Извисяване

32

Вратата на къщата бе затворена, но отключена. Дирдри влезе, без да я отваря изцяло заради течението. Запали лампата в коридора, за да разсее сенките, после влезе в хола. Скот беше в инвалидната количка. Бе успял да се намести частично в превръзката, закрепена за облегалката, но тялото му висеше във въздуха над седалката, без да се опира в нея, и едната му ръка стърчеше безпомощно настрани. Лицето му блестеше от пот и предната част на ризата му беше тъмна от нея.

— За малко да изпусна момента — каза той. — Беше задъхан. — Трябваше да доплувам до количката. Бруст, ако щеш вярвай.

Дирдри му вярваше. Тя се приближи, застана пред количката и го погледна учудено.

— От колко време седиш така?

— От известно време. Исках да изчакам да се стъмни. Сега тъмно ли е?

— Почти. — Тя коленичи. — О, Скот. Това е толкова лошо.

Той поклати бавно глава, сякаш се намираше под вода:

— Разбираш, че не е съвсем така.

Тя мислеше, че разбира. Надяваше се, че разбира.

Скот се помъчи да овладее своята носеща се във въздуха ръка и най-накрая успя да я пъхне в съответната дупка на жилетката.

— Можеш ли да закопчаеш катарамите на коланите през гърдите и кръста ми, без да ме докосваш?

— Ще опитам — каза тя, но на два пъти кокалчетата на пръстите ѝ го докоснаха, докато стоеше на колене пред инвалидната количка (веднъж страната и веднъж рамото).

И двата пъти тя усети, че тялото ѝ се издига и после пак се спуска. Стомахът ѝ се преобръщаше при всеки контакт — чувство, което, спомни си, баща ѝ наричаше „опс-миличко“ всеки път, когато минеше с колата през голяма бабуна. Или, да — Миси имаше право — както, когато се возиш на увеселително влакче и то достигне най-високата точка и увисне там за миг, преди да се спусне стремително.

Най-сетне успя.

— Сега какво?

— След малко ще пробваме нощния въздух. Но първо отиди в дрешника, онзи при главния вход, където държа обувките си. Има хартиена торбичка и въже. Мисля, че можеш да избуташ количката, но ако не можеш, ще трябва да я вържеш с въжето и да я издърпаш.

— И си сигурен в това?

Той кимна и се усмихна:

— Мислиш ли, че искам да прекарам остатъка от живота си вързан с това нещо? Или да трябва някой да се качва на стълба, за да ме храни?

— От това може да стане много забавно видео за „Ютюб“.

— Никой няма да повярва, че е истинско.

Тя намери въжето и кафявия плик и ги донесе в хола. Скот протегна ръце.

— Хайде, моето момиче, да видим колко те бива. Хвърли ми плика от там.

Тя го направи и беше добро хвърляне. Пликът описа дъга във въздуха към протегнатите му ръце… и спря на по-малко от сантиметър над дланите му… после бавно се спусна в тях. Сетне пликът сякаш натежа и Дирдри си спомни какво бе обяснил по-рано: че нещата са тежки за него. Дали това беше парадокс? Каквото и да беше, от това я заболяваше глава, пък и сега нямаше време да мисли за тези неща. Той бръкна в плика и извади предмет с квадратна форма, увит в дебела хартия, украсена със звезди. Отдолу се подаваше плосък червен език с дължина около петнайсет сантиметра.

— Това се казва „Небесна светлина“. За сто и петдесет долара от пиротехническия завод в Оксфорд. Купих го онлайн. Надявам се, че ще свърши работа.

— Как ще го запалиш? Как ще успееш, когато… когато ти…

— Не знам дали ще мога, но имам увереност. Има самозапалващ се фитил.

— Скот, трябва ли да правя това?

— Да — каза той.

— Наистина ли искаш да си отидеш?

— Да — каза той. — Време е.

— Навън е студено, а ти си целият в пот.

— Няма значение.

За нея обаче имаше. Тя се качи в спалнята му и дръпна завивката от леглото, в което беше спано — в някакъв момент поне — но нямаше отпечатък от тялото му върху матрака или от главата му на възглавницата.

Дирдри слезе в хола и му хвърли завивката, както бе направила с хартиения плик. Пред смаяния ѝ поглед завивката също спря във въздуха… разстла се… и после се спусна върху гърдите и коленете му.

— Увий се хубаво.

— Слушам, госпожо.

Тя изчака Скот да се завие, после бутна влачещата се на земята част под краката му. Този път повдигането беше по-сериозно, двойно „опс-миличко“, вместо единично. Коленете ѝ се вдигнаха от пода и тя усети, че косата ѝ хвръква нагоре. След като свърши това и когато коленете ѝ отново опряха дъските, Дирдри вече по-добре разбираше защо той все още може да се усмихва. Спомни си нещо, което беше чела в колежа — Фокнър може би: „Гравитацията е котва, която ни дърпа към гроба.“ За този мъж нямаше да има гроб и нямаше повече гравитация. Той имаше специално разрешение.

— Уютно като мишчица в дупка — каза той.

— Не се шегувай, Скот. Моля те.

Тя отиде зад количката и постави колебливо ръце на стърчащите дръжки. Нямаше нужда от въже; теглото ѝ се запази. Избута го до вратата, на верандата, после надолу по рампата.