Извисяване

26

Тази година в Западен Мейн януари беше топъл, с температури около десет градуса. Два дни след обаждането на доктор Боб се вдигна до петнайсет и децата тръгнаха на училище с леки якета. През нощта обаче захладя и заваля мокър, зърнест сняг.

Скот дори не забеляза. Цяла вечер седя на компютъра и поръчва различни неща. Можеше да намери всичко в града: инвалидната количка и гръдната превръзка — на санитарния щанд в универсалния магазин, където бе купил бонбоните за Хелоуин; рампата и скобите — в железарията на „Парди“, но местните приказваха твърде много. И задаваха твърде много въпроси. Той не искаше това.

Снегът спря около полунощ, а сутринта бе ясна и студена. Новият сняг, със замръзнала коричка отгоре бе ослепителен. Сякаш моравата и алеята пред дома му бяха напръскани с прозрачна пластмаса. Скот облече якето си и излезе да си вземе пощата.

Беше получил навика да пропуска стъпалата и просто да скача от верандата на алеята. Краката му, с безумно свръхразвити мускули за теглото му, като че ли копнееха за тази експлозия на енергия.

Сега пак скочи, но се приземи върху ледената коричка, краката му се хлъзнаха напред. Той падна по задник и отначало се засмя, но после се разтревожи, защото започна да се пързаля. Понесе се по наклонената морава по гръб като топка за боулинг, набирайки скорост с приближаването си към улицата. Посегна да се хване за един храст, но клоните бяха обледенени и ръката му се изплъзна. Той се претърколи по корем и се разкрачи, като си мислеше, че това ще го забави. Но не стана. Така само се обърна настрани.

„Ледената кора е дебела, но не чак толкова — помисли си. — Ако тежах толкова, колкото изглежда, щях да я счупя и да се спра. Но не тежа. Нося се към улицата и ако мине кола, може би няма да успее да спре навреме. Така вече няма да се притеснявам за ден «Нула.»“

Не стигна толкова далеч. Блъсна се в стълба, на който бе закачена пощенската кутия, и ударът беше достатъчно силен, за да му изкара въздуха. Когато се окопити, опита да се изправи. Отново се хлъзна на леда и падна. Опря краката си в стълба и се изтласка. Това също не помогна. Плъзна се два-три метра нагоре, но изгуби инерция и се изпързаля обратно надолу до стълба. Опита се да се изправи, като се държеше за стълба, но пръстите му се хлъзгаха по заледеното дърво. Беше си забравил ръкавиците и ръцете му започнаха да губят чувствителност.

„Имам нужда от помощ“ — помисли си и името, за което първо се сети, беше Дирдри. Бръкна в джоба на якето, но като никога беше забравил телефона вкъщи. На бюрото в кабинета. Помисли дали все пак да не слезе до улицата, да допълзи до тротоара и да махне на някоя преминаваща кола. Все някой щеше да спре и да му помогне, но този някой щеше да задава въпроси, а Скот не искаше да отговаря. На алеята пред дома му беше още по-безнадеждно — беше се превърнала в ледена пързалка.

„Ето ме сега — помисли си — като обърната по гръб костенурка. Ръцете ми изтръпнаха, скоро и с краката ми ще се случи същото.“

Изви врат и погледна към голите дървета с леко поклащащи се клони на фона на безоблачното синьо небе. Погледна пощенската кутия и видя, че може би има решение за своя трагикомичен проблем. Седна с крака от двете страни на стълба и се хвана за металния флаг отстрани на кутията. Ламарината беше хлабаво закрепена и две силни дръпвания бяха достатъчни, за да се откачи. С помощта на назъбения метален лист Скот изкопа две дупки в ледената кора. Опря се с едното коляно в едната, после стъпи с другия крак в другата. Изправи се, като се държеше за стълба със свободната си ръка за равновесие. Добра се през моравата до стълбите на верандата, като копаеше в кората, правеше стъпка напред, после пак копаеше.

По улицата минаха няколко коли и някой изсвири с клаксон. Скот вдигна ръка и махна, без да се обръща. Когато стигна до стълбите, вече изобщо не чувстваше ръцете си и едната кървеше на две места. Гърбът го болеше адски. Скот тръгна да се качва към вратата, подхлъзна се и едва успя да се хване за заледения железен парапет, преди пак да се изпързаля надолу към пощенската си кутия. Не беше сигурен, че ще има сили да допълзи обратно, дори с вече изкопаните дупки за стъпване. Беше изтощен и вмирисан на пот под якето. Легна в коридора. Бил дойде да го погледне — но не твърде близо — измяука разтревожено.

— Добре съм — каза Скот. — Не се тревожи, ще има кой да те храни.

„Да, добре съм — помисли си. — Само малко се попързалях навън. Но тук започват истинските неприятности.“

Замисли се, че ако има някакво утешение, то е, че тези неприятности няма да продължат дълго.

„Но трябва да монтирам тези скоби и рампата възможно най-скоро. Няма много време.“