Каменните убежища

ДВАЙСЕТА ГЛАВА

— Идва — каза Пролева. Тя бе излязла извън жилището си и се оглеждаше за Айла, ето защо много се зарадва, когато я видя. Вече бе започнала да се притеснява, че жените, които беше поканила, ще се отегчат от чакането и ще започнат да си измислят всевъзможни извинения, за да си тръгнат, независимо че любопитството ги изгаряше. Пролева им беше казала, че Айла иска да поговори с тях, а обстоятелството, че жената на вожда ги бе поканила в дома си, ги бе заинтригувало още повече. Съпругата на Джохаран отметна завеската и махна на Айла и децата да влязат. Русокосата жена даде знак на Вълчо да се прибере, след което побутна Ланога да мине пред нея.

Вътре ги очакваха девет жени, поради което жилището изглеждаше тясно и пренаселено. Шест от тях държаха бебета — новородени или малко по-големи, — а другите три бяха в последните стадии на бременността си. Картината се допълваше от двете наскоро проходили дечица, които си играеха на пода. Всички от жените се познаваха малко или много — две от тях дори бяха сестри — и разговорът течеше гладко и непринудено. Те люлееха бебетата си, сравняваха ги едно с друго и обсъждаха най-различни подробности около раждането, кърменето и трудностите да свикнеш с новия член на домакинството, който непрекъснато иска да е център на внимание. Когато Айла и Ланога пристъпиха прага, те веднага замлъкнаха и се вторачиха в новодошлите, а на лицата им се изписаха изненада и учудване.

— Всички знаете коя е Айла, ето защо няма да ви я представям — рече Пролева. — Вие можете да й се представите по-късно.

— Кое е това момиче? — попита една от жените. Тя бе по-възрастна от другите и щом чу гласа й, едно от децата, които си играеха на земята, стана и отиде при нея.

— Ами бебето? — поиска да узнае друга.

Пролева погледна към Айла, която се бе объркала при вида на всичките тези жени, ала въпросите им й помогнаха да преодолее смущението си.

— Това е Ланога, най-голямата дъщеря на Тремеда, а бебето е най-малката й дъщеря и се казва Лорала — заяви русокосата жена, макар и да бе сигурна, че някои от тук присъстващите познаваха децата.

— Тремеда! — възкликна по-възрастната жена. — Това са децата на Тремеда?

— Да — отвърна Айла. — Не ги ли познавате? Доколкото знам, и те са жители на Деветата пещера, също като вас. — Жените започнаха да си шушукат оживено и чужденката дочу коментари за странния й акцент и децата.

— Ланога е второто й дете, Стелона — каза Пролева. — Спомни си, че помагаше при раждането й. Ланога, ела и седни тук до мен.

Жените видяха как момичето вдигна бебето и пристъпи към съпругата на вожда, след което седна и сложи Лорала в скута си. Девойчето не смееше да погледне към жените и очите й не се отделяха от Айла, която й се усмихна окуражаващо.

— Ланога дойде да извика зеландони, защото Бологан не беше добре. Бил се е и има нараняване на главата — обясни Айла. — Тогава открихме, че проблемът всъщност е по-сериозен, отколкото изглежда. Това бебе е едва на няколко луни, а млякото на майка му е пресъхнало. Ланога се грижи за сестричката си, но единственото, с което я храни, са варени мачкани корени. — Забеляза, че жените изведнъж притиснаха децата си по-плътно към гърдите си. Това бе реакция, която всеки можеше да разчете — явно започваха да разбират защо Пролева ги бе събрала тук.

— Аз идвам от място, което се намира доста далеч от земите на зеландониите, ала без значение къде или от кого сме отгледани, има едно нещо, което се знае от всички хора — бебетата се нуждаят от мляко. Сред хората, с които израснах, когато една жена изгубеше млякото си, другите й помагаха да изхрани бебето си. — Всички знаеха, че пришълката говори за онези, които наричаха „плоскоглавци“ — съществата, които повечето зеландонийци смятаха за животни. — Дори онези с по-големи деца, които нямаха излишно мляко, от време на време кърмеха чуждото бебе. Веднъж, когато една млада жена изгуби млякото си, друга от племето, която имаше повече от необходимото за собствената й рожба, започна да се грижи за горкото детенце и кърмеше и двете бебета, сякаш и двете бяха родени от нейната утроба.

— Ами ако млякото на жената не е достатъчно за собственото й дете? — попита една от бременните жени. Тя изглеждаше доста млада и Айла си каза, че сигурно ще ражда за пръв път.

— Не е ли чудно как млякото на майката се увеличава съобразно нуждите й? — усмихна се тя и ги изгледа тържествуващо. — Колкото повече кърми, толкова повече мляко произвежда тялото й.

— Това е абсолютно вярно, особено в началото — изрече един глас зад гърба й, който Айла веднага разпозна. Тя се обърна и се усмихна на високата, закръглена жена, която тъкмо влизаше. — Съжалявам, че не можах да дойда по-рано, Пролева. Ларамар дойде да види Бологан и започна да го разпитва за случилото се. Не одобрявам методите му, ето защо отидох да извикам Джохаран и двамата с Ларамар най-накрая успяха да изтръгнат от младежа някои отговори относно печалното събитие.

Жените започнаха да си шушукат още по-разгорещено. Изгаряха от любопитство и се надяваха, че зеландони ще им каже повече, ала добре знаеха, че няма никакъв смисъл да я молят. Тя щеше да им каже толкова, колкото смяташе, че трябва да знаят. Пролева вдигна от каменния блок продълговатия мях, пълен до половината с чай, и на негово място сложи една мека възглавничка; зеландони винаги сядаше на него, когато се отбиваше у вожда. Щом шаманката седна, веднага й подадоха чаша чай, тя я пое и се усмихна на всички присъстващи.

Ако помещението изглеждаше пренаселено преди, след пристигането на дебелата жена стана направо претъпкано. Обстоятелството, че присъстваха на събиране заедно със съпругата на вожда и Първата сред служителките на Майката, накара жените да се почувстват значими. Айла усети това, ала тъй като не бе живяла достатъчно дълго сред тях, не бе способна да разбере пълното значение на случая за присъстващите. За нея Пролева беше роднина, а зеландони — приятелка на Джондалар. Шаманката погледна към чужденката, насърчавайки я да продължи.

— Пролева ми каза, че за зеландонийците храната е обща. Попитах я дали зеландонийските жени биха споделили млякото си и тя ми рече, че роднините и близките приятелки често правят това, ала Тремеда няма никакви близки, следователно няма сестра или братовчедка, която да е кърмачка — каза Айла, без дори да отвори дума за приятелки. Тя махна на Ланога, която се надигна от мястото си и се приближи бавно към нея, носейки бебето на ръце.

— Едно десетгодишно дете може да се грижи за пеленаче, ала не е способно да го храни. Показах на Ланога как да приготвя и други храни, които да дава на бебето, освен мачканите корени. Тя е съвестно момиче и аз съм сигурна, че ще се справи, само трябва някой да я научи. — Айла замълча и изгледа поотделно всяка от присъстващите жени.

— Ти ли ги изкъпа? — попита по-възрастната жена, която се казваше Стелона.

— Да — кимна Айла. — Отидохме до реката, където всички се изкъпахме, също както правите и вие. Зная, че не сте особено благосклонни към Тремеда и навярно имате основание за това, ала детенцето не е Тремеда. То е просто едно пеленаче, което се нуждае от мляко — от съвсем малко мляко.

— Ще ти кажа честно — започна Стелона. Явно се бе превърнала в нещо като говорител на групата. — Нямам нищо против да я кърмя от време на време, но не искам да влизам в жилището й, а още по-малко пък искам да се срещам със самата Тремеда.

Пролева извърна лице, за да прикрие усмивката си. „Айла успя“ — помисли си тя. Примерът на Стелона щеше да подейства на останалите или поне на повечето от тях.

— Няма защо да се притесняваш — успокои я русокосата жена. — Вече съм се разбрала с Ланога. Тя ще носи сестра си при вас, за да не ви причинява неудобство. Ако повечето от вас помагат, няма изобщо да го усетите.

— Добре, дай я насам — каза жената. — Да видим дали бебето не е забравило да суче. Откога не е бозало?

— От пролетта — отвърна Айла. — Ланога, занеси бебето на Стелона.

Момичето се приближи до Стелона, като избягваше да гледа другите жени, и й подаде Лорала. Стелона пое пеленачето и му поднесе гърдата си. Дребосъчето сбърчи носле и помириса заоблената плът — очевидно беше гладно, — ала ситуацията му изглеждаше непозната и то не знаеше какво да направи. Щом отвори устичка обаче, Стелона веднага поднесе зърното си към него. Бебето го подържа известно време между устните си, след което започна да суче.

— Е, явно не е забравила — каза кърмачката. Жените въздъхнаха облекчено, а Айла се усмихна на Пролева, която й кимна.

— Благодаря ти, Стелона — рече русокосата жена.

— Предполагам, че това е най-малкото, което можем да сторим — отвърна кърмачката. — Все пак това дете е жител на Деветата пещера, нали така?

— Тя не ги засрами — каза Пролева, — а no-скоро направи така, че да се почувстват по-лоши от плоскоглавците, ако откажат да помогнат. Сега всички се чувстват добре, защото са извършили една благородна постъпка.

Джохаран се надигна на лакът и погледна към жена си.

— Ти ще храниш ли бебето на Тремеда?

Пролева се завъртя настрани и придърпа завивката върху рамото си.

— Естествено, че щях да я кърмя, ако някой ме беше помолил — рече, — ала трябва да призная, че изобщо не бях помислила да разпределим задачата между всички и за голям мой срам не знаех, че млякото на Тремеда е пресъхнало. Айла каза, че Ланога ще се справи — само някой трябва да я научи. Права е — момичето наистина може да се грижи за сестричето си. Тя е тази, която е отгледала Лорала и е повече майка на братята и сестрите си, отколкото собствената им майка, но да не забравяме, че все пак е само на десет годинки. Та тя дори не е имала първи обреди! Най-добре ще е, ако някой осинови това бебе, както и другите деца на Тремеда — завърши Пролева.

— Може да успееш да намериш някого на Летния събор — рече Джохаран.

— Мислех да се опитам, но не смятам, че Тремеда ще престане да ражда деца. Знаем, че Майката дарява с повече рожби тези жени, които имат деца, ала обикновено чака майката да спре да кърми едното дете, преди да я дари с друго. Сега обаче млякото на Тремеда е спряло и зеландони казва, че най-вероятно ще роди отново до една година.

— Като заговори за раждане, ти как се чувстваш? — попита Джохаран, гледайки я с любов и обожание.

— Добре — отвърна Продева. — Вече не ми се гади и няма да бъда много дебела по време на летните горещини. Мисля скоро да започна да казвам на хората. Айла вече се досети.

— Аз нищо не мога да забележа — усмихна се мъжът, — освен че си станала още по-красива. Ако това изобщо е възможно — допълни.

Пролева се усмихна:

— Айла ми се извини, задето го бе споменала, преди да го обявя официално. Тя ми каза, че веднага разпознала признаците, понеже била знахарка — своего рода лечителка. Тя наистина изглежда като лечителка, ала ми е трудно да повярвам, че е могла да научи толкова много от…

— Зная — отвърна Джохаран. — Питам се дали онези, които са я отгледали, са същите като тези, които се навъртат наоколо. И ако е така, дали ще искат да ни отмъстят? Какво ли ще се случи, ако някой ден решат да поискат обратно земята си?

— Не мисля, че това е нещо, за което трябва да се тревожим точно сега — рече Пролева. — Сигурна съм, че ще научим повече за тях, когато опознаем самата Айла по-добре. — Тя замълча, извърна лице към мястото, където спеше Джарадал, и се заслуша. Беше чула някакъв звук, но сега момчето спеше спокойно. „Навярно е сънувал кошмар“ — каза си тя и се обърна отново към съпруга си. — Знаеш ли, че искат да я направят зеландонийка, преди да потеглим… което означава, преди двамата с Джондалар да се оженят?

— Да, зная — тонът на мъжа й внезапно се промени. — Не смяташ ли, че е твърде скоро? На всички ни се струва, че я познаваме от цяла вечност, ала всъщност изобщо не е минало толкова много време, откакто тя дойде при нас. Обикновено нямам нищо против да сторя онова, което предлага майка ми — това не се случва често, въпреки че тя продължава да е влиятелна жена и когато направи някое предложение, по принцип то не е лишено от смисъл. Когато аз поех водачеството на Деветата пещера, се зачудих дали майка ми ще се откаже от него, ала тя наистина имаше нужда от почивка и никога не се е месела в работата ми. При все това не виждам основателни причини да приемем Айла толкова бързо. Така и така тя ще стане една от нас, когато се омъжи за Джондалар.

— Но не сама по себе си, а единствено като жена на Джондалар — каза Пролева. — Майка ти е загрижена за общественото й положение, Джохаран. Помниш ли погребението на Шевонар? Като външен човек Айла трябваше да върви най-отзад, ала Джондалар настоя да бъде редом с нея, без значение къде беше тя. Майката ти не искаше синът й да върви след Ларамар, защото това щеше да означава, че жената, за която е сгоден, има нисък статут. Тогава зеландони каза, че Айла принадлежала към лечителите, ето защо трябвало да върви отпред, но това никак не се хареса на Ларамар и той се посдърпа с Мартона.

— Не знаех това — рече Джохаран.

— Проблемът е в това, че не знаем как да преценим общественото положение на Айла — въздъхна жената. — Очевидно тя е осиновена от високопоставени мамутои, но доколко ги познаваме? Те не са като ланзадониите, нито пък като лозадунаите. Дори не бях чувала за тях, макар че някои хора твърдят, че ги знаят. И е била отгледана от плоскоглавци! Какво положение й дава този факт? Ако не признаем високото й положение, това ще принизи Джондалар и ще се отрази негативно на всичките ни роднински връзки — на Мартона, твоите, моите и на целия му род.

— Не бях помислил за това.

— Зеландони също иска Айла да бъде призната за една от нас — продължи Пролева. — Тя се отнася към нея, сякаш е зеландонийка, нещо повече — сякаш й е равна. Не съм сигурна какви са мотивите й, ала тя определено иска Айла да получи високо обществено положение. — Жената отново завъртя глава към сина си, сепната от звука, който издаде. Това бе автоматична реакция, за която едва ли си даваше сметка. „Сигурно сънува ярки сънища“ — помисли си.

Джохаран се бе замислил над думите на съпругата си. Проницателността на Пролева го караше да се чувства горд. Тя му помагаше толкова много и той ценеше способностите й. Току-що жената бе разкрила по впечатляващ начин мотивите на майка му. Той беше добър слушател и умееше да общува с хората по свой собствен начин — това бе една от причините да бъде толкова изкусен вожд, — ала не притежаваше вродения усет на Пролева за подбудите и намеренията на хората.

— Ще бъде ли достатъчно да обявим, че я приемаме? — попита Мартона, привеждайки се напред.

— Джохаран е вожд, ти си бивш вожд и съветник, а Уиламар е търговец…

— А ти си Първата — рече Мартона, — но като изключим позициите си, всички сме роднини, с изключение на теб, зеландони, ала всеки знае, че си ни близка приятелка.

— Кой би се възпротивил?

— Ларамар — отвърна Мартона, която все още беше ядосана на мъжа на Тремеда, задето я бе уличил в нарушение на етикета. — Той ще раздуха въпроса само за да създава проблеми. Направи го още на погребението.

— Не знаех за това. Какво е сторил? — попита зеландони. Двете жени седяха в нейното жилище, пиеха чай и си бъбреха. Дони беше доволна, че и последният й пациент вече се бе прибрал у дома си. Сега в уединение можеше да медитира на спокойствие и да води поверителни разговори.

— Той ми заяви, че Айла трябвало да върви в края на процесията.

— Но тя е лечителка и принадлежи към зеландонийците — изтъкна дебелата жена.

— Може да е лечителка, ала не е зеландонийка, независимо дали принадлежи към нас или не, и Ларамар го знае — въздъхна майката на Джондалар.

— И какво може да стори?

— Да разбуни духовете — все пак е член на Деветата пещера — каза Мартона. — Може да има и други, които са на същото мнение, ала се боят да го изразят. Ако Ларамар изтъкне открито възраженията си, примерът му току-виж се оказал заразителен. Мисля, че трябва да намерим колкото се може повече хора, които са съгласни да я приемат.

— Навярно си права — кимна Зеландони и отпи замислено от чая си. — Какво предлагаш?

— Стелона и семейството й ми се струват добра възможност — отвърна бившата предводителка. — Според Пролева тя била първата, която се съгласила да кърми бебето на Тремеда. Тя е уважавана, харесвана и необвързана.

— Кой ще я попита?

— Може Джохаран, а може и аз — рече съпругата на Уиламар. — Май по-добре да ида аз. Да си поговорим по женски. Какво ще кажеш?

Дони остави чашата си и се намръщи:

— Мисля, че първо трябва да поговориш с нея и да видиш какво е отношението й. Ако няма нищо против, нека Джохаран я помоли, но като член на семейството, а не като вожд. Така ще създаде впечатлението, че не иска от нея да отговори на официално запитване, а просто я моли за услуга…

— Да, така ще е най-добре — кимна Мартона.

— По този начин ще се избегне натискът, който положението му на вожд би могло да окаже върху решението й — продължи зеландони. — А Стелона ще се почувства поласкана, задето Джохаран я моли да помогне. Добре ли я познаваш?

— Разбира се — махна с ръка майката на Джондалар. — Стелона е от благонадеждно семейство, но досега просто не се е случвало да се свържем с нея на личностно равнище. Пролева я познава по-добре. Тя именно я помоли да дойде, когато Айла искаше да поговорят за бебето на Тремеда. Зная, че помага всеки път, когато се организират събирания, гощавки или тържества и не се бои от работата.

— Тогава вземи Пролева със себе си, когато отиваш при нея — посъветва я зеландони. — Попитай Пролева какъв е най-добрият начин да я убедите и ако изрази желание да сътрудничи, можем да се възползваме от помощта й.

Двете жени постояха мълчаливо известно време, замислено отпивайки от чая си. После Мартона попита:

— Искаш ли да запазим церемонията по приобщаването обикновена или да я направим по-драматична?

Дони я изгледа учудено, ала в следващия момент осъзна, че жената имаше основания да повдигне този въпрос.

— Защо питаш? — все пак поиска да узнае тя.

— Айла ми показа нещо, което според мен ще направи страхотно впечатление на хората, стига да го използваме както трябва — усмихна се Мартона загадъчно.

— Какво ти е показала?

— Виждала ли си я как пали огън?

Дебелата жена свъси вежди, но в следващия миг се отпусна и на устните й разцъфна усмивка.

— Само онзи път, когато трябваше да свари вода за успокояващото питие на Уиламар, когато научи за Тонолан — каза тя. — Рече ми, че ще ми покаже, ала го направи толкова бързо, че аз изобщо не й обърнах внимание, защото умът ми бе зает с погребението, планирането на Летния събор и всичко друго, което се случи тогава.

— Една вечер се прибрахме и заварихме, че огънят е изгаснал — започна да разказва Мартона. — Тогава тя и Джондалар ни показаха и от този момент нататък Уиламар, Фолара и аз го запалваме сами. За целта е необходимо онова, което Айла нарича „кремък“ — оказа се, че наоколо има доста от него. Защо не се отбиеш у нас тази вечер? Зная, че възнамеряваха да ти покажат — защо не го направим днес? Може даже да хапнем заедно. Имам още малко вино от последната реколта.

— Добре — усмихна се зеландони. — Ще дойда.

— Както обикновено, Мартона, си се справила страхотно — каза зеландони и остави празната чаша до купата, която почти нямаше нужда от миене. Седяха на възглавнички около ниската маса. Джондалар се бе усмихвал загадъчно на всички, сякаш очакваше сервирането на някаква непозната храна. Това пробуди любопитството на дони, макар че тя нямаше никакво намерение да го показва.

Зеландони се хранеше бавно и спокойно, забавлявайки компанията с различни истории и анекдоти. Джондалар и Айла разказваха за пътешествието си, а Уиламар сподели някои интересни случки от търговските си пътувания. Всички си прекараха чудесно, само дето Фолара изглеждаше обзета от нетърпение, а Джондалар имаше такъв самодоволен вид, че дебелата жена едва потисна усмивката си.

Уиламар и Мартона бяха свикнали да чакат, докато настъпи точният момент; това бе често използвана тактика, когато преговаряха и търгуваха с другите пещери. Айла също изглеждаше спокойна и самоуверена, ала Първата сред служителките не можеше да каже със сигурност, че наистина се чувства така. Все още не познаваше чужденката достатъчно добре и тя бе загадка за нея в много отношения, ала това пък я правеше още по-интересна.

— Ако си готова, бихме искали да дойдеш по-близо до огнището — каза Джондалар, усмихвайки се нетърпеливо.

Дебелата жена се надигна от възглавничките, на които седеше, и пристъпи към къта за готвене. Джондалар веднага взе възглавничките и ги сложи до огнището, но зеландони остана права.

— По-добре да седнеш, зеландони — каза младият мъж. — След като загасим изцяло огъня, тук ще стане тъмно като в рог.

— Както кажеш — кимна жената и се настани върху възглавничките.

Мартона и Уиламар взеха своите възглавнички и също седнаха, а през това време по-младите събраха всички маслени лампи и ги наредиха около огнището. Останалата част от жилището мигом потъна в мрак.

— Всички готови ли са? — попита Джондалар и когато тримата, седнали кимнаха, останалите започнаха да гасят малките пламъчета. Никой не продума, докато огньовете един по един помръкваха, а мракът постепенно пропълзя навсякъде, спускайки непрогледната си пелена над всичко наоколо. Дони неволно потръпна. Да, във всяко жилище се случваше огънят да изгасне от време на време, ала тя никога досега не бе ставала свидетел на преднамерено задушаване на животворното сияние. Сякаш предизвикваха съдбата.

След малко обаче очите й привикнаха към тъмнината и дони си даде сметка, че мракът не бе непрогледен. Да, все още не можеше да види очертанията на собствената си длан, дори да я размахаше пред очите см, ала под общия каменен покрив проникваше светлината от огньовете на другите семейства. Макар и да се процеждаше едва-едва, присъствието й действаше успокояващо и прогони мрачните мисли от съзнанието й.

Изведнъж съвсем наблизо проблесна искра, която заслепи очите й, привикнали към тъмнината. Тя се задържа достатъчно дълго, за да озари лицето на Айла, след което прерасна в неуверено пламъче, на което му трябваха само няколко секунди, за да се разгори.

— Как направихте това? — попита дебелата жена.

— Кое? — усмихна се широко Джондалар.

— Как запалихте огъня толкова бързо? — Зеландони видя, че вече всички се усмихваха.

— Тайната е в огнения камък! — каза младият мъж и й подаде едно парче. — Когато го удариш с кремък, се получава устойчива и силна искра, която можеш да превърнеш в пламък, стига да имаш суха прахан под ръка. Ей сега ще ти покажа как става.

Той загреба шепа прахан, смесвайки я с изсушените треви и настърганата дървесна кора, а Първата стана от мястото си и се разположи на пода точно пред огнището. Предпочиташе да седи на по-високи места, защото беше по-лесно да става, ала това не означаваше, че не можеше да седне на земята, ако се налагаше. В момента случаят бе точно такъв. Джондалар й показа как се прави, след което й даде камъните. Тя направи няколко безрезултатни опита, като се мръщеше все повече при всеки следващ неуспех.

— Не се притеснявай, ще разбереш — окуражи я Мартона. — Айла, защо не й покажеш?

Русокосата жена взе кремъка и железния пирит и веднага произведе искра, която възпламени праханта и изсушените треви. Тя показа на зеландони положението на ръцете си, след което загаси пламъчето и й подаде отново камъните.

Дебелата жена ги пое и тъкмо понечи да ги удари, когато Айла я спря и промени позицията на дланите й. Първата опита отново и успя да произведе искра, която падна близо до праханта, но не можа да я възпламени. Удари ги пак и този път искрата намери праханта. Оттук нататък всичко беше лесно. Тя приближи връзката изсушени треви до лицето си, духна ги и искрата засия в червено. Щом духна повторно, тя се превърна в трепкащо пламъче, а когато потрети, настърганата дървесина се възпламени и огънят обхвана както по-малките парчета дърво, така и по-големите. Едва тогава дони се усмихна и седна на мястото си, доволна от постигнатото.

Другите също се усмихваха и веднага започнаха да я обсипват с поздравления.

— Бързо се научи! — възкликна Фолара.

— Знаех си, че ще се справиш — каза Джондалар.

— Нали ти казах, че ще разбереш — засмя се Мартона.

— Браво! — бе най-лаконичен Уиламар.

— А сега опитай отново — рече Айла, а Мартона допълни:

— Да, това е добра идея!

Първата сред служителките на Майката послушно направи това, което й казаха. Тя запали огън за втори път, ала при третия опит се затрудни и се наложи Айла да й покаже как да удари камъните под различен ъгъл. След като запали успешно огън три пъти подред, тя се изправи, върна се на старото си място, разположи се отново върху възглавничките и погледна към Айла.

— Ще се упражнявам вкъщи — усмихна се тя. — Първия път, когато го правя пред хората, искам да съм абсолютно сигурна в себе си. Ще ми кажеш ли къде се научи да правиш това?

Русокосата жена й разказа как бе взела разсеяно един камък от скалистия склон на долината, където се бе установила, за да си направи нов инструмент, с който да замени счупения. След като ударила с него обаче, зърнала искрата и едва забележимата струйка дим, и тъй като огънят й бил изгаснал, решила да пробва дали ще успее да го запали по този начин. За голяма нейна изненада успяла.

— Вярно ли е, че наоколо има от тези огнени камъни? — попита дони.

— Да — отвърна развълнувано Джондалар. — Ние събрахме всички, които намерихме в долината на Айла, като се надявахме, че ще открием и други по време на пътешествието ни. Това не стана, ала веднъж Айла спря да пие от един малък ручей в Гористата долина и намери няколко там. Не бяха много, но съм сигурен, че там, където има малко, ще се намерят и повече.

— Звучи логично — каза зеландони. — Надявам се да си прав.

— Ще бъдат изключително ценни за търгуване — изтъкна Уиламар.

Зеландони се намръщи. Мислеше си колко по-въздействащи биха станали церемониите й с помощта на тези камъни, ала това означаваше да ги държи в тайна от другите, което едва ли бе възможно.

— Навярно си прав, търговецо, но не съвсем — каза тя.

— Бих предпочела да ги запазим в тайна — поне на първо време.

— Защо? — попита Айла.

— Могат да се окажат доста полезни за някои церемонии — рече Първата.

Изведнъж Айла си спомни онзи момент, когато Талут бе свикал събор, за да обяви осиновяването й от мамутоите. За голяма изненада и на Талут, и на Тюли — братът и сестрата предводители на Лъвския бивак — един човек бе възразил. Едва когато направиха импровизирана, но въздействаща демонстрация на паленето на огън с кремък, обещавайки му да го посветят в тази тайна, Фребек отстъпи.

— Права си — въздъхна русокосата жена.

— Кога ще мога да кажа на приятелите си? — попита Фолара. — Майка ме накара да обещая, че няма да казвам на никого, ала страшно искам да им покажа!

— Майка ти е постъпила мъдро — рече зеландони. — Обещавам, че ще имаш възможност да им покажеш, но трябва да проявиш малко търпение. Това е твърде важно и трябва да се поднесе внимателно на хората, затова ще бъде най-добре да изчакаш. Ще можеш ли?

— Естествено — вдигна рамене момичето. — Как мога да ти откажа, зеландони?

— Имам чувството, че за тези няколко дни, откакто пристигнаха, имаше повече церемонии и събори, отколкото през цялата изминала зима — изтъкна Солабан.

— Пролева ме помоли да помогна и добре знаеш, че няма да й откажа — обясни Рамара, — както и ти не би отказал на Джохаран. Джарадал все си играе с Робенан и нямам нищо против да ги наглеждам.

— След ден-два тръгваме за Летния събор — каза мъжът й. — Тази работа не може ли да почака, докато стигнем дотам?

Той бе разпилял сума ти неща на пода на жилището им и тъкмо се мъчеше да реши какво да вземе със себе си. Бе отлагал приготовленията за събора до последния момент и сега искаше да подреди спокойно багажа си, без да го смущават играещи си наоколо дечурлига.

— Мисля, че по някакъв начин е свързано с бракосъчетанието им — каза Рамара.

Тя се замисли за нейните собствени брачни обреди и се загледа в тъмнокосия си съпруг. Той имаше най-тъмната коса в Деветата пещера и когато го видя за пръв път, хареса контраста с нейния блед тен и руси коси. Косата на Солабан бе почти черна, макар че очите му бяха сини, а кожата му беше толкова светла, че често изгаряше на слънцето, особено в началото на летния сезон. Също така си бе помислила, че той е най-хубавият мъж в пещерата — дори и в сравнение с Джондалар. Когато беше по-млада, също като повечето жени и тя бе хлътнала по русия красавец с необикновените сини очи, ала научи какво е любов едва когато срещна Солабан. Джондалар не изглеждаше толкова привлекателен след завръщането си — може би защото отдаваше цялото си внимание на Айла, — а и русокосата чужденка й ставаше все по-симпатична.

— Не могат ли да се оженят като всички останали? — попита намръщено Солабан.

— Ами те просто не са като всички останали — усмихна се жената. — Джондалар се върна от продължително пътешествие, от което никой не очакваше да се завърне, а Айла даже не е зеландонийка. Ала доколкото подочух — заговори съзаклятнически Рамара, — много искала да стане.

— Когато се омъжи за него, ще стане същата като зеландонийките — изсумтя Солабан. — Защо трябва да се провежда тази церемония по приобщаването?

— Не е същото — поклати глава жената. — Добре знаеш, че бракосъчетанието няма да я направи зеландонийка. Тя ще бъде „Айла от мамутоите, омъжена за Джондалар от зеландониите“. Където и да я представят, всички ще я гледат като чужденка.

— То, стига само да си отвори устата и веднага се разбира, че е чужденка — въздъхна мъжът. — Дори и да стане зеландонийка, това няма да се промени.

— Напротив — възрази Рамара. — Може да говори като чужденка, но когато хората я срещат, ще знаят, че вече е зеландонийка.

Тя се загледа в сечивата, оръжията и дрехите, покрили всяка плоска повърхност. Познаваше съпруга си и разбираше истинската причина за раздразнението му, а тя нямаше нищо общо с Айла и Джондалар. Ето защо се усмихна и рече:

— Ако не вали, ще заведа децата до долината на Горската река, за да се порадват на конете. Всички малчугани харесват това. Не им се удава често възможност да видят животни толкова отблизо.

Солабан се намръщи още повече:

— Това означава ли, че ще трябва да останат тук?

— Не мисля така — отвърна му Рамара. — Възнамерявах да отида до другия край на заслона, където всички са заети с готвене и приготовления, и да помогна на майките, като наглеждам децата им. Момчетата могат да си поиграят с други хлапета на тяхната възраст. Пролева ме помоли да се грижа за Джарадал и не искам да я разочаровам. Освен това знаеш колко трябва да внимава човек с децата, особено когато са на възрастта на Робенан. Тепърва започват да стават независими и им се приисква да направят нещо съвсем сами. — Жената видя как намръщената физиономия на мъжа й постепенно се разведрява. — Гледай обаче да свършиш преди церемонията, защото след това ще се върна с децата.

Солабан погледна първо към многобройните вещи, разпилени по земята, след което към множеството изделия от кост, рога и мамутски бивни, наредени по лавиците, и поклати глава. Не знаеше какво точно да вземе със себе си, но това се повтаряше всяка година.

— Добре — каза накрая. — Ще гледам да подредя всичко по най-бързия начин, за да реша какво да взема за Летния събор за мен и какво ще занеса за търгуване. — Освен, че беше един от най-близките помощници на Джохаран, Солабан бе изключителен майстор на дръжки за различни сечива, особено за ножове.

— Мисля, че всички вече са тук — каза Пролева. — И спря да вали.

Джохаран кимна, излезе изпод навеса, който ги пазеше от дъжда, и застана на платформата в далечния край на заслона. Той се загледа в хората, които се бяха струпали наоколо, след което се усмихна на Айла.

Русокосата жена отвърна на усмивката му, но се чувстваше доста напрегната. Тя погледна към Джондалар, който наблюдаваше как множеството се скупчва около високия камък.

— Не бяхме ли тук неотдавна? — заяви Джохаран с иронична усмивка. — Когато ви я представих за пръв път, не знаехме много за Айла, освен че е пътувала дотук с брат ми Джондалар и води със себе си животни, които й се подчиняват. Ала ето, че за краткото време, откакто е тук, научихме много за Айла от мамутоите.

— Навярно всеки от вас е очаквал, че Джондалар възнамерява да се ожени за жената, която доведе със себе си, и това се оказа самата истина. Те ще се присъединят към нас на първите брачни церемонии по време на Летния събор, а след като се бракосъчетаят, ще заживеят с нас в Деветата пещера, за което ги приветствам.

Сред множеството се разнесоха одобрителни възгласи.

— Но Айла не е зеландонийка — продължи Джохаран. — Когато един зеландониец се жени за някого, който не принадлежи към нас, обикновено това се съпровожда от редица обичаи и преговори между нас и неговия народ. В случая с Айла обаче мамутоите живеят толкова далеч, че трябва да пътуваме повече от година, за да се срещнем с тях, а да си кажа правичката, вече съм прекалено възрастен, за да предприемам подобни пътешествия.

Голяма част от хората се засмяха при тези думи и множеството видимо се оживи.

— Одъртя, Джохаран, а, старче? — извика един млад мъж от тълпата.

— Почакай да натрупаш годинки като мен — подвикна един беловлас старец. — Тогава ще разбереш какво е старост.

Джохаран изчака хората да се успокоят, преди да продължи:

— След като двамата се бракосъчетаят, повечето хора ще започнат да я възприемат като Айла от Деветата пещера на зеландониите, ала Джондалар предложи Деветата пещера да я приеме като зеландонийка преди брачните обреди. С други думи, той иска да я осиновим. Това ще улесни брачните церемонии и ще ги направи по-малко смущаващи, защото няма да се налага да молим всеки от присъстващите на Летния събор за разрешение това бракосъчетание да бъде осъществено.

— Тя какво иска? — провикна се една жена.

Всички погледи мигом се насочиха към нея. Айла преглътна тежко, след което, напрягайки се да произнесе правилно всяка дума, рече:

— Повече от всичко на света искам да бъда зеландонийка и да се омъжа за Джондалар.

Въпреки усилията си обаче тя не можа да предотврати необичайното звучене на думите и никой от тези, които я чуха, не би могъл да не си даде сметка за чуждия й произход; ала това простичко изявление, изречено с такава чистосърдечност и убеденост, веднага спечели сърцата на повечето от присъстващите.

— Тя е изминала дълъг път, за да дойде тук — извика някакъв мъж.

— Заслужава да бъде зеландонийка! — изтъкна една жена.

— Какво е положението й? — провикна се Ларамар.

— Ще има същото положение като Джондалар — веднага отвърна Мартона. Очакваше този мъж да започне да създава проблеми и вече бе подготвена.

— Джондалар има високо положение в Деветата пещера, защото ти си му майка — изрече на висок глас производителят на барма, — но ние не знаем нищичко за нея, освен това, че е била отгледана от плоскоглавци!

— Айла е била осиновена от високопоставения Мамут, който е нещо като техния зеландони — обясни Мартона. — Щяла е да бъде осиновена от вожда, ала Мамут е поискал той да я осинови.

— Защо всеки път има някой, който е против? — обърна се Айла към Джондалар на езика на мамутоите. — Пак ли ще трябва да палим огън с огнения камък, за да го склоним, както беше с Фребек в Лъвския бивак?

— Фребек беше свестен човек — измърмори Джондалар. — Докато Ларамар не ми изглежда такъв.

— Това го казва тя — изтъкна Ларамар. — Откъде да знаем, че не лъже?

— Защото и синът ми е бил там и потвърждава думите й — отвърна Мартона. — Нашият вожд — Джохаран — не подлага това на съмнение.

— Джохаран е част от семейството ви — изсумтя производителят на барма. — Естествено, че няма да се съмнява — нали е брат на Джондалар! Тя ще стане част от семейството ви и затова всички вие искате да има високо положение.

— Не мога да разбера защо си толкова зле настроен към Айла, Ларамар — чу се някакъв глас от другия край на тълпата. Хората се обърнаха и бяха изненадани да видят Стелона. — Ако не беше тя, най-малката дъщеря на жена ти щеше да умре от глад. Ти не ни каза, че Тремеда се е разболяла и е изгубила млякото си, нито пък че Ланога се опитва да храни бебето с мачкани корени. Айла беше тази, която ни уведоми, и се съмнявам, че изобщо си знаел за това. Зеландонийките не могат да оставят едно зеландонийско дете да умре от глад. Благодарение на Айла няколко майки се събрахме и започнахме да кърмим Лорала, като състоянието й се подобрява с всеки изминал ден. Аз съм готова да подкрепя Айла, ако тя има нужда от помощта ми, защото е жена, с която зеландониите биха се гордели!

Няколко други жени също заговориха, защитавайки чужденката — всяка от тях държеше бебе в ръцете си. Историята за Айла и бебето на Тремеда започна бързо да се разпространява сред тълпата, но не всеки разбираше истинския характер на „болестта“ на Тремеда. Това обаче нямаше чак такова значение — важното беше, че млякото й бе секнало и че бебето отново получаваше майчина кърма.

— Имаш ли други възражения, Ларамар? — попита Джохаран. Мъжът поклати глава и отстъпи назад. — Има ли някои възражения против приобщаването на Айла към Деветата пещера на зеландониите? — Чу се недоволен ропот, ала никой не се осмели да заговори на всеослушание. Джохаран се наведе и подаде ръка на русокосата жена, помагайки й да се качи при него, след което отново се обърна към хората: — Тъй като неколцина от нас изявиха желанието си да я подкрепят и няма никакви възражения, нека ви представя Айла от Деветата пещера на зеландониите, бивш член на Лъвския бивак на мамутоите, дъщеря на огнището на Мамут, избрана от Духа на Пещерния лъв, закриляна от Пещерната мечка, приятел на конете Уини и Рейсър и на четириногия ловец Вълчо. — Вождът бе говорил с Джондалар, за да се увери, че е запомнил правилно всичките й имена и връзки. — И която скоро ще се омъжи за Джондалар — добави Джохаран, — Сега хайде да пируваме!

Двамата слязоха от Говорещия камък и докато вървяха към отреденото за гощавка място, хората непрекъснато ги спираха, представяха се и отрупваха Айла с поздравленията си.

Обаче имаше един човек, който нямаше никакво желание да я поздравява. Ларамар не се смущаваше лесно, ала сега набързо му бяха затворили устата и това никак не му харесваше. Преди да напусне множеството, той хвърли на Айла поглед, изпълнен с толкова злоба и неприязън, че тя изтръпна. Мъжът не знаеше, че зеландони също го видя. Когато стигнаха до мястото, където се поднасяше храната, забелязаха, че бармата на Ларамар също се предлага, ала този, който я наливаше, беше най-големият син на съпругата му — Бологан.

Хората тъкмо започнаха да се хранят, когато отново заваля. Повечето се разположиха под скалния навес, за да се насладят необезпокоявани от дъжда на гощавката, а други седнаха на каменните блокове и пъновете, специално донесени тук за такива случаи. Зеландони настигна Айла, която вървеше към семейството на Джондалар, и я потупа по рамото.

— Боя се, че си създаде враг в лицето на Ларамар — рече тя.

— Съжалявам за това — отвърна русокосата жена. — Не исках да му създавам неприятности.

— Ти не си му създала неприятности — заяви Първата. — Той се опитваше да ти създаде проблеми и да унижи Мартона и семейството й, ала вместо това сам се изложи. Опасявам се обаче, че ще се опита да обвини теб за това.

— Защо му е притрябвало да унижава Мартона? — попита Айла.

— Защото той е най-ниско поставеният член на Деветата пещера на зеландониите, а тя и Джохаран са тези с най-високо положение — обясни дони. — Предния ден Ларамар успя да я уличи в грешка, което е доста трудно, както сама знаеш. Навярно това му е създало временна илюзия за превъзходство и това толкова му е харесало, че е решил да опита отново.

Русокосата жена се намръщи.

— Мисля, че е искал да засегне не само Мартона — въздъхна тя. — Аз също направих грешка онзи ден.

— Какво искаш да кажеш? — свъси вежди зеландони.

— Когато отидох в жилището му, за да покажа на Ланога как да приготвя храна за бебето и да го къпе, Ларамар се прибра — заразказва годеницата на Джондалар. — Сигурна съм, че изобщо не е знаел за пресъхването на млякото на жена му, нито пък за нараняванията на Бологан. Това ме ядоса; аз изобщо не го харесвам. Вълчо беше с мен и щом Ларамар го видя, се изплаши. Той се опита да прикрие страха си, а аз изведнъж се почувствах като водач на вълча глутница, който иска да постави някой ниско поставен вълк на мястото му. Знаех си, че не бива да го правя — така само го настроих още повече срещу мен.

— Така ли правят водачите на глутниците? — учуди се Първата. — Поставят ниско поставените вълци на мястото им? Откъде знаеш?

— Преди да се науча да ходя на лов за дивеч, се научих да ходя на лов за хищници — каза Айла. — Прекарвах цели дни в наблюдение на привичките им. Ето защо Вълчо може да живее сред хората. Вълчите навици не са много по-различни от нашите.

— Удивително! — възкликна Първата. — Опасявам се, че си права. Накарала си го да се почувства зле, макар че вината не е само твоя. На погребението ти бе сред най-високопоставените жители на Деветата пещера, където според мен ти беше мястото; Мартона също е на моето мнение. А Ларамар искаше да бъдеш там, където според него ти беше мястото — или казано с други думи, зад него. До известна степен и той бе прав.

Русокосата жена я изгледа въпросително и Първата продължи:

— На погребение всички членове на Пещерата вървят пред гостите. Ти обаче не си нито гост, нито посетител. Сложихме те сред зеландони, защото си знахарка, а те винаги вървят най-отпред. После ти беше с Джондалар и неговото семейство, където, както всички вече ще се съгласят, също принадлежиш. На погребението Ларамар повдигна този въпрос пред Мартона и я хвана неподготвена, в резултат на което се е почувствал победител. После, без дори да го съзнаваш, ти си го поставила на мястото му. Навярно се е надявал да ви го върне на двете чрез Мартона, но явно я е подценил.

— Ето те и теб — каза Джондалар. — Тъкмо си говорехме за Ларамар.

— Както и ние — усмихна се Айла, ала се съмняваше, че техният разговор е достигнал до същите прозрения. Отчасти заради това, което бе сторила, отчасти поради обстоятелства, за които не знаеше, си бе създала враг. „Поредният“, помисли си с горчивина. Не бе искала да засегне никой от народа на Джондалар, ала ето че за краткия период, откакто беше тук, бе настроила двама души срещу себе си. Ларамар и Марона. Внезапно Айла си даде сметка, че не бе виждала бившата годеница на Джондалар от доста време и се запита къде ли можеше да е.