Каменните убежища

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Мъжете почти бяха привършили с копаенето на гроба. Зеландони им бяха осигурили силна защита, преди да ги пратят да приготвят гробището за тялото на Шевонар. Включително бяха поръсили ръцете им с червения прах.

Въпреки това всеки от тях тайно потрепери, докато пресичаха невидимата бариера, означена от боядисаните в червено стълбове.

Четиримата копачи носеха големи кожи с неопределена форма и без украси. Нещо като пончо с дупка по средата за главата. Лицата им бяха покрити с качулки с дупки за очите, но не и за устите или за носовете им. Това бяха телесни отвори, през които можеше да влезе духът.

Покритието целеше да скрие самоличността им от всички духове, които витаеха наоколо и търсеха живо тяло, за да проникнат в него и да го обсебят. Нямаше никакви абелани, никакви символи, които да показват кой се прокрадва към свещените гробища и безпокои духовете. Не говореха, защото дори гласовете им можеха да ги издадат. Да се изкопае дупка за гроб не беше работа, за която лесно се намираха желаещи. Джохаран бе решил, че тъй като сам носеше отговорност за злополучния инцидент, трябваше да бъде един от копачите. Беше избрал Рушемар и Солабан, както и брат си Джондалар да му помагат. Четиримата мъже се познаваха добре, но искрено се надяваха да останат анонимни за блуждаещите елани.

Трудно беше да се разрови твърдата камениста земя. Слънцето грееше високо над тях и те бяха плувнали в пот от жегата. Трудно се дишаше през кожените качулки, но никой от силните и безстрашни ловци дори не си и помисляше да я свали. Всеки от тях можеше да се изправи срещу свиреп носорог и хладнокръвно да се отмести в последния момент, но се изискваше много повече кураж, за да се изправиш пред невидимите опасности на обитаваното от призраци гробище.

Никой от тях не искаше да остава дълго тук и затова четиримата работеха бързо. Лопатите им бяха направени от големи плоски кости, най-често от лопатките или таза на големи животни. Върховете им бяха загладени и заострени с речен пясък, за да се гребе с тях по-лесно, а за дръжка служеше дълъг клон. Изкопаната пръст се слагаше върху кожи, подобни на тези, които бяха облекли, за да могат да я отместят настрани и да направят място за хората, които скоро щяха да стълпят.

Джохаран кимна на другите, когато и последната лопата с пръст беше изсипана върху кожите. Изкопът беше достатъчно дълбок. Те си събраха инструментите и набързо напуснаха мястото. Без да смеят да промълвят и дума, мъжете се отдалечиха от жилищния район и отидоха до мястото, което беше избрано по-рано. Там, където хората рядко минаваха.

Мъжете изкопаха втора дупка — по-малка от първата. После свалиха качулките и кожите от себе си и ги хвърлиха вътре. Процедурата завърши, като внимателно изсипаха пръстта обратно и ги заровиха. Инструментите щяха да бъдат върнати на специално място, където се съхраняваха, но копачите внимаваха да не се докосват с някоя от откритите части на тялото си до тях, освен с начервените с охра длани.

Отидоха направо в една малка пещера близо до подножието на варовиковите скали в долината. Пред пещерата бе забит стълб, инкрустиран със зеландонийския абелан и други знаци. Те влязоха, оставиха погребалните инструменти и бързо излязоха. На излизане хващаха с две ръце стълба и изричаха някакви заклинания. Молеха Майката да им даде по-добра закрила. После отидоха в колона по един до друга пещера във високото — тази, която се използваше от зеландони за церемонии с участието на момчета и мъже.

Шестимата зеландони от пещерите, които участваха в трагично завършилия лов, ги чакаха пред пещерата заедно с техни ученици. Носеха гореща вода и няколко растения, които отделяха сапунин и бяха известни като сапунени коренчета. Сапунената пяна почервеня от охрата, която беше използвана да предпази ръцете и краката на копачите. Шаманите поляха с горещата вода начервените ръце на четиримата над една малка дупка, изкопана в земята, след което пречистването бе повторено, за да не останат никакви следи от червеното. Дори почистиха под ноктите си с малки клечки. После се измиха за трети път. Бяха огледани от зеландони и ако имаше съмнения, отново повтаряха, докато всичките шамани останаха доволни. Накрая всеки от мъжете взе по една непромокаема кошница с вода и сапунени коренчета, след което изми цялото си тяло и косата. Едва когато бяха обявени за пречистени и им разрешиха да си вземат личните дрехи, копачите започнаха да дишат по-спокойно. Зеландони даде на всеки от тях чаша с горещ и горчив чай, като ги инструктира първо да изплакнат устата си, да изплюят в една специална дупка и после да изпият течността. Те набързо изпълниха инструкциите и си тръгнаха доволни, че всичко е свършило. Никой от тях не се радваше, че е бил толкова близо до силната магия.

Джондалар и другите мъже влязоха в дома на Джохаран. Говореха тихо, все още не ги напускаше мисълта, че са били толкова близо до света на духовете.

— Айла те търсеше, Джондалар — каза му Пролева. — Тя си тръгна, но после се върна с един вкусен чай. Поговорихме си, но сетне няколко души дойдоха да обсъдим погребалната церемония. Тя предложи да помогне, ала аз й казах, че това ще стане друг път. Сигурно зеландони е имала други планове за нея. Тя си тръгна преди малко. И аз трябва да вървя. В кухнята има храна и горещ чай за вас.

— Айла каза ли ти къде отива? — попита Джондалар.

— При майка ти.

— Благодаря ти. Ще отида да видя какво иска.

— Първо хапни нещо. Много работа свършихте.

Той хапна набързо, пи чай и реши да си върви.

— Обади ми се, когато зеландони станат готови, Джохаран — помоли го Джондалар.

Всички седяха около ниската маса и пиеха от виното на Мартона, когато той влезе в жилището на майка си.

— Вземи си чашата, Джондалар — предложи му тя. — Ще ти налея и на теб. Денят беше труден и още не е свършил. Мисля, че трябва да си отдъхнем.

— Я, колко сте чисти! Измихте ли се, Джондалар? — попита Айла.

— Да, и се радвам, че всичко свърши. Съгласен съм да си върша работата, но мразя да копая в гробища, обитавани от духове — отвърна Джондалар и потрепери.

— Знам как се чувстваш — каза му Уиламар.

— След като си копал, защо си толкова чист? — поинтересува се Айла.

— Той помогна при копаенето на ров за погребение — обясни й Уиламар. — Трябваше напълно да се пречисти след това. Зеландони бяха приготвили гореща вода и много сапунени коренчета. Сапунисаха го няколко пъти.

— Това ми напомня за горещия извор на лозадунаите. Помниш ли, Джондалар? — попита Айла. Той се усмихна многозначително и жената си спомни приятния следобед с него, който бяха прекарали при естествения горещ извор. Отвърна поглед, за да не се усмихне и тя. — Помниш ли онази пяна за почистване, която правеха от мазнина и пепел?

— Да. Наистина много добре измиваше мръсотията. Дори на вкус и мирис беше приятна. — Усмивката му стана по-широка и тя разбра, че й прави двусмислени намеци. Тогава, когато споделиха насладите, той й беше казал, че след тази пяна не може да долови вкуса й. Интересно им беше да са толкова чисти.

— Мислех си — каза Айла, като продължаваше да избягва любовните погледи на Джондалар и се стараеше да бъде сериозна, — че пяната е много подходяща за пречистване. Лозадунайските жени ми показаха как се прави тя, но процесът е деликатен и успехът не винаги е гарантиран. Дали да не направя малко, за да я покажа на зеландонийците?

— Не мога да си представя как мазнината и пепелта могат да почистват — обади се Фолара.

— Аз самата нямаше да повярвам, ако не го бяха видяла с очите си — отвърна Айла. — Когато ги смесиш по определен начин, става нещо различно. Трябва да се добави вода към пепелта, да се повари малко, след което да се охлади и да се прецеди. Получената смес става много силна. От нея дори се получават мехури като от изгаряне, ако човек не внимава. После се добавя разтопена мазнина, приблизително същото количество като на прецедената течност. Ако всичко се направи както трябва, получената пяна може да почиства почти всичко. Сетне отмиваш пяната и заедно с нея пада м мръсотията. Дори мазнината се разтваря.

— Как някой би се сетил да смеси мазнина и пепелна вода заедно? — попита фолара.

— Жената, която ми каза за пяната, обясни, че първия път се е получило случайно — поясни Айла. — Готвела някаква мас на огъня, когато започнало да вали много силно. Тя изтичала да се скрие от пороя. Когато се върнала, помислила, че маста е съсипана. Била изтекла в огнището, което било пълно с пепел. После видяла вътре дървената лъжица, която използвала за разбъркване. Направата на тази лъжица навремето й отнела много време и й била любимата. Затова не искала да се разделя с нея. Бръкнала в пяната, за да вземе лъжицата, и когато понечила да я измие, открила, че не само цялата мръсотия се отмила лесно, но дори ръката й станала по-чиста.

— Зеландони определено ще се заинтригува — каза Мартона. От вниманието й не убягна флиртуването между сина й и младата жена. Джондалар не беше толкова изкусен, колкото си мислеше. Освен това искаше да насочи разговора към по-сериозни теми. В края на краищата съвсем скоро трябваше да ходят на погребение. Времето не беше подходящо да се мисли за наслади. — Веднъж направих подобно откритие, докато правех вино. След това виното ми винаги се получаваше добре.

— Ще разкриеш ли накрая тайната си, майко? — попита Джондалар.

— Каква тайна?

— Как виното ти винаги става толкова хубаво и никога не вкисва.

— Не мисля, че това е тайна, Джондалар.

— Но ти никога не си казала как го правиш.

— Защото никога не съм мислела, че има някаква особена рецепта. Не знам как точно ми хрумна, но веднъж гледах как зеландони направи нещо подобно с едно от нейните лечебни питиета, което му даде магическа сила. Реших и аз да добавя малко магия във виното. Изглежда, подейства — отвърна Мартона.

— Е, разкажи ни тогава — подкани я Джондалар. — За мен виното ти винаги е било специално.

— Гледах как зеландони дъвче някакви билки, преди да направи от тях лекарството. И аз направих така. Преди да смачкам боровинките, сдъвках малко от тях и изплюх сока отгоре, преди да започне да ферментира. Според мен е странно как нещо такова може да повлияе толкова много, ала очевидно е така.

— Иза ме научи, че някои лекарства и напитки трябва първо да се дъвчат, за да има ефект от тях — обади се Айла. — Може би смесването на боровинките за виното с малко сок от устата добавя някаква специална съставка. — Никога преди не беше мислила върху това, но беше възможно.

— Също така моля Дони да направи от плодовия сок вино. Може би това е истинската тайна — продължи Мартона. — Ако не си много алчен и я молиш за малки неща, Майката ще ти даде каквото искаш. Когато беше малък, винаги ти помагаше, Джондалар. Когато молеше за нещо Дони, тя винаги ти го даваше. Още ли е така?

Джондалар леко се изчерви. До този момент си беше мислил, че само той знае за това, ала очевидно не бе убягнало от вниманието на майка му.

— Да — отвърна и отмести очи, за да не срещне погледа й.

— Да е отказвала някога да ти даде нещо, за което си я молил? — настоя майка му.

— Веднъж.

— Да, предполагам, че е било твърде много дори за Великата Майка Земя. Ти обаче не съжаляваш, нали?

Всички бяха озадачени от странния диалог между майката и сина. Смущението на Джондалар беше видимо. Айла ги наблюдава известно време и внезапно й дойде наум, че Мартона има предвид зеландони или по-скоро Золена, когато е била млада жена.

— Знаеш ли, че копаенето в гробища е работа, която се върши само от мъже, Айла? — попита я Уиламар и така смени темата на разговора, за да разсее настъпилото неловко положение. — В противен случай би било много опасно да се излагат благословени от Дони на подобни невидими сили.

— Това е много хубаво — обади се Фолара. — Достатъчно неприятно е да чистиш и да обличаш човек, чийто дух го е напуснал. Мразя да върша подобно нещо! Толкова се зарадвах, когато ме помоли да наглеждам Вълчо днес, Айла. Поканих всички мои приятели и им казах да доведат по-малките си сестри и братя. Вълчо се запозна с доста нови хора.

— Нищо чудно, че е толкова уморен, — Мартона погледна към вълка, който лежеше на мястото си за спане. — И аз бих легнала да спя след ден, като този.

— Той не спи — каза Айла. Тя разбираше разликата между позите му за почивка и за спане. — Права си обаче, че е уморен. Той много обича малките деца, но те го изтощават.

Всички се обърнаха, когато се чу тихо почукване, макар че го очакваха.

— Зеландони са готови — чу се гласът на Джохаран. Петимата вътре бързо изпиха и последните си глътки вино, след което излязоха. Вълчо понечи да ги последва, но Айла го завърза за един здраво закрепен стълб недалеч от къщата. Трябваше да стои далеч от погребалната церемония, на която щяха да присъстват много хора.

Около погребалния навес се бяха събрали доста хора. Чуваше се шушукане и тихи разговори, тъй като дошлите гледаха да не вдигат голям шум. Страничните панели бяха махнати и всички можеха да видят вътре тялото на Шевонар. То бе положено върху тревната постелка, завито и оплетено в хамака, който щеше да бъде завит по-късно около него, за да го пренесат до мястото на погребението. Но първо щеше да бъде отнесен до Полето за събрания, което бе достатъчно просторно за членовете на всичките шест пещери в района, взели участие в лова.

Джондалар беше тръгнал с брат си и още няколко души малко след като бяха минали оттук. Мартона и Уиламар знаеха ролите си в предстоящите ритуали и бързаха да заемат местата си. Айла не знаеше какво да прави и се чувстваше излишна. Реши да остане отзад и да наблюдава. Трябваше да внимава да не стори нещо, с което да злепостави себе си или семейството на Джондалар.

Фолара я запозна с някои от приятелите си — няколко приятни млади жени и двама младежи. Айла разговаряше с тях или поне се опитваше. Те вече бяха чули толкова много за нея, че стояха като вцепенени от страхопочитание и си бяха глътнали езиците. Изобщо не чу името си, когато я повикаха.

— Айла, мисля, че е за теб — каза Фолара, когато видя зеландони да се приближава към тях.

— Ще трябва да я извините — обърна се рязко дони към младите почитатели на Айла. — Тя трябва да бъде отпред с другите шамани. — Айла я последва. Зад гърба й младите хора бяха още по-впечатлени. Когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуват, жената заговори тихо на Айла: — Зеландони не ядат на погребение. Ще дойдеш с нас, но после ще се присъединиш към Джондалар и Мартона в началото на опашката, за да си вземеш храната за церемонията.

Айла не попита защо трябва да върви с шаманите, а защо да яде със семейството на Джондалар. Нямаше представа какво точно се иска от нея. Затова се остави да я водят, когато тръгнаха по моста нагоре към Долната река и продължиха към Полето за събрания.

Зеландони не се хранеха, защото установяването на контакт със следващия свят изискваше да постят. След това Първата възнамеряваше да проведе по-дълго метафизично пътуване, за да потърси елана на Тонолан. Да се пътува в следващия свят винаги беше трудно, но тя вече беше свикнала и знаеше какво да прави. Постенето беше част от живота на шаманите и тя понякога се чудеше защо продължава да пълнее, след като често не ядеше абсолютно нищо. Може би си наваксваше на следващия ден, но във всички случаи не ядеше повече от другите. Даваше си сметка, че повечето хора свързват едрото й тяло с властното, й, мистично излъчване. Това, което не й допадаше особено, беше, че й ставаше все no-трудно да се движи. Навеждането, изкачването по склона, сядането на земята или ставането все повече я затрудняваха, но Майката, изглежда, искаше тя да има солиден външен вид. А щом такава беше Нейната воля, дони беше съгласна.

От храната, подредена близо до високата стена в задната част, далеч от мястото, където беше поставено тялото, беше очевидно, че много хора са положили доста труд, за да я приготвят.

— Като един по-малък Летен събор е — каза някой. Ако това бе малко сборище, колко ли голям беше зеландонийският Летен събор? При наличието на близо двеста души само от Деветата пещера плюс хората от пет други пещери, които също си бяха доста народ. Айла си каза, че никога няма да може да ги запомни до един. Според нея дори нямаше достатъчно думи, за да се преброят всичките. Приличаха й на стадо зубри, които се събират заедно по време на брачните и миграционните периоди.

Когато шестимата зеландони и шестимата вождове на пещерите се подредиха около погребалния навес, който също беше донесен дотук, хората започнаха да сядат на земята и разговорите престанаха. Някой беше напълнил голям поднос с различни ястия, включително и цял бут от зубър. Първата го взе и го вдигна високо, за да го видят всички. После го постави до тялото на Шевонар.

— Народът на зеландониите организира това пиршество в твоя чест, Шевонар — каза тя. — Нека духът ти се присъедини към нас, за да пожелаем на елана ти добър път към следващия свят.

После хората се наредиха на опашка, за да вземат порциите си. През по-голямата част от времето, когато имаше пиршество, те не спазваха определен ред, ала сега ставаше въпрос за официално и публично събитие; едно от малкото, при които редът се съблюдаваше строго. Той зависеше от положението на човек и връзката му с покойника.

Тъгуващата вдовица Релона и нейните две деца бяха първи, а после беше ред на брата на Шевонар — Ранокол. Следваха Джохаран и Пролева заедно с Джарадал, Мартона и Уиламар с Фолара, Джондалар — това бяха най-високопоставените членове на Деветата пещера — и Айла. Айла не го знаеше, но представляваше доста голям проблем. Като чужденка в пещерата тя трябваше да застане последна. Ако бяха официално сгодени с Джондалар, щеше да е по-лесно да я сложат сред високопоставеното семейство на Джондалар, но предстоящата им женитба тепърва се очакваше и приемането й в пещерата още дори не бе одобрено официално. Джондалар ясно бе дал да се разбере, че където и да сложат Айла, той щеше да застане до нея. Ако тя е на последно място, и той щеше да е там.

Положението на един мъж се определяше от това на майка му, докато не се оженеше. После нещата можеше да се променят. Обикновено преди още женитбата да бъде официално одобрена, семействата, а понякога вождовете и шаманите, участваха в сватосването, което включваше много неща. Разменяха се дарове и се обсъждаше дали двойката ще живее в неговата, в нейната или в някоя друга пещера, както и цената на невестата. Един от важните аспекти на преговорите беше положението на новата двойка. Мартона бе убедена, че ако Джондалар застане в края на опашката, ще се получи объркване не само сред зеландонийците, но и сред духовете от следващия свят. Щяха да си помислят, че той е загубил позицията си или че позицията на Айла е толкова ниска, че в никакъв случай не би могло да бъде уговорено по-високо положение за него. Затова зеландони настоя тя да върви по време на пиршеството заедно с шаманите. Макар и чужденка, ако я признаеха за част от метафизичния елит, това щеше да й даде престиж, макар и спорен. И въпреки че зеландони не се хранеха по време на погребалното пиршество, тя можеше да застане до семейството на Джондалар, преди някой да е забелязал и да се е противопоставил.

Макар че някои хора сигурно щяха да забележат уловката, мястото й в този и в следващия свят вече бе обявено и беше малко късно за промени. Самата Айла изобщо не съзнаваше малката измама и всъщност тези, които бяха наясно със ставащото, не го смятаха за кой знае какво отклонение от установените правила, Както Мартона, така и зеландони вярваха, че Айла наистина е ценен човек с високо положение. Въпрос на време беше и другите да го разберат.

Докато семейството ядеше, се появи Ларамар и им наля барма в чашите. Айла си го спомни от първата вечер. Разбираше, че макар и питието, което той правеше, да бе високо ценено, самият той често беше унижаван м се питаше защо. Докато Ларамар наливаше на Уиламар, русокосата жена забеляза, че дрехите му са мръсни и износени.

— Да ти налея ли и на теб? — попита я той.

Тя му даде да напълни чашата й и го огледа набързо. Изглеждаше съвсем като нормален мъж, с кестенява коса и брада, сини очи, среден на ръст, нито слаб, нито дебел. Обаче имаше шкембе, както и по-слаба мускулатура, отколкото на другите мъже. После забеляза, че вратът му е сив от мръсотия и навярно много рядко си миеше ръцете.

Лесно беше да се изцапаш, особено през зимата, когато водата се набавяше посредством топене на лед или сняг. Тогава използването на огън за едното миене не беше особено разумно. Но лете, когато водата и сапунените коренчета бяха в изобилие, хората предпочитаха да ходят по-чисти. Странно беше да се види толкова мръсен човек.

— Благодаря ти, Ларамар — каза тя, усмихна се и отпи. Даде си сметка, че видът на този, който беше произвел бармата, правеше напитката не толкова приятна.

Той също й отвърна с усмивка. Айла имаше чувството, че Ларамар не се усмихва често и че усмивката му не е искрена. Забеляза също и че зъбите му са криви. Може би вината не беше негова — много хора имаха криви зъби, — ала неговите само засилваха неприятния му външен вид.

— Искаше ми се да поседя в твоята компания — каза той.

Айла беше изненадана:

— Защо?

— На погребално пиршество чужденците винаги застават на края на редицата. Аз обаче забелязах, че ти беше отпред.

Мартона се подразни за миг и Айла го забеляза.

— Да, може би тя трябваше да застане отзад, Ларамар — рече жената. — Но нали знаеш, че Айла скоро ще принадлежи към Деветата пещера.

— Но още не е зеландонийка — възпротиви се мъжът. — Тя е чужденка.

— Сгодена е за Джондалар и положението й сред нейния народ е било доста високо.

— Тя не каза ли, че е израснала сред плоскоглавци? Не знаех, че плоскоглавците са по-важни от зеландонийците.

— За мамутоите тя е била знахар и дъщеря на Мамут, техният зеландони — с раздразнение изрече. Не обичаше да дава такива подробни обяснения на най-ниско поставения човек в пещерата… особено, когато беше прав.

— Тя не направи много, за да излекува Шевонар, нали така?

— Никой не би могъл да стори повече, отколкото Айла. Дори Първата — намеси се Джохаран, който дойде да я защити, — Освен това помогна да се облекчи болката му, за да издържи, докато дойде жена му.

Айла забеляза, че усмивката на Ларамар стана злобна. Правеше му голямо удоволствие да дразни семейството на Джондалар и да ги кара да се защитават. Имаше нещо общо със самата нея. Какво ли беше то? Реши да попита Джондалар, когато останат сами. Сега вече разбираше защо хората се държат лошо с Ларамар.

Зеландони започваха да се събират около погребалния навес. Първата взе кошницата с червена охра, която Айла беше стрила на прах.

— Съществуват пет свещени цвята. Всички други произлизат от тях. Първият цвят е червеният — започна едрата дони. — Той е цветът на кръвта и на живота. Някои цветя и плодове са обагрени в червено, но те са мимолетни. Червеното рядко остава в чист вид за дълго време. Когато кръвта изсъхне и потъмнее, тя става кафява. Кафявото е нюанс на червеното. Понякога го наричат старо червено. Червената охра от земята е изсъхналата кръв на Великата Майка Земя и макар че понякога охрата бива толкова яркочервена, като ново червено, обикновено е боядисана в старо червено.

— Ти дойде на този свят, покрит с червена кръв от утробата на майка си, Шевонар. Покрит с червена земя от утробата на Великата Майка, ти ще се върнеш при нея, за да се родиш отново в следващия свят така, както се роди в този — каза Първата и поръси тялото на Шевонар от главата до петите с червения прах на желязната руда. — Петият основен цвят е черният — продължи зеландони. Айла се запита кои ли са вторият, третият и четвъртият тогава. — Черният е цветът на нощта, на дълбоките пещери, цветът на въглищата, — след като огънят е изгорил живота на дървото. Някои казват, че въгленовочерното всъщност е най-тъмният оттенък на старото червено. Този цвят надделява над цвета на живота, докато остарява. Също както след живота идва смъртта, така и червеното става черно. Черното означава липса на живот. Това е цветът на смъртта. То няма дори мимолетен живот — черни цветя няма. Дълбоките пещери най-добре показват истинската форма на този цвят.

— Шевонар, тялото, което твоят елан обитаваше, умря и ще отиде дълбоко в тъмното под земята. Ще се върне в черната земя на Майката, но твоят елан, духът ти, ще отидат в света на духовете. Ще се върне при Майката, при Първичния източник на живот. Вземи със себе си духа на храната, която ти даваме, за да има какво да ядеш, докато пътуваш към света на духовете. — Едрата жена взе чинията с храната, вдигна я, за да я покаже, след което я постави до него и също я поръси с прах от червена охра. — Вземи със себе си любимото си копие, за да ловуваш духовете на животните и да се храниш с месото им. — Шаманката сложи копието до него и го поръси с червена охра. — Вземи със себе си сечивата, за да правиш нови копия за ловците от следващия свят. Не забравяй уменията, които научи в този свят, за да ги използваш в следващия. Не скърби за тукашния си живот. О, дух на Шевонар, бъди волен и уверен. Не се обръщай назад. Не се колебай. Следващият живот те очаква.

Погребалните предмети бяха подредени около тялото, храната — върху корема. След това Шевонар беше увит в тревната постелка и завързан. Тялото, което заприлича на какавида, беше сложено върху хамака и окачено.

После същите мъже, които бяха изкопали ямата в гробището, вдигнаха тялото и го понесоха. Първата ги поведе към гробището. Мъжете я последваха, а останалите зеландонийци вървяха след тях. Релона с двете деца и Ранокол вървяха зад полюшващия се хамак. Останалите се подредиха отзад като при пиршеството.

Айла отново вървеше отпред с Мартона. Тя забеляза, че Ларамар я наблюдава от края на редицата. Следваха вождовете от Третата пещера. Макар че Манвелар се стараеше да върви на известно разстояние, за да отграничи хората от двете пещери, Ларамар заедно с високата си жена и децата си пристъпваше no-бавно, за да скъсят дистанцията. Айла реши, че той го прави нарочно, за да се създаде впечатлението, че е пръв, а не последен от пещерата.

Дългата редица от хора тръгна в колона по един, когато пътеката се стесни при Голямата скала. После минаха по познатите плоски камъни, за да пресекат Рибната река. Когато пред Високата скала пътеката отново се стесни, те отново тръгнаха по един, докато стигнаха до Брода. Оттам обаче тръгнаха по друг път и се изкачиха върху едно плато. После се заизкачваха по склоновете на стръмните хълмове. Слънцето залязваше на запад и вече започваше да се скрива зад върховете на скалите, когато процесията излезе на оголена местност и спря.

Айла се обърна и погледна към пътя, от който бяха дошли. На юг се виждаха отвесните масиви на Високата скала и Голямата скала, извисени над Малката долина. Щом отново тръгнаха на път, Айла забеляза няколко души с факли.

— И аз ли трябваше да си взема факла, Уиламар? — попита. — Сигурно ще се стъмни, преди да се върнем.

— Ще се стъмни — обади се Мартона, — но там ще има много факли. Когато хората си тръгнат от гробището, те ще запалят факли, за да виждат пътя си. Но не всички ще тръгнат в една посока. Едни ще поемат към реката, а други — нагоре по хълмовете, към мястото, което наричаме Наблюдателницата. Докато еланът на Шевонар и другите духове около нас ни гледат как се отдалечаваме, може да решат да ни последват. Трябва да ги заблудим, за да не знаят след кого да тръгнат.

Процесията наближаваше гробището. Айла забеляза движеща се светлина в далечината и улови силен аромат. Тръгнаха към един кръг от запалени факли. Щом наближиха, забеляза границите-очертания на гробището — окръжност от колове, които определяха района на святото място.

— Тези факли миришат много силно — отбеляза.

— Да. Зеландонийците правят специални факли за погребенията. Миризмата трябва да задоволи и успокои духовете, за да могат хората да влязат безопасно в гробището. Или no-скоро без голяма опасност — обясни й Мартона.

Зеландонийците от шестте пещери се наредиха в кръга, заставайки на еднакво разстояние един от друг. Първата застана пред изкопания ров. Четиримата носачи внесоха тялото в очертаното от светлините на факлите място. Двамата мъже най-отпред минаха отдясно на дупката.

Четиримата зачакаха тихо, като държаха тялото над гроба. Другите членове на семейството и водачите от пещерата на Шевонар запълниха кръга. Останалите се стълпиха извън очертанията на коловете.

После зеландони от Деветата пещера пристъпи напред. Тя направи знак и всички утихнаха. В тишината се чу далечният рев на пещерен лъв, последван от кикота на хиена. Следващият звук беше зловещ. Айла онемя. Тя почувства как я побиха ледени тръпки по гърба. Не само тя бе обзета от подобно усещане.

И преди беше чувала музиката на флейтата, сякаш дошла не от този свят. Манен беше свирил по време на Летните срещи на мамутоите. Тя си спомни как сама беше изпълнявала традиционните погребални ритуали в Клана, когато погребваха Ридаг. Момчето, което й напомняше собствения й син. Членовете на Клана не биха разрешили на детето от смесен произход, което Нези беше осиновила, да изпълни ритуала на мамутоите, но Манен въпреки това беше свирил на флейтата. Тя бе използвала тихия език на знаците, за да умолява Великата пещерна мечка и нейният дух-тотем да отнесе Ридаг в следващия свят на Клана.

Спомни си и за погребението на Иза, за смъртта на мотора. Беше влязла в пещерата след земетресението. Откри го със счупен от падналите камъни череп, проснат върху гроба на Иза. Тогава русокосата жена извърши ритуала със знаците, защото никой друг не дръзна да влезе в пещерата, докато разрушителните трусове не преминат.

Флейтата извика в съзнанието й и друг спомен. Беше чувала мелодията на този инструмент и преди Манен. Беше по време на Събора на Клана, на церемонията на Пещерната мечка. Мог-ърът на друг Клан беше свирил на подобен инструмент, макар че звукът, който символизираше духа на Урсус, имаше по-различен тон от този на флейтата на Манен.

Беше изтръгната от спомените си от Първата, която започна речта си с плътен и звънлив глас:

— Велика Майко Земя, Първи прародител и първообраз, ти повика твоето дете обратно при теб. Той беше пожертван за Духа на зубъра и за Зеландонийците — твоите деца, които живеят на югозапад оттук. Те те молят да се задоволиш с тази жертва. Той беше смел ловец, добър съпруг, майстор на чудесни копия. Той ти служи добре през първия си живот. Напътствай го, за да стигне невредим до теб. Съпругата му тъгува за него, децата му го обичаха, хората го уважаваха. Той бе повикан да ти служи в разцвета на живота си. Нека Духът на зубъра да бъде задоволен, о, Дони и нека това му бъде достатъчно.

— Нека бъде достатъчно, о, Дони! — повториха в един глас останалите зеландонийци.

Заби някакъв отмерен ритъм. Звукът беше леко приглушен. Или поне немного отчетлив, защото няколко инструмента свиреха едновременно. Приличаха на тъпани с опънати кожи, а мистичният звук на флейтата им пригласяше. Музиката накара хората да заплачат. Релона започна да оплаква нещастието си за пореден път. Скоро всички хлипаха и ронеха сълзи.

После един глас запя в ритъма на барабаните и се сля с мелодията на флейтата. Първия път, когато Айла чу някой да пее по подобен начин, беше при пристигането й при мамутоите. Членовете на Лъвския бивак тогава пееха групово. Тя се присъедини към тях и се заслуша. Опита да се да им припява, но, изглежда, пеенето не беше нейната стихия, а и онези хора бяха много по-добри певци от нея. Сегашният глас обаче се отличаваше със звънливост и плътност. Той принадлежеше на зеландони, Първата. Айла беше погълната от песента.

Двамата мъже, които държаха подобния на носилка хамак отпред, се извъртяха към другите двама, вдигнаха дръжките от раменете си и започнаха да свалят тялото в изкопа. Ямата не беше много дълбока. Носилката бе по-дълга от нея. Накрая тялото бе положено на дъното, мъжете развързаха въжетата и го изтърколиха вътре.

После домъкнаха кожата, върху която беше изсипана пръстта от гроба. Релона дойде и почти сърдито хвърли една шепа в гроба. Двете по-възрастни жени помогнаха на двете деца да сторят същото, след което сами повториха ритуала. Дойде ред и на другите хора, като всеки от тях се изреди и хвърли вътре шепа пръст. Така, когато дойде ред и на последните, ямата вече бе запълнена с пръст.

Тогава изведнъж Релона падна на колене, а от очите й бликнаха сълзи. Тя се хвърли към прясно засипания гроб и зарида. По-голямото й дете отиде при нея и също заплака, търкайки очите си. По-малкото дотича при тях, объркано и уплашено, и задърпа ръката на майка си, опитвайки се да я накара да стане.

Айла се зачуди къде ли са двете по-стари жени и защо не се погрижат за децата.