Каменоделецът

Глава 1

Днес уловът на омари e далеч по-различен отпреди. Вместо да попадат в ръцете на отрудените рибари, големите черни раци служат за забавление на летовниците по време на едноседмичната им почивка, които дори не спазват никакви правила. На какво ли не се бе нагледал през годините. Как тихомълком вадеха специални четки от джобовете си, за да отделят хайвера от женските омари с едничката цел да прикрият нарушението, как издърпваха чужди клетки от морето или дори се гмуркаха и ги изпразваха още във водата. Понякога се чудеше накъде е тръгнал този свят, след като дори рибарите вече нямаха капка почтеност. Веднъж дори откри бутилка коняк в клетката си, един вид компенсация за отмъкнатия улов. Явно въпросният крадец не бе лишен напълно от чувство за дълг или, най-малкото, си падаше шегаджия.

Франс Бенгтсон въздъхна дълбоко и продължи да тегли клетките си. Лицето му веднага светна, когато забеляза, че още в първата се мъдреха два големи омара. Познаваше пътеките им и бе набелязал няколко тайни места, където клетките му се пълнеха всяка година.

Вече три от клетките бяха на брега, а до тях се извисяваше купчина от скъпоценните раци. Той самият не разбираше защо цената на омарите е толкова висока. Не че не бяха вкусни, но ако трябваше да избира, определено щеше да предпочете херинга за вечеря. Хем е по-вкусна, хем е по-евтина. Едно беше ясно – приходът от улова на омари е дългоочаквана добавка към лятната му пенсия.

Последната клетка се позапъна и той опря крака в перилата, за да хване въжето по-здраво. Усети как тя полека взе да се издига нагоре. Дано да не се е повредила. Наведе се през борда на старата си лодка, за да провери как изглежда. Вместо клетката обаче над развълнуваната морска повърхност се показа призрачно бяла ръка, която сякаш се устреми нагоре към небето.

В първия миг понечи да пусне въжето и да остави тайнственото тяло, каквото и да бе то, отново да изчезне в морската бездна заедно с клетката и всичко останало. След това обаче дългогодишният му опит на рибар си каза думата и той продължи да тегли. Все още бе силен и жилав. Наложи се да впрегне цялата си сила, за да издърпа зловещата находка през борда. Опомни се едва когато бледото, безжизнено мокро тяло се строполи на дъното на лодката. Та това беше дете. Момиче. Косата му бе полепнала по лицето, а устните му се синееха като втренчените в небето очи.

Франс Бенгтсон се надвеси през борда и повърна.

На Патрик му се струваше, че никога не е бил по-уморен. Всичките му илюзии, че новородените непрекъснато спят, се разбиха на пух и прах още през първите два месеца. Прокара ръце през късата си кестенява коса, но сънят го налегна още по-силно. Не искаше дори и да си помисли как се чувства Ерика. Поне не му се налагаше да кърми час по час нощем. Напоследък много се притесняваше за нея. Не я бе виждал да се усмихва, откакто се прибраха от родилното отделение, а под очите ѝ имаше дълбоки тъмни кръгове. Беше му трудно да я оставя сутрин сама с Мая, когато погледнеше в изпълнените ѝ с отчаяние очи, но същевременно изпитваше истинско облекчение от предстоящата среща с познатия му свят, изпълнен с възрастни. Обичаше Мая повече от всичко на света, но откакто тя се появи в дома им, животът им се обърка. Струваше му се, че е попаднал в някаква чужда и мрачна вселена, където зад всеки ъгъл го дебнеха нови стресови ситуации. Защо не спи? Защо плаче? Дали не е претоплена? Какви са тези странни пъпки? С престъпниците му беше лесно – знаеше отлично как да постъпи с всеки един от тях.

Втренчи се с празен поглед в листовете и се опита да прогони мъглата, обгърнала съзнанието му, за да успее да свърши поне малко работа днес. В следващия миг телефонът иззвъня и Патрик буквално подскочи. Прозвучаха три сигнала, преди да се съвземе от първоначалния шок и да вдигне слушалката.

– Патрик Хедстрьом на телефона.

След десет минути вече бе грабнал якето си от закачалката до вратата и тичаше към стаята на Мартин Молин.

– Мартин, някакво старче е извадило труп с клетката си за омари.

– Къде? – попита Мартин учудено.

След тази драматична информация полицейското управление на Танумсхеде се пробуди от делничния си унес.

– До Фелбака. При кея до площад „Ингрид Бергман“. Трябва да тръгваме. Линейката вече е на път.

Мартин нямаше нужда от повторна покана. Принуден от мрачното октомврийско време, той също облече якето си и последва Патрик до колата. Изминаха бързо разстоянието до Фелбака и Мартин се хващаше уплашено за дръжката над вратата всеки път щом колата лизваше крайпътния бордюр при по-острите завои.

– За удавяне ли става въпрос? – попита Мартин.

– Откъде, по дяволите, бих могъл да знам? – сопна му се Патрик и в същия миг съжали за острия си тон. – Извинявай, почти не съм спал тази нощ.

– Няма нищо.

Мартин веднага бе готов да му прости, като виждаше колко изтощен бе Патрик през последните седмици.

– Знаем само, че тялото ѝ е намерено преди един час. Старчето смята, че е твърде добре запазено, за да е лежало дълго във водата, но то ще си покаже – промълви Патрик и се спусна надолу по хълма Галербакен към кея и привързаната към него лодка.

– Тя?

– Да, момиче е, дете.

– О, по дяволите – изруга Мартин и се ядоса на себе си, че не се довери на шестото си чувство днес и не остана в леглото при Пия, вместо да отиде на работа.

Паркираха при кафене „Брюган“1 и забързаха към лодката. Колкото и невероятно да беше, новината все още не се бе разпространила; не бе плъзнала наоколо и не се наложи да разбутват тълпа от любопитни зяпачи.

1 От шведски – кей. – Б. пр.

– В лодката е – каза старчето, пресрещайки ги при кея. – Оставих я да лежи там, за да не я докосвам излишно.

Бледността на стареца не учуди Патрик. И той самият придобиваше подобен вид всеки път когато имаше работа с мъртъвци.

– Къде точно я извадихте – попита той и така поотложи срещата с трупа.

Усети, как стомахът му се разбунтува, още преди да е видял мъртвото момиче.

– При остров Поршхолмен. От южната страна. Беше се увила във въжето на петата ми клетка. Иначе можеше и изобщо да не я открием. Особено ако теченията я бяха отнесли навътре в морето.

Патрик не се изненада от думите на стареца, който беше добре осведомен за всичко, що се отнася до удавниците. Всички от по-старото поколение знаеха, че труповете първо потъват на дъното, а след това, изпълнени с газове, бавно се издигат на повърхността, преди отново да се спуснат в дълбините и завинаги да изчезнат в тях. В миналото мнозина рибари срещаха смъртта в морската вода и Франс със сигурност бе участвал в търсенето на злощастните си другари.

Следващите думи на рибаря потвърдиха това.

– Едва ли е престояла дълго във водата. Тялото ѝ все още не е олекнало достатъчно, за да изплува на повърхността.

Патрик кимна.

–Това вече го казахте по телефона. Най-добре е да отидем да го видим.

Двамата с Мартин тръгнаха бавно редом към другия край на кея, където беше вързана лодката. Едва когато се приближиха до борда, видяха проснатото на дъното тяло. Момичето лежеше по корем и се виждаше само разпиляната мокра коса.

– Ето я и линейката. Ще изчакаме екипа, те да я обърнат.

Мартин кимна. Луничките и червената му коса буквално аленееха на фона на пребледнялото му лице. Едва се сдържаше да не повърне.

Сивото небе и засилващият се вятър създаваха мрачно настроение. Патрик махна на момчетата от линейката, които бавно свалиха носилката и тръгнаха към тях.

– Удавила ли се е? – попита единият от тях и кимна към лодката.

– Да, така изглежда – отвърна Патрик. – Не мога да кажа нищо повече преди аутопсията. С нищо не можем да ѝ помогнем. Трябва само да транспортирате тялото до болницата.

– Да, знаем – каза момчето. – Нека я сложим на носилката.

Патрик не възрази. Няма по-голям кошмар от това, да разследваш нещастни случаи с деца. Но след раждането на Мая това усещане се бе засилило стократно. Сърцето го прободе при мисълта за очакващите го задължения. Веднага щом идентифицират трупа, ще му се наложи да посети родителите ѝ и да разбие живота им.

Момчетата от линейката вече бяха скочили в лодката и се подготвяха да свалят тялото на кея. Едното от тях внимателно обърна мъртвото дете по гръб. Мократа му коса се разстла по дъските като ветрило около бледото личице, а стъклените очи на момичето сякаш се взираха в пробягващите по небосклона сиви облаци.

В първия миг Патрик извърна лице, но след това прояви воля и погледна към момичето. И изведнъж сърцето му се сви.

– О, не, по дяволите!

Мартин го изгледа учудено и се досети.

– Познаваш ли я?

Патрик само мълчаливо кимна.

Стрьомстад, 1923

Никога не би изрекла тази мисъл на глас, но понякога се радваше, че майка ѝ е починала по време на раждането ѝ. Сега баща ѝ беше само неин. Майка ѝ не би позволила така лесно да го върти на малкия си пръст, поне с такова впечатление бе останала от чуждите разкази за нея. Баща ѝ нямаше сърце да откаже каквото и да било на осиротялата си дъщеря. Агнес бе напълно наясно с тази му слабост и се възползваше от нея при всеки удобен случай. Мнозина роднини и приятели на баща ѝ с най-добри намерения неведнъж се бяха опитвали да му отворят очите, но при всяко негово уклончиво „не“, любимата му дъщеря с красиво лице и големи очи проливаше по някоя сълза и успяваше, рано или късно, да го накара да се смили над нея и да изпълни желанието ѝ.

В резултат на това едва деветнайсетгодишна, Агнес беше вече една изключително разглезена млада дама, а повечето от често сменящите се приятелки не биха се поколебали да признаят, че в душата ѝ се таи доста злост. Поне така говореха момичетата. Момчетата обикновено не забелязваха нищо друго освен хубавото личице, големите очи и дългата ѝ гъста коса, с които омагьосваше и баща си.

Къщата им в Стрьомстад бе сред най-разкошните пос-тройки в малкото градче. Беше разположена високо в полите на планината, с изглед към морето. Можеха да си я позволят благодарение на наследството на богатата ѝ майка и на парите, които баща ѝ изкарваше от каменната кариера. Веднъж бяха на косъм да я загубят. Случи се през 1914 година, по време на стачката на каменоделците, които възроп-таха срещу политиката на големите компании. Не след дълго обаче размириците се поуспокоиха, а търговията с камъни процъфтя след войната и сега дори кариерата в Крукстранд край Стрьомстад работеше с пълен капацитет, за да успее да задоволи поръчките от Франция.

Агнес не се интересуваше особено откъде идват парите на баща ѝ. Бе родена в богато семейство и винаги се радваше на охолен живот. Нямаше значение дали парите са наследени, или заработени с тежък труд, стига да може да си купува с тях бижута и красиви дрехи. Беше наясно, че малцина одобряваха отношението ѝ към живота. Родителите на майка ѝ се бяха ужасили от избора на дъщеря си. Някакъв новоизлюпен богаташ с беден произход. Майка му и баща му не бяха хора от сой и никак не се вписваха в атмосферата на пищните приеми. Канеха ги на гости отделно в тесен семеен кръг. Дори и тогава срещите им бяха ужасно неловки. Горките хорица нямаха ни най-малка представа как да се държат в изисканите салони и не можеха да предложат никакви интересни теми за разговор. Родителите на майка ѝ така и не можаха да разберат какво бе намерила дъщеря им в Аугуст Шернквист, чиято истинска фамилия беше всъщност Першон. Не можеше да ги заблуди с опита си да се изкачи по обществената стълбица с помощта на новото си име. Поне внучето им носеше известна радост и те се състезаваха с баща му как да го поглезят най-добре.

– Миличка, отивам в кантората.

Агнес се обърна, когато усети, че баща ѝ влиза в стаята. Бе решила да посвири на рояла, седнала с лице към прозореца, най-вече защото знаеше колко добре изглежда в тази поза. Тя определено не беше особено музикална. Въпреки скъпите уроци, на които ходеше от малка, едва успяваше да се справи с нотите пред себе си.

– Татко, какво реши за роклята, която ти показах оня ден?

Агнес погледна умолително баща си и веднага усети вътрешната му борба между желанието да каже „не“ и пълната липса на воля да го стори.

– Скъпа, та нали наскоро ти донесох рокля от Осло...

– Но тя е подплатена. Татко, нали разбираш, че не бих могла да я облека на банкета в събота в тази жега?

Агнес сбърчи ядно вежди в очакване на ответната реакция. Дори баща ѝ да започнеше да се дърпа, винаги можеше да изкриви устни и в краен случай да пророни някоя сълза. Това обикновено вършеше работа. Той изглеждаше уморен и едва ли щеше да се наложи да използва повече хитрини. Предположението ѝ се оказа правилно.

– Добре, иди да я поръчаш утре. Но да знаеш, че косата ми ще побелее от теб.

Той поклати глава, но щом Агнес заприпка към него и го целуна, по лицето му се разля усмивка.

– Да, да, хайде, продължавай да се упражняваш. Като нищо може да те помолят да посвириш в събота, така че е добре да си подготвена.

Агнес седна доволна на столчето и послушно продължи да свири. Представи си как всички погледи са устремени към нея, а тя седи пред рояла, под светлината на свещите, облечена в новата си червена рокля.

Мигренозната болка най-сетне попремина. Железният обръч около челото ѝ постепенно се поразхлаби и жената предпазливо отвори очи. На горния етаж цареше пълна тишина. Истински рай. Шарлот се обърна на другата страна и замижа. С радост усети как болката все повече намалява и цялото ѝ тяло се отпусна.

Полежа още малко, преди бавно да се надигне и да седне на ръба на леглото, за да помасажира слепоочията си. Все още я наболяваха леко след атаката. От опит знаеше, че неприятното усещане щеше да се задържи поне още няколко часа.

Албин сигурно още спеше на горния етаж. Затова можеше с чиста съвест да поизчака, преди да се качи при него. Бог вижда, че сега се нуждае от повече почивка. Последните няколко месеца бяха толкова напрегнати, че мигрената ѝ се обаждаше все по-често, а силната болка я изцеждаше напълно.

Реши да се обади на посестримата си по съдба и да провери как се чувства. Собствените ѝ проблеми не ѝ пречеха да се притеснява за Ерика. Познаваха се отскоро. Няколко пъти се засякоха навън с детските колички и се заговориха. Ерика разхождаше Мая, а Шарлот – осеммесечния си син Албин. Разбра се, че живеят съвсем наблизо една до друга, и така започнаха да се срещат почти всеки ден. Шарлот изпитваше искрено безпокойство за душевното състояние на новата си приятелка. Наистина не познаваше Ерика, преди да стане майка, но интуицията ѝ подсказваше, че приятелката ѝ е твърде апатична и унила напоследък. Шарлот дори намекна на Патрик, че Ерика може би страда от следродилна депресия, но той не ѝ обърна внимание. Смяташе, че просто им липсва опит и всичко постепенно ще се нареди.

Шарлот протегна ръка към телефона на нощното шкафче и набра номера на Ерика.

– Здравей, Шарлот е.

Гласът на Ерика прозвуча някак сънено и глухо и засили безпокойството на приятелката ѝ. Нещо не беше наред. Дори никак.

След малко в гласа на Ерика се появи по-весела нотка. Шарлот се наслаждаваше на последните минути спокойс-твие, преди да се върне към неизбежните си задължения на майка и да се качи на горния етаж с очакващия я там хаос.

Ерика сякаш прочете мислите на Шарлот и я попита докъде са стигнали с търсенето на нова къща.

– Доникъде. Имам чувството, че Никлас работи денонощно. Все не може да намери време, за да отидем на оглед. На всичкото отгоре в момента няма почти никакво предлагане, така че си оставаме закотвени тук.

Тежка въздишка последва думите ѝ.

– Всичко ще се нареди, ще видиш.

Ерика се опитваше да я успокои, но на Шарлот не ѝ се вярваше. С Никлас и децата вече от половин година се бяха преместили при майка ѝ и Стиг, а с това темпо на търсене на нов дом щяха да останат тук поне още толкова. Не бе сигурна, че може да издържи. На Никлас му беше лесно – той едва ли не нощуваше в лекарския кабинет. Шарлот обаче бе затворена с децата по цял ден и ежедневието ѝ бе същински ад.

На теория предложението на Никлас да приеме работата като личен лекар във Фелбака много ѝ допадна. След пет години в Удевала определено имаха нужда от смяна на обстановката. Та нали и Албин беше на път. Последният опит да спасят брака си. Нямаше по-подходящ момент от този да започнат начисто един съвсем нов живот. Колкото повече говореха за това, толкова по-примамливо им се струваше. А и самата мисъл, че родителите ѝ живееха наблизо и щяха да им помагат с гледането на децата, ѝ се струваше примамлива. Реалността обаче се оказа съвсем различна. Само след няколко дни Шарлот си спомни защо нямаше търпение да напусне родния си град преди години. Вярно, че някои неща се бяха променили към по-добро, но все още не бе готова да говори за тях с Ерика. Разкриеше ли тайната си, със семейството ѝ бе свършено.

Гласът на Ерика я върна към реалността.

– Как се разбирате с мамчето ти? Още ли те побърква?

– Меко казано. Каквото и да направя, все ѝ се струва погрешно. Или съм твърде строга с децата, или пък твърде мека, или прекалено ги навличам, или не ги обличам достатъчно. Ту ги недохранвам, ту ги тъпча. Все ми повтаря колко съм дебела и мързелива... И това е само началото на списъка. Вече направо ми се повдига.

– А как се държи с Никлас?

– О, съвсем различно. Никлас е олицетворение на съвършенството в нейните очи. Непрекъснато припка около него и му се докарва. Явно го съжалява, че е обречен да живее с такава непрокопсана съпруга. Винаги ще си остане сляпа за грешките и недостатъците му.

– Той не вижда ли как се отнася с теб?

– Нали ти казах, че никога не си е вкъщи. А и тя се държи по-мило с мен в негово присъствие. Знаеш ли какво ми каза вчера, когато проявих глупостта да му се оплача? „Шарлот, мила, не можеш ли да си затвориш очите?“ Да си затворя очите? Ако продължа да ги затварям така, с мен е свършено. Толкова ме ядоса, че оттогава не му говоря. Сега сигурно седи в кабинета си и се самосъжалява, че му се е паднала такава опърничава жена. Изобщо не е чудно, че тази сутрин главата ми щеше да се пръсне от болка.

Шарлот чу някакъв шум на горния етаж и с нежелание се изправи.

– Май трябва да отида при Албин. Иначе майка ми пак ще ми се прави на мъченица... Слушай, мисля да мина следобед на едно кафе. Надух ти главата с моите проблеми, а дори не те попитах как си. Скоро ще се видим.

Шарлот сложи слушалката, набързо се среса, пое си дълбоко въздух и се заизкачва по стълбата.

Не, това не беше нормално. Дори никак. Изчете безброй книги за бебета и как се променя животът на хората, като станат родители, но нито една от тях не успя да я подготви за реалността. По-скоро ѝ се струваше, че всички тези писания са част от огромен заговор. Авторите обясняваха надълго и нашироко за хормоните на щастието, за това, как родителите се пренасят на седмото небе от радост в мига, в който поемат новороденото на ръце, и как цялото им същество се изпълва с окриляваща любов веднага щом го зърнат за първи път. Вярно, тук-там се прокрадваше по някое признание, че бъдещите майки може би ще изпитват по-голяма умора, но дори и тези предупреждения бяха завоалирани с романтични думи и представляваха неизменна част от хвалебствената ода за майчинството.

Пълни глупости! След два месеца като майка Ерика бе убедена, че книгите са пълни с безсмислици и лъжи – същинска пропаганда! Никога преди не се бе чувствала толкова нещастна, уморена, ядосана, отчаяна и изтощена, както след раждането на Мая. Сърцето ѝ така и не се изпълни с обещаваната окриляваща любов, когато положиха червеното, врещящо и, да, грозно бебе на гърдите ѝ. Наистина постепенно започна да усеща по-силни майчински чувства, но все още ѝ се струваше, че някакъв чужд човек всъщност е превзел дома им. Дори съжаляваше, че изобщо решиха да си родят дете. Толкова им бе добре заедно. Защо им трябваше да се поддават на натиска на човешкия егоизъм и желанието да продължат съвършения си род. Това съдбоносно решение промени напълно живота им, а нея превърна в денонощно включена машина за мляко.

Умът ѝ не побираше как едно малко дете може да е толкова лакомо. Мая бе като залепена за напращелите гърди на Ерика. На всичкото отгоре те бяха станали тройно по-големи и Ерика имаше чувството, че се е превърнала в две огромни ходещи цици. Физически изглеждаше плачевно. След зав-ръщането си от родилния дом тя все още изглеждаше като бременна и беше доста по-трудно да отслабне, отколкото очакваше. Единствената ѝ утеха бе, че и Патрик доста понапълня по време на бременността ѝ. През цялото време ядеше като вълк и натрупа няколко излишни килца в кръста.

Поне вече не изпитваше физическа болка, но непрекъснато се потеше и се чувстваше подпухнала и грозна. Краката ѝ бяха небръснати от няколко месеца, а дългата ѝ до раменете коса се нуждаеше от фризьорска грижа. Може би щеше да е добре да си направи някой друг кичур, за да прикрие ужасния сив нюанс, който загрозяваше обичайния ѝ рус цвят. Ерика се унесе за миг в мечти, но щастието ѝ не трая дълго. Как, по дяволите, щеше да намери време да отиде до града? О, как завиждаше на Патрик, който прекарваше поне осем часа на ден в нормалния свят на възрастните хора. Докато тя си общуваше най-вече с телевизора и прескачаше от канал на канал, докато Мая сучеше.

Патрик непрекъснато я уверяваше, че предпочита да остане с нея и Мая вкъщи, отколкото да ходи на работа, но очите му го издаваха – в тях се четеше единствено облекчение, че може поне за няколко часа да напусне малкия им затвор. Разбираше го отлично. Но същевременно усещаше все по-силна горчивина. Защо трябваше да понася сама последствията от взаимното им решение? Нима отглеждането на деца не бе семейно начинание? Той също трябваше да поеме своята част от отговорността.

Всеки ден следеше внимателно дали Патрик ще удържи на думата си и ще се прибере в уречения час. Само да закъснееше пет минути и в душата ѝ се надигаше огромно раздразнение. Закъснееше ли повече, вкъщи го очакваше огромен скандал. Веднага щом прекрачеше прага, Ерика хвърляше Мая в ръцете му, ако, разбира се, пристигането му съвпадаше с някой от редките моменти на почивка между храненията. След това веднага се сгушваше в леглото с тапи в ушите, за да може поне за малко да избяга от детските крясъци.

Ерика въздъхна с телефонната слушалка в ръка. Всичко ѝ се струваше напълно безнадеждно. Добре, че от време на време можеше да си побъбри с Шарлот и да се разведри поне малко. Приятелката ѝ имаше две деца и винаги можеше да намери начин да я успокои – най-голямата ѝ опора в изпълнения със стрес делник. А колкото и срамно да звучи, на Ерика дори ѝ бе приятно да обсъди нечии други проблеми, вместо постоянно да мисли за своите.

На всичкото отгоре притесненията ѝ не се изчерпваха само с Мая. Откакто се роди дъщеря ѝ, почти не беше говорила със сестра си Ана. В редките случаи, когато се чуваха, Ана звучеше тъжно и унило, но продължаваше да я уверява, че всичко е наред. Ерика бе толкова погълната от собственото си тежко ежедневие, че нямаше сили да настоява. Едно бе сигурно – Ана имаше някакъв проблем.

Ерика прогони мрачните си мисли и даде на Мая другата си гърда, при което за малко не я разплака. После хвана тъжно дистанционното и пусна „Дързост и красота“. Очакваше с нетърпение следобедното кафе с Шарлот.

Старата жена бъркаше трескаво супата. Цялото домакинство лежеше на плещите ѝ – готвенето, чистенето и гледането на децата. Добре, че Албин най-после заспа. Лицето ѝ просветна при мисълта за внучето. То беше същинско ангелче. Рядко се чуваше да плаче. За разлика от другото. Челото ѝ се сбърчи, а движенията ѝ станаха още по-бързи. Супата се разплиска, над печката се изля дъжд от малки капчици и замириса на изгоряло.

Лилиан вече бе приготвила подноса на кухненския плот. На него имаше чаша, дълбока чиния и лъжица. Оставаше ѝ само да вдигне тенджерата от котлона и да налее парещата супа в чинията. Наслади се на благоуханния аромат на гозбата си и се усмихна доволно. Стиг обожаваше пилешка супа. Със сигурност щеше да си хапне с апетит.

Лилиан внимателно пое подноса и бутна с лакът вратата към горния етаж. Ужасно се дразнеше, че непрекъснато трябва да изкачва тези стълби. Някой ден ще си счупи крака и да ги види тогава как ще се оправят без нея. Бяха я превърнали в истинска робиня. Ето и сега например Шарлот се търкаля в леглото и мързелува. Дори не си направи труда да измисли по-добро извинение от поредния пристъп на мигрена. Пълни глупости. Ако някой би трябвало да страда от мигрена, това бе самата тя. Умът ѝ не побираше, как Никлас търпи подобно поведение. Даваше всичко от себе си в поликлиниката, за да може да издържа семейството си, а като се прибере вечер, домът им изглежда като след паднала бомба. Какво като живеят тук само временно – не може ли да поддържат поне малко ред и чистота? На всичкото отгоре Шарлот имаше наглостта да иска да ѝ помага с децата вечер. Вместо да го остави да си почине пред телевизора след тежкия работен ден и да занимава с нещо децата. Никак не е чудно, че момичето е толкова невъзпитано. Та нали то вижда как майка му се отнася с баща му – без капчица уважение. Крушата не пада по-далеч от дървото.

Лилиан се заизкачва решително нагоре по стълбата и тръгна с подноса към стаята за гости. Тук живееше Стиг, откакто се разболя. Не можеше да го остави да стене и пъшка в спалнята им. Тя имаше нужда от здрав сън, за да може да се грижи за него денем.

– Скъпи? – Лилиан открехна внимателно вратата. – Нали не спиш? Нося ти супа. Любимата ти. Пилешка.

Стиг ѝ се усмихна в отговор.

– Сега не съм гладен, може би по-късно – каза той уморено.

– Глупости. Никога няма да се оправиш, ако не се храниш. Хайде, поизправи се. Ще те нахраня.

Помогна му да се понадигне и седна на ръба на леглото. Започна да го храни като малко дете, като от време на време бършеше брадичката му.

– Така, така. Виж колко добре ти дойде малко супа. Знам отлично от какво се нуждае любимият ми. Само трябва да се храниш и скоро отново ще си на крака.

На лицето на Стиг отново се изписа невярваща усмивка. Лилиан му помогна да легне и зави краката му с одеяло.

– Къде е лекарят?

– Миличък, наистина ли си забравил? Никлас е лекарят и дори живее с нас. Сигурно ще мине да те види тази вечер. Той каза, че още веднъж ще прегледа диагнозата ти, и дори смята да се консултира с някакъв колега от Удeвала. Този кошмар скоро ще свърши.

Лилиан внимателно подпъхна крайчетата на одеялото под тялото на Стиг, взе подноса с празната чиния и тръгна към стълбите, клатейки глава. Не стига всичко останало, ами трябваше да се прави и на медицинска сестра.

Някой почука на външната врата и тя забърза надолу по стълбите.

Едва можа да вдигне ръка, за да почука на вратата. Вятърът изненадващо задуха с ураганна сила. Посипа ги дъжд от дребни пръски, но те не долитаха от небето, а се носеха откъм морето с мощния порив на вятъра. Природата наоколо сякаш посивя. И небето, изпъстрено с тъмни петна от буреносни облаци, и морето, покрито с пенливи вълни. От синия блясък на лятото не остана и следа. В такива дни майката на Патрик казваше, че по морската шир се гонят бели зайчета.

Вратата се отвори и двамата с Мартин си поеха дълбоко въздух, събирайки сили за предстоящия разговор. Жената на прага беше много слаба и с една глава по-ниска от Патрик. Беше с късо подстригана, накъдрена коса, боядисана в някакъв мътен нюанс на кафяво. Тънките ѝ вежди бяха дооформени с помощта на молив и ѝ придаваха почти комично изражение. За жалост, поводът, поради който стояха пред нея, далеч не бе комичен.

– Здравейте. Ние сме от полицията. Търсим Шарлот Клинга.

– Това е дъщеря ми. За какво става въпрос?

Гласът ѝ беше леко креслив и дори неприятен. Патрик се бе наслушал на толкова много истории за майката на Шарлот, че веднага разбра колко натоварващо е да я слушаш по цял ден. Тези подробности нямаха никакво значение на фона на случилото се.

– Бихте ли били така добра да я извикате.

– Да, но първо искам да знам за какво я търсите.

Патрик не се предаде.

– Бихме искали първо да говорим с дъщеря ви. Моля ви...

В това време чу, как някой слиза по стълбите, и замлъкна. Само след миг лицето на Шарлот се появи на вратата.

– Здравей, Патрик! Каква приятна изненада! Какво правиш тук?

Докато изричаше тези думи, лицето ѝ помръкна от безпокойство.

– Да не би да се е случило нещо с Ерика? Току-що говорих с нея и беше добре...

Патрик махна успокоително с ръка. Мартин стоеше мълчалив до него и гледаше втренчено в една дупка в пода. През повечето време обичаше работата си, но в дни като този проклинаше мига, в който я бе избрал.

– Може ли да влезем?

– Патрик, започвам да се притеснявам. Какво се е случило?

Изведнъж някаква тревожна мисъл премина през съзнанието ѝ.

– Да не би Никлас да е катастрофирал?

– Нека първо да влезем вътре.

Тъй като и Шарлот, и майка ѝ продължиха да стоят като вкаменени, Патрик пое инициативата, прекрачи прага и тръгна към кухнята, следван от Мартин. Тогава осъзна, че са забравили да се събуят в антрето и сигурно бяха оставили кални следи по пода, макар че това нямаше никакво значение в този момент.

Патрик с жест прикани Лилиан и Шарлот да седнат до масата срещу тях. Двете жени се подчиниха мълчаливо.

– Шарлот, за съжаление, нося... – полицаят се поколеба за миг – ужасна новина. – Думите му прозвучаха някак сковано. Може би трябваше да се изрази другояче, но не бе сигурен, че подобна новина може да бъде поднесена по подходящ начин. – Преди около час един рибар откри в морето удавено момиче. Толкова много съжалявам, Шарлот...

Не намери сили да продължи. Знаеше отлично какво трябва да каже, но думите му се струваха толкова ужасни, че не можеше да ги изрече. Не се и наложи.

Шарлот си пое дълбоко дъх и изхриптя. Хвана се за масата с две ръце, за да не се свлече на пода, и се взря с оцъклени празни очи в Патрик. Хрипливото ѝ дишане прорязваше обгръщащата ги тишина по-силно от писък. Патрик прег-лътна с мъка сълзите си, не искаше гласът му да трепери.

– Трябва да е някаква грешка. Не може да е Сара!

Лилиан гледаше като обезумяла ту Патрик, ту Мартин, но Патрик поклати леко глава.

– Съжалявам – повтори той отново. – С очите си видях момичето, преди да дойда тук, и няма никакво съмнение, че е Сара.

– Но тя ми каза, че отива да си играе с Фрида. Видях я как тръгна към тях. Трябва да е някаква грешка. Сара сигурно още е там.

Лилиан се изправи като насън от кухненския стол и тръгна към закачения на стената телефон. Провери някакъв номер в указателя до него и набързо го набра.

– Здравей, Вероника. Лилиан е. Сара да е у вас?

Изслуша мълчаливо отговора, а слушалката се плъзна от ръката ѝ и се разлюля като махало.

– Не е ходила у тях.

Лилиан се строполи отново на стола и се взря безпомощно в лицата на полицаите.

Неочаквано се раздаде силен писък и Патрик и Мартин подскочиха изненадани. Беше Шарлот, която все още седеше като вцепенена с невиждащи очи. Викът ѝ бе примитивен, силен и пронизителен, изпълнен с толкова искрена болка, от който буквално ги побиха тръпки.

Лилиан се хвърли към дъщеря си и се опита да я прегърне, но Шарлот я отблъсна грубо.

Патрик се опита да я надвика.

– Опитахме се да се свържем с Никлас, но той не е в кабинета си. Оставихме му съобщение и го помолихме да се прибере колкото може по-бързо. Свещеникът също е на път насам.

Патрик говореше най-вече на Лилиан, защото Шарлот беше в шок. Помисли си, че е направил голяма грешка, като не доведе лекар със себе си, който можеше да ѝ даде нещо успокоително. Но единственият лекар тук бе бащата на Сара, а те така и не успяха да се свържат с него. Обърна се към Мартин.

– Обади се отново в кабинета му и провери дали медицинската сестра не би могла да дойде веднага. Помоли я да донесе нещо успокоително.

Мартин с облекчение изпълни молбата на Патрик, доволен, че може поне за малко да се махне от кухнята. След десет минути Айна Лунбю влезе в къщата, без да чука. Даде на Шарлот някаква таблетка и двамата с Патрик я поведоха към дневната, където я сложиха да легне на дивана.

– Може ли и аз да получа една таблетка? – помоли Лилиан. – Имам слаби нерви, а това...

Медицинската сестра, която, изглежда, бе на годините на Лилиан, само изсумтя и с майчинска грижа зави Шарлот с одеяло. Бедното момиче тракаше със зъби, сякаш го тресеше.

– Едва ли имате нужда – отговори сестрата и прибра нещата си.

Патрик се обърна към Лилиан и я попита тихо:

– Ще трябва да поговорим с майката на приятелката на Сара. Къде живеят точно?

– В синята къща до нас – каза Лилиан, без да го погледне в очите.

След десетина минути дойде и свещеникът, а Патрик реши, че двамата с Мартин нямат какво повече да правят тук. Излязоха от изпълнената със скръб къща и седнаха в колата си, без да я палят.

– По дяволите – рече Мартин.

– Наистина – съгласи се Патрик.

Кай Виберг надникна през кухненския прозорец, който гледаше към алеята пред къщата на семейство Флорин.

– Сега пък какво ли е намислила старата вещица? – измърмори той.

– Какво каза? – извика съпругата му Моника от хола.

Мъжът се извърна леко към нея и се провикна в отговор.

– Пред къщата на Флоринови е паркирана полицейска кола. Обзалагам се, че пак е замислила някакъв дяволски план. Какви ли грехове изкупвам с тази вещица за съседка?!

Моника влезе в кухнята. Изглеждаше притеснена.

– Наистина ли мислиш, че е заради нас? Та ние нищо не сме ѝ сторили.

Жената вчесваше правата си руса, късо подстригана коса, но застина с гребена във въздуха и също погледна през прозореца.

Кай изсумтя.

– Обясни ѝ го, ако можеш. Скоро обаче ще ѝ покажа къде зимуват раците. Само съдът да одобри жалбата ми за балкона. Да видим тогава кой ще се смее последен. Ще трябва да се поохарчи, за да го събори.

– Кай, сигурен ли си, че постъпваме правилно? Все пак навлиза само с няколко сантиметра в двора ни. Всъщност не ни пречи. Пък и горкият Стиг легна болен.

– Болен бил. И аз да живеех с това дяволско изчадие, щях да се тръшна болен. Правото си е право. Щом са решили да построят балкон, който навлиза в нашия имот, или ще ни платят, или ще го бутнат. Нали ни накараха да си отсечем дървото? Хубавата ни стара бреза стана на трески за огрев само защото Лилиан Флорин реши, че ѝ закрива изгледа към морето. Нали така?

С тези думи мъжът се обърна ядно към съпругата си. Сърцето му се изпълваше с гняв само при спомена за всичките проблеми, които семейство Флорин му създаваха, откакто бяха съседи.

– Да, Кай, прав си.

Моника сведе поглед. От опит знаеше, че когато съпругът ѝ е разгневен, е най-добре да отстъпи. Лилиан Флорин му действаше като червена кърпа на разярен бик. Само да чуеше името ѝ, и губеше разсъдък. Моника не можеше да отрече, че не само Кай бе виновен за дългогодишната им вражда. Лилиан хич не беше лесна и ако ги бе оставила на мира едно време, никога нямаше да се стигне дотук. Вместо това от години ги влачеше по съдилищата за какви ли не дреболии – за грешни кадастрални планове, за пътеката, която минаваше през задния ѝ двор, за бараката, построена твърде близо до имота ѝ, и не на последно място – за красивата бреза, която бяха принудени да отсекат миналата година. Всичко започна с решението им да пос-троят къщата си до нейната. Кай тъкмо бе продал фирмата си за канцеларски материали за няколко милиона крони и те решиха да се пенсионират предсрочно, да продадат къщата в Гьотеборг и да се преместят във Фелбака, където летуваха всяка година. Но така и не изпитаха жадувания покой. Лилиан веднага ги засипа с възражения, дори пусна протестна подписка срещу новия строеж и обжалва разрешителното им в съда. След като не успя да ги спре, започна да се заяжда за всичко, което ѝ дойдеше на ума. Сприхавият характер на Кай само влоши отношенията им и съседската разпра се разрази с пълна сила. Новопостроеният балкон на семейство Флорин бе поредният повод за скандал. Този път обаче правото бе на страната на семейс-тво Виберг и Кай се възползваше от новопридобитото си надмощие по всички възможни начини.

Съпругът ѝ изведнъж зашепна превъзбудено откъм прозореца:

– Двама полицаи излязоха от къщата и седнаха в колата. Всеки момент ще дойдат да почукат у нас, ще видиш, че съм прав. Е, за каквото и да става въпрос, няма да им спестя нито капка от истината. Не само Лилиан Флорин може да пуска оплаквания в полицията. Трябваше да се позамисли, преди да ме засипва с ругатни в двора оня ден. Щяла да се погрижи да си получа заслуженото. Мисля, че законовият термин за подобно поведение е неправомерна заплаха. Като нищо могат да я пратят в затвора...

Кай облиза устни, предвкусвайки предстоящата им схватка.

Моника въздъхна и отново се оттегли в хола. Седна на любимия си фотьойл, взе едно дамско списание и се зачете. Нямаше нито сили, нито нерви да продължи да участва в съседската кавга.

– Какво ще кажеш да отидем да разпитаме приятелката на Сара и майка ѝ? И без това сме тук.

– Да отидем – въздъхна Патрик и включи на задна скорост. До къщата можеха да стигнат пеша, все пак домът на родителите на Фрида бе само три къщи по-надолу, но той не искаше да запушват гаражната алея, тъй като бащата на Сара скоро щеше да се прибере.

Умислени, почукаха на вратата на синята къща. Отвори им момиченце на годините на Сара.

– Здравей. Ти ли си Фрида? – попита Мартин дружелюбно.

Детето кимна в отговор и отстъпи настрани, за да ги пусне да влязат. Полицаите неловко пристъпваха в коридора, докато Фрида ги наблюдаваше изпод вежди. Най-сетне Патрик я попита дали майка ѝ е вкъщи.

Без да отговори, момичето се затича по коридора и изчезна в една от вратите вляво. Патрик предположи, че това е кухнята. Оттам се чуха гласове и на прага се появи тъмнокоса жена около трийсетте. Изгледа ги притеснено. Патрик се досети, че не се бяха представили.

– Ние сме полицаи – каза Мартин, който сякаш прочете мислите на колегата си. – Може ли да влезем? Бихме искали да поговорим насаме.

Той погледна Фрида, а майка ѝ пребледня, досещайки се защо полицаите искаха да отпратят детето.

– Фрида, иди да си поиграеш в стаята си.

– Но, мамо – възпротиви се момиченцето.

– Без протести. Качи се в стаята си и остани там, докато не те извикам.

Детето, изглежда, нямаше намерение да се подчини, но суровият тон на майката му го накара да разбере, че е най-добре да спре да се инати. Заизкачва се сърдито по стълбата, като от време на време поглеждаше назад с надеждата, че възрастните ще променят решението си и ще ѝ позволят да остане. Никой от тях не се помръдна, докато не я видяха да изкачва и последното стъпало и не я чуха как затръшна вратата на стаята си.

– Заповядайте в кухнята.

Жената тръгна пред тях и ги покани да влязат в голямата уютна кухня. Очевидно я бяха прекъснали, докато приготвяше обяда.

Здрависаха се учтиво с домакинята, представиха се по име и се настаниха около кухненската маса. Майката на Фрида извади чаши от шкафа, наля кафе и постави пред полицаите поднос с бисквити. Патрик забеляза, че ръцете ѝ треперят, докато им сервираше. Явно се опитваше да отложи неизбежното. Накрая обаче се видя принудена да се отпусне тежко на стола, за да чуе защо полицаите са дошли в дома ѝ.

– Нещо се е случило със Сара, нали? Защо иначе Лилиан ще ми се обажда, а после изведнъж ми затвори?

Патрик и Мартин замълчаха, сякаш надявайки се другият да заговори пръв. Поведението им потвърди страховете на Вероника и очите ѝ се напълниха със сълзи.

Патрик се прокашля.

– За съжаление, трябва да ви съобщя, че Сара бе открита удавена тази сутрин.

Вероника си пое дълбоко дъх, но не каза нищо.

Патрик продължи:

– Изглежда, е нещастен случай, но въпреки това трябва да проведем няколко разпита, за да разберем какво точно е станало.

След тези думи се обърна към Мартин, който седеше готов с бележник и химикалка в ръка.

– Лилиан Флорин ни каза, че Сара се канела да дойде у вас, за да си играят с дъщеря ви Фрида. Дали момичетата са се уговаряли предварително. Освен това бих искал да знам защо не сте ги пуснали на училище, все пак е понеделник?

Вероника заби поглед в масата.

– Децата се разболяха през уикенда, затова с Шарлот решихме да ги оставим вкъщи, но им позволихме да си играят заедно. Сара обеща да дойде у нас тази сутрин.

– Но не дойде?

– Не, така и не дойде.

Вероника замълча, а Патрик трябваше да продължи с въпросите си, за да получи по-изчерпателна информация.

– Не ви ли се стори странно, че Сара не удържа на думата си? Защо не позвънихте у тях, за да разберете къде е?

Вероника се поколеба.

– Сара беше... как да се изразя... особено дете. Беше доста импулсивна. Често пренебрегваше уговорките с Фрида, защото изведнъж ѝ е хрумнало нещо друго. Момичетата понякога се сдърпваха заради несериозното отношение на Сара, но аз не исках да се меся. Чувала съм, че Сара страда от едно от онези странни заболявания с непонятни съкращения вместо истинско име. Затова не исках да влошавам нещата...

Вероника започна да къса една салфетка на малки парченца и на масата пред нея израсна бяла хартиена купчинка.

Мартин вдигна очи от бележника и се намръщи.

– Какви съкращения? Какво искате да кажете?

– Ами нали знаете, заболяванията, от които страда едва ли не всяко второ дете днес. АДХД и така нататък.

– Защо мислите, че Сара е имала подобна диагноза?

Вероника сви рамене.

– Така говорят хората. Според мен с пълно основание. Човек трудно можеше да изтърпи Сара. Друго обяснение за поведението ѝ би могло да бъде само липсата на възпитание.

Вероника потръпна, когато се чу как говори за мъртвото момиче, и отново заби поглед в масата. Продължи да къса салфетката с още по-голямо настървение, докато от нея не остана почти нищо.

– Значи, изобщо не сте виждали Сара тази сутрин? Нито пък сте говорили с нея по телефона?

Вероника поклати отрицателно глава.

– Предполагам, че същото се отнася и за Фрида?

– Да, тя беше вкъщи с мен през цялото време, ако беше говорила със Сара, със сигурност щях да чуя. Освен това се нацупи, когато Сара не се появи, тъй че няма как да са говорили.

– Ясно, мисля, че въпросите ни се изчерпват с това.

Вероника попита с треперещ глас:

– Как е Шарлот?

– Както може да се очаква при тези обстоятелства.

Патрик не можеше да ѝ каже нищо повече.

Видя как очите на Вероника се изпълниха с ужас при най-страшната за всяка майка мисъл – че някакво нещастие е сполетяло детето ѝ. Съзря и облекчението, че това нещастие е подминало дома им. Не можеше да я вини. През последния час мислите му неведнъж политаха към Мая. Сърцето му спираше всеки път щом си представеше отпуснатото ѝ безжизнено тяло. Той също бе благодарен, че злополуката бе отнела живота на нечие друго дете. Не се гордееше с чувствата си, но знаеше, че реакцията му е напълно нормална и човешка.

Стрьомстад, 1923

Огледа внимателно камъка, за да открие най-слабото му място, и удари с чука по клина. Гранитният блок се разцепи на две, точно както очакваше. С годините беше придобил нужния опит, макар че това може би се дължеше и на вродения му талант. Или го имаш, или не.

Любовта на Андерш Андершон към скалите се зароди още в детството му, когато започна да работи в каменоломната. Той ги обичаше и те му отвръщаха със същото. Професията му никак не бе лека. Каменният прах разяждаше белите му дробове с всяка изминала година, а отскачащите отломки можеха да го ослепят или да увредят зрението му. През зимата зъзнеше, без да може да сложи ръкавици – те затрудняваха работата му. През лятото пък буквално се пържеше под изпепеляващото слънце. Въпреки това не можеше да си представи друга работа. Независимо дали сечеше павета – четириъгълните камъни, които щяха да се превърнат в път, или получеше привилегията да изпълни някоя по-сложна задача, мъжът обичаше всяка трудоемка, болезнена минута на работата, уверен, че това е призванието в живота му. Нищо че гърбът го болеше още на двайсет и осем годишна възраст или че не можеше да спре да кашля, когато времето се разваляше. Стигаше му само да се съсредоточи върху задачата си и забравяше за всякакви болежки. Усещаше единствено твърдата ръбеста повърхност на камъните под пръстите си.

Гранитът бе любимият му камък – от него нямаше по-красив на света. Андерш се премести в Бохуслен от Блекинге2, както и мнозина други каменоделци. Гранитът в Блекинге бе далеч по-здрав и труден за обработка от този в северните части на страната. Затова майсторите на Блекинге се радваха на голямо уважение, най-вече благодарение на изключителната прецизност, която бяха развили, работейки с по-неподатливия материал. Живееше тук вече от три години, а гранитът го влечеше от самото начало. Заради уникалната комбинация от розови пръски на сив фон и голямото умение, което се изискваше, за да го разцепиш на малки късове. Понякога дори му говореше по време на работа, ласкаеше го, ако му се заинатеше, и го милваше нежно, когато бе мек и податлив като девойка.

2 Области в Швеция. – Б. пр.

Не че му липсваха женски ласки. И той като останалите ергени от каменоломната се отдаваше на страстта при удобен случай, но все още никоя жена не бе накарала сърцето му да трепне. Това не го притесняваше. Бе му добре и сам. Освен това колегите му много го обичаха и често го канеха в домовете си, където можеше да се наслади на гозби, приготвени от женска ръка. Да не забравяме камъните, които заемаха огромна част от живота му. Те бяха далеч по-красиви и верни от повечето жени, преминали през живота му. Истински партньори.

– Ей, Андершон, можеш ли да дойдеш за малко?

Андерш спря работа и се обърна. Беше старшият майс-тор. Сърцето му се изпълни с очакване, примесено със страх. Щом майсторът те вика, те очакват или добри, или лоши новини. Или ще ти предложи нова работа, или ще те прати вкъщи с празни ръце. Андерш очакваше по-скоро първото. Знаеше, че е добър работник и че управата ще освободи други преди него, ако започнат съкращения. От друга страна обаче, подобни решения невинаги се подчиняват на логиката. Мнозина способни мъже си бяха заминали заради политически интриги и борба за власт. Затова никога не можеше да бъде сигурен. Особено като се има предвид активното му участие в синдиката – това бе уязвимото му място, ако започнеха сък-ращения. Политически активните работници не се ползваха със симпатиите на началството в каменоломната.

Хвърли един последен поглед на каменния блок и тръгна към майстора. Работеше на надница и всяка непредвидена почивка му костваше пари. За този тип камъни му плащаха по две йоре на парче. Щеше да му се наложи доста да се поизпоти, за да навакса изгубеното време, ако майсторът се впуснеше в дълга пледоария.

– Добър ден, Ларшон – поздрави го Андерш, свали си шапката и се поклони.

Майсторът държеше много на протокола и като нищо можеше да те уволни, ако не проявиш уважение.

– Добър ден, Андершон – промърмори пълният мъж и поглади мустак.

Андерш го изчака мълчаливо да продължи.

– Получихме поръчка от Франция за голям каменен блок. Трябвал им за някаква статуя. Смятаме да възложим тази задача на теб.

Сърцето му се разтуптя от радост, примесена с малко страх. Пред него се отваряше изключителна възможност – щеше сам да изсече каменен блок за статуя. Сигурно щеше да получи доста повече пари, а и работата щеше да му донесе много повече радост и предизвикателства. Същевременно поемаше огромен риск. Щеше да носи отговорност за каменния блок до изпращането му във Франция. Ако нещо се случеше, нямаше да получи нито грош. Беше чувал историята за един каменоделец, който трябвало да приготви материал за две статуи. Всичко вървяло добре до последния етап от работата, когато, без да иска, развалил и двата камъка. Толкова се отчаял, че сложил край на живота си и оставил вдовица и седем деца. Такива бяха условията на работа. Не можеше нито да ги промени, нито да откаже предложението.

Андерш поплю в дланта си и подаде ръка на майстора, който също поплю, и те си стиснаха здраво ръцете, скрепвайки договора. Андерш щеше да поеме работата по изсичането на каменния блок. Притесняваше го малко какво ще кажат колегите му. Мнозина от тях бяха много по-опитни от него и сигурно някой щеше да мърмори защо не са възложили работата на него, все пак храни семейство. И парите от тази поръчка биха били добре дошли за приближаващата зима. Същевременно всички знаеха, че Андерш, макар и млад, бе най-способният каменоделец. Надяваше се, че това ще им запуши устите. Освен това щеше да избере няколко души за помощници, а досега неведнъж бе доказал, че в преценката си не се влияе само от уменията на даден работник, а и от нуждата му от пари.

– Мини през кантората утре, за да обсъдим подробнос-тите – добави майсторът, засуквайки мустак. – Архитектът ще дойде напролет, но чертежите са тук и можем да започнем да се подготвяме.

Андерш се усмихна кисело. Преглеждането на чертежите сигурно щеше да му отнеме няколко часа, с което щеше да изостане още повече с настоящата си работа. В момента имаше нужда от всяка стотинка. За новата поръчка щяха да му платят едва след приключването на проекта. Трябваше да започне да свиква с мисълта за още по-дълги работни дни – щеше да му се наложи да припечелва допълнително и да продължи да сече и павета. Отиването в кантората му беше неприятно не само затова, че ще се наложи да прекъсне работата си. Не обичаше да ходи там. Тамошните служители имаха нежни бели ръце, движеха се внимателно и без да бързат, носеха хубави дрехи и винаги го караха да се чувства като непохватен великан. Андерш държеше много на хигиената си, но въпреки това му се струваше, че кожата му е пропита от прах и мръсотия. Сега обаче нямаше избор. Колкото по-бързо приключеше с това посещение, толкова по-скоро щеше да се върне в каменоломната, където се чувстваше в свои води.

– Хайде, до утре тогава – продължи майсторът и запристъпя от крак на крак. – В седем часа. Гледай да не закъсняваш – наставнически нареди той.

Андерш само кимна. Как ще закъснява, като е извадил такъв късмет! С бодра стъпка пое обратно към паветата. След тази радостна новина работата му заспори още повече. В този миг животът му се струваше прекрасен.

Тя имаше чувството, че се носи сред открития космос. Че лети между планети и небесни тела, обгърнати от мека светлина. През съзнанието ѝ прелитаха картини от миналото и настоящето. В съня си виждаше Сара. Виждаше я как се смее. Виждаше малкото ѝ съвършено телце. Кожата ѝ бе млечнобяла, а ръчичките с дълги нежни пръстчета. Още през първите минути от живота си Сара стисна показалеца на Шарлот толкова здраво, сякаш това бе единствената ѝ опора в новия плашещ свят. А може би наистина беше така. Имаше чувството, че малките пръстчета буквално обгърнаха сърцето ѝ и никога нямаше да го пуснат.

Ето че в полета си достигна и до слънцето. Силната му светлина ѝ напомни за цвета на косата на Сара. Червена като адски пламък, както се бе пошегувал някой. Спомни си как беше се ядосала. В детенцето, което държеше в прегръдката си, нямаше нищо дяволско. Нямаше нищо дяволско и в червената коса, която в началото стърчеше като петльов гребен, но с годините се сгъсти, омекна и се спусна като водопад по раменете на дъщеря ѝ.

Но кошмарният сън измести усещането за детските пръстчета, стиснали сърцето ѝ, и за червената коса, която се развяваше по раменете на подскачащата жизнерадостна Сара. Вместо това си представи как косата ѝ, тъмна и натежала от водата, обгръща лицето ѝ като начупен ореол. Как се полюшва и плава на повърхността, а отдолу дълги зелени водорасли се протягат като ръце към нея. Дори морето бе покорено от красивата коса на дъщеря ѝ и поиска тя да остане при него завинаги. Кошмарът продължи. Млечнобялата бебешка кожа се обагри в лилаво със сини нюанси, а клепачите се склопиха над мъртвите детски очи. Тялото на момиченцето се завъртя бавно във водата със скръстени на гърдите ръце. Завърташе се все по-бързо и по-бързо, докато сивата водна повърхност не се покри с малки вълни. Чак тогава зелените ръце потънаха надолу в морската бездна. Детето отвори очи. Те бяха съвсем, съвсем бели.

Събуди се от някакъв писък, толкова далечен, сякаш идваше от друг свят. Едва когато усети ръцете на Никлас, които разтърсиха раменете ѝ, осъзна, че е чула собствения си глас. За миг изпита облекчение. Всичко бе само сън. Сара беше жива и здрава. Кошмарът бе изиграл с нея зла шега. Но когато видя лицето на съпруга си, действителността я връхлетя с пълна сила. В гърдите ѝ отново се надигна вик. Той го предвари, като я прегърна силно, и викът се удави в глухи ридания. Ризата му беше мокра на гърдите и Шарлот усети непознатия вкус на неговите сълзи.

– Сара, Сара – хлипаше тя.

Макар и будна, все още имаше чувството, че се носи сред космоса и ако Никлас не я държеше в ръцете си, щеше да се изгуби завинаги.

– Знам, знам – той я люлееше, а гласът му прозвуча някак дрезгаво и дълбоко.

– Къде беше? – изхлипа Шарлот през сълзи, ала Никлас продължи да я люлее и гали по косата с трепереща ръка.

– Шшш, нали сега съм тук. Опитай се да поспиш още малко.

– Не мога...

– Сега ще заспиш. Шшш...

И той продължи да я люлее, докато съзнанието ѝ отново се изпълни с мрак и тя попадна в плен на съня.

Когато се върнаха в участъка, разбраха, че всички вече бяха научили новината. Смъртните случаи с деца бяха рядкост. Обикновено ставаше дума за автомобилна злополука веднъж на няколко години. Сега сърцата на всички бяха натежали от скръб.

Аника погледна въпросително Патрик, когато двамата с Мартин минаха покрай будката на дежурния. На него обаче не му се говореше с никого. Искаше час по-скоро да се върне в стаята си и да затвори вратата. Срещнаха Ернст Лундгрен в коридора, но и той не промълви нито дума и Патрик мълчаливо се прибра, а Мартин последва примера му. В академията не ги бяха подготвили добре за подобни ситуации. Едно от най-неприятните задължения е да съобщиш на някого новината за смъртта на негов близък или роднина, а най-страшно е да съобщиш на родителите за гибелта на детето им. Никой не заслужаваше подобна съдба – да е принуден да поднесе такава новина.

Патрик седна зад бюрото, подпря глава на ръцете си и притвори очи. В мрака зад склопените клепачи виждаше само бледосиньото лице на Сара и втренчените ѝ в небето очи. После се взря в снимката, която стоеше на бюрото пред него, и я доближи до лицето си. Първата снимка на Мая в ръцете на Ерика в родилния дом. Струваше му се грозничка и в същото време прекрасна. Как се съчетават тези неща, може да разбере само родител, видял детето си за първи път. А Ерика се усмихваше, уморено и измъчено, но същевременно гордо, че е успяла заедно с него да сътвори това чудо.

Патрик съзнаваше, че се държи сантиментално и дори патетично. Едва днес за първи път разбра напълно отговорността, която лежеше на раменете му след раждането на дъщеря му, отговорност, примесена с безкрайна обич и страх. Когато видя удавеното момиче да лежи като статуя в лодката, за миг го прониза мисълта, че би било по-добре Мая да не се бе раждала. Как би могъл да живее в постоянен страх, че може да я загуби?

Върна обратно снимката на мястото ѝ и се облегна назад с ръце на тила. Струваше му се безсмислено да продължи да работи, преди да му се обадят от Фелбака. Най-много от всичко му се искаше да се прибере вкъщи, да се пъхне в леглото и да прекара остатъка от деня, завит през глава. Някой почука на вратата и разсея тежките му мисли.

– Влез.

Аника предпазливо надникна в стаята.

– Извинявай, че те безпокоя. Исках само да ти кажа, че се обади съдебният лекар и каза, че са получили тялото и докладът от аутопсията ще е готов след два дни.

Патрик кимна уморено.

– Благодаря, Аника.

Жената се поколеба.

– Вие с Ерика познавахте ли я?

– Да, дори напоследък доста често срещах и Сара, и майка ѝ. Шарлот и Ерика се сприятелиха след раждането на Мая.

– Имаш ли представа как се е случило?

Патрик въздъхна и запрелиства листовете на бюрото си, без да поглежда Аника.

– Удавила се е, както вероятно вече си чула. Сигурно е слязла на кея да си играе, паднала е във водата и не е могла да изплува. Водата е толкова студена, че сигурно бързо е премръзнала. Най-ужасно беше, че трябваше да съобщя на Шарлот за случилото се...

Гласът му секна и той извърна лице, за да скрие напиращите сълзи.

Разбирайки, че сега е по-добре да не го тревожи, Аника затвори внимателно вратата. И на нея не ѝ спореше работата този ден.

Ерика отново погледна часовника. Шарлот трябваше да дойде преди половин час. Понагласи нежно Мая, която сучеше от гърдата ѝ, и се протегна към телефона. Сигналите се заредиха един след друг, но никой не вдигна. Странно, сигурно е излязла и е забравила за срещата им. Макар че това изобщо не ѝ бе присъщо.

Двете се бяха сближили доста през последните месеци. Дали защото се намираха в труден етап от живота си, или пък просто си приличаха? Интересно бе, че чувстваше Шарлот като своя сестра, дори по-близка от Ана. Знаеше, че Шарлот се притеснява искрено за нея, и това ѝ даваше някаква сигурност в хаоса, в който сега живееше. През целия си живот Ерика се бе грижила за някого и най-вече за Ана, затова беше толкова приятно поне за малко да се почувства в ролята на слаба и беззащитна. Същевременно знаеше, че и Шарлот си има своите грижи. Не само защото семейството ѝ бе принудено да живее с Лилиан, която очевидно не беше с лек характер. Имаше и още нещо. Всеки път щом Шарлот споменеше съпруга си Никлас, чертите ѝ се изостряха, а в погледа ѝ пробягваше притеснение. Ерика го бе виждала няколко пъти набързо, но шестото ѝ чувство подсказваше, че не може да му се вярва. Не, това бе твърде силно казано. По-скоро ѝ се струваше, че Никлас е изтъкан от добри намерения, но в края на краищата винаги поставя собствените си желания и интереси на първо място. Разказите на Шарлот само потвърждаваха нейното усещане. Макар че трябваше да чете между редовете, докато приятелката ѝ величаеше съпруга си. Тя се възхищаваше от него и неведнъж бе споменавала колко ѝ е провървяло, че той я е избрал за своя съпруга. Ерика не можеше да отрече, че Никлас по външност бе по-привлекателен от Шарлот – висок, рус, строен, така го описваха новите му пациентки, – а и за разлика от жена си, имаше университетска диплома. По отношение на душевните качества обаче тя печелеше по точки. Никлас бе този, който трябваше да благодари на щастливата си звезда. Шарлот беше любвеобилна, мъдра и добра жена и когато Ерика успее да преодолее състоянието си на пълна апатия, ще направи всичко възможно, за да ѝ помогне да го прозре. За съжаление, нямаше сили за нищо друго, освен да се притеснява за приятелката си.

Няколко часа по-късно навън се спусна пълен мрак и зад прозореца се разрази буря. Ерика погледна часовника и разбра, че сигурно е заспала с Мая на ръце, която използваше гърдите ѝ вместо биберон. Тъкмо се пресегна към телефона, за да позвъни на Шарлот, когато чу външната врата да се отваря.

– Кой е?

Патрик трябваше да се прибере едва след два часа. Може би Шарлот най-после бе решила да се появи.

– Аз съм.

Гласът на Патрик прозвуча толкова безжизнено, че изпълни сърцето ѝ с тревога.

Когато влезе във всекидневната, съмненията ѝ се усилиха още повече. Лицето му бе посивяло, а очите му просветнаха едва след като видя Мая, която все още спеше в скута на Ерика. Патрик се доближи до тях само с две крачки и преди Ерика да се усети, грабна спящото дете и го притисна силно. Не отпусна здравата прегръдка дори след като Мая се събуди, стресната от внезапния полет, и се разрева с пълно гърло.

– Какво правиш? Изплаши детето!

Ерика се опита да издърпа плачещото дете от прегръдката му, за да го успокои, но той я спря и притисна дъщеря си още по-силно. Мая зарева почти истерично, а Ерика го заудря по ръката и се развика:

– Я се стегни! Какво ти става? Не виждаш ли, че тя се уплаши?

От тези думи Патрик сякаш се опомни и погледна учудено дъщеря си, която бе почервеняла от страх и обида.

– Извинявай.

Патрик подаде детето на Ерика, която започна да го люлее, опитвайки се да го успокои.

Скоро детският плач поутихна и премина в тихо хлипане. Ерика се обърна към Патрик, който седеше на дивана, вторачен в бушуващата буря.

– Какво се е случило, Патрик? – попита го Ерика нежно.

В гласа ѝ се прокрадна нотка на безпокойство.

– Днес получихме сигнал за удавено дете. От Фелбака. Двамата с Мартин отидохме на мястото.

– О, боже. Какво се е случило? Кой се е удавил?

В следващия миг мислите ѝ се подредиха като парченца от пъзел и всичко ѝ се изясни.

– Господи – повтори Ерика. – Сара е, нали? Шарлот обеща да намине днес следобед, но така и не се появи. Опитах да ѝ се обадя, но никой не отговори. Права съм, нали? Намерили сте Сара.

Патрик успя само да кимне, а Ерика се свлече във фотьойла. Краката ѝ омекнаха. Спомни си как оня ден Сара подскачаше по дивана в дневната им. Спомни си как огнената ѝ коса летеше във въздуха, а смехът ѝ се лееше като буен ромолящ поток.

– О, боже – отрони Ерика за трети път и притисна устата си с ръка.

Сърцето ѝ се сви на топка. Патрик, стиснал челюсти, продължаваше да гледа тъпо навън.

– Беше ужасно, Ерика. Не познавах Сара добре, но като я видях да лежи безжизнена в лодката... През цялото време пред очите ми беше Мая. И това не ми дава мира. Представи си това да беше се случило с Мая! А после трябваше да отида да съобщя на Шарлот...

От гърдите на Ерика се изтръгна приглушено измъчено ридание. Нямаше думи да опише състраданието, което изпълни душата ѝ. Към Шарлот и дори към Никлас. Тя разбра защо Патрик реагира толкова бурно, като се върна у дома и прегърна силно дъщеря им. Никога повече нямаше да я пусне. Щеше да я задържи в прегръдката си завинаги, в безопасност. Мая се размърда неспокойно. С присъщата за малките деца чувствителност усети, че нещо не е наред.

Бурята продължаваше да вилнее и Патрик и Ерика мълчаливо наблюдаваха буйната игра на стихията. Не можеха да прогонят мисълта за откраднатия от морето детски живот.

Съдебният лекар Турд Педерсен пристъпи към работа с необичайно угрижен вид. Дългогодишната му практика толкова бе притъпила чувствата му, че нито една от кошмарните картини, с които се сблъскваше по време на работа, не оставяше дълготрайни следи в съзнанието му – тази негова закоравялост будеше възхищение у едни и омерзение у други. Въпреки това му се струваше твърде неестествено да прокара скалпела през детското тяло – това противоречеше на всичките му инстинкти, независимо от опита или рутината, натрупани през годините. Нямаше възпиращ механизъм, който да го предпази при вида на детската беззащитност, и той усети, че ръката му трепери леко, когато я прокара по момичешките гърди.

Предполагаемата причина за смъртта бе удавяне. Така му съобщиха в началото и сега му оставаше или да я потвърди, или да я отхвърли. До този миг всичко свидетелстваше за първото.

Посинялото тяло изглеждаше още по-бледо на фона на безмилостната силна светлина в залата за аутопсии, сякаш момичето зъзнеше. От хладната алуминиева маса под нея лъхаше студ и Педерсен потръпна под зелените си работни дрехи. Детето беше съвсем голо. Струваше му се нередно да докосва и да реже беззащитното телце. Опита се да прогони тази мисъл. Знаеше, че работата му бе важна и за нея, и за родителите ѝ, макар че понякога им бе трудно да го разберат сами. Щяха да се справят по-лесно с болката и скръбта, ако знаеха истинската причина за смъртта на любимото си чедо. Няма значение, че в този случай всичко изглеждаше напълно ясно. Правилата си бяха правила. Осъзнаваше това отлично в чисто професионален план, но не можеше да пренебрегне факта, че той самият е баща на две момченца, и понякога се питаше дали работата му не е напълно лишена от човещина и хуманност.