Изкуплението на Аякс

Четвърта глава

Саша беше потресена. Ясно беше, че човек, който лекува счупени крака с голи ръце, не е като другите, но когато Джакс свали очилата, вече нямаше никакво съмнение, че е много, много различен. Докато се взираше в очите му с цвят на абанос, в главата й нахлуха тъжни и страшни мисли. А после я целуна и непознатите усещания така я погълнаха, че можеше да мисли единствено колко го харесва, колко прекрасно бе да отвръща на целувката му.

Но за него явно не беше така и тя се почувства едновременно наранена и смутена.

— Защо ми ровиш из главата и се опитваш да ме накараш да забравя? Чак толкова ужасно ли се целувам, та реши да заличиш спомена — да не би да ми хрумне да чакам нова целувка?

Веждите му щръкнаха над очилата.

— Това ли си помисли?

Ако не се чувстваше по-скоро обидена, отколкото объркана, никога нямаше да изтърси такова нещо.

— А какво друго да си помисля? Нали видях как се паникьоса, как мигом съжали и поиска да върнеш нещата.

Той пристъпи към нея, хвана я здраво за ръцете и я дръпна на крака, после побърза да я прегърне, за да я предпази от хапещия студ.

— Ако изобщо съжалявам за нещо, то е, че ме смяташ за чудовище.

— Осъзнавам, че си много различен, но не си чудовище.

Джак отпусна ръце и направи крачка назад.

— Съжалявам, Саша. Надявах се, че ти и аз… че може би двамата… виж, никак не ме бива в тия работи. Единственото, което знам със сигурност, е, че те харесвам и че повече няма да те карам да забравяш каквото и да било.

— А защо очакваш да ти повярвам?

Той извърна поглед, обърна се към пистата.

— Може би е по-добре да не ми вярваш.

Саша зачака да се зарадва, че е права… да й се прииска да си сложи ските и да си тръгне, без да се обръща. Този човек щеше да й навлече неприятности, сигурна беше. Но защо тогава не помръдваше от мястото си, гледаше го втренчено и си мислеше колко е неустоим? Защо съзнанието непрестанно превъртеше сцената в снега, топлото му тяло върху нейното? Може би защото й беше първата целувка. Когато погледът му отново се върна на лицето й, вече не беше сигурна дали усещането действително е било така невероятно.

Имаше само един начин да разбере. Без да се колебае, тя преодоля разстоянието помежду им и изви шия, за да го погледне в очите.

— Ще ме целунеш ли пак?

— Ако ми позволиш.

Саша протегна пръсти, смъкна очилата от лицето му и ги пусна в снега.

Джак обгърна раменете й с шепи и за миг на лицето му ясно се изписа някаква вътрешна борба, но после я притегли към себе си и сведе глава.

— Не забравяй, че сама пожела — прошепна точно преди да прилепи устни до нейните.

Вкусът бе същият като по-рано — сладостен, тръпчив и апетитен, като греяно вино, сайдер с подправки или горещ билков чай — всичко на тоя свят, което бе топло и уютно.

Но самата целувка не беше като предишната. Не беше сладка. Не беше нежна.

Може и да не беше обикновен човек, може би изобщо не беше човек, но майко мила, как само се целуваше! И явно не го правеше за първи път. Пръстите му се плъзнаха в косата й, задържаха главата й, извиха я леко, за да може да я целуне по-дълбоко. Устните му бяха топли, дори горещи. Тя се притисна в него, пъхна ръце под якето му, обгърна гърба му и се вкопчи в червения му пуловер.

— Не знаех, че да се целуваш, е така невероятно — прошепна тя, допряла устни в неговите. Първия път целувката бе съвършена, но я нямаше тази жажда, не я притискаше толкова плътно, че да усеща как гърдите му се надигат и свиват до нейните.

— Невероятната си ти, Саша.

Тялото й сякаш се движеше от само себе си, притискаше се в неговото, извиваше се, тръпнеше. Мускулите на гърба му се изопнаха под дланите й и ръцете му я прегърнаха силно. После той внезапно прекъсна целувката, притисна главата й до рамото си и долепи буза в косата й.

— Не разбирам защо поиска да те целуна, но много се радвам, че го направи.

Саша въздъхна, пое дълбоко от аромата му и неохотно си призна, че се бе надявала да остане разочарована, да реши, че в целувката няма нищо специално, че само така й се е сторило, защото й е било за първи път.

Но всъщност копнееше това да не свършва никога.

— Разкажи ми кой си, Джакс.

— Страх ли те е?

Той имаше най-странните очи на света, умееше да лекува с докосване и да изтрива спомени, но нито за миг, откакто го бе срещнала горе при лифта, не бе изпитала страх. Напротив. Присъствието му през последните няколко часа бе събудило бледата надежда, че може би не всичко на тоя свят е ужасно.

— Не отговаряш. Може би все пак се страхуваш.

— Не. Трябва ли?

Той я целуна по косата.

— Никога, Саша. Никога, никога не се страхувай от мен.

— Случвало ли се е и друг път? Да не успееш да изтриеш спомените на някого?

— Ти си първата. Но всъщност, ако трябва да съм честен, не ми се налага често да го правя. Оправих ти крака, за да не започваш училище в гипс. А те целунах, защото ми се искаше, очилата си свалих, за да виждам очите ти по-добре. Не знам защо не успях да те накарам да забравиш, но се кълна, че никога повече няма да опитвам.

Ужасно й се искаше да му повярва.

— Май е най-добре да те пусна и да си вървя.

Устните му се плъзнаха по лицето й, целувайки челото, носа и слепоочията.

— Да, така ще е най-добре.

Тя не помръдна.

Стояха прегърнати, притиснати един в друг, заслушани в свирещия сред клоните на боровете вятър, сред снега, който меко се сипеше. Беше един от онези мигове, които нямаше да забрави цял живот.

Джакс наклони глава и приближи устни до ухото й.

— Бягай, Саша. Ако можеш, бягай, сякаш те гони дяволът, и не се обръщай назад.

— Не искам да бягам — прошепна тя задъхано.

Той отново я целуна, притисна я толкова силно, че петите й се отлепиха от земята. Усещаше отчаянието му, осъзнаваше, че това, което се случва, не е нормалната емоция между момче и момиче. Това я плашеше и същевременно се чувстваше толкова жива, толкова будна, сетивата й бяха изострени за всичко наоколо — вика на птица над главите им, тихото проскърцване на снега под краката им, извивката на тялото му под дланите й, вкуса на устните му, дори топлината на дъха му.

А когато Джакс вдигна глава и се вгледа в очите й, почувства, че буквално се дави в емоциите, които я заливаха. Очите му я караха да се чувства като друг човек, сякаш знаеше неща, които бе невъзможно да знае.

— Не побягна. Това значи ли, че ще ми дадеш шанс?

— Ако ти дам, ще ми обясниш ли кой си? Защо очите ти са толкова странни?

— Ще обясня. — Той я пусна и отстъпи назад. — Дай ми една седмица и ще ти обясня каквото искаш.

Част от нея искаше да знае още на мига. А другата изобщо не искаше да знае. Но все пак кимна.

— И ще ми кажеш откъде знаеш за Анаво?

Той се наведе да си вземе очилата и ги сложи отново.

— Всичко ще ти кажа.

Докато се взираха един в друг, ужасяващ писък раздра въздуха и Саша подскочи.

— Май… някой падна.

С помръкнало изражение Джакс кимна към пистата.

— Да вървим.

Десет минути по-късно, когато стигнаха базата, пред ниските сгради на планинското селище вече се тълпяха хора. Саша се приближи към групичката и попита някаква жена какво се е случило.

— Някой е паднал от Дяволския рид. От спасителната служба току-що се обадиха, че момичето си е счупило врата.

По гръбнака й пролази тръпка на ужасяващо предчувствие.

— Кое момиче?

— Ученичка от гимназията в Телюрайд. Райли О’Брайън. Такова мило, прекрасно дете. Голяма трагедия.

Зад гърба на Саша се чу познат глас и тя се обърна тъкмо когато Брет и Ист спряха на няколко метра от тях. Хилеха се и Саша изтръпна, когато се поздравиха с юмруци.

— Какво има? — обади се Джакс. — Познаваше ли я?

Саша се обърна, наведе се към него и прошепна.

— Не, но точно заради нея ме заразя братовчед ми. Хукна да я гони, а тя все поглеждаше назад, сякаш я беше страх. А виж го сега. Смее се.

— И мислиш, че има нещо общо с падането?

Саша се вгледа в огледалните му очила, в собственото си изкривено отражение.

— Ще ме помислиш ли за луда, ако така смятам?

Джакс я заведе в близкия ресторант, но успя да я придума да му разкаже всичко едва на десерта. Тя заразказва за депортирането на майка си, за Гарваните и за Алекс Касамов, за срещата с господин Бруно, както и какво й бе казал Брет по пътя за планината. Мисълта, че Саша е седяла на една маса със Ския, го уплаши до смърт, но успя да запази самообладание. Чудесно бе, че му се доверява, но трябваше да я предупреди. Да обясни колкото се може повече, без да разкрие нещо, което да я отблъсне.

Реши да започне с Анаво.

— Значи мислиш, че Брет е бутнал Райли от ръба, понеже е смятал, че е Анаво.

— Знам, че звучи абсурдно, но е така заслепен от този Ерикс. Каза, че получава допълнителни точки, ако привлече нов член, така че може би е решил, че ще му дадат точки и ако убие Анаво.

— А защо е решил, че Райли е Анаво?

— Нямам представа. Може би се е страхувала от Бруно, както аз се страхувах от Алекс Касамов. Алекс каза, че заради това ме е заподозрял.

Джакс беше наясно, че Райли не е Анаво. Виждал я беше из градчето. Братята му също. Вярно, беше много хубава, но щяха да усетят, ако беше Анаво.

— Може би се е пробвал да я сваля — предположи той, — тя го е отрязала, а той така е побеснял, че я убил. Може би не е искал да я бутне. Може би всъщност не я е бутнал.

— Прав си. Май малко прибързвам със заключенията, но още не мога да се отърся от онази история в Сан Франциско. — Тя сведе очи към масата и се замисли. — Направо е нереално. Как е възможно да ме мразят толкова, че да решат да ме убият?

Джакс продължаваше да се ядосва, че не бе успял да изтрие паметта й, дълбоко озадачен, че предния път се бе получило, но не и днес.

— Казваш, че си припаднала, а когато си се събудила, вече се е зазорявало и всички са били изчезнали. Ако са искали да те убият, защо не са го направили?

— Може би са решили, че съм мъртва.

— И никой не е проверил?

— Сега ми се струва глупаво. Ако си решил да убиваш някого, а после го оставиш жив, може да свидетелства срещу теб, нали така? Не ги ли е било страх, че ще ида в полицията?

— Едва ли. Не би могла да докажеш нищо. Каза, че не си имала нито рани, нито синини.

Саша съвсем се смути.

— Нищо не схващам, Джакс. Не беше сън, нито халюцинация. Когато се свестих, целият под беше в кръв и камъни… — Очите й се разшириха. — Знаеш ли, снощи сънувах същото, но беше някак изкривено, както се получава в сънищата. Всички Гарвани се вцепениха и от нищото се появи някакъв тип. Намушка Алекс, а после ме… — Тя млъкна и в продължение на няколко секунди се взира в него, преди да продължи. — Ме излекува.

Джакс загреба малко чийзкейк и се престори, че не е усетил нито паузата, нито погледа й.

— Как изглеждаше онзи от съня?

— Не знам. Лицето му беше в сянка, а гласът му звучеше някак глух. Беше облечен в черно.

Значи споменът за него от онази нощ не беше изчезнал и чакаше подходящ момент да изплува в съзнанието й. По някаква причина, може би защото беше Анаво, паметта й отказваше да се предаде, както при останалите хора.

Невъзможно бе да предвиди кога ще си спомни и останалото, но дотогава щеше да се придържа към първоначалния си план да й разкаже всичко след седмица. Не знаеше дали би могъл да я накара да се влюби в него, дори да разполагаше с цяла година, а ето че имаше само седмица. Освен ако споменът не изскочеше по-рано. Тогава всичко щеше да пропадне. Да спечели сърцето й, щеше да е безкрайно трудно, най-трудното нещо, което някога бе опитвал, но щеше да се окаже милион пъти по-трудно, ако тя бе наясно какво иска от нея.

— Какво друго ти разказа Брет за Ерикс?

— Че иска хората да му врекат душите си, защото когато повече хора застанат зад него, ще може да превземе Ада. В друга ситуация бих решила, че е полудял, но след случилото се в Сан Франциско, а и сега, ти… с тези твои очи… — Тя килна глава и се зае да го изучава, а мисълта й работеше с такива обороти, че едва ли не се виждаха искри.

Преди обаче да успее да го попита дали той е човекът от склада, дали той я е спасил и излекувал, Джакс остави вилицата си и каза:

— Да речем обаче, че Ерикс не е луд. Онова момиче, дето те е завело на събранието, ти е казало, че който стане Гарван, се отказва от Бог и се заклева да следва Ерикс. А след като Ерикс не почита Бог, вероятно възприема всичко, което идва от Бог, като заплаха, а Анаво е възможно най-близо до Бога.

Тя вдигна поглед към него с неприкрито любопитство, изписано на красивото й лице.

— Ти знаеш каква е истината, нали, Джакс?

Не можеше да си прости, че си бе свалил очилата, преди да я целуне.

— Не знам истината за братовчед ти, ако това имаш предвид.

— Знаеш, че не това имам предвид. Просто ми кажи дали Ерикс е такъв, за какъвто го смята Брет. И въобще истина ли е всичко това?

— Ами ако е истина? Какво ще се промени? Ако разбереш, че Ерикс действително е безсмъртен, колекционер на души, и вече притежава душите на братовчед ти и на леля ти, нима можеш да промениш нещо?

Саша ахна.

— О, господи! — прошепна тя. — Значи е истина.

— Не съм казал такова нещо. Казах само, че ако е истина, не можеш нищо да направиш.

— Мога да попреча на други да се закълнат. Снощи Бруно се опитваше да убеди другия ми братовчед, Крис, да иде на събранието.

— Дори да знаеш със сигурност, дори да предупредиш всички да не полагат клетвата, никой няма да ти повярва. Ще решат, че лудата си ти.

— Може и да си прав, може би нищо не мога да променя, но поне щях да знам защо Гарваните се опитаха да ме убият.

Джакс се облегна назад и огледа пълния ресторант, загледа как сервитьорките припкат напред-назад между масите и кухнята, как едно семейство се смее над порциите със спагети, а млада двойка се държи за ръце през масата. Всичко изглеждаше толкова нормално. Ето това беше светът на Саша, светът, който познаваше. И му се струваше чудовищен грях да я завлече в своя свят, да й покаже какво се крие от другата страна.

След това се обърна към нея, вгледа се в прекрасните й очи, в тревожното й изражение, как хапе долната си устна. Искаше му се да има смелостта да стане и да си тръгне и никога повече да не я види, да я остави да живее нормален живот.

Но не беше толкова силен. Дори не можеше да откъсне очи от нея. Искаше я, а за да я има, се налагаше да повдигне завесата, малко по малко, да й позволи да надникне в света, в който би живяла, ако станеше Мефисто. Въздъхна дълбоко, тежко и направи първата крачка. — Да, Саша, всичко е истина.

Дълбоко в себе си Саша вече се досещаше, но й се искаше да не е истина. Искаше й се Гарваните да се окажат секта, организирана от поклонник на Сатаната с раздуто до безкрайност его, а Анаво да е плод на фантазиите на умопобъркан италианец от миналото.

— Откъде знаеш, Джакс?

— Мислех, че ще ми дадеш една седмица.

— Можеш да ми кажеш откъде знаеш, без да ми казваш кой си.

Джакс метна няколко банкноти на масата и се изправи, после протегна ръка, за да поеме нейната.

— Да се качим на някой от лифтовете.

Навън беше студено, сложиха си ските на снега. Пред станцията на лифта се виеше опашка, така че зачакаха. Докато се придвижваха бавно напред, той не спираше да я гледа.

— Какво обичаш да правиш?

— Обожавам изкуството. Да ходя по музеи. Понякога рисувам, ако нещо ми хване окото.

— Искаш да станеш художник?

— Не съм толкова добра, а и всъщност не искам. По-скоро бих искала да уча как да реставрирам и почиствам стари творби, може би да работя в музей.

— Значи смяташ да продължиш да учиш?

— Да, но сега, когато мама е в Русия, нямам представа къде да кандидатствам. Може би няма да е зле да проверя университетите в Европа. — Щеше й се да можеше да рисува по-добре. Тогава би опитала да го скицира и може би да улови съвършенството на лицето му. — А ти какво обичаш да правиш?

— Да чета исторически книги, биографии и такива неща. Да играя баскетбол. — Той се усмихна. — Да карам ски.

Най-после дойде техният ред и когато седалката се понесе нагоре, той се наклони към нея и попита, почти шепнешком:

— Вярваш ли в Бог?

— Разбира се, че вярвам. Защо изобщо…

— Значи вярваш и в Рая.

— Естествено.

— Тогава вярваш и в Ада, и в Луцифер.

Тя кимна.

— Нещата всъщност са съвсем прости. Хората се раждат и цял живот се стараят да постъпват правилно, да са добри, да устояват на изкушенията на злото. Гневят се и завиждат, таят злоба и суета и прочее, но все пак се борят. А когато умрат, греховете им се претеглят и те заминават или в Рая, или в Ада. Нали така?

— Така са ме учили, така и вярвам, но никой не може да знае със сигурност.

— Добре, а какво ще стане, ако правилата се променят? Ако хората са наясно, че са обречени да горят в пъкъла, че краят на живота е началото на вечни мъки? Ако няма шанс за Рая, нима някой ще се опитва да е добър? Всеки ще граби каквото може и светът ще бъде мрачно и ужасно място.

— Това не може да се случи. Бог не би позволил.

— Той каза, че никога повече няма да се намесва в делата на света, да пречи на свободната воля на човека. Луцифер изкушава хората, но дори и той не застава на пътя на свободната воля. Всеки сам преценява как да постъпва и си търпи последствията. А Ерикс иска да промени това. Иска да стане достатъчно силен, за да победи Луцифер, и да застане начело на Ада. Ако успее, човечеството няма да има никаква надежда.

— Брет твърди, че искал да промени Ада, да бъде като Рая, така че хората да не се страхуват от смъртта и от пъкъла. Твърди, че така светът ще стане по-добър.

Джакс се намръщи и поклати глава.

— Това е лъжа, с която пълнят главите на хората, които искат да вербуват. Ерикс няма никакво намерение да променя нещата към по-добро. Той е по-лош и от Луцифер, който все пак е бил ангел, преди гордостта му да го провали. В душата му все още има лъч светлина, смътна надежда за изкупление. У Ерикс няма ни зрънце. Не притежава и сянка на състрадание. Бог може да се отърве от него, защото нищо и никой не е по-могъщ от Него, но Той не желае да се намесва. Светът е такъв, какъвто е, и съществуването на Ерикс е част от него.

— Но кой е Ерикс? Откъде се е взел?

Джакс се пресегна и отметна един кичур от лицето й.

— Баща му е падналият ангел, чиято задача е да води душите в Ада. Преди хиляда години Мефистофел се влюбил в една Анаво на име Електра, което било крайно неуместно, понеже Анаво са земни ангели, а той е слуга на Луцифер. За да скрие любовта си от Бог и от Луцифер, Мефистофел отвел Електра на малък остров в Северния Атлантик, който прикрил зад пелена от синкава мъгла. Гръцката дума за синьо е кианос, така и кръстил острова — Кианос. Електра родила седем синове, от които най-големият е Ерикс.

— Ерикс има братя?

Джакс кимна, като продължаваше да я гледа иззад огледалните стъкла. Саша предпочиташе да ги свали. Вярно, че очите му я плашеха, но още повече се дразнеше, че не вижда изражението му.

— Колкото повече растял Ерикс, толкова повече го завладявало натрапчивото желание да скача от скалите на Кианос, макар да знаел, че ще се пребие и умре. Мефистофел бил казал на синовете си, че са предопределени за безсмъртие и когато пораснат, инстинктът им ще ги накара да умрат.

— Че какъв е този инстинкт, дето кара човек да се самоубие?

— Трябвало да умрат, за да станат безсмъртни. Тъй като майка им, Анаво, била смъртна, Ерикс се страхувал, че онази част от нея, която наследил всеки от братята му, ще загине завинаги, и че в безсмъртието си ще притежават само тъмна страна, без никаква светлина в душите. Отправил молитва за помощ, но нито Бог, нито Луцифер знаели, че те съществуват. Помолил баща си да си признае пред Луцифер, но Мефистофел го уверил, че щял да си остане същият. Ерикс не му повярвал.

Лифтът ги носеше все по-високо в планината. Започна да вали и Саша загледа съвършените снежинки, които кацаха върху стъклата на очилата му и се задържаха за части от секундата, преди да се стопят.

— Колкото повече растял, толкова повече се убеждавал, че с братята му ще се превърнат в безсмъртни чудовища, затова в деня, в който навършил осемнадесет, когато вече не можел да се бори с инстинкта си да умре, убил Електра. Смъртта й била единственият начин Бог и Луцифер да разберат за братята му, надявал се, че като пожертва нея, ще спаси тях.

— Убил собствената си майка?

— Да. А после скочил и точно както се опасявал, станал безсмъртен без съвест и капка милост. Братята му го възневидели заради стореното, макар и да им обяснил причината, но омразата им му била безразлична. Напуснал Кианос и си намерил последователи. Надарен бил с обаяние и установил, че хората са готови да го следват, да правят, каквото им каже, надявайки се на благосклонността му. Заклевали му се с живота си и когато поисквал душите им, с готовност се вричали.

— А какво станало с братята му?

— Както и при Ерикс, техният инстинкт ги накарал да потърсят смъртта си, но тъй като Бог вече знаел за тях, дал им благословията си, преди да умрат, и когато станали безсмъртни, не били като Ерикс.

— А къде са сега?

— Луцифер ги натоварил със задачата да се борят срещу Ерикс, да му попречат да стане достатъчно силен, за да завземе мястото му като пазител на Ада. Ако го постигне, ще стъпче свободната воля. Ще краде всяка душа в мига, в който напуска тялото.

Саша извърна поглед надолу към покритите със сняг дървета, към скалите, зъберите и камънаците, по които отказваха да поникнат дървета. Беше толкова тихо, всички звуци бяха приглушени от снега, гласовете на скиорите пред тях и зад тях звучаха слабо и далечно. Единственото, което се чуваше ясно, бе равното бучене на лифта. И ниският, плътен глас на Джакс, който нареждаше неща, които отказваше да повярва.

— Нали си наясно, че всичко това звучи като пълна глупост?

— Де да беше така — Джакс погледна право напред. — Но е вярно, Саша. Ерикс съществува. И мами хората да му вричат душите си, а когато умрат, ги взима, влива ги в своята и става все по-силен.

— Ако го прави от хиляда години, значи вече е събрал милиони. Колко му трябват?

— Когато везните се наклонят в негова полза, когато по-голямата част от човечеството принадлежи на него, а не на Бог, тогава ще е достатъчно силен, да се изправи срещу Луцифер. Но не притежава милиони. Не са толкова много. Не може да вземе нечия душа, ако тя не е свободна да отлети, затова Луцифер изкопал огромна бездна, дълбоко под земята, а после я загърнал в тъмнината на Ада. Когато хвърлят някоя от изгубените души на Ерикс в дупката, човекът умира, но душата не може да избяга. Така че, да, Ерикс е събрал милиони последователи за тези хиляда години, но много от тези хора гният в дълбините на земята, а душите им не могат да избягат.

Все едно гледаше предаване по научния канал. Или филм на ужасите. В главата й изникнаха образите на зомбита, таласъми и духове. Но тя бе човек на логиката, а законите на физиката противоречаха на чутото.

— Ако дупката е дълбоко под земята, как се озовават там последователите на Ерикс?

— Входът е скрит от другата страна на земното кълбо, на място, където никой никога не ходи. От едно конкретно място започва дълъг улей, който води до дупката. Твърди се, че никой не оцелява след падането. Всички умират от удара.

— Кой го твърди? Кой ги води там?

Все така с извърнато лице, той се загледа към гънките на планината, над които плавно се движеха.

— Джакс?

Бавно, почти неохотно, той вдигна глава, обърна се към нея и внимателно смъкна очилата от лицето си.

— Аз.

Мили боже! Дъхът й буквално секна, толкова бе смаяна.

— Ти си един от братята му?

Той кимна бавно.

Саша премигна, за да спре сълзите, и там, във въздуха, на седалката, започна да навързва нещата.

— Ти беше в склада, нали? Дойде да отведеш Гарваните в Ада на земята и намери мен, полумъртва. И преди да ги отведеш, си ме излекувал. Затова нямах нито рана, нито драскотина, когато се събудих. Хванал си Алекс, за да не ме отведе при Ерикс. Той определено не би се самоубил. Ти си го хванал, нали?

Не получи нито кимване, нито отговор. Джакс не спираше да я гледа със странните си очи.

— И работиш за Луцифер. Ти си черен ангел.

Той отново не отговори.

— Заради Брет ли дойде на пистата днес?

— Дойдох заради теб.

— Защо?

— Ходих до Сан Франциско, за да те видя, да се уверя, че си добре. И разбрах, че си се преместила тук.

Саша си пое дълбоко въздух и отново зарея поглед напред. Наближаваха върха. Оставаха им не повече от пет минути.

— Нищо чудно, че очите ти са такива.

Той не отвърна.

Още от началото подозираше, че е различен, но след това обяснение нещата стояха съвсем по друг начин. Чувстваше се безумно привлечена от него, харесваше го… но мисълта, че е убиец, изпълзял от Ада, макар и палач на погубени, зли хора, я караше да трепери. Нима най-спокойно се прибираше у дома, в Ада, след като цял ден бе убивал хора?

Тя се отмести леко, притисна се по-плътно към ръба на седалката. Не че я беше страх. Не. Но от човек, когото искаше да опознае, Джакс се бе превърнал в непознат, когото не искаше никога повече да види.

— Какво стана с Гарваните? Как така се озоваха в залива на Сан Франциско вместо в Ада на земята?

— Телата в залива бяха двойници. Мефистофел ни осигурява тела, които са точни копия на хората, които водим в Ада на земята. Ако всички започнат да изчезват безследно, хората ще се паникьосат.

— Братята ти бяха ли с теб онази нощ?

Той кимна, докато слагаше ръкавиците си и нагласяше щеките за рампата.

— Планирахме акцията повече от седмица. А теб изобщо не те бяхме предвидили. Не знаех какво да правя с теб. Не можех да те взема с мен, но не можех и да те оставя да кървиш до смърт. Така че те излекувах и те приспах, а после си тръгнахме.

— Но не и преди да изтриеш спомените ми.

— Нямах друг избор. Не ни е разрешено да общуваме с хора, освен ако не се налага заради работата ни, а ако се случи, трябва да изтрием паметта им.

— Тогава защо сме тук и говорим? Ясно е, че ще те запомня.

В челюстта му затрепка някакво мускулче, явно бе стиснал зъби. Дали не го беше вбесила?

— Но пък няма да кажеш на никого. Никой няма да ти повярва.

— Защо тогава успя да ми пренастроиш паметта, а днес не се получи?

— Не знам. Досега не се е случвало.

— Каква съм късметлийка, а?

Джакс въздъхна отчаяно.

— Просто забрави, Саша. Работата е безнадеждна. Вече ми е пределно ясно.

— Коя работа?

— Ти и аз. Мислех си… искаше ми се… толкова си красива, невероятна, и освен това си Анаво. Обикновените хора се страхуват от мен, но ти не си обикновен човек. Душата ти е чиста, свободна от първородния грях.

— Не съм безгрешна. Като всички останали съм.

Той поклати глава.

— Нямаш нищо общо с другите, Саша. Нямаш представа какво се крие в останалите, затова и не съзнаваш колко си различна.

— Ако действително съм Анаво, това означава ли, че родителите ми…

— Не, не се получава така. Светлината на Аврора не се предава в ДНК-то — онова, което определя дали ще имаш сини очи, или руса коса. Тя е нещо духовно, нещо уникално за човешката душа. Анаво са изключително редки, но могат да се проследят чак до Аврора.

— Откъде знаеш, че съм Анаво? Белега ли си виждал?

— Не ми е нужно. Личи си в лицето ти, в очите. Виждам те заобиколена от сияние, почти като аура.

Саша се сети за Мърси Джоунс. Беше казала, че аурата й е чиста и прекрасна, със светлината на божественото, най-съвършената, която била виждала. Казала бе също, че ще има невероятна съдба, от онези, които променят живота на другите. Саша бе решила, че е изперкала. Но сега не беше толкова сигурна.

— Посочи ми нещо, с което се различавам от другите.

Той се замисли за миг, после каза:

— Не се сърдиш на майка си, че не е дала на шефа на Алекс каквото е искал. Дразниш се, разбира се, но не й се сърдиш. А сега си завряна при непознати — при жена, която те мрази, и мъж без съвест, което те излага на всякакви опасности. Всеки друг би беснял като луд, но ти мислиш само за майка си, къде е, дали е в безопасност, дали ще се оправи.

Саша отпусна тяло в седалката и се втренчи във върховете на ските си.

— Мама каза, че информацията може да създаде такива проблеми, че да избухне война.

— И ти й повярва, без да задаваш въпроси. Вярваш й напълно, защото не е в природата ти да подозираш. Изобщо не ти е хрумвало, че информацията вероятно струва много пари, че може би предпочита да я продаде, вместо да я даде на друг.

— Откакто убиха татко, вече не е същата. Какъв смисъл има да й се ядосвам? Само ще й стане още по-тежко.

— Благодаря ти за примера, съвсем е на място. Винаги гледаш другият да е добре. И си мислиш, че и другите са такива, Саша, но не е така. Вярвай ми.

— По света има милиони състрадателни хора.

— Така е, но дори и най-добрите хора си имат и тъмна страна, част от душата им, която ги тегли към злото. И трябва съзнателно да се борят с нея. А на теб не ти се налага, защото нямаш тъмна страна. Затова и не се страхуваш от мен, защото не представлявам опасност за душевното ти равновесие. Нямаш представа колко ме привлича това.

— Значи дойде да ме откриеш, защото съм Анаво.

— Дойдох да те открия, защото исках да те опозная, надявах се да станем приятели. Никога не съм… нямам нито един приятел.

— Но и преди си бил с момиче.

Той рязко се извърна да я погледне.

— Откъде ти хрумна?

— Защото знаеше отлично как да ме целунеш.

— О! — Той се отпусна и отново се извърна. — Тях не броя за приятели. Просто сенки в тъмни кътчета.

— Неангажиращи контакти? Това ли търсиш, Джакс?

Той почука с щека по ската си, видимо разстроен.

— Може и да не съм нормален човек, може би ме намираш за отблъскващ, дявол да го вземе, вероятно наистина съм отблъскващ, но никога не съм се чувствал така. Винаги съм сам, постоянно, и си мислех, че може би поне за малко мога да бъда с теб, че би могло да се получи. Но както казах, вече ми е ясно, че няма как да стане. Когато слезем от лифта, ще се спусна по черната писта и ще си вървя у дома. Няма да те притеснявам повече.

Звучеше толкова искрен, толкова отчаян, че за малко да го помоли да остане, но не можеше да преглътне нещата, които вършеше, самата му същност. Това не беше за нея, колкото и да беше мил и готин, колкото и страхотно да се целуваше. Искаше да бъде като всички останали, да излиза с нормално момче, което не е и чувало за Анаво или за Ерикс. А и какво бъдеще имаше такава връзка? Та той не беше човек. Вярно, че я биваше да преодолява културни различия, но да общува с някакъв тип от преизподнята? Да, идеята не беше особено добра. Затова не го помоли да остане, нито пък му каза, че е склонна да му даде шанс. Вместо това попита:

— А къде живееш?

Той посочи на запад с щеката.

— На петнадесетина километра натам.

— Тук ли живееш?

— Какво съвпадение, а? Дойде да живееш точно тук в деня, след като те видях за първи път.

— Мислех, че живееш… Предположих, че щом си оттам, значи живееш там.

— Не, живея в истинския свят, в истинска къща. Храня се, спя и се къпя, гледам телевизия и играя баскетбол.

Имам нужда от същите неща като всеки нормален човек. Обречен съм да бродя по земята вовеки веков или докато не постигнем, каквото ни трябва, за да убием Ерикс.

— И какво е то?

Джакс се обърна към нея и тихо отвърна:

— Изкупление.

— Щом Бог ви е благословил, преди да станете безсмъртни…

— Това ни спаси да не станем като Ерикс, но все пак сме синове на Ада, Саша. Не можем да стъпим на свещена земя. Бог не чува молитвите ни. Когато настъпи краят на света, всички ще идем в Ада, ако не бъдем спасени.

Мисълта, че някой може да се моли и да не бъде чут, бе толкова непоносима, толкова покъртителна, че очите й отново се наляха със сълзи.

— Не мога да повярвам, че Бог би пренебрегнал някого като теб.

— Но ти не ме познаваш, не знаеш на какво съм способен, нито какво се случва в главата ми.

— Знам, че си добър.

— Само към теб, Саша. Толкова ми е трудно да не позволя на тъмната страна да ме погълне. Единственото, което ме крепи, е борбата срещу Ерикс. Ако всеки от нас бъде спасен, ако имаме равен шанс да отидем в Рая като всеки друг човек, ако Бог чуе молитвите ни, тогава ще можем да победим Ерикс и борбата ще приключи.

— Защото Бог ще е на ваша страна?

— Защото ще се борим само срещу Ерикс. — Той извърна очи. — Колкото и да се мъчим, макар да сме шестима, а той само един, ежедневно търпим загуби заради собствената ни природа. Налага се да се борим срещу себе си така, както се борим срещу него. А на него не му се налага. Той е напълно целеустремен.

От все сърце й се искаше да може да му помогне, но не беше по силите й. А отчаянието му бе толкова мъчително, че започна да се колебае дали да страни от него, или да се опита да го опознае по-добре.

Сигурно заради това, когато Джакс се обърна и сведе глава да я целуне, тя не се отдръпна.

Този път целувката бе горчиво-сладостна, но все така невероятна.

Джакс изчезна насред целувката и тя остана сама.