Извисяване

6

Два дни след телефонния разговор с доктор Боб някой почука на вратата на Скот. Ако беше пуснал музиката малко по-силно — сега слушаше „Рамоунс“ — изобщо нямаше да чуе и посетителят можеше да си тръгне. Вероятно с облекчение, защото, когато той отвори входната врата, там стоеше Миси Доналдсън. Изглеждаше изплашена почти до смърт. Скот я виждаше за пръв път, след като беше снимал как Ди и Дъм се облекчават на моравата му. Предполагаше, че Дирдри е удържала на думата си и сега жените разхождат кучетата си в градския парк. Ако позволяваха на боксерите да тичат свободно там, вече наистина можеха да имат проблеми със службата за контрол на бездомните животни, колкото и добре възпитани да бяха кучетата. В парка бяха задължени да ги държат на каишка. Скот бе виждал табелите.

— Госпожо Доналдсън. Здравейте.

Това бе и първият път, когато я виждаше сама, и затова много внимаваше да не прекрачи прага и да не прави резки движения. Тя изглеждаше готова да скочи и да избяга като сърна при всяко такова действие от негова страна. Беше блондинка, не чак такава красавица като партньорката си, но със сладко личице и ясни сини очи. Имаше вид на крехко същество и навяваше у Скот спомени за декоративните порцеланови чинии на майка му. Трудно бе да си представиш тази жена в кухня на ресторант, да снове между тенджери и тигани сред облаци от пара, да сипва в чинии вегетариански ястия и да хока помощния персонал.

— С какво мога да ви помогна? Искате ли да влезете? Имам кафе… или чай, ако предпочитате.

Тя поклати глава още преди той да изрече докрай тези банални любезности, и го направи толкова енергично, че опашката ѝ се размята силно.

— Идвам само да се извиня. От името на Дирдри.

— Няма нужда. И не е необходимо да водите кучетата чак до парка. Единственото, за което ви моля, е да си носите няколко пликчета за изпражнения и да проверявате моравата ми на връщане. Не искам твърде много, нали?

— Не, съвсем не. Дори предложих това на Дирдри. Но тя за малко да ми откъсне главата.

Скот въздъхна:

— Съжалявам да го чуя. Госпожо Доналдсън…

— Можете да ме наричате Миси, ако искате. — Тя изрече това, като сведе очи и леко се изчерви, сякаш бе казала нещо твърде дръзко.

— С удоволствие. Защото единственото, което искам, е да бъдем добри съседи. Повечето хора тук, на „Вю“, са свестни, знаете. Може би съм създал грешно впечатление за себе си, макар че как бих могъл да създам правилно, не знам.

Все така свела очи, тя каза:

— Живеем тук от близо осем месеца и единственият път, когато сте говорили с нас — с някоя от нас — беше, когато кучетата ни нацапаха моравата ви.

Това бе по-близко до истината, отколкото на Скот би му харесало.

— Дойдох с торбичка понички, след като се нанесохте — оправда се той (доста тихо), — но тогава не бяхте вкъщи.

Очакваше Миси да попита защо не е опитал пак, но тя не го направи.

— Дойдох да се извиня заради Дирдри, но и да обясня. — Тя го погледна в очите. Очевидно ѝ костваше усилие (стискаше ръце на нивото на кръста си), но все пак го направи. — Тя не е сърдита специално на вас, наистина… Е, сърдита е, но не само на вас. Тя се сърди на всички. Касъл Рок беше грешка. Дойдохме тук, защото мястото беше почти готово за започване на бизнес, цената бе добра и искахме да се махнем от града — от Бостън, искам да кажа. Знаехме, че има риск, но изглеждаше приемлив. И градчето е много красиво. Но сигурно знаете това.

Скот кимна.

— Но вероятно ще изгубим ресторанта. Ако до Свети Валентин нещата не потръгнат, със сигурност. Това е единствената причина, поради която Дирдри се съгласи да я сложат на онзи плакат. Тя не иска да признае колко лошо е положението, но го знае. И двете го знаем.

— Дирдри спомена за туристите, които идват да гледат есенните листа… и всички твърдят, че миналото лято е било особено добро…

— Лятото наистина беше добро — призна тя, вече малко по-разпалено. — Що се отнася до есенните туристи, някои идват тук, но повечето отиват на запад, в Ню Хемпшир. В Норт Конуей имат цял куп лъскави магазини и много повече залъгалки за туристите, отколкото тук. Предполагам, че когато дойде зимата, ще започнат да минават скиори, отиващи към Бетъл или Шугарлоуф…

Скот знаеше, че повечето скиори заобикалят Рок по шосе 2 към скикурортите в Западен Мейн, но не искаше да я разстройва повече.

— Само че когато дойде зимата, имаме нужда местните да ни подкрепят. Сигурно знаете как е. Местните търгуват помежду си в студения сезон, колкото да изкарат до завръщането на летовниците. Железарията, складът за дърва, закусвалнята на Патси… всички оцеляват по този начин през слабите месеци. Само че във „Фасулчетата“ не влизат много от местните. Някои идват, но не са достатъчно. Дирдри казва, че ни отбягват не просто защото сме лесбийки, а защото сме женени лесбийки. Не ми харесва да си мисля, че е така… но може би е права.

— Сигурен съм…

Скот замълча. Че не е вярно? Откъде, по дяволите, можеше да е сигурен, когато дори не се беше замислял за това?

— За какво сте сигурен? — попита тя. Не нахално, а с искрено любопитство.

Той отново се замисли за кантара и за безмилостното намаляване на числата.

— Всъщност не съм сигурен за нищо. Ако това е вярно, съжалявам.

— Трябва да дойдете някоя вечер — каза тя.

Това можеше да е заядлив начин да му намекне, че досега не е стъпвал в „Божествените фасулчета“, но едва ли беше така. Скот не мислеше, че тази млада жена е толкова заядлива.

— Ще дойда — обеща той. — Предполагам, че предлагате… фасул?

Тя се усмихна. Лицето ѝ се озари.

— О, да, много видове.

Той също се усмихна:

— Май беше глупав въпрос.

— Трябва да тръгвам, господин Кери…

— Скот.

Тя кимна:

— Добре, Скот. Беше ми приятно да поговорим. Трябваше ми много смелост, за да дойда, но се радвам, че го направих.

Тя му подаде ръка. Скот я стисна.

— Може ли да ви помоля само за още нещо? Ако случайно видите Дирдри, не ѝ казвайте, че съм идвала.

— Разбира се — отговори той.