Каменните убежища

ДВАЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

— Нищо ми няма — отвърна русокосата жена. — Просто изведнъж ми стана малко студено. Трябваше да си взема по-топли дрехи — добави и в този миг Вълчо, който изследваше с голям интерес тайните на пещерата, се приближи до нея, притискайки се в крака й. Тя се наведе и го погали по главата.

— Тук наистина е студено, а ти си бременна. Добре знаеш, че трябва да се пазиш — укори я шаманката, ала прекрасно съзнаваше, че Айла не бе казала цялата истина. — Знаеш за утрешната среща, нали?

— Да, Мартона ми каза. Тя ще дойде с мен, защото нямам майка, която да доведа.

— Искаш ли тя да те придружи? — попита зеландони.

— О, да — кимна русокосата жена. — Даже съм й благодарна, задето ще ме придружи. Не искам да съм единствената жена, която ще бъде там без майка си, тъй че поне да съм с някоя, който ми е като майка — обясни Айла.

Първата сред служителите на Майката кимна:

— Добре.

Хората постепенно се отърсваха от вцепеняващото благоговение, обзело ги пред великолепието на новооткритата пещера, и започваха да се разхождат из нея. Айла видя, че Джондалар върви из галерията с целеустремени крачки, и се усмихна. Тя знаеше, че годеникът й измерва по този начин големината на пещерата, защото го бе виждала да прави същото нещо и преди. Синеокият мъж често използваше тялото си като мерна единица. Ширината на юмрука му бе една мярка, а дължината на ръката му — друга. Той се спря пред единия проход и вдигна високо факлата си, за да го освети, ала не влезе вътре.

Хората го загледаха с интерес. Тормаден, вождът на Деветнайсетата пещера, говореше с Моризан, младия мъж от Третата. Те бяха единствените, които не принадлежаха към Деветата пещера. Уиламар, Мартона и Фолара стояха до Пролева и Джохаран, а тъмнокосият Солабан и бледорусата му жена Рамара приказваха с Рушемар и Салова, която държеше малката Марсола на хълбока си. Айла забеляза, че нито синът на Пролева — Джарадал, нито момчето на Рамара — Робенан, бяха тук и предположи, че двете хлапета си играят нейде в главния лагер. Джонокол се усмихна на Айла, която се приближи към него и зеландони, а малко след това и Джондалар се присъедини към тях.

— Мисля, че тази зала е висока колкото трима възрастни мъже — каза той — и широка около три мои крачки. Дължината й е около шестнайсет мои крачки, но да не забравяме, че имам дълги крака — усмихна се синеокият мъж.

Джондалар имаше невероятен усет за преценяване на разстоянията. Бе висок точно метър и осемдесет, а бялата част на стените започваше от средата на гърдите му, на около метър и половина от пода. Пещерата бе широка около шест метра и половина и дължината й бе към тринайсет метра и половина. Пространството не беше достатъчно голямо, за да приюти всички от присъстващите на Летния събор, но бе съвсем достатъчно за жителите на цяла една пещера, с изключение може би на Деветата, и определено щеше да побере без проблеми целокупната общност на зеландони.

Джонокол отиде до средата на помещението и се загледа преценяващо в тавана. Беше в стихията си и въображението му започваше да се развихря. Той знаеше, че на тези приказно красиви бели стени можеше да оживеят невероятни картини. Вече му бяха хрумнали няколко идеи, но преди това трябваше да се посъветва с Първата и да проведат медитация с останалите зеландони, за да проникнат в тези пространства и да открият отпечатъците от другия свят, които Майката е оставила там.

— Да проучим ли тези проходи сега, или да ги оставим за по-късно, Тормаден? — попита Джондалар. Той изгаряше от желание да разгледа всички кътчета на пещерата, ала усещаше, че първо трябваше да се допита до вожда, на чиято територия се намираха.

— Сигурен съм, че някои хора от Деветнайсетата биха искали да видят тази пещера и да я изследват най-обстойно — отвърна Тормаден. — Нашата зеландони едва ли ще прояви голям интерес, но съм сигурен, че първият й послушник ще бъде доста заинтригуван. В неговото родословие има вълчи знак и тъй като тази пещера е била открита от вълк, това определено ще му направи впечатление.

— Да, вълкът я е открил, ала ако Айла не е била достатъчно любопитна, за да провери къде е бил, още нямаше да знаем, че е тук — отбеляза Джохаран.

— Сигурна съм, че ще се заинтригува — изтъкна зеландони. — Всички сме впечатлени и едва ли ще има някой сред служителите на Майката, който да остане безразличен към находката на Айла. Това място е свещено. Другият свят е съвсем близо до нас в тази пещера и съм сигурна, че всички вие го усещате. Деветнайсетата пещера би трябвало да е много щастлива, че това място се намира толкова близо до тях, ала подозирам, че ще трябва да приемате тук всички зеландони и онези, които искат да отдадат почит на това свято място — рече Първата. Беше дала ясно да се разбере, че нито една пещера не може да предяви претенции към пещерата, дори и да се намираше в границите на собствената й територия. Това място принадлежеше на всички деца на Земята. Деветнайсетата пещера на зеландониите само го съхраняваше за всички тях.

— Мисля, че непременно трябва да проучим пещерата по-обстойно, ала няма никакъв смисъл да бързаме — вметна Джонокол. — Сега, след като вече знаем, че е тук, тя няма да ни избяга. Никой не знае какво има тук или пък колко е дълбока. Всяко по-нататъшно проучване трябва да бъде внимателно планирано.

Шаманката кимна. Тя прекрасно разбираше, че първият й послушник, който искаше да бъде художник и не го беше грижа дали изобщо някога щеше да стане зеландони или не, искаше тази пещера. Тя просто го бе обсебила. Джонокол изгаряше от желание да я опознае, да я проучи и най-вече — да я нарисува. Щеше да намери начин да се премести в Деветнайсетата пещера, за да бъде по-близо до нея; не че щеше да го планира, но без дори да го осъзнава, щеше да тласне нещата в тази посока, защото всичките му мисли и сънища отсега нататък щяха да бъдат свързани с тази пещера.

Сетне в съзнанието й изплува друга мисъл. Айла знаеше това! От мига, в който е видяла пещерата, тя е знаела, че принадлежи на Джонокол. Ето защо настояваше той да я види, дори и шаманката да не искаше. Тя знаеше, че находката й ще е от изключителна важност за него; че тази пещера за него ще е по-важна, отколкото за всеки друг. Айла просто беше зеландони, независимо дали го знаеше… или го искаше. Старият Мамут бе прав. Тя не можеше да го избегне. Навярно и магьосникът на хората, при които бе израснала — онзи, когото наричаха Мог-ър — също го бе разбрал. „И тя може да замени Джонокол като мой послушник. Но да не бързаме, както каза той. Нека първо се омъжи и роди бебето си, а после можем да започнем с обучението й.“

— Естествено, ще отнеме известно време, докато я проучим цялата, но бих искал поне да надзърна в онзи проход там отзад — рече Джондалар. — Какво ще кажеш, Тормаден? Няколко души можем да проверим накъде извежда.

— А няколко души вече искат да си тръгват — заяви Мартона. — Тук е студено, а никой не си е взел дебели дрехи. Мисля да си ходя, макар и да съм сигурна, че отново ще се върна.

— И аз ще тръгна с теб — каза зеландони. — На Айла също й е студено.

— Вече ми е добре — рече русокосата жена. — Любопитна съм да разгледам прохода.

В крайна сметка Джондалар, Джохаран, Тормаден, Джонокол, Моризан и Айла — шестима души и Вълчо — останаха да продължат проучването на пещерата. Проходът в задната част на пещерата се намираше точно срещу входния тунел и напомняше на Айла на женски полов орган. Особено заоблената горна част на входа му, която се стесняваше по-надолу — тя приличаше на детероден канал. Русокосата жена изведнъж разбра защо зеландони бе казала, че това е утробата на Майката, макар че всички пещери бяха смятани за входове към Нейната утроба.

След като влязоха вътре, видяха, че след няколко крачки лъкатушещият тунел се стеснява, но не толкова, че да им попречи да минат. Коридорът не се оказа много дълъг — приблизително колкото входната галерия. В края му се издигаше масивна каменна колона, която създаваше илюзията, че поддържа тавана, ала щом се вгледаха по-внимателно, видяха, че не беше така, защото не й достигаха двайсетина сантиметра, за да се слее със скалата под нея. Отвъд колоната подът пропадаше с около метър надолу, но имаше и широко хоризонтално пространство, където човек можеше да седне и да си почине. Айла се възползва от възможността и седна, като при това забеляза някаква дупка в срещуположната на колоната стена, която бе достатъчно голяма, за да се слагат вътре разни неща. Русокосата жена си помисли, че следващия път, когато дойдеше тук, трябваше да си вземе нещо за сядане, което да я предпази от студената скала.

Когато се върнаха в галерията, се насочиха към втория проход, ала той се оказа толкова тесен, че трябваше да пълзят, за да продължат напред, а освен това подът бе осеян с локви. Ето защо решиха да оставят проучването му за някой друг път и се насочиха към изхода. Преди да излязат обаче, Джонокол се приближи към Айла и я попита:

— Ти ли накара зеландони да ме вземе със себе си?

— След като видях какво си нарисувал в Изворните скали, си помислих, че непременно трябва да видиш тази пещера — отвърна му русокосата жена.

— Благодаря ти, Айла — каза Джонокол. — Никога не съм виждал по-красива пещера. Просто нямам думи.

— Аз също — усмихна се невестата на Джондалар. — Любопитно ми е как ли ще нарекат тази пещера? Кой изобщо ще я кръсти?

— Тя сама ще си избере име — рече художникът. — Хората ще започнат да я наричат по най-различни начини в зависимост от това кое им се струва най-подходящо. Ти как би я нарекла, ако искаше да разкажеш за нея на някого?

— Не зная — вдигна рамене Айла. — Може би Пещерата с белите стени.

— Предполагам, че названието й ще бъде нещо подобно — или поне едно от названията й. Обаче още не знаем много за нея, а и зеландони не са се спрели на конкретно име — изтъкна първият послушник.

Айла и Джонокол излязоха последни от пещерата. Слънцето им се стори ослепително ярко след сумрака на подземната галерия. Когато очите й се адаптираха към дневната светлина, русокосата жена с изненада забеляза, че Мартона ги чакаше от другата страна на бодливите храсти, а до нея стояха Джондалар и Вълчо.

— Тормаден ни покани да хапнем заедно с тях — рече възрастната жена. — Той побърза напред, за да им каже да се приготвят. Всъщност покани теб, но после помоли и мен, както и всички, които бяха в пещерата досега. Включително и теб, Джонокол. Останалите си тръгнаха, защото повечето хора са ужасно заети по време на Летните събори.

— Зная, че Джохаран е свикал в нашия лагер среща с хора от другите пещери, за да планират лова — съобщи Джондалар. — Всъщност на нея ще присъства и Тормаден, ала след като те представи на своите хора. И аз възнамерявах да отида, но тъй като срещата ще продължи дълго след угощението, ще се присъединя по-късно към тях. Откакто се върнахме, Джохаран непрекъснато ме кара да участвам в подобни неща.

— Защо всички не се върнем в нашия лагер? — попита Айла. — Трябва да се довършат приготовленията за утрешната гощавка, а аз не съм помогнала с нищо.

— Защото когато вождът на пещерата-домакин на Летния събор те покани на угощение, е много невъзпитано да му откажеш, освен, ако нямаш основателна причина — изтъкна Мартона.

— А той защо ме кани? — намръщи се русокосата жена.

— Не всеки ден някой намира пещера като тази, Айла — отвърна й майката на любимия й. — Всички са възхитени от находката ти, която се намира на територията на Деветнайсетата пещера.

— Така ще получиш и повече внимание — отбеляза Джондалар.

— Мисля, че и бездруго получавам прекалено много внимание — въздъхна русокосата жена. — Не го искам. Единственото, което искам, е да се оженим, да имаме бебе и да бъдем като другите хора.

Синеокият мъж се усмихна и я прегърна през раменете.

— Имай малко търпение — рече той. — Все още си нова тук. Когато хората свикнат с теб, нещата ще се успокоят.

— Така е, нещата ще се успокоят, но ти знаещ, че никога няма да бъдеш като другите хора — каза Мартона. — Най-малкото, другите хора нямат коне и вълк, които да им се подчиняват — добави с иронична усмивка и се загледа във вълка.

— Сигурна ли си, че знаят за идването ни, Мардена? — попита по-възрастната жена, докато преминаваше внимателно през малкото поточе, което се вливаше в реката.

— Тя ни покани, майко. Каза да дойдем и да споделим сутрешната им гощавка с тях. Нали така, Ланидар?

— Да, бабо, точно това каза — отвърна момчето.

— Защо лагерът им е толкова далеч? — попита старата жена.

— Не зная, майко — рече Мардена. — Защо не ги попиташ, когато стигнем там?

— Ами според мен, защото са най-голямата пещера и се нуждаят от най-много пространство — каза жената. — А повечето хора вече бяха пристигнали и устроили своите лагери.

— Аз пък мисля, че е заради конете — каза Ланидар. — Тя ги държи на специално място, за да не вземе някой да си помисли, че са обикновени коне, и да ги убие. Те ще бъдат много лесна плячка, защото няма да побягнат.

— Всички говорят за тези коне, само ние не сме ги виждали — въздъхна старата жена. — Вярно ли е, че позволяват на хората да седят на гърбовете им? И защо някой би поискал да седи на гърба на кон?

— Не съм видял това, но не се съмнявам, че е вярно — каза момчето. — Конете ми позволиха да ги докосна. Тъкмо галех младия жребец, когато кобилата се приближи до мен и поиска да погаля и нея. Те ядоха от ръцете ми. Тя каза, че трябва да ги нахраня по едно и също време, за да не ревнуват един от друг. Каза ми още и че кобилата била майка на жребеца и можела да му казва какво да прави.

Мардена забави ход, щом видя множеството хора, които си говореха и се смееха около дългото огнище. Наистина бяха много. Май се беше объркала и изобщо не ги очакваха.

— Ето ви и вас! Очаквахме ви! — чу се в този миг звънък женски глас.

Двете жени и момчето веднага се обърнаха и видяха висока и привлекателна млада жена, която се приближаваше към тях.

— Сигурно не си спомняте коя съм — рече им тя. — Аз съм Фолара, дъщерята на Мартона.

— Приличате си — отбеляза бабата на Ланидар.

— Предполагам, че трябва да ви се представя официално, след като съм първата, която ви посреща — усмихна се девойката и протегна двете си ръце към старата жена. Мардена видя как майка й пристъпи напред и пое дланите на момичето. — Аз съм Фолара от Деветата пещера на зеландониите, благословена от Дони, дъщеря на Мартона, предишен вожд на Деветата пещера на зеландониите, дъщеря на Огнището на Уиламар, майстор-търговец на зеландониите, сестра на Джохаран, вожд на Деветата пещера на зеландониите, сестра на Джондалар от Деветата пещера на зеландониите, майстор каменоделец и завърнал се пътешественик, който скоро ще се ожени за Айла от Деветата пещера на зеландониите. Тя има много имена и роднински връзки, ала това, което ми харесва най-много, е „Приятел на конете и Вълчо“. В името на Великата Майка Земя сте добре дошли в лагера на Деветата пещера.

— В името на Дони, Великата майка, те приветствам, Фолара от Деветата пещера на зеландониите. Аз съм Денода от Деветнайсетата пещера на зеландониите, майка на Мардена от Деветнайсетата пещера на зеландониите и баба на Ланидар от Деветнайсетата пещера на зеландониите, някога омъжена за…

„Фолара има много значими имена и връзки в родословието си — помисли си Мардена, докато майка й изброяваше своите роднини. — Още не е омъжена… питам се какъв ли е родственият й знак?“ В следващия миг, сякаш майка й бе прочела мислите й, възрастната жена попита:

— Не беше ли Уиламар мъжът от огнището ти? Уиламар, който някога беше от Деветнайсетата пещера на зеландониите? Мисля, че имаме един и същ родствен знак. Моят е Зубър.

— Да, на Уиламар също е Зубър, а на майка, както и на мен, е Кон.

Докато всяка от жените рецитираше връзките си, около тях се насъбраха доста хора. Айла пристъпи напред и приветства Мардена и Ланидар, след което Уиламар приветства Денода от името на цялата Девета пещера. Изброяването на имената и връзките можеше да отнеме цял ден, ако някой не се сетеше да го съкрати. Уиламар завърши със следните думи:

— Помня те, Денода. Ти беше приятелка на по-голямата ми сестра, нали?

— Да — усмихна се бабата на Ланидар. — Виждал ли си я скоро? Откакто се премести да живее толкова далеч, не съм я виждала от години.

— Понякога посещавам пещерата й, когато отивам до брега на Великите води на запад, за да търся сол. Вече е баба. Дъщеря й има три деца, а жената на сина й роди момче.

Някакво движение около краката на Айла изведнъж привлече вниманието на Мардена.

— Това е вълкът! — почти извика тя.

— Няма да ти направи нищо, майко — каза Ланидар, опитвайки се да я успокои. Не искаше Мардена да се изплаши и да го поведе обратно към огнището им.

Русокосата жена се наведе и погали Вълчо зад ушите.

— Няма да те нарани, обещавам — рече тя, поглеждайки към майката на момчето. Виждаше ясно страха в очите й.

Мартона пристъпи напред и поздрави Денода доста по-непринудено, след което каза:

— Вълкът живее при нас и също иска да бъде представен. Искаш ли да се запознаеш с него, Денода? — Майката на Джондалар бе забелязала, че любопитството на старата жена е по-силно от страха й. Тя я хвана за ръката и я поведе към Айла и Вълчо. — Айла, защо не представиш четириногия си приятел на гостите ни?

— Вълците имат превъзходно зрение, но разпознават хората главно с носовете си — обясни русокосата жена. — Ако му позволиш да подуши ръката ти, той ще те запомни занапред. Такова е официалното представяне при него. — Жената подаде ръката си и даде на вълка да я помирише. — А ако искаш да го поздравиш, можеш да го погалиш по главата.

Денода направи това и в същия миг хищникът надигна муцуна и я погледна с големите си очи, изплезил дългия си език.

— Колко е топъл! — възкликна възрастната жена и се обърна към дъщеря си: — Ела, Мардена. Ти също трябва да се запознаеш с него. Много малко хора са се срещали с вълк и после са се връщали, за да разкажат за това.

— Трябва ли? — попита нервно майката на Ланидар. Бе ясно, че Мардена е изплашена, и Айла знаеше, че Вълчо ще подуши страха й. Тя го хвана по-здраво, защото той не винаги реагираше добре в подобни случаи.

— След като ни го предлагат, не е възпитано да откажеш, Мардена — изтъкна Денода. — Пък и никога вече няма да можеш да дойдеш тук, ако не го направиш, защото ще се страхуваш прекалено много. Няма защо да се плашиш от този вълк. Виждаш, че никой друг не се бои — дори и аз. Затова не се дърпай — настояваше майка й.

Мардена се огледа и видя скупчилите се наоколо хора, които я наблюдаваха. Сигурно цялата Девета пещера се бе събрала тук и наистина — никой не изглеждаше изплашен. Тя се почувства така, сякаш я подлагаха на изпитание, и беше сигурна, че за нея ще бъде прекалено голямо унижение да се срещне с тези хора отново, ако сега не се приближеше до този вълк. Тя погледна към сина си — момчето, към което винаги бе изпитвала смесени чувства. Обичаше го повече от всичко в живота си и същевременно се срамуваше от него, от това, че го бе родила с такъв ужасен недъг.

— Хайде, майко — насърчи я Ланидар. — Аз вече се запознах с него.

Най-накрая Мардена пристъпи колебливо напред. Айла пое дланта й, задържа я в своята и я поднесе към носа на вълка. Почти усещаше страха й, ала жената го преодоля и се изправи пред животното. Сетне отдръпна ръката й и я прокара по главата на животното.

— Козината на Вълчо е малко твърдичка, но виж само колко гладка е на главата му — изтъкна русокосата жена и пусна китката й. Мардена задържа ръката си върху вълчата козина още само миг, след което побърза да я отдръпне.

— Видя ли, че не е толкова страшно? — каза Денода. — Понякога просто преувеличаваш нещата и страдаш излишно от това, Мардена.

— Елате да пием горещ чай — покани ги Мартона. — Айла го прави и е страхотен. Решихме да организираме гощавка по случай посещението ви и сготвихме вкусни неща в подземна фурна. Храната е почти готова.

Айла вървеше с Мардена и Ланидар.

— Нямаше нужда да си давате толкова труд за нас — отбеляза майката на момчето. Тя не бе свикнала да се отнасят по този начин към тях.

— Всички помогнаха — каза Айла. — Когато им казах, че съм ви поканила и смятам да издълбая малка пещ в земята, те решиха, че ще е най-добре да се изкопае цяла фурна. Рекоха ми, че отдавна искали да го направят, просто сега им се предоставял удобен случай. Сготвих някои от нещата тъй както ме бяха учили като дете. Опитай яребицата, която убих с помощта на копиехвъргача вчера, но ако вкусът не ти допадне, не се колебай да пробваш нещо друго. По време на пътешествието ни научих, че има много начини за готвене на храната и не всички хора ги харесват.

— Добре дошла в Деветата пещера, Мардена.

Това бе Първата сред служителите на Майката! Дъщерята на Денода никога не беше говорила с нея, освен на церемониите, когато й отвръщаше заедно с всички останали.

— Приветствам те, зеландони, Първа сред служителите на Майката! — произнесе с треперещ глас Мардена, без да успее да скрие притеснението си от едрата жена, която седеше на високо столче.

— Добре дошъл и на теб, Ланидар — обърна се шаманката към момчето. Гласът й бе нежен и топъл. Мардена никога не я бе чувала да говори така. — Макар че както разбрах, си бил тук вчера.

— Да — отвърна внукът на Денода. — Айла ми показа конете.

— Тя ми каза, че можеш да подсвиркваш много добре — рече зеландони.

— Тя ме научи на някои птичи песни.

— Искаш ли да ми покажеш?

— Ето така прави чучулигата — рече Ланидар и пресъздаде с абсолютна точност чуруликането на тази птица. Всички се обърнаха към момчето — дори майка му и баба му.

— Това беше страхотно, младежо — похвали го Джондалар. — Почти толкова добро, колкото имитацията на чучулига на Айла.

— Готови сме! — обяви Пролева. — Идвайте да хапнем.

Айла поведе тримата посетители към купчината от големи тепсии, изработени от дърво и кост, след което ги накара да си вземат от всяко ястие. Всички други се наредиха на опашка. Обикновено тези, които лагеруваха на едно място, се хранеха заедно, но това бе първият случай за този събор, когато споделяха гощавката не само със собствената си пещера, но и с други приятели и роднини. Очакваха ги още поне няколко подобни угощения, всяко от които щеше да изисква доста организационна работа — едно от тях беше и празненството по случай брачната церемония.

Когато всички се нахраниха, повечето си тръгнаха, защото имаха да вършат най-различни неща, ала преди това се отбиха при гостите, за да разменят няколко думи с тях. Мардена се чувстваше малко неудобно заради цялото това внимание, но бе трогната. Не можеше да си спомни някога да са се отнасяли толкова добре с нея. Пролева също си поговори с нея и с майка й, след което се обърна към Айла:

— Ние ще почистим, Айла, така че можеш спокойно да покажеш на гостите това, което имаш да им показваш.

— Добре — кимна русокосата жена и погледна Мардена. — Искате ли двамата с Ланидар да дойдете с мен? Денода също може да ни придружи, ако й се разхожда.

— Къде ще ходим? — попита майката на момчето с известно притеснение.

— Да ви покажа едни коне — рече Айла.

— Може ли и аз да дойда? — попита Фолара. — Ако не ме искаш, просто ми кажи — няма да се обидя, ала не съм виждала Уини и Рейсър от доста време и съм се затъжила за тях.

Русокосата жена се усмихна.

— Естествено, че можеш да дойдеш — каза и си помисли, че навярно така щеше да е по-лесно да убеди Мардена да позволи на Ланидар да се грижи за конете. Присъствието на още един човек, който обича животните и не се страхува от тях, можеше само да помогне. Тя се обърна към момчето и видя, че стои до Ланога, която държеше бебето Лорала. Двамата си говореха, а двегодишното момченце на Тремеда седеше на земята недалеч от тях.

Когато поеха към Горната ливада, Мардена попита:

— Кое е това момиче? А може би е жена? Изглежда ми много млада, за да има бебе.

— Така е — кимна Айла. — Още не е преминала през първите обреди. Бебето е нейна сестричка, а другото детенце — двегодишното — е нейно братче, но може да се каже, че Ланога е много повече тяхна майка от истинската им майка.

— Не разбирам — намръщи се другата жена.

— Чувала ли си за Ларамар? — попита Фолара. — Не може да не си чувала за него. Този, дето е известен с това, че прави барма…

— Да, зная го — рече майката на Ланидар.

— Всички го знаят — добави Денода.

— Значи сте чували и за жена му Тремеда. Тя не прави нищо друго, освен да пие бармата, която той прави, и да ражда деца, за които после не се грижи — обясни Фолара.

— Просто не може да спре да пие барма — въздъхна русокосата жена.

— Ларамар също много често е пиян и е също толкова безотговорен. Изобщо не го е грижа за децата от огнището му — изрече Фолара с отвращение. — Айла разбра, че млякото на Тремеда е секнало и че Ланога се мъчи да храни Лорала с мачкани корени, защото не знае какво друго да приготви. Айла събра няколко майки с бебета и ги убеди да кърмят бебето, ала все още Ланога сама се грижи за братчетата и сестричетата си. Айла й показа как да приготвя и друга храна, която да дава на Лорала, а освен това момичето носи бебето на жените, които го кърмят. Ланога е невероятна и съм сигурна, че някой ден ще бъде прекрасна майка и съпруга, ала кой знае дали ще си намери съпруг? Ларамар и Тремеда имат най-нисък статут сред всички жители на Деветата пещера. Кой би поискал да се ожени за дъщерята на огнището им?

Мардена и Денода изгледаха учудено приказливата млада жена. Повечето хора обичаха да клюкарстват, ала обикновено не бяха толкова отворени към тези, които посрамваха собствената им пещера. Положението на Денода се бе влошило значително, след като дъщеря й бе родила Ланидар и съпругът й бе разкъсал възела. Не бяха най-ниско поставените, ала не бяха и много далеч от дъното. Освен това Деветнайсетата пещера беше много по-малка от Деветата и да бъдеш сред последните в подобна общност бе извънредно унизително. „Ала дори и да бяхме сред първите, на Ланидар пак щеше да му е трудно да си намери съпруга заради този ужасен недъг“ — помисли си възрастната жена.

— Искаш ли да дойдеш с нас при конете, Ланидар? — попита Айла, когато отидоха при двете деца. — Ти също можеш да дойдеш с нас, Ланога.

— Не, не мога — отвърна момичето. — Сега е ред на Стелона да кърми Лорала, а тя вече е гладна. Не искам да й давам храна, преди да суче.

— Значи някой друг път — усмихна се нежно русокосата жена. — Готов ли си, Ланидар?

— Да — рече момчето и се обърна към девойката: — Трябва да тръгвам, Ланога. — Тя му се усмихна срамежливо и той също й се усмихна в отговор.

Докато минаваха покрай жилището им, Айла каза:

— Ланидар, би ли ми донесъл онази купа? Вътре има малко храна — диви моркови и зърно. — Преди още да изрече последната дума, момчето се втурна да изпълни молбата й.

Тя забеляза, че детето носеше купата от дясната си страна, притискайки я към тялото си с дясната си ръка. Това й напомни за Креб, който бе държал по същия начин купата с червена каша, преди да кръсти сина й и да го приемат в Клана. Споменът я накара да се усмихне, ала същевременно прониза болезнено сърцето й. Мардена я гледаше внимателно и се учуди, щом видя изражението й, но нищо не каза. Майка й обаче не беше толкова срамежлива.

— Гледаше Ланидар с много странна усмивка — отбеляза тя.

— Напомня ми на някого, когото познавах — рече русокосата жена. — На един мъж, на когото му липсваше долната част на ръката. Бил е нападнат от пещерна мечка още, когато е бил дете. Прабаба му била лечителка и трябвало да отреже ръката му, защото щяла да отрови кръвта му и да го убие.

— Какъв ужас! — възкликна Денода. — Горкият човек!

— Да — кимна Айла. — Освен това ослепял с едното око от ноктите на мечката и кракът му също пострадал. Оттогава насетне не можел да върви без помощта на пръчка, на която да се подпира.

— Бедното момче — въздъхна Мардена. — Предполагам, че е трябвало да се грижат за него през целия му живот.

— Не — поклати глава тя. — Точно обратното. Той помогна изключително много на хората, с които живя.

— Как е успял? — учуди се майката на Ланидар. — Какво е сторил?

— Стана голям човек — мог-ър — това е нещо като зеландони — и бе признат за Първи. Той и сестра му се грижеха за мен, след като всички от семейството ми загинаха. Той беше мъжът от огнището ми и аз го обичах с цялото си сърце — завърши Айла.

Мардена я гледаше със зяпнала уста и ококорени очи. Не можеше да повярва на чутото, ала защо някой би лъгал за такива неща?

Докато русокосата жена говореше, Денода забеляза странния й акцент, ала по-важното беше, че историята я накара да разбере защо Ланидар толкова й харесваше. Когато се задоми, чужденката щеше да се свърже с някои от най-влиятелните хора сред зеландонийците и така можеше да помогне много на момчето. Навярно тази жена беше най-доброто, което някога се е случвало на Ланидар, помисли си тя.

Той също слушаше. „Може би някой ден ще се науча да ловувам — помисли си, — дори и да имам само една здрава ръка. Може би ще се науча да правя и нещо друго, освен да събирам малини.“

Бяха стигнали до някакво съоръжение, което приличаше на ограда, но изглеждаше стабилно. Беше направено от дълги, тънки елшови и върбови стълбове, закрепени хоризонтално за забити в земята дебели колове. Ако стадо зубри или дори само един голям мъжки екземпляр — от онези, които бяха високи към два метра, с дълги черни рога — се опиташе да избяга, оградата нямаше да го издържи. Дори конете можеха да я съборят, стига само да пожелаеха.

— Помниш ли как свиреше, за да извикаш Рейсър, Ланидар? — попита Айла.

— Да — отвърна момчето.

— Тогава защо не го извикаш? Да видим дали ще дойде.

Момчето изсвири пронизително с уста и след няколко секунди двата коня — първо жребеца, а после и кобилата — се появиха иззад дърветата, приближиха се до оградата и протегнаха шии към идващите хора. Уини изпръхтя, а Рейсър изцвили радостно. Айла им отвърна, като издаде звук досущ като кон, при което двете животни се въодушевиха още повече.

— Тя наистина знае как да имитира кон — рече Мардена.

— Казах ти, майко — каза Ланидар.

Вълчо се втурна напред, пропълзявайки под оградата. Той седна пред кобилата, а тя приведе глава към него, което явно беше нейният начин да го поздрави. Тогава Вълчо се приближи към младия жребец и му излая весело. В отговор Рейсър изпръхтя и двете животни отъркаха носовете си. Айла им се усмихна и прескочи оградата. Тя прегърна кобилата, след което се обърна и погали жребеца, който също жадуваше за вниманието й.

— Надявам се, че тази ограда ви харесва повече от въжетата — рече русокосата жена. — Бих искала да ви пусна да препускате на воля, но не мисля, че е безопасно за вас, при положение че наоколо има толкова много хора. Днес съм ви довела гости и искам да бъдете добри и отзивчиви. Момчето, което ви изсвири преди малко, желае да ви наглежда, когато мен ме няма, ала майка му се притеснява малко от вас — каза им Айла на езика, който бе измислила, докато живееше сама в долината.

Той се състоеше от някои възгласи и жестове, използвани от Клана, от бебешките думички, които бе чувала от Дърк, когато бяха сами, и от определени звуци, с които имитираше животните около себе си, включително и конете. Само тя знаеше какво иска да каже, ала винаги използваше този език, когато се обръщаше към конете. Съмняваше се, че я разбираха, макар че някои звуци и жестове определено имаха значение за конете, тъй като Айла ги използваше като сигнали и заповеди, ала същевременно Уини и Рейсър добре знаеха, че по този начин господарката им се обръща към тях, ето защо винаги й отвръщаха с цялото внимание, на което бяха способни.

— Какво прави тя? — обърна се Мардена към Фолара.

— Говори на конете — обясни младата жена. — Често им говори по този начин.

— И какво им казва? — поиска да узнае майката на Ланидар.

— Ще трябва да попиташ нея — отвърна с усмивка Фолара.

— Ти знаеш ли какво казва? — намръщи се Денода. — Аз нищо не мога да разбера.

— Не зная, ала както виждам, конете я слушат — каза девойката.

Ланидар се бе приближил до оградата и наблюдаваше внимателно Айла и животните. Тя наистина се отнасяше с тях като към приятели — даже нещо повече; сякаш й бяха семейство, помисли си момчето — и те й отвръщаха със същото. Той се зачуди обаче откъде се беше взела оградата, защото предния ден я нямаше.

Когато русокосата жена престана да говори на конете и се обърна отново към гостите, момчето не се стърпя и попита:

— Откъде се взе тази ограда? Вчера я нямаше.

Айла се усмихна:

— Много хора обединиха силите си и я издигнаха вчера следобед.

Когато русокосата жена се върна от угощението в Деветнайсетата пещера, тя спомена на Джохаран след края на срещата за насрочване на лова, че би искала да направи някакви ограждения за конете и му обясни защо. Тогава вождът на Деветата пещера се качи на столчето на зеландони и обяви, че младата жена иска да има сигурно място за конете. Повечето жители на другите пещери още не си бяха тръгнали, а присъстваха и доста хора от Деветата пещера. Веднага заваляха въпроси относно това колко здрава да е оградата и присъстващите бързо дадоха няколко предложения. Не след дълго повечето от присъстващите се запътиха към Горната ливада и се захванаха за работа. Тези, които не бяха от Деветата пещера, искаха да видят конете, а и никой от обитателите на Деветата не желаеше животните да бъдат ранени или убити, защото те отличаваха пещерата им от всички други.

Айла беше толкова щастлива, че не знаеше какво да каже. Тя благодари на всички, ала според нея това изобщо не бе достатъчно, и тя се почувства безкрайно задължена на зеландонийците. Съвместната работа действаше сближаващо и тя си каза, че трябва да опознае някои хора по-добре. Джохаран бе споменал, че би искал да включи и конете в лова, който бе насрочен за следващата сутрин. И Айла, и Джондалар яздеха отлично и животните им се подчиняваха — това бяха основните аргументи на вожда, които го бяха навели на мисълта да използва Уини и Рейсър. Ако ловът минеше успешно, брачната церемония щеше да се състои на следващия ден, ала понеже Даланар и ланзадониите още не бяха пристигнали, щяха да изчакат няколко дни въпреки нарастващото напрежение и нетърпение на някои хора.

Айла сложи юздите на конете и ги поведе към вратата, измайсторена от Тормаден — вожда на Деветнайсетата пещера на зеландониите. Той бе изкопал дупка до един от коловете, за да забие пилона, към който впоследствие прикрепи вратата с помощта на въжета. Тази постъпка засили още повече признателността, която русокосата жена започваше да изпитва към Деветнайсетата пещера. Когато изкара животните навън, Мардена веднага отстъпи назад. Изглеждаха толкова големи отблизо! Фолара бързо пристъпи на мястото й.

— Напоследък все не мога да ги видя — въздъхна тя, галейки Уини. — Бяхме толкова заети с онзи лов на зубри, в който умря Шевонар, погребението и приготовленията за Летния събор, че все не ми оставаше време да мина да им се порадвам. Веднъж ми обеща, че ще ми позволиш да пояздя малко — рече Фолара.

— Искаш ли да го направиш сега? — попита русокосата жена.

— Може ли? — възкликна девойката и очите й грейнаха от възторг.

— Разбира се — кимна й Айла. — Само да взема одеялото за езда на Уини. Искате ли двамата с Ланидар да им дадете нещо за ядене, докато го донеса? В тази купа има малко храна…

— Не съм сигурна, че Ланидар трябва да се доближава толкова до конете… — започна майката на момчето.

— Вече е достатъчно близо, Мардена — отбеляза Денода.

— Но тя е там…

— Майко, вече съм ги хранил веднъж — изтъкна Ланидар. — Те ме познават, а както виждаш, познават и Фолара.

Мардена обаче се колебаеше.

— Няма да му направят нищо лошо — увери я Айла. — Отивам само ей дотам и веднага се връщам — и тя посочи към каменната грамада, която се издигаше до портичката на ограждението. Карея я бе издигнала специално за нея и Айла трябваше само да отмести няколко камъка, за да достигне до вътрешното пространство, където съхраняваше разни неща като одеялото за езда например. Камъните бяха наредени по такъв начин, че дъждовната вода да се стича по тях, без да прониква вътре. Вождът на Единайсетата пещера й показа и как да ги слага обратно, така че да запазва вътрешността суха. Подобни грамади бяха разположени по протежение на някои от най-често използваните пътища и обикновено бяха снабдени с принадлежности за палене на огън и топли наметала, а в други имаше изсушена храна. Понякога държаха всичко в една грамада, ала хранителните припаси често привличаха язовци, лакомци и мечки, които опустошаваха провизиите и разпиляваха всичко.

Русокосата жена ги остави с конете. Когато стигна до грамадата, тя им хвърли бърз поглед, ала тъй че да не я забележат, Фолара и Ланидар тъкмо хранеха Уини и Рейсър от шепите си, Денода ги наблюдаваше с любопитство, а Мардена се бе отдръпнала назад и изглеждаше нервна и притеснена. Когато Айла се върна при тях, тя завърза одеялото на гърба на кобилата и я поведе към един голям камък.

— Качи се на камъка, Фолара — рече. — После прехвърли единия си крак над гърба на Уини и си потърси удобно място. Можеш да се хванеш за гривата й. Ще държа Уини, за да не мърда.

Девойката се чувстваше малко непохватна, особено като си спомни грацията, с която Айла възсядаше кобилата, ала все пак успя да се качи на гърба й.

— Седя на гърба на кон! — извика възторжено, чувствайки се горда от себе си.

Русокосата жена забеляза, че Ланидар я гледа с копнеж. „По-късно — каза си тя. — Да не стряскаме майка ти от самото начало.“

— Готова ли си? — обърна се Айла към Фолара.

— Така ми се струва — отвърна младата жена.

— Просто се отпусни и се дръж за гривата, ако те е страх да не паднеш, ала според мен няма нужда. — Айла поведе бавно коня из ливадата, като го държеше за юздата.

В началото Фолара се бе вкопчила в гривата и тялото й беше доста сковано, ала след малко се отпусна.

— Искаш ли да опиташ сама? — попита Айла. — Ще ти дам поводите.

— Смяташ ли, че ще мога?

— Можеш да опиташ, а ако ти се прииска да слезеш, само ми кажи. Когато искаш Уини да ускори темпото, се наведи напред — обясни русокосата жена. — Можеш да я прегърнеш през врата. А поискаш ли да забави ход, започни бавно да се изправяш.

— Добре — кимна Фолара. — Ще опитам.

Мардена се вцепени от страх, когато Айла сложи поводите в ръката на девойката.

— Давай, Уини — подтикна я тя, давайки й сигнал да върви бавно и спокойно.

Кобилата тръгна през ливадата. Беше давала на няколко души да я яздят и знаеше как да върви спокойно, особено, когато някой я възсядаше за пръв път. Щом Фолара се наведе леко напред, Уини увеличи малко темпото. Девойката се приведе още повече и кобилата премина в лек тръс. Това стресна малко Фолара — тя бързо се изправи и животното мигом забави ход. След малко Айла подсвирна на Уини и тя се приближи до нея. Русокосата жена я хвана за поводите и я доближи до камъка, като я държеше внимателно, докато Фолара слезе от гърба й.

— Беше невероятно! — възкликна дъщерята на Мартона.

Лицето й бе поруменяло от въодушевление. Ланидар й се усмихна, защото тя изглеждаше толкова щастлива.

— Виждаш ли, майко? — попита момчето. — Човек може да седи на гърба на тези коне.

— Айла, защо не покажеш на Мардена и Денода какво могат да правят Уини и Рейсър? — попита Фолара.

Русокосата жена кимна, след което скочи с лекота на гърба на кобилата и я подкара в тръс през ливадата, следвана от Рейсър и Вълчо. След малко премина в галоп и направи голям кръг около поляната, преди да се изправи и да спре коня. Тогава преметна грациозно единия си крак над гърба на животното и скочи леко на земята. Двете жени и момчето я зяпнаха с ококорени очи.

— Е, сега разбирам защо някой би искал да се вози на гърба на кон — засмя се Денода. — Ако бях по-млада, и аз щях да поискам да опитам.

— Откъде имаш такава власт над животното? — попита Мардена. — Това някаква магия ли е?

— Не, Мардена — усмихна се русокосата жена. — Никаква магия няма тук. Всеки може да се научи да прави това с малко тренировки.

— Как изобщо ти хрумна да яздиш кон? — полюбопитства бабата на Ланидар. — Откъде започна?

— Убих майката на Уини за храна и едва по-късно открих, че е имала малко конче — започна Айла. — Хиените се опитаха да го изядат — мразя тези животни, ала аз ги прогоних. Тогава разбрах, че ще трябва да се грижа за жребчето… — И тя им разказа как бе спасила и отгледала кобилката. — Един ден се качих на гърба й и когато тя препусна, се вкопчих в гривата й; това беше единственото, което можех да направя. Щом Уини спря и аз слязох от нея, не можах да повярвам какво се беше случило. Сякаш бях летяла, а вятърът духаше в лицето ми и развяваше косата ми. Нямах търпение да опитам отново и въпреки че в началото не можех да я управлявам много добре, постепенно се научих. Сега тя отива там, където искам, защото и тя го иска. Тя е моя приятелка и мисля, че й е приятно да я яздя.

— Но това е доста необичайно нещо — възмути се Мардена. — Никой ли не възрази?

— Нямаше кой. Тогава бях съвсем сама.

— Аз щях да се страхувам да живея сама, без никакви други хора наблизо — рече майката на Ланидар. Любопитството я глождеше и тя искаше да зададе още въпроси, но преди да има тази възможност, чуха как някой извика зад гърба им и се обърнаха, за да видят Джондалар, който се приближаваше към тях.

— Пристигнаха! — обяви радостно той. — Даланар и ланзадониите са тук!

— Чудесно! — възкликна Фолара. — Нямам търпение да ги видя!

Айла също се зарадва.

— Хайде да отидем при тях — предложи тя, след което се обърна към гостите си. — Трябва да се връщаме в лагера. Мъжът от огнището на Джондалар е пристигнал тъкмо навреме за брачната ни церемония.

— Разбира се — кимна Мардена. — Ще ви оставим на спокойствие.

— Не бих имала нищо против да поздравя Даланар, преди да си тръгнем — отбеляза Денода. — Познаваме се с него.

— Така е — кимна Джондалар. — Сигурен съм, че ще се зарадва да те види.

— Преди да си тръгнете, трябва да те питам дали си съгласна Ланидар да идва тук и да се грижи за конете, когато ме няма, Мартена — рече Айла. — Няма да се налага да прави нищо друго, освен да проверява как са и да ме вика, ако забележи нещо нередно. Това ще бъде от голяма помощ за мен, понеже няма да се тревожа непрекъснато дали всичко при тях е наред.

Мардена погледна към сина си, който тъкмо хранеше Уини и Рейсър с диви моркови, и се замисли.

— Сама виждаш, че няма да му направят нищо лошо — добави русокосата жена.

— Щом смяташ, че ще може да се справи, нека да опита — каза накрая дъщерята на Денода.

— О, майко, благодаря ти! — възкликна Ланидар и Мардена си каза, че никога не е виждала сина си толкова щастлив.