Извисяване

11

Когато си тръгваха, Дирдри Маккъм не беше на мястото на оберкелнера при входа; стоеше на тротоара, в подножието на стълбището и гледаше към светофара на Калаения мост. Обърна се към Елис и се усмихна:

— Извинете, дали ще мога да си кажа две думи с господин Кери насаме? Само за минутка.

— Да, разбира се. Скот, отивам отсреща да разгледам витрината на книжарницата. Изсвири с клаксона, когато си готов.

Доктор Боб пресече Главната (пуста както обикновено около осем вечерта) и Скот се обърна към Дирдри. Усмивката ѝ бе изчезнала. Личеше, че е ядосана. Беше се надявал да оправи нещата, като отиде на вечеря в „Божествените фасулчета“, но вместо това ги беше влошил. Не знаеше защо, но беше доста очевидно, че е така.

— Какво има, госпожо Маккъм? Ако е още заради кучетата…

— Как би могло да бъде, след като вече ги разхождаме в парка? Или поне се опитваме. Каишките им все се оплитат някъде.

— Можете да ги разхождате и по „Вю“ — каза Скот. — Казах ви. Само събирайте…

— Стига толкова за кучетата. — Сиво-зелените ѝ очи само дето не започнаха да хвърлят искри. — Тази тема е приключена. Нещо друго, което трябва да бъде приключено, е вашето поведение. Нямаме нужда да ни защитавате в местната мазна дупка и да възобновявате тема, която тъкмо бе започнала да затихва.

„Ако си мислиш, че е затихнала, значи не си видяла на колко малко витрини още държат твоя плакат“ — помисли си Скот. Вместо това каза:

— Закусвалнята на Патси е последното място на света, което можете да наречете мазнина дупка. Може да не поднася вашия тип храна, но е чисто.

— Чисто или мръсно, не това е същественото. Ако имаме нужда някой да ни защитава, аз лично ще го направя. Аз… ние нямаме нужда да се правите на сър Галахад. Най-малкото, че сте минали възрастта за такива изпълнения. — Погледна за момент корема му. — И освен това сте твърде пълен.

Предвид на сегашното състояние на Скот тази язвителна забележка изобщо не го засегна, но той изпита известно злорадо удоволствие от думите ѝ, защото самата тя сигурно щеше да се вбеси, ако чуеше как мъж казва за жена, че е твърде стара и дебела, за да играе ролята на Гуиневир.

— Разбрах — каза той. — Ще си взема бележка.

Тя като че ли се стъписа за момент от смиреността на отговора му — сякаш се беше прицелила в лесна мишена и неочаквано бе пропуснала.

— Това ли е всичко, госпожо Маккъм?

— Още нещо. Искам да стоите далеч от моята съпруга.

Така Скот разбра, че двете с Доналдсън са говорили. Сега той на свой ред се смути. Дали Миси бе казала на Маккъм, че е ходила при него, или може би, за да запази мира, ѝ е казала, че Скот е ходил при нея? Ако решеше, той можеше да ѝ навлече неприятности, но не искаше. Не беше специалист по браковете — собственият му бе показателен пример — но имаше чувството, че проблемите с ресторанта вече поставят отношенията на двойката под достатъчно напрежение.

— Добре — отговори той. — Сега свършихме ли?

— Да. — И както при първата им среща, преди да затвори вратата в лицето му, тя добави: — Добра дискусия.

Скот се загледа след нея, докато тя се изкачваше по стълбите, стройна и пъргава с черния панталон и бялата риза. Представи си я как тича нагоре-надолу по стъпалата на сцената много по-бързо, отколкото той би могъл дори и след като свали двайсет килограма, леко като балерина. Какво бе казал Майк Бадаламенте? „Нямам търпение да тичам с нея, не че ще тичам дълго редом с нея.“

Бог ѝ беше дал красиво тяло за тичане и Скот искрено ѝ желаеше да се наслаждава повече на този дар. Подозираше, че зад тази надменна усмивка Дирдри Маккъм не се радва много на живота.

— Госпожо Маккъм?

Тя се обърна. Погледна го.

— Вечерята наистина беше много вкусна.

Тя не се усмихна на това, нито надменно, нито любезно.

— Добре. Предполагам, че вече сте предали похвалата си на Миси чрез Джина, но с удоволствие ще ѝ кажа още веднъж. А сега, след като вече бяхте тук и демонстрирахте, че сте от лагера на толерантните широкоскроени ангели, можете спокойно да продължите да се храните при Патси. Мисля, че така за всички ще бъде най-лесно.

Тя влезе в ресторанта. Скот остана за минута на тротоара. Чувстваше се… как? Беше някаква странна смесица от емоции, за която предполагаше, че няма еднозначно определение. Сконфузен, да. Леко развеселен, да. Малко ядосан. Но най-вече, тъжен. Това бе жена, която не искаше помирение, а той — наивно, както изглеждаше — си беше мислил, че всеки иска.

„Може би доктор Боб е прав и аз съм още дете — помисли си Скот. — По дяволите, дори не знам кой е Милбърн Стоун.“

На улицата беше твърде тихо и го досрамя да натисне клаксона, затова пресече и спря до Елис пред витрината на книжарницата.

— Изяснихте ли си нещата? — попита доктор Боб.

— Не точно. Тя ми каза да не закачам съпругата ѝ.

Доктор Боб се обърна към него:

— В такъв случай те съветвам да я послушаш.

Скот закара Елис у дома и за щастие по време на пътуването доктор Боб не направи опити да го убеждава да отиде в градската болница, „Мейо“, Кливландската клиника или НАСА. Вместо това, когато слезе, благодари на Скот за приятната вечер и му каза, че ще поддържат връзка.

— Разбира се — отговори той. — Сега сме един вид партньори в тази работа.

— В такъв случай може да ми дойдеш на гости, примерно в неделя. Майра още няма да я има и можем да погледаме „Патриотите“ на горния етаж, а не в моето жалко подобие на мъжка бърлога. Освен това искам да направя някои измервания. Ще започна да водя записки. Нали поне това ще позволиш?

— Да, за футбола, не за измерванията — отговори Скот. — Поне засега. Става ли?

— Приемам решението ти — каза доктор Боб. — И вечерята наистина беше много вкусна. Месото изобщо не ми липсваше.

— И на мен — рече Скот, макар че не беше съвсем вярно.

Когато се върна у дома, направи сандвич със салам и кафява горчица. После се съблече и се качи на кантара. Отказа измерванията, защото беше сигурен, че доктор Боб ще иска да го претегля всеки път, когато проверява мускулната му плътност, а той имаше предчувствие — или може би някакво дълбоко физическо себепознание — което сега се оказа вярно. Сутринта бе тежал малко над 90 кг. Сега, след обилната вечеря и солидния сандвич — 89,50.

Процесът се ускоряваше.