Каменните убежища

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

На следващия ден всички се върнаха без настроение в Деветата пещера. Ловът без съмнение беше минал успешно, но цената се оказа прекалено висока. Щом пристигнаха, Джохаран предаде тялото на Шевонар на зеландонийците, за да го подготвят за погребението. Трупът беше отнесен до ръба на скалата, близо до моста върху Долната река, за да бъде ритуално измит и облечен в церемониалните дрехи и накити. Тази работа трябваше да се свърши от зеландони, Релона и още няколко жени.

— Айла — повика я зеландони, докато тя се връщаше в дома на Мартона. — Ще ни трябва червена охра. Нали обеща да ми донесеш.

— Ей-сега отивам.

— Ела с мен. Ще ти дам специална кошница и нещо за копаене.

Зеландони я поведе към нейната къща и я покани да влезе. Айла никога не беше влизала в дома на дони и затова й беше много интересно. Нещо тук й напомни за домашното огнище на Иза. Може би многото листа и други части на растения, оставени да се сушат. Те висяха на въжета, опънати по цялата дължина на стаята. В предната част на жилището имаше няколко повдигнати легла. Айла обаче беше сигурна, че зеландони не спи тук. Оказа се, че има още стаи, разделени с паравани. Едната от тях изглежда беше кухнята. Тя предположи, че другата сигурно е спалнята.

— Ето ти кошницата и лопатата — рече зеландони и й подаде плетения съд заедно с приспособление за копаене с дръжка от еленов рог.

Айла излезе и тръгна към даденото място. Зеландони я придружи донякъде, след което се насочи към южния край на пещерата. Вълчо си беше намерил място на скалния ръб, където да си почине. Там беше далеч от хората, но в същото време нищо не можеше да убегне от погледа му. Когато животното забеляза Айла, то веднага изтича при нея. Дони се спря.

— Мисля, че ще е добре да държиш Вълчо по-далеч от тялото на Шевонар — каза. — За негово добро е. Докато човекът не бъде погребан в земята, духът му се носи във въздуха. Знам как да предпазвам хора, за да не се всели в тях, но за вълка не съм сигурна. Боя се, че духът ще се опита да се всели в животното. Виждала съм как вълци побесняват и на устата им излиза пяна. Според мен те се опитват да се преборят с нещо, сигурно с някакво зло или с обезумял дух. Ухапването от такова животно убива като със смъртоносна отрова.

— Ще потърся Фолара и ще я помоля да го държи под око, след като донеса червената охра.

Вълчо я последва. Тя се спусна по пътеката към мястото, където с Джондалар бяха плували и се бяха къпали, след като пристигнаха. Айла напълни кошницата почти догоре и тръгна обратно. Видя Фолара да говори с майка си и й обясни молбата на зеландони. Младата жена се усмихна, зарадвана, че ще прави компания на вълка. Майка й току-що я беше накарала да дойде с нея и да помогне при подготвянето на трупа. Подобно нещо далеч не й беше приятно, а освен това беше убедена, че Мартона не би отказала на Айла.

— Може би ще бъде най-добре да го държим в дома на Мартона. Ако решиш да излезеш, имам специално въже, което се завързва на врата му, така че да не се задуши. На Вълчо много не му харесва, но ще се примири. Ела с мен и ще ти покажа как да го вържеш — каза Айла.

После отиде до далечния ръб на скалата и даде червената охра на Първата. Там тя остана да помогне при почистването и преобличането на тялото на Шевонар. Скоро се присъедини и майката на Джондалар. Тя каза на Айла, че Фолара е поканила няколко младежи на гости и че на вълчо, изглежда, му е приятно с тях.

На Айла й направиха впечатление дрехите, с които облякоха мъртвия ловец, макар че реши да не показва този интерес. Имаше широка мека туника, направена от козината на различни животни и от кожи, оцветени в различни цветове, съшити в красиви фигури и допълнително украсени с мъниста, раковини и ресни. Туниката беше хваната с колан на бедрата. Панталоните бяха в тон с туниката, както и ботушите. Накити от раковини, мъниста, различни животински зъби и фигури от слонова кост бяха поставени внимателно на врата му.

После тялото беше положено върху варовикови блокове, върху постелка от сплетена трева, боядисана в червена охра. Към всеки от ъглите имаше прикрепени дълги връзки. Мартона поясни на Айла, че с тяхна помощ постелката увива трупа и се завързва. Под постелката имаше някаква плетеница от въжета, подобна на хамак. С нея Шевонар щеше да бъде отнесен до святото място и положен в гроба.

Шевонар беше сръчен майстор на копия приживе и затова поставиха до него инструментите му заедно с няколко недовършени копия и части от тях, върху които беше работил: дървени стволове, слонова кост, кремъчни накрайници, животински жили, въжета и лепило. Сухожилията и въжетата бяха използвани за закрепването на остриетата към дръжките и за завързването на по-къси дървени пръчки за направата на едно по-дълго копие. После парчетата се намазваха със смола, която играеше ролята на лепило.

Релона беше донесла предметите от тяхното жилище. Тя плачеше, докато поставяше инструментите до ръцете на Шевонар.

Докато зеландони ръководеше подготовката на тялото, Джохаран направляваше дейността на други работници, които строяха временна постройка с покрив от треви, поддържани от стълбове. Когато тялото беше готово, конструкцията бе сложена отгоре му. Добавиха и стени, набързо направени от преносими панели. Зеландони влязоха вътре, за да изпълнят ритуала, който щеше да накара духа да не се отдалечава от тялото.

Когато свършиха, всеки, който беше докосвал или работил близо до покойника, трябваше сам да се очисти ритуално. Тези хора трябваше да се потопят догоре в реката. Нямаше значения дали са облечени или без дрехи. Те минаха по пътеката до брега на реката, която се извиваше под каменния навес. Зеландони извикаха Великата майка, след което жените тръгнаха срещу течението, а мъжете — по течението. Всички жени свалиха дрехите си, но и малцина мъже скочиха във водите облечени.

Джондалар беше помагал при построяването на погребалния навес. Той също трябваше да се пречисти в реката. След това се върна горе заедно с Айла. Пролева им беше приготвила храна. Мартона седна с тях. Зеландони се присъедини към тях малко по-късно, след като остави скърбящата вдовица със семейството й. Уиламар дойде, защото търсеше Мартона, и също седна при тях. И понеже се намираше сред хора, в чиято компания се чувстваше уютно, Айла реши, че моментът е подходящ да ги пита за дрехите на Шевонар.

— Така ли се обличат при вас покойниците? — попита тя.

— Сигурно е отнело много време да се изработят дрехи като тези на Шевонар.

— Повечето хора носят най-хубавите си дрехи при специални случаи или когато се запознават с някого. Затова имат церемониални дрехи. Искат да се открояват от другите и да направят добро впечатление. Тъй като никой не знае какво да очаква, когато се пренесат в следващия свят, всички искат да създадат подходящо впечатление и да ги запомнят когото и да срещнат там — отвърна Мартона.

— Не знаех, че дрехите също се пренасят в следващия свят. За духа знам. Тялото не остава ли тук?

— Тялото се връща в утробата на Великата земна майка — намеси се зеландони. — Духът на живота, еланът, се връща при Нейния дух в следващия свят. Всяко нещо има свой дух — скалите, дърветата, храната, дори дрехите. Еланът на един човек не иска да се върне гол или с празни ръце. Затова Шевонар беше облечен в неговите церемониални дрехи и му бяха оставени инструментите на занаята му и ловните оръжия. Ще му бъде дадена и храна.

Айла кимна. Тя набоде едно доста голямо парче месо. Отхапа от него, задъвка и се замисли, след което преглътна.

— Дрехите на Шевонар са красиви. Толкова много съшити малки парчета — коментира Айла. Животни и фигури. Сякаш разказват някаква история.

— В известен смисъл е така. — Уиламар се усмихна. — Така хората се различават един от друг. Всичко по неговия церемониален тоалет означава нещо. Трябва да има еландон на него и на жена му, както, разбира се, и зеландонийски абелан.

Айла беше озадачена:

— Не разбирам нищо. Какво е еландон? А зеландонийски абелан?

Всички погледнаха изненадано към нея. Толкова много бяха свикнали да използват тези думи, а Айла говореше зеландонийски толкова добре, че им беше трудно да повярват, че тя не знае за тях.

Джондалар се почувства леко виновен.

— Никога не ни се е налагало да говорим за подобни неща — оправда се той. — Когато ме откри, аз носех дрехите, дадени ми от шарамудоите. Те не показват като нашите кой е собственикът им. При мамутоите има нещо подобно, но не съвсем. Зеландонийският абелан е… ами… той е като онези татуировки на челата на зеландони и Мартона.

Айла обърна глава към Мартона и зеландони. Всички зеландонийци и водачи имаха сложни татуировки от квадрати и правоъгълници с различни цветове.

— Може би аз ще успея да й обясня значението на думите — обади се зеландони.

Джондалар си отдъхна.

— Да започнем с „елан“. Знаеш ли какво означава?

— Днес ви чух да употребявате думата. Означава нещо като дух или жизнена сила. Така мисля.

— Но преди не си я знаела?

— Джондалар винаги казваше „дух“. В това има ли нещо лошо?

— Не, няма. При нас „елан“ се употребява по-скоро, когато става въпрос за смърт или раждане, защото смъртта е липсата или краят на елана, а раждането е неговото начало. Когато едно дете се роди, когато на света се появи нов живот, той е изпълнен с елан, виталната сила на живота. Когато детето се кръщава, зеландони създава знак, който е символ на неговия дух, на този нов човек. Този знак се рисува или изрязва върху някакъв предмет — камък, кост или дърво. Знакът се нарича абелан. Всеки абелан е различен и се използва за обозначаването на конкретен човек. Знакът може да е съставен от линии, форми или точки, или някоя опростена фигура на животно. Каквото дойде наум на зеландони, докато медитира при кръщаването на детето.

— Така правеше и Креб — нашият мог-ър! Той медитираше, за да реши какъв да бъде тотемът на новороденото! — учудено възкликна Айла.

— Говориш за мъжа от Клана, който беше… зеландони на твоя клан ли? — попита дони.

— Да!

— Ще трябва да помисля. А сега да продължа. Зеландони медитира, когато решава какъв да бъде знакът. Предметът със знака се нарича еландон. Зеландони го дава на майката на бебето, за да го пази, докато детето порасне. След това майката дава на порасналите вече деца еландоните им като част от церемонията на съзряването им.

Айла слушаше с интерес.

— Но еландонът е нещо повече от материален предмет с рисунки по него. Този предмет съдържа елана, силата на живота, духа, естеството на всеки от членовете на пещерата. Така както дони е носител на духа на Майката. Еландонът има повече сила отколкото която и да е друга лична вещ. Толкова е могъщ, че в неподходящи ръце може да се използва срещу даден човек и ужасно да му навреди. Затова майката пази еландоните на децата си на тайно място, известно само на нея и може би на майка й или на съпруга й.

Изведнъж Айла си даде сметка, че ще е отговорна за еландона на детето, което в момента носи в утробата си.

Зеландони обясни, че когато еландонът се даде на вече порасналия човек, той трябва да го скрие също на тайно място, често по-далеч от пещерата. Но някакъв безобиден предмет, като камък например, се избира за заместител и се дава на зеландони, който или която го слага в пукнатината на скалната стена на някое свещено място, може би пещера, като дар за Великата майка. Макар и дарът да е незначителен, значението му е много по-голямо. Смята се, че Дони може да проследи по заместителя оригиналния предмет и да разбере на кого принадлежи.

Уиламар добави, че зеландони много ги уважават и са склонни да им се доверят.

— Но те притежават голяма сила и власт — каза той. — Малцина от тях са злоупотребявали с познанията и със способностите си. Някои се страхуват, че при подходяща възможност един зеландони може да използва мощен предмет като еландона срещу някого, когото не харесва или мрази. Или пък да даде на човек урок, ако той е извършил лоша постъпка. Никога не съм чувал да е ставало подобно нещо, но хората обичат да си измислят и да украсяват историите.

— Ако някой накърни личния предмет-символ на друг човек, той може да се разболее или дори да умре. Ще ти разкажа една стара легенда — каза Мартона. — В миналото някои семейства имали обичая да слагат всичките еландони заедно на едно място. Понякога дори членовете на цели пещери ги събирали на едно място. Една от пещерите поставяла всичките си предмети-символи в специална малка пещера, намираща се на хълм близо до тяхното скално убежище. Мястото било смятано за толкова свято и неприкосновено, че никой не ходел там. През една много влажна пролет по склона минала лавина, която разрушила пещерата и всичко в нея. Хората се обвинявали един друг и престанали да бъдат единни. Без сговор и взаимопомощ животът станал много труден. Людете се разпръснали и пещерата загинала. Така хората разбрали, че ако някой повреди всичките еландони или дори ако те пострадат при природно бедствие, семейството или пещерата ще имат сериозни проблеми. Затова всеки човек трябва лично да съхранява в скривалище своя символ-предмет.

— За сметка на това не е опасно да се слагат на едно място камъните-заместители — добави зеландони. — Майката ги цени. Тя може да открие по тях техните притежатели, но в същото време камъните са само за напомняне. Те не са истински еландони.

Айла беше много заинтригувана от разказа. Бе слушала хората да си говорят за Старите легенди, но не знаеше, че с помощта на тези истории се научават важни и необходими неща. Легендите й напомняха за историите, които старият Дорв разказваше в клана на Брун през зимата.

После дони продължи:

— Абеланът е символ или знак, с който също се свързва жизнената сила. Използва се, за да се обозначи човек или група от хора. Абеланът на зеландониите характеризира всички нас и е най-важният. Този символ е съставен от квадрати и правоъгълници, често в различни варианти и с различни украси. Може да бъде в много цветове или да е направен от различни материали. Както и да е съставен от различен брой квадрати, но в него са задължителни основните форми. Именно задължителната част е абеланът на зеландониите — каза тя и посочи към знака отстрани на челото й. Айла забеляза, че трите задължителни реда квадрати бяха част от общата фигура.

— Квадратите показват на всички, че съм от народа на зеландонийците. И понеже са девет на брой, това означава, че съм член на Деветата пещера. Тази татуировка има и други значения, разбира се. Тя изтъква, че съм смятана от зеландонийците за Първа сред служителите на Великата земна майка. Част от знака е и моят личен абелан. Можеш да видиш, че татуировката на Мартона е различна от моята, макар че част от нея е същата.

Айла се обърна, за да огледа челото на бившата водачка. Мартона наклони глава, за да се види по-добре.

— Мма девет квадрата, но знакът е от другата страна на челото й и другите линии са по-закръглени. Сега забелязвам формата на кон — врата, гърба и задните крака.

— Да — отвърна Мартона. — Художникът, който ми направи татуировката, беше много добър и успя да улови естеството на моя абелан. Макар и по-стилизиран, за да се впише в цялата фигура, той е много близо до знака върху моя еландон, който е кон, стилизиран като този.

— Нашите татуировки казват много за собственика — продължи зеландони. — Човек може да разбере, че служа на Майката, защото татуировката ми е отляво. По същия начин се разбира, че Мартона е или е била вожд на пещерата, тъй като нейната е от дясната страна на челото. И двете сме зеландонийки, което се познава по квадратите, а понеже са девет на брой, значи сме от Деветата пещера.

— Мисля, че в татуировката на Манвелар имаше три квадрата, но не си спомням дали на главата на Брамевал те бяха четиринайсет — каза Айла.

— Не, не са — отвърна зеландони. — Броят на пещерата не винаги съответства на броя на квадратите. Но пещерата, към която принадлежи някой, винаги се идентифицира по някакъв начин. Татуировката на Брамевал има четиринайсет точки, подредени в определена форма.

— Не всички имат татуировки — отбеляза отново Айла.

— Уиламар има малка в средата на челото, но Джондалар няма никаква.

— Само хората, които са водачи, имат татуировки на челата си — поясни Джондалар. — Зеландони е духовен водач, а майка ми е била вожд на пещерата. Уиламар е майсторът-търговец. Това е важен пост. Често го търсят за съвет и затова също се смята за водач.

— Много хора обаче са склонни да демонстрират положението си чрез дрехите, като Шевонар например, а други пък имат татуировки по други части на лицето и тялото — бузите, брадичките и дори по ръцете. Обикновено това са места, които се виждат и не са покрити от дрехите. Няма голям смисъл да си сложиш знак за отличаване на място, на което никой не го вижда. Другите татуировки често показват нещо, с което човек иска да бъде известен. Обикновено това е някакво лично постижение, а не кръвна връзка — каза Мартона.

— Тези, които мамутоите наричат Мамути — това е пост като на зеландони, — имат татуировки на бузите си, но те не са квадрати. Започва се с формата на диамант. После повтарят вътре още един. Понякога ги свързват и образуват зигзаг. Всички тези символи също имат значения. Мамут тъкмо бе започнал да ме учи, кое какво означава предната зима — преди да замина.

Зеландони и Мартона се спогледаха и кимнаха утвърдително. Дони беше говорила с бившата водачка за способностите на Айла и й предложи тя по някакъв начин да стане приближена на шаманите-зеландони. Двете се съгласиха, че така ще е най-добре за Айла и за останалите.

— Значи туниката на Шевонар има собствен знак, абелан и абелан на зеландонийците — заключи Айла, сякаш току-що бе направила важен извод.

— Да. Всеки ще го познае по тях, включително и Дони. Великата Майка Земя ще знае, че той е един от Нейните деца, които са живели в югозападния район на тази земя — изрече зеландони. — Но това е само част от кройката на туниката на Шевонар. Целият тоалет има определено значение, включително и огърлиците. Освен абеланът на зеландониите част от фигурата включва и деветте квадрата на Деветата пещера, както и други мотиви, които определят линията на живота му. Има знаци-символи за неговата съпруга, абелани на децата му. Неговият занаят — правенето на копия — също е представен. И, разбира се, личният му знак-символ. Неговият церемониален тоалет е един нагледен показ на имената и кръвните му връзки.

— Церемониалният тоалет на Шевонар наистина е много хубав — обади се Мартона. — Той беше изработен от един стар шивач, който почина. Той беше много добър в професията си.

На Айла й беше направило впечатление, че дрехите на зеландонийците са много интересни. Някои от тях бяха красиви — особено тези на Мартона, — ала тя нямаше никаква представа за сложните значения и понятия, които бяха свързани с дрехите. Някои от нещата й изглеждаха твърде натруфени за нейния вкус. Беше свикнала с по-опростените форми и ценеше полезността на предметите, също като нейната майка в Клана. Понякога си позволяваше по-разчупени форми в кошницата, която плетеше. Или пък купата или чашата, която изрязваше, но никога не бе добавяла допълнителна украса.

Сега започваше да разбира как дрехите и бижутата, които хората носеха, както и татуировките по лицата, ги характеризираха и показваха личността им. Тоалетът на Шевонар, който беше богато украсен, на нея й се струваше балансиран и приятен за окото. Беше изненадана обаче, когато Мартона й каза, че тези дрехи са създадени от стар човек.

— Сигурно са били направени с много труд. Защо един старец ще изразходва толкова много време, за да прави дрехи? — попита Айла.

Джондалар се усмихна:

— Защото занаятът му беше да шие церемониални и погребални дрехи.

— Старецът не ги уши, той само ги скрои и измисли как ще изглеждат — добави Мартона. — Трябва да се вземат предвид толкова много неща, че са необходими специални умения и око на творец, за да се ушият добре. Но в крайна сметка тоалетът беше завършен. Много хора бяха работили с него години наред и екипът се справи добре. Сега една от тези шивачки скроява дрехите, но още не е толкова добра.

— Но защо старецът или някой друг ще го прави заради Шевонар? — отново зададе въпрос Айла.

— Той ги продаваше — отвърна Джондалар.

Айла се намръщи. Очевидно още не разбираше напълно какво й говорят.

— Мислех, че хората търгуват само с другите биваци или пещери. Не знаех, че търгуват с хора от собствената им пещера.

— Но защо не? — обади се Уиламар. — Шевонар беше майстор на копия. Славеше се с добре изработените копия, но не можеше сам да си ушие дрехите. Затова размени двайсет от най-добрите си копия за тези дрехи. Направи добра сделка.

— Тези дрехи бяха едни от последните, които старият шивач уши — каза Мартона. — Когато зрението му отслабна и той не можеше повече да упражнява занаята си, продаде копията на Шевонар за други неща, които му бяха необходими, но запази най-доброто за себе си. Костите му сега са погребани в гробището. Той отнесе със себе си копието в света на духовете. На него бяха изобразени неговият абелан и този на Шевонар.

— Ако майсторът на копия е изключително доволен от дадено свое произведение — обясни Джондалар, — заедно с абелана на човека, за когото е направено, понякога изрязва или рисува и собствения си знак-символ.

По време на лова Айла научи, че определени знаци по копията са много важни. Всяко от тях носеше знака на собственика си, за да не възникват съмнения кой кое животно е убил. До този момент не знаеше, че тези знаци се наричат абелани, нито пък, че са толкова важни за зеландонийците. Беше видяла как се реши един спор само благодарение на знаците. Две копия бяха улучили едно и също животно, но само едно от тях бе попаднало в жизненоважен орган.

Макар и всяко копие да носеше знака на собственика, тя беше чула ловците да си говорят за майсторите на копията. Те, изглежда, знаеха кой кое копие е изработил, без значение дали върху него има или няма символ на майстора. Начинът на изработка и украсите по копието издаваха неговия автор.

— Какъв е твоят абелан, Джондалар? — попита го Айла.

— Не е нещо определено, просто знак — вдигна рамене любимият й. — Прилича на това. — Той начерта нещо като стрелка. — Винаги съм си мислел, че когато съм се родил, зеландони сигурно не е могла да измисли нищо друго — усмихна се и погледна към Първата. — Или може би това е опашка на хермелин, бяла с черен връх. Винаги са ми харесвали хермелиновите опашки. Мислиш ли, че моят абелан е хермелин?

— Твоят тотем е Пещерният лъв — изрече Айла. — Същият като моя. Мисля, че твоят абелан може и да е хермелин. Защо не? Хермелините са като едни малки невестулки, но са красиви през зимата. Целите са в бяло, освен черните им очи и връхчета на опашките. Всъщност кафявата им лятна козина също не е лоша. — Тя се замисли за миг, след което попита: — А какъв ли е абеланът на Шевонар?

— Видях едно от неговите копия близо до мястото, където почива — каза Джондалар. — Сега ще го взема и ще ти го покажа.

Той бързо взе копието и показа знака-символ на Шевонар. Представляваше стилизиран муфлон — планински овен с големи извити рога.

— Трябваше да го взема — обясни зеландони. — Ще ни трябва, за да направим копие на неговия абелан.

— Защо ще правите копие? — попита Айла.

— Същият символ, който е обозначавал копията, дрехите и другите му принадлежности, трябва да бъде изобразен и на надгробния му стълб — отвърна Джондалар.

Докато се връщаха в жилищата си, Айла се замисли за разговора и направи няколко извода. Макар че предметът-символ, еландонът, да беше скрит, знакът-символ, абеланът, беше направен за показ на другите. Той притежаваше голяма сила за този, на когото принадлежеше, но не и за този, който би искал да злоупотреби с него. Това бе всеизвестно. Истинската сила идваше от неизвестното, езотеричното.

На следващата сутрин Джохаран потропа на вратата на Мартона. Джондалар се изненада да види брат си.

— Няма ли да ходиш на срещата тази сутрин? — попита го той.

— Да, ще ходя, разбира се, но исках да поговоря с теб и Айла преди това — отвърна Джохаран.

— Влез тогава.

Той пристъпи вътре. Мартона и Уиламар излязоха от спалнята и го поздравиха. Айла слагаше останалата от закуската храна в дървената купа на Вълчо. Тя също вдигна глава и се усмихна.

— Джохаран иска да говори с нас — поясни Джондалар и погледна към Айла.

— Няма да отнеме много време. Мислех си за тези ваши копиехвъргачи. Ако повече от нас можеха да хвърлят копия на такива големи разстояния, Джондалар, щяхме да спрем онзи зубър, преди да прегази Шевонар. Вече е твърде късно да му се помогне, но искам останалите ловци да са в безопасност. Вие двамата бихте ли искали да ни покажете едно от вашите оръжия и как се използва то?

Джондалар се усмихна:

— Разбира се. Очаквах да ме повикаш. Нямам търпение да покажа как действа копиехвъргачът, за да могат всички да се възползват от неговите предимства.

Всички обитатели на дома на Мартона освен Фолара отидоха с Джохаран до мястото за събирания в южния край на пещерата. Там вече бяха пристигнали много хора. Вестоносци бяха пратени до зеландонийците от другите пещери, които бяха участвали в лова. Трябваше да се съберат и да поговорят за погребалната церемония. Освен духовния водач на Деветата пещера, членовете на Четиринайсетата, Единайсетата, Третата, Втората и Седмата също бяха тук, както и повечето от водачите.

— Духът на Зубъра отне един от нас в замяна за едно от неговите създания — започна едрата дони. — Това е жертва, която ние трябва да направим, ако тя го иска.

Тя погледна към хората, които закимаха. Властният й вид не се проявяваше никога така явно, както по време на срещите с другите зеландонийци. Тогава наистина си личеше, че е Първа сред служителите на Майката.

Докато събранието продължаваше, неколцина зеландонийци изразиха несъгласие и Първата им позволи да кажат мнението си. Джохаран осъзна, че мислите му се лутат от въпроса за погребението на Шевонар до това къде да разположат мишените за стрелба. След като говори с Айла и Джондалар, той реши да окуражи ловците да си направят копиехвъргачи и да започнат да се упражняват още преди да са си тръгнали от Летния събор. Искаше те да придобият колкото се може no-скоро ловни умения с новото оръжие на Джондалар. Но не и днес. Разбираше, че днес няма да се борави с оръжие. Това бе денят, в който духът на Шевонар, неговият елан, щеше да бъде упътен към следващия свят.

Съзнанието на зеландони също бе заето с други мисли, макар че тя, изглежда, сериозно обмисляше предложенията на другите. Мислеше си за по-младия брат на Джондалар още откакто й дадоха бляскавия камък от гроба му, който се намираше далеч на изток, но чакаше подходящия миг.

Знаеше, че както Айла, така и Джондалар трябва да участват в ритуала. Установяването на контакт със следващия свят беше достатъчно страховито, особено за тези, които не бяха обучавани за подобни неща. Можеше да се окаже опасно дори за посветените. По-сигурно беше, когато на церемонията присъстват много хора, за да помогнат и да подкрепят онези, които щяха да установят контакта. Тъй като беше убит по време на лов, в който участваха повечето от съседните пещери, погребението на Шевонар щеше да представлява голяма церемония. Моментът щеше да е подходящ да се опита да навлезе по-дълбоко в света на духовете, за да потърси жизнената сила на Тонолан. Така си мислеше зеландони. Тя хвърли поглед към Айла и се запита как ли ще реагира чужденката. Русокосата жена продължаваше да я учудва със знанията си, компетентността и дори с отзивчивостта си.

Старата зеландони беше поласкана, когато младата жена дойде при нея и я попита дали е могла да направи нещо повече за Шевонар. Особено като се имаха предвид уменията, които бе показала. Изненадващо беше и това, че Айла се беше сетила да каже на Джондалар да вземе камък от гроба на брат си, като се имаше предвид, че не беше запозната с погребалните традиции на зеландонийците. Самият камък беше уникален. На пръв поглед бе съвсем обикновен, докато човек не го обърнеше и не видеше синкавото и бляскаво лице с огнени червени точки по него.

„Блестящо синьото е символ на яснотата — каза си тя, — а червеното е цветът на живота — най-важният от Петте свещени цвята на Майката. Този малък камък определено съдържа сила. Нещо трябва да се направи с него, когато свършим с церемонията.“

Тя слушаше само с половин ухо разправията, когато я осени мисълта, че уникалният камък от гроба на Тонолан no-скоро прилича на камък-заместител. С него Майката можеше да проследи връзката с елана на Тонолан. Най-подходящото и сигурно място за съхраняването му щеше да бъде пукнатината в свещената пещера, при камъните-заместители на семейството му. Знаеше къде се пазят повечето от тези камъни на членовете на Деветата пещера и много на хора от другите пещери. Дори знаеше скривалищата на някои от истинските еландони.

Поради някои необичайни обстоятелства тя беше принудена да поеме функциите на родител и отговорността за еландоните на няколко деца. А и трябваше да съхранява предметите-символи на още няколко човека, които бяха неспособни да ги пазят сами — в умствено или физическо отношение. Никога не говореше за тях и никога нямаше да се опита да се възползва от тази информация. Добре съзнаваше опасностите за себе си, както и за човека, титуляр на еландона.

Айла също започна да се разсейва. Тя не бе запозната с траурните ритуали на зеландонийците и й беше доста интересно, но водещият се в момента спор, който сякаш нямаше край, не я засягаше. Дори не знаеше някои от езотеричните думи, които използваха в разговора. Затова се замисли за някои от нещата, които бе научила наскоро. Обясниха й, че хората обикновено ги погребват в гробищата, макар че гробищата се сменяли, щом едно от тях достигнело определен брой гробове. Прекалено много бродещи духове на едно място можеха да се обединят и да придобият твърде голяма сила. Умрелите по едно и също време можеха да бъдат погребани заедно или ако бяха много близки. Но погребенията се извършваха на няколко места, разпръснати из местността.

Каквото и място да изберяха, те отбелязваха гробовете със стълбове, които забиваха в земята — в горната част на парцела. Стълбовете бяха украсени с резба или с нарисуваните абелани на хората, погребани под тях. Символи, които предупреждаваха за опасност при навлизането в тази местност. Духовете на мъртвите, които вече не обитаваха живи тела, можеха да избягат от земните недра, но нямаше как да напуснат очертанията на оградата. Зеландонийците правеха специална ограда за пропъждането им. Така духовете, които не можеха да открият пътя си към света на духовете, не бяха в състояние да прекосят границата и да откраднат тялото на някого, който все още обитаваше този свят.

Без могъщата закрила влезлите в оградения терен се намираха в смъртна опасност. Духовете започваха да се събират преди още дори тялото да бъде положено във вечен покой и се говореше, че са се опитвали да обладаят тялото на живо същество и да разпалят война със собствения дух на човека. В този период човекът вършеше налудничави постъпки или виждаше неща, които другите не виждаха. Или пък викаше без причина, ставаше агресивен и жесток.

След много години, когато стълбовете паднеха на земята и изгниеха, а растителността пораснеше и избуеше, гробището вече не се смяташе за обитавано от духове и за опасно. Духовете вече ги нямаше. Казваха, че Великата Майка Земя е завладяла отново мястото и го е предоставила на своите деца.

Айла и другите, които размишляваха върху свои си неща, се сепнаха, когато чуха гласа на Първата. Тъй като спорещите зеландонийци очевидно не можеха да постигнат приемлив компромис, властната дони реши, че е време да се намеси. Тя взе под внимание всички гледни точки и се опита да ги обедини. После минаха на темата за защитата на тези, които ще носят тялото на Шевонар до свещеното погребално място. Те трябваше да бъдат предпазени от изгубени и бродещи души.

Щеше да се проведе специален ритуал с гощаване, с който да се подсили духът на всеки един от тях, за да може да противостои на изгубените души. Разбира се, щом стана дума за храна, всички се обърнаха към Пролева. След това говориха за храната, която заедно с оръжията м сечивата щеше да бъде оставена в гроба. Тази храна нямаше да се яде, а нейният дух щеше да захранва свободно реещия се дух на покойника, за да му даде сила да намери пътя си. Беше направено всичко необходимо, за да не се върне или да не блуждае душата на мъртвеца твърде дълго.

По-късно сутринта Айла излезе с конете. Яздеше Уини, а Рейсър и Вълчо препускаха зад нея. После тя разреса животните и ги провери дали всичко при тях е наред. Беше свикнала да прекарва всеки ден с конете, но откакто пристигнаха, повече време седеше с народа на Джондалар и животните й липсваха. Те я посрещнаха с радост и тя разбра, че им е липсвала много.

На връщане се отби в дома на Джохаран и попита Продева дали знае къде е Джондалар.

— Отиде с Джохаран, Рушемар и Солабан, за да изкопаят дупка за Шевонар — отвърна й жената. Пролева имаше много работа, но в момента чакаше някого и имаше време за Айла. Искаше да опознае чужденката с многото дарби, която скоро щеше да се омъжи за брата на съпруга й. Затова я попита дали желае да й налее чай от лайка.

Айла се поколеба.

— Трябва да се върна при Мартона, но с удоволствие ще пия чай с теб някой друг път.

Вълчо, на когото му беше харесала разходката също колкото и на конете, последва вътре Айла. Джарадал, който проследи животното, изтича след него. Вълкът подуши с нос детето и му подаде муцуната си да го погали. Усмихнат, Джарадал поглади Вълчо по главата.

— Трябва да ти кажа, Айла — започна Пролева, — че се разтревожих, когато Джарадал ми каза, че е докоснал твоето животно. Трудно е да повярваш, че един месояден хищник като този може да бъде толкова нежен и внимателен с децата. Когато Фолара го доведе у нас и видях Марсола да лази по него, не можах да повярвам на очите си. Бях направо удивена. Дори Салона се смееше, макар че когато за пръв път видя нейното момиченце с вълка, беше ужасена.

— Вълчо има слабост към децата — обясни Айла. — Той израсна, играейки и спейки с тях в Лъвския бивак. Те бяха негови другарчета от глутницата, а порасналите вълци винаги се отнасят закрилнически към по-малките си събратя. Сигурно си мисли, че всички деца принадлежат към неговата глутница.

Докато Айла и Вълчо вървяха към жилището на Мартона, тя не можеше да се сети какво й беше направило впечатление в Пролева. Нещо в начина, по който се държеше и движеше, нещо в широката й туника. Изведнъж се досети и се усмихна. Пролева беше бременна!

Когато Айла се прибра в дома си, там нямаше никого. Съжали, че не беше останала с Пролева и да пие чай с нея. Зачуди се къде ли е майката на Джондалар. Нямаше я при Пролева. Сигурно беше отишла при зеландони. Изглежда, двете бяха близки или поне се уважаваха. Винаги си говореха или загадъчно се споглеждаха. Ако отидеше да види дали Мартона е там, това беше повод да посети дони, която искаше да опознае по-добре.

Разбира се, не й беше толкова спешно да търси Мартона сега, а и зеландони сигурно беше много заета в момента. Може би не трябваше да я безпокои. Айла обаче искаше да се заеме с нещо полезно. Може би ще може да помогне. Поне ще им предложи.

Отиде до жилището на зеландони и почука на вратата. Домакинята сигурно се намираше някъде наблизо, защото веднага отвори.

— Айла. — Тя изненадано погледна към младата жена и вълка. — Мога ли да ти помогна с нещо?

— Търся Мартона. Вкъщи я няма и при Пролева я нямаше. Питах се дали не е дошла при теб.

— Не, няма я тук.

— Е, тогава извинявай, че те обезпокоих. Представям си колко си заета в момента. Не трябваше да ти отнемам от времето.

— Няма нищо — отвърна дони и забеляза, че младата жена е напрегната, но изпълнена с енергия. — Мартона за нещо конкретно ли ти трябва?

— Не, просто я търсех. Мислех си, че може да й трябва помощ за нещо.

— Ако искаш да правиш нещо, можеш да помогнеш на мен — каза зеландони и отстъпи навътре. Усмивката на Айла й даде да разбере, че това е била истинската причина за идването й.

— Може ли и Вълчо да влезе? Няма да пречи.

— Знам, че няма да пречи. Нали ти казах, че се разбираме. Червената охра, която събра, трябва да бъде стрита на прах. Ето ти хаванчето. — Зеландони й показа изцапан в червено камък, вдлъбнат и с форма на паница, получила се през годините на използването му. — Ето ти и камъка за мелене. Джонокол ще дойде скоро и прахът ще му трябва, за да направим заедно стълб с абелана на Шевонар. Той ми е ученик.

— Запознах се с един мъж на име Джонокол на приветственото тържество, ала той каза, че е художник.

— Джонокол е художник — усмихна се зеландони. — Но това не му пречи да бъде мой ученик. Според мен е повече художник, отколкото ученик. Няма интереси в знахарството и дори да намери път към света на духовете, изглежда, няма нищо против да си остане ученик, но пък от друга страна, още е млад. Времето ще покаже. Тепърва може да усети призванието си. А засега е чудесен художник и отличен помощник. Повечето художници също са зеландони. Джонокол е такъв от съвсем малък, когато за пръв път изяви таланта си.

Айла с удоволствие смилаше червения железен оксид на прах. Така помагаше, без да й е необходимо специално обучение. Мислеше си за шаманите-зеландони и защо художниците като Джонокол трябва да бъдат събирани в група още от малки. Та нали на тази възраст не можеха да разсъждават зряло и сериозно. Защо художниците трябваше да бъдат част от зеландони?

Докато работеше, се появи Джонокол. Той погледна към Айла и после с изненада към вълка. Вълчо вдигна глава, хвърли поглед към Айла, готов да се изправи при знак от нейна страна. Тя обаче му даде знак, че мъжът е добре дошъл. Вълкът се отпусна, но продължи да е нащрек.

— Айла дойде да ни помогне, Джонокол — поясни зеландони. — Разбрах, че вече се познавате.

— Да, още от първата й вечер сред нас. Здравей, Айла — изрече Джонокол.

Тя свърши да мели червените бучки на ситен прах и даде хаванчето и камъка заедно с готовия червен прах на зеландони. Надяваше се жената да й даде нещо друго да върши, но скоро стана ясно, че и двамата я чакат да си тръгне.

— Искате ли да направя нещо друго? — попита тя накрая.

— Не точно сега — отвърна дони.

Айла кимна и направи знак на Вълчо да си вървят. Когато се върна в къщата, Мартона още я нямаше. При отсъствието и на Джондалар тя не знаеше какво да прави. Трябваше да остане да пие чай с Пролева. После реши да се върне. Искаше да опознае тази възхитителна жена. В края на краищата скоро щяха да са роднини. Тя беше съпруга на брата на Джондалар. „Може дори да взема хубав чай от моя — помисли си тя. — Липов за приятен аромат и вкус. Де да растяха тук липи…“