особена причина. Има нещо гнило в тази работа. — Феникс изключи играта и смъкна портрета над екрана с дистанционното, после се изправи. — Трябва да видиш картината, Джакс.

— Добре. — Нещо в изражението на брат му подсказваше, че изненадата няма да е приятна, така че се подготви за най-лошото — че картината действително изобразява Завета Мефисто.

И си мислеше, че наистина се е примирил. Но грешеше. Дълбоко грешеше.

На една наклонена маса в архивната зала в мазето — малка стаичка сред огромна мрежа от офиси и бюра, папки и компютри — седеше Андре, а между лицето му и платното бе тикната осветена лупа. При влизането му Андре избута лупата и отмести назад стола си, за да му направи място.

Картината изобразяваше мъж и жена, седнали върху гигантска скала сред планините. Под тях гореше Адът и Луцифер протягаше ръка към босия крак на момичето. Над тях, от облаците, надничаше Бог, заобиколен от ангели, посегнал да докосне косата на мъжа. Тя беше руса, синеока. Той — тъмнокос, черноок. Стояха прегърнати с лице към долината в краката им, а вятърът развяваше дългите им роби, очертаваше телата им, разпиляваше косите им. В далечината, на брега на някаква река, стоеше самотна фигура в черно и се взираше в двойката с гневно изражение, понеже не можеше да премине през бушуващите вълни.

Ерикс. Това бе Ерикс, който не можеше да се добере до двойката, понеже двамата бяха заедно, единни, а Бог и Луцифер ги закриляха. Заветът Мефисто.

Джакс гледаше картината, в главата му се блъскаха изводи и заключения и запращаха дълбоки тръпки през тялото му, чак до костите. Защото лицата на двамата, застанали върху скалата — досущ като онази, която стърчеше от северния склон на планината Мефисто — му бяха познати. Неговото и на Саша.

— Художникът се наричал Андолини — подхвана Андре. — Бил чирак на Леонардо и твърдял, че насън го спохождат ангели, получавал видения свише. Екзекутирали го като еретик през 1505 година.

Картината бе на повече от петстотин години и все пак жената имаше чертите на Саша. Беше Саша — нямаше съмнение. Слава Богу, че не я беше извадила.

— Ако Касамов е виждал картината, а със сигурност я е виждал, след като я е описал на Ерикс, тогава защо не му е казал за Саша? Нали я е познавал, няма начин да не се е сетил, че на картината е тя.

— Преди изглеждаше другояче — Андре посочи лицето на момичето.

— Кога преди?

— Преди да изстържа излющената боя от очите и скулите. Някой беше променил чергите й, за да прикрие приликата. — Андре вдигна очи от картината. — А има и още нещо. — Той се приведе и нагласи лупата върху реката, край която стоеше Ерикс. — Веднага ми направи впечатление, че реката тече в обратната посока. Виждаш, че това е нашият ручей, онзи в подножието на северния склон, просто е придошъл от снеговете. И водата би следвало да тече на запад, ето насам, понеже сме на запад от Континенталния вододел. Но както се вижда ето тук, където водата се разбива в скалите, течението е на изток. И като се загледах, установих, че някой е рисувал върху оригинала, така че почистих ето тази част тук и открих, че отдолу е изписана цифра. Съвсем малки цифри, без лупа не се виждат. Смятаме, че е код за швейцарски сейф.

Нищо чудно, че майката на Саша така упорито бе крила картината. Джакс обясни на Андре за сейфа, както и че отказът на Катя да предаде съдържанието му на Алекс Касамов в крайна сметка е довел до депортирането й.

— Затова е дала картината на Саша, за да може информацията за сейфа да остане в тайна.

Феникс продължаваше да гледа миниатюрните черни точици — цифри и букви.

— Явно я е показвала на Алекс Касамов, ама защо?

Андре се завъртя със стола, за да е с лице към тях.

— Била е влюбена в него — започна, а френският му акцент се изостри. — Влюбената жена е готова да сподели всичко, доверява се дори когато чувства, че не бива. Като Ския, Касамов е бил изкусен манипулатор. Съблазнил я е с надеждата да я придума да му даде документите, а и да я привлече като нов последовател на Ерикс. Но когато започнал да оказва натиск, тя се дръпнала, усетила, че я мами, че всичко е лъжа, и го пратила по дяволите, но вече му била разкрила целия си свят, включително и Саша. Вярвала му е, затова е успял да се промъкне в стаята на Саша и да види белега.

Джакс се сети как вчера Саша му бе споделила всички си тайни: за страховете си, за депортирането на майка й, за белега. Беше му се доверила, без всъщност да го познава, защото го харесваше. Тогава не беше осъзнал колко е важно това. А сега, когато съзнаваше, вече нямаше значение. Бе провалил всичко на онзи лифт.

Обърна се към Феникс.

— Джейн споделяла ли ти е тайните си?

Той въздъхна и кимна, все така загледан в картината, в черните точици.

— Мисля си, че Катя е показала картината на Касамов, далеч, преди да й поиска нещата от сейфа, просто защото е изключителен образец на изкуството. Вероятно му е казала за цифрите под боята, понеже е хитро и искала е да му се похвали. — Той вдигна поглед към Джакс. — Затова и Ерикс толкова я иска. Не го интересува изображението, а цифрите. Ако Катя е казала истината, в оня сейф има цял куп уличаващи факт за разни важни хора. Ерикс ще може да ги изнудва и да ги накара да продадат душите си. Държавни глави, корпоративни директори, хора с позиции.

Вледеняваща пелена от ужас обгърна Джакс.

— Прав си, значи няма да се откаже. Ако Катя не му даде каквото иска, ще направи живота й ад.

— А ако продължи да упорства, ще посегне на онова, което й е най-скъпо.

Ужасът го удари като мълния.

— Тоест Саша.

Тримата се втренчиха в картината, а мислите им препускаха. Джакс се мъчеше да се съсредоточи върху красивото лице на Саша и да не влага прекалено много във факта, че някакъв художник, живял преди пет века, бе получил видение за двама им заедно.

— Единственият ни вариант е все пак да върнем картината на Ерикс, но да му дадем фалшификат. Андре, мислиш ли, че би могъл да я възпроизведеш, но да промениш някои неща, така че да не показва Завета Мефисто? Например да нарисуваш, как Бог докосва нейната глава вместо моята. И естествено лицето да не е на Саша.

— Лесна работа — отвърна Андре и се усмихна нетърпеливо. — Ами цифрите?

— И тях също. Ерикс търси кода към сейфа, а Касамов му е казал, че е написан на картината, така че трябва да му го осигурим. Но докато успее да прати някой да прибере съдържанието, вече ще сме преместили документите и снимките и каквото друго има вътре. Ще ги заменим с разни дреболии, каквито баща й и дядо й биха могли да й оставят, например бижута, някоя и друга руска икона. Ще пратя Борис в Москва да купи това-онова от някой антиквар.

— Гениално! — възкликна Андре.

Джакс тикна ръце в джобовете си, за да не забележат как трепери.

— Ще видим колко съм гениален, когато Ерикс си получи картината — като повярва, че е истинска и не заподозре, че съдържанието на сейфа е сменено.

— Може би тогава Саша вече ще е тук при нас, извън всякаква опасност.

Джакс се извъртя на пета и се измъкна от стаята. Не можеше да каже на Андре, че Саша никога нямаше да се присъедини към тях.

След като Джакс си тръгна, Саша слезе до долу да потърси чували за смет. Тим дремеше на фотьойла си, а Крис лапаше от една купичка със зърнена закуска.

— Къде беше? — обади се той. — Мама те търсеше. Беше побесняла, че стаята ти е в такъв вид.

Ето на това му се вика наглост. Ама че кучка.

— Точно се каня да оправя. Къде има чували за боклук?

— В мокрото помещение.

Саша откри чувалите, върна се горе и започна да ги пълни с изпокъсаните дрехи, а Бу заскача нагоре-надолу, наивно решил, че си играе с него. Бедното куче, беше точно толкова глуповато, колкото и грозно. Но пък беше сладурче, което определено бе по-важно. След няколко минути се хвърли под леглото. В същия миг на вратата се почука и тя подвикна:

— Да?

Крис бутна вратата и известно време я наблюдава какво прави, после попита:

— Защо хвърляш всичко?

Саша вдигна някогашния си любим пуловер. На предницата му, точно където се падаха гърдите, се мъдреха две големи дупки.

— Какво се е случило? — Изчака около минута, но след като тя не отговори, той се отлепи от касата на вратата, където се бе облегнал, изправи се и се смръщи. — Това е нейна работа, нали?

Сигурно не беше лесно Мелани да ти е майка. Направо сърце не й даваше да каже какво точно мисли, така че само вдигна рамене и продължи да тъпче чувала.

— Не схващам защо толкова те мрази.

— Мразеше баща ми, мрази и майка ми, така че по подразбиране мрази и мен.

— Съжалявам, Саша. Каза ли на баща ми? Той ще ти накупи каквото ти трябва.

— Не, не съм. Няма нищо, Крие. Вече си взех някои неща.

— Искаш ли да ти помогна?

Тя поклати глава.

— Благодаря, все пак.

Той й пожела лека нощ и се прибра в стаята си. След секунди чу, как пуска поредната видеоигра.

Когато приключи, Саша извлече чувалите навън, после се върна в стаята си и прибра новите дрехи. Колко хубаво, че Джакс я бе завел на пазар. И без това се притесняваше как ще се чувства в училище, но така поне не се налагаше да носи едни и същи дрехи всеки ден.

Включи новия си макбук и замалко да се разплаче — беше съвършен. Провери си пощата, а после влезе във Фейсбук и почти подскочи от радост, когато видя, че има съобщение от майка си. Отвори го нетърпеливо, но радостта й мигом се изпари. Кратко и сбито, майка й пишеше следното: „В Санкт Петербург съм, търся къде да се настаня, а после ще търся и работа. Обичам те“.

Тя, от своя страна, разказа за Телюрайд и за ските, без много-много да споменава Тим и Крис, изцяло пропусна Брет и Мелани. Какъв смисъл имаше да хленчи? Освен това не би могла да каже на майка си за Гарваните. Нямаше да разбере. Щеше да реши, че Саша си измисля, а после да я посъветва да се моли за душите им.

Де да имаше полза от молитви.