Каменните убежища

ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Първата сред служителите на Майката потисна въздишката си. Нямаше никакво намерение да дава израз на раздразнението си и да оставя високата зеландони на Четиринайсетата пещера да тържествува при мисълта, че е успяла да я ядоса. Въпросът на шаманката породи намръщени погледи и гримаси у другите зеландони, а послушникът от Петата пещера с липсващите предни зъби се усмихна самодоволно.

— Права си, зеландони на Четиринайсетата пещера — рече Първата. — Външните хора, които не принадлежат към зеландони, обикновено не се допускат на подобни срещи. Това е сбирка на тези, които имат някакъв опит със света на духовете — онези, които са избрани, и послушниците, които са дали обет и в момента се обучават. Ето защо поканих Айла. Знаете, че тя е знахарка. Тя оказа неоценима помощ на Шевонар — мъжа, който беше стъпкан от зубъра по време на последния групов лов.

— Шевонар умря, така че не зная каква помощ му е оказала, защото не съм го преглеждала — изтъкна шаманката на Четиринайсетата пещера. — Много хора поназнайват туй-онуй за различните лекове и цярове — почти всеки например знае, че върбовата кора лекува някои по-незначителни болежки!

— Уверявам те, че познанията на Айла се простират далеч отвъд приложението на върбовата кора — подсмихна се Първата. — Едно от имената й при предишния й народ — мамутоите — е Дъщеря на огнището на Мамут. Огнището на Мамут са техните зеландони — това са Тези, които служат на Майката.

— Да не би да искаш да кажеш, че тя е зеландони на мамутоите? — повдигна въпросително вежди една възрастна жена с бяла коса и интелигентни очи. — Къде е татуировката й тогава?

— Питаш ме за татуировката й, зеландони на Деветнайсетата пещера? — попита дебелата жена, замисляйки се дали пък шаманката не знаеше нещо, което не бе известно на самата нея. Тя бе доста опитна зеландони, на нея можеше да се разчита и бе научила много неща през дългия си живот. За съжаление артритът й бе причинил страдания през последните години и скоро щеше да дойде моментът, когато нямаше да може да идва на Летните събори. Ако този събор не бе проведен близо до Деветнайсетата пещера, едва ли щеше да успее да дойде.

— Зная за мамутоите — рече жената. — Джерика от ланзадониите живя с тях известно време, когато беше млада и все още пътуваше с майка си и мъжа от огнището й на дългото им пътешествие. Едно лято, преди много години, докато беше бременна с Джоплая, тя имаше известни проблеми и аз й помогнах. Та тя ми разказа за мамутоите. Техните шамани също имат татуировки по лицата си, макар и не съвсем като нашите, ала ако Айла принадлежи към тях, тогава къде е татуировката й?

— Тя е започнала обучението си, ала не е успяла да го завърши, когато е потеглила на път с Джондалар. Не е съвсем като зеландони — по-скоро нещо като послушник — ала с повече знания и умения от повечето ученици. Освен това е била осиновена от Мамут, който е бил техният Първи, защото е видял възможностите й — каза зеландони на Деветата пещера.

— Ти да не й поръчителстваш да стане послушничка? — попита шаманката на Деветнайсетата. При думите й сред присъстващите послушници се разнесе недоволен ропот.

— Засега не — отвърна Първата. — Още не съм я питала дали иска да продължи обучението си.

Айла беше смаяна. Въпреки че нямаше нищо против да говори за знахарство с някои от тях, никога не бе изявявала желание да стане зеландони. Просто искаше да се омъжи за Джондалар и да има деца, а беше забелязала, че малцина от шаманите имаха семейства и деца. Не че не можеха да се оженят, ако го пожелаеха, но явно имаха толкова други грижи като служители на Великата Майка Земя, че нямаха никакво време сами да станат майки.

— Тогава защо е тук? — попита зеландони на Четиринайсетата. — Кичури от сивата й коса се бяха поизмъкнали от кока й. Жената, известна навремето като Золена, си помисли дали да не й каже тактично, че трябва да полага известни грижи за косата си, преди да излезе навън, ала после си каза, че заядливата шаманка едва ли щеше да го приеме спокойно.

— Помолих я да дойде, защото бих искала да ви покажа нещо, което според мен ще ви се стори доста любопитно.

— С животните ли е свързано? — попита скептично друга шаманка. — С животните, които управлява?

Първата се усмихна. Най-накрая някой признаваше, че Айла има необичайни способности, които можеха да са от полза за зеландонийците.

— Не, зеландони от Южното обединение на Двайсет и деветата пещера. За това можем да свикаме друга среща… Не, сега искам да видите нещо друго.

Въпреки че шаманът на Южното обединение на Двайсет и деветата бе помощник на върховната зеландони на Двайсет и деветата, това важеше само в границите на Трите скали. Той бе пълноправен зеландони и Първата бе чувала, че е добър лечител. Ето защо имаше същото право да говори, както и всеки друг от присъстващите шамани.

Айла забеляза, че Първата се обръщаше към другите зеландони с пълните им титли, които понякога бяха твърде дълги, понеже включваха пумите за броене на зеландонийците, но на нея й звучаха прекалено официално. От друга страна, те всички се бяха отказали от личните си имена и бяха „зеландони“, така че различните титли ги индивидуализираха.

Докато живееше в долината, бе отбелязвала с резка на една пръчка всеки ден, който беше прекарала там. Когато се появи Джондалар, вече имаше няколко пръчки, целите в резки. Когато любимият й използва думите за броене, за да пресметне броя на чертичките, и й каза колко време е прекарала в долината, това й се стори вълшебно — толкова вълшебно, че чак беше плашещо. После, когато научи и нея на тези думи, Айла осъзна, че те бяха изключително значими и високо ценени сред зеландонийците, а сега разбра, че за Служителите на Майката бяха по-важни дори от имената им. Освен това употребата им от шаманите им придаваше същността на могъщи символи. Първата направи знак на Джонокол:

— Първи послушнико от Деветата пещера, ще използваш ли пясъка, който ти казах да донесеш, за да изгасиш огъня? А ти, първи послушнико от Втората пещера, ще угасиш ли лампите?

Айла разпозна двамата послушници, които Първата бе помолила за помощ. Те бяха водачите им, когато двамата с Джондалар бяха посетили дълбоката пещера с рисунките на животни по стените в Изворните скали. Тя чу най-различни коментари и въпроси от присъстващите шамани, които подозираха, че Първата бе подготвила нещо драматично. Повечето от по-старите и опитните си придадоха критични изражения — те познаваха техниките и въздействието на представленията от този вид и бяха твърдо решени да не се оставят лесно да ги заблудят.

Когато всички огньове бяха изгасени, единствената причина, поради която в помещението не настъпи пълен мрак, бяха оскъдните слънчеви лъчи, процеждащи се оттук-оттам. Първата прекрасно си даваше сметка, че подобна демонстрация щеше да бъде много по-ефектна, ако се провеждаше през нощта. Това обаче нямаше чак такова значение в случая, защото шаманите веднага щяха да оценят дали видяното имаше възможност или не.

— Иска ли някой да дойде тук и да се увери, че огънят в огнището е напълно загасен? — попита Първата.

Зеландони на Четиринайсетата пещера веднага се отзова. Тя опипа внимателно пясъка и дори зарови пръсти в няколкото по-горещи места, след което се изправи и обяви:

— Пясъкът е сух и малко топъл на места, но няма горещи въглени.

— Айла, ще ми кажеш ли какво ни трябва, за да запалим огън? — обърна се към нея някогашната Золена.

— Имам повечето неща тук — отвърна русокосата жена, изваждайки принадлежностите, с които толкова често беше палила огън по време на пътешествието им с Джондалар. — Не можем без прахан; почти всичко, което се възпламенява бързо, ще ни свърши работа — дървени стърготини или дори изгнила дървесина от някой стар дънер, стига само да е суха и особено, ако е смолиста. Естествено, подпалките също са добри, както и някои по-големи парчета дърво.

Сред насъбралите се отново премина ропот и Първата пак трябваше да се въздържи да не покаже раздразнението си. Мърмореха, че нямали нужда от урок по палене на огън. Всеки знаеше как се прави това — още от съвсем малко дете. „Добре — помисли си тя, усмихвайки се доволно. — Нека си мърморят. Само си мислят, че знаят как се пали огън.“

— Ще запалиш ли огън за нас, Айла? — попита върховната зеландони.

Русокосата жена направи малка купчинка от прахан и подпалки и взе железния пирит в лявата си ръка, а кремъка — в дясната. Сетне ги удари един в друг и изведнъж проблесна искра, която се прехвърли върху праханта и само след миг се превърна в потрепващо оранжево пламъче, което ставаше все по-уверено с всяка изминала секунда.

Всички ахнаха, смаяни от видяното, а една от тях възкликна:

— Как го направи?

— Айла, можеш ли да го направиш отново? — помоли зеландони на Третата пещера.

Русокосата жена се усмихна. Старият човек беше толкова мил и внимателен, когато се бе опитала да помогне на Шевонар, ето защо бе радостна да го види тук. Тя се премести встрани и отново запали огън — недалеч от първия пламък, след което запали и трети.

— Добре, сега ще ни обясните ли как го прави? — попита един мъж, когото Айла не бе виждала преди.

— Зеландони от Петата пещера, понеже Айла е открила този метод, нека тя самата обясни как го прави — рече Първата.

Русокосата жена си спомни, че шаманът на Петата пещера бе заминал за Летния събор, когато пристигнаха в Старата долина. Той бе сравнително по-млад от останалите — мъж на средна възраст с кестенява коса, овално лице и закръглен. Имаше мек и отпуснат вид, а заради месестото му лице очите му изглеждаха съвсем мънички, но тя забеляза, че не бяха лишени от интелект и проницателност. Той съзираше ползата, която можеха да извлекат от новия метод за палене на огън, ала бе прекалено горд, за да попита. После си спомни, че послушникът с липсващите предни зъби, когото Джондалар не харесваше и който бе изнервил Вълчо, също беше от Петата пещера.

— Първи послушнико от Втората пещера, би ли запалил отново лампите, за да може Айла да демонстрира как точно пали огън пред зеландони — стига да нямаш нищо против, Айла — усмихна се едрата жена, едва успявайки да прикрие злорадството си. Тя забеляза как ученикът й Джонокол се е ухилил самодоволно — явно и на него му харесваше да наблюдава как наставницата му поставя на местата им мъдрите, хитри, интелигентни, опърничави и често арогантни шамани.

— Използвам огнен камък като този и го удрям в парче кремък — обясни тя, протегна напред ръце и показа железния пирит и кремъка на присъстващите.

— Виждала съм тези камъни — каза зеландони на Четиринайсетата пещера, сочейки към железния пирит.

— Надявам се да си спомниш къде — рече Първата. — Още не знаем дали се срещат често, или са рядкост.

— Откъде се сдоби с тези камъни? — обърна се шаманът на Петата пещера към Айла.

— Намерих първите в една долина на изток оттук. С Джондалар се оглеждахме за повече, докато пътувахме насам, но не успяхме да открием нито един. Преди няколко дена обаче открих няколко недалеч от Деветата пещера.

— Ще ни покажеш ли как точно го правиш? — поинтересува се една висока руса жена.

— Точно затова я поканих да дойде тук, зеландони от Втората пещера — рече Първата.

Айла помнеше, че се е срещала със Служителката на Майката от Втората пещера, но лицето й изведнъж й се стори ужасно познато. Тогава се сети за Кимеран — приятеля на Джондалар, с когото любимият й си приличаше по високия ръст и цвета на косата. Той беше вожд на Втората пещера и въпреки че жената бе доста по-възрастна от него, веднага съзря приликата помежду им. Обстоятелството, че братът беше вожд, а сестра му — шаманка, й напомни за порядките при мамутоите, макар че при тях водачеството се поделяше и Мамут беше духовният водач. Тя се усмихна при спомена.

— Имам само два огнени камъка в мен — каза, — но навярно ще намерим още край лагера. Ако Джондалар е наблизо, може да донесе няколко, така че неколцина от вас да опитат едновременно. — Дебелата жена кимна и Айла продължи: — Никак не е трудно, но изисква известна практика, докато човек се научи. Първо трябва да се уверите, че разполагате с добра прахан. Ако ударите двата камъка по подходящия начин, можете да получите по-трайна искра, която да се превърне в пламък.

Докато русокосата жена обясняваше на присъстващите тънкостите около новия метод за палене на огън, Първата сред Служителите на Майката изпрати Миколан, втория послушник от Четиринайсетата пещера, да потърси Джондалар. Нямаше повече съмнения или въпроси. Новата техника за палене на огън не се оказа някакъв номер или ефектен фокус, а нещо удобно, лесно и практично, а горделивите шамани изгаряха от желание да го усвоят. Дебелата жена се подсмихна доволно. Знаеше, че ще стане така. Огънят беше нещо прекалено важно, за да си позволят да не узнаят каквото и да било, свързано с него.

За хората, които живееха в този студен район, заобиколен от ледници, огънят бе нещо изключително важно — той символизираше разликата между живота и смъртта. Трябваше да знаят как да го създават, как да го поддържат и как да го пренасят от място на място. Всички животински видове, които живееха по тези места, се бяха адаптирали към студа посредством гъстата си, топла, рунтава козина. Всички, с изключение на един. Лишеното от козина човешко същество е тропическо създание, неспособно да издържи на студа без чужда помощ. Хората са дошли по-късно по тези места, привлечени от изобилието от храна, но едва след като овладели тайната на огъня. Благодарение на козината на животните, които убивали за храна, те можели да оцелеят за известно време, ала за да живеят, са имали нужда от огън. Благодарение на огъня вече можели да спят и да си почиват на топло, както и да подлагат на топлинна обработка храната си — и животинска, и растителна, за да стане по-лесно смилаема за стомасите им. Когато разполагали с достатъчно гориво, често приемали животворната топлинка за даденост, ала никога не забравяли колко необходима им е тя и колко много зависи от нея.

Неколцина от шаманите вече бяха опитали да запалят огън с помощта на двата камъка и те тъкмо се озоваха в ръцете на следващия, когато Джондалар се появи с допълнително количество огнени камъни. Първата го посрещна на входа, преброи ги и ги подаде на Айла. От този момент нататък упражненията продължиха значително по-бързо. След като всеки от зеландони вече бе запалил огън поне по веднъж, Първата привика послушниците и те също започнаха да се упражняват. Най-накрая зеландони на Четиринайсетата пещера повдигна въпроса, който всички искаха да зададат.

— Какво възнамерявате да правите с тези огнени камъни? — попита тя.

— Още в самото начало с Джондалар си говорихме да ги споделим със сънародниците му — започна Айла. — Уиламар предложи да ги използваме за размяна. Зависи колко ще успеем да открием. Не мисля, че това зависи само от мен.

— Разбира се, че всички ще ти помогнем, ала как смяташ — дали ще има достатъчно, че всяка от пещерите, присъстващи на този Летен събор, да получи поне по един? — попита зеландони. Вече беше преброила камъните и знаеше отговора.

— Не зная колко пещери присъстват на този събор, но според мен камъните ще са достатъчно — отвърна русокосата жена.

— Ако ще се полага по един на всяка пещера, мисля, че е редно огненият камък да бъде поверен на тамошния зеландони — изтъкна шаманката на Четиринайсетата пещера.

— Съгласен съм — кимна зеландони на Петата пещера.

— Освен това смятам, че трябва да запазим този начин за палене на огън в тайна от другите. Представете си какво страхопочитание ще вдъхваме с него. Само си помислете как ще реагира една пещера, когато зеландони запали огън в пълен мрак! — Малките очички на мъжа блестяха.

— Така ще имаме много повече власт и можем да направим церемониите си още по-въздействащи.

— Прав си, зеландони на Петата — подкрепи го шаманката на Четиринайсетата пещера. — Това е страхотна идея.

— А може и да го поверим на зеландони и на дадения вожд — предложи дони на Единайсетата, — за да избегнем евентуалните конфликти. Зная, че на Карея няма да й хареса, ако няма същата власт като мен над тази нова техника.

Айла се усмихна на стройния дребничък мъж, за когото помнеше, че има здраво ръкостискане и самоуверено държание. Той бе лоялен към вожда на пещерата си, което според нея бе достойно за похвала.

— Тези огнени камъни могат да бъдат от голяма полза за всяка пещера, за да се държат в тайна — каза накрая Първата. — Ние сме тук, за да служим на Майката. Отказали сме се от имената си, за да станем едно с нашите сънародници. Винаги трябва да мислим кое ще е най-доброто за нашите пещери. Навярно ще е доста вълнуващо за нас, ако запазим за себе си огнените камъни, ала според мен ползата за цялата общност на зеландониите трябва да натежи над желанията ни. Камъните са костите на Великата Майка Земя. Това е Дар от Нея, който не можем да задържим.

Първата сред служителите на Майката спря и изгледа съсредоточено всеки от шаманите, присъстващи в помещението. Тя прекрасно знаеше, че огнените камъни не могат да бъдат запазени в тайна, дори и да не бяха споделени с когото и да било. На лицата на повечето зеландони бе изписано разочарование и дори известна съпротива и едрата жена бе сигурна, че дони на Четиринайсетата пещера ще възрази.

— Не можете да ги запазите в тайна. — Айла смръщи вежди.

— И защо не? — изсмя се шаманката на Четиринайсетата. — Освен това смятам, че това решение трябва да се вземе от зеландони.

— Вече съм дала няколко на семейството на Джондалар — каза русокосата жена.

— Това хич не е хубаво — въздъхна дони на Петата пещера, — но стореното си е сторено.

— Имаме достатъчно власт и без тях — заяви Първата сред служителите на Майката, — и пак можем да ги използваме по нашия си начин. Най-малкото можем да направим вълнуваща церемония, когато представяме камъните на пещерите. Мисля, че ще е най-въздействащо, ако Айла запали церемониалния огън утре.

— Но дали ще е достатъчно тъмно, за да могат всички да видят искрата? — попита старият мъж, който бе шаман на Третата пещера. — Няма ли да е по-добре да оставим огъня да изгасне и после отново да го запалим?

— Да, но в такъв случай дали хората ще разберат, че е запален от огнения камък? — попита един възрастен мъж със светла коса, макар че Айла не беше сигурна дали е руса или бяла. — Може да си кажат, че е запален от някой въглен. Не, мисля, че се нуждаем от ново огнище, в което не е горял огън, ала си напълно прав за тъмнината. На здрачаване има прекалено много неща, които биха могли да разсеят хората, ала спусне ли се мракът, можеш да приковеш вниманието на всеки там, където си пожелаеш… Когато всички ще виждат само това, което искаш от тях да видят.

— Прав си, зеландони на Седмата пещера — кимна Първата сред служителите на Майката.

Айла забеляза, че възрастният мъж седи до високата руса жена от Втората пещера и двамата доста си приличат. Можеше да е по-възрастен мъж от нейното огнище — може би съпруг на нейната майка или баба. Русокосата жена си спомни какво й беше казал Джондалар за Седмата и Втората пещера — че са свързани и се намират на срещуположните страни на Тревистата река и крайречната долина. Помнеше добре това, защото Втората пещера бе известна като Старото огнище, а Седмата — като Скалата на конската глава, и възлюбеният й бе обещал да я заведе там, когато се върнеха през есента, за да й покаже коня в скалата.

— Можем да започнем церемонията без огън и да запалим огнището, след като се стъмни — предложи зеландони от Двайсет и деветата пещера. Тя бе симпатична жена с меко изражение, но Айла забеляза, че под него се криеха силен характер и непреклонна воля. Беше се срещала с нея за кратко. Това бе жената, благодарение на която Трите скали на Двайсет и деветата пещера представляваха сплотено единство.

— Но хората ще си помислят, че има нещо нередно, ако започнем церемонията без огън, зеландони на Двайсет и деветата — изтъкна шаманката на Третата пещера. — Може би ще е най-добре да изчакаме, докато се смрачи.

— Няма ли нещо, което да направим по-рано? — добави една жена на средна възраст, дебела почти колкото Първата сред служителите на Майката, ала доста по-ниска на ръст. Айла си каза, че лицето й изглеждаше едновременно строго и по майчински миловидно. — Някои хора пристигат много рано и ще станат неспокойни, ако се забавим прекалено дълго.

— Какво ще кажеш да им разкажем нещо, зеландони на Западното обединение? — предложи младият мъж, който седеше до нея.

— Историите могат да отвлекат вниманието им от сериозния характер на церемонията, зеландони на Северното обединение — отвърна шаманката на Двайсет и деветата.

— Да, права си, зеландони на Трите скали — кимна младият мъж.

— Тогава, нека някой им каже някакви сериозни неща — предложи дони на Южното обединение. Той беше попитал Айла за животните и тя си припомни, че Южното обединение бе известно като Скалата на отражението, където се помещаваше пещерата, предвождана от Денана. Тя бе изгледала русокосата жена и животните й с известна неприязън, ала тонът на шамана й не звучеше враждебно. Впрочем времето щеше да покаже най-добре — просто щеше да изчака и да види.

— Джохаран иска да повдигне въпроса за плоскоглавците и това дали са хора или не — предложи зеландони на Единайсетата пещера. — Това според мен си е доста сериозна тема.

— Но някои хора няма да искат да слушат подобни идеи и може да възникне спор. Не желая да започваме Летния събор с препирни — отбеляза Първата сред служителите на Майката. — Трябва да създадем подходящо настроение у хората, преди да им поднесем идеята за интелигентността на плоскоглавците.

Айла се колебаеше дали трябва да се намеси в разговора, но накрая се реши.

— Зеландони — започна, — мога ли да направя едно предложение?

Всички веднага се обърнаха към нея. Съдейки по израженията им, не бяха особено доволни от дързостта й.

— Естествено, че можеш, Айла — каза зеландони на Деветата пещера.

— Двамата с Джондалар се отбихме при лозадунаите по пътя за насам. Подарихме на лозадуна и съпругата му няколко огнени камъка… за цялата пещера… защото бяха толкова мили и отзивчиви…

— И? — насърчи я Първата, заинтригувана да чуе останалото.

— За церемонията, по време, на която представиха камъните на пещерата, те използваха две огнища — продължи Айла. — Едното беше студено и готово за запалване, а в другото гореше огън, ала те го загасиха. Стана толкова тъмно, че не можеше да видиш този, който седи до тебе, и веднага си проличаваше, че в първото огнище няма и едно тлеещо въгленче. Тогава запалих огън във второто огнище.

Възцари се пълна тишина, ала само за миг.

— Благодаря ти, Айла — каза Първата сред служителите на Майката. — Мисля, че идеята е много добра. Сигурно можем да направим нещо подобно. Може да се получи много впечатляващо.

— Да, и на мен ми харесва — добави старият шаман на Третата пещера. — Така ще имаме церемониален огън от самото начало.

— А студеното огнище, което всеки момент може да бъде запалено, ще пробуди любопитството на хората — рече зеландони от Западното обединение на Двайсет и деветата пещера.

— Как ще загасим огъня? — попита дребничкият мъж, дони на Единайсетата пещера. — С вода, така че да вдигнем пара, или с пясък, за да изгасне веднага?

— Или с кал? — подхвърли един човек, когото Айла не познаваше. — Така пак ще вдигне пара, но ще угаси моментално и въгленчетата.

— Мисля, че с вода ще стане по-впечатляващо — рече друг. — Така ще се получи най-много пара.

— Не, според мен пясъкът ще свърши най-добра работа, понеже ще го загаси изведнъж. В един момент ще е светло, а в следващия ще се възцари пълен мрак.

Докато дискусията беше в разгара си, русокосата жена се зачуди дали мог-ърите от Клана планираха церемониите си в такива подробности. Все пак техните ритуали бяха изключително древни и те винаги ги правеха по начина, по който бяха правени и преди, или с възможно най-малко отклонения. Едва сега тя осъзна каква дилема е стояла пред Креб — мог-ъра на Клана, — когато бе поискал да изиграе значителна роля в една от най-сакралните им церемонии.

Тя огледа просторната овална зала, където се намираха. Приличаше на спалните в лагера на Деветата пещера, но беше доста по-голяма. Подвижните вътрешни стени, които я разделяха на отделни помещения, бяха разположени в близост до външните стени, освобождавайки голямо свободно пространство в центъра, Русокосата жена забеляза, че спалните рогозки бяха скупчени на едно място и че всички бяха издигнати на известна височина над земята също като в дома на зеландони в Деветата пещера. Тя се зачуди защо, след което си каза, че тези рогозки навярно са предназначени за болните хора, търсещи помощ от зеландони, и така е по-лесно да се грижат за тях.

Подът бе застлан с рогозки, повечето, от които бяха избродирани със заплетени и красиви шарки, и навсякъде се виждаха най-различни по размери възглавнички, столчета и масички, ала най-голямо впечатление й направиха статуетките, сложени в купи, пълни с пясък. Те представляваха изображения на Великата Майка Земя — Джондалар ги наричаше донии — и големината им варираше между десет и двайсет сантиметра. Ръцете им бяха едва загатнати, а краката им се сливаха в остър връх, което позволяваше да бъдат забити в земята или в купа с пясък, така че да останат прави. Представляваха дебели жени с масивни хълбоци и огромни гърди, които се спускаха върху закръглен корем, свидетелстващ за успешното износване поне на няколко деца. Видът на статуетките целеше да покаже, че тези жени не са лишавали от нищо децата си; те олицетворяваха плодородието и щедростта.

Всяка донии представляваше вместилище за духа на Великата Майка Земя и показваше на невидимите сили, които управляваха живота им, всичко онова, от което се нуждаеха хората, за да оцелеят. Статуетките символизираха надеждата, че ядивните растения ще са лесни за откриване, както и че ловците винаги ще се връщат с богата плячка, че земята ще е плодородна, храната ще е в изобилие, а животът ще е чудесен. Донии бяха въплъщение на човешките мечти за по-добро бъдеще.

— Бих искала да благодаря на Айла… — Русокосата жена се сепна, щом чу името си. — … за охотата, с която сподели новия начин за палене на огън със зеландони, и търпението, което прояви, докато всички го овладеем — завърши Първата сред служителите на Майката.

Чуха се одобрителни възгласи и дори дони на Четиринайсетата пещера изглеждаше положително настроена. След това започнаха да обсъждат подробностите около останалата част от откриващата церемония за тазгодишния Летен събор, както и другите празненства, които предстояха — особено сватбения ритуал, известен като брачна церемония. Айла би искала да поговорят повече за това, ала те само набелязаха темата, след което заговориха кога да свикат следващата среща, на която да обсъдят тези неща. Оттам разговорът се насочи към послушниците.

— Зеландони пазят паметта на поколенията — рече Първата. Тя погледна към послушниците, но русокосата жена усети, че дебелата жена сякаш искаше да включи и нея в разговора. — Част от обучението на послушника се състои в това да запомни древните легенди и сказанията. Те обясняват кои са зеландонийците и откъде са произлезли хората. Запаметяването на тези легенди засилва също така и способността за учене, а послушникът има много неща, които трябва да научи. Нека завършим тази среща с Нейната Легенда — с Песента на Майката.

Тя замълча и се замисли, като че ли търсеше историята в дълбините на съзнанието си. Песента на Майката беше най-значимата от всички древни легенди, защото разказваше за началото. За да стане легендата по-лесна за запомняне, тя бе разказана в рими и стихове, а тези, които имаха музикални способности, често я пееха, като по този начин тя се запечатваше още по-силно в паметта на слушателите. Някои от песните бяха толкова старинни и познати, че само мелодията бе достатъчна, за да извика моментално спомена за съдържанието на историята.

Зеландони от Деветата пещера обаче бе измислила своя мелодия за Песента на Майката и много хора бяха започнали да я харесват. Тя започна да пее без съпровод на какъвто и да е музикален инструмент със силния си, чист и ясен глас:

Айла веднага се сети, че беше чувала тази песен, и се присъедини към останалите, за да изпеят последния стих заедно с Първата сред служителите на Майката.

Русокосата жена си спомняше и края на втория куплет, който също изпя заедно с останалите, но след това се заслуша внимателно, защото искаше да запомни колкото се може по-голяма част от легендата. Тази песен наистина я беше впечатлила и тя обичаше както самата история, така и начина, по който зеландони я пееше. Само звученето на гласа й бе достатъчно да се появят сълзи в очите й. Беше чувала и лозадунайската версия по време на пътешествието им, ала езикът, стиховете и част от съдържанието бяха съвсем различни. Искаше й се да научи Песента на Майката в зеландонийския й вариант, ето защо се концентрира, попивайки всяка думичка, която Първата изричаше.

Джондалар й бе повторил няколко стиха, докато пътешестваха, но Айла никога не бе чувала нещо, което да се сравни с драматизма и въздействието на изпълнението на зеландони на Деветата пещера.

Това бе любимата й част. Напомняше й за собствения й живот, а стиховете за момчето за малко не я разплакаха, пробуждайки спомените за собствения й син, когото безвъзвратно бе загубила.

Също както Брод бе отнел детето й. Зеландони разказваше историята толкова добре, че Айла се разкъсваше от тревоги за Майката и скъпия й син. Тя се наведе напред, готова да попие всяка дума.

Русокосата жена въздъхна тежко и се огледа. Не беше единствената, погълната от историята. Вниманието на всички бе съсредоточено върху дебелата жена.

По страните на Айла се стичаха сълзи и тя усети как сърцето й отново, се свива от болка както от мисълта за сина й, който бе принуден да остане в Клана, така и от състрадание към скръбта на Майката.

Айла беше сигурна, че никога вече няма да възприема утринната роса по начина, по който бе гледала на нея преди. Отсега нататък всеки път, щом я видеше, щеше да си спомня за сълзите на Майката.

Русокосата жена вдигна очи и забеляза, че Първата сред служителите на Майката я гледа. Смути се и отмести очи встрани, а щом отново погледна към нея, дони вече не я наблюдаваше.

Последните два стиха пообъркаха Айла. Те сякаш нарушаваха схемата на песента и тя се зачуди дали нещо не липсваше. Когато погледна към зеландони, видя, че жената отново я наблюдава и това я накара да се почувства неудобно. Сведе поглед, ала щом вдигна очи, Първата още я наблюдаваше.

Щом срещата завърши и хората се разотидоха, някогашната Золена се приближи до русокосата жена и й рече:

— Трябва да отида до лагера на Деветата пещера. Ще имаш ли нещо против, ако повървя с теб?

— Не, разбира се, че не — отвърна Айла.

Двете повървяха мълчаливо известно време. Русокосата жена все още се намираше под въздействието на легендата, а Първата очакваше с интерес реакцията й.

— Това беше прекрасно, зеландони — каза най-накрая Айла. — Когато живяхме в Лъвския бивак, от време на време някой правеше музика, пееше или танцуваше. Някои хора имаха прекрасни гласове, ала никой не може да се сравнява с теб.

— Това е дар от Майката — отвърна по-възрастната жена. — Просто съм родена с него. Легендата за Майката е известна като Песента на Майката, понеже някои хора обичат да я пеят.

— Джондалар ми изрецитира малко от Песента на Майката, докато пътувахме насам — рече Айла. — Каза ми, че не може да си я спомни цялата, но някои от думите му не бяха същите като твоите.

— В това няма нищо странно — кимна зеландони. — Тя се пее по различен начин. Сигурно я е научил от стария зеландони — аз също съм я запомнила от него, — ала някои шамани я променят. В това няма нищо лошо, стига да не изменя съдържанието и да запазва ритъма и римите. Ако промяната е добра, хората я запомнят, а ако не е, бързо я забравят. Направих моя вариант, защото така ми харесва повече, ала това не означава, че не може да се пее и по други начини.

— Мисля, че повечето хора пеят същата песен като теб, но ще ми кажеш ли какво означават думите „ритъм“ и „рими“? — поинтересува се русокосата жена. — Не мисля, че Джондалар ми ги е обяснявал някога.

— Едва ли — усмихна се другата жена. — Пеенето и разказването на истории не са сред най-силните му страни, макар че в интерес на истината трябва да призная, че вече разказва много по-добре приключенията си.

— При мен е същото — сподели чистосърдечно Айла. — Мога да запомня една история, ала не зная как да я изпея. Това обаче не ми пречи да й се насладя, когато я чуя.

— Ритъмът и римите помагат на хората да запомнят по-лесно — обясни зеландони. — Ритъмът е чувството за движение. Той те носи напред, все едно вървиш с равномерен ход. А римите са думите, които звучат по сходен начин. Те допълват ритъма, но също така и помагат да си спомниш следващите думи.

— Лозадунаите имат подобна Легенда за Майката, но тя не ме развълнува като твоето изпълнение. Въпреки това я запомних.

Първата сред служителите на Майката спря и я изгледа изпитателно:

— Запомнила си я? Та лозадунаите имат различен език!

— Да, но не чак толкова — вдигна рамене Айла. — Всъщност прилича доста на зеландонийския и не ми беше трудно да го науча.

— Някои хора не мислят така — усмихна се дони. — Колко време прекара при лозадунаите?

— По-малко от месец. Джондалар искаше да прекосим по-бързо ледника, за да избегнем пролетното топене — обясни. — Всъщност топлият вятър задуха едва през последния ден, но пак ни причини доста неприятности.

— Научила си езика им за по-малко от месец?

— Все още правя много грешки, ала успях да запомня някои от легендите им. Опитах се да запаметя Легендата за Майката… Много бих искала да се науча да я пея като теб.

Първата я изгледа продължително, след което кимна и рече:

— Ще бъда щастлива да ти помогна.

Докато вървяха, Айла се замисли отново за Легендата, особено за онази част, която й напомняше за Дърк и за нея. Бе сигурна, че разбира как се е чувствала Великата майка, когато е трябвало да се примири с обстоятелството, че Нейният син е отнет завинаги от Нея. Рожбата й ужасно й липсваше и тя очакваше с нетърпение раждането на новото си дете — детето на Джондалар. Припомни си някои от стиховете, които току-що беше чула, и закрачи с ритъма на Песента, докато си я рецитираше наум.

Спътницата й забеляза промяната в темпото им, хвърли бърз поглед към Айла и се усмихна. „Това момиче принадлежи на зеландони“ — каза си.

Когато стигнаха до лагера, Айла спря и попита:

— Защо в последния куплет има два стиха накрая, вместо само един?

— Хората често ме питат за това — отвърна шаманката. — Истината е, че не зная отговора. Винаги е било така. Повечето хора смятат, че това е подходящ начин да се отбележи краят на Песента — един стих за завършек на последната строфа и един за финала на цялата Легенда.

Русокосата жена кимна. Зеландони не знаеше дали това означава, че събеседницата й просто е приела обяснението, или наистина го беше разбрала. Повечето послушници никога не задаваха подобни въпроси. Да, жената, която бе довел Джондалар, определено принадлежеше към зеландони.

Повървяха още малко. Айла забеляза, че слънцето се е снижило до западния хоризонт. Съвсем скоро щеше да се здрачи.

— Мисля, че срещата мина добре — рече Първата сред служителите на Майката. — Зеландони са впечатлени от метода ти за палене на огън и аз дълбоко оценявам готовността, с която сподели тайната си с нас. Ако намерим достатъчно огнени камъни, съвсем скоро всички ще се научат да палят огън. А ако не успеем… знам ли? Навярно ще е най-добре, ако ги използваме само за някои специални церемонии.

Русокосата жена се намръщи.

— А какво ще стане с тези, които вече имат огнени камъни, както и с тези, които намерят такива? — попита.

— Можеш ли да им забраниш да ги използват?

Шаманката спря и погледите на двете жени се срещнаха.

— Права си — въздъхна. — Не мога. Мога да ги помоля да не ги използват, ала не мога да им забраня. Предполагам, че просто съм разсъждавала на глас за някаква идеална ситуация, каквато всъщност няма. Няма да стане — особено след като всеки знае как да запали огън по този начин. — Първата направи кисела гримаса. — Когато зеландони на Петата и Четиринайсетата пещера предложиха да запазим твоята техника в тайна, те просто изразиха на глас онова, което повечето от нас желаят, включително и аз. Наистина, така церемониите ни щяха да станат още по-впечатляващи, но не можем да скрием това от хората — завърши дони.

Двете отново продължиха напред.

— Няма да планираме брачната церемония, докато не се проведе първият лов. Всички пещери ще вземат участие в него — продължи зеландони. — Хората го очакват с голямо нетърпение, защото вярват, че ако се окаже успешен, следващата година ще бъде добра, а неуспехът предвещава лош късмет. Зеландони ще проведат търсене на дивеч. Понякога това помага. Ако наблизо има стада, добрият търсач помага да се открие местоположението им, ала дори най-способният търсач не е в състояние да открие дивеч, ако го няма.

— Навремето помагах на Мамут в едно такова търсене — сподели Айла. — В началото беше доста изненадващо за мен, ала явно имах някакви способности.

— Участвала си в търсене с Мамут? — удиви се зеландони. — Разкажи ми повече.

— Трудно е да се обясни, но беше нещо като птичи полет над земята, само дето нямаше никакъв вятър… и земята не изглеждаше точно същата.

— Би ли искала да помогнеш на зеландони? — попита шаманката. — Имаме неколцина търсачи, ала винаги е по-добре да са повече.

— Бих искала…, но… просто не желая да бъда зеландони — въздъхна русокосата жена. — Искам да се омъжа за Джондалар и да имам деца.

— Щом не искаш, няма да го правиш. Никой не може да те накара, Айла, но ако търсенето доведе до успешен лов, брачната церемония ще бъде сполучлива и ще донесе късмет, щастие и дълъг семеен живот на двойките, венчали се на нея.

— Да, предполагам, че мога да опитам, но не зная дали ще успея — отвърна колебливо Айла.

— Не се притеснявай — успокои я дони. — Никога не се знае. Важното е човек да се опита.

Докато вървяха, шаманката си мислеше колко е важно да привлече тази жена в лоното на зеландони. Айла имаше твърде много дарби и способности и задаваше въпроси, които бяха над нивото на останалите зеландонийци. Не успееха ли да я приобщят към зеландони, тя можеше да разбуни духовете и да създаде доста неприятности, а това не биваше да се допуска.