Извисяване

22

Разказа им всичко. Облекчението беше огромно. Майра изглеждаше леко озадачена, сякаш не беше разбрала съвсем, но Миси гледаше смаяно.

— Не е възможно. Човешкото тяло се променя при сваляне на килограми, това е доказан факт.

Скот се поколеба, после отиде до дивана, където бяха седнали двете с Дирдри.

— Дай ръка. Само за секунда.

Тя протегна ръка. „Толкова малко едва ли ще навреди“ — помисли си той и се надяваше, че е прав. Нали беше вдигнал Дирдри на крака, когато бе паднала, и с нея всичко беше наред.

Хвана ръката на Миси и я дръпна. Тя се изстреля от дивана. Косата ѝ се развя, очите ѝ се ококориха. Той я хвана, за да я спре да не се блъсне в него, вдигна я, остави я обратно на дивана и се отдръпна. Когато ръцете му се отделиха от нея, тя сви колене и теглото се завърна в тялото ѝ. Миси се изправи и се втренчи в него с широко отворени от удивление очи.

— Ти… аз… Исусе!

— Как беше? — попита доктор Боб. Беше се навел напред, както седеше на стола, и гледаше с грейнали очи. — Кажи!

— Беше… ами… не мога да определя.

— Пробвай — настоя той.

— Беше малко като на влакче в увеселителен парк, когато се издига до най-високата точка и започва да се спуска. Стомахът ми се качи в гърлото… — Тя се засмя с треперещ глас, все още загледана в Скот. — Всичко се качи нагоре!

— Пробвах това с Бил — каза Скот, като кимна към котарака, изтегнал се върху тухлената камина. — Направо полудя. Издра ръката ми в паниката да скочи обратно на земята, а Бил никога не драска.

— Всичко ли, което хванеш, става безтегловно? — попита Дирдри. — Истина ли е?

Скот се замисли за момент. Мислеше за това често и понякога му се струваше, че случващото се с него не е куриозен феномен, а нещо като микроб или вирус.

— Живите същества нямат тегло. Поне за тях, но…

— Имат тегло за теб.

— Да.

— А другите неща? Неодушевените предмети?

— Когато ги държа… или ги нося… не. — Той сви рамене. — Никакво тегло.

— Как е възможно? — попита Майра. — Как е възможно да бъде? — Погледна съпруга си. — Знаеш ли?

Той поклати глава:

— Доколкото ми е известно, никога не е имало подобен случай.

— Как започна? — попита Дирдри. — Какво го причинява?

— Нямам представа. Дори не знам кога започна, защото нямах навик да следя теглото си и когато забелязах, процесът беше напреднал.

— В кухнята каза, че не е безопасно.

— Казах, че може да не е безопасно. Не знам със сигурност, но такава внезапна безтегловност може да прецака сърцето… кръвното налягане… мозъка… де да знам?

— Астронавтите са в безтегловност — изтъкна Миси. — Или почти. Предполагам, че тези, които са на орбита около Земята, все още са подложени на някакво гравитационно привличане. И онези, които са ходили на Луната, също.

— Не е само това, нали? — попита Дирдри. — Страхуваш се, че може да е заразно.

Скот кимна:

— Хрумна ми такава идея.

Настъпи кратко мълчание, докато всички се опитваха да осмислят непонятното. После Миси каза:

— Трябва да отидеш в болница! Трябва да те изследват! Нека лекарите, които… които разбират от такива неща…

Замълча, когато си даде сметка, че очевидно нямаше лекари, които разбират от такива неща.

— Може да намерят начин да обърнат процеса — продължи след малко. Погледна Елис: — Ти си лекар. Кажи му!

— Казвах му — отговори доктор Боб. — Много пъти. Скот отказва. Първо мислех, че греши — че го прави от инат — но после промених мнението си. Силно се съмнявам, че това явление може да бъде научно изследвано. Може да спре от само себе си… дори да се обърне… но мисля, че и най-добрите лекари на света няма да го разберат, камо ли да му повлияят по един или друг начин, положително или отрицателно.

— И нямам никакво желание да прекарам останалата част от моята програма за отслабване в болнична стая или обществена институция, докато ме ръчкат и бодат с игли — заяви Скот.

— Или като обществена атракция, предполагам — добави Дирдри. — Разбирам те. Отлично те разбирам.

Скот кимна:

— Значи ще разберете, когато ви помоля да обещаете, че това, което чухте тук, няма да излиза от тази стая.

— Но какво ще стане с теб? — възкликна Миси. — Какво ще се случи с теб, когато не ти остане тегло?

— Не знам.

— Как ще живееш? Не можеш просто… просто… — Тя се огледа отчаяно, сякаш се надяваше някой да завърши мисълта ѝ. Никой не го направи. — Не можеш просто да си летиш под тавана.

Скот, който вече беше мислил за такъв живот, отново сви рамене.

Майра Елис се приведе напред. Стискаше ръце толкова силно, че кокалчетата на пръстите ѝ бяха побелели.

— Много ли те е страх? — попита. — Предполагам, че се страхуваш.

— Там е работата — отговори Скот. — Не ме е страх. Отначало, да, но сега… не знам… вече съм го приел.

В очите на Дирдри имаше сълзи, но тя се усмихна:

— Мисля, че разбирам и това.

— Да — каза той. — Мисля, че разбираш.