34

Скот бавно се издигна от инвалидната количка и завивката се повлече под него като рокля. Чувстваше се нелепо, като Мери Попинс, само че без чадър. Вятърът го подхвана и той се понесе по-бързо нагоре. Той стисна завивката с една ръка и притисна „Небесната светлина“ до гърдите си с другата. Видя обърнатото нагоре лице на Дирдри като смаляващ се кръг. Видя как тя му маха, но ръцете му бяха заети и не можеше да ѝ отвърне със същото. Видя как и другите му махат от Вю Драйв. Видя светлините на фенерчетата им, насочени към него, забеляза как постепенно се сближават, докато тъй набираше височина.

Вятърът се опита да го завърти, което му припомни как се беше изпързалял настрани при нелепото си пътуване надолу по заледената морава към пощенската кутия, но сега опъна част от завивката откъм посоката на вятъра и се стабилизира. Може би не му оставаше много време, но това нямаше значение. В момента единственото, което искаше, бе да погледне надолу и да види приятелите си — Дирдри до инвалидната количка на моравата и другите на улицата. Мина покрай прозореца на спалнята си и видя, че лампата още свети и хвърля жълти ивици върху леглото му. Видя нещата на бюрото си — часовника, гребена, малка пачка банкноти — които никога повече нямаше да докосне. Издигаше се все повече и на лунната светлина видя нечие фризби, заклещило се в една чупка на покрива може би още от времето, преди с Нора да купят къщата.

„Това дете може вече да е възрастен човек — помисли си. — Може да пише статии в Ню Йорк, да копае канали в Сан Франциско или да рисува в Париж. Загадки, загадки, загадки.“

Топлото течение от къщата го подхвана и той се заиздига по-бързо. Градът се разкри под него като гледан от дрон или нископрелитащ самолет, лампите по Главната и Касъл Вю бяха като перли на гердан. Скот видя коледната елха, която Дирдри бе запалила преди повече от месец и която щеше да остане на площада до първи февруари.

Тук горе бе студено, много по-студено, отколкото на земята, но всичко беше наред. Той пусна завивката и се загледа как пада, разперва се, забавя се, превръща се в парашут, не съвсем безтегловен, но почти.

„Всеки трябва да може да преживее това — помисли си — и може би в крайна сметка всеки го преживява. Може би, когато времето му изтече, всеки се извисява.“

Изпъна ръката си с „Небесната светлина“ и драсна края на фитила с нокът. Нищо не се случи.

„Светлина, по дяволите! Не можах да се насладя на последното хранене, ще може ли поне да осъществя последното си желание?“ Той отново драсна фитила.

Загрузка...