Каменоделецът

Глава 8

Гьотеборг, 1958

Животът ѝ се срути окончателно оня вторник. Оня студен, сив, мъглив ноемврийски вторник, който завинаги щеше да остане в паметта ѝ. Странно беше, че почти не помнеше подробности. Приятелите на баща ѝ дойдоха да ѝ кажат за ужасната постъпка на майка ѝ и да я помолят да последва жената от социалните служби. По лицата им личеше, че имат угризения на съвестта, тъй като никой не предложи да я приюти поне за първите дни. Никой от богатите приятели на баща ѝ не искаше да държи в дома си такова дебело чудовище. Нямаше други роднини и затова се наложи да събере най-необходимите си вещи и да тръгне с дребничката лелка, която дойде да я прибере.

Последвалите години се връщаха често в сънищата ѝ. Не ставаше дума за кошмари, нямаше причина да се оплаква от трите приемни семейства, в които попадна до навършването на пълнолетие. От тях ѝ остана единствено разяждащото чувство на ненужност – те всъщност изобщо не се и опитваха да я опознаят, като се изключи първоначалното любопитство. Не ги винеше, че гледат на нея като на атракция – беше само на четиринайсет години, с огромно туловище и на всичкото отгоре дъщеря на убийца. Приемните ѝ родители нямаха никакво желание да опознаят доведеното им от социалните служби дете, но с готовност разпространяваха клюки по адрес на майка ѝ сред любопитните си приятели и познати, които идваха да ги посетят, най-вече за да огледат Мери. Мразеше ги всичките до един.

Най-много обаче ненавиждаше майка си. Мразеше я, защото я остави. Мразеше я, защото беше готова да пожертва всичко за един мъж, вместо за собствената си дъщеря. Мъж, който значеше повече за нея. Чувстваше се още по-унизена, като се замислеше за собствената си жертва в името на майка си. Едва сега разбираше, че майка ѝ я използваше. Трябваше да стане на четиринайсет години, за да се досети, че майка ѝ никога не я бе обичала. Опитваше се да си внуши, че майка ѝ прави всичко от обич – праща я в мазето, бие я и пъха в устата ѝ лъжици „смирение“. Сега знаеше, че не е така. Майка ѝ изпитваше удоволствие да я измъчва, презираше я, а зад гърба ѝ се присмиваше.

Затова Мери реши да вземе едно-единствено нещо от къщи. Позволиха ѝ за един час да огледа апартамента и да си вземе нещо за спомен, останалото щеше да бъде продадено, както самото им жилище. Докато обикаляше стаите, в съзнанието ѝ изплуваха най-различни спомени. Видя баща си седнал във фотьойла с очила на носа, дълбоко потънал в четенето на вестника. Видя майка си пред тоалетката да се подготвя за поредното парти. Спомни си как самата тя се промъкваше тайно в кухнята, за да грабне нещо за ядене. Всички тези спомени се завъртяха в съзнанието ѝ като безумен калейдоскоп и тя усети, че ѝ се повдига. Хукна към тоалетната и повърна една миризлива слузеста маса, чиято воня я накара да се просълзи. Подсмърчайки, избърса устата си с горната част на ръката, седна с гръб към стената, скри лице в коленете си и се разрида.

Напусна апартамента с една-единствена вещ. Синята дървена кутийка, пълна със „смирение“.

Никой не възрази, когато той каза, че иска да си вземе почивен ден. Айна дори промърмори, че е крайно време, и отмени заплануваните му прегледи.

Никлас пълзеше по пода и гонеше Албин, който тичаше като стрела сред купищата играчки. Беше още по пижама, макар че минаваше десет часът. Няма нищо. Днес можеха да си го позволят. Самият Никлас беше по тенис-ка и анцуг. Албин се смееше толкова радостно, както не го беше чувал досега. Никлас запълзя още по-бързо след него и играта стана по-буйна.

Сърцето му се сви при мисълта, че никога не е играл така със Сара. Беше толкова зает, толкова изпълнен със съзнанието за собствената си значимост, ангажиран с мисълта какво трябва да постигне. С цялото си високомерие смяташе, че игрите и всичко, свързано с децата, е работа на Шарлот, с което тя отлично се справя. Сега за първи път се замисли дали не е допускал грешка. Това го покруси. Не знаеше дори коя е любимата игра на Сара. Нито любимата телевизионна програма. Не знаеше дори дали предпочиташе да рисува с червени, или със сини пастели, нито кой беше любимият ѝ предмет в училище или кои книжки ѝ четеше Шарлот вечер. Всъщност не знаеше нищо за дъщеря си. Абсолютно нищо. Все едно че беше съседско дете – толкова малко знаеше за живота ѝ. Беше наясно само за проблемите ѝ, за ината и агресията. Знаеше, че наранява брат си, че чупи нещата си и се бие със съучениците си. Но нищо от това не определяше същността на Сара – това бе само поведението ѝ.

От тази мъчителна мисъл Никлас се сви на пода. Беше закъснял да я опознае. Сара беше си отишла завинаги.

Албин, изглежда, почувства, че нещо се е случило. Бойните му викове заглъхнаха, той допълзя при Никлас и се сви на кравайче до него като малко зверче. Останаха да лежат така един до друг.

Някой позвъни на вратата. Никлас скочи, а Албин се заоглежда неспокойно.

– Няма страшно – успокои го Никлас. – Някой чичко или леля ни търси.

Взе го на ръце и отиде да отвори. На прага стоеше Патрик с няколко непознати мъже.

– Какво има пак? – попита Никлас уморено.

– Имаме заповед за обиск.

Патрик му подаде документа.

– Вече бяхте тук – учуди се Никлас, преглеждайки въп-росната заповед. Когато стигна до средата на текста, очите му се разшириха и той с недоумение погледна Патрик. – Какво, по дяволите, е това? Опит за убийство на Стиг Флорин? Сигурно се шегувате.

Но Патрик не се шегуваше.

– За съжаление, не. В момента го лекуват от отравяне с арсеник. Без малко да го изпуснат тази нощ.

– Отравяне с арсеник? – глуповато повтори Никлас. – Но как...?

Все още не можеше да разбере какво се случва и дори не се отмести от прага.

– Това се опитваме да разберем. Бихте ли ни пуснали да влезем...

Никлас се отмести мълчаливо. Мъжете зад Патрик вдигнаха чантите си и оборудването и прекрачиха прага със строго изражение на лицата.

Патрик остана при Никлас в коридора и се поколеба за миг, преди да му съобщи.

– Получихме разрешение да ексхумираме тялото на Ленарт. В момента отваряме гроба му.

Никлас зяпна. Всичко му се струваше твърде нереално, за да може да го проумее.

– Защо?... Какво?... Кой?... – запелтечи той.

– Все още не можем да кажем нещо повече, но смятаме, че и той е станал жертва на отравяне с арсеник. За съжаление, не е имал късмета на Стиг – добави Патрик горчиво. След това продължи. – Ще съм ви благодарен, ако стоите настрана и оставите колегите ми да си свършат работата.

Без да дочака отговор, Патрик излезе.

Никлас не знаеше къде да се дене и влезе в кухнята. Седна на масата, като все още държеше Албин на ръце. Сложи го в детското столче и му даде филийка хляб, за да не капризничи. Главата му бучеше от нахлулите въпроси.

Мартин трепереше от студ. Униформеното яке не можеше да го защити от поривите на студения вятър, който духаше на гробището. А отгоре на всичко малко след като пристигнаха, започна да ръми.

Цялата тази работа му внушаваше отвращение. Досега само няколко пъти беше ходил на погребения, а гледката как изваждат от земята ковчега, вместо да го спускат, приличаше на филм, който прожектират отзад напред – пълен абсурд! Разбираше защо Патрик го помоли да присъства на ексхумацията. Вече го бе преживял веднъж. Само преди няколко месеца, и това му стигаше за цял живот. Един от гробарите сякаш отгатна мислите му и промърмори:

– Да не би в участъка да се състезавате колко трупа можете да изровите за най-кратко време?

Мартин не му отговори, но си помисли, че в близко бъдеще е най-добре да не молят прокурора за такива разрешения.

Турбьорн Рууд застана до него. Дори и той не можа да се въздържи от коментар.

– Скоро във Фелбака ще започнат да спускат ковчезите с ластици. Дръпнеш ги и ги извадиш, ако се наложи.

Мартин не можа да скрие усмивката си, въпреки не-етичния коментар. Едва се въздържаха да не се разсмеят с глас, когато телефонът на Турбьорн иззвъня.

– Ало, Рууд е.

Изслуша каквото имаха да му казват, затвори и се обърна към Мартин.

– В момента влизат в къщата на семейство Флорин. Разделихме екипа на две – изпратихме трима там, а другите двама са тук. Да видим дали ще се наложи да ги прегрупираме отново.

– Какво има да вършите тук?

– Не е кой знае какво. Основната ни задача е да транспортираме останките, без да ги замърсим. След това ще вземем проби от пръстта. Просто трябва да изпратим тялото в съдебната медицина. Лекарите там ще направят нужните анализи. Веднага щом ковчегът замине, ще тръгнем за Фелбака, за да помогнем при обиска. Предполагам, че ще ни последвате?

Мартин кимна.

– Да, така възнамерявам. – Замълча за миг. – Този случай се оказа дяволски объркан.

Турбьорн Рууд кимна на свой ред.

– Да, така е.

С това темите им за разговор се изчерпаха и двамата продължиха мълчаливо да чакат гробарите да си свършат работата. След малко капакът на ковчега се показа над земята. Ленарт Клинга се върна в света на живите.

Цялото тяло го болеше. Пред очите му се мяркаха неясни сенки, които бързо изчезваха. Стиг се опита да отвори уста, за да каже нещо, но тялото му отказа да му се подчини. Струваше му се, че току-що е излязъл на ринга срещу Тайсън и е претърпял ужасяваща загуба. За миг се усъмни дали не е мъртъв. Не можеше да е още жив и да се чувства така.

Тази мисъл го хвърли в паника. Със сетни сили се опита да извлече от гърлото си поне един звук. Чу някакво хриптене в далечината, което му напомни собствения му глас.

Да, той говореше. Една от неясните сенки се надвеси над него, придобивайки все по-отчетливи контури. Пред очите му изникна усмихнато женско лице и Стиг примижа, опитвайки се да фокусира погледа си.

– Къде? – успя да произнесе той с надеждата да го разберат.

Тя разбра.

– Намирате се в болницата на Удевала. Приехме ви вчера.

– Жив? – изхриптя Стиг отново.

– Да, жив сте – усмихна му се сестрата, която имаше приятно овално лице. – Но за малко да ви изпуснем. Най-страшното е зад гърба ви.

Ако можеше, би се разсмял. „Най-страшното“, да, лесно ѝ беше да го каже. Тя нямаше представа как се чувстваше, как гореше всяка клетка на тялото му, как го боляха всички кости. Но че е жив, нямаше никакво съмнение. Едва успя отново да размърда устни.

– Жена ми?

Силите не му стигнаха да произнесе цялото ѝ име. За миг му се стори, че на лицето на сестрата се изписа някакво странно изражение. Може би му се бе сторило от силната болка.

– Сега трябва да почивате. Посетителите ще трябва да почакат.

Стиг се задоволи с този отговор. Заля го умора и той покорно се остави да го отнесе със себе си. Важното бе, че е жив. Намираше се в болницата, но жив, а не мъртъв.

Обискът на къщата течеше много бавно. Не биваше да рискуват да пропуснат нещо. Бяха готови да жертват цял един ден. Щяха да оставят голяма бъркотия след себе си, но Патрик знаеше какво търсят и не се съмняваше, че ще го намерят.

– Как върви?

Обърна се, като чу гласа на Мартин откъм вратата.

– Готови сме с половината стаи на първия етаж. Все още нищо. А вие?

– Ковчегът е на път. Дяволски сюрреалистично преживяване.

– Да, да знаеш, че рано или късно, споменът ще изплува в някой кошмар. Вече няколко пъти сънувам как някакъв скелет протяга ръце към мен през капака на ковчега и разни подобни.

– Стига. – лицето на Мартин се изкриви в гримаса. – Значи, нищо не сте открили?

Въпросът му прозвуча по-скоро като констатация. Опитваше се най-вече да прогони от съзнанието си приказките на Патрик.

– Не, нищо – отвърна Патрик със съжаление. – Трябва да е тук, усещам го.

– Да, винаги съм смятал, че имаш някаква женска черта, трябва да е женска интуиция – засмя се Мартин.

– О, я върви да свършиш малко полезна работа, вместо да поставяш мъжествеността ми под съмнение.

Мартин го послуша и тръгна да търси откъде да започне.

По устните на Патрик пробяга бърза усмивка, но бързо изчезна, като си представи Мая в ръцете на убиеца.

След два часа започна да губи надежда. Бяха претърсили целия първи етаж и мазето, без да открият нищо. Установиха, че Лилиан е вманиачена на тема ред и чистота. Техниците бяха събрали разни шишета от мазето, но трябваше да ги изпратят за анализ. Може би все пак грешеше? След това си спомни съдържанието на видеокасетата, която бе прегледал толкова пъти през изминалата вечер, и решителността му се върна. Невъзможно беше да греши. Тук е, но къде?

– Да продължим ли горе? – попита го Мартин и посочи стълбата към втория етаж.

– Да, най-добре ще е. Тук, струва ми се, нищо не сме пропуснали. Прегледахме всичко милиметър по милиметър.

Качиха се заедно нагоре по стълбите. Никлас беше излязъл на разходка с Албин и можеха да работят на спокойствие.

– Ще започна от стаята на Лилиан – каза Патрик.

Влезе в първата врата вдясно от стълбището и се огледа. Спалнята на Лилиан блестеше от чистота, както и всичко в къщата, а леглото беше толкова изрядно, че би задоволило изискванията и на най-строгия казармен старшина. В стаята цареше дух на женственост. Стиг едва ли се е чувствал комфортно тук, преди да го преместят в съседната стая. Пердетата и кувертюрата бяха надиплени, а по бюрото и нощните шкафчета имаше дантелени покривчици. Навсякъде за украса имаше порцеланови статуетки, а по стените бяха окачени керамични фигурки и картини с ангели. Издържаната в розови тонове обстановка оставяше такова сладникаво впечатление, че на Патрик му се догади. Стаята приличаше на кукленска. Всяко петгодишно момиченце би подредило така стаята на майка си.

– Ох – въздъхна Мартин, надничайки. – Като клетка на фламинго.

– Даа, едва ли биха снимали тази стая за някое интериорно списание.

– Освен като пример за належаща нужда от основен ремонт – констатира Мартин. – Впрочем имаш ли нужда от помощ? Като гледам, те чака доста работа.

– Давай, не ми се стои тук дълго.

Започнаха от двата ъгъла. Патрик седна на пода, за да прегледа нощните шкафчета, а Мартин се зае с гардероба, който заемаше една от стените.

Работеха мълчаливо. Мартин се пресегна към кутиите от обувки на най-горната полица в гардероба, постави ги внимателно на леглото и започна да разтрива кръста си. Още не можеше да се оправи от вдигането на тежести при преместването. Помисли си, че все пак трябва да посети масажиста си.

– Какво има при теб? – попита Патрик отдолу.

– Някакви кутии за обуща.

Свали капака на първата, прегледа внимателно съдържанието ѝ и отново я затвори.

– Само куп стари снимки.

Повтори същото със следващата кутия и извади малка овехтяла синя дървена кутийка. Капачето заяде и се наложи с усилие да я отвори. Патрик вдигна очи, като го чу как ахна.

– Бинго!

Патрик се усмихна.

– Бинго – повтори той победоносно.

След като се повъртя нерешително пред автомата с шоколади, Шарлот най-накрая се предаде. Ако сега не може да си позволи парче шоколад, то кога ще може?

Пусна няколко монети в отвора и натисна копчето до десерта „Сникърс“. Нека да е от по-големия.

Смяташе да го изяде по пътя, но си помисли, че ще ѝ прилошее, ако го изгълта наведнъж. Затова събра смелост и се върна в чакалнята при Лилиан. Както и очакваше, майка ѝ веднага забеляза десерта и я погледна с упрек.

– Знаеш ли колко калории съдържа това нещо? Трябва да отслабваш, а те веднага ще ти се лепнат на задните части. Точно сега, когато най-накрая успя да свалиш няколко кила...

Шарлот въздъхна. Все тази песен слушаше цял живот. Лилиан никога не купуваше сладки неща за къщи, а по тялото ѝ, изглежда, никога не е имало грам излишни тлъстини. Може би затова Шарлот толкова я привличаше сладкото и започна да се крие. Измъкваше дребни монети от джобовете на родителите си и тичаше до павилиона в центъра, където си купуваше пасти и желирани бонбони, и с наслаждение изяждаше всичко, преди да се е върнала вкъщи. Затова в седми клас вече имаше наднормено тегло, а това вбесяваше Лилиан. Тя дори понякога я събличаше гола, изправяше я пред огледалото и безжалостно я щипеше по отпуснатия корем.

– Погледни се! Приличаш на същинско прасе. Наистина ли искаш да приличаш на прасе?

В тези моменти Шарлот я мразеше. Майка ѝ го правеше само когато Ленарт го нямаше вкъщи. Той не би допуснал подобно нещо. Баща ѝ бе единствената ѝ защита. Шарлот вече беше голяма, когато той почина, но без него тя се чувстваше като малко беззащитно момиче.

Загледа се в майка си, която седеше срещу нея. Външният ѝ вид беше безупречен, както обикновено, за разлика от Шарлот, която не си беше взела резервни дрехи. Лилиан дори бе успяла да приготви цяла чанта с принадлежности, в случай че ѝ се наложи да пренощува, и сега беше с нов тоалет и свеж грим.

Без да обръща внимание на неодобрителните погледи на майка си, Шарлот на инат излапа последното парче от сладкиша. Как изобщо имаше сили да се притеснява за хранителните ѝ навици, докато Стиг се бореше за живота си. Не спираше да ѝ се учудва. Но всъщност нямаше нищо странно, като се има предвид що за човек е била баба ѝ.

– Защо не ни пускат при Стиг? – попита Лилиан недоволно. – Не разбирам. Как може да не пускат при болния роднините му.

– Сигурно си имат причини – успокои я Шарлот, но си спомни за миг странното изражение на лекаря. – Може би само ще им пречим.

Лилиан изсумтя, стана от стола и започна демонстративно да крачи напред-назад.

Шарлот въздъхна. Опитваше се да запази крехкото съчувствие, което изпита към майка си вчера, но тя се държеше така, че това ѝ се удаваше трудно. Извади мобилния си телефон от дамската чанта и провери дали е включен. Стори ѝ се странно, че Никлас не се обажда. Дисплеят беше тъмен, което ѝ подсказа, че батерията е паднала, без да разбере. Стана, за да отиде при монетния автомат в коридора, но по пътя се сблъска с двама мъже и с изненада позна Патрик Хедстрьом и рижавия му колега. И двамата сякаш не я забелязаха и навъсено се вглеждаха в някого в чакалнята.

– Здравейте, какво правите тук? – попита тя с недоумение, но изведнъж се сети какво би могло да означава идването им. – Да не би да сте намерили нещо? Нещо за Сара? Намерили сте, нали? Какво е то?...

Шарлот нетърпеливо гледаше ту единия, ту другия. Но и двамата не отговаряха.

Накрая Партик ѝ каза:

– В момента не разполагаме с повече информация по случая на Сара.

– Но защо?... – попита го тя объркано, без дори да успее да довърши въпроса си.

– Дойдохме, защото трябва да поговорим с майка ви.

Шарлот отстъпи изненадана настрани, за да ги пропусне. И като в мъгла наблюдаваше как всички в чакалнята впериха погледи в разиграващата се пред очите им сцена, в която двамата полицаи застанаха пред Лилиан, а тя ги посрещна със скръстени на гърдите ръце и свъсени вежди.

– Ще трябва да дойдете с нас.

– Но нали разбирате, че няма как да го сторя – сопна им се Лилиан. – Съпругът ми е на смъртно легло и аз не мога да го изоставя.

Тя дори тропна с крак, за да покаже, че не се шегува, но полицаите останаха безразлични към жеста ѝ.

– Стиг ще оживее, а вие, за съжаление, нямате избор. Скоро търпението ми ще се изчерпи – отвърна ѝ Патрик.

Шарлот не вярваше на ушите си. Сигурно ставаше дума за някакво ужасно недоразумение. Ако Никлас беше тук, със сигурност щеше да успокои всички и да изясни ситуацията. Всичко ѝ се струваше пълен абсурд.

– А всъщност за какво става въпрос? – изсъска Лилиан и сякаш прочете мислите на Шарлот. – Трябва да е станало някакво недоразумение.

– Тази сутрин ексхумирахме тялото на Ленарт Клинге. Съдебните лекари анализират резултатите от пробите. Освен това извършихме обиск в дома ви... – Патрик погледна към Шарлот, но отново извърна лице към Лилиан. – и попаднахме на няколко интересни улики. Бихме могли да ги обсъдим тук, ако пожелаете, пред дъщеря ви, или ще ни последвате в участъка.

В гласа му нямаше никакви емоции, но погледът му беше леденостуден, абсолютно несвойствен за него.

Очите на Лилиан и Шарлот се срещнаха за миг. Шарлот не можеше да разбере за какво говори Патрик. Странният блясък в очите на майка ѝ я обърка още повече. Полазиха я студени тръпки. Беше се случило нещо лошо.

– Но татко имаше синдром на Гилен-Баре. Почина от неврологично заболяване – каза тя с леко въпросителна интонация.

Патрик не отговори. Когато му дойде времето, Шарлот щеше да научи повече, отколкото би искала.

Лилиан отмести поглед от дъщеря си, позамисли се и накрая каза спокойно:

– Ще дойда с вас.

Шарлот остана в чакалнята, объркана дали да ги последва, или не. Нерешителността ѝ си каза думата. Застинала, тя мълчаливо гледаше как майка ѝ се отдалечава по коридора, съпровождана от двамата полицаи.

Хинсеберг, 1962

Това бе първият и последен път, когато щеше да посети Агнес. Вече не мислеше за нея като за майка. Беше просто Агнес.

Тя току-що беше навършила осемнайсет и напусна последните си приемни родители, без да се огледа. Не ѝ липсваха, нито пък тя на тях.

През годините я засипа с писма. Дълги излияния, пропити с нейния мирис. Не отвори нито едно от тях. Но не ги и изхвърли. Лежаха в един куфар и чакаха да ги прочете.

Агнес веднага я попита за тях.

– Дарлинг, получаваше ли писмата ми?

Мери продължаваше мълчаливо да я гледа. Четири години не я беше виждала и искаше да си припомни чертите на лицето ѝ, преди да отговори.

Изненада се колко малко я бе променил престоят в затвора. Вече не се разхождаше с елегантни дрехи, но си личеше, че продължава да полага изключителни грижи за външния си вид. Прическата ѝ бе по последния писък на модата, същото важеше и за очната линия – с перфектни очертания. Ноктите ѝ бяха също толкова дълги, колкото си ги спомняше. Сега Агнес нервно потропваше с тях по масата в очакване на отговор.

Мери помълча още малко, преди да заговори.

– Да, но не съм ги чела. И не ме наричай „дарлинг“ – добави тя и с любопитство зачака реакцията.

Вече не се страхуваше от жената пред себе си. Чудовището в душата ѝ погълна всичкия ѝ страх, докато растеше. От толкова омраза нямаше място за страх.

Агнес не можеше да пропусне такъв чудесен случай, за да разиграе драматична сцена.

– Не си ги чела? – изкрещя тя. – Значи, аз седя тук, зад решетките, докато ти се развяваш навън, на свобода и се занимаваш бог знае с какво. А моята единствена радост е да си мисля, че любимата ми дъщеря чете писмата, които ѝ пиша часове наред. Да не говорим, че не си ми писала нито веднъж за четири години. Нито пък си ме търсила по телефона!

Агнес се разхлипа звучно, но от очите ѝ не потекоха сълзи, които щяха да развалят перфектната линия на молива.

– Защо го направи? – попита я Мери тихо.

Агнес веднага спря да ридае, извади спокойно цигара от чантата си и я запали с финес. Вдиша няколко пъти и продължи с несъкрушимо спокойствие.

– Защото ме предаде. Смяташе, че може да ме напусне.

– Не можеше ли просто да го пуснеш да си отиде?

Мери се наведе напред, за да не пропусне нито една дума. Толкова пъти си бе задавала тези въпроси, че не можеше да рискува да загуби нито една сричка от отговора на майка си.

– Никой мъж няма право да ме напусне – повтори Агнес. – Нямах избор – добави тя. След това погледна Мери със студени очи и продължи: – Всичко това ти е известно, нали?

Мери извърна очи. Чудовището се размърда неспокойно в душата ѝ.

– Искам да ми припишеш къщата във Фелбака – отсече тя. – Смятам да се настаня там.

Агнес понечи да възрази, но Мери побърза да добави.

– Ако искаш да имаш какъвто и да било контакт с мен в бъдеще, трябва да изпълниш желанието ми. Ако ми припишеш къщата, ти обещавам, че ще чета писмата ти и ще ти отговарям.

Агнес все още се колебаеше, но Мери бързо продължи:

– Само аз ти останах. Може да не е много, но освен мен нямаш никого.

В продължение на няколко кошмарно дълги минути Агнес претегли мотивите „за“ и „против“, за да прецени кое е най-изгодно за нея, и накрая взе решение:

– Е, щом така искаш. Не че разбирам защо ти е тази дупка, но няма да споря с теб...

Агнес сви рамене, а Мери усети прилив на радост.

Изработи този план през последната година. Беше решила да започне отначало. Да стане напълно нов човек. Да се отърси от праха на миналото, полепнал по тялото ѝ като стара дреха. Вече бе пуснала заявление за смяна на името си и дори бе започнала да работи върху външния си вид. Вече цял месец не бе погълнала нито една излишна калория, а и едночасовите разходки всяка сутрин си казваха думата. Всичко щеше да се промени. Едно ново начало.

Последното, което чу, преди да остави майка си в стаята за свиждания, беше изненаданият ѝ възглас:

– Ти май си поотслабнала?

Мери дори не си направи труда да се обърне и да ѝ отговори. Беше започнала своя път да стане нов човек.

Бурята отмина на следващия ден и есенното време показа най-хубавата си страна. Обагрените в червено и жълто листа, оцелели от силния порив на вятъра, се полюшваха на фона на морския бриз. Бледите слънчеви лъчи изпълваха сърцата с радост и прогонваха влагата от въздуха, която се просмукваше през дрехите и будеше усещане за студ.

Патрик седеше в кухнята и въздишаше. Лилиан отказваше да говори, въпреки всички улики против нея. Те бяха достатъчни, за да я арестуват и да се опитат да я обработят.

– Е, как върви? – попита Аника, която беше дошла да си налее кафе.

– Никак – въздъхна Патрик дълбоко. – Като кремък е. Не казва и дума.

– Задължително ли ви трябва признание? Струва ми се, че имате достатъчно доказателства...

– Да, но липсва мотив. С малко въображение мога да предположа, че по някакви причини е убила първия си съпруг и се е опитала да убие втория, но Сара защо?

– Откъде разбра, че тя е убила Сара?

– Не съм разбрал. Но това ме накара да заподозра, че някой лъже относно сутринта, когато е изчезнала Сара, и този някой може да бъде само Лилиан.

Пусна малкия касетофон, който стоеше пред него на масата. Чу се гласът на Морган. „Не съм го направил. Не мога да стоя в затвора до края на живота си. Не съм я убил. Не зная как якето е попаднало у дома. Тя беше облечена с него, когато се върна вкъщи. Моля ви, не ме оставяйте тук.“

– Чу ли? – попита я Патрик.

Аника поклати глава.

– Не, не чух нищо особено.

– Изслушай го още веднъж, този път много внимателно.

Превъртя касетата и натисна копчето за пускане.

„Не съм го направил. Не мога да стоя в затвора до края на живота си. Не съм я убил. Не зная как якето е попаднало у дома. Тя беше облечена с него, когато се върна вкъщи. Моля ви, не ме оставяйте тук.“

– Беше облечена с него, когато се върна вкъщи – тихо повтори Аника.

– Именно. Лилиан твърдеше, че Сара е излязла и повече не се е връщала, но Морган е видял как тя отново е влязла в къщата. Единственият човек, който би имал причина да излъже, е Лилиан. Защо тогава тя не каза, че Сара се е върнала?

– Но как е възможно да удави собствената си внучка и защо е тъпкала в устата ѝ пепел? – недоумяваше Аника.

– Ето това и аз бих искал да разбера – развълнувано каза Патрик. – Но тя само седи срещу мен, усмихва се, отказва да говори, не признава и не се защитава.

– Ами момченцето в количката? Защо го е нападнала? Или Мая?

– Според мен инцидентът с Лиам е начин за отвличане на вниманието. – Патрик завъртя чашата с кафе в ръцете си. – Чиста случайност, че той се е изпречил на пътя ѝ, а не някой друг. Вероятно се е опитвала да отклони вниманието от семейството си и най-вече от Никлас. А що се отнася до Мая, предполагам, че просто е искала да ми отмъсти, че разследвам нея и близките ѝ.

– Чух, че имаш заслуга за разкриването на убийството на Ленарт и отравянето на Стиг.

– За съжаление, не мога да се похваля, че съм успял благодарение на таланта си. Ако не бях гледал онази прог-рама по „Дискавъри“, никога нямаше да се сетя. Но когато ги чух да описват случая с жената в САЩ, която трови съпрузите си, и че на един от тях е поставена диагнозата синдром на Гилен-Баре, нещо прищрака в главата ми. Ерика ми бе споменавала, че бащата на Шарлот е починал от неврологично заболяване, а като добавим и симптомите на Стиг... Двама съпрузи със същата клинична картина повдигат доста въпроси. Затова събудих Ерика и тя потвърди, че бащата на Шарлот наистина е починал от болестта на Гилен-Баре. Не бях напълно сигурен, но реших все пак да се обадя в болницата. Олекна ми, когато резултатите потвърдиха огромни нива на арсеник в организма на Стиг. Сега остава само да ми каже защо го е направила. Но тя продължава да се опъва!

Прокара безпомощно ръка през косата си.

– Сигурна съм, че правиш всичко възможно – успокои го Аника и се обърна, за да си тръгне. Но отново го погледна и попита: – Чу ли последната новина?

– Не, а какво е станало? – отвърна Патрик уморено и равнодушно.

– Наистина уволниха Ернст. Мелберг е назначил някаква мадама на негово място. Доколкото разбирам, са го скастрили за дискриминация по полов признак в нашия участък.

– Ай, ай, горката – разсмя се Патрик. – Да се надяваме, че не е от мекушавите.

– Мда, не знам нищо повече за нея, така че трябва да изчакаме да се появи. Очевидно ще започне след месец.

– Всичко ще се нареди. Едва ли може да е по-зле от Ернст.

– Така е – съгласи се Аника. – И горе главата. Важното е, че заловихте убиеца. А на въпроса „защо“ нека отговаря пред нашия Създател.

– Все още не съм се предал – промърмори Патрик и стана, за да направи нов опит.

Отби се при Йоста и заедно отведоха Лилиан в стаята за разпити. Изглеждаше малко уморена след дните, прекарани в ареста, но се държеше съвсем спокойно. С изключение на първоначалното раздразнение, с което ги посрещна, когато дойдоха да я отведат от чакалнята, Лилиан демонстрираше необикновено самообладание. С нищо не можеха да пробият стената на нейната недосегаемост и Патрик вече се отчайваше, не вярвайки, че някога ще успеят. Въпреки това реши да опита за последен път. След това щеше да остави всичко на прокурора, улики имаше достатъчно. Сега искаше да получи отговор за Мая. Чудеше се на себе си как бе успял да запази самообладание въпреки кипящата ярост. През цялото време се опитваше да се съсредоточи върху крайната цел на разпита. Най-важното бе да вкарат Лилиан в капан, за да изтръгнат от нея обяснение. Едва ли би помогнало, ако излееше гнева си върху нея. Освен това знаеше, че ако даде воля на яростта си, веднага ще го отстранят от по-нататъшните разпити. И без това внимателно го следяха заради личната му заинтересуваност от случая.

Пое си дълбоко дъх и започна.

– Днес погребват Сара. Знаете ли?

Двамата с Йоста седяха от едната страна на масата, Лилиан – срещу тях. Жената поклати глава.

– Бихте ли искали да присъствате?

Лилиан сви рамене и се усмихна загадъчно.

– Вълнува ли ви какво си мисли сега Шарлот за вас?

През цялото време сменяше темата на разговор с надеждата да намери слабото ѝ място, с което да я извади от равновесие. Досега обаче Лилиан проявяваше нечовешко безразличие.

– Аз съм ѝ майка – отвърна Лилиан спокойно. – Тя не може да промени този факт.

– Мислите ли, че би искала?

– Може би, но това няма значение.

– Мислите ли, че би искала да знае защо сте го сторили? – вклини се и Йоста.

Вгледа се в Лилиан, сякаш се опитваше да открие най-малка пукнатина в непробиваемата ѝ броня.

Лилиан с безразличие разглеждаше ноктите си.

– Вие знаете, че разполагаме с всички доказателства. Вече ви ги предявихме. Не се съмняваме нито за миг, че умишлено сте убили двама души и сте се опитали да убиете и трети. Само за отравянето с арсеник на Ленарт и Стиг ще получите много години зад решетките. Нищо за вас няма да се промени, ако разкажете защо убихте Сара. Убийството на съпрузи не е нещо ново и сигурно има безброй мотиви за това, но защо и внучето ви, защо е трябвало да убиете и Сара? Да не би да ви е ядосала и не сте могли да се овладеете? Да не би за пореден път да е изпаднала в ярост и сте се опитали да я успокоите в банята, но случайно сте се престарали? Разкажете ни!

Не получиха никакъв отговор както и при предишните разпити. Тя само надменно им се усмихваше.

– Имаме доказателства! – повтори Патрик с нарастващо раздразнение. – Пробите от останките на Ленарт показаха наличие на високо съдържание на арсеник. Дори успяхме да установим, че през последните шест месеца е поглъщал все по-големи количества отрова. В мазето ви открихме арсеник в стара опаковка от отрова за плъхове. В дробовете на Сара има следи от пепелта, която намерихме в спалнята ви. Натъпкали сте с нея и устата на едно малко дете, за да ни заблудите, а също сте подхвърлили якето на Сара в къщата на Морган, за да стоварите върху него вината. Имахте късмет, че Кай излезе педофил. Разполагаме и със запис на показанията на Морган, който е видял как Сара се е върнала онази сутрин вкъщи, докато вие ни излъгахте. Знаем, че вие сте я убили. Помогнете и на нас, и на дъщеря си. Кажете ни защо? Защо извадихте дъщеря ми от количката? Мен ли се опитвахте да накажете? Кажете!

Лилиан рисуваше малки кръгове с пръст по масата. Не за първи път слушаше увещанията на Патрик, но всичките му опити да я накара да говори оставаха напразни. Патрик усети как започва да губи самообладание и реши, че е време да спре, докато не е направил някоя глупост. Изправи се, изрече необходимите реплики, за да сложи край на разпита, и тръгна към вратата. Спря се на прага и се обърна.

– Поведението ви е непростимо. Можете да помогнете на дъщеря си, но отказвате да го сторите. Това е не само непростимо, но и нечовешко.

Помоли Йоста да върне Лилиан в килията ѝ. Нямаше сили да я погледне повече. За миг му се стори, че пред него стоеше самото олицетворение на злото.

– Дяволски жени! Навсякъде мътят водата и никъде няма отърваване от тях, а сега трябва да ги търпя и на работа – мърмореше Мелберг. – Не разбирам кому са нужни тия квоти. С цялата си глупост си мислех, че ще мога сам да избирам кадрите си. Вместо това ми изпращат някаква фуста, която сигурно дори не знае как да си закопчае копчетата на униформата. Кажи ми, честно ли е това?

Симон продължи да гледа в чинията си, без да му отговори.

Не беше в реда на нещата да обядва вкъщи, но това бе поредният етап от плана за заздравяване на отношенията със сина си. Дори си направи труда да нареже малко зеленчуци, които обикновено бяха рядкост в хладилника му. Мелберг забеляза с раздразнение, че Симон не докосна нито краставицата, нито доматите, а ядеше само кюфтета и макарони, като ги поля обилно с кетчуп. Е, кетчупът също е от домати, така че му е простено.

Смени темата на разговор. Само се ядосваше при мисълта за новата си сътрудничка. Вместо това реши да разпита сина си за плановете му за бъдещето.

– Е, помисли ли си за работа? Ако смяташ, че гимназията не е за теб, мога да ти помогна да си намериш някаква работа. Не всички трябва да станат учени, а като те гледам, си наследил моите гени – ние сме хора на действието... – разсмя се Мелберг.

Някой по-малко опитен родител сигурно би се притеснил от безразличието на сина му към собственото му бъдеще, но Мелберг не се съмняваше в наследника си. Вероятно ставаше дума за временен проблем и нямаше смисъл да се притеснява. Замисли се какъв би искал да види сина си – адвокат или лекар. Накрая се спря на адвокат. Лекарите вече не печелеха добре. Но докато го убеди да поеме по този път, беше най-добре да не го насилва, да го остави да се почувства свободен. Ако опита от суровите уроци на живота, сигурно ще се вразуми. Майката на Симон наистина го предупреди, че синът му има слаби оценки по повечето предмети, което беше известна спънка. Но Мелберг гледаше позитивно на нещата. Може би му липсваше подкрепа от страна на семейството. Той има способности, трябва само да ги активизира, все пак природата си знае работата.

Симон дъвчеше бавно кюфтето и не изяви желание да отговори на въпроса на Мелберг.

– Е, какво ще кажеш да ти помогна да започнеш работа? – повтори Мелберг, леко ядосан.

Полагаше неимоверни усилия да заздрави връзката помежду им, а Симон дори не си направи труда да отговори.

След известно мълчание синът му изрече с пълна уста:

– Не, не мисля.

– Какво не мислиш? – попита го Мелберг възмутено. – Какво си въобразяваш? Че ще те оставя да живееш под моя покрив, да ядеш хляба ми и да лентяйстваш по цели дни? Това ли мислиш?

Симон дори не мигна.

– Не, сигурно ще се върна при майка.

Това признание му дойде като гръм от ясно небе. Сърцето му се сви от непознато досега усещане. Сякаш го прониза болка.

– Да се върнеш при майка си? – повтори Мелберг, сякаш не можеше да повярва на ушите си. Което си беше живата истина. Дори не се бе замислял за този вариант. – Мислех, че не се чувстваш добре там? Че мразиш „тая проклета вещица“. Нали така ми каза, като дойде.

– Ъъ, майка си я бива – каза Симон и погледна през прозореца.

– Ами аз? – попита Мелберг, без да може да скрие разо-чарованието си.

Съжали, че се отнесе толкова строго с него. Може би му е рано да започва работа. Има време да се наработи. Нека още се порадва на свободата.

Побърза да поправи грешката си, но не постигна желания ефект.

– Ъъ, не става дума за това. Майка ми сигурно също ще ме насили да работя. Приятелите ми липсват, разбираш ли. Тук не познавам жива душа, а и освен това...

Симон не довърши изречението.

– Ами всичко, което правихме заедно – продължи Мелберг. – Като баща и син, нали знаеш? Мислех, че ти харесва да си общуваш със стареца си. Да сме заедно и да ме опознаеш.

Мелберг търсеше трескаво нови аргументи. Не можеше да си представи, че само преди две седмици го бе обзела такава паника преди срещата със сина си. Наистина от време на време Симон го ядосваше, но все пак. За първи път усещаше тръпка, когато завърташе ключа в ключалката в края на работния ден. А сега бе на път да загуби всичко.

Момчето сви рамене.

– Готин си. Не е заради теб. Просто никога не съм смятал да се преместя тук. Майка ми ги реди такива, като се ядоса. Преди ме пращаше при баба, но тя се разболя и сега не знаеше къде да ме натири. Вчера говорих с нея – успокоила се е. Иска да се прибера у дома. Заминавам с влака утре в девет – каза той, без дори да погледне Мелберг. След това вдигна глава. – Беше забавно. Честна дума. Беше готин и се стараеше, и такова... Затова с кеф бих идвал от време на време на гости, ако не си против... – изглежда, се поколеба за миг, но после добави: – Татко?

Гърдите на Мелберг се изпълниха с топлина. Момчето за първи път го нарече татко. За първи път някой го наричаше татко.

Изведнъж му стана много по-леко да приеме новината за скорошното заминаване на сина си. Все пак щеше да идва да го посещава. Татко.

Това бе най-трудният миг в живота им, но в същото време имаха нужда да сложат край, за да могат да продължат напред. Притиснаха се силно един към друг, докато гледаха как малкият ковчег се спуска в земята. Нямаше нищо по-ужасно от това. Да си вземат сбогом със Сара.

Избраха да бъдат сами. Церемонията в черквата беше кратка и стегната. Така пожелаха. Само те и свещеникът. Ето че стояха сами при гроба. Свещеникът изрече нужните думи и се отдалечи. Хвърлиха върху капака на ковчега една-единствена роза, която се открояваше рязко на фона на белия лак. Розовото бе любимият ѝ цвят. Може би защото рязко контрастираше с червената ѝ коса. Сара никога не избираше лекия път.

Омразата към Лилиан беше силна и жива. Шарлот се срамуваше, че дори насред тихото гробище излъчва ненавист през всяка пора на съществото си. Може би с времето това чувство ще се притъпи, но с крайчеца на окото си виждаше купчината пръст на гроба на баща си, останала след повторното му погребение. Помисли си дали някога ще може да изпита нещо друго освен гняв и мъка.

Лилиан ѝ отне не само Сара, но и баща ѝ. Никога нямаше да ѝ го прости. Как би могла? Свещеникът говореше за прошката като средство да притъпи болката, но можеше ли да се прости на едно чудовище? Дори не можеше да разбере защо майка ѝ беше извършила тези ужасни злодеяния, а безсмислеността на нейните постъпки засилваше още повече омразата и болката на Шарлот. Дали това беше лудост, или пък се водеше от някаква ненормална логика? Загубата ѝ се струваше още по-ужасна, като си помислеше, че може би никога нямаше да успее да изкопчи каквото и да било обяснение от майка си.

Редом с цветята от съседи и познати, които искаха да изразят съпричастността си към трагедията им, в черквата донесоха и два малки венеца. Единият бе от бабата на Сара по бащина линия. Бяха го оставили до ковчега, а след това го положиха при скромния надгробен камък. Аста дори се свърза с тях и попита дали може да присъства. Отклониха учтиво молбата ѝ, защото искаха да останат насаме със себе си, но я помолиха да гледа Албин, докато трае церемонията. Жената много се зарадва.

Другият венец бе от бабата на Шарлот. Шарлот отказа да го постави при ковчега, без сама да знае защо. Дори помоли да го изхвърлят. Винаги бе смятала, че Лилиан прилича твърде много на майка си. Сякаш инстинктивно усещаше, че тя бе изворът на цялото зло.

Прегърнати, останаха дълго смълчани при гроба. След това бавно се отдалечиха. Шарлот се спря при гроба на баща си. Кимна му леко, за да си вземе сбогом. За втори път.

Колкото и странно да бе, тясната килия ѝ придаваше сигурност. От години не се бе чувствала така. Лилиан лежеше на една страна на тясната кушетка и дишаше дълбоко и спокойно. Не можеше да разбере защо полицаите, които я разпитваха, бяха толкова развълнувани. Какво значение всъщност имаха причините? Единственото важно в случая беше крайният резултат. Така бе, откакто свят светува. Но сега изведнъж искаха да разберат как се стигна дотук, да намерят логиката на постъпките ѝ, да получат обяснение, да научат истината.

Можеше да им разкаже за мазето. И за сладкия тежък мирис на парфюма на майка ѝ. И за гласа ѝ – все още чуваше как я нарича „дарлинг“. Можеше да им разкаже и за острия сух вкус в устата си, за чудовището, растящо в душата ѝ, което винаги беше нащрек, готово да реагира. Най-вече можеше да сподели с тях как с треперещи от омраза, а не от страх, ръце сложи отровата в чая на баща си. Как внимателно го разбърка и видя малката бучка да се разтваря в горещата напитка. Добре, че винаги искаше да пие чая си с много захар.

Това беше първият ѝ урок. Да не вярва на обещания. Майка ѝ обеща, че всичко ще се промени. Ако баща ѝ изчезнеше, щяха да заживеят нов живот, заедно и задружно. Край на мазето, край на страха. Майка ѝ щеше да я прегръща, да я гали, да я нарича „дарлинг“ и никой повече нямаше да застане помежду им. Дадените с лекота обещания лесно се нарушаваха. Никога не си позволи да забрави този важен урок. Понякога ѝ минаваше мисълта, че може би всички думи на майка ѝ по адрес на баща ѝ са били лъжа. Лилиан заключи това съмнение дълбоко в тъмните кътчета на душата си, като дори не смееше да си помисли, че това е възможно.

Научи и още един важен урок. Никога да не позволи някой да я предаде. Баща ѝ я предаде. Майка ѝ я предаде. А и семействата, в които я прехвърляха като безчувствен предмет, също я предаваха със своето равнодушие.

Когато посети майка си в затвора в Хинсеберг, вече бе решила. Щеше да започне нов живот, който най-сетне сама да направлява. Първата стъпка беше да смени името си. Никога повече не искаше да чуе името, което се разливаше като отрова по устните на майка ѝ – Мери. Мерииии. Докато седеше в мазето, го чуваше като ехо между стените в мрака, което я караше да се свива в ъгъла и да се смалява все повече.

Избра Лилиан, защото нямаше нищо общо с Мери. Беше име на цвете, красиво и благоуханно, но същевременно силно и хитро.

Положи и много усилия, за да промени външния си вид. С желязна дисциплина сложи край на лакомията и рязко отслабна. Скоро от предишното наднормено тегло не остана и следа. Никога повече нямаше да си позволи да напълнее. Внимателно следеше да не качи нито грам и презираше лишените от подобна сила на волята, като дъщеря си например. Шарлот я отвращаваше с излишните си килограми, защото ѝ напомняше за миналото, което се опитваше да забрави. Отпуснатото ѝ тяло с натрупани тлъстини събуждаше у Лилиан истинска ярост. Понякога едва възпираше желанието си да ги откъсне с голи ръце.

Подигравателно я питаха дали съжалява, че Стиг е останал жив. Не им отговори. Ако трябваше да бъде честна, и сама не знаеше. Не бе планирала постъпките си. Всичко се случваше някак естествено, от само себе си. Започна с Ленарт. С приказките му, че е най-добре да се разделят. Споменаваше, че откакто Шарлот се е изнесла от дома им, е разбрал, че вече нямат почти нищо общо. Не беше сигурна дали още тогава, когато чу тези думи, не бе решила, че той трябва да умре. Сякаш следваше съдбата си. Откри буркана с отрова за плъхове още когато купиха къщата. Не знаеше защо не го изхвърли. Може би усещаше, че ще ѝ потрябва.

Ленарт никога не вършеше нищо прибързано. Затова тя знаеше, че ще мине известно време, преди той да се изнесе. Започна с малки дози, достатъчно слаби, за да не умре изведнъж, но и достатъчно силни, за да се разболее сериозно. Отровата постепенно разложи тялото му. Харесваше ѝ да се грижи за него. Повече не стана дума за раздяла. Гледаше я с благодарност, когато го хранеше, когато му помагаше да се преоблича или бършеше потта от челото му.

Понякога усещаше как чудовището се размърдва неспокойно. Нетърпеливо.

Никога не ѝ мина през ум, че ще я разкрият. Всичко вървеше толкова естествено, като по вода. Когато на Ленарт поставиха диагнозата на Гилен-Баре, го изтълкува като доказателство, че постъпва правилно. Просто следваше съдбата си.

Накрая той все пак я напусна. Но последната дума беше нейна. Не беше нарушено обещанието, което бе дала на себе си, че няма да позволи на никого да я предаде.

След това срещна Стиг. Той се оказа толкова предан, толкова стабилен, че не можеше и да предположи, че някога ще реши да я напусне. Правеше каквото му каже, дори прие да живее в дома, в който бе живяла с Ленарт. Обясни му, че е важно за нея. Къщата беше нейна. Купиха я с парите от продажбата на майчината ѝ къща, в която живя до женитбата си с Ленарт. За най-голямо съжаление, трябваше след това да я продаде. Беше твърде малка за семейството. И до ден днешен съжаляваше, че я продаде. Къщата им в Селвик ѝ се струваше лоша замяна. Но поне беше нейна и Стиг го разбираше.

С годините започна да усеща нарастващо недоволство у него. Сякаш постоянно с нещо не го задоволяваше. Непрекъснато се стремяха към нещо друго, към нещо по-доб-ро. И Стиг също. Когато и той започна да ѝ говори, че са престанали да се разбират, че трябва да се разделят и да заживеят отделно, тя вече нямаше нужда да взема решение. Беше напълно естествено да пристъпи към действие, също толкова естествено, както смяната на деня и нощта. Стиг, както и Ленарт, я избра за своя опора, а тя се грижеше за него като любеща жена. И той бе изпълнен с благодарност заради всичко, което правеше за него. И този път раздялата им бе неизбежна, но тя щеше да реши кога и след колко време.

Лилиан се обърна на другата страна и сложи глава на ръцете си. Загледа се в стената с безизразен поглед и видя само картини от миналото. Не от настоящето. Нито пък от бъдещето. Само изминалото време имаше някакво значение.

Видя презрението в очите им, когато я разпитваха за момичето. Никога нямаше да я разберат. Детето беше безнадежден случай, непоправимо, лишено от всякакво чувство на респект. Осъзна колко ужасна е ситуацията едва след като Шарлот и Никлас се преместиха в къщата им. Момичето беше толкова зло. В първия миг това я уплаши, но после отново видя пръста на съдбата. Толкова приличаше на майка ѝ. Може би не външно, но в очите ѝ гореше същото зло. С годините постепенно осъзна, че майка ѝ бе зъл човек. С удоволствие наблюдаваше как времето погубва бившата красавица. Тя настани майка си наблизо не за да може да я навестява, а заради властта, която усещаше, когато отказваше да я види. Знаеше колко много копнее тя за дъщеря си. Нищо не я радваше повече от мисълта, че Агнес е близо и в същото време толкова далеч, че умира бавно, прогнила отвътре.

Майка ѝ не беше добър човек и момичето се оказа също като нея. Лилиан виждаше как Сара подмолно сееше раздори в семейството и разкъсваше последните слаби връзки, на които се държеше бракът на Никлас и Шарлот. Непрестанните ѝ пристъпи и изисквания, стремежът ѝ да е в центъра на вниманието на родителите незабележимо подкопаваха отношенията им и скоро щяха да се видят принудени да се разделят. Лилиан не можеше да го допусне. Без Никлас Шарлот би била пълно нищожество. Една дебела, самотна майка с две деца, без образование и уважението да бъде съпруга на успял мъж. Някои от поколението на Шарлот биха казали, че подобни приказки са отживелица, че не е модерно да уреждаш социалното си положение чрез избора на съпруг, но Лилиан знаеше, че не са прави. В обществото, в което живееше, статусът все още имаше значение и тя не можеше да си позволи да го загуби. Знаеше, че когато хората говорят за нея, често казват: „Лилиан Флорин, а, да, зет ѝ е лекар“. Това ѝ вдигаше авторитета. Но момичето можеше да разруши всичко.

Затова направи нужното. Удаде ѝ се удобен момент, когато Сара се върна, защото си бе забравила шапката. Всъщност не знаеше защо го стори точно тогава. Просто се възползва от случая. Стиг спеше дълбоко под въздействието на приспивателните и дори бомба не би го събудила, а Шарлот, изтощена, си почиваше в приземния етаж. Лилиан знаеше, че долу не се чува почти нищо. Албин спеше, а Никлас беше на работа.

Оказа се по-лесно от очакваното. На момичето му се стори забавно да се къпе с дрехите. Наистина започна да се съпротивлява, когато се опита да го нахрани със „смирение“, но не беше достатъчно силно. С лекота натисна главата ѝ под водата. Най-сложно бе да я замъкне до морето, без никой да я види. Лилиан знаеше, че съдбата беше на нейна страна, че няма как да се провали. Уви тялото на Сара с одеяло, отнесе я на ръце, а после я хвърли във водата и видя как потъва. Отне ѝ само няколко минути и както и очакваше, късметът не ѝ изневери. Никой не я видя.

В останалите случаи действаше импулсивно. Когато полицаите започнаха да душат около Никлас, знаеше, че трябва да го спаси. Да му осигури алиби. За късмет откри заспалото дете до железарията. Твърде безотговорно беше да го оставят само. Майка му наистина заслужаваше урок. Специално беше проверила, че Никлас е на работа. Така че полицаите можеха да го изключат от списъка на подозираните.

И нападението над дъщерята на Ерика беше един вид урок. Когато Никлас ѝ спомена, че Ерика ги е посъветвала да се сдобият със собствено жилище, направо ѝ причерня от яд. Какво право имаше Ерика да се меси! И изобщо да изразява каквото и да било мнение! Не ѝ костваше кой знае какво усилие да пренесе спящото бебе от другата страна на къщата. Пепелта беше предупреждение. Не посмя да остане по-дълго, за да види физиономията на Ерика, когато открие, че бебето го няма. Но с радост си я представяше.

Сънят започна да я преборва, Лилиан затвори очи и задряма на кушетката. Видя върволица от лица. Баща си, Ленарт и Сара, хванати за ръце в танц. Зад тях надничаше и лицето на Стиг, измършавяло и изнурено. А в средата на кръга стоеше майка ѝ. Двамата с чудовището танцуваха притиснати един до друг, лице до лице. Майка ѝ шепнеше:

– Мери, Мери, Мееерии...

След това тя се унесе.

Седнала до прозореца в стаята си в старческия дом, Агнес искрено се самосъжаляваше. Дъждът навън биеше по стъклото, дори ѝ се струваше, че струите му я шибат по лицето.

Не можеше да разбере защо Мери не я посещаваше? Откъде идваше тази омраза, тази злоба? Нима не даде всичко от себе си за дъщеря си? Имаше ли по-добра майка от нея? Все пак не беше виновна за всичките нещастия. Други имаха вина, но не и тя. Всичко щеше да е различно, ако поне веднъж ѝ бе провървяло. Но Мери не го разбираше. Сигурно смяташе, че Агнес можеше да промени нещастната им съдба, и отказваше да се вслуша в думите на майка си. От затвора ѝ написа толкова много дълги писма, в които подробно ѝ обясняваше защо не бива да я вини за случилото се, но момичето се оказа невъзприемчиво и ожесточено.

При мисълта за тази несправедливост старческите очи на Агнес се насълзиха. Така и не видя нищо хубаво от дъщеря си, макар че ѝ посвети живота си. Всичко онова, за което Мери я мразеше, всъщност бе за нейно добро. Не за собственото си удоволствие наказваше дъщеря си и ѝ говореше, че е грозна и дебела. Напротив. Болеше я, че е принудена да проявява строгост. Усилията ѝ дадоха резултат. Нали накрая Мери се стегна и се отърва от тлъстините си? И това бе заслуга на майка ѝ, за която не получи никаква благодарност.

Силният порив на вятъра заблъска един клон по стъклото. Агнес подскочи в инвалидния си стол, но се усмихна сама на себе си. Нима е станала плашлива на стари години? Тя, която никога не бе изпитвала страх през живота си. Освен от бедността, разбира се. Годините като жена на каменоделец ѝ дадоха добър урок. Нямаше да забрави студа, глада, мръсотията и униженията. Всичко това така я наплаши, че бягаше от бедността като от чума. Смяташе, че американците щяха да ѝ осигурят еднопосочен билет към щастието, после си мислеше същото и за Оке, и за Пер-Ерик, но всички я измамиха. Нарушиха обещанията си, както и баща ѝ. Но и всички получиха наказанието си.

В крайна сметка винаги тя имаше последната дума. Синята кутийка и нейното съдържание ѝ напомняха, че сама управлява съдбата си. И че в тази игра няма непозволени средства.

Събра пепелта в кутията вечерта, преди да се качи на кораба за Америка. Под закрилата на мрака се промъкна до мястото на пожара и взе малко пепел от там, където лежаха Андерш и момчетата. Тогава не знаеше защо го прави, но с течение на времето разбра смисъла на импулсивното си решение. Дървената кутийка с пепелта не ѝ позволи да забрави какво бе принудена да извърши, за да постигне целта си.

Планът изникна в съзнанието ѝ с наближаването на отпътуването за Америка. Знаеше, че съдбата ѝ е предрешена, ако позволи да я превозят отвъд океана като покорна крава заедно със семейството ѝ, което я сковаваше като с окови. Сама можеше да получи възможност да промени бъдещето си. Да заживее друг живот, в който бедността щеше да е далечен и мъгляв спомен.

Андерш така и не разбра какво се случва. Острието на ножа се заби дълбоко в сърцето му и той се просна тежко върху масата.

Момчетата спяха. Агнес се промъкна в стаята им, измъкна възглавницата изпод главата на Карл и я натисна върху лицето му с цялата си тежест. Стана толкова лесно. Момчето се замята за кратко, но под възглавницата не се чу нито звук. Юхан продължи да спи спокойно, докато брат му близнак умираше. След това дойде и неговият ред. Агнес повтори процедурата, но Юхан беше по-силен от брат си. Съпротивлява се по-дълго, преди да се отпусне безжизнен. Двете момчета лежаха вторачени с невиждащи очи в тавана, а Агнес стоеше над тях вцепенена. Сякаш въздаваше правосъдие. Не искаше да ги ражда и ето че вече ги нямаше.

Но преди да продължи с живота си, трябваше да стори още нещо. Събра купчина детски дрехи на пода и отиде при Андерш в кухнята. Извади ножа от гърба му и го замъкна до стаята на момчетата. Той беше толкова едър и тежък, че цялата плувна в пот, докато успее да го просне на пода. Взе от водката, която пазеха вкъщи, изля я върху купчината дрехи и запали цигара. Дръпна с удоволствие няколко пъти, преди да хвърли горящия фас върху пропитите с алкохол дрехи. Оставаше да успее да се отдалечи достатъчно, преди огънят да се разгори.

Някакви гласове в коридора я откъснаха от спомените ѝ. Изчака да се отдалечат, надявайки се, че не идват при нея, и с облекчение чу стъпките им да заглъхват.

Нямаше нужда да се прави на ужасена, когато на връщане от магазина видя пожара. Дори не очакваше, че ще се разгори с такава сила и ще се разпространи и върху другите къщи. Всичко изгоря до основи, но планът ѝ успя. Никой не се усъмни, че Андерш и момчетата са загинали в огъня.

През следващите дни се чувстваше невероятно свободна. Понякога дори поглеждаше към краката си, за да се увери, че не лети във въздуха. Правеше се на скърбяща вдовица и майка, но вътрешно се присмиваше на глупостта и наивността на хората. А най-големият идиот от всички беше баща ѝ. Езикът я сърбеше да му разкаже какво е сторила, да размаха историята на престъплението си пред очите му като един вид окървавен скалп и да каже: „Видя ли какво направи, видя ли какво ме принуди да сторя, когато ме прогони като вавилонска блудница в онзи ден?“. Но се въздържа. Колкото и да ѝ се искаше да сподели с него греха си, имаше по-голяма полза от състраданието му.

Всичко мина по мед и масло. Планът ѝ сполучи, както си го представяше, но въпреки това лошият късмет не спря да я преследва. Първите години в Ню Йорк бяха същинска мечта, точно както ги виждаше в мислите си, докато седеше в бараката на каменоделеца. След това обаче отново бе лишена от заслужения живот. Всичко бе толкова несправедливо.

Агнес усети как сърцето ѝ се изпълни с възмущение. Искаше да се освободи от старата противна какавида. Да се излюпи, да се прероди в красивата пеперуда, каквато бе някога. Усещаше как собственото ѝ тяло мирише на старост, направо ѝ се повдигаше от отвращение.

Изведнъж ѝ хрумна една утешителна мисъл – дали не можеше да измоли от дъщеря си да ѝ донесе синята кутийка? За какво ѝ беше на нея. Агнес искаше да усети съдържанието ѝ между пръстите си за последен път. Мисълта я оживи. Точно така щеше да постъпи. Щеше да помоли Мери да донесе кутийката. Ако дъщеря ѝ я донесеше лично, може би дори щеше да ѝ разкаже какво имаше в нея. Преди ѝ казваше, че я храни със „смирение“, докато я държеше наказана в мазето. Но всъщност искаше да ѝ даде „целеустременост“ – силата, която е нужна, за да постигнеш мечтите си. Мислеше си, че е успяла, когато момичето изпълни желанието ѝ по отношение на Оке. Но след това всичко рухна.

Нямаше търпение отново да докосне пепелта. Агнес протегна треперещата си сбръчкана ръка към телефона, но ръката ѝ застина във въздуха. След това полетя надолу и се удари в тялото ѝ. А главата ѝ падна на гърдите. Очите ѝ се втренчиха слепи в стената, а от ъгълчето на устата протече струйка слюнка надолу по брадичката.

Измина една седмица, откакто двамата с Мартин докараха Лилиан от болницата в участъка. Изминалите седем дни бяха белязани и от разочарование, и от облекчение. Облекчение, че са открили убиеца на Сара, и разочарование, че престъпницата упорито отказваше да обясни действията си.

Патрик вдигна крака на холната маса и сложи ръце на тила си. През последната седмица прекарваше повече време вкъщи и това успокояваше съвестта му. Освен това ежедневието им постепенно започна да влиза в ритъм. Наб-людаваше с усмивка Ерика, която решително люшкаше Мая в количката в коридора. Вече беше успяла да усвои тази техника и ѝ отнемаше само пет минути да я приспи.

Ерика избута внимателно количката в кабинета и зат-вори вратата. Това означаваше, че Мая спи и ще имат поне четирийсет и пет минути на спокойствие само за себе си.

– Готово, заспа.

Ерика се сгуши до Патрик на дивана.

Депресията ѝ почти беше изчезнала. Отчаянието се връщаше в очите ѝ само когато Мая имаше лош ден. Но нещата вървяха към подобрение и той беше готов да положи всички усилия, за да ѝ помогне. През последната седмица взе изключително важно решение, а през вчерашния ден и последният детайл си дойде на мястото, най-вече благодарение на помощта на Аника.

Тъкмо щеше да отвори уста, когато Ерика каза:

– Ух, тази сутрин направих груба грешка да се претегля.

Тя млъкна и Патрик усети в себе си надигаща се паника. Трябваше ли да ѝ каже нещо? Или да премълчи? Разговорите за женското тегло бяха като минно поле. Трябваше внимателно да претегли всяка дума, преди да продължи напред.

Ерика мълчеше и Патрик реши, че може би очаква коментар от негова страна. Затърси най-подходящата реп-лика, усети как устата му съвсем пресъхна и внимателно промълви:

– Е, и как?

Изпита желание да си блъсне главата в стената – нима не можа да измисли нищо по-умно? Изглежда, все още не беше настъпил някоя мина, защото Ерика продължи с въздишка:

– Да, имам да свалям още десет килограма. Надявах се по-бързо да си възвърна предишното тегло.

Патрик опипваше внимателно почвата, за да избегне евентуални капани.

– Мая е съвсем малка още. Имай повече търпение. Ще видиш, че като стане на шест месеца, ще бъдеш както преди.

Затаи дъх и зачака отговора.

– Да, сигурно си прав – съгласи се Ерика и Патрик си отдъхна с облекчение. – Просто се чувствам страшно непривлекателна. Коремът ми виси, гърдите ми са огромни и пълни с мляко. Непрекъснато се потя, да не говорим, че заради хормоните се държа като пубертетка...

Ерика се разсмя, сякаш за да му покаже, че се шегува, но той усети отчаянието в гласа ѝ. Тя никога не се безпокоеше особено за външността си, но сигурно ѝ бе трудно да приеме бързите промени в облика си. На него не му беше лесно да се примири с биреното коремче, което растеше както коремът на Ерика по време на бременността. И то не изчезна след раждането на Мая.

С крайчеца на окото си забеляза как Ерика избърса една сълза и изведнъж осъзна, че е настъпил най-подходящият момент за това, което се канеше да направи.

– Стой тук и не мърдай – каза той развълнувано и скочи от дивана.

Ерика го погледна въпросително, но изпълни молбата му. Усети погледа ѝ, докато ровеше в джоба на якето си. Успя да скрие кутийката, преди да се върне.

Падна тържествено на колене пред нея и пое ръката ѝ. Усети, че Ерика вече се досещаше какво я очаква, и като видя как блеснаха очите ѝ, с надежда си помисли, че това означава радост. Изглеждаше изпълнена с очакване. Той се изкашля, а гласът му изведнъж затрепери.

– Ерика София Магдалена Фалк, ще ми окажеш ли честта да станеш моя съпруга?

Без да дочака отговор, извади с трепереща ръка кутийката от задния си джоб. Синьото велурено капаче леко запъна. Надяваше се двамата с Аника да бяха успели да изберат пръстен, който да ѝ хареса.

От неудобната поза го заболя кръстът, а продължителното мълчание започна да го тревожи. Не му беше идвала на ума възможността да му откаже, но сега се появи това неприятно чувство и той съжали за своята самонадеяност.

В следващия миг устните на Ерика грейнаха в усмивка, а по лицето ѝ потекоха сълзи. Смеейки се и плачейки, тя му протегна безименния си пръст, за да надене на него годежния пръстен.

– Това „да“ ли е? – попита Патрик с усмивка и получи кимване в отговор.

– Нали знаеш, че не бих предложил брак на никоя друга, освен на най-красивата жена на света – промълви той с надежда Ерика да долови неподправената искреност в гласа му и да не сметне думите му за грубо угодничество.

– Ах, ти.... – каза тя, не намирайки подходящия епитет. – Понякога знаеш какво да кажеш в нужния момент. Невинаги, но понякога.

Наведе се напред и го целуна дълго и нежно. Облегна се назад на дивана, протегна ръка и започна да се любува на новото си бижу.

– Невероятен е. Едва ли си го избрал сам.

Патрик се почувства леко засегнат от липсата на доверие към вкуса му и дори поиска да възрази: „Естествено, че го избрах сам“. Но веднага се опомни, разбрал, че тя е права.

– Аника ми помогна. Значи, ти харесва? Наистина ли? Не искаш ли да го смениш? Нарочно не го гравирах, докато не го видиш.

– Разкошен е – промълви Ерика разнежено и Патрик усети, че не се преструва.

После отново се наведе напред и пак го целуна – още по-дълго и страстно...

Кресливият звън на телефона ги прекъсна и подразни Патрик. Страхотен момент избраха, няма що! Вдигна слушалката и се представи по-троснато от обикновено.

– Ало, говорите с Патрик.

После замълча и бавно се обърна към Ерика, която все още се възхищаваше с усмивка на пръстена си. Усети, че я гледа, и обърна към него сияещото си лице. Усмивката ѝ бавно се стопи, останала без отговор.

– Кой е? – попита тя с треперещ глас.

– От полицията в Стокхолм. Искат да разговарят с теб.

Ерика бавно се изправи, тръгна към него и пое слушалката.

– Да, аз съм Ерика Фалк.

Това простичко изречение съдържаше в себе си хиляди въпросителни.

Патрик я наблюдаваше напрегнато, докато говореше с мъжа на другия край на линията. Ерика се обърна към него с недоумение:

– Те казаха, че Ана е убила Лукас.

Слушалката падна от ръката ѝ. Патрик едва успя да подхване любимата си, преди тя да се строполи на пода.

Благодарности

Първо бих искала да благодаря на съпруга ми Мика за неугасващия му ентусиазъм и подкрепа. Изминалата година беше доста тежка покрай грижите за двегодишния ни син и новородената ни дъщеричка. Беше ни и весело, и трудно. Но с разбиране и взаимни усилия се преборихме. Настоящата книга е един вид семеен проект.

Както обикновено, помолих и много други за подкрепа и коментар: Мартин Першон, Гунел Лекберг, Золи Лекберг, Андерш и Ида Туреви и Мона Ериксон – или „свекърва ми“, както я наричам, въпреки протестите ѝ...

Бих искала и този път да благодаря на Гунила Сандин, Петер Гиси и Ингрид Кампос, които ме вдъхновиха да започна.

Бих искала да изразя огромна благодарност и на издателска къща „Форум“, която стои зад мен. Работата с вас ми носи наслада и ми вдъхва увереност. Изключително съм благодарна и на редакторката ми Карин Линге Нурд, която имаше трудната задача с червена химикалка в ръка да обуздава вихрения ми образен език.

Благодаря и на Ан-Кристин Юхансон от библиотеката на музея в Бохуслен, която ми помогна да събера материал за каменоделците.

Не мога да пропусна и агенцията „Бенгт Нордин“ с Бенгт Нордин и Мария Енберг начело. Работата с тях е приятна и продуктивна и благодарение на усилията им книгите ми биват публикувани и в други страни.

Не бива да забравям и полицаите от Танумсхеде. Та нали непрекъснато използвам работното им място в книгите си, а те всеки път с радост ми позволяват да ги компенсирам с по чаша кафе и сладкиши, когато посещавам тези места. Фолке Осберг от тамошния участък и този път прие да прочете черновата на романа ми и да ми помогне със своите коментари. Той е най-големият идол на сина ми, след като му позволи да носи полицейската му шапка. Оттогава синът ми смята, че всички полицаи са изключителни добряци и се казват „чичо Фолке“.

Благодаря и на персонала на странноприемница „Гимо“, които се грижеха така добре за мен през последната седмица, когато довършвах книгата си.

Огромно и топло БЛАГОДАРЯ на всичките ми читатели, които не спряха да ми пишат през изминалата година. Всяко ваше електронно писмо ме изпълва с радост!

Накрая бих искала да отправя последна благодарност към човека, на когото е посветена тази книга: Улрика Лундбек. На моята прекрасна, неповторима, фантастична Уле! Познавам я от десет години и тя бе с мен от самото начало. Даваше ми кураж, четеше черновите ми и най-вече не криеше гордостта си от мен, онази типична за нея гордост, която пазеше за успехите на всичките си приятели. Уле направи и портретната ми снимка, която краси кориците на първите ми две книги. Затова ѝ посвещавам тази.

Уле, благодаря ти, че имам честта да съм твоя приятелка. Ти си топла, чаровна, умна, грижовна и даряваш радост на всеки. Използвам сегашно време, защото винаги ще означаваш толкова много за мен и никой не може да го промени!

Благодаря за прекрасните спомени. Обещавам да продължа да следвам мотото, което двамата с мъжа до теб ми внушихте: „Не спирай да преследваш истинското щастие“.

Липсваш ми,

Камила Лекберг-Ериксон

info@camillalackberg.com

www.camillalackberg.com

P.S. Както винаги всички грешки в книгата са единствено и само по вина на автора...

* * *