Извисяване

19

Вечерта Скот се отпусна във ваната, пълна с вода, толкова гореща, колкото той можеше да понесе, и се опита да облекчи болката в мускулите си. Телефонът започна да звъни и той бавно бръкна под чистите дрехи, сгънати на един стол в банята. „Имам зависимост към това проклето нещо“ — помисли си.

— Ало?

— Обажда се Дирдри Маккъм, господин Кери. За кога да предвидя нашата вечеря? Идният понеделник би било добре, защото в понеделник ресторантът не работи.

Скот се усмихна:

— Мисля, че не сте разбрали добре облога, госпожо Маккъм. Вие спечелихте и сега кучетата ви могат да правят каквото пожелаят на моята морава, за вечни времена.

— И двамата знаем, че това не е съвсем вярно. В действителност вие се отказахте от състезанието.

— Вие заслужавахте да победите.

Тя се засмя. Скот за първи път я чуваше да се смее, и беше очарователно.

— Треньорът ми по лека атлетика в училище ще си оскубе косата, ако чуе това. Той обичаше да казва, че какво заслужаваш и къде финишираш, нямат нищо общо. Ще приема обаче победата, ако ни поканите на вечеря.

— В такъв случай ще поработя върху вегетарианската си кухня. Идният понеделник ме устройва, но само ако дойдете със своята съпруга. Около седем как ви се вижда?

— Идеално. И тя няма да пропусне случая. Освен това… — Дирдри замълча за момент. — Искам да се извиня за думите си по-рано. Знам, че не сте използвали измама на маратона. Няма начин да сте използвали. Освен това не мисля, че сте такъв човек.

— Няма нужда да се извинявате — каза Скот и бе искрен. Защото в известен смисъл беше играл нечестно, дори да бе неволно.

— Ако не за това, дължа да се извиня за държанието си към вас. Мога да се позова на смекчаващи вината обстоятелства, но Миси ми каза, че няма такива, и може би е права. Имам известни… възгледи… и не беше лесно да ги променя.

Скот не знаеше какво да отговори и затова смени темата:

— Някоя от вас избягва ли глутен? Непоносимост към лактоза? Кажете, за да не приготвя нещо, което вие или Миси — госпожа Доналдсън — не ядете.

Тя отново се засмя:

— Не ядем месо и риба и това е всичко. Всичко друго върви.

— Дори и яйца?

— Дори яйца, господин Кери.

— Скот. Наричай ме Скот.

— Добре. Аз съм Дирдри, или Диди, за да не става объркване с кучето Ди. — Тя замълча за момент. — Когато дойдем на вечеря, можеш ли да обясниш какво се случи, когато ме вдигна? Изпитвала съм странни неща, когато тичам, странни възприятия, и всеки бегач ги има…

— Аз също изпитах такива — отговори той. — След Хънтърс Хил всичко стана много странно…

— Но никога не съм изпитвала подобно нещо. За няколко секунди сякаш бях в безтегловност, като в космоса или нещо подобно.

— Да, мога да обясня. Но бих искал да поканя и моя приятел доктор Елис, който вече знае. И жена му, ако е свободна.

„Ако пожелае да дойде“ — добави мислено Скот.

— Добре. Значи до понеделник. О, и не забравяй да погледнеш „Прес-Хералд“. Статията ще се появи в утрешния брой, разбира се, но вече я има онлайн.

„Разбира се — помисли си Скот. — През двайсет и първи век хартиените вестници също са фабрики за файтони.“

— Ще погледна.

— Мислиш ли, че онова беше светкавицата? Там накрая?

— Да — отговори Скот. Какво друго можеше да е било? Светкавицата вървеше с гръмотевицата като фъстъчено масло с конфитюр.

— И аз така мисля.