Каменните убежища

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

Все още беше тъмно, когато се потропа лекичко на вратата.

— Зеландонийците се готвят за ловната церемония — каза някой.

— Идваме — тихо отвърна Джондалар.

Вече бяха будни, но необлечени. Айла се бореше с лекото гадене и мислеше какво да облече. Не че имаше голям избор. Налагаше се да си ушие някакви дрехи. Може би щеше да успее да се сдобие с една-две кожи след днешния лов. Погледна отново към туниката без ръкави и панталоните — тоалетът, който Марона й беше подарила. Защо пък не? Дрехите бяха удобни, а и денят сигурно щеше да е топъл.

Мартона се зададе от нейната спалня.

— Майко, надявам се да не сме те събудили — каза Джондалар.

— Не. Още се вълнувам преди лов, макар че не съм ходила от години — отвърна тя. — Сигурно затова ми се иска да участвам в планирането, церемонията и ритуалите.

— Двамата ще ходим на церемонията — добави Уиламар, който също се появи.

— И аз идвам — обади се Фолара, все още със сънени очи. Тя се прозя и разтърка очи. — Трябва ми само малко време да се облека. Изведнъж обаче се ококори. — Айла! Това ли ще носиш?

— Дадоха ми ги като подарък и смятам да ги нося — отвърна Айла. Освен това — тя се усмихна — нямам много дрехи, а тези са удобни и практични. Мога да си завържа наметало или кожа на врата, за да ми е топло. Като се постопли времето, на мен ще ми бъде прохладно.

Последва миг на неловко мълчание, след което Уиламар се изкикоти:

— Знаеш ли, че е права. Никога не бих се сетил да нося зимни дрехи за лов през лятото. Но защо не?

Мартона се усмихна лукаво.

— Ако Айла облече този тоалет — каза, — хората ще започнат да приказват разни неща. По-старите жени със сигурност няма да го одобрят, но някои ще решат, че това си е съвсем в реда на нещата, и до една година половината млади жени ще се обличат по същия начин.

Джондалар се успокои:

— Наистина ли така мислиш, майко?

Не знаеше какво да каже, когато Айла си сложи момчешките дрехи. Марона й ги беше дала единствено, за да я обърка и притесни. Ако майка му обаче се окажеше права, (а Мартона рядко грешеше), притеснената щеше да бъде Марона. Всеки път щом видеше някоя жена, облечена в подобни дрехи, тя щеше да см спомня за подлата си постъпка.

Фолара бе онемяла от изненада и само поглеждаше ту Айла, ту майка си.

— По-добре побързай, ако искаш да дойдеш и ти, Фолара — посъветва я старата жена. — Скоро ще се съмне.

Уиламар запали факла от огъня в кухнята. Накрая всички излязоха навън. Айла погали по главата Вълчо — знак в тъмното да я следва плътно. Насочиха се към няколкото светлини на огньове в посока към каменната предна тераса.

Доста хора вече се бяха събрали там. Някои носеха каменни маслени лампи, които светеха слабо, но изгаряха по-бавно, други — факли, които хвърляха повече светлина, но изгаряха по-бързо.

Изчакаха, докато още неколцина се присъединят към тях и цялата група тръгна към южния край на пещерата. Трудно беше да се различат отделните хора или дори да се види накъде са се запътили. Факлите светеха силно, но всичко около тях беше тъмно.

Айла хвана Джондалар за ръката, докато вървяха по каменния ръб и минаха по моста, който разделяше Деветата пещера от Долната река. Малкият поток беше удобен източник за вода на занаятчиите по време на работа.

Носещите факли застанаха от двата края на моста. Хората минаха един по един внимателно по гредите и нагоре по склона на Долната река. Небето смени цвета си от чисто черно в синьо — първият признак, че скоро ще изгрее слънцето.

В двете големи пещери на Долната река не светеха никакви огньове. И последният от майсторите отдавна се беше оттеглил в спалните си покои. Ловният отряд мина покрай спалните помещения и продължи надолу по стръмната пътека към Полето за събрания, разположено между Високата скала и реката. Макар че още се намираха на доста голямо разстояние, те видяха огромния огън и насъбралите се около него хора в средата на полето.

Посрещнаха ги няколко зеландони, сред които и Първата сред служителите на Майката — зеландони на Деветата пещера. Едрата жена ги приветства и им каза къде да застанат за церемонията. Когато се отдалечаваше, внушителният й силует за миг закри светлината от огъня.

Пристигаха все повече хора. Айла позна Брамевал, с когото беше дошла групата от Четиринайсетата пещера. В друга група бяха Карея и Манвелар. Бяха пристигнали хората от Единайсетата и Третата пещери. Манвелар помаха на Джохаран и се приближи до него.

— Исках да ти кажа, че според мен днес е по-добре да преследваме елени, а не зубрите. Когато снощи съгледвачите се върнаха, казаха, че зубрите са се отклонили от капана. Сега няма да е лесно да ги примамим там.

Джохаран за миг показа разочарованието си, но ловът винаги изискваше гъвкаво мислене. Животните се местеха там, където те искаха, а не, където беше угодно на ловците. Добрият ловец беше този, който умееше да се приспособява.

— Добре, да кажем на зеландони — отвърна той.

При даден сигнал всички се преместиха в мястото между огъня и задната част на полето, с лице към скалната стена. Близостта на огъня и множеството хора стоплиха въздуха и Айла с удоволствие се наслади на топлината. Докато вървяха насам, се беше сгорещила, но от последвалото чакане и стоене на едно място отново й беше станало студено. Вълкът се отърка в крака й. Не му харесваше, че наоколо имаше толкова много непознати хора. Тя коленичи и го погали по муцуната, за да го успокои. Сенките на големия огън зад тях танцуваха по вертикалната скална повърхност. Изведнъж тишината бе нарушена от някакъв вой и барабанен ритъм. Последва друг звук. Айла почувства как по гърба й пробягаха тръпки. Досега беше чувала подобен звук само веднъж… на Събора на Клана! Никога нямаше да забрави този вой. С него се викаха духовете!

Звукът се възпроизвеждаше по следния начин — плоско и овално парче дърво или кост с дупка в единия край се завързваше с въже и се въртеше във въздуха. Но обстоятелството, че тя знаеше как се прави, не омаловажаваше ефекта от него. Воят звучеше така, сякаш идваше от света на духовете. Но не от това я побиваха тръпки. Изуми я, че зеландонийците провеждаха церемонията също като членовете на Клана.

Айла се сгуши до Джондалар. Искаше да го чувства по-близо до себе си. Тогава вниманието й беше привлечено от някакво движение на фона на огъня. Силует във формата на елен с големи разклонени рога пробяга по стената. Тя се обърна, но не видя нищо. Дали й се беше сторило? Отново се обърна към стената и видя как еленът отново пробяга, последван от рунтав зубър.

Воят утихна, но почти веднага бе сменен от друг звук, съпроводен от гръмотевичен тътен на барабани. Слепоочията на Айла запулсираха в същия ритъм — дум, дум, дум, а сърцето й ускори темпото си. Крайниците й сякаш се бяха вкочанени и цялата се беше схванала. По тялото й изби студена пот. Внезапно барабаните спряха и воят премина в думи:

— О, Дух на едрия елен. Кланяме ти се.

— Кланяме ти се — повториха събралите се.

— Дух на зубър, искаме те тук. Кланяме ти се.

— Кланяме ти се — този път ловците изрекоха фразата в хор.

— Децата на Майката искат да дойдеш тук. Ние те призоваваме.

— Ние те призоваваме.

— Безсмъртна душа, която не се плашиш от смъртта. Зовем те.

— Зовем те. — Гласовете ставаха по-силни.

— Смъртните те призовават.

— Зовем те.

— Дай ни живота на твоите създания и не плачи за тях. Кланяме ти се.

— Кланяме ти се.

— Така желае Майката, чуваш ли? Зовем те.

— Зовем те. Зовем те. Зовем те!

Ловците вече крещяха, Айла се присъедини към тях, без да го осъзнава. Тогава забеляза тъмна фигура във формата на елен. Възрастен мъжки екземпляр с големи рога, който сякаш дишаше тежко на фона на изгрева.

Ловците продължаваха да повтарят монотонно в ритъма на барабаните:

— Зовем те. Зовем те. Зовем те. Зовем те.

— Дай ни ги! Не проронвай сълзи!

— Майката го иска, Чуй! Чуй! Чуй! — гласовете почти преминаха в писък. Изведнъж светна някаква светлина и се разнесе силен вой.

— Тя чува! — изрече гласът. Всички звуци спряха рязко. Айла погледна нагоре, но еленът вече го нямаше. Само първите показали се слънчеви лъчи.

Отначало не забеляза никакви признаци на движение. После различи дишането и помръдването на ловците. Те сякаш бяха замаяни и се оглеждаха наоколо, като че току-що се бяха събудили. Айла тежко издиша, коленичи и прегърна вълка. Когато вдигна глава, Пролева й подаваше чаша горещ чай.

Тя й благодари и започна жадно да отпива от чая. Гаденето й беше преминало. Тя, Джондалар и Вълчо отидоха при Джохаран и съпругата му, при огъня. Към тях се присъединиха Мартона, Уиламар и Фолара.

— Карея каза, че има маскировка за теб, Айла — започна Джохаран. — Ще я вземем, когато минем покрай Единайсетата пещера.

Тя кимна, макар че нямаше точна представа каква ще е тази маскировка или пък как би могла да я използва в лова на едрия елен.

После се огледа, за да види кой още е дошъл за лова. Позна Рушемар и Солабан. Не се изненада. Очакваше да види съветниците на вожда — тези, към които Джохаран винаги се обръщаше за помощ. Тук беше и Брукевал, както и приятелката на Марона, Портула. Но когато тя я забеляза, се изчерви и се отдалечи.

— Май Портула не е очаквала да носиш тези дрехи — каза тихо Мартона на Айла.

Слънцето изкачваше небесния простор и ловците бързо се приготвиха за тръгване. Когато се насочиха към реката, топлото слънце беше разведрило мрачното настроение от церемонията. Разговорите, водени шепнешком рано сутринта, сега преминаха в по-нормален тон. Говореха сериозно за лова. Макар и успехът им да не беше сигурен, ритуалът беше призовал духа на едрия елен и на зубъра, беше насочил вниманието на всички върху предстоящото ловуване, фантомните сцени върху стената на скалата бяха подсилили техните духовни връзки с нематериалния свят на небитието.

Айла почувства, че въздухът е влажен от сутрешната мъгла. Погледна към реката и затаи дъх пред великолепната гледка на природния феномен. Клонките, листата и тревите, осветявани от слънчевите лъчи, блестяха с всичките брилянтни цветове на дъгата. Лъчите се пречупваха през капките и така се създаваше чудната картина. Дори по идеално симетричната паяжина, създадена да улавя плячката на насекомото-хищник, се бяха залепили капки влага.

— Джондалар, виж — каза тя и му посочи невероятната сцена, Фолара и Уиламар също се спряха.

— Бих го приел като благоприятен знак — произнесе се майсторът-търговец и широко се усмихна, преди отново да потегли на път.

Когато реката се разшири, водата се превърна в пяна при камъните, които заобикаляше. Сякаш се опитваше да ги увлече в своята игра, но все не успяваше. Ловците започнаха да прекосяват реката, като стъпваха внимателно от камък на камък. Някои от големите камъни бяха довлечени от силните потоци през минали години. Други бяха поставени от хората, за да попълнят празнотите на природата. Докато Айла следваше другите, мислите й отново се върнаха към предстоящия лов. Тя изведнъж се спря.

— Какво има, Айла? — попита я Джондалар загрижено.

— Нищо. Ще се върна да доведа конете. Ще успея да ви догоня, преди да сте стигнали Скалата на двете реки. Дори и да не ги използваме за лов, ще ни помогнат при пренасянето на дивеча.

Джондалар кимна.

— Това е добра идея. Ще дойда с теб. — Той се обърна към Уиламар: — Ще кажеш ли на Джохаран, че сме се върнали за конете? Няма да се бавим много.

— Хайде, Вълчо — повика Айла четириногия си приятел, след като се насочиха обратно към Деветата пещера.

Но пътят, по който Джондалар ги поведе, не беше същият. След като стигнаха Полето за събрания, вместо да тръгнат по стръмната пътека нагоре към Долната река, той избра една по-малко използвана и обрасла пътека по протежението на десния бряг на реката.

Малцина забелязаха връщането им и им помахаха. Джондалар беше сигурен, че се чудят защо се връщат, но нищо не им каза. Съвсем скоро щяха да разберат и сами. Когато стигнаха края на скалната верига, завиха към Гористата долина и Айла подсвирна. Вълчо се затича напред.

— Мислиш ли, че е разбрал, че възнамеряваме да вземем Уини и Рейсър? — попита тя.

— Без съмнение. Всеки път се учудвам как така разбира всичко.

— Ето ги, идват! — Гласът й беше изпълнен с радост. Не беше виждала конете повече от ден и те й бяха липсвали. Уини изцвили, щом я видя, и тръгна направо към нея с високо вдигната глава. Наведе я, когато се доближи до стопанката си, и Айла обгърна врата й. Рейсър също изцвили и препусна към Джондалар с високо вдигнат глава и опашка.

— Липсваха ми. Сигурно и ние сме им липсвали — каза Айла. След като приключиха с ласките и галенето, тя предложи да отидат горе и да си вземат седлата и въжетата за товари на Уини.

— Аз ще отида — отвърна Джондалар. — По-добре да побързаме, ако искаме да участваме в лова.

— Добре, аз ще проверя конете. Донеси кошовете, а също и купа вода за Вълчо. Може да вземеш и кожите за спане. Кой знае къде ще се наложи да пренощуваме. Добре е да вземеш и юздите на Уини.

Настигнаха ловния отряд точно при Скалата на двете реки. Яздиха покрай реката по левия бряг.

— Тъкмо вече започнах да се питам дали ще успеете да ни догоните навреме — каза Карея. — Взех ти маскировка, Айла.

Тя й благодари, но все още не й беше ясно за какво по-точно става дума.

При мястото, където се съединяваха Двете реки, отрядът зави към Тревистата долина. Кимерон и някои други хора от Втората и Седмата пещери, които не бяха присъствали на церемонията, ги чакаха горе по течението. Когато ги настигнаха, всички спряха да обмислят стратегията си. Айла и Джондалар слязоха от конете и отидоха да слушат.

— …Тефона каза, че зубрите са се движели на север преди два дни — обясняваше Манвелар. — Днес можеха да са в добра за нас позиция, но са сменили посоката и са се насочили на изток, по-далеч от засадата. Тефона е една от най-добрите ни съгледвачки. Вижда най-надалеч и отдавна наблюдава това стадо. Скоро може да влязат в капана, но със сигурност няма да е днес. Затова решихме, че е по-добре да тръгнем за мегацероси. Те са се къпали нагоре по реката и в момента пасат от гъстата и висока трева наблизо.

— Колко са? — попита Джохаран.

— Десетина — отвърна Тефона. — Типично малко стадо.

— Искаше ми се да убием няколко животни, но не цялото стадо. Затова исках да ловим зубри. Те се движат на по-големи стада — каза Джохаран.

— Повечето елени изобщо не се движат на стада. Те обичат дърветата и по-гъсто залесените местности, където им е лесно да се скрият. На едно място рядко могат да се видят повече от няколко елена — отвърна Тефона.

Айла бе убедена, че Джохаран знае това, но Тефона беше млада и се гордееше с познанията си на съгледвачка.

— Според мен трябва да оставим самеца и поне една от самките и нейната малка рожба, ако сме сигурни, че е нейна — изрече Джохаран.

На Айла това й се стори добро предложение. За пореден път беше впечатлена от мъдростта на Джохаран. Братът на Джондалар беше с почти една глава по-нисък от него, но набитото му телосложение не оставяше съмнения за силата му. Водачеството на голямата и понякога размирна пещера добре му прилягаше. Той излъчваше увереност. Брун, вождът на нейния клан, щеше да го разбере. Той също беше добър водач… за разлика от Брод.

Повечето от зеландонийските вождове, които познаваше, добре подхождаха на постовете си. Пещерите обикновено избираха разумно кой да ги ръководи, но ако Джохаран не бе способен да изпълнява задълженията си, хората щяха да се спрат на някой по-подходящ за вожд.

Ала Брод не беше избран. Той бе гласен за вожд още от раждането си. Тъй като беше роден от съпругата на вожд, се смяташе, че носи неговата памет. Може и да беше така, но не съвсем. Дадени качества, които биха му помогнали в ръководството, като гордостта и способността да командва и да внушава респект, изпъкваха у Брод. Гордостта на Брун се дължеше на постиженията му в клана — той управляваше добре, защото взимаше под внимание мнението на другите, докато гордостта на Брод бе прекалено голяма и граничеше с надменност. Той обичаше да казва на другите какво да правят, ала не се вслушваше в мъдрите съвети и непрекъснато искаше да го уважават за собствените му подвизи. Макар че Брун се беше опитал да му помогне, Брод никога нямаше да стане добър вожд като него.

Когато срещата вече беше към края си, Айла прошепна на Джондалар:

— Бих искала да яздя отпред и да се опитам да открия зубрите. Дали Джохаран ще има нещо против, ако попитам Тефона къде е видяла стадото за последен път?

— Едва ли, но защо не му го кажеш на него.

Двамата се приближиха до вожда и когато Айла му разказа за плана си, той и отвърна, че си е мислел да попита за същото Тефона.

— Сигурна ли си, че ще можеш да откриеш зубрите? — попита той.

— Не знам, но те явно не са много далеч оттук, а Уини може да препуска много по-бързо от човек — отвърна тя.

— Но аз разбрах, че искаш да дойдеш с нас за елените.

— Да. Първо ще разузная за зубрите, а после ще мога да ви настигна точно навреме за елените.

— Е, съгласен съм да разберем точно къде се намират зубрите — каза Джохаран. — Хайде да попитаме Тефона къде ги е забелязала.

— И аз мисля да отида с Айла — обади се Джондалар. — Тя още не познава района достатъчно добре.

— Добре, върви, но се надявам да се върнете навреме. Бих искал да видя копиехвъргачите в действие — отвърна брат му. — Ако са способни и на половината от това, което твърдиш, везните определено ще натежат в наша полза.

След като говориха с Тефона, Айла и Джондалар препуснаха заедно с вълка, който ги следваше. Останалите ловци продължиха по течението на Тревистата река. Релефът на зеландонийските земи беше планински, със стръмни скали, широки речни долини, полегати хълмове и високи плата. Понякога реките минаваха през поляни и полета, а покрай бреговете растяха най-различни дървета. На други места водите прорязваха високите скални стени. Хората, които живееха тук, бяха свикнали с разнообразния пейзаж и уверено се придвижваха, независимо дали се изкачваха по стръмните склонове, катереха се по почти отвесните скали, подскачаха от камък на камък, за да пресекат река, плуваха срещу течението или вървяха из открити равнини.

Ловците се разделиха на малки групи и нагазиха във високата до кръста трева на долината. Джохаран продължаваше да се оглежда да не би брат му вече да се връща заедно със странните си спътници — чужденката, двата коня и вълка. С тях или без тях обаче ловът щеше да мине добре. С толкова много ловци и толкова малко животни нямаше никакво съмнение, че щяха да хванат дивеча без особени проблеми.

По-късно ловците забелязаха самеца с големите рога и спряха, за да обсъдят как да проведат преследването. Джохаран чу тропота на копита и се обърна. Айла и Джондалар се връщаха точно навреме.

— Открихме ги! — възбудено, но шепнешком каза Джондалар, когато двамата слязоха от конете. Еленът се намираше съвсем наблизо и той не искаше да се издава. — Отново са сменили посоката. Сега са тръгнали към засадата! Ще ги принудим да попаднат по-бързо в капана.

— На какво разстояние от нас се намират? — попита Джохаран. — Трябва да вървим пеша дотам. Освен вас другите нямат коне.

— Не са много далеч. Капанът е направен от членове на Третата пещера и не е далеч оттук. Лесно можете да стигнете — отвърна Айла. — Ако сте по-склонни да ловувате зубри, разбира се.

— Всъщност, големи братко, можете да нападнете и едните, и другите — предложи Джондалар.

— В момента сме тук. Един елен в полезрението ти струва повече от два зубъра в далечината — каза Джохаран. — Но ако не се забавим много, може да се пробваме и със зубрите. А сега ще се присъедините ли към нас?

— Да — отговори Джондалар.

— И аз също — добави Айла. — Хайде да завържем конете до онова дърво ей-там, Джондалар. Може би ще трябва да вържа и Вълчо. Току-виж се развълнува прекалено много и се опита да „помогне“. Другите ловци обаче ще се уплашат от него.

Докато се взимаха решения за тактиката, тя огледа малкото стадо и най-вече самеца. Спомни си, когато за пръв път видя напълно развит елен-самец. Този много приличаше на него. Беше по-висок от кон, но не и едър като мамут. Наричаха ги едри елени, защото бяха най-величествените представители сред елените. Но не размерът на тялото ги правеше толкова впечатляващи, а размерът на рогата им. Всеки един от широките и разклонени рога растеше и ставаше по-голям с всяка година, така че рогата на възрастния самец достигаха дължина до три метра и половина.

Заради огромните си рога те не можеха да се движат в гората и предпочитаха откритите равнини. Макар че се хранеха с трева, те също така пасяха и от храстите и дърветата близо до реките, когато им се удадеше такава възможност.

Щом еленът достигнеше зрелост, костите му спираха да нарастват, ала огромните рога продължаваха да растат и допринасяха за илюзията, че самците са с исполински ръст.

За да се поддържа такъв огромен товар, еленът развиваше масивни вратни и раменни мускули. Подобна мощна мускулатура правете главите на животните да изглеждат по-малки.

Докато вождовете обсъждаха тактиката, другите извадиха маскировката. След това Джохаран и неколцина други раздадоха кожени торби с някаква мазна субстанция. Айла запуши носа си заради ужасната миризма.

— Направена е от жлезите, намиращи се в краката на елена, и от мазнина от бутовете му — обясни й Джондалар. — Така прикриваме телесната си миризма, ако посоката на вятъра внезапно се измени.

Тя кимна и започна да маже ръцете, мишниците, краката и слабините си. Докато Джондалар с лекота си сложи своята маскировка, Айла още се мъчеше с нейната.

— Дай да ти покажа — притече й се на помощ Карея. Тя също вече беше сложила своята.

Айла благодарно й се усмихна. Жената й показа как се носи кожената качулка с прикрепена на върха еленска глава. Тя взе отделно рогата и си ги сложи, но не й беше ясно за какво са допълнителните дървени части.

— Много тежи! — оплака се Айла, изненадана от тежестта, когато постави рогата на главата си.

— А на всичкото отгоре са малки, на млад самец. Големи не ти трябват, защото другите самци ще влязат в открита борба с теб — поясни другата жена.

— Как пазиш равновесие, когато се движиш?

— Затова са тези неща — отвърна Карея и използва дървените приспособления, за да изправи маската.

— Нищо чудно, че елените имат такива дебели вратове. Здрави мускули са им необходими, за да поддържат тия чудесии.

Ловците се доближиха до плячката. Вятърът духаше в лицата им и отнасяше човешката миризма далеч от чувствителните носове на елените. Когато животните попаднаха в прякото им полезрение, те спряха. Едрите елени пасяха от младите листа на един храсталак.

— Наблюдавай ги — каза тихо Джондалар. — Пасат, но в същото време се оглеждат. После правят няколко крачки напред и отново продължават да се хранят. Ще имитираме движенията им. Правим няколко крачки към тях, после навеждаме глави, сякаш сме елени, които са забелязали вкусен храст. След това се оглеждаш. Стоиш на място, докато се оглеждаш. Не ги гледай в очите, но хвърляй поглед към големия самец. Замръзни на място, ако те погледне. Сега ще се разположим по същия начин като тях. Трябва да си помислят, че сме друго стадо, докато се приближим до тях. Крийте копията си, за да не ги забележат. Дръжте ги зад рогата, докато се приближавате. И не се движете много бързо.

Айла внимателно изслуша инструкциите. Беше й интересно. Бе прекарала години в наблюдения на дивите животни, особено на месоядните. Беше ги изучила подробно и знаеше как да ги проследява и да ги убива, но досега никога не се беше преструвала на животно. Първо гледа какво правят ловците, след което се вторачи в елените.

Разбирането на жестовете, останало й от живота в Клана, й даваше голямо предимство. Имаше набито око за детайлите, както и за най-незначителните движения на животните. Те разтърсваха глави, за да се отърват от досадните мухи. Айла бързо се научи да имитира и това движение. Беше силно заинтригувана от този нов вид лов. Едва ли не се чувстваше като елен, докато се движеше към плячката заедно с останалите ловци.

Избра си животно и бавно тръгна към него. Мислеше да нападне една дебела самка, но сетне си каза, че трябва да се сдобие с рога, и избра млад самец. Джондалар й беше казал, че месото ще бъде разделено между всички, но кожата, рогата, сухожилията и останалите полезни неща принадлежаха на ловеца, убил животното.

Когато ловците стигнаха почти в средата на стадото, тя видя как Джохаран даде условния сигнал. Ловците грабнаха копията и застанаха в готовност. Айла и Джондалар приготвиха копиехвъргачите. Джохаран даде нов сигнал. Почти едновременно ловците хвърлиха копията си. Някои от огромните елени заметнаха назад глави и бяха улучени преди дори да са го осъзнали. Гордият възрастен самец нададе вой за бягство, но само една самка и нейното малко го последваха. Всичко се разви толкова бързо и неочаквано, че останалите животни бяха объркани и не можеха да направят и крачка. Коленете им се подгънаха и те се строполиха на земята, а самецът подскочи и избяга.

Ловците отидоха да вземат плячките си, да отделят все още живите животни и да определят кой от елените на кого се полага. Всяко от копията бе украсено с индивидуални знаци, които веднага показваха на кого принадлежи. Ако повече от едно копие улучеше една цел, се опитваха да установят кой все пак е убил животното, а в случаите, когато това беше невъзможно, поделяха плячката поравно.

Бързо се разбра, че по-малкото и леко копие на Айла е уцелило младия самец. Някои от ловците бяха забелязали, че животното пасеше малко встрани от стадото и на значително разстояние от групата. Определено целта не беше от лесните и никой друг не се беше опитал да я порази — други копия наоколо нямаше. Хората отново заговориха не само за дългобойното оръжие, но и за невероятните умения на пришълката. Колко ли тренировки бяха необходими, за да я настигнат?

Манвелар се приближи до Джохаран и неколцина други членове от Деветата пещера, сред които бяха Айла и Джондалар.

— Какво разбрахте за зубрите? — попита ги той.

Планирането и подготовката за лова бяха възбудили страстите. Издебването на елените и стрелбата по тях протече толкова бързо и ефикасно, че на ловците им остана енергия в излишък.

— Стадото отново се движи на север, към засадата — отвърна Джондалар.

— Мислиш ли, че ще се приближат достатъчно до капана и още днес ще можем да се възползваме? — попита Джохаран. — Още е рано и няма да имам нищо против да се върнем с няколко зубъра.

— Можем да помогнем да стане така — отвърна Джондалар.

— Как? — намеси се Карея.

Той забеляза, че сега в тона й нямаше никакъв сарказъм.

— Манвелар, знаеш ли къде се намира засадата? И за колко време ловците ще могат да се придвижат дотам? — попита Джондалар.

— Знам, но Тефона би могла да ви обясни по-добре от мен.

Младата жена беше не само добър съгледвач, но и изкусен ловец. Тя тръгна към тях, когато чу Манвелар да споменава името й.

— На какво разстояние се намира засадата? — попита я той.

Тя помисли за момент, погледна към положението на слънцето на небето и отвърна:

— Ако поддържаме прилично темпо, ще стигнем там преди пладне. Последния път обаче, когато видях зубрите, те не бяха много близо до засадата.

— Когато ние ги открихме, те се движеха в тази посока. Според мен можем да ги накараме да побързат с помощта на конете и Вълчо — добави Джондалар. — Айла го е правила и преди.

— Ами ако не успеем? Ако отидем там и няма никакви зубри? — обади се Кимеран. Той беше пропуснал голяма част от изненадващите нововъведения, които Джондалар и Айла бяха демонстрирали на зеландонийците. Освен това не ги беше виждал как яздят конете и беше изпълнен със съмнения.

— Тогава ще се бъхтим напразно, но няма да ни е за пръв път — отвърна Манвелар.

Кимеран сви рамене и плахо се усмихна.

— Дано да е вярно това за зубрите.

— Някой друг има ли възражения срещу лова на зубри? Бихме могли да се задоволим и само с елените — каза Джохаран. — Така или иначе трябва да започнем да ги дерем и да разделяме месото.

— Не е проблем — отвърна Манвелар. — Тефона ще ви отведе до засадата. Тя знае пътя. Аз ще се върна до Скалата на двете реки и ще организирам група за дрането и рязането. Ще изпратя бегач да отиде да повика помощ и от другите пещери. Ако имаме късмет със зубрите, ще ни трябват повече хора.

— Аз съм готов за зубрите.

— И аз идвам.

— Включете и мен.

Няколко души излязоха напред като доброволци.

— Добре. Вие двамата вървете напред и вижте как ще накараме зубрите да попаднат в капана — разпореди се Джохаран. — Останалите ще дойдем при вас веднага щом можем.

Айла и Джондалар се насочиха към конете. Вълчо се зарадва, като ги видя. Той не обичаше да го държат вързан. Младата жена рядко ограничаваше свободата му и той не беше свикнал. Конете, изглежда, no-лесно се бяха приспособили към това неудобство. Двамата се качиха на Уини и Рейсър и препуснаха в бърз ход. Зад тях тичаше вълкът. Хората проследиха как те изчезнаха в далечината. Значи беше вярно. Конете можеха да се движат по-бързо от човека.

Решиха първо да отидат до засадата, за да преценят колко далеч са зубрите. Айла бе впечатлена от кръглия трап и се зае да го разучава. Той се състоеше от много малки дървета и трупи, между които имаше храсти, кости и рога. Капанът беше построен преди няколко години и дори мястото му почти не беше измествано. Дърветата, от които беше направен, не бяха забити в земята. По-скоро бяха здраво свързани едно за друго, с цел когато едно животно се блъсне в тях, да не може да разбие стената и да избяга. Заграждението беше гъвкаво и при удар се отместваше от тласъка, но оставаше здраво. Всяка година повредените части се поправяха. По-лесно беше да се поправи, отколкото да се построи наново, тъй като капаните обикновено бяха разположени на най-стратегическите места.

Този се намираше в тясна долина между една варовикова скала и стръмни хълмове. Маршрутът често се използваше за миграции от животните. Някога тук беше текла река, а сега ромоляха водите на малко поточе. Ловците рядко използваха мястото. Животните бързо си взимаха поука, ако даден маршрут криеше опасности, и гледаха да го избягват.

Строителите на капана се бяха погрижили да изградят и стени, които да насочват животните към засадата. Обикновено ловците имаха достатъчно време и организираха групи, които заставаха зад преградите и подплашваха по-хитрите животни, решили да се измъкнат от капана. Тъй като този лов не беше планиран, тук още нямаше никой друг.

— Джондалар — повика го Айла. Той се приближи с коня до нея. Тя вдигна от земята стръкче трева и парче кожа. — Всичко, което мърда или се движи, плаши зубрите. Особено когато те бягат. Веднъж стана така, когато гонехме зубри в засада, направена от хора от Лъвския бивак. Можем да използваме тези неща, за да накараме животните да се насочат към капана.

— Права си. Те са затова — отвърна Джондалар. Те излязоха от долината и препуснаха към мястото, където за последен път бяха видели стадото. Лесно откриха утъпканата от животните пътека. Наброяваха около петдесет зубъра — мъжки, женски и малки — и вече бяха започнали да образуват голямото миграционно стадо, което след няколко месеца щеше да потегли на по-дълъг път. През определени периоди от годината зубрите се събираха на многобройни групи. Беше все едно да гледаш тъмнокафява река с десетки големи черни рога. Друг път се разбиваха на по-малки групи, които понякога не надвишаваха едно семейство. По-често обаче предпочитаха да се движат на стада. Като цяло по-големият брой им даваше по-голяма сигурност. Когато хищниците — особено пещерните лъвове и глутниците вълци — поваляха по някой зубър от стадото, обикновено той беше или най-старият, или най-слабият. Така силните и здравите животни имаха шанс да оцелеят.

Двамата бавно се приближиха до стадото. Зубрите почти не ги забелязваха. Конете за тях не представляваха заплаха, но вълкът ги смути малко повече. Застанаха нащрек, но не изпаднаха в паника. Просто гледаха да се държат настрана от него. Усещаха, че един-единствен вълк не би могъл да повали животно с размерите на зубър. Мъжките зубри обикновено бяха високи около два метра и тежаха около тон. Имаха дълги черни рога и тежка челюст. Женските бяха по-дребни, но също се отличаваха с бързина и пъргавост. Бяха способни да изкачват стръмни склонове и да прескачат значителни препятствия.

Можеха да препуснат в галоп и да изчезнат сред скалистия пейзаж. За зубрите водата не беше преграда — можеха да плуват добре. После изсушаваха дебелата си козина, като се въргаляха в пясъка или пръстта. Обикновено пасяха вечер и почиваха през деня. Имаха силно развито обоняние и слух. Възрастният зубър можеше да стане много агресивен. Трудно можеше да бъде убит с нокти, зъби или дори с копие. Един зубър обаче даваше седемстотин-осемстотин килограма месо плюс сланината, костите, кожата, козината и рогата. Зубрите бяха горди и благородни животни, уважавани от ловците. Възхищаваха се на тяхната сила и смелост.

— Как според теб ще е най-добре да ги подгоним? — попита Джондалар. — Обикновено ловците ги оставят да си вървят спокойно и се стараят да ги упътят бавно към засадата. Поне докато се приближат достатъчно до нея.

— Когато ходехме на лов по време на пътешествието, се опитвахме да накараме някое животно от стадото да кривне. После гледахме всички да тръгнат в желаната от нас посока, към долината — отвърна Айла. — Мисля да яздим зад тях и да викаме. Така ще тръгнат. Но ако използваме тези неща, ще си облекчим задачата. Особено с тези зубри, които се опитват да се отделят и да избягат.

Тя погледна към слънцето и изчисли кога ще пристигнат при засадата. Запита се къде ли са сега ловците. „Е, важното е да ги накараме да вървят към капана“ — каза си Айла.

Двамата заеха позиция, спогледаха се, кимнаха си един на друг и със силни викове подкараха конете към стадото. Айла държеше пръчка в едната ръка и парче кожа в другата. Управляваше Уини без юзди и затова ръцете й бяха свободни.

Когато за пръв път, след като напусна Клана, отиде сама на лов, тя насочи стадо коне към трап, който сама беше изкопала. Не знаеше, че конят, паднал в ямата, е майка-кобила, докато не видя как няколко хиени дебнат малкото й. С помощта на прашката прогони грозните същества и спаси младото жребче. Направи го повече, защото мразеше хиените, а не защото искаше да съхрани живота на малкото. Но след като веднъж го беше спасила, се почувства задължена да се грижи за него. Готвеше му супа от специално стрито и смляно зърно.

Скоро осъзна, че като го е спасила, е направила на себе си голяма услуга. Живееше сама в долината и беше благодарна за компанията на друго живо същество. Първоначално нямаше намерение да опитомява коня. Просто го смяташе за свой приятел. По-късно кобилката до такава степен се сближи с нея, че й позволяваше да я язди и отиваше там, където жената пожелаеше.

Уини предпочете да живее известно време с едно стадо, но се върна при Айла, щом водачът на стадото умря. Уини роди малко след като младата жена откри ранения Джондалар. Джондалар се зае с обучението и опитомяването на младия жребец по свой начин. Той изобрети юздите, за да го направлява и контролира. Приспособлението се стори полезно на Айла и тя го изпробва на Уини. Като цяло обаче продължи да я управлява чрез сигналите на тялото си, които кобилата разбираше най-добре.

Айла погледна към Джондалар, който препускаше след един зубър. Една уплашена женска се опита да се отклони, но Вълчо я върна обратно в стадото. Явно вълкът доста се забавляваше, като преследваше зубъра. Всички се бяха научили да работят в синхрон и да ловуват заедно по време на едногодишното пътешествие, когато вървяха по течението на Реката на Великата майка.

Щом доближиха мястото, където долината се стесняваше, Айла забеляза един мъж да й маха. Ловците бяха пристигнали и щяха да продължат да насочват стадото към капана.

Един от ловците изскочи зад подвижните прегради и хвърли копието си по един от зубрите. Оръжието улучи целта си, но раната не беше смъртоносна и животното продължи да препуска. Ловецът се опита да избяга и отново да се скрие. Разяреното от болката животно изблъска със страшна сила изкуствената преграда настрани. Мъжът падна под нея и зубърът го стъпка.

Докато наблюдаваше сцената с ужас, Айла извади копиехвъргача и се протегна за копие, когато видя как друго копие се забива в зубъра. Тя също стреля и препусна напред, пренебрегвайки опасността. Скочи от коня, който още не беше спрял напълно, и отмести преградата. Коленичи до мъжа, който лежеше близо до падналия зубър. Чу го да стене, което означаваше, че е още жив.