Каменните убежища

ТРИЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА

— Трябва да си доволна — рече Мартона, докато й подаваше детето. — Тя е едно прекрасно малко момиченце! Русокосата жена погледна към рожбата си.

— Толкова е красива! — възкликна и разгъна одеялцето, за да се наслади на меката розова кожа на дъщеричката си, притеснявайки се да не би да забележи някаква уродливост. — Страхотна е! Виждала ли си някога толкова красиво бебе, Мартона?

Някогашната предводителка се усмихна. Естествено, че беше виждала. Нейните рожби бяха не по-малко красиви от това дете.

— Раждането изобщо не беше трудно, зеландони! — каза русокосата жена. — Благодарение на помощта ви всичко мина благополучно. Толкова се радвам, че имам дъщеричка! Вижте, тя се опитва да намери гърдите ми! — каза Айла и помогна на бебето с лекота, издаваща предишния й опит, отбеляза дони. — Може ли Джондалар да дойде да я види? Мисля, че прилича много на него, нали, Мартона?

— Естествено, че може да дойде скоро — каза Първата, докато преглеждаше родилката и слагаше нова кожена превръзка между краката й. — Нямаш никакви разкъсвания, Айла. Беше добро раждане. Решила ли си как да я кръстиш?

— Да — отвърна русокосата жена. — Мисля за това, откакто ми каза, че трябва да избера име за бебето си.

— Добре — кимна шаманката. — Кажи ми името. Аз ще направя символ за него върху този камък и ще го разменя за това — рече тя, вдигайки родилното одеяло, увито на топка около плацентата. — После ще изкарам това навън и ще го заровя, преди духът, останал в последъка, да се опита да си намери нов дом близо до живота, който е поддържал. Трябва да го направя бързо, след което ще кажа на Джондалар да влезе.

— Решила съм да я кръстя… — започна родилката.

— Не! — прекъсна я Първата сред служителите на Майката. — Не изричай името на всеослушание! Прошепни ми го в ухото!

Шаманката се наведе и Айла й каза името на рожбата си. Веднага след това дони излезе навън. Мартона, Фолара и Пролева приседнаха до русокосата жена, възхищавайки се на бебето. Съпругата на Джондалар бе ужасно изтощена, но се чувстваше щастлива и спокойна, а не както беше след раждането на Дърк — омаломощена и смазана от болка. Тя задряма за малко и се събуди при завръщането на Първата, която й даде едно малко камъче, върху което бяха изрисувани загадъчни символи с червена и черна боя.

— Прибери го на сигурно място — посъветва я зеландони. — Може би най-добре в нишата зад твоята донии.

Айла кимна и в същия миг видя, че зад завесата наднича една рошава глава.

— Джондалар! — възкликна радостно тя, докато съпругът й коленичеше до постелята й.

— Как си, Айла? — попита той.

— Чудесно — отвърна жената. — Раждането протече много добре, Джондалар. Мина много по-лесно, отколкото очаквах. Видя ли бебето? — попита с грейнали от щастие очи и разгьна одеялцето, за да му покаже новороденото. — Прекрасна е!

— Получи момиченцето, което искаше — кимна синеокият мъж, докато наблюдаваше мъничкото детенце с възхита и благоговение. — Толкова е мъничка! Гледай, има си даже малки нокътчета! — възкликна и в следващия миг си помисли, че съпругата му току-що бе дала живот на съвсем ново човешко същество. — Как реши да наречеш дъщеря си, Айла? — попита той.

Русокосата жена вдигна поглед към шаманката.

— Може ли да му кажа?

— Да, вече е безопасно — отвърна тя.

— Кръстих дъщеря ни Джонайла — на теб и мен, Джондалар, защото тя се появи благодарение на двама ни. Тя е и моя, и твоя дъщеря.

— Джонайла — повтори синеокият мъж. — Името ми харесва. Джонайла.

Мартона също хареса името. Тя и Продева се усмихнаха снизходително на Айла. Не беше необичайно жените, които ставаха майки за пръв път, да уверяват съпрузите си, че новородените деца са били заченати от техните духове. Въпреки че Айла не бе споменала думата „дух“, те бяха сигурни, че разбират какво е искала да каже. Зеландони обаче не беше толкова сигурна. Русокосата жена винаги казваше точно това, което мислеше. Джондалар от своя страна нямаше никакви съмнения, защото добре знаеше какво имаше предвид любимата му.

„Щеше да е чудесно, ако беше вярно“ — каза си той, докато гледаше с обожание малкото момиченце. Изложено на студения въздух, то започваше да се събужда.

— Толкова е красива — промълви синеокият мъж. — Още отсега мога да видя, че ще изглежда също като теб, Айла.

— Тя прилича на теб, Джондалар — усмихна му се жена му. — Искаш ли да я подържиш?

— Не знам… — каза нерешително мъжът. — Толкова е мъничка…

— Не е прекалено мъничка, че да не можеш да я хванеш, Джондалар — намеси се зеландони. — Нека ти помогна. Седни удобно. Така… — тя загърна отново бебето в одеялцето му, след което го положи в ръцете на Джондалар, показвайки му как да го държи.

Мъничето отвори очи и сякаш се вгледа в него. „Възможно ли е наистина да си моя дъщеря? — замисли се синеокият мъж. — Толкова си мъничка, че имаш нужда от някого, който да се грижи за теб и да ти помага, докато пораснеш.“ Джондалар я притисна по-близо до себе си, след което за голямо свое учудване изпита неочакван прилив на разнеженост и любов към дребосъчето. „Джонайла — каза си той. — Моята Джонайла.“

На следващия ден зеландони се отби да навести Айла. Искаше да си поговорят на четири очи, ето защо бе изключително доволна, че я завари сама. Русокосата жена седеше на една възглавница на пода и кърмеше бебето си. Първата сред служителите на Майката примъкна друга възглавница и се разположи до нея.

— Защо не седна на стола, зеландони? — попита Айла.

— Така ми е добре, Айла — отвърна тя. — Не си мисли, че не мога да седя на пода — просто понякога не обичам да го правя. Как е Джонайла?

— Добре е — усмихна се майката. — Невероятно бебе е. Снощи ме събуди, но през по-голямата част от времето спи.

— Исках да ти кажа, че ще бъде кръстена като зеландонийка от огнището на Джондалар вдругиден и името й ще бъде дадено на пещерата — осведоми я някогашната Золена.

— Добре — кимна Айла. — Ще се радвам, когато бъде официално провъзгласена за зеландонийка и кръстена на огнището на Джондалар. Така всичко ще си дойде на мястото.

— Чу ли за Релона? — попита Зеландони. — Съпругата на Шевонар — мъжа, който бе прегазен от зубър малко след пристигането ти?

— Не, какво се е случило?

— Тя и Ранокол, братът на Шевонар, възнамеряват да се оженят следващото лято. Отначало той се опитваше да я утеши след загубата на съпруга й, но ето че с времето станаха близки и пожелаха да създадат огнище. Мисля, че ще бъдат хубава двойка — заключи по-възрастната жена.

— Радвам се да го чуя — рече съпругата на Джондалар. — Той бе толкова разстроен след смъртта на брат си и сякаш обвиняваше себе си. Даже според мен си мислеше, че по-добре да бе умрял той, отколкото Шевонар.

В продължение на един доста дълъг миг двете мълчаха. Русокосата жена се зачуди дали Първата не бе дошла при нея поради някаква конкретна причина, която още не бе казала.

— Има и нещо друго, за което исках да поговорим — наруши най-накрая мълчанието зеландони. — Бих желала да науча повече за сина ти. Разбирам защо никога досега не си споменавала за него, особено след всички тези неприятности с Екозар, но ако нямаш нищо против, искам да поговорим за него.

— Щом имаш желание, ще ти разкажа — въздъхна Айла. — Просто понякога споменът за него е твърде болезнен.

И тя разказа на Първата сред служителите на Майката за сина, който бе имала, докато бе живяла с Клана — момчето със смесени духове, известно като Дърк. Разказа й за пристъпите на гадене, които започваха всяка сутрин и обикновено я държаха през целия ден, и за трудното си раждане. Вече бе забравила за раждането на Джонайла, но продължаваше да помни болката, съпътствала идването на Дърк на бял свят. Разказа за това как всички от Клана го смятаха за уродлив, за бягството си в пещерата, когато не виждаше друг начин да спаси живота му. Разказа за това как го бяха приели, как Креб бе решил да го нарече Дърк и за легендата за Дърк, откъдето произлизаше името му. Разказа за съвместния им живот, за смеха му и за възторга й, че може да издава същите звуци като нея, за езика, който бяха започнали да си измислят, и за това как трябваше да го изостави при Клана, когато я бяха проклели. Към края на разказа си вече се затрудняваше да говори заради сълзите, бликнали от очите й.

— Зеландони — каза и погледна събеседничката си право в очите, — докато се криех с Дърк в онази пещера, ми хрумна нещо и колкото повече размишлявам върху това, толкова повече се убеждавам, че съм права. Става дума за началото на живота. Според мен новият живот не се поражда от смесване на духове, а когато мъжът и жената споделят дара на насладата. Мисля, че мъжът полага началото на живота у жената.

Това бе доста шокираща идея от устата на една млада жена, още повече, че никой досега не бе изтъквал нещо подобно пред Първата, ала не бе съвсем непозната, макар че единственият човек, за когото знаеше, че е мислил по този въпрос, беше тя самата.

— Оттогава често разсъждавам над това и вече съм твърдо убедена, че животът започва, когато мъжът постави своя член вътре в жената, там, откъдето се раждат бебетата, и остави естеството си. Мисля, че така се появява животът — а не чрез смесване на духове — обясни русокосата жена.

— Нека ти задам няколко въпроса — рече шаманката. — Един мъж и една жена споделят дара на Дони много пъти, но нямат толкова много деца. Ако животът започва всеки път, когато двама души споделят наслади, би трябвало да има много, много повече деца.

— Мислила съм върху това — веднага отговори Айла. — Ясно е, че всеки път, когато мъжът и жената споделят наслади, не завършва с бременност, значи трябва да има и нещо друго. Може би трябва да споделят наслади много пъти, или пък Великата Майка решава кога да постави началото на живота. Не знам точно, но съм сигурна, че без естеството на мъжа нищо не може да се получи… а може би трябва и някакво специално вещество на жената. Сигурна съм, че Джонайла бе зачената точно когато двамата с Джондалар прекосихме ледника — на първата сутрин, когато се събудихме и споделихме насладите.

— Казваш, че си мислила за това от доста време — отбеляза дони. — Какво изобщо те наведе на тази мисъл?

— Всичко започна в онази пещера — въздъхна русокосата жена. — Бяха ми казали да го изведа навън и да го оставя, защото е уродлив. — Шаманката забеляза как в очите на Айла проблеснаха сълзи. — Но аз го разгледах много внимателно и според мен не беше уродлив. Не изглеждаше нито като мен, нито като тях, но приличаше и на мен, и на хората от Клана. Главата му бе голяма и издължена отзад и очите му бяха дълбоко хлътнали под гъстите му вежди, но имаше високо чело като мен. Изглеждаше горе-долу като Екозар, но си мисля, че когато порасне, в тяло ще прилича повече на мъж от другите, отколкото на такъв от Клана. Краката му бяха дълги и прави, а не криви като на мъжа на Джоплая. Беше със смесени духове, но бе здрав и силен.

— Екозар е със смесени духове, но майка му е била от Клана — изтъкна Първата сред служителите на Майката. — Кога е споделила наслади с мъж от другите? Защо един зеландониец например би поискал да сподели наслади с плоскоглава жена?

— Екозар ми каза, че майка му е била наказана със смъртно проклятие, защото съпругът й е загинал, когато се е опитал да я защити от един мъж от другите. Щом открили, че е бременна обаче, й позволили да остане до раждането на сина си — обясни Айла. В този момент Джонайла пусна зърното й и започна да нервничи. Майка й я изправи и я потупа по гръбчето.

— Искаш да кажеш, че някой мъж от нашите е насилил майка му? — възмути се зеландони. — Знам, че се случват подобни неща, но не мога да ги разбера.

— Същото се е случило и с една жена, която срещнах на Събора на клановете — продължи Айла. — Тя ми каза, че е била насилена от няколко мъже от другите — мъже, които изглеждали като мен. Дъщеря й умряла, когато един от мъжете я сграбчил и тя изтървала момиченцето си на земята. Когато разбрала, че е бременна, си поискала друга дъщеричка, което разгневило съпруга й. Жените от Клана трябва да си пожелават да раждат само момчета, ала повечето от тях си мечтаят тайно за момичета. Когато детенцето се родило недъгаво, мъжът й я накарал да го запази, за да й даде урок.

— Ужасно — поклати глава шаманката. — Собственият ти съпруг да се отнесе с теб по този начин, след като си била нападната и си се сблъскала с такава загуба…

— Тя ме помоли да поговоря с Брун, вожда на моя Клан, за да уредя женитбата между дъщеря й Ура и моя Дърк. Жената се опасяваше, че щерката й никога няма да може да се омъжи. Помислих си, че това е добра идея. Дърк също изглеждаше уродлив в очите на Клана и без съмнение щеше да има подобни проблеми, когато настанеше време да се жени. Брун се съгласи. Сега Ура е обещана на Дърк. Мине ли следващият Събор на клановете, тя трябва да се премести в Клана на Брун… не, сега Брод е вожд… Не мисля, че Брод ще се отнася много добре с нея. — Айла внезапно замлъкна и се замисли за трудностите, които очакваха момичето, тъй като трябваше да заживее в чужд Клан. — Няма да е лесно да напусне собствения си Клан и майка си, която толкова я обича, и да се премести при хора, които едва ли ще проявят особено гостоприемство към нея. Надявам се Дърк да се окаже добър мъж и да й помогне. — Русокосата жена отново се умълча, ала в този момент бебето хлъцна и угриженото й лице се озари от усмивка.

— Двамата с Джондалар чухме няколко истории по време на пътешествието си за мъже от другите, които насилвали жени от Клана — продължи Айла. — Мисля, че за младежите може да е много забавно, но на хората от Клана това никак не им харесва.

— Подозирам, че си права, Айла — каза зеландони. — Явно тези млади мъже намират удоволствие в това, което не трябва да правят. Насилието върху жени обаче… още повече, върху жени от Клана…ужасно ме безпокои.

— Не съм сигурна обаче дали всички деца със смесени духове се раждат в резултат от насилието на мъж от другите над жена от Клана, или от случаите, когато мъж от Клана се свърже с жена от другите — въздъхна Айла. — Ридаг беше със смесени духове.

— Това е детето, осиновено от съпругата на вожда на мамутоите, при които сте живели, нали? — попита Първата.

— Да — кимна русокосата жена. — Майка му е от Клана и също като тях не може да говори членоразделно, с изключение на няколкото звука, които никой не може да разбере. Той бе много хилаво дете и именно поради това умря. Нези каза, че майка му била сама и ги последвала. Това не е характерно за жените от Клана. Навярно е била прокълната поради някаква причина, защото в противен случай не би трябвало да е сама… особено в такъв късен етап на бременността. Сигурно е познавала и някой от другите — някой, който се е отнасял добре към нея, защото ако не беше така, никога нямаше да последва мамутоите, а щеше да се крие от тях. Предполагам, че това е бил мъжът, от когото е забременяла с Ридаг.

— Може и така да е било — каза зеландони. Замислена за хората със смесени духове, тя изведнъж се зачуди дали събеседничката й знае нещо повече за Екозар. Той й бе особено любопитен, понеже беше приет от хората на Даланар и му бяха позволили да се ожени за дъщерята на вожда им. — Какво знаеш за майката на Екозар? — поиска да узнае шаманката.

— Каза, че била прокълната… Не съм сигурна какво означава това. — Била е изолирана от всички, отлъчена от племето — обясни Айла. — Сметнали са, че носи лош късмет, защото съпругът й е бил убит, когато са я нападнали, а това впечатление се е затвърдило още повече, след като е родила „уродливо“ дете. Кланът също не обича децата със смесени духове. Един мъж на име Андован я намерил, след като била прокудена от племето си. Мисля, че е бил от сармунаите, но е живял на границата на територията на зеландониите и поради тази причина е знаел и зеландонийски. Според мен Андован е успял да избяга от Атароа. Той отгледал Екозар, научил го да говори зеландонийски и малко сармунайски, а майка му го запознала със знаците на Клана. Андован също трябвало да ги научи, понеже тя не можела да говори, ала Екозар е умен. Той е като Дърк. Русокосата жена пак замълча, а очите й се насълзиха. — Дърк също можеше да се научи да говори, стига да имаше кой да му покаже — изхълца тя. — Преди да замина, говореше малко и можеше да се смее. Как могат изобщо да си мислят, че Дърк ще изглежда като Клана, след като е мое дете? Роден от мен? Той обаче не приличаше на мен така, както прилича Джонайла например, защото забременях с него от Брод.

— Кой е този Брод?

— Той бе син на Ебра — жената на Брун. Брун беше вождът на Клана. Беше добър вожд. Брод ме накара да напусна племето, когато стана вожд. Той винаги ме е мразел.

— Но нали каза, че си забременяла от него? — учуди се шаманката. — А според теб децата са следствие от споделянето на наслади. Защо ще иска да споделя наслади с теб, след като те мрази?

— С него не беше споделяне на наслади — въздъхна горчиво Айла. — В нещата, които той правеше с тялото ми, нямаше никаква наслада за мен. Брод ме насилваше. Не знам защо го направи първия път, но беше ужасно. Ужасно ме заболя. Мразех това и мразех него, задето го правеше с мен. Може би от самото начало е знаел, че ще намразя това — възможно е, — но съм абсолютно сигурна, че продължи да го прави именно поради тази причина.

— И твоят Клан е позволявал?! — Зеландони бе потресена.

— Жените от Клана трябва да са на разположение всеки път, когато някой мъж ги пожелае — обясни Айла. — Така са научени. Даде ли им някой мъж определения сигнал, те са длъжни да му се подчинят.

— Не мога да разбера това — рече Първата. — Защо един мъж ще иска жена, ако тя не го желае?

— Не мисля, че жените от Клана възразяваха особено срещу това — въздъхна съпругата на Джондалар. — Дори си имаха тайни начини да накарат някой мъж да им даде сигнала. Иза ми разказа за тях, ала аз нито веднъж не поисках да ги използвам. Най-малко пък с Брод. Толкова го мразех, че не можех да се храня, не исках да ставам сутрин, не исках да напускам огнището на Креб. Щом разбрах обаче, че ще си имам бебе, бях толкова щастлива, че престана да ме е грижа за Брод. Просто се примирих с това и го пренебрегнах, сякаш не съществуваше. Скоро след това той престана да ме насилва. Не му беше интересно, когато не се съпротивлявах — когато не можеше да ме принуди да правя нещо против волята си.

— Каза, че си била само на единайсет години, когато си родила детето си, нали? — попита Първата и без да изчака отговора, продължи: — Била си твърде малка, Айла. Та повечето момичета дори не са жени на тази възраст…

— Да, но бях възрастна за обичаите на Клана — отвърна Айла. — Някои момичета от Клана стават жени на седемгодишна възраст и на десет години почти всички вече са съзрели. Някои хора от Клана на Брун смятаха, че никога няма да стана жена. Те си мислеха, че никога няма да имам деца, защото тотемът ми бил прекалено силен за жена.

— Но очевидно можеш — усмихна й се някогашната Золена.

Съпругата на Джондалар се замисли за момент.

— Само жените могат да раждат — отбеляза тя. — Но ако само жените забременяват, защо тогава Дони е създала мъжете? Само за опора? За приятелство? А може би за наслади? Мисля, че трябва да има някаква друга причина. Жените могат да си помагат една на друга, могат да бъдат приятелки и даже да си доставят различни наслади… Атароа от сармунаите мразеше мъжете. Тя ги бе заключила отделно от жените и не им позволяваше да споделят дара на насладата дори със собствените си жени. Сармунайките споделяха домовете си с други жени. Атароа си мислеше, че ако отстрани мъжете, духовете на жените ще бъдат принудени да се смесят и така ще се родят само момичета, ала това не се случи. Някои от жените споделяха наслади, но не можеха да се съвкупят и следователно не можеха да смесят естествата си. Родиха се много малко деца.

— Но ето, че все пак са се родили — изтъкна дони.

— Да, но не бяха само момичета — каза Айла. — Атароа се ядоса и осакати две от момчетата. Повечето от жените не споделяха възгледите на предводителката си. Някои от тях се промъкваха през нощта при мъжете си, а жените, на които Атароа бе заповядала да пазят мъжете, им помагаха. Жените с деца бяха тези, които имаха мъж, споделящ огнището им, в първата нощ, когато мъжете бяха свободни. Те бяха тези, които бяха женени или искаха да се оженят. Мисля, че единствената причина, поради която имаха деца, се дължеше на това, че бяха посетили мъж. Те не споделяха огнищата си с тези мъже, нито пък бяха прекарали достатъчно дълго време с тях, че духовете на мъжете да бъдат признати за значими и да бъдат избрани от света на духовете. Те виждаха мъжете изключително рядко, и то за съвсем малко време — колкото да се съвкупят. А това бе много рисковано, защото Атароа щеше да ги убие, ако разбереше. Ето защо смятам, че именно съвкуплението кара жената да забременее.

Шаманката кимна.

— Разсъжденията ти са много интересни, Айла — рече тя. — Научени сме, че животът се поражда от смесването на духовете, и това сякаш отговаря на повечето въпроси за това как жените забременяват. Повечето хора обаче никога не се усъмняват в това — просто го приемат и толкова. Твоето детство е било различно, ти си се научила да поставяш под съмнение онова, което другите приемат за даденост, и да си задаваш въпроси, но по-добре да внимаваш много с кого обсъждаш тази идея. Има хора, които ще побеснеят, ако чуят за това. И аз съм се питала защо Дони е създала мъжете. Вярно е, че жените могат да се грижат сами за себе си и за останалите, ако се налага. Дори съм се чудила защо Великата майка е сътворила мъжките животни. Женските често се грижат съвсем сами за потомството си, а по принцип мъжките и женските животни почти не прекарват много време едно с друго — можеш да ги видиш заедно само в определени периоди от годината, когато споделят наслади.

— Ще ти дам още един пример — не се отказваше Айла. — Когато живях с мамутоите, имаше един мъж от Лъвския бивак на име Ранек, който живееше с Уимез, каменоделеца. Та този Уимез на младини е бил на дълго пътешествие — толкова дълго, че щом се върнал, бил с десет години постар. Той пътувал на юг от Великото море, странствал около източния му бряг и после отново отишъл на запад. Венчал се за една жена, която срещнал там, и се опитал да заведе съпругата и сина си при мамутоите, но тя умряла по пътя. Уимез ми каза, че жена му имала кожа, черна като нощта — като всички свои сънародници. След като се оженили, тя родила Ранек — каменоделецът ми рече, че той изглеждал различно от всички други деца, понеже бил толкова светъл, но на мен ми изглеждаше много тъмен. Кожата му бе кафява като тази на Рейсър, а косата му бе черна и къдрава.

— И ти мислиш, че този мъж е бил кафяв, защото майка му е била почти черна, а съпругът й — бял? — попита шаманката. — Това също може да се получи от смесване на духовете.

— Може — призна Айла. — В това са убедени и мамутоите, но ако всички мъже там, с изключение на Уимез, са били чернокожи, нямаше ли да има повече черни духове за сливане с този на майката? Уимез и тази жена са се оженили и са споделяли наслади. — Тя погледна към бебето си, след което отново вдигна очи към зеландони. — Щеше да е интересно да се види какви щяха да бъдат децата ни, ако се бях свързала с Ранек — добави.

— Това е мъжът, за когото си щяла да се жениш, нали? — попита Първата.

Айла се усмихна и кимна.

— Имаше засмени очи и искрящо бели зъби — припомни си тя. — Беше умен и забавен, караше ме да се смея и беше най-добрият резбар, когото някога съм виждала. Направи специална донии за мен и фигурка на Уини. Обичаше ме. Каза, че повече от всичко на света иска да се ожени за мен. Беше различен от всички други мъже, които съм виждала през живота си. Бях очарована от него — сподели. — Ако не обичах Джондалар, щях да обикна Ранек.

— Ако наистина е бил всичко това, не мога да те обвиня — усмихна се шаманката. — Интересно… Чувала съм за някакви тъмнокожи хора, които живеят в една пещера на юг… отвъд планините, на брега на Великото море. Млад мъж и майка му. Никога не съм вярвала на това — сама знаеш колко истина има в подобни истории, — и ми изглеждаше направо невероятно, ала вече не съм толкова сигурна.

— Ранек много приличаше на Уимез, въпреки различията в цвета на кожата и чертите. Бяха едни и същи като ръст и телосложение и походката им бе почти еднаква — изтъкна Айла.

— Няма нужда да стигаш чак толкова далеч — каза дони. — Много деца приличат на съпруга на майка си, но има и такива, които приличат на други мъже от пещерата — мъже, които почти не познават майките им.

— Това може да се обясни с празненствата в чест на Майката — отвърна Айла. — Нали тогава доста жени споделят наслади с мъже, които не са им съпрузи?

Първата сред служителите на Майката се замисли.

— Айла, тази твоя идея изисква задълбочен размисъл и сериозна преценка — каза след малко. — Не знам дали съзнаваш последствията от подобно нещо. Ако си права, това ще предизвика такива промени, каквито нито ти, нито аз можем да си представим. Подобно откровение може да дойде само от редиците на зеландони. Хората никога няма да приемат такава идея, ако не са твърдо убедени, че идва от устата на тези, които говорят от името на Великата майка. С кого си обсъждала тази идея?

— Само с Джондалар и с теб.

— Предлагам ти засега да не казваш нищо на никой друг — посъветва я щаманката. — Ще поговоря с Джондалар и ще му обясня, че той също не бива да обсъжда тази тема с когото и да било.

Двете жени помълчаха известно време. Айла първа наруши мълчанието.

— Зеландони, започна, — питала ли си се някога как ли би се чувствала, ако беше мъж?

— Странен въпрос — усмихна се шаманката.

— Замислих се над това заради нещо, което ми каза Джондалар. Исках да отида на лов, а той не ме пусна. Знам, че отчасти това се дължеше на обстоятелството, че възнамеряваше да дойде тук и да изгради нашия дом, ала имаше и нещо друго. Той ми каза: „Какъв е смисълът от мъжете, ако жените раждат деца и се грижат за тях?“ Никога преди не се бях замисляла за това какъв е смисълът от живота на дадено същество. Как ли бих се чувствала, ако смятам, че животът ми няма смисъл?

— Можеш да отидеш и по-далеч, Айла — рече зеландони. — Знаеш, че смисълът на живота ти е да дадеш живот на следващото поколение, но какъв е смисълът от това да имаш ново поколение? Какъв е смисълът на живота?

— Не знам — отвърна русокосата жена. — Какъв е смисълът на живота?

Първата се засмя:

— Ако можех да отговоря на този въпрос, щях да бъда равна на Великата майка, Айла. Само тя може да ти отговори. Има много хора, които твърдят, че смисълът на живота е да Я почитаме и възхваляваме. Навярно смисълът на живота е просто да живеем и да се грижим за следващото поколение, което ще дойде след нас. Да правим така, че то също да може да се радва на благата, на които сме се радвали ние. Според мен това е най-добрият начин да Я почитаме. В „Песента на Майката“ се казва, че тя ни е създала, защото се е чувствала самотна, защото е искала да бъде запомнена и призната. Ала има и такива хора, които твърдят, че животът няма смисъл. Съмнявам се, че на този свят можеш да получиш отговор на въпроса си, Айла; не съм сигурна дали ще го узнаеш и в следващия.

— Но жените поне знаят, че са необходими, защото без тях няма да има следващо поколение — изтъкна събеседничката й. — Как ли би се чувствал един мъж, ако знае, че животът му не е необходим дори и за това? Че животът ще продължи обичайния си ход, независимо дали те има или не — независимо дали целият ти пол го има или не.

— Айла, аз никога не съм имала деца — каза шаманката. — Трябва ли да имам чувството, че животът ми няма смисъл?

— Не е същото — поклати глава тя. — Независимо дали си имала деца или не, ти продължаваш да си жена и принадлежиш към пола, който създава живота.

— Но нали всички сме хора — изтъкна някогашната Золена. — В това число и мъжете. Всички сме човеци. Животът продължава и се раждат както момичета, така и момчета.

— Така е — кимна Айла. — Жените раждат както момичета, така и момчета. Каква обаче е ролята на мъжете в това? Ако имаш чувството, че ти и всички от твоя вид взимате участие в създаването на следващото поколение, ще се чувствате ли хора? Няма ли да се чувствате по-малко значими?

Зеландони се замисли над тези въпроси и се вгледа в сериозното лице на младата жена, прегърнала спящото си бебе.

— Ти принадлежиш към зеландони, Айла — рече й тя. — Спориш добре като която и да е от нас.

— Не искам да бъда зеландони — намръщи се русокосата жена.

Едрата жена я изгледа.

— И защо?

— Защото искам да бъда майка и съпруга на Джондалар.

— Не искаш ли да бъдеш знахарка? — попита я дони. — Имаш невероятни познания в тази област.

— Е, да — отвърна русокосата жена. — Искам да бъда знахарка.

— Каза, че си помагала на Мамут на няколко пъти в изпълнението на задълженията му, нали така? — попита Първата и без да изчака отговора й, продължи: — Беше ли ти интересно?

— Да, беше много интересно — отговори Айла. — Особено, когато научих доста неща, които не знаех… Макар че трябва да призная, че беше и малко страшничко…

— Айла, ти си дъщеря на огнището на Мамут — изтъкна някогашната Золена. — Мамут е имал сериозни причини, за да реши да те осинови. Виждам това и си мисля, че ти също можеш да го видиш. Надзърни вътре в себе си. Някога да си се чувствала изплашена от нещо странно и непознато, когато си била сама?

Айла сведе очи към земята и кимна едва забележимо.

— Знаеш, че си по-различна от другите, Айла — продължи шаманката. — Ти имаш нещо, което повечето хора нямат. Опитваш се да го изхвърлиш от съзнанието си, но не винаги е лесно, нали?

Русокосата жена надигна глава и забеляза, че Първата се взира в нея, приковавайки погледа й по същия начин, както когато се срещнаха за пръв път.

— Да — прошепна. — Понякога наистина е доста трудно.

— Никой не става зеландони, ако не почувства зова на Майката, Айла — каза й някогашната Золена. — Какво ще правиш обаче, ако почувстваш този зов и не си подготвена? Не смяташ ли, че ще е по-добре да имаш някаква подготовка — просто за всеки случай? Защото колкото и да я отричаш, тази възможност стои пред теб.

— Но в такъв случай няма ли самата подготовка да направи тази възможност по-реална? — попита русокосата жена.

— Много си проницателна, Айла — усмихна се дони. — Няма да те лъжа — да, така е. И за да бъда съвсем искрена с теб, ще ти кажа, че искам послушник. Не ми остават още много години. Искам този, който ще застане на мястото ми, да бъде обучен от мен. Това е моята пещера и искам най-доброто за нея. Аз съм Първата измежду служителите на Великата Майка Земя и ако даден човек има необходимите заложби, никой не може да го обучи по-добре от мен. Ти имаш тези заложби, Айла — дори си мисля, че си по-надарена от мен. Ти можеш да станеш Първа измежду служителите на Майката.

— Ами Джонокол?

— Мисля, че добре знаеш отговора на този въпрос. Джонокол е невероятен художник. Той ще е доволен да си остане послушник. Никога не е изгарял от желание да бъде зеландони, а откакто му показа онази пещера, това вече въобще не го интересува. Следващото лято Джонокол ще се премести в Деветнайсетата пещера — трябва само тамошната зеландони да го приеме. Тогава ще си измисли някакво извинение, за да ме напусне и да отиде там. Той иска тази пещера, Айла, и мисля, че заслужава да я има. Джонокол не само ще я изрисува, но и ще вдъхне живот на света на духовете.

— Виж това, Айла! — възкликна възторжено Джондалар, показвайки й кремъчното острие. — Нагрях острието тъй, както Уимез го прави — нажежих го до бяло. Знаех си, че съм се справил както трябва, защото когато го охладих, стана гладко и лъскаво, сякаш бе намазано с мас. После го обработих от двете страни, използвайки неговите методи за притискане. Е, още не може да се мери с неговите изработки, но си мисля, че с времето и това ще стане. Мога да махна тези дълги люспи и да го направя толкова тънко, колкото ми трябва. Имам чувството, че с този метод на обработка мога да огъвам камъка както си искам! Този Уимез е гений!

Айла му се усмихна.

— Уимез може да е гений, Джондалар, но и ти си също толкова добър като него!

— Бих искал да е така, но не съм — въздъхна съпругът й. — Не забравяй, че той измисли как да усъвършенства процеса. Жалко, че живее толкова далеч! Бих искал Даланар да е тук и да види резултата!

Синеокият мъж разгледа отново острието, обръщайки го от всички страни. Сетне вдигна очи към жена си и се усмихна.

— Забравих да ти кажа. Реших да продължа да обучавам Матаган. Мисля, че момчето има заложби и някой ден ще стане чудесен каменоделец. Говорих с майка му и съпруга й и двамата ми дадоха съгласието си. Джохаран също няма нищо против.

— Матаган ми харесва — подхвърли Айла. — Радвам се, че ще продължиш да го обучаваш. Ти имаш голямо търпение и си най-добрият каменоделец не само в Деветата пещера, но и сред всички зеландонийци!

Съпругът й се усмихна. Добрата жена винаги хвалеше мъжа си, каза си той, но в случая май беше права:

— Как мислиш, ще ни притеснява ли, ако остане при нас? — попита Джондалар.

— Мисля, че няма да има проблеми — усмихна се Айла. — Имаме достатъчно място в главното помещение. Можем да го преградим и да направим спалня. Надявам се, че бебето няма да го смущава. Джонайла продължава да ме буди нощем.

— Младите мъже имат много здрав сън — махна с ръка съпругът й. — Според мен изобщо няма да я чуе.

— Исках да поговорим за нещо, което зеландони ми каза — рече любимата му. Джондалар си помисли, че жена му изглежда разтревожена, но си каза, че най-вероятно си въобразява. — Зеландони иска да стана нейна послушничка — въздъхна тя. — Иска да ме обучава.

Съпругът й си пое дълбоко дъх.

— Мислех, че не искаш да ставаш зеландони, Айла.

— И аз не мислех, че искам, нито пък знам със сигурност дали искам или не. И преди ми е казвала, че принадлежа към зеландони, но ме помоли да стана нейна ученичка след раждането на Джонайла. Каза, че наистина има нужда от послушник, а аз вече знам доста за знахарството. Това, че съм послушничка, няма да означава, че ще стана щаманка. Виж Джонокол — от колко време е послушник и няма намерение да става зеландони.

Джондалар се приближи до нея и вдигна брадичката й, за да я погледне в очите.

— Айла, всеки знае, че единствената причина, поради която Джонокол е ученик на зеландони, е защото е изключителен художник, който може да улови духа на животните с невероятно умение. Именно поради тази причина дони се нуждае от него за церемониите. Той никога няма да стане зеландони.

— Но може — възрази русокосата жена. — Стига да иска, но той желае да отиде в Деветнайсетата пещера.

— Заради откритата от теб пещера ли? — попита Джондалар. — Е, и бездруго той е идеалният човек за нея. Но искам да ми кажеш нещо — ако ти приемеш да бъдеш послушник, някой ден ще станеш зеландони, нали?

Айла не можеше да отговори на такъв директен въпрос с лъжа.

— Да, Джондалар — потвърди тя. — Мисля, че някой ден ще бъда зеландони, ако се присъединя към лоното на шаманите, но това едва ли ще стане скоро.

— Това ли искаш да направиш наистина? — попита Джондалар. — Или Първата те убеди, защото си знахарка?

— Тя каза, че вече съм зеландони по някакъв начин — отвърна съпругата му. — Може би е права — не знам. Каза, че трябва да се обуча за свое собствено добро. Ще бъде опасно за мен, ако почувствам зова и не съм подготвена за него. — Никога досега не му бе споменавала за странните неща, които й се бяха случили, и имаше чувството, че го лъже. Нямаше никакви основания за това — дори в Клана премълчаването на истината не се смяташе за прегрешение, — ала въпреки това се чувстваше гузна. Джондалар също придоби угрижен вид.

— Нямам какво да кажа — изборът си е твой. Навярно е най-добре да си подготвена. Нямаш представа как ме изплаши, когато предприехте това странно пътешествие с Мамут. Помислих си, че си умряла, и започнах да се моля на Великата майка да те върне. Мисля, че никога през живота си не съм молел толкова силно за каквото и да било, Айла. Надявам се, че никога вече няма да направиш подобно нещо.

— Веднага си помислих, че си ти — припомни си тя. — Мамут ми каза, че някой ни вика — че ни призовава с такава сила, че не може да й се откаже. Стори ми се, че те зърнах, когато дойдох на себе си, ала после не те видях.

— Беше сгодена за Ранек — напомни й Джондалар. — Не исках да заставам на пътя ви.

— Но ти ме обичаше — каза му Айла. — Ако не ме обичаше толкова силно, духът ми и досега щеше да се лута в необятната пустота. Мамут каза, че никога вече няма да предприеме подобно пътешествие и ми заръча да си осигуря силна защита, ако случайно реша да направя нещо подобно, защото в противен случай може да не се завърна. — Тя внезапно се хвърли в прегръдките на любимия си. — Защо аз, Джондалар? — проплака. — Защо точно аз трябва да бъда зеландони?

Синеокият мъж я прегърна. „Да — помисли си той. — Защо точно тя?“ Джондалар си припомни как шаманката бе говорила за отговорностите и опасностите. Сега разбираше защо се бе държала толкова открито. Опитваше се да ги предупреди. Навярно е знаела всичко — още от първия ден на пристигането им, — също както Мамут знаеше всичко. Точно затова старецът беше осиновил Айла. „Мога ли да бъда съпруг на зеландони?“ — запита се Джондалар и се замисли за майка си и Даланар. Тя беше казала, че той не е могъл да остане с нея, защото Мартона била вожд. А задълженията на зеландони бяха още по-големи.

Всички казваха, че Джондалар бил пълно копие на Даланар — нямаше никакво съмнение, че той бе син на огнището на вожда на ланзадонийците. „Но Айла смята, че не е само сливане на духове — размишляваше синеокият мъж. — Тя казва, че Джонайла е моя дъщеря. Ако е права, значи аз трябва да съм син на Даланар!“ Тази мисъл го порази. Възможно ли бе да е син както на Мартона, така и на Даланар? И ако беше така, щеше ли да прилича на него до такава степен, че да не може да живее с жена, чиито задължения бяха толкова значими? От тази мисъл го побиха тръпки.

Той усети как съпругата му трепери в обятията му и я погледна.

— Какво има, Айла? — попита.

— Страх ме е, Джондалар — промълви тя. — Затова не искам да го правя. Страх ме е да бъда зеландони — изхълца. — Причината, поради която толкова се притеснявам от това, е заради всички тези странни неща, които са ми се случвали и за които никога не съм ти казвала.

— Какви неща? — намръщи се съпругът й.

— Не съм ти споменавала за тях, защото не знаех как да ти ги обясня — въздъхна Айла. — Все още не съм сигурна, че ще мога, но ще се опитам. По времето, когато живях с Клана на Брун, веднъж отидохме на Събора на клановете — разказвала съм ти за това. Иза беше прекалено болна, за да дойде, и умря малко след като се върнахме. — Очите на Айла се навлажниха при болезнения спомен. — Иза бе лечителка и приготвяше специалните отвари за мог-ърите. Никой друг не владееше тази тайна. Уба беше прекалено млада — още не бе станала жена, — затова Иза ми обясни как да приготвя тази отвара, преди да тръгнем за Събора. Мог-ърите не ми позволиха да я приготвя — те казаха, че не можело тайното биле да се приготвя от човек, който не е от Клана, — но в крайна сметка Креб ми каза да я направя. Беше същата отвара, която приготвих и за Мамут, когато двамата с него се отправихме на онова странно пътешествие. Джондалар я слушаше с интерес. — Не знаех дали съм я приготвила както трябва, ето защо накрая пийнах малко от нея. Нямах никаква представа къде отивам, когато последвах мог-ърите в пещерата. Билето беше толкова силно, че може вече да съм била в Света на Духовете. Когато видях мог-ърите, се скрих и започнах да ги наблюдавам, но Креб знаеше, че съм там. Казвала съм ти, че Креб беше изключително силен маг. Той беше нещо като Първата сред служителите на Майката — Първият сред мог-ърите. Той ръководеше всичко и по някакъв начин моето съзнание се сля с техните. Заедно с тях се върнах назад във времето — назад към началото. Не мога да го обясня, но бях там. Когато се завърнахме в настоящето, се озовахме на това място. Креб изолира останалите, които не знаеха, че съм с тях, но сетне ги пусна и ме последва. Знам, че мястото е същото, понеже разпознах Падащия камък. Кланът е живял тук в продължение на поколения — толкова дълго, че не мога дори да го изразя с думи! Джондалар бе погълнат от разказа й. — Преди много, много време ние сме били част от тези хора — продължи Айла, — но сетне сме се променили. Кланът е изостанал, докато ние сме се развили. Въпреки големите си способности, Креб не можеше да ме последва, но видя или почувства нещо. После ми каза да си тръгна — да се махна от пещерата. Сякаш чух гласа му вътре в главата си. Другите мог-ъри така и не разбраха, че съм била там, а и той никога не им каза. Щяха да ме убият. На жените не се разрешава да участват в подобни церемонии. — Тя направи кратка пауза, преди да продължи: — От този момент насетне Креб се промени и вече не беше същият. Започна да губи силата си. Мисля, че вече не му харесваше да направлява умовете на хората. Не знам как, но по някакъв начин го бях наранила — искаше ми се да не бе ставало така, ала и той ми направи нещо. Оттогава и аз се промених — сънищата ми станаха различни и понякога се чувствам много странно, сякаш се намирам на съвсем друго място, както и — не знам как да го кажа — от време на време узнавам какво си мислят хората и какво чувстват вътре в себе си. Не знам как да ти го обясня, Джондалар — през по-голямата част от времето успявам да изтикам тези неща в тъмните ъгълчета на съзнанието си, ала понякога те се промъкват обратно при мен, особено когато са налице силни емоционални изблици, като тези на Брукевал например.

Джондалар я наблюдаваше съсредоточено.

— Сега знаеш ли какви мисли се въртят в главата ми?

— Не — отвърна жена му, — но знам, че ме обичаш. — Тя видя как изражението му се промени. — Това те тревожи, нали? Може би не трябваше да ти казвам нищо — измърмори, усещайки емоциите на съпруга си като тежък товар. Между двамата винаги бе имало изключително силна връзка. Главата й клюмна, а раменете й се отпуснаха.

Щом видя състоянието й, синеокият мъж мигом забрави за притесненията си и я улови нежно за раменете. Айла надигна глава и погледите им се срещнаха. Джондалар забеляза, че очите й излъчваха някаква древна, сякаш извечна тъга и неизразима меланхолия.

— Нямам какво да крия от теб, Айла — рече той. — Това, дали знаеш какво мисля, или чувствам, няма да промени нищо. Обичам те и никога няма да спра да те обичам.

От очите и бликнаха сълзи — от облекчение и от любов. Тя го целуна и двамата се прегърнаха. Джондалар я притисна силно към себе си, изпълнен с решимост да я защити от всяко нещо, което би могло да й причини болка. Айла се сгуши в обятията му и си помисли, че докато имаше Джондалар, нищо друго нямаше значение. Точно тогава обаче Джонайла реши да заплаче.

— Искам само да бъда майка и да бъда омъжена за теб, Джондалар — каза Айла, докато вдигаше дъщеричката си. — Не искам да бъда зеландони.

„Наистина е изплашена — помисли си той, — ала кой ли не би се чувствал така на нейното място? Аз не смея да се приближа до гробище, а камо ли да си помисля за пътешествие в света на духовете.“ Синеокият мъж я гледаше как люлее нежно Джонайла и внезапно сълзите бликнаха от очите му, а в сърцето му се надигна всепомитащата вълна на безграничната му любов към жената и детето. Добре де, и какво, ако съпругата му станеше зеландони? Пак щеше да си е неговата Айла и пак щеше да се нуждае от него.

— Всичко ще бъде наред, Айла — каза, взе мъничето от ръцете й и започна да го люлее. Не се бе чувствал по-щастлив от бракосъчетанието им насам — като се изключи раждането на Джонайла. Джондалар погледна към детето и се усмихна. „Вярвам, че е моя дъщеря“ — помисли си. — Всичко зависи от теб, Айла — каза мъжът. — Права си — дори и да се присъединиш към лоното на зеландони, това не означава, че ще станеш шаманка… Но дори и да избереш този път, искам да знаеш, че винаги ще те подкрепям и ще те обичам. Винаги съм знаел, че си изключителна личност — ти не само си красива жена, но и притежаваш безценен Дар. Ти беше избрана от Майката — това е голяма чест — и Тя самата го показа, като те почете на бракосъчетанието ни. Сега имаш красива дъщеря. Не — поправи се той — ние имаме красива дъщеря. Ти каза, че Джонайла е и моя дъщеря, нали? — попита, опитвайки се да възпре сълзите си. В този момент Айла също се разплака, но намери сили да се усмихне.

— Да, Джонайла е както твоя, така и моя дъщеря — рече и се разтърси от ридания. Съпругът й се протегна със свободната си ръка и прегърна и двете. — Ако някога престанеш да ме обичаш, Джондалар, не знам какво ще правя. Моля те, не спирай никога да ме обичаш.

— Естествено, че никога няма да спра да те обичам. Винаги ще те обичам и нищо няма да ме накара да престана — рече той, усещайки дълбоко в сърцето си, че това е самата истина.

Зимата най-накрая достигна своя край. Снегът започна да се топи и първите минзухари подадоха пурпурно-белите си цветчета над чезнещата бяла пелена. Снежните висулки се разтопиха, а дърветата се окичиха с първите зелени пъпки. Айла прекарваше голяма част от времето си с Уини. Тя оставяше Джонайла наблизо и се разхождаше с кобилата или пък я яздеше бавно. Рейсър бе доста буен и дори Джондалар имаше проблеми с обуздаването му, ала мъжът прие предизвикателството, без да се оплаква.

Кобилата изцвили, когато я видя, и русокосата жена я потупа по шията, след което я прегърна силно. Трябваше да се срещне с Джондалар и още няколко души при един от малките заслони надолу по течението — възнамеряваха да направят нарези на няколко брези, за да източат малко дървесен сок. После щяха да сварят част от него, за да приготвят гъст сироп, а останалото щяха да оставят да ферментира, превръщайки го в лека алкохолна напитка. Мястото не бе далеч, но тя реши да вземе Уини със себе си, за да я поразходи малко. Почти бе стигнала дотам, когато започна да вали. Жената пришпори кобилата си и в същия момент почувства как тялото на Уини се разтърси от силна контракция.

— Уини! — извика Айла. — Времето ти дойде! Тъкмо се чудех кога ли ще започнеш да раждаш… Не сме далеч от заслона, където ми е срещата, така че се надявам другите хора около теб да не те притеснят.

Когато стигнаха до мястото на срещата, тя помоли Джондалар да отведе кобилата под скалния навес, докато тя нахрани дъщеричката им. Раждането щеше да започне всеки момент. Той веднага изпълни молбата й, а щом узнаха за предстоящото събитие, всички присъстващи много се развълнуваха — никой от тях не бе присъствал на раждане на кобила досега.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита синеокият мъж, когато Уини вече бе на сигурно място.

— Не мисля, че Уини ще има нужда от помощта ми, но искам да съм близо до нея — рече Айла. — Ще ти бъда много благодарна, ако наглеждаш Джонайла през това време. Току-що я нахраних, така че трябва да мирува поне за известно време.

Тя му подаде момиченцето. Щом Джонайла зърна баща си, мъничкото и личице мигом се озари от усмивка. Съвсем наскоро се бе научила да се усмихва и да поздравява баща си по този начин.

— Имаш усмивката на майка си, Джонайла — каза Джондалар, докато люлееше дребосъчето. То продължи да го гледа и отново му се усмихна. Това стопли сърцето му. Той я притисна до гьрдите си и отиде при хората в другия край на заслона.

През това време Айла избърса козината на кобилата с парче кожа и я отведе възможно най-далеч от хората, които не отделяха любопитните си погледи от жената. Джондалар също се бе обърнал към нея. Това не беше първият път, когато щеше да гледа как Уини ражда, ала въпреки това в очите му се четеше нескрито вълнение и любопитство. Независимо дали ставаше въпрос за раждане при хора или при животни, това бе най-великият Дар на Дони, ето защо всички присъстващи наблюдаваха сцената, затаили дъх.

След известно време, когато изглеждаше, че Уини не е съвсем готова, но поне се чувстваше горе-долу спокойно, Айла се приближи до огъня, където се бяха струпали хората, за да изпие чаша вода. Предложиха й горещ чай и тя се върна за него, след като занесе малко вода на коня.

— Айла, май не си ни казвала досега как се сдоби с конете си — каза Динода. — Защо не се страхуват от хората?

Русокосата жена се усмихна. Бе свикнала да разказва истории и нямаше нищо против да поговорят за Уини и Рейсър. Тя им разправи набързо как бе убила кобилата, която се беше оказала майка на Уини, как бе забелязала хиените и жребчето, как бе отнесла бебето в пещерата си и как бе започнала да се грижи за него. Несъзнателно драматизираше събитията и слушателите й — сред които имаше и неколцина от съседната пещера — я слушаха като омагьосани. Екзотичният й акцент и необичайната й способност да имитира най-различни животински звуци засилиха още повече и колорита на необикновената й история. Дори Джондалар бе запленен, въпреки че знаеше всички подробности. Когато завърши, й зададоха въпроси и тя започна да описва живота си в пещерата, ала щом заразказва за това как бе намерила и отгледала пещерния лъв, слушателите й започнаха да се мръщят недоверчиво. Джондалар веднага я подкрепи, но без значение дали хората повярваха или не, историята за лъва, коня и жената, които живееха заедно в една пещера в усамотената долина, беше невероятно интересна. Айла сигурно щеше да продължи да разказва, ако Уини не бе изцвилила уплашено.

Русокосата жена мигом скочи и отиде при четириногата си приятелка, която бе легнала на една страна върху сухата почва. Покритата с ципа глава на жребчето бе започнала да се подава. Айла се прояви за втори път като акушерка на Уини и преди задните крака да са излезли, новороденото жребче вече се опитваше да се изправи. Уини се обърна да види рожбата си и изцвили радостно при вида на кончето. То започна да суче, след което се помъчи да се изправи, но тъкмо се надигна и падна на земята. През това време майката доближи главата си до него и се зае да го почиства с език, а новороденото жребче направи втори опит да застане на краката си. Този път успя и се задържа — само няколко минути след раждането.

„Много силно конче“ — помисли си Айла.

След като жребчето се изправи, Уини също се надигна. Рожбата й сякаш само това и чакаше и веднага затърси вимето й. Майка му го побутна, насочвайки го към правилното място, и в следващия миг жребчето вече бозаеше. Това бе всичко. Уини беше родила втората си рожба без никаква помощ. Хората гледаха безмълвни и удивени, съзирайки за пръв път божествения промисъл, който Великата Майка Земя бе дала на дивите Си творения, за да знаят как да се грижат за новородените си рожби. Единственият начин жребчетата да оцелеят бе да могат веднага след раждането да се изправят на краката си и да се научат да тичат. Без тези способности щяха да станат лесна плячка за хищниците и нямаше да оцелеят. Хората гледаха как малкото конче суче от майка си, която вече изглеждаше много по-спокойна, изпълнени с възхищение към творенията на Великата Майка Земя.

Раждането на жребчето бе рядко и необичайно зрелище за всички, които бяха присъствали в малкия заслон през този ден. Всеки от тях щеше да разказва и преразказва тази история, но тъй като човешкото любопитство не се утолява лесно, малко след като кончето престана да суче, Айла бе затрупана с въпроси.

— Не знаех, че малките на конете могат да вървят почти веднага след раждането — каза една жена. — На едно човешко бебе му трябва цяла година, за да се научи да ходи. Конете по-бързо ли растат?

— Да — отвърна тя. — Рейсър бе роден на другия ден, след като намерих Джондалар. Сега е напълно съзрял жребец, а е само на три години.

— Ще трябва да измислиш име на жребчето, Айла — напомни й Джондалар.

— Да, но ще трябва да помисля.

Синеокият мъж веднага разбра какво се криеше зад думите на любимата му. Беше вярно, че жълтеникаво-кафявата кобила бе дала живот на конче с различен цвят. Също така бе вярно и че сред конете от източните степи, близо до територията на мамутоите, имаше тъмнокафяви жребци като Рейсър. Той не бе сигурен каква точно щеше да е окраската на новородената кобилка, но едно бе ясно — нямаше да прилича на майка си.

Вълчо ги намери малко след това. Той се приближи бавно до новото семейство, сякаш знаеше, че трябва да бъде внимателен, като първо пристъпи към Уини. Въпреки инстинктите си тя вече бе свикнала с присъствието му и отдавна бе научила, че не бива да го възприема като хищник. Айла се присъедини към тях и след като кобилата за пореден път се увери, че вълкът не представлява заплаха, му позволи да подуши новороденото жребче и остави кончето да опознае миризмата му.

Мъничкото жребче се оказа красива сива кобилка.

— Мисля, че ще я нарека Сивушка — рече Айла на съпруга си. — Тя ще бъде конят на Джонайла, което означава, че ще трябва да обучаваме и двете.

Джондалар се усмихна при тази мисъл.

На следващия ден, когато се върнаха в конюшнята, Рейсър посрещна малката си сестричка с нескрито любопитство, но под строгия надзор на Уини. Загледана в тях, Айла не усети приближаването на зеландони. Беше изненадана, че Първата идваше да види новороденото жребче, защото тя рядко проявяваше интерес към животните. Когато другите хора си намираха повод да отскочат до конюшнята, за да хвърлят по едно око на Сивушка, Айла ги молеше да не се приближават прекалено до кончето, но шаманката бе удостоена с честта да бъде запозната отблизо с кобилката.

— Джонокол ми каза, че ще напусне Деветата пещера, когато отидем на Летния събор — заяви зеландони, след като разгледа Сивушка.

— Ти и бездруго го очакваше… — вдигна рамене Айла и изведнъж се почувства напрегната.

— Реши ли дали да станеш моята нова послушничка? — премина директно на въпроса Първата.

Русокосата жена сведе поглед към земята, след което погледна отново към едрата жена.

— Мисля, че нямаш избор — рече дони, взирайки се в очите й. — Знаеш, че някой ден ще почувстваш зова на Дони — навярно по-скоро, отколкото си мислиш. Не бих искала да видя как погубваш възможностите си, дори и да успееш да оцелееш след онова, което те очаква, без подкрепа и обучение.

Айла се мъчеше да се освободи от този взор. Изведнъж, дали от дълбините на съществото си, или от гънките на мозъка си, тя успя да изтръгне силата, която й трябваше. В нея се надигна могъща вълна и в същия миг Айла осъзна, че ситуацията се е преобърнала — вече не тя бе подчинена на въздействието на шаманката, а Първата сред служителите на Майката бе подвластна на неумолимия й взор. Това я дари с усещането за нещо неописуемо — победоносно чувство за сила, надмощие и превъзходство, — каквото не бе изпитвала никога преди.

След като Айла освободи жената, зеландони отклони за миг очите си от нея. Когато я погледна отново, усещането за чудовищната сила, която я бе приклещила, бе изчезнало, а Айла се взираше в нея с всезнаеща усмивка. Детето в ръцете й помръдна, обезпокоено от нещо, и тя насочи вниманието си към него.

Първата сред служителите на Майката бе потресена, но бързо се овладя. Тя си тръгна, но в последния миг се обърна и погледна отново към Айла — но не с онзи непреклонен взор, с който изпитваше силата на волята на човека срещу нея, а с прям, откровен и преценяващ поглед.

— Кажи ми сега, че не си зеландони, Айла — промълви тихо.

Русокосата жена поруменя и се озърна колебливо, сякаш търсеше някаква възможност за бягство. Когато погледна отново към шаманката, Първата сред служителите на Майката излъчваше онази власт и надмощие, които винаги се свързваха с нея.

— Ще отида да кажа на Джондалар — въздъхна Айла и побърза да сведе очи към детето си.