Изкуплението на Аякс

Четиринадесета глава

На следващия ден Брет и Крис не бяха на училище. Ерин се изненада, че и Саша не си е останала у дома.

— С леля ми никак не се харесваме, а очевидно и Брет не ми е особено симпатичен — отвърна Саша съвсем искрено. — Предпочитам да съм тук.

Както и очакваше, отговорът й мигом се разпространи и никой друг не се поинтересува, какво прави на училище. Малко преди математиката Аманда дойде да я попита как е Брет.

— Предполагам, че е добре. Май не съм говорила с него, откакто баща му почина.

— Защо?

Саша започваше да се дразни от непонятното заслепение на Аманда по лишения от душа убиец, така че отговорът й прозвуча малко остро:

— Защото не мога да го гледам.

— Не ти ли е жал за него, че баща му почина?

— О, жал ми е — въздъхна Саша. — Жал ми е за цялото им семейство.

Аманда си отиде на чина.

Беше петък и докато пътуваха към планината след училище, Джакс предложи:

— Дай да не мислим за училище, нито за Шрайвър или за каквото и да било друго, а да си прекараме добре уикенда.

— Звучи примамливо — усмихна се Саша. — Ти какво ще кажеш, Броуди?

От задната седалка се чу някакво мърморене, което подозрително наподобяваше на нещо от „Стар Трек“.

— Мили боже — възкликна Джакс.

— Какво има? — попита тя.

— Броуди е хлътнал по Джени Браун, което е в разрез с правилата на Лумините. Забранено им е да се навъртат около хората точно по тази причина. Привържат ли се, трудно го преодоляват. Сигурно десет години ще страда по нея и няма да погледне нито едно от момичетата в планината, защото ще е обсебен от мисълта за Джени.

Саша хвърли поглед към Броуди, който зяпаше през прозореца, очевидно глух за всичко.

— А не може ли Джени да стане Лумина? — обърна се тя към Джакс.

— Няма нужните качества. Трябва да притежава божествено начало. Трудно ми е да го обясня, но ако го има, веднага ти става ясно.

— Може пък Броуди да вижда нещо, което ти убягва.

Джакс надникна в огледалото за обратно виждане и въздъхна.

— Дано. Ще проверя, но не му казвай.

— Та той те чува.

— Ами. Сложил си е слушалките.

Стигнаха къщата и през остатъка от следобеда ядоха курабии и гледаха „Шесто чувство“ с Матилда и Ханс, които не спряха да се смеят. А вечерта Саша разгроми Джакс на „Убиец на демони“.

В събота я заведе на ски. Саша се зарадва колко по-добре се справяше от предния път.

— Явно заради наченките на Мефисто в мен — заяви тя, когато слязоха от лифта при Ревелейшън Боул, където бяха пистите за напреднали.

— По-скоро заради професионалния ми инструктаж — възрази Джакс и я изпревари.

Тя се спусна да го гони и едва по средата на черната писта осъзна, че лети по почти вертикален склон.

Вечерта Зий й посвири на пианото и Саша се разплака от възторг.

В неделя Джакс я поведе на официална обиколка на планината, конюшните, работилницата за мотори на Феникс, спортната зала в бившата мандра, учебните стаи в сградата от розов гранит, и накрая — една от къщичките на Лумините. Вътре живееше мила закръглена стара дама на име Танси с вид на най-добрата баба на света. А къщурката бе като извадена от приказка на Дисни, мъничка, старомодна и очарователна, отвън боядисана в меко синьо, а отвътре в маслено жълто.

— Чудно си живея тук, в планината — подхвана Танси с тежък южняшки акцент, — но понякога ми домъчнява за Чарлстън и Денис винаги ми угажда. Отиваме във Вермонт и хапваме скариди с булгур, а после се разхождаме на брега на океана. Обичаш ли океана?

Саша кимна.

— Израснала съм в Сан Франциско и Оукланд.

— Тихият океан е приятен, милинка, но в Атлантическия можеш и да поплуваш. Защо не дойдеш с нас следващия път? Ще ти харесат скаридите с булгур.

— Сигурна съм — Саша излапа поредната маслена курабия. — А с какво се занимаваш тук?

— Посрещам новите. Дойде ли нов Лумина или Пургатор, известно време остават при мен. Грижа се за тях, докато не се почувстват като у дома си. Ако решиш да останеш тук и да живееш при нас, и ти ще отседнеш при мен за малко. Как ти звучи?

Саша стрелна Джакс с поглед. Танси беше безкрайно приятна, но ако я принудеха да се отдели от Джакс, май никак нямаше да й хареса живота в планината.

— Първо да видим как ще тръгнат нещата — отвърна спокойно Джакс. — За момента Саша е само на гости.

— Дано останеш. Много си хубава. Почти колкото Райли. — Танси извърна глава и подвикна. — Ангелче, искаш ли да видиш гостенката?

Саша буквално зяпна, когато Райли излезе от кухнята и й се усмихна.

— Здравей, Саша.

— Здрасти, Райли.

Райли се настани на пъстрия диван до Танси.

— Много съжалявам за миналата седмица. Дано не съм ти изкарала акъла.

— Няма нищо. Май разбирам защо го направи. Тук добре ли се чу… — Опа, май не беше много уместно да пита мъртво момиче дали се чувства добре. — Тук нормално ли вървят нещата?

— Все по-добре. В момента се опитвам да реша с какво точно да се занимавам. Чудя се между работа в библиотеката и счетоводните книги на Кий.

— Обичаш ли да четеш?

Райли кимна.

— Ако си избера библиотеката, ще мога да си поръчвам всякакви книги.

— А кое му е лошото?

Райли сбърчи нос.

— Че ще трябва да бърша праха от всички томове.

Разсмяха се задружно и гостуването се попроточи.

Вечерта, сгушена в прегръдките му, Саша попита:

— Тук ти харесва, нали?

— Понякога си мисля, че наистина щеше да ми харесва, ако не бях толкова неспокоен. Но идилията, която си създават Лумините, по-скоро ми напомня колко различно е при мен. Веднъж, преди много години, нещо превъртях и изгорих няколко къщурки. Шокирах ли те?

— Не.

— Никой не ми се разсърди, естествено. Вдигнаха си ги отново и не спряха да се молят за мен, докато си излежавах шестте месеца самота на Кианос.

Саша го прегърна силно и скоро и двамата се унесоха.

В понеделник вече Саша беше сигурна, че без солидна доза успокоителни няма да преживее раздялата с Джакс. Все по-често се замисляше дали действително да не остане с него и братята му, да приеме безсмъртието, а с него и Джакс за свой вечен партньор, но нещо я спираше. Работата му вече не я тревожеше, дори разбираше, че е наложителна. А че бяха синове на Ада й се струваше по-маловажно от факта, че притежаваше уникалната способност да спаси един от тях и да му даде шанс да заслужи Рая.

А и така бе хлътнала по Джакс, че не можеше да си представи да изпита такива чувства към другиго.

Мислеше и за майка си, чудеше се какво ли става, тревожеше се, но така и не получи друг имейл, нито обаждане, нищичко, което да я успокои. Докато пътуваха към училището, попита Джакс дали ще може да вижда майка си, ако остане с него — отговорът му бе отрицателен, трябвало да скъса всякакви връзки с външния свят. Това я стресна, но не оттам идваше колебанието й.

Започнаха часовете, а тя не успяваше да се съсредоточи, мислеше за изпитите, които започваха на следващия ден, за Коледата, която беше само след три дни. Мефисто почти бяха приключили с плана за нападението на Ския и щом станеха съвсем готови, щяха да отведат Бруно и изгубените му души, а след това да изчезнат. Джакс щеше да се върне в планината, Луцифер щеше да изтрие паметта й за всичко, свързано с него, а заедно с това и всичките й чувства. Щеше да го помни единствено като момче, с което известно време е учила в един клас. Ако пък поискаше, Луцифер можеше да й вземе и Анаво.

Късно следобед Аманда спря край шкафчето й я попита дали ще ходи на мача същата вечер.

— Там ще съм. Искаш ли да седнем заедно?

— Много ще ми е приятно, ако нямаш нищо против.

— Естествено, че нямам.

— Как е семейството?

— Добре са — излъга Саша. Не беше говорила с никой от тях от миналия вторник.

— Мислех си, че Брет ще ми се обади, но не съм го чувала.

— Радвай се! — Саша метна раницата на гърба си. — Ще се видим довечера, Аманда. — Докато се отдалечаваше, й мина през ум, че Аманда не би имала нищо против да й отиде на гости, което я подразни. Явно бе, че желанието й няма нищо общо със Саша — просто си търсеше извинение, за да отиде у Шрайвър и да се види с Брет.

Никой не знаеше, че вече не живее там, и се надяваше никой да не разбере. След ваканцията щеше да замине за Русия и вече нямаше да има значение, но за момента не искаше да я разпитват къде се е преместила.

Никой от семейство Шрайвър не й се беше обаждал, откакто бе напуснала къщата, така че се изненада, като видя Крис да я чака пред училището. Призля й при вида на сенките под очите му и го поздрави, без да го поглежда.

Колкото и да бе странно, първият му въпрос беше къде се е преместила.

— Какво значение има?

— Питам, защото майка ми се интересува дали не мога да дойда при теб, без значение къде.

— Не, няма начин. Няма място. — Ама как лъжеше само! — А и съм на гости, не е удобно да водя друг човек.

— При Ерин ли си отишла, или при Рейчъл?

— Не — тя въздъхна и загледа емблемата на Колорадския университет върху блузата му с качулка. — Мелани не може да те изрита, Крис. Ако се опита, иди в полицията.

— Предпочитам да дойда при теб.

— Гадно е в онази къща, а?

— Отвратително. Погребението на татко е утре, в случай че те интересува.

Не я интересуваше, затова не отговори.

Крие бръкна в джоба на суичъра си и извади пощенски плик.

— Остави го куриер. Майка ми заръча да го използвам като повод да се видя с теб.

Беше от майка й. Саша го пое, без да вдига поглед към очите му.

Крие понечи да се обърне, но се поколеба.

— Така ми се иска да не му бях повярвал.

— Знам. И на мен също.

Той сви рамене.

— Не че Бог е направил нещо за мен. Голяма работа, че и Ерикс ме излъга. Една и съща лъжа, само дето името е различно. — И той си тръгна, без да каже довиждане.

Саша отвори уста да го повика, но размисли. Вече го бе изгубила, все едно бе мъртъв.

Погледна писмото. Интересно защо майка й бе решила да пише писмо вместо имейл. Разкъса плика и отвътре изпаднаха паспорт и два самолетни билета — единият от Телюрайд до Денвър, а другият от Денвър до Санкт Петербург, Русия.

Странна бележка, направо студена. В главата й се заблъскаха хиляди мисли. Как ли се е сдобила с паспорт, който имаше вид на истински? И как точно е уредила Саша да може да иде в Русия? Та нали майка й не знаеше, че вече има документи? И защо не й беше писала имейл, нито й се беше обадила, поне колкото да я зарадва? А най-странното бе, че се беше съгласила да продаде картината. Ами Ерикс? Нима се бе отказал от нея? Той ли беше купувачът? Саша изстина при тази мисъл.

— Какво е това? — чу гласа на Джакс, който се приближаваше.

Тя му подаде писмото и той набързо го прочете. Погледна я със странно изражение.

— Продала е картината.

— Предполагам е имала нужда от пари, Джакс.

— Да, вероятно.

— Фалшификата ли ще изпратим?

Той кимна.

— Не можем да рискуваме оригиналът да попадне обратно в реалния свят, където Ерикс може да го докопа. Ще пратя някой от Лумините да го занесе в куриерската служба веднага щом се приберем и още вдругиден ще е при нея. — Той й върна билетите и писмото и заобиколи до шофьорското място.

Саша влезе в колата и веднага забеляза напрегнатата му челюст.

— Сега поне не се налага да се чудя какво да излъжа за акта за раждане.

Джакс не отговори.

— Джакс?

— Иди да намериш Броуди и да тръгваме.

— Моля те, Джакс, не можеш ли…

— Веднага, Саша! Върви!

Ако не беше толкова разстроен, щеше да му каже, че никак не й е приятно да й крещят, но като видя, че е на път да получи удар или да избухне в сълзи, излезе от колата и тръгна да търси Броуди, който най-вероятно се беше отплеснал с Джени в стаята на клуба по фотография.

Джакс измъкна телефона от джоба си и едва набра номера с треперещи пръсти. Когато Кий вдигна, попита направо:

— Готово ли е копието?

— Андре го приключи в петък вечерта и оттогава съхне. Канех се да се свържа с Ерикс довечера, да му кажа, че сме я намерили и да питам каква точно услуга има предвид. Не че му вярваме, че действително ще предложи услуга, нито пък ни пука. Така или иначе е само повод да го забаламосаме, така че хората му да не погнат Саша. До утре сутринта трябва да е у него.

— Вече няма никакво значение.

— Защо? Какво е станало?

— Разбрал е, че Саша е Анаво.

Настъпи мълчание, после брат му попита:

— Как?

Джакс затвори очи и гневът отново го заля. — Катя я е издала.

Обратният път към къщата бе кошмарен, никой не продумваше. Джакс така се беше вцепенил, че Саша имаше чувството, че той всеки момент ще се пръсне. Броуди зяпаше през задния прозорец, а Саша гледаше шосето отпред, което ставаше все по-трудно, понеже валеше на парцали. По височините бе започнало да се сипе още сутринта, не беше спирало целия ден, а сега вятърът навяваше гигантски преспи до къщи и дувари.

Интересно как изобщо успяваше да се ориентира през мъглите. В комбинация със снега видимостта бе нулева.

Когато най-после стигнаха къщата, Дякон отвори вратата и задържа огромен чадър над главата й, докато стигне до входа. Матилда я чакаше вътре, зацъка тревожно с език, следвайки я по стълбите и дългите виещи се коридори до стаята. Беше й приготвила горещо какао, беше запалила буен огън в камината и заразпитва как е минал денят й. Саша отвръщаше, без да се замисля, без дори да се вслушва във въпросите, мислите й се въртяха само около Джакс и бурната му реакция на писмото от майка й. Та нали още от самото начало си знаеше, че един ден Саша ще си тръгне? Не се беше отмятала от решението си, така че защо ли се бе разстроил чак толкова? Може би защото датата наближаваше, а и самолетните билети го бяха подсетили, че времето им изтича.

— Винаги си казвам право, каквото мисля, та ще ме извиняваш, ама ти се чудя как спокойно приемаш, че си тръгваш.

Саша отклони поглед от огъня и премигна срещу Матилда.

— Решила си, значи. Ще оставиш Господаря Джакс и братята му и ще си се върнеш към предишния си живот.

— Трябва да се върна при майка ми. Това със сигурност го разбираш. Нали си тук вече повече от век, защото са ти отнели дъщерята.

— Пий си какаото, душичке. — Матилда вдигна палтото й и го закачи в малкия дрешник, после приглади завивките, които и без това бяха изпънати по конец. — Знам, че нощем идва тук и спи при теб. Ама знам и че е джентълмен. Хем е дете на Ада, тъмнината го тегли и го яде непрестанно, но идва при теб и се грижи за теб, без да те докосне, както мъж докосва жената.

— Откъде знаеш?

— Грижа се за тия момчета от много, много години. Знам им желанията, а Джакс е напрегнат като тетива на лък. — Тя изтупа някакви невидими прашинки от леглото. — Но така и ще продължава, понеже си знае, че докосне ли те, ще трябва да останеш тук завинаги, а му се иска да останеш от обич към него.

— Знам това.

Матилда отиде до камината и разръчка цепениците.

— Още си дете и не знаеш нищо нито за любовта, нито за мъжете. Само каквото си видяла на кино или по телевизията, а това са измишльотини. — Тя най-после спря да шета и седна от другата страна на камината, а дългите й поли прошумоляха. — Пий си какаото, госпожице Саша, за да се стоплиш. След малко ще ти донеса и пресни овесени курабии.

Саша отпи от какаото само заради нея, макар никак да не й беше до него, а и коремът започваше да я присвива.

— А зървала ли си оназ малка кутийка, дето я пази, с реликвите от майка му?

Саша кимна.

— Има си и друга, от вчера. Снощи, докато ти си гледаше твоето предаване по телевизията, той излезе и се върна с кутия като сърце. А аз съм любопитна жена, винаги си пъхам носа навсякъде, та преди малко отидох и надникнах. — Матилда протегна ръка с дланта нагоре. Саша се наведе и видя пръстен. Мъжки пръстен. До болка познат.

— Давай, де — подкани я икономката. — Вземи го, разгледай го и ще видиш, че е точно това, дето си мислиш. Пръстенът на татко ти, нали така?

Саша го вдигна и погледна надписа по вътрешния ръб, на руски, така изтъркан, че трудно се четеше: „Моето сърце, моят живот — А.“ Беше подарък от последния цар на съпругата му, Александра. Прадядото на баща й бе руски граф, който избягал по време на революцията и заминал в изгнание в Париж, като взел със себе си някои от вещите на царя, да ги пази, с надеждата, че един ден ще се завърне в Русия и ще върне и тях. Естествено така и не се върнал и с течение на годините продал вещите, една по една, за да изкара пари за семейството си. Най-младият от оцелелите му синове напуснал Париж и заминал за Америка, като взел последните предмети със себе си и продал, каквото можел, за да купи земя в Минесота. Пръстена запазил и го предал на сина си, а той пък на своя син, а сега Саша го държеше в ръката си, защото майка й го бе продала на някакъв колекционер. А колекционерът беше Джакс.

Тя вдигна глава и погледна Матилда през мокрите си ресници.

— Изпрати един от руските Лумини да го купи от нея. Плати й достатъчно, за да може да набави всичко, дето е нужно, за да бъдеш с нея.

— Откъде знаеш всичко това, Матилда?

— Че нали аз приготвих багажа на Борис и той ми разказа защо ще ходи до Русия. Върна се снощи и Джакс излезе да купи кутията. Ще ти го даде, когато си тръгваш, за да го пазиш за сина си. — Матилда избърса очи с крайчето на престилката си. — Така иска да те обича, ама не знае как, мисли си, че не може, затова прави разни неща, дето да те зарадват, с надеждата, че ще го заобичаш. Знае, че ще си тръгнеш, но все се надява… о, как само се надява!

Саша й подаде пръстена и надигна чашата, за да изпие последната глътка, по-скоро в опит да прикрие паниката си, отколкото от желание да пие каквото и да било. Постави чашата на малката масичка и се изправи, опитвайки се да запази самообладание. Искаше да отвори лаптопа и да пише на майка си, че е получила билетите, макар да не бе съвсем сигурна дали ще ги използва. От известно време не беше сигурна за нищо.

Единственото стабилно нещо, откакто животът й се беше обърнал надолу с главата, бе Джакс. Независимо какво се случваше и какви ужасни, страшни и мрачни неща се случваха — той беше до нея. Правеше го несъзнателно, по силата на някакъв инстинкт, който му бе присъщ като дишането. Това ли беше любовта? Да бъдеш до някого независимо какво ти струва? Колкото повече време прекарваше с нея и колкото повече се привързваха — дотолкова, че да не могат да спят поотделно — толкова по-трудно щеше да му бъде, когато тя си заминеше. Но въпреки това, никога не й обърна гръб, никога не я отблъсна.

Тя направи една крачка и стаята рязко се завъртя.

— Матилда, нещо не ми е добре.

Икономката мигом се засуети около нея, поведе я към леглото и захвана да съблича дрехите й. Когато се озова под завивките, Саша беше убедена, че е пипнала нещо отвратително. Последното, което видя, бяха тревожните очи на Матилда.

— Спи ли?

Матилда кимна и сви устни.

— Лошо постъпих, Господарю Джакс. Лошо, непростимо. Бедното агънце ми повярва и всичко си изпи.

— Няма и да разбере. Ще се събуди по-късно довечера и ще реши, че нещо й е прилошало.

— Дано. Хич не ми е по вкуса да върша такива неща, да лъжа и да мамя, ама реших, че вие си знаете най-добре.

Матилда се изниза от стаята и Кий отново замърмори:

— Не разбирам защо просто не й кажеш. Така или иначе ще разбере. Трябва да разбере. Така само отлагаш неизбежното.

— Опитва се да спечели време — намеси се Феникс. — Помисли само колко ще е различно, ако остане, защото иска, а не защото й се налага.

— Това, което иска, вече е без значение. Не е длъжна да приема безсмъртието, но няма начин и да не остане в планината. И си мисля, че би предпочела да знае. Рано или късно трябва да разбере, че Катя си е продала душата. Ще вземе да се изпусне за пътуването на Мелани до Кий Уест и да ни провали целия план за следващата седмица. Заповядвам ти да й кажеш веднага щом се върнем от акцията довечера.

Кий просто не схващаше. Всъщност никой от братята му не схващаше. Освен Феникс, защото, както се бе досетила Саша, беше различен. Но Джакс имаше дълг към братята си, към мисията за елиминирането на петдесет и петима Ския, която приближаваше неумолимо. Така че той кимна.

— Ще й кажа.

Телефонът й иззвъня с мелодия на Augustana9, която бе избрала за случайни обаждания от хора извън списъка на познатите й. Съвсем замаяна, с чувството, че някой е натъпкал устата й с памук, Саша изпълзя от леглото, добра се до раницата си и затършува за телефона. Гласът й прозвуча като на петдесетгодишна пушачка на по четиридесет на ден. Отсреща се обади Брет:

— Къде си?

О, господи, затова ли се измъкна от леглото си?

— У една приятелка и отговорът е все така отрицателен. Крис не може да дойде при мен. Майка ти да вземе да се стегне. Тим още не е изстинал.

— Май не разбираш колко всъщност мрази Крис.

— Напротив, разбирам. Още преди да положи клетвата си е била зла кучка.

— Като говорим за клетви, познай кой ще е следващ довечера?

— Аманда няма да го направи, Брет. Сигурна съм.

— Ела в къщата на духовете довечера и сама ще видиш. — И Брет затвори телефона.

Саша моментално набра телефона на Аманда, но тя естествено не вдигна. Остави й съобщение, умоляваше я да не го прави, да изчака да поговори с нея.

Затвори, погледна колко е часът и изпъшка гласно. Минаваше девет. Спала беше часове наред и беше изпуснала мача. Дали Джакс бе разочарован? Дали знаеше, че й е прилошало. Вероятно. Матилда сигурно му е казала.

Тя разтърси глава, за да проясни съзнанието си, изправи се и дръпна чифт дънки от дрешника. Докато се обличаше и прибираше косата си в опашка, запресмята с колко време разполага, преди Аманда да положи клетвата. Ами ако и Бруно беше там, какво щеше да направи? Не можеше да нападне Брет и останалите, защото Бруно щеше да разбере, че е по-специална.

Може би щеше да успее да стигне преди останалите, да се скрие някъде, а после да грабне Аманда и да побегне с нея.

Прекоси малката всекидневна и почука на вратата на Джакс. Както и очакваше, отговор нямаше. Вероятно още беше в училище. Мина през стаята му, влезе в банята, изми си зъбите, после се върна за палтото. Стисна палци да се окаже, че достатъчно се бе упражнявала, затвори очи и си представи, че е в гаража.

Когато отвори очи, стоеше на покрива на гаража и се хлъзгаше по наклонената повърхност към ръба. А до земята имаше още много.

Побърза да затвори отново очи, представи си, че е вътре в гаража, и въздъхна с облекчение, когато се приземи на каменния под до страничната врата, точно под закачалката с ключовете. Не светна лампата, за да не дойде някой да я пита къде е тръгнала. Веднага щяха да повикат Джакс и той щеше да й каже, че не бива да тръгва, че ако Аманда е решила да положи клетвата, Саша не би могла да й помогне.

Може и така да беше, но трябваше да опита.

Избра си едно „Субару Аутбек“ понеже беше най-близо, а и вратата зад него не беше подпряна от пряспа. Даде заден, после натисна копчето на сенника и вратата на гаража се затвори обратно.

В колата беше студено и зъбите й тракаха, докато се спускаше по дългата алея, през гората, по тесния път към главното шосе. Беше спряло да вали, та поне виждаше по-ясно, поне докато не стигна мъглите. Но и от тях се отскубна и след още няколко остри завоя излезе на шосето.

Пое към Телюрайд и се опита да си спомни колко още имаше до отклонението за Ласт Долър Роуд. Знаеше, че къщата на духовете е там някъде, чувала бе да я споменават. Някакво семейство с фамилно име Тайлър я построило през седемдесетте години, но в един момент бащата полудял и изпозастрелял всички. Оттогава стояла празна, понеже потенциалните купувачи твърдели, че вътре бродят духове. Вярно или не, местните хлапета от години ползваха къщата като терен за купони.

Пряката се оказа по-близо, отколкото очакваше, та се наложи да вземе завоя доста остро, колата поднесе и за малко да се озове в канавката. Във вените й нахлу адреналин и още повече засили тревогата й. Пое бавно нагоре, като не спираше да оглежда шосето в търсене на отбивка към къщата. Имаше няколко, но на нито една табела отпред не гласеше „Тайлър“. Вече наближаваше малкото летище, когато зърна стара, ръждясала табела. Името отдавна бе избеляло, но някой бе изписал отгоре „Къщата На Духовете“ с бяла боя.

Саша потрепери и засили отоплението.

Пътят криволичеше стръмно нагоре и тя се озова пред къщата съвсем неочаквано. Между дърветата имаше пространство, колкото да побере малката къщурка и дворчето пред нея. Колата на Ист вече беше там, така че нямаше как да се скрие и да чака. Но пък не се виждаха други коли, така че Бруно явно още не беше пристигнал. Къщата тъмнееше, с изключение на един-единствен бледо осветен прозорец. Вътре гореше камина или може би свещ.

Страхът вече бе завладял всяка клетка от тялото й. Пое си дълбоко въздух, изгаси двигателя и излезе от колата. Старата веранда простена и изскърца под краката й, когато изкачи стъпалата и стигна входната врата. Понечи да почука, после се сети, че къщата е изоставена, а пък тя самата не идваше на гости. Дръжката се завъртя в ръката й и вратата се отвори навътре, разкривайки малко, прашно антре с тясно стълбище край едната стена и врата към всекидневната на другата. Долови ниски гласове и сдържано, болезнено стенание.

Запристъпва бавно към входа на всекидневната и почти подскочи, когато една от дъските на пода шумно изскърца, но тъй като никой не дотича, тя продължи напред. На прага замръзна. Стаята беше празна, осветена единствено от огъня в камината и трите свещи на пода, всяка от които осветяваше големите цифри, изписани с черен спрей: 66Х. Мислите й несъзнателно литнаха към празния склад на Кей 26, към страшните лица на онези, които я ненавиждаха толкова, че да поискат да я пребият с камъни.

Пренебрегна спомена и се насили да се съсредоточи върху настоящето, върху Аманда. Тя лежеше гола на земята, краката и ръцете й бяха разперени като на марионетка в средата на буквата X, а китките и глезените бяха пристегнати към пода с въжета и колчета за палатка, забити направо в дъските. Беше в безсъзнание, а бледата й кожа бе нашарена с безброй подлютени, алени резки. Изгаряния от нажежения ръжен в ръцете на Брет, който дори и в този момент стърчеше от пламъците. Въздухът бе изпълнен с дим и блудкавата миризма на изгоряла плът.

Брет се дръпна от огъня, а Ист тръгна към Аманда с нож в ръка. Джулиан се облегна лениво на стената край камината, залюляла бутилка водка между пръстите си. Разсмя се с глас, когато видя Саша.

— Я гледайте кой е решил да се включи.

Саша се сети за думите на Райли. „До днес не знаех какво е зло.“ И когато картината проникна в съзнанието й, Саша осъзна, в миг на просветление, че не би могла да обърне гръб на това. Каквато и саможертва да се наложеше да направи, за да се откаже от собствената си смъртност и да остане Мефисто до края на вечността, длъжна бе да го направи. Аманда бе готова да се подложи на унижения и мъчения, а после и да врече душата си на един лъжец само за да бъде различна. Може би Брет беше прав и действително никой не е застрахован. Ерикс бе като раково образувание и дори тя да не можеше да излекува човечеството, поне щеше да направи всичко по силите си да унищожи болестта.

Осъзна, че колебанията й се дължаха единствено на липса на увереност. Не вярваше, че ще й е по силите да залавя изгубени души, да ги води до другия край на света и да ги изпрати на смърт.

Но при вида на злото в стаята, вече не изпитваше никакво съмнение. Можеше да го направи. Искаше да го направи.

И тримата се обърнаха към нея и тя стисна юмруци.

— Пуснете Аманда! Обадих се на баща й и на шерифа.

Брет се ухили.

— Не е вярно. И нямаме никакво намерение да я пуснем. Сега е наша, нали така, Аманда? — Той се приближи до нея и я подритна с върха на ботуша си.

Аманда се свести и го погледна с обожание.

— Стана ли време? Дойде ли господин Бруно?

— Не още. Всеки момент. Но първо кажи „здрасти“ на Саша.

Аманда вдигна глава.

— Какво правиш на посвещението ми?

— Какви ги дрънкаш? Няма никакво посвещение! Трябва само да положиш клетвата. А те те измъчват, защото са извратени.

Брет доближи ръжена и Аманда замръзна, а очите й се разшириха от ужас. Но преди да допре мекия й бял корем с горещия метал, Саша се втурна напред, избута го с всички сили и изпита дълбоко удовлетворение, като видя как пада назад и се блъсва в стената. Ударът бе толкова силен, че мазилката се пропука, а той се смъкна на земята зашеметен и от главата му рукна кръв.

Джулиан се изправи и изгледа презрително сгърченото му тяло.

— Какъв мухльо.

После надигна бутилката с водка, излочи остатъка, вдигна я над главата си и я запокити срещу Саша.

Саша инстинктивно се наведе. Ръката й автоматично се вдигна и улови бутилката. Извъртя се пъргаво и я хвърли с такава сила, че тя изсвистя във въздуха и халоса Ист по главата. Дебелото стъкло се разтроши и Ист рухна като торба с цимент, а ножът издрънча на земята, изхвърча и спря пред краката на Джулиан. Тя понечи да се наведе да го вдигне, но в този момент Саша прелетя метър и половина и го грабна, преди Джулиан дори да се е привела. После се обърна да среже въжетата, които държаха Аманда към пода.

— Престани! Джулиан, ще провали всичко!

— Млъкни, глупачке. Няма никакво посвещение. Брет и Ист просто искаха да се позабавляват — Джулиан заусуква крака към Саша. — Намразих те в мига, в който те видях.

— Друг път ще си поплача — Саша метна ножа към най-отдалечената стена и се зарадва, когато острието му потъна в зида. Наведе се, хвана Аманда за ръката и я изправи на крака. — Можеш да се облечеш, преди да те прибера у вас, или да тръгнеш гола. Ти решаваш.

— Не искам да си тръгвам!

— Добре, значи тръгваш гола. — Саша повлече Аманда към входната врата, без да обръща внимание на жалките й опити да се освободи, без дори да трепне при проплакването й от болка.

— Очилата ми! Искам си очилата!

— Ще си купиш нови. — Притисна я с една ръка, а с другата хвана дръжката и дръпна вратата с такава сила, че тя се блъсна в стената отзад. Издърпа Аманда, но преди да стъпи на верандата, от тъмнината изникна фигурата на Бруно и спря в бледия кръг светлина, която бликаше от вътрешността на къщата.

— Добър вечер, Саша — поздрави я той с любезна усмивка. — Отиваш ли някъде?

Саша се приготви да го изблъска, но забеляза, че ръката му стиска пистолет.

— Защо не поостанеш?

Саша заотстъпва, без да пуска Аманда, без да знае какво да отговори. Добре че не знаеше коя е.

— За какво ти е пистолетът? Толкова ли отчаяно желаеш нови членове, че вече ги плашиш със смърт, ако откажат да се закълнат?

Бруно прекрачи прага и затвори вратата, принуждавайки я да отстъпи още повече, обратно в стаята, където Брет и Ист все още лежаха в безсъзнание, а Джулиан бе подхванала втора бутилка водка. Тъмните му очи мигом обходиха стаята, после се спряха върху нея.

— Справила си се с две осемнайсетгодишни момчета. Любопитно ми е, Саша, откъде такава сила?

— Ядосах се. Разстроих се. Брет измъчваше Аманда.

— Онова момче, Джак. Сигурен бях, че има нещо различно у него и вече знам защо. Започнал е да те променя. — Погледът му се премести върху Аманда, която се свиваше зад Саша. — Готова ли си?

Саша отброи няколко удара на сърцето си, преди да чуе плахия глас на Аманда:

— Да, господине.

— Повтаряй след мен. Отричам се от Бог и от Рая.

— Недей, Аманда. Не го изричай.

— Аз… Аз… как точно беше?

— Отричам се от Бог и от Рая.

Саша я чу, как преглъща.

— Отричам се от Бог и… ох!

Лакътят на Саша я сръга с такава сила, така че тя се преви на две и се хвана за корема.

Дулото на пистолета опря в бузата на Саша.

— Вдигни си ръцете над главата и да не си гъкнала. Ще ти пръсна мозъка, без окото ми да мигне.

Естествено, че нямаше да го направи. Саша се замоли Аманда съвсем да се разколебае и да загуби кураж и вяра. А ако не вярваше, нямаше как да се закълне.

— Отричам се… — Бруно подхвана отново.

Вече нищо не пречеше на Аманда да се отдръпне от Саша, но тя не го направи. Напротив, притисна се още по-плътно до нея. И прошепна някъде зад гърба й, малко над рамото:

— Отричам се от Бог и от Рая.

— Вричам душата си на Ерикс, сега и завинаги.

— Вричам… — Тя си пое дълбоко въздух, но преди да успее да довърши, Брет се размърда и надигна глава.

— Исусе, какво стана? Аманда, какво става? Как успя да се развържеш? — Очите му бавно фокусираха Саша и той се намръщи. — Трябваше да те хвърля от оная скала заедно с Райли.

Зад гърба й Аманда замръзна.

— Значи ти си виновен за смъртта на Райли!

Брет премигна объркано.

— Какво? Естествено, че не съм. — Опита се да се изправи на крака, но отново залитна и седна обратно, съвсем замаян. — Мръсната кучка не ми обръщаше внимание, искаше да ме разкара. Но аз й дадох да разбере, нали, Ист? — Той се намръщи озадачено. — Ист? — Очите му се обърнаха към Джулиан, която смучеше водката, сякаш беше бистра вода. — Това Саша ли го направи?

— Аха. Оказа се истински супермен. Или може би жената котка. Да я беше видял как се мята.

— Саша? — Аманда сграбчи пуловера си. — Може ли да си вървим вече?

— Ти си тръгвай, ако искаш — обади се Бруно, — но сама. Ние със Саша ще се поразходим.

С опрян в слепоочието й пистолет, Саша нямаше друг избор, освен да каже:

— Върви, Аманда. Ключовете от колата са в джоба ми.

— Благодаря ти, Саша. Ужасно… съжалявам. — Тя бръкна в джоба на Саша, взе ключовете, после се промъкна зад гърба й, събра си дрехите от ъгъла на стаята и закуцука навън. След няколко секунди чуха мотора на колата.

— Ще иде в полицията.

— Не е изключено, но ние отдавна ще сме изчезнали, така че няма значение. Джулиан, завържи я.

— Къде ще ме водиш?

— При Ерикс, естествено. Специална доставка. Добре че успя да я примамиш, Брет.

Значи вече знаеше, че е Анаво. Бяха й устроили клопка. Заля я вълна на ужас.

— Защо му е на Ерикс да ме вижда?

— О, моля те, да не си играем игрички. Ти си Анаво и Ерикс ми нареди да те заведа при него.

— Откъде знаеш?

Потъналите му в сянка очи светнаха злобно.

— Майка ти му каза за белега ти.

— Лъжеш. Майка ми никога не би продала душата си. Никога.

Той се разсмя шумно, сякаш искрено се забавляваше.

— Невероятно си наивна. И заблудена. Всички са податливи. Нима не знаеш?

— Но тя не би го направила. Знам, че лъжеш.

Бруно вдигна рамене.

— Мисли си, каквото искаш. — Той протегна ръка и рязко дръпна пуловера й, после се приведе да огледа кожата под гърдата й, малката буква, която се бе оказала дамгата на смъртта. — Ето го, точно където е казала.

Единствените хора на тоя свят, които знаеха къде е белегът й, бяха майка й и Джакс. Внезапно разбра защо Джакс се бе разстроил така следобед. Платил бе солидна сума пари за пръстена, така че майка й да може да вземе Саша при себе си в Русия. И да не се налага да продава картината. Джакс бе прозрял какво се е случило, знаеше, че майка й няма намерение да я продаде, а да я подари заедно със Саша на Ерикс. Затова писмото звучеше така хладно, затова й пишеше да вземе само един куфар. Нали ако е мъртва, нямаше да й трябват дрехи.

Останала без дъх от болка, Саша залитна и се уплаши да не припадне от рязкото нахлуване на кръв в главата си. Някъде в Рая, баща й чакаше съпругата си, но тя никога нямаше да пристигне. А някъде на другия край на света, майка й чакаше да предадат Саша на Ерикс. Дали й бяха обещали безсмъртие в замяна на дъщеря й?

Мили боже, не знаеше, че съществува такава болка.

А къде ли беше Джакс? Дали щеше да се прибере, да открие, че е изчезнала, и да тръгне да я търси? И дали щеше да дойде навреме? Нали не носеше знака му, може би никога нямаше да я открие. Но поне нямаше да пристигне в момента, в който я убиваха, както се беше случило с Феникс и Джейн.

Освен ако Ерикс не се бе свързал с него. Дали би го направил, за да си достави извратеното удоволствие да гледа как Джакс става свидетел на смъртта й?

— Е, струваше ли си да става така заради Аманда? — Бруно прекъсна мислите й.

— Бих го направила пак.

— Въпреки че те изостави тук?

— Не е глупава. Няма как да ми помогне, най-много да я убият.

Бруно се наведе и я вдигна, после се обърна и тръгна към вратата.

— Май си съвсем близо до промяната, а? Още един ден и щеше да станеш Мефисто.

Тя се стегна в ръцете му и изви китки в отчаян опит да се освободи от въжето. Дали имаше достатъчно сили?

— Няма как да избягаш — отбеляза самодоволно Бруно, докато крачеше към колата си. — Бягам по-бързо от теб, а въпреки свръхестествената ти сила, мога да те смачкам като гнида. Дори да скъсаш въжето, пак няма да се измъкнеш.

През цялото време, докато мислеше как да се спаси, наред с парализиращия страх, че може би е прав и че няма да успее, някакво шесто чувство й нашепваше, че Джакс е наблизо. Усещаше присъствието му някъде наоколо. А после долови уханието на сайдер и канела и сърцето й затупка.

— Няма нужда да късам въжето. И без това ти е спукана работата.

Пред тях се изпречи черна стена и Бруно се закова на място.

Мефисто бяха пристигнали.

И докато шестимата се материализираха от нищото, Саша си спомни с кристална яснота нощта, в която бе срещнала Джакс.

„От всички три милиарда мъже по света, защо ще избереш мен? Та аз съм чудовище.“ Искаше да му каже, че никога не би избрала друг от онези три милиарда, защото искаше единствено него. Той си беше нейното чудовище и щеше да го обича завинаги.