Изкуплението на Аякс

Трета глава

Събуди я мобилният телефон. От долния етаж звънеше Тим, явно му беше трудно да се качва по стълбите.

— Гладна ли си? — попита.

— Май да. — Колко ли беше часът? Тя седна в леглото и се огледа. Отворен ли беше оставила лаптопа?

— Слез за вечеря. Мел прави пържоли.

Стомахът й изкъркори, а устата й се напълни със слюнка. Май нямаше смисъл да отлага. Нямаше как вечно да избягва Мелани, нали живееше в същата къща.

— Ей сега идвам.

Затвори телефона, стана и отиде при компютъра, разтърка сънените си очи и примижа срещу екрана. Не беше зареждала такава страница. Файлът беше в PDF формат, страници от книга. Онази на Бенингтън.

Втренчи се в екрана с чувството, че полудява, защото нямаше представа как файлът се е озовал там. Някои от редовете сякаш я чукнаха по челото.

Саша неволно отстъпи назад и отново разтърка очи. Как все пак се бе оказал на екрана й този файл? Може пък да е бил прикрепен към дисертацията на онзи тип от „Принстън“ и да се е отворил автоматично.

Докато слизаше по стълбите, се замисли за белега, който носеше по рождение — сложно оформена, извита буква А, съвсем миниатюрна, заобиколена от лъчи… „знака на Аврора, лъчите на Алфа“.

За първи път се запита дали все пак нямаше зрънце истина в тая история с Анаво.

Зае мястото си на овалната дъбова маса в кухнята и забеляза, че всичко е чисто. Нямаше мръсни чинии, нито разпилени по пода бонбони. Мелани така и не продума, изобщо не я погледна, докато се суетеше около масата, където постави купа с грах и кошничка с хлебчета до чинията на Тим. Той се пресегна, взе си хлебче, намаза го обилно с масло и натика половината в устата си.

Мелани най-после седна, извърнала очи към хола на долния етаж.

— Дано дойдат скоро. Брет не обича да му изстива яденето.

Невероятно. Тревожеше се, че Брет ще се сърди, ако вечерята му изстине, макар сам да си беше виновен, че не слиза, когато го повикат. Саша се вторачи в леля си, затърси някаква прилика между баща си и тази побъркана жена. Нима бе възможно брат и сестра да са толкова различни?

На вратата се позвъни и Мелани скочи да отвори. Върна се след секунда, следвана от тъмнокос мъж. Сплела пръсти пред гърдите си, с порозовели страни и светнали оживени очи, Мелани бе неузнаваема.

Саша я изгледа. Какво й ставаше?

— Тим, виж кой ни е дошъл на вечеря!

Тим вдигна очи, кимна бегло, после се пресегна за ново хлебче.

Мелани посочи на мъжа стола до Саша, но той се поколеба. Тъмните му очи се присвиха, докато я оглеждаше. Саша потръпна и отклони поглед.

— Саша — обади се Мелани задъхана, ухилена, сякаш Дядо Коледа й бе дошъл на гости, — това е Емил Бруно, учителят по история на Брет.

Господин Бруно се приближи, заобиколи масата, мина зад гърба й и се спря до дясната й страна. Нещо в него я плашеше. Не че изглеждаше агресивен, но имаше нещо по-тъмно, по-зловещо.

Като у Алекс.

Цялото й тяло настръхна.

Той дръпна стола и седна, твърде близо, за да се чувства спокойна. Внезапно, съвсем неканена, в главата й зазвуча Господната молитва. „Отче наш, Който си на небесата! Се свети Твоето име.“ Това я стресна почти колкото и присъствието на непознатия. „Да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята“.

Цялата подскочи, когато непознатият се обади с мазен, копринен глас, подправен с едва доловим акцент.

— Много ми е приятно да се запознаем, Саша. Какво прекрасно име. Някога познавах една друга Саша. Беше почти толкова хубава, но тъмнокоса и по-възрастна.

Ласкател досущ като Алекс. И той вечно й повтаряше колко е красива, умна, талантлива. Хвърляше един поглед на рисунките й, понеже майка й държеше да му ги покаже, и се впускаше в хвалебствия. Лицемерието му бе безкрайно прозрачно. Не можеше да разбере как майка й не вижда какво се крие зад подмилкването. Явно се бе усетила чак когато бе започнал да я притиска да предаде съдържанието на сейфа и едва тогава му бе казала да се разкара.

Мелани занарежда полушепнешком.

— На Саша майка й я депортираха в Русия, а на нея не й дават да замине, така че сме принудени да я подслоним, докато…

— Достатъчно — сряза я Тим. — На никого не му влиза в работата защо Саша е при нас и не сме принудени да я приемем. Тя е гост. Част от семейството. Престани вече!

Мелани се усмихна на господин Бруно.

— Така де, нали и аз това казвам, че Саша е при нас, понеже си няма други роднини.

— Роднините са навсякъде около нас — подхвана господин Бруно. — Светът е нашето семейство. Приятелите са семейството ни. Не смяташ ли, че приятелите са едно от най-важните неща в живота, Саша?

— Да — измърмори тя, без да го поглежда. Не искаше да среща погледа му.

Тим го прекъсна.

— Хлябът свърши.

Мелани скокна да донесе още. По стълбите се чуха стъпки. Брет и Крис пристигаха.

Колкото и да бе странно, Саша се зарадва. Поне щяха да отклонят вниманието на Бруно от нея. Всяко мускулче в тялото й бе напрегнато, готова бе да скочи от стола и да избяга от този ужасяващ човек.

— Хей, господин Бруно! — Брет очевидно бе във възторг да види учителя си.

Крис беше по-сдържан.

— Здрасти — каза той и вирна брадичка, а после насочи вниманието си към масата. Седна и си взе печен картоф.

Тим изяде поредното хлебче.

Мелани сложи голяма сочна пържола в чинията на Брет. Той заби нож и се намръщи.

— Много си я препекла, мамо. Знаеш, че мразя препечено месо. — После я прониза с вилицата си и я захвърли на пода.

Саша буквално зяпна от изумление.

Мелани изприпка до печката и цъкайки с език, се захвана да приготвя нова пържола, като от време на време измърморваше по някое извинение. Невероятно! Пъхна втората пържола в скарата и се върна да сервира на господин Бруно. После на Тим, накрая на Крис. А когато се завъртя за последен път, каза:

— Съжалявам, Саша, май тази вечер ще си вегетарианка.

„Насъщния ни хляб дай ни днес.“ Нямаше друго, освен грах. Картофите не стигаха за всички, а никой не предложи да подели порцията си с нея. Хлебчетата бяха изчезнали. Мелани ядеше някаква странна зърнена смес с вид на кафява каша. „И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си.“ Стомахът й отново възнегодува, а миризмата на пържолите напълни устата й със слюнка. „И не въведи нас в изкушение…“

— Е, Крис — обади се господин Бруно, — ще дойдеш ли на срещата довечера?

Крис поклати глава, без да вдига очи от пържолата си, и измърмори нещо за домашна работа.

— Е, хайде, хайде, нали е петък. Защо не се присъединиш към нас?

Саша упорито дъвчеше граха си, макар да й се виеше свят и да й се гадеше. Точно както се чувстваше и в присъствието на Алекс.

— Ами ти, Саша? Не би ли искала да се присъединиш към нас довечера?

— Ами, не, не мисля. Доста съм уморена.

— Така ще можеш да се запознаеш с някои от съучениците си. И да си по-спокойна през първия учебен ден. В момента групата ни е малка, но това ще се промени, нали, Мелани?

— Със сигурност. В днешно време хлапетата се разсейват по толкова много излишни неща, че е чудесно да си имат своя групичка с общи интереси, да се забавляват заедно. Ще ми се да дойдеш, Крис. Ще ти хареса, сигурна съм.

— Остави го на мира — обади се Тим с пълна уста. — Глупавият ви таен клуб хич не го интересува.

Господин Бруно не даде вид да се е засегнал. Все така спокойно отвърна:

— Разбирам предразсъдъците ти, Тим, но не си ли съгласен, че за младите хора е полезно да чувстват, че имат свое местенце, че са част от по-голяма общност?

Тим се направи, че не го чува. Напрежението във въздуха бе съвсем осезаемо и болезнено неловко.

Мелани запълни неудобното мълчание с кратка реч колко е трудно да си тийнейджър в днешно време. После се обърна към Саша и заяви с фалшива усмивка:

— Трябва да идеш и да се опиташ да се сприятелиш с някого. Гимназията в Телюрайд е малка, децата общуват в затворени групички. Ще останеш без приятели.

— Благодаря за загрижеността. Знам точно колко е важно щастието ми за теб.

Мелани изостави преструвките и се намръщи.

— Добре тогава, малка неблагодарнице, стой си тук и прави компания на Тим. Ще се спукате от смях. Или пък на Крис. Страшно е забавен, с нос, заврян в тъпите видеоигри.

— Мелани — подхвана Тим с нисък, заплашителен тон, — знам номера наизуст.

На кого ли заплашваше да се обади? Вероятно лекар или заведение за психично болни, нямаше какво друго да бъде. Но за каквото и да ставаше въпрос, заплахата свърши работа. Мелани го изгледа ядно, но не каза нищо повече.

Несмутен от напрежението и грозните думи, господин Бруно продължаваше да се храни, сякаш нищо не се беше случило. Брет лапаше, напълно глух за всичко. Крис хапна малко, после бутна стола си назад, стана и излезе.

Саша побърза да довърши порцията грах, извини се и се накани да стане.

— Мелани — обади се господин Бруно, — сигурен съм, че можеш да й предложиш още нещо да хапне. Не можем да оставим новата ни ученичка да припадне от глад, нали?

— Искаш ли каша от ленено семе? — предложи Мелани с половин уста.

Как ли пък не, с малко кал за гарнитура.

— Не, благодаря ти.

— Много ми беше приятно да се запознаем, Саша, и с нетърпение очаквам да се опознаем по-добре. Много се гордея, че поддържам приятелски отношения с всичките си ученици. Именно по тази причина учредих Гарваните.

„… но избави ни от лукавия“ Саша хукна нагоре, прескачаше стъпалата по две наведнъж, тичешком измина коридора и нахълта в стаята си. Едва се добра до банята и повърна граха, а гласът на Бруно продължаваше да отеква в главата й. Гарвани. Гарвани. Гарвани.

Тази нощ сънува странни сънища. Под носа й се разтегнаха безкрайни маси, отрупани с превъзходна храна, която изчезваше, преди да успее да я докосне, а в следващия момент видя майка си, затънала до колене в сняг, да скита и да търси къде да се скрие от гигантските руски войници по петите й. А после сънува Гарваните, студения, вмирисан склад, камъните. Наново изживя всеки един миг, чак до последния си спомен — как се бе обърнала към Бог за помощ, за спасение. След това нишката се оплете, съвсем се обърка, като всеки друг лишен от смисъл сън. Гарваните внезапно замръзнаха на място, остана само Алекс, който я заплашваше, канеше се да я убие, а после неочаквано изчезна и се появи някой друг — мрачен, злокобен силует, който мълвеше непонятни, но странно успокояващи думи. Искаше да се събуди, но видението продължаваше, а страхът й се стопи в очакване, сякаш предстоеше да се случи нещо невероятно.

И тъкмо сънят взе да става приятен, макар и странен, Саша рязко се събуди и изписка уплашено, защото край леглото и имаше някой — надвиснала в тъмното сянка.

— Само по-спокойно — чу раздразнения глас на Брет. — Баща ми заръча да те водя на ски, така че ставай и се приготвяй.

Нямаше желание да ходи, където и да било с Брет. Не само, че беше грубиян, но и Гарван. Какво странно съвпадение, да се натъкне на втори таен клуб в градче на стотици километри от Сан Франциско, чиито членове също се наричаха Гарвани, а начело му също стоеше мъж, който ужасно я плашеше. Всъщност май нямаше как да е съвпадение.

— Не мога да карам ски.

— Знам, че не можеш, а и не умирам от желание да те уча, но старият не ще да ми даде пари за лифта, ако не те взема. Трябвало да се научиш да караш, щом ще живееш тук. В Телюрайд всички карат.

Дали да не му даде парите, та да я остави на мира?

— Колко струват билетите?

— Картата е стотачка на ден.

О! Не можеше да се раздели с такава сума.

— Гадна работа.

— На мен ли го казваш. — Той тръгна към вратата. — Ще ползваш екипа на мама. В дрешника е, в дъното на коридора. И по-живо. Тръгваме след половин час, първо ще минем през Блубърд и после се качваме към лифтовете.

— Какво има в Блубърд?

— Закуска — Брет излезе.

Май се налагаше да се примири, че денят ще е отвратителен, но поне щеше да хапне.

— Саша ще ходи на ски.

Джакс седна в леглото, долепил телефона до ухото си.

— Току-що пристигна и вече тръгва на ски?

— Тръгна от къщата, облечена в ски екип, а върху хамъра на братовчед й имаше два чифта ски, така че явно отиват да карат. В момента май са тръгнали към Блубърд — поясни Малик.

Джакс прокара ръка през косата си, после потърка очи.

— Дали изобщо може да кара?

— Не знам, но мога да разбера. Искаш ли да я проследя нагоре по пистите?

— Аха, дръж я под око, а аз ще дойда след малко и ще ви намеря.

— Ако не знае да кара, ще имаш чудесен повод да се появиш на сцената. Можеш да й предложиш да я научиш.

— Може — той се намръщи. — Ама ще е неловко.

— Сигурно, но ако не друго, ще можеш да се навърташ и да издебнеш някаква възможност.

— Благодаря, Малик — той затвори и тръгна към банята.

Брет почти не продума в колата, а когато стигнаха кафенето, седна в едно от сепаретата при три други момчета и я заряза. Не че й пукаше. Саша се настани на бара и срещу петнадесет долара получи гигантска чиния с храна, която погълна с огромно удоволствие.

Когато излязоха на паркинга, Брет й представи приятелите си. Единият беше Томас Васкез, високо момче с тъмночервена коса, симпатичен на вид, после Мейсън Диксън, набит тип, който й напомняше на Чарли Браун. Третият, Кели Истър, когото Брет наричаше Ист, беше много привлекателен, с руса коса и зелени очи. Той я изгледа от горе до долу и отбеляза:

— Обзалагам се, че духаш яко с тая пухкава устичка.

И в „Сейнт Майкъл“ имаше такива — момчета, които си мислеха, че като говорят мръсотии, са страшно забавни, свръхмъжествени или нещо такова, без въобще да им хрумва колко тъпо звучат. От опит беше научила, че единственият начин да се справи с такива като Ист бе мигом да отвърне на удара.

— Аз пък се обзалагам, че си яко тъп.

Вместо да се обиди, както й се искаше, той се разсмя.

— Шрайвър, защо не си ми казвал, че имаш такава готина братовчедка?

— Не знаех. Баща й и майка ми се мразеха, така че даже не съм я виждал.

Ист тръгна към малкото си бяло комби.

— Ще се видим на лифтовете.

Брет се запъти към хамъра, а Саша го последва. Докато пътуваха, той реши да я предупреди:

— Хич да не ти хрумват разни работи за Ист.

— Шегуваш се, нали?

— Хайде, хайде, нали те видях как му оглеждаш пакета.

Би било забавно, ако не беше толкова обидно.

— Весело ли се живее в Страната на приказките?

— Преструвай се, колкото си искаш, аз нали те видях. Може и да ти е навит, ама гаджето му, Джулиан, е супер ревнива. Истинска кучка.

Май говореше сериозно. За бога!

— Да, да, добре, както и да е.

На физиономията му се изписа разочарование, вероятно защото не бе успял да я вбеси.

След известно мълчание се обади отново:

— Хич няма да ти е лесно в училище, Саша. Разгледах ти страницата във Фейсбук снощи и май в предишното училище си имала доста приятели. Тук няма да е същото, да знаеш. Училището е съвсем малко, горният курс сме само трийсет.

Саша го изгледа. Какво му ставаше, защо изведнъж бе решил да демонстрира загриженост?

— Ще се оправя, но благодаря за сведенията.

— Ако станеш Гарван, ще ти е далеч по-лесно, да знаеш.

Спомените я връхлетяха и Саша отново се озова на Кей 26, а Гарваните мятаха камъни по нея.

— Не съм много по груповите работи.

— Помисли си поне. Получавам допълнителни точки, ако привлека нов член.

Ясно защо любезничеше толкова.

— Точки ли? За какво? Да няма някаква награда?

Той помълча малко, после каза:

— Полагат ми се привилегии, един вид.

Саша се сети за хвалбите на Дейвид Холистър, как се бил изкачил в йерархията. Явно нещо такова имаше предвид, не че й пукаше.

— И в предишното ми училище имаше Гарвани, но миналата нощ всички до един загинаха при инцидент в морето.

Брет извъртя волана толкова рязко, че колата поднесе в снега. Когато успя да я овладее, процеди грубо:

— Какво искаш да кажеш?

— Че съм наясно каква е работата с Гарваните, знам за Ерикс и клетвата. И както казах, не е за мен.

— Какви бяха Гарваните в твоето училище?

— Свити деца, общуваха трудно и не успяваха да се впишат.

— Затова ли не щеш да се включиш? Мислиш си, че и в нашия клуб всички са загубеняци?

— Нямам представа кой членува във вашия клуб, така че не това е причината. Просто тая работа не е за мен. — И толкова. Не можеше ли да я остави на мира?

— Може би ако знаеш повече, ще размислиш.

Знаеше повече от достатъчно.

— Съмнявам се, Брет.

Той отново замълча, после подхвана наново:

— Сигурно ти е кофти, че така натириха майка ти в Русия, а ти остана сам-сама, но Ерикс може да ти помогне. Ела на следващата среща в понеделник и ще видиш, че е готино. Не каним, когото и да е.

— А кой е Ерикс всъщност? Откъде се е взел и защо толкова иска хората да му се кълнат, че ще го следват? Не схващам какво печели от тая работа.

Брет вдигна рамене.

— Просто разсъждава по различен начин. Не е религия. По-скоро начин на живот, прави те по-щастлив.

Саша обаче не смяташе, че Гарваните в „Сейнт Майкъл“ се чувстваха кой знае колко щастливи. Вечно се забъркваха в сбивания и ги наказваха да остават след часовете заради злобните шеги, които си правеха с другите.

— А и умее разни неща, премахва гадостите в живота ти, например това, дето са изгонили майка ти.

— За теб какво направи?

Брет се подсмихна леко.

— Оценките ми в училище и резултатите от SAT бяха доста слаби. Та май се налагаше да се откажа от колежа, но Ерикс ми помогна. Преди седмица получих писмо, че съм приет в университета на Колорадо — той й хвърли бърз поглед. — Освен това имах нужда от нова кола и точно след като се заклех, спечелих петдесет хиляди долара от лотарията. Мама ме закара до Колорадо Спрингс и си взех този хамър.

Значи такава била работата. Полагаш клетвата и ти се сбъдват едно-две желания. Сети се как Миси беше отслабнала, а хилавият Кейси Милс си бе спечелил място в отбора.

— Ист също е Гарван — добави Брет. — Както и гаджето му Джулиан.

— На тях какво им е дал Ерикс?

— Ист спечели конкурс за кратък разказ и получи стипендия. А Джулиан влезе в училище за модели.

— Как точно го прави? И защо толкова му е притрябвало хората да му се кълнат, че предлага такива неща в замяна?

Брет я изгледа сериозно.

— Вярваш ли в Ада?

Саша се втренчи в затрупаното от сняг шосе отпред и съжали, че бе попитала.

— Да, но не размишлявам често в тази посока.

— Ерикс не е точно човек, Саша. Баща му е паднал ангел, който води умрелите в Ада. — Явно бе доловил изражението на лицето й, защото побърза да добави: — Знам, че звучи странно, но кълна се, истина е. Ерикс иска да завоюва Ада от Луцифер и да промени света.

Искаше й се да вярва, че Брет е луд, но след случилото се в Сан Франциско и всичко, което й бе наговорил Алекс, започваше да се плаши, че може би имаше нещо вярно.

— Какво смята да промени?

— Иска Адът да прилича на Рая. Ако хората не се боят от смъртта, ще се държат различно. Няма да има толкова войни и убийства, нито толкова много лоши хора по света.

Имаше нещо сбъркано в тази теория, но в момента й беше трудно да схване какво.

— А единственият начин да превземе Ада е да намери достатъчно хора, които да го следват. Един вид като петиция — колкото повече хора се подпишат, толкова по-голямо внимание привлича. Ако събере милиони последователи, ако един голям процент от хората по света му повярват, ще се превърне в най-важното нещо, в единственото, което има значение. И Адът, какъвто го познаваме, ще изчезне, а Луцифер ще е най-обикновена душа, освен ако не се извини на Бог и не се върне в Рая.

Саша бе изумена. Брет явно си вярваше, а нямаше вид на човек, който се вълнува особено от каквото и да било, камо ли пък от религия.

— Откъде си толкова сигурен, че е такъв, какъвто твърди? Може просто да е смахнат.

— И аз така мислех в началото, Саша. Но като се запознах с него, ми стана ясно, че не е обикновен човек. Изглежда… различен, а и умее да върши неща, каквито никой човек не би могъл да направи.

— Какво например?

— Не мога да ти кажа. Това е една от тайните на Гарваните и сме се заклели нищо да не разкриваме. Но ако дойдеш на срещата, сама ще се убедиш.

— Искаш да кажеш, че и Ерикс ще присъства?

— Възможно е, но дори да го няма, господин Бруно ще ти покаже такива неща, че сериозно ще се замислиш на какво да вярваш и колко е важно нещата да се променят.

Никога не би последвала Ерикс, като знаеше на какво са способни последователите му. Хора, готови да пребият друг човек с камъни, едва ли щяха да направят света по-добър.

Ами ако Гарваните в Телюрайд научеха за рожденото й петно? Дали и Бруно знаеше за Анаво? И ако научеше за белега й, дали нямаше да насъска останалите да я убият? Хич не й се искаше да поема такъв риск.

Но беше ясно, че Брет няма да миряса, ако продължава да се дърпа, така че реши да отговори уклончиво:

— Ще си помисля.

Брет беше обещал да я научи да кара, но още щом слязоха от лифта, зърна някакво момиче с дълга червеникава коса и мигом я заряза.

— Дявол да го вземе, това е Райли Брайън. Хей, Райли, чакай! — Той се спусна след нея и остави Саша да се клатушка сама по нанадолнището след лифтената станция. Едва успя да се махне от пътя на по-опитните скиори, които бързаха към пистата.

Наложи се да се хвърли в една пряспа, за да спре. Огледа се и видя Брет да гони Райли, която уплашено поглеждаше през рамо.

Не беше лесно да изпълзи от пряспата, а после и да се добере обратно до лифта. Склонът пред нея приличаше на пропаст, а не на писта, и стомахът й се преобърна, само като го гледаше. Абсурд. Щеше да се наложи да се моли на чичкото от лифта да я качи обратно и да я върне до базата. Какво унижение.

Но докато се опитваше да събере смелост да го помоли, от лифта слезе някакво момче и се плъзна със ските си към нея.

— Добре ли си?

В гласа му се долавяше някакъв бегъл акцент, като че ли британски.

— Добре съм, съвсем добре.

— Сигурна ли си? Изглеждаш ми малко объркана — той се усмихна насреща й. — Спокойно можеш да си признаеш, че си объркала лифта. Постоянно се случва. Зелените писти са натам. Тази е черна, за експерти. Карала ли си досега?

— Не, никога. — Гласът му й беше познат. Целият й се струваше познат. Но нямаше представа кой е, така че реши, че вероятно й напомня на някого от Сан Франциско.

Очите му бяха скрити зад широка маска с огледално покритие, а на главата си бе нахлупил червена шапка, която не успяваше съвсем да скрие черната му коса. Лицето му беше съвършено, толкова красиво, че Саша не можеше да откъсне очи от него.

— Дай да тръгнем натам — кимна той на север, — към по-полегата писта, и ще ти помогна да се спуснеш.

— Много си мил, но не искам да те бавя. Ще помоля да ме върнат обратно с лифта.

Момчето поклати глава.

— В повечето случаи отказват. — Той се плъзна на метър-два от нея. — Хайде, няма страшно. Ще стоя плътно до теб.

Да се тътри след този невероятно готин тип, очевидно майстор скиор, беше почти толкова унизително, колкото и да се моли да я пуснат на лифта. Но той я чакаше, усмихваше се и се държеше безкрайно дружелюбно.

Когато успя да се изравни с него, момчето кимна одобрително.

— Ще се справиш, не се притеснявай. — Усмихна се. — Казвам се Аякс Декианос. Но всички ми казват Джакс.

— Саша Аненкова. Приятно ми е. — Усети уханието на канела като от горещ чай с подправки, топло и успокояващо. Защо ли миришеше толкова прекрасно? И нима бе възможно човек да изглежда така божествено?

Стресна се, като усети, че и той се е втренчил в нея, а усмивката му се бе стопила.

— Саша — промълви той. — Колко красиво!

За името й ли говореше? Или за нея самата?

— Доста необичайно име имаш — Аякс. А и фамилията ти, Декианос — гръцко ли е?

Той кимна.

— Но не съм грък. Мелез съм, откъдето и да ме погледнеш.

— В Телюрайдли живееш, или си дошъл да покараш?

— Отскоро съм тук, ще живея при баща ми, докато не завърша през май. Преди ходех в пансион в Англия, но ме изритаха, понеже си показах задника пред кралицата.

Англия значи! Това обясняваше акцента. Стори й се, че ъгълчето на устата му леко потрепва.

— Продължавай.

Той се ухили широко, разкривайки съвършено бели зъби.

— Е, добре, не го направих, но истината е далеч по-скучна.

— Дай да чуя.

— Реших да си се прибера у дома и да прекарам малко време със стареца, преди да замина в колежа. Ами ти? Май не си дошла в Телюрайд да караш ски.

— Доста си наблюдателен. — И двамата се разсмяха. — Известно време ще живея при леля ми и вуйчо ми, защото мама… — Не й се искаше да обяснява, затова излъга. — Мама е извън страната по работа.

— И ще ходиш на училище в Телюрайд?

— Точно така.

— Супер. Значи вече познавам един човек. — После посочи напред с щеката си и каза: — Хайде, ще те науча да караш. За нула време ще свикнеш.

И още как! А после можеше да спретне и космическа совалка с голи ръце.

— Успех тогава!

— Е, хайде, не бъди толкова песимистично настроена. Имаш идеалната структура за скиор.

— Така ли?

— Ама да. Имаш си два крака и две ръце.

— Ти на умник ли се правиш?

Отново тази усмивка.

— По-добре, отколкото на тъпак.

Той се плъзна напред и я изчака да го настигне, а после й обясни къде е сбъркала и кое движение е било правилно — не че бяха много.

В продължение на един болезнен половин час я учеше да се спуска по зелената писта, а при първия равен участък я хвана за ръка и я заведе до един паднал дънер сред дърветата, които обрамчваха пистата. Саша свали ските и охотно седна, а той се настани до нея.

— Ето, видя ли — каза й с широка усмивка. — Не беше толкова страшно, нали?

— Много си готин, но няма да те лъжа — предпочитам да се явя на изпит по математика, отколкото да карам още дори сантиметър.

— Толкова ли е зле?

— Колко има до долу?

— Горе-долу колкото сме минали до сега.

Чувстваше се скапана.

— От чисто любопитство, ако не се влачех с теб, за колко време щеше да се спуснеш от върха до долу?

— По тази писта ли? — Очите му светнаха палаво. — Десет минути. Може би осем, ако не валеше сняг.

Саша изпъшка.

— Ужасно съжалявам. И ужасно се срамувам.

— Всичко е наред и е излишно да се срамуваш. Както казах, хората постоянно бъркат лифта.

— Всъщност не съм сбъркала лифта. Дойдох с братовчед ми Брет. Обеща да ме научи да карам и ме качи на лифта, ама после ме заряза.

— Не знае ли, че не можеш да караш?

— Видя една готина мацка и моментално ме забрави.

Джакс се приведе напред, подпря лакти на коленете си и се загледа към пистата и скиорите.

— Гледай сега каква е тайната на карането. Трябва да се отпуснеш, да се успокоиш и да не се стягаш. Огледай се, почувствай планината, снега, наслаждавай се на вятъра в лицето. Ще има да падаш, вярно, но ако се случи, просто се остави на гравитацията. Недей да се бориш. — Той се обърна и я погледна със сериозно изражение. — Как ти звучи?

— Ще опитам.

— Чудесно. — Джакс измъкна малко плоско шишенце от джоба си, отвинти капачката и отпи, преди да й го подаде.

— Алкохолът не ми понася. Веднъж опитах, хем съвсем малко, и после цяла нощ прегръщах тоалетната чиния.

— Това не е алкохол. Сайдер с подправки.

Значи затова миришеше толкова приятно. Саша отпи една глътка и й се прииска да задържи шишето. Топлината плъзна по тялото й като разтопено масло. Отпи още веднъж.

— Невероятно е.

— Изпий го. Приятно е, нали?

Цялото й тяло бе просмукано от топлина.

— Сигурен ли си, че е сайдер?

— Съвсем — май пак го обземаше палаво настроение. — И може би щипка магия.

— Да не ме арестуват?

— Няма. Пий, Саша, и ще видиш колко ще ни е забавно надолу.

Тя изпи всичко до дъно и му подаде шишето.

— Благодаря ти, Джакс.

Беше страшно мил, неочаквано мил. Повечето готини момчета бяха така погълнати от себе си, че въобще не забелязваха околните, но той съвсем не изглеждаше самовлюбен. Напротив, изглеждаше едва ли не скромен, и толкова… добър. А комбинацията между външния му вид и добротата му бе неочаквана за нея и, без да иска, тя вече се чувстваше донякъде привлечена.

Всъщност какъв беше смисълът да се самозаблуждава? С мъка успяваше да се сдържа да не го зяпа. Странна работа. Хем изобщо не беше неин тип.

Последния път бе хлътнала по кльощаво, сухо, русоляво момче, при това стеснително — свиреше на кларинет в училищния оркестър и седеше на един чин с нея в часовете по химия. Тайлър Хъдсън. Колкото и да се мъчеше да флиртува с него, той никога не отвръщаше. Бяха добри приятели — и само толкова.

Тайлър беше точно нейният тип. Не харесваше едри мускулести мъжаги.

Не и досега.

Тя се изправи, сложи си ските и го последва обратно на пистата, съсредоточена и решена да се отпусне, както я бе посъветвал. И колкото и да бе невероятно, успя да се плъзне поне сто крачки, преди да падне. Остави се да се претърколи и бързо се озова обратно на крака. Ставаше все по-лесно. Вече наближаваха края, когато той се провикна:

— Искаш ли да се пуснем още веднъж?

Саша не можа да повярва на ушите си, когато се чу да отговаря:

— Искам.

Какво, за бога, имаше в шишето?

Това бе най-прекрасният ден в живота му. Саша бе очарователна, забавна и невероятно упорита. Гледаше я как постепенно набира увереност, как установява, че умее да кара не по-лошо от другите, виждаше искрената радост в прекрасните й сини очи — беше невероятно.

След третия път вече се чувстваше съвсем смела. Твърде смела. Науми си да се спусне встрани от основната писта, по тясната просека, която се виеше между дърветата и се включваше обратно в пистата. Джакс тръгна след нея и изпадна в ужас, когато я видя как лети напред и не успява да вземе завоя. Падна тежко и се опита да се претърколи, но кракът й се оплете в ските и се блъсна странично в една скала. Джакс чу, как костта изхрущява, и разбра, че е счупена още преди Саша да усети болката.

Със свито гърло се хвърли към нея и за малко сам да се пребие в скалата. Бързешком смъкна ските и коленичи до нея, припряно свали ръкавиците си, за да може внимателно да разплете бъркотията от ски, щеки и крака.

Саша лежеше в снега с разпилени златисти коси, мигаше срещу него, видимо уплашена, и се бореше със сълзите.

— Май трябва да викнеш спасителния отряд.

— Може би няма да се наложи. — Той се съсредоточи, положи ръце върху крака й, точно над счупената фибула. Костта бавно зарасна под пръстите му. После вдигна очи към лицето й и прочете точно това, което очакваше. Шок. Смайване. И страх.

— Как го направи?

Налагаше се веднага да й изтрие паметта да забрави, че кракът й е бил счупен, а той го е излекувал, и да помни единствено, че е паднала. И да не си спомня, че е видяла очите му без очилата.

Той ги метна настрана, приведе се над нея, плъзна пръсти в копринените й коси и я целуна. Тя имаше вкус на карамел — едновременно сладък и солен.

Саша отвърна на целувката едва след няколко секунди и Джакс осъзна, че дори сега продължава да го следва, да го имитира, както бе правила цялата сутрин. Беше толкова неопитна в целувките, колкото и в ските. На седемнайсет, почти осемнайсет, и никога не се бе целувала.

Имаше нещо така… невинно, невероятно, прекрасно в това, че бе първият, с когото се целуваше, че чак му стана неудобно от собствената му сантименталност.

Целувайки я, стоейки толкова близо до Анаво, Джакс за първи път разбра какво би било да постигне покой. Беше опияняващо. Невъзможно бе да се откъсне. Наложи се да впрегне огромно количество воля, за да отдели устните си от нейните, но дори и след това не се отдръпна изцяло, продължи да се взира в невероятните й очи с цвета на здрачаващо се небе, тъмносини и озарени от светлината на душата й. Тя го гледаше, без да трепне, без да го съди. Точно както в Сан Франциско — виждаше какво се крие в очите му, но не се страхуваше. Изпитваше любопитство, може би смут, но не и страх.

— Джакс, кой всъщност си ти?

Лицата им бяха на сантиметри едно от друго.

— А ти как мислиш?

— Не… не знам, но в момента в живота ми се случват всякакви странни неща и се чудя дали срещата ни не е нещо повече от щастливо съвпадение, както ми се стори първоначално.

— Ами ако ти кажа, че цял живот съм те търсил?

— Ще реша, че или ме сваляш по крайно изтъркан начин, или знаеш какво… хм… ме отличава от другите момичета.

Той приведе глава, докато устните му почти докоснаха ухото й.

— Ти си Анаво.

Саша цялата настръхна и извъртя глава, така че носовете им се опряха.

— Откъде знаеш?

— Умея инстинктивно да разпознавам Анаво.

— А ти… има ли причина да ме мразиш?

Явно се страхуваше да не я заведе при Ерикс, опасяваше се, че щом знае коя е, значи й е враг.

— Напротив, Саша. Заради това, което съм, не бих могъл да бъда с друго момиче, освен с Анаво. И това, че те открих, е ужасно важно за мен.

Тя се намръщи леко.

— Затова ли прекара цялата сутрин с мен?

— Затова те заговорих. А прекарах сутринта с теб, защото ми беше приятно.

Останаха да лежат в снега, втренчени един в друг. Накрая тя прошепна.

— Значи Анаво наистина съществува?

— Наистина.

Тя го целуна отново. Харесваше го, сигурен беше. Ако се придържаше към плана си, дали утре щеше да го харесва малко повече? Ами на следващия ден? Дали в крайна сметка щеше да се влюби в него? А дали той някога щеше да съумее да я обича така, както трябваше?

Джакс остави въображението си да се лута на воля, да бърза към деня, в който Саша щеше да го приеме, да прегърне безсмъртието и да стане Мефисто.

Като него.

Най-после откъсна устни от нейните, изправи се на крака и се втренчи в нея, дишайки накъсано, запъхтяно.

Тя с мъка се изправи до седнало положение и премигна срещу него, видимо объркана.

— Джакс, какво има? — После отклони очи и се изчерви. — Хич не ме бива в целувките, а?

— Не, Саша, беше прекрасно.

Тя цялата беше прекрасна, дете на светлината. Една на милиарди. Колко невероятно, че я бе открил. И цяло чудо, че бе предопределена за него. Но едва сега, за първи път от безброй много години, в които мечтаеше и се надяваше да открие своята Анаво, се замисли какво трябваше да се случи, за да може да я задържи. Тя трябваше да се съгласи да стане Мефисто, да се откаже тъкмо от онова, което й позволяваше да понася присъствието му. А когато промяната приключеше, когато окончателно се превърнеше в Мефисто, щеше да е като него, вечно преследвана от тъмната си страна. Щеше да загуби покой. Можеше ли да й причини такова нещо?

Но нима би могъл да се откаже? Тъмната му душа копнееше за светлината на нейната, жадуваше за нея, както удавник жадува за глътка въздух. Всичките му инстинкти го тласкаха към една и съща цел — да заяви правата си върху нея, да я задържи, да я направи своя и в крайна сметка да я превърне в Мефисто. Но инстинктите не отчитаха емоциите. Никога не му бе хрумвало, че би могъл да се колебае.

И все пак, докато гледаше прелестното й лице, широко отворените й бистри очи, се чувстваше като истинско чудовище, решено да опозори принцесата, да я завлече в тинята, за да заживее с нея.

Какво, по дяволите, му ставаше? Не можеше да си позволи подобна сълзлива сантименталност. Та от това зависеше много повече от собственото му изкупление. Имаха нужда от нея. Колкото повече нарастваха редиците им, толкова по-малко Ския и изгубени души щяха да бродят по света. Би могла да роди синове и дъщери, които също да станат Мефисто. Ако отказваше да се бори за нея заради себе си, то трябваше да го направи заради братята си, заради човечеството. Въодушевлението му се изпари напълно. Изтика чувството на вина, сложи обратно очилата си и изтри паметта й от последните десет минути.

Тя замига бързо-бързо с объркано изражение. Погледна надолу, докосна крака си, после устните си и накрая извърна лице към него и го погледна.

— Колко странно. За момент сякаш забравих, че съм си счупила крака и че ти го излекува, а после се сетих. — Тя поклати глава, сякаш да избистри мислите си. — Чух те да казваш: „Забрави всичко след падането“ и действително забравих, но после отново си спомних.

Дъхът му секна, обзеха го паника и ужас. Защо споменът не бе изчезнал? Такова нещо не му се беше случвало досега.

— Аз… ти…

Как беше възможно все още да помни? Не го помнеше от Сан Франциско, в това беше сигурен. А щом се бе получило тогава, защо не се получаваше сега?

— Как го направи, Джакс? — Тя се втренчи в него с широко отворени очи. — И защо го направи?

Супер. Бяха прекарали заедно едва три часа и вече бе успял да прецака всичко.