Каменните убежища

ПЕТА ГЛАВА

— Искам да си взема гребена и мисля, че са ми останали малко сушени цветчета, за да си измия косата — каза Айла и отвори пътните си торби. — Също и велурената кожа от антилопа на Рошарио, за да я изсуша с нея — добави и извади от торбата споменатите неща.

Вълчо подскачаше ту към външната врата, ту към тях, сякаш ги подканваше да побързат.

— Вълчо май се досеща, че отиваме да плуваме — каза Джондалар. — Понякога си мисля, че това животно разбира езика ни, макар и да не може да говори.

— Ще си взема чистите дрехи за смяна, за да се преоблека после. Защо не си постелим кожите за спане, преди да тръгнем?

Двамата набързо си приготвиха спалното място и подредиха вещите си. После Айла изтръска туниката и късите панталони, които й бяха за преобличане. Огледа внимателно тоалета си. Бе направен от фина мека еленова кожа, скроена в мамутоиски стил. Кожата не беше украсена, но макар и чиста, по нея имаше петна. Дори при прането беше трудно да се премахнат петната от подобната на кадифе материя. Но това бе единствената дреха, която беше подходяща за празненството. По време на пътуването не можеше да носи много дрехи, въпреки че конете й помагаха. Освен това беше предпочела да вземе със себе си и други, по-важни неща от облеклото.

Русокосата жена забеляза, че Мартона я гледа, и каза:

— Това е всичко, което имам за довечера. Надявам се да стане. Не можех да вземе кой знае колко със себе си. Рошарио ми даде красив тоалет с украса, ушит по шарамудойска кройка от чудесната кожа, която обработват, но го дадох на Мадения, младата лозадунаиска девойка, която беше жестоко нападната и изнасилена.

— Било е много мило от твоя страна — отвърна жената.

— Така или иначе трябваше да намаля и олекотя багажа си. А и Мадения беше толкова доволна. Сега обаче ми се иска да си бях запазила някакви по-официални дрехи. Хубаво щеше да е да се пременя за довечера. Щом се установим окончателно, ще трябва да си направя дрехи. — Тя се усмихна на жената и се огледа. — Още ми е трудно да повярвам, че най-накрая пристигнахме.

— И на мен ми е трудно — отвърна Мартона. — Мога да ти помогна да си ушиеш дрехи, ако нямаш нищо против.

— Разбира се, че нямам. Благодаря ти. — Айла се усмихна. — Всичко в дома ти е толкова красиво, Мартона. Не знам какво носят жените зеландонки.

— Мога ли и аз да помогна? — попита Фолара. — Идеите на майка за дрехите не винаги съвпадат с тези на младите жени.

— С удоволствие ще приема помощта и на двете ви, но засега и това ще свърши работа — каза Айла и показа тоалета си.

— Настина е подходящ за довечера — потвърди Мартона. — Искам да ти дам нещо, Айла. В спалнята ми е.

Айла я последва в стаята й.

— Пазя го за теб от дълго време — рече жената и отвори дървена кутия.

— Но ти току-що се запозна с мен! — възкликна Айла.

— За жената, за която Джондалар щеше да избере някой ден да се ожени. Беше на майката на Даланар. — Мартона извади от кутията огърлица.

Айла затаи дъх и след известно колебание взе огърлицата. Огледа я внимателно. Беше изработена от еднакви по форма и размер раковини, еленови зъби и фино изрязани от слонова кост глави на кошути. По средата имаше лъскава жълтеникаво оранжева висулка.

— Красива е — изрече. Висулката я привлече с нещо и тя се вгледа в нея. Беше блестяща, придобила блясък от носене. — Това е кехлибар, нали?

— Да. Камъкът е семейна ценност от много поколения насам. Майката на Даланар го направи на тази огърлица. Даде ми го, когато Джондалар се роди и ми каза да го дам на жената, която той ще избере.

— Кехлибарът не е студен като другите камъни. — Айла подържа висулката в дланите си. — Топъл е като жив дух.

— Колко интересно е това, което казваш. Майката на Даланар винаги повтаряше, че в парчето кехлибар има живот. Пробвай я. Виж дали ти отива.

Мартона упъти Айла към варовиковата стена на нейната спалня. В стената беше издълбана дупка, в която беше забит двоен рог на мегацерос.

Върху краищата на рога беше поставена лавица, а върху нея бе подпряно почти перпендикулярно парче дърво с много гладка повърхност.

Айла забеляза, че то отразява с изумителна яснота образите на дървените предмети до срещуположната стена и пламъка на запалената каменна лампа до тях. После изненадана застина на място.

— Виждам себе си! — възкликна. Пресегна се и докосна гладката повърхност. Дървото беше изгладено с пясъчник и бе боядисано в матово черен цвят с помощта на манганови окиси, след което беше полирано до блясък с животинска мас.

— Никога ли не си виждала оглеждало? — попита Фолара. Тя стоеше близо до вратата на стаята и умираше от любопитство да види подаръка, който майка й беше дала на Айла.

— Не и като това. Оглеждала съм се във водната повърхност при слънчево време — отвърна Айла. — Но това е направо в спалнята ти!

— Мамутоите нямат ли оглеждала? За да се оглеждат, когато се обличат по някакъв важен повод? — попита отново Фолара. — Как разбират, че са се облекли добре?

Айла сбърчи чело и се замисли за миг.

— Гледат един на друг. Нези винаги се грижеше Талут да е облечен подходящо за церемониите и когато Диджи — една моя приятелка — правеше косата ми, всички се радваха.

— Е, да видим как ти стои огърлицата, Айла — каза Мартона и я сложи на врата й.

Младата жена се захласна от възхищение. Огърлицата стоеше страхотно на гърдите й. Тогава се хвана, че изучава отражението на лицето си в оглеждалото. Рядко можеше да се види и собствените й черти й бяха по-непознати от тези на хората около нея. Макар че отразяващата повърхност беше сравнително гладка, осветлението в стаята беше доста слабо и образът й бе някак си тъмен. Изглеждаше сив и безцветен.

Русокосата жена бе израснала в Клана и се мислеше за едра и грозна, защото, въпреки че имаше по-тънки кости от тези на жените от Клана, беше по-висока от мъжете и изглеждаше по-различно както в техните очи, така и в своите. Свикнала бе да съди за красотата на човек по силните черти на членовете на Клана. По техните издължени и широки лица и полегати чела, рунтави вежди, остри носове и големи кафяви очи. Синьо-сивите й очи не издържаха на сравнение.

След като беше поживяла известно време сред другите, почувства, че вече не изглежда толкова странно. Ала все още не можеше да се възприеме като красива, макар че Джондалар й го повтаряше доста често. Знаеше какво се смята за привлекателно в Клана, но не знаеше как си представят красотата другите. За нея Джондалар с неговите мъжествени черти и ясни сини очи беше много по-красив от самата нея.

— Мисля, че й отива — обади се Уиламар. Той се бе приближил, за да изкаже мнението си, макар и да не знаеше за тази огърлица. Той се бе преместил да живее в дома на Мартона, която бе направила място за него и за вещите му, за да се чувства удобно. Харесваше как съпругата му беше подредила дома си и нямаше желание да си пъха носа във всеки ъгъл на къщата или пак да разглежда нейните вещи.

Джондалар стоеше зад тях и се усмихваше.

— Никога не си ми казвала, че баба ти е дала тази огърлица, когато съм се родил, майко.

— Тя не я даде за теб. Беше предназначена за жената, за която ще се ожениш. Тази, с която ще създадете семейно огнище, в което тя ще роди и отгледа децата си с благословията на Майката. — Мартона сложи огърлицата в ръцете на Айла.

— Е, значи я даде на когото трябва — отвърна той. — Ще я сложиш ли довечера, Айла?

Тя я погледна и каза:

— Не. Имам само тези стари дрехи, а огърлицата е твърде красива за тях. По-добре да почакам, докато си направя нещо по-прилично за обличане.

Мартона се усмихна и одобрително кимна.

Докато излизаха от стаята, Айла забеляза още една дупка във варовиковата стена над леглото. Беше по-голяма и беше издълбана в стената доста дълбоко. Отпред светеше малка каменна лампа, която осветяваше отзад част от закръглената фигурка на дебела и пълна жена. Това беше донии, сети се тя — изображение на Дони, Великата Майка Земя и когато богинята реши, носител на Нейния дух.

Над нишата видя на каменната стена над леглото още една постелка като тази на масата, направена от тънки изплетени влакна. Поиска да я разгледа по-отблизо, за да види как е изработена. Със сигурност щеше да я разгледа. Нямаше да пътуват повече. Вече се намираше у дома си.

Фолара изтича навън, след като Айла и Джондалар излязоха, и забърза към един от съседните домове. Беше попитала дали може да дойде с тях, но майка й категорично поклати глава и й даде да разбере, че Джондалар и Айла може да поискат да останат сами. Освен това Фолара очакваше приятелките й да я засипят с въпроси за чужденката. Тя подраска с пръсти върху вратата-завеса на съседното жилище.

— Рамила, аз съм, Фолара.

Завесата се отметна от пищна и привлекателна млада жена с кестенява коса.

— Фолара! Чакахме те, но Галея трябваше да си върви. Каза да се срещнем с нея при дънера.

Двете излязоха изпод скалния навес, като оживено разговаряха. Когато доближиха високия дънер на ударена от мълния хвойна, те видяха една слабичка червенокоса девойка да се задава от другата посока. Тя носеше два издути и доста големи мяха с вода.

— Галея, сега ли идваш? — попита Рамила.

— Да, отдавна ли ме чакате?

— Не, Фолара дойде да ме вземе преди малко. Тъкмо идвахме насам, когато те забелязахме. — Рамила взе един от меховете и трите тръгнаха обратно.

— Дай да ти помогна с другия мях, Галея — предложи Фолара и взе останалия товар на момичето. — За празненството довечера ли са?

— За какво друго? Имам чувството, че цял ден само пренасям разни неща. Но ще е хубаво да се повеселим, без да сме го планирали. Сигурно ще е доста голямо. Може да го направим на Полето за сбирки. Чух, че няколко други пещери са изпратили куриери и предлагат храна за празненството. Това значи, че хората и от другите пещери искат да дойдат — каза Галея. Тя спря и се обърна към Фолара: — Е, няма ли да ни разкажеш за нея?

— Още не знам много. Тъкмо започнахме да се опознаваме. Ще живее при нас. Тя и Джондалар са сгодени и ще се обвържат с възела по време на Летния брачен период. Доста прилича на зеландонийка. Не съвсем, защото няма никакви знаци и татуировки, но познава духовете и е знахарка. Спасила е живота на Джондалар. Тонолан вече с пътувал и следващия свят, когато го е открила. Били са нападнати от пещерен лъв! Няма да повярваш какви неща разказа.

Те стигнаха обратно до каменната тераса.

Мнозина от хората бяха заети с най-различни приготовления за вечерното тържество, но някои спряха, за да погледнат младите жени. Особено Фолара, защото знаеха, че е прекарала известно време с чужденката и със завърналия се зеландониец. Някои се вслушваха в разговора. Привлекателна млада жена със светлоруса коса и тъмносиви очи носеше костен поднос с прясно месо и първоначално не забеляза трите девойки, но чу разговора им. Тя възнамеряваше да продължи по пътя си, но различи гласа на Фолара.

— Как изглежда? — попита Рамила.

— Хубава е. Говори малко смешно, но идва отдалеч. Дори дрехите й са по-различни… макар и да не са много. Има само два тоалета. Много са семпли, но не носи нищо друго със себе си, ето защо ще облече единия довечера. Каза, че иска да има зеландонийски дрехи, но не знае кое е подходящо за случая, а иска добре да се облече. С майка ще й помогнем да си ушие. Утре ще ме води в долината, за да ме запознае с конете. Дори може да ги пояздя. Двамата с Джондалар току-що отидоха там, за да поплуват и да се изкъпят в реката.

— Настина ли ще се качиш на гърба на кон, Фолара? — попита Рамила.

Жената, която слушаше разговора им, не изчака отговора. Тя се спря за миг, а после забърза нанякъде със злобна усмивка.

Вълчо бягаше отпред, като от време на време се спираше, за да се увери, че Джондалар и Айла го следват. Стръмната пътека от североизточния край на предната тераса водеше към една поляна на десния бряг на неголяма река. Тази река на свой ред се вливаше в по-голямата. Равната полянка беше заобиколена от гора, която се сгъстяваше по-надолу по течението на реката.

Когато стигнаха полянката, Уини изцвили за поздрав. Някои от хората, които наблюдаваха отстрани, бяха изумени, когато вълкът изтича до кобилата и двете животни се докоснаха. После Вълчо зае игрива поза, като зави с опашка и прилегна с предните лапи. Той излая като малко кутре към младия жребец. Рейсър вдигна глава и изцвили, след което затропа с копита.

Конете много се зарадваха на появата им. Кобилата се доближи и положи глава на рамото на Айла, а тя я прегърна през шията. Джондалар потупа младия жребец по шията. Тъмнокафявият кон направи няколко крачки напред и отърка муцуната си в Айла. Всеки се наслаждаваше на присъствието на другите в това изпълнено с чужденци място.

— Язди ми се — каза Айла и погледна към слънцето. — Имаме малко време, нали?

— Така е. Никой няма да дойде на празненството, докато не се стъмни. — Джондалар се усмихна. — Да вървим! После ще поплуваме. Чувствам се така, сякаш някой ме следи през цялото време.

— Прав си, наблюдават ни — съгласи се Айла. — Разбирам любопитството им, но няма да е зле да се отдалечим за малко.

Неколцина души се бяха събрали и ги гледаха отдалеч. Те видяха как жената скочи с лекота върху гърба на кобилата, а стройният и висок мъж възседна жребеца. Двамата препуснаха, а вълкът се затича след тях.

Двамата се устремиха към плиткия преход на реката, а сетне продължиха нагоре по течението, ала вече на другия бряг. Накрая зърнаха една красива долчинка отдясно. Препуснаха на север, отдалечавайки се от реката, след което поеха по протежение на скритата долина на пресъхнало речно корито. При влажно време коритото се пълнеше с вода и се превръщаше в поток. В края на долината имаше стръмна пътека, която водеше към високо и ветровито плато. Самото плато се извисяваше над реките. Двамата спряха, за да се насладят на величествената гледка.

Със своите двеста метра височина платото беше едно от най-високите в околността и предоставяше спиращ дъха панорамен обзор не само на реките и долината, но и на планините от другата страна на равнината. Варовиковият кос1 над речните долини не се състоеше от еднакви плата.

С времето и при наличието на киселини варовикът се разгражда във водата. През дългите векове и епохи реките и водите си бяха пробили път дълбоко във варовиковата основа. Някога плоското дъно на древното море се беше превърнало в планини и долини. Съществуващите реки бяха прерязали най-дълбоките долини и най-стръмните скали. Но макар и каменните стени, ограждащи долините, да бяха с почти еднаква височина, те се различаваха по стръмност в зависимост от конкретното място, като следваха релефа на планините.

На пръв поглед растителността изглеждаше изсъхнала, а ветровитите и високи плата от двете страни на основната река си приличаха като две капки вода. Преобладаваше тревата, но имаше и хвойни, борове и смърчове, които растяха край потоците и планинските езера. В деретата имаше повече храсти.

Ала на различните места растителността можеше да бъде коренно различна. По голите върхове и обърнатите на север хребети имаше повече арктически тип растения, характерни за студеното и сухо време, докато гледащите на юг скали бяха по-зелени от растенията, типични за умерения климат.

Широката долина на основната река представляваше тучни ливади, като бреговете бяха очертани от дървета и вечно зелени храсти. Все още с бледозелени листа заради спецификата на сезона, дърветата бяха предимно брези и върби, но дори и иглолистните като смърчовете и боровете вече се увенчаваха със светли иглички. Листата по клоните на хвойните и тук-там на някой дъб бяха червеникави.

На места водният поток на реката криволичеше из зелените поляни. Високата трева бе започнала да пожълтява, което означаваше, че наближава лятото. На други места реката се стесняваше при завоите и минаваше през скалите.

Там, където имаше подходящи условия, равнините на притоците бяха залесени с малки смесени гори. В по-защитените от вятъра райони, особено по южните склонове, растяха кестени, лешникови и ябълкови дървета. Много от тях бяха спрели да растат и да дават плодове от години, ала други даваха богата реколта. Заедно с дърветата растяха щедри на плодове лози, храсти и растения — включително боровинки, малини, къпини и стафиди.

Из по-високите райони преобладаваше тундровата растителност. Особено по високия северен масив, който бе покрит с ледник, но където имаше и няколко активни вулкана. Айла и Джондалар бяха открили горещи извори, когато минаха на връщане оттам преди няколко дена. По скалите имаше мъх, а растенията стигаха едва няколко сантиметра над земната повърхност. По замръзналата земя растяха миниатюрни храсти. Мъх в зелени и сиви цветове имаше и в по-влажните места, където той съжителстваше заедно с тръстиката и тревата. Разнообразната растителност допринасяше и за богатството на животинските видове.

Те продължиха по пътеката, която завиваше на североизток, прекосяваше едно равно възвишение и водеше към стръмната скала, гледаща към реката. Водният поток течеше от север на юг и миеше стените на варовиковото корито. Пътеката пресичаше в равното едно малко поточе, след което завиваше на северозапад. Поточето продължаваше до ръба на стръмния склон и се спускаше надолу. Те спряха, когато пътеката също се устреми надолу, и обърнаха конете. На връщане пришпориха животните в галоп и запрепускаха из високото открито поле. Когато отново стигнаха до малкото поточе, спряха, за да напоят конете и вълка. После слязоха и те да пийнат вода.

Айла не се беше чувствала толкова добре, откакто за пръв път се качи на гърба на кобилата. Нямаше никакви товари, никакви дисаги, нито пък седло и юзди. Тя притискаше с голите си крака гърба на коня, както в началото яздеше, докато се научи, като по този начин даваше сигнали на Уини, за да направлява животното в желаната посока.

Рейсър беше оседлан и снабден с поводи, както го бе научил Джондалар. Той сам бе изработил устройството, с което да контролира главата на жребеца, измисляйки сигнали, с които да му казва накъде да препуска. Младият мъж също се чувстваше свободен както никога досега. Пътешествието им беше дълго, а и отговорността да ги отведе в безопасност до дома му бе паднала изцяло върху него. Сега бремето вече го нямаше, както и пътния багаж. Язденето беше истинско удоволствие. Двамата с Айла бяха развълнувани и радостни и го показваха с блажените си усмивки, докато вървяха по протежението на потока.

— Много хубаво, че дойдохме да пояздим, Айла — каза Джондалар и й се усмихна широко.

— И аз така мисля — отвърна тя.

— О, жено, колко си красива! — възкликна мъжът, хвана я през кръста и я погледна с ясните си сини очи, преливащи от любов и щастие. Единственото място, което според нея можеше да се сравнява с цвета на очите му, се намираше на върха на ледника, в дълбоките недра на топящата се вода.

— И ти си красив, Джондалар. Знам, че мъжете не обичат да ги наричат красиви, но за мен си такъв. — Обгърна с ръце врата му и почувства пълната сила на естествения му чар, на който малко жени можеха да устоят.

— Можеш да ме наричаш както искаш — отвърна той и се наведе, за да я целуне. Прииска му се този миг никога да не свършва. Двамата бяха свикнали с уединението — бяха прекарали дълго време сами сред природата, далеч от любопитни очи. Ето, че сега отново трябваше да привикват с присъствието на толкова много хора около тях…, но не и точно в този миг.

Езикът му нежно разтвори устните й и проникна в топлата й уста. Айла отговори на целувката му, притваряйки очи, за да почувства възбудата, която беше започнала да я обзема. Той я притисна до себе си, наслаждавайки се на допира на чувственото й тяло. Скоро, каза си той, ще се оженят официално и ще създадат семейно огнище, в което ще му роди деца. Децата от неговото огнище, може би дори деца с неговия дух. И ако тя беше права, нещо много повече — негови деца, създадени от него, от неговото тяло.

Той я целуна по врата, прокара език по кожата й и се насочи към гърдите й. Бяха по-големи от обикновено. Вече усещаше разликата. Скоро щяха да се изпълнят с мляко. Развърза колана й, обгърна ги и почувства втвърдените зърна с дланта си.

Свали горнището й, а тя му помогна, след което събу късите си панталони. Известно време просто я съзерцаваше, както бе обляна от слънчевите лъчи, и изпълни очите си с нейната женственост — красивото й усмихнато лице, стегнатите мускули на тялото й, неустоимо едрите й гърди и щръкналите зърна, леко закръгленото й коремче, тъмно-русата коса. Толкова много я обичаше и желаеше, че от очите му потекоха сълзи.

Бързо свали дрехите си и ги остави на тревата. Тя пристъпи към него и когато той се изправи, двамата се прегърнаха. Тя затвори очи, докато той я целуваше по устата и врата. Когато дланите му обхванаха гърдите й, Айла се пресегна към органа на неговата мъжественост. Коленичейки, Джондалар прокара език от ямката на шията й до гърдите. Тя се наведе назад и той захапа нежно едното й зърно.

Айла затаи дъх, почувствала как тръпката на удоволствието се разлива из цялото й тяло, чак до мястото на насладите. Той засмука другото й зърно, докато масажираше първото с пръсти. После притисна гърдите й една към друга, за да може да ги целуне и двете едновременно. Русокосата жена изстена и се отдаде на обзелата я страст.

Той премина от зърната към пъпчето й, после се насочи към влагалището й, вкара топлия си език в процепа й и започна леко да дразни копринената пъпчица плът. По тялото й премина невероятно силна тръпка и тя извика от наслада. С ръце, обхванали закръглените й бедра, Джондалар я придърпа към себе си, като в същото време езикът му проникна още по-дълбоко в нея.

Айла се задъхваше и стенеше от удоволствие. Мъжът усети изгарящата топлина и избликналата влага, докато се наслаждаваше на вкуса на Айла.

Тя отвори очи и го погледна.

— Изненада ме.

— Знам — усмихвайки се, отвърна той.

— Сега е мой ред — засмя се тя и го бутна на земята. После легна върху него и го целуна. Зацелува последователно ухото и врата му, докато той стенеше тихо от удоволствие. Обожаваше, когато двамата взаимно си доставяха наслада.

Тя го целуваше по гърдите и зърната, като прокарваше езика си по окосмения му торс в посока към корема. После продължи по-надолу, докато не стигна до възбудената му мъжественост. Мъжът затвори очи, когато усети топлите устни да обгръщат члена му. Остави се изцяло на насладата, докато тя движеше главата си нагоре-надолу. Беше я учил, както преди това бяха учили него, как да си доставят удоволствие един на друг. За миг се сети за зеландони, когато тя беше по-млада и се казваше Золена. Тогава си мислеше, че никога няма да открие жена като нея. Изведнъж беше обладан до такава степен от тази мисъл, че мислено отправи благодарност към Великата Майка Земя. Какво ли щеше да прави, ако изгубеше Айла?

Настроението му внезапно се промени. Досега се наслаждаваше на еротичната игра, но в този миг поиска да обладае жената. Седна, придърпа я на колене към себе си и я постави между краката си. Прегърна я и започна да я целува трескаво, с което я изненада. Айла не знаеше какво точно е породило тази промяна в поведението му, но го обичаше силно и се постара да реагира според очакванията му.

Той целуваше раменете и шията й, галеше гърдите й. Тя почувства твърдия му член и моментално се възбуди. Джондалар галеше гърдите и зърната й. Айла се повдигна, изви гръб и изпадна в екстаз, докато той смучеше плътта й. Усети напиращата му мъжественост под себе си и се повдигна, като несъзнателно го насочи към влагалището си.

Наведе се й го пое в топлите си и страстни обятия, след което отново се надигна и се наведе назад. Той продължаваше да я притиска близо до себе си и да смуче едната й гърда, докато масажираше другата.

Айла се притисна силно към него, чувствайки насладата с всеки следващ тласък, като в същото време дишаше тежко и стенеше от удоволствие. Изведнъж възбудата му достигна връхната си точка. Той пусна гърдите й, облегна се назад и продължи да се движи с още по-голяма страст. И двамата стенеха и викаха, докато вълните на невероятната наслада се засилваха с всеки следващ тласък. Най-накрая свършиха, а телата им се разтърсиха под напора на кулминацията.

След още няколко тласъка Джондалар се отпусна по гръб на тревата, а Айла легна върху него, отпускайки глава върху гърдите му. По някое време седна на земята. Той й се усмихна, докато се изправяше. Много би искал да останат тук по-дълго, но трябваше да се връщат. Тя отиде до поточето, клекна и се изми. Джондалар я последва.

— Ще плуваме и ще се изкъпем, когато стигнем там — каза той.

— Знам. Затова не се пазих много.

За Айла измиването, ако изобщо такова беше възможно, беше ритуал, на който я беше научила Иза, нейната майка в Клана. Макар че жената се питаше дали изобщо това е необходимо на чудатата й, висока и грозновата според мерките на племето дъщеря. Айла беше много чистоплътна и стриктно спазваше хигиенните си навици дори и в леденостудени планински реки. Джондалар също беше много чистоплътен, макар че не винаги беше така безупречен като нея.

Щом русокосата жена отиде да си вземе дрехите, до нея се доближи Вълчо, наведе глава и завъртя опашка. Когато беше по-малък, тя трябваше да го научи да не ги безпокои, докато двамата се занимават с плътската наслада по време на дългото им пътешествие. Джондалар се дразнеше от близостта на вълка в подобни случаи, а и тя също не обичаше да я прекъсват. Когато Вълчо не се вслушваше в заповедите и идваше да души какво правят, тя го завързваше с въже някъде по-далеч. В крайна сметка животното беше научило урока си и когато му даваше сигнал, че вече може да дойде, то се приближаваше плахо към тях.

Конете, които търпеливо пасяха наоколо, също дойдоха, след като чуха сигнала на свирката. Айла и Джондалар яздиха до ръба на платото и спряха, за да огледат отново долините на реката и нейния приток, както и варовиковите скали, очертаващи коритото й. На юг, след края на редицата от скали, се виждаше варовиковият масив с огромния скален покрив на Деветата пещера и дългата му предна тераса. Но вниманието на Айла не беше привлечено от навеса, а от друго необикновено образувание.

Преди много време, по време на орогенезата — периода, когато са се образували планините и високите и остри върхове са били изваяни от хилядолетията, — едно парче от вулканичната скала се беше отчупило и беше паднало в реката. Каменната стена, от която се беше откъснало, бе заела формата на кристалната си структура. Огнената магма се беше охладила и превърнала в базалт, който бе оформил огромни колони с плоски страни.

След като падналата скала беше отнесена от проливните порои и ледниците, базалтовите колони, макар и очукани, бяха запазили основната си форма. Каменният стълб се оказа изправен по средата на едно вътрешно море, заедно с дебелите пластове от натрупани останки на морски организми, които се бяха вкаменили във варовик. По-късно движенията на земната кора пресушиха морето, което се превърна в заоблени хълмове, скали и речни долини. Както водата, времето и вятърът бяха разяли повърхността на вертикалните варовикови скали, превръщайки ги в подслоните и пещерите, обитавани сега от зеландонийците, така и довлеченото отдалеч парче базалт се бе оформило като колона.

Сякаш огромният размер на скалния покрив не беше достатъчен, та на върха му стърчеше странно варовиково парче. Макар да беше здраво свързано с основния масив, бе така ерозирало с течение на времето, че сякаш щеше да се срути всеки момент. Този елемент добавяше още по-необикновен вид на огромния скален подслон на Деветата пещера. Айла почувства, че го е виждала и преди.

— Този камък има ли си име? — попита и посочи към него.

— Нарича се Падащият камък — отвърна Джондалар.

— Подходящо име. Майка ти не спомена ли имената на тези реки?

— Голямата река няма име. Всички й казват просто реката. Повечето хора я смятат за най-важната река в района, макар и да не е най-голямата. Влива се в много по-голяма река на юг оттук. Всъщност онази я наричаме Голямата река, но повечето зеландонийци живеят близо до тази и често си мислят, че става дума за нея, когато се каже реката. Малкият приток там се нарича Горската река. Край нея растат много дървета, а надолу има голяма гора и ловците избягват да ходят в тази посока.

Долината на притока, оградена от дясната страна с варовикови скали и със стръмни хълмове отляво, не беше като другите открити тревисти равнини покрай основната река и другите притоци. Тя беше гъсто обрасла с дървета и растения, особено нагоре по течението. За разлика от повечето открити местности горите не бяха много посещавани от ловци, защото ловът в тях не беше лесен. По-трудно можеха да се видят животните, които използваха дърветата и храстите, за да се скрият от преследвачите си. А и видовете, които се движеха на стада, предпочитаха долините с просторни ливади. От друга страна, долината осигуряваше дървен материал за строителство, сечива и огън. Хората също така беряха плодове, лешници и няколко други растения, които се използваха за храна и други полезни цели. Ловяха, и малки животни, които попадаха в клопките и капаните. В сравнително бедната на дървета земя никой не подценяваше предимствата на долината на Горската река.

При северозападния край на терасата на Деветата пещера, от която имаше изглед към долините на двете реки.

Айла забеляза останките от очевидно голямо огнище. Досега това не й бе направило впечатление, тъй като внимаваше да следва пътеката към ливадата с конете.

— Защо има толкова голямо огнище на ръба на терасата, Джондалар? Сигурно не се използва за топлене. За готвене ли е?

— Това е сигнален огън — обясни мъжът. — Големият огън може да бъде видян на доста голямо разстояние. Изпращаме съобщения до другите пещери с огньове и те ни отговарят по същия начин.

— Какви съобщения?

— Най-различни. Най-често се използват, когато се местят стадата. Така уведомяваме ловците къде се намира дивечът. Понякога се използват, за да се обяви провеждането на събор или някаква друга голяма среща.

— Но как човек разбира какво означава огънят?

— Обикновено кодът се уговаря предварително, особено, когато е миграционният сезон за животинските стада и се организира ловуване. Съществуват и сигнали, които означават, че някой се нуждае от помощ. Всеки път, когато хората видят огън, те знаят какво означава той. Ако не знаят, изпращат куриер, за да разбере поводът.

— Много умна идея. Нещо като знаците и сигналите на Клана, нали? Общуване без думи.

— Никога не съм се замислял за това, но май си права.

Джондалар ги поведе обратно по друг път. Той се насочи към Речната долина по друга пътека, която пресичаше на зигзаг стръмния склон. После зави надясно през тревата и храсталака. Излязоха на десния бряг на реката и прекосиха напряко през долината на Горската река към ливадата на конете.

Айла се чувстваше лека и отпусната, но радостното усещане за свобода, съпътствало я на идване, беше изчезнало. Макар че досега се беше запознала все с приятни хора, довечера предстоеше голямото празненство и не й се нравеше, че ще трябва да се среща с всичките членове на Деветата пещера на зеландониите. Не беше свикнала с присъствието на толкова много хора.

Оставиха Уини и Рейсър на зелената поляна и откриха едно място, където растяха треви за миене. Айла не беше виждала досега точно от този вид. Внимателно ги огледа, отбеляза си приликите и разликите и се постара да ги запомни.

Вълчо скочи при тях в реката, но не остана дълго, след като престанаха да му обръщат внимание. След като плуваха продължително време, за да отмият от телата си мръсотията от пътуването, те използваха като сапун растението и се натъркаха с него. После се изплакнаха и се избърсаха със сухи кожи. Проснаха ги върху тревата и легнаха върху тях, за да се изсушат окончателно на слънцето. Айла взе гребена с четири дълги зъба, изсечен от слонова кост, който й беше подарък от една нейна приятелка от мамутоите — Диджи. Когато започна да разресва косата си, Джондалар я спря и каза:

— Нека ти помогна.

Много му харесваше да върши това след къпане. Доставяше му удоволствие да докосва гъстата й коса. А така и тя се чувстваше поласкана.

— Харесвам майка ти и сестра ти — каза Айла, седнала с гръб към него, докато той я решеше. — И Уиламар също.

— И те те харесват.

— Джохаран ми се струва добър водач. Знаеш ли, че с брат ти имате много сходни бръчки на челото, когато се мръщите? Той много ми прилича на теб, нямаше как да не го харесам.

— Беше очарован от пленителната ти усмивка. Както и аз, когато те срещнах за пръв път.

Айла замълча, после промени темата:

— Не ми каза, че в пещерата живеят толкова много хора. Сякаш на едно място се е събрал целият Клан. А и ти май ги познаваш всичките. Не знам дали изобщо някога ще ги опозная.

— Не се притеснявай, ще ги опознаеш — усмихна се Джондалар. — И то не след дълго. О, извинявай. Много силно ли дърпам?

— Не. Радвам се, че накрая се запознах със зеландони. Тя познава знахарството и ще се радвам да си говоря с нея на тази тема.

— Тя е много влиятелна и властна жена, Айла.

— Очевидно. От колко време е зеландони?

— Чакай да помисля. Стана шаманка скоро след като отидох да живея при Даланар. Но и тогава за мен тя си беше Золена. Беше красива и прелъстителка. Макар че никога не е била слаба, с годините все повече заприличва на Великата майка. Мисля, че те харесва. — Той спря с ресането и започна да се смее.

— Какво толкова смешно има? — попита Айла.

— Слушах те, когато й разказа как си ме открила, за Бебчо и всичко останало. Тепърва ще ти задава въпроси, бъди сигурна в това. Наблюдавах реакцията й. Всеки път, когато й отговаряше на някакъв въпрос, у нея се пораждаше желанието да ти зададе нови три. Просто разпали любопитството й. Винаги го правиш. Ти си загадка дори и за мен. Знаеш ли колко си забележителна, жено?

Тя се беше обърнала към него и го гледаше с прекрасните си очи.

— Дай ми малко време и ще ти покажа колко забележителен може да бъдеш и ти — каза Айла и се усмихна.

Джондалар я целуна.

Двамата чуха нечий смях и се огледаха.

— О, да не би да ви прекъснах? — попита една жена.

Беше привлекателната непозната с руса коса и тъмни очи, която бе подслушала разговора между Фолара и нейните приятелки. С нея имаше още две жени.

— Марона! — възкликна изненадан Джондалар. — Не, нищо не си прекъснала. Просто съм изненадан да те видя.

— Че защо? Да не си мислеше, че съм предприела неочаквано пътешествие?

— Не, разбира се. Просто съм изненадан.

— Тъкмо бяхме излезли да се поразходим, когато се натъкнахме на вас. Признавам, Джондалар, че не можах да устоя на изкушението да те накарам да се почувстваш неудобно. В края на краищата бяхме сгодени.

Не бяха официално сгодени, но той предпочете да не спори с нея. Беше оставил у девойката впечатлението, че наистина са.

— Не предполагах, че още живееш тук. Мислех, че си се омъжила за някой от друга пещера — каза Джондалар.

— Бях омъжена — отвърна Марона. — Не продължи дълго и затова се върнах. — Гледаше мускулестото му и загоряло тяло по начин, който му беше добре познат. — Не си се променил много за последните пет години, Джондалар. Освен няколкото сериозни белега. — Тя се обърна към Айла и й хвърли поглед. — Но ние не сме дошли тук, за да говорим с теб. Дойдохме, за да се запознаем с приятелката ти.

— Тя ще бъде официално представена на всички довечера — отвърна той и почувства желание да закриля Айла.

— Така чухме и ние, но не е необходимо да ни я представяш официално. Просто искахме да я поздравим с добре дошла.

Не можеше да им откаже.

— Айла от Лъвския бивак на мамутоите, това са Марона от Деветата пещера на зеландониите и нейните приятелки. Портула от Петата пещера? Това ти ли си? — попита Джондалар.

Жената се усмихна и се изчерви, доволна, че си е спомнил за нея. Марона се намръщи.

— Да, аз съм Портула, но сега съм от Третата пещера. — Тя също го помнеше. Беше избран за първите й обреди.

Той си спомни, че Портула беше една от младите жени, които навремето го следваха навсякъде. Всяка от тях се бе опитвала да го запази за себе си, въпреки че им беше забранено да се събират отново най-малко една година след първите обреди. Нейната настойчивост беше помрачила у него спомена за иначе прекрасната церемония.

— Май, че не познавам другата ти приятелка, Марона — каза Джондалар.

Тя явно беше по-млада от другите две.

— Казвам се Лорава, сестра съм на Портула.

— Запознах се с тях, когато се омъжих за човека от Петата пещера — добави Марона. — Дойдоха да ме посетят. — После се обърна към Айла: — Приветствам те, Айла от мамутоите.

Айла се изправи, за да отговори на приветствието им.

Макар че обикновено това не я притесняваше, се почувства малко неудобно да е чисто гола пред тези жени. Затова уви кръста си с кожата за подсушаване и си сложи амулета на врата.

— И аз те приветствам, Марона от Деветата пещера на зеландониите — каза Айла. Гърленото „р“ и акцентът издадоха веднага, че е чужденка. — Приветствам и вас, Порртула от Петата пещера и сестра ти Лоррава.

По-младата от сестрите се изкиска на смешния начин на говорене и се опита да потисне смеха си. На Джондалар му се стори, че Марона ехидно се усмихна. Той се намръщи.

— Исках да ти кажа нещо, Айла — започна Марона. — Не знам дали Джондалар ти е споменавал, но двамата бяхме сгодени, преди той да тръгне на продължителното пътешествие. Както може би предполагаш, не бях много щастлива от решението му.

Джондалар искаше да предотврати приказките, които със сигурност щяха да последват.

— Но това беше в миналото — продължи Марона. — Честно казано, не се бях сещала за него от години, докато не пристигна вчера. Другите обаче може би не са го забравили и някои от тях ще искат да си поговорят. Исках да им дам тема за размисъл, да им покажа, че мога подобаващо да те посрещна. — Тя посочи към приятелките си. — Възнамерявахме да отидем в стаята ми и да се приготвим за приветственото празненство довечера. Мислехме, че ще искаш да се присъединиш към нас, Айла. Братовчедка ми Уилопа вече е там. Помниш ли Уилопа, Джондалар? Мислех си, че така ще можеш да се запознаеш с някои от жените преди церемонията, Айла.

Айла усети известно напрежение сред присъстващите. Особено между Джондалар и Марона. Но при тези обстоятелства това не беше никак чудно. Той й беше разказвал за Марона, както и че са били почти сгодени, когато е тръгнал на път. Русокосата жена си представяше как би се чувствала на нейно място. Но Марона се отнесе искрено с нея и тя имаше намерение да се възползва от поканата й.

Липсваха й приятелките. Когато бе девойка, почти не познаваше други жени. Уба, истинската дъщеря на Иза, й беше като сестра, но тя беше много по-млада. Макар че Айла беше възпитавана да уважава всички жени от клана на Брун, все пак съществуваше известна разлика. Колкото и да се стараеше да бъде прилежна жена от Клана, някои неща не можеше да промени каквото и да правеше. Докато не отиде да живее при мамутоите и не се запозна с Диджи. Тогава оцени колко е хубаво да имаш приятел на твоята възраст, с когото да споделяш мислите и чувствата си. После й липсваха Диджи и Толи от рода шарамудоите, с която Айла се беше сприятелила и която щеше да помни винаги.

— Благодаря ти, Марона. Ще ми е приятно да дойда с вас. Имам само тази дреха за довечера — каза и си облече набързо семплата и износена от пътуването рокля. — Но Мартона и Фолара ще ми помогнат да си ушия дрехи. Много бих искала да видя какви дрехи носите тук.

— Мисля, че ще можем да ти дадем няколко неща като подарък — отвърна Марона.

— Ще вземеш ли кожата за сушене с теб, Джондалар? — попита го Айла.

— Разбира се. — Той я притисна до себе си и отърка бузата си в нейната, след което четирите жени тръгнаха сами.

Джондалар ги гледа как се отдалечават и притеснението му се засили. Макар че не беше поискал от Марона официално да стане негова съпруга, беше я накарал да повярва, че ще се съберат през летния брачен период, преди да замине, и тя си беше правила съответните планове за двамата. Вместо това той се бе отправил с брат си на дългото пътешествие, без да я предупреди. Сигурно й е било много трудно.

Не я обичаше. Безспорно беше красива. Повечето мъже я смятаха за най-красивата и желаната по време на Летните събори. И макар че не беше напълно съгласен с тяхното мнение, тя определено бе доста добра, когато ставаше въпрос за споделянето на дара на Дони — насладата. Просто не беше жената, която желаеше най-много.

Хората обаче твърдяха, че двамата са създадени един за друг, че изглеждат много добре заедно, и всички очакваха да се оженят. Малко или много и той го очакваше. Даваше си сметка, че иска да сподели домашното си огнище с жена и някой ден да имат деца. И тъй като не можеше да има Золена, на нейно място можеше да е Марона.

Не искаше да си го признава, но почувства облекчение, когато тръгна с Тонолан на пътешествието. Тогава това беше най-лесният начин да прекрати ангажимента си към нея. Сигурен беше, че тя ще си намери някой друг. Сега разбра, че е намерила такъв, но бракът им не е продължил дълго. Очакваше да я намери задомена и с деца. Марона не каза нищо за деца, което беше изненадващо.

Джондалар изобщо не предполагаше, че ще я види отново, когато се завърне. Тя все още беше красива жена, но имаше буен нрав. Можеше да бъде много отмъстителна и зла. Джондалар сбърчи чело, докато проследяваше с поглед как Айла и трите жени вървяха към Деветата пещера.