Каменоделецът

Глава 5

Фелбака, 1925

Звукът от ударите на чука по клина допълваше веселото му свирукане. Откакто се родиха момченцата, Андерш отново ходеше с удоволствие на работа, като си мислеше, че сега има за кого да се труди. В тях се въплътиха всичките му мечти. Те бяха само на шест месеца, но вече изпълваха цялата му вселена, целия му свят. Непрекъснато си представяше малките им плешиви главички и беззъби усмивки, а сърцето му се изпълваше с радост в очакване на вечерта, когато отново ще ги види.

Помисли за жена си и стабилната му ръка трепна. Агнес все още не проявяваше привързаност към момченцата, макар че от тежкото раждане беше минало много време. Докторът беше му обяснил, че на някои жени им трябва повече време, преди да обикнат децата си. Можеше да мине не един месец, но при тях ставаше дума за половин година. Андерш се опитваше да я облекчи по всички възможни начини. Въпреки дългия работен ден ставаше нощем, за да се грижи за децата. Агнес отказваше да ги кърми и той започна да ги храни с биберон. Повиваше ги, играеше си с тях и вършеше всичко с огромно удоволствие. Агнес по неволя трябваше да ги гледа по време на дългия му работен ден. Това го безпокоеше. Когато се прибереше вкъщи, често ги заварваше в мокри пелени, гладни и ревящи. Опита се да говори с жена си, но тя му обърна гръб и отказа да го слуша. Накрая се видя принуден да отиде у семейство Янсон и да помоли Карин да надниква от време на време в тяхната стая, за да види как се справят. Жената го изгледа изпитателно, но му обеща да се отбива. Андерш не знаеше как да ѝ се отблагодари. Тя самата си имаше достатъчно грижи покрай осемте си деца, които запълваха цялото ѝ време, но това не ѝ попречи без колебание да обещае да наглежда и неговите. Камък му падна от сърцето. Понякога му се струваше, че в очите на Агнес се появява някакъв странен блясък, но той изчезваше толкова бързо, че сигурно му се привиждаше. От време на време този поглед се мяркаше в съзнанието му, докато работеше, и той беше готов да захвърли чука и да се втурне към къщи само за да се увери, че децата му си играят на пода, здрави и щастливи.

Напоследък пое повече работа отпреди. Трябваше да намери начин да задоволява капризите на Агнес, за да не страдат всички. Откакто се нанесоха в бараката, все му натякваше, че е крайно време да наемат жилище в града. Андерш правеше всичко възможно, за да изпълни желанието ѝ. Може би така щеше да я умилостиви – тогава всеки дълъг час на работа щеше да е напълно оправдан. Пестеше всяко допълнително йоре. Откакто започна сам да се разпорежда със заплатата си, успяваше да поспести нещо, но храната им стана доста еднообразна. Майка му не го беше научила да готви, а освен това винаги купуваше най-евтините продукти. Агнес започна с нежелание да поема част от задълженията си на съпруга и след няколко неуспешни опита край печката се научи да готви, повече или по-малко, сносно. Затова Андерш се надяваше скоро от неговите задължения да отпадне готвенето.

Може би нещата ще се променят, ако успеят да се преместят във Фелбака, където има повече движение и живот. Дори може би отново ще възобновят съпружеските си отношения, които Агнес му отказваше повече от година.

Камъкът пред него се разцепи точно през средата, сякаш следваше някаква съвършена линия. Прие го като добър знак – планът му го водеше напред в правилната посока.

Влакът пристигна на гарата точно в десет и десет. Мелберг го чакаше вече от половин час. По пътя към гарата на няколко пъти беше готов да обърнe назад, но това не би му помогнало. Пристигащият щеше да започне да разпитва за адреса и да подхрани клюките. Най-добре беше лично да разреши тази неприятна ситуация. Но в същото време в гърдите му гореше странно чувство на очакване. В началото дори не можеше да разбере какво е това, тъй като рядко му се случваше да тръпне в очакване. Отне му доста време, преди да разпознае това ново усещане, което го изненада.

Вече съвсем не го свърташе на едно място в очакване на влака. Непрекъснато пристъпяше от крак на крак и за първи път в живота си съжали, че не е пушач – една цигара със сигурност щеше да го успокои. Преди да тръгне от къщи, хвърли изпълнен с копнеж поглед към бутилката водка „Абсолют“, но успя да се въздържи. Не искаше да мирише на алкохол при първата им среща. Първото впечатление е много важно.

На всичкото отгоре една неприятна мисъл се загнезди в съзнанието му. Ами ако жената лъжеше? Чувстваше се объркан, не знаеше на какво да разчита. Че го лъже или че му казва истината. Непрекъснато си променяше мнението, но точно в този миг сякаш му се искаше всичко да е истина. Колкото и странно да беше това чувство.

Влакът от Гьотеборг изсвири и извести за пристигането си. Мелберг потръпна, а кичур от грижливо вчесаната на плешивото му теме коса се свлече над ухото му. Успя набързо да го върне на мястото му и за пореден път се увери, че прическата му е в изрядно състояние. Не бива да се посрами още в първия миг на срещата.

Влакът навлезе в перона с такава скорост, сякаш нямаше да спре и щеше да продължи напред към неизвестността, като го остави да стои сам в тръпнещо очакване. Накрая машината забави ход и спря със силно скърцане. Мелберг огледа всички врати. Изведнъж си помисли: дали ще може да го познае. Може би трябваше да забоде карамфил на ревера си или нещо подобно. Забеляза, че на перона няма други посрещачи, така че няма как да не го познае.

Отвори се вратата на последния вагон и на Мелберг му се стори, че сърцето му за миг спря. Някаква възрастна дама слезе внимателно на перона и сърцето му заби отново от пристъпа на разочарование. Но след дамата се появи той. В същия миг всички съмнения на Мелберг се изпариха и душата му се изпълни със странно чувство на тиха вълнуваща радост.

Уикендите минаваха толкова бързо. Ерика се радваше, че Патрик си е вкъщи с нея. Делниците ѝ се струваха безкрайни, а съботите и неделите излитаха неусетно, но това бяха най-хубавите дни. Патрик поемаше Мая сутрин и дори я хранеше веднъж нощем с предварително изцедена кърма, за да може Ерика да се наспи. Макар да се будеше с болезнено набъбнали гърди – определено си струваше. Тя дори не си представяше какво блаженство е да спиш цяла нощ.

Този уикенд беше различен. В събота вечерта Патрик отиде на работа за няколко часа, а през останалото време беше мълчалив и замислен. Ерика го разбираше, но все пак се дразнеше, че не получава цялото му внимание. Същевременно изпитваше угризения на съвестта. Ако той успее да открие убиеца на Сара, Ерика трябва да прояви великодушие и да не се сърди, че е недостатъчно внимателен. Напоследък обаче почти не можеше да мисли логично и рационално.

В неделя следобед за първи път през седмицата времето най-накрая се проясни и двамата излязоха да се разходят по улиците. Ерика не спираше да се учудва как всичко наоколо се променя, щом слънцето се покаже. Когато валеше и духаше силен вятър, Фелбака изглеждаше сурово, неприветливо и сиво място. Този следобед обаче накацалите по планинския склон къщи отново заблестяха. От разпенените вълни, които заливаха кея и наводниха площада, нямаше и следа. Въздухът беше ясен и чист, а морската шир толкова спокойна, сякаш никога не е имало буря.

Патрик буташе количката, а Мая като никога кротко спеше в нея.

– Как се чувстваш? – попита го Ерика, а Патрик трепна, сякаш се върна отнякъде далеч.

– Може би аз трябва да те попитам. Ти и без това имаш толкова грижи, че да се притесняваш и за мен.

Ерика го хвана под ръка и склони глава на рамото му.

– Май и двамата се притесняваме твърде много един за друг. Но ако трябва да отговоря честно, ще призная, че съм била и по-добре. Но и по-зле. А сега ти ми кажи как си.

Знаеше как се чувства той. Имаше същото настроение, когато водеше първото разследване за убийство, а сега на всичкото отгоре жертвата беше дете, и то на една от приятелките ѝ.

– Просто не знам накъде да поема оттук нататък. Това усещане не ми дава мира от началото на разследването. Вчера, когато отидох в участъка, отново прегледах всичко, но не ми хрумна нищо ново.

– Нима няма нито един свидетел?

Патрик въздъхна.

– Видели са я само как излиза от къщи. После сякаш пропада вдън земя, за да се появи изведнъж в морето.

– Опитах се да позвъня на Шарлот, но се обади Лилиан – подхвана Ерика внимателно. – Беше много груба. Може би се е случило нещо, което би трябвало да зная.

Патрик се поколеба за миг, но после се реши.

– Направихме обиск на банята у тях в петък. Лилиан доста се разстрои...

– Мога да си представя. Но защо? Искам да кажа, едва ли някой от тях я е убил.

Патрик сви рамене.

– Вероятно е така. Но не можем да приемем това като сигурен факт. Трябва да разследваме всички възможности.

Започна да се ядосва, че всички подлагат на съмнение действията му. Не можеше да не разследва семейството само защото това беше неприятно за роднините. Не можеше да гледа под лупа всеки страничен човек, без да постъпи по същия начин с тях. Тъй като не разполагаше с нито една насочваща следа, всички възможни насоки ставаха еднакво важни.

Ерика долови раздразнението му и го потупа по рамото, за да покаже, че не е искала да каже нищо лошо. Патрик се отпусна под милувката ѝ.

– Трябва ли да пазаруваме нещо?

Минаха покрай старата поликлиника, където сега беше детска градина, а зад нея се показа табелата на хранителния магазин.

– Нещо вкусничко.

– Вечеря или бонбони – какво имаш предвид? – попита Патрик и пое с количката надолу по пътеката, която водеше към паркинга на магазина.

Ерика го погледна изразително и го накара да прихне.

– И двете. Как не се сетих веднага...

Когато излизаха от магазина, натоварени с цяла количка вкусотии, Патрик я попита недоумяващо:

– Въобразявам ли си, или жената, която стоеше зад нас на опашката, ме изгледа странно?

– Не, не си въобразяваш. Това е Моника Виберг, съседка на семейство Флорин. Съпругът ѝ е Кай. Имат и син – Морган, който е малко странен.

Патрик разбра защо жената го бе изгледала накриво. Вярно, че не той беше разпитвал сина ѝ, но за нея беше достатъчно, че и той е полицай.

– Той има синдром на Аспергер – обясни Патрик.

– Кой? – учуди се Ерика, вече забравила за какво говореха току-що.

Тя се опитваше да нагласи шапката на Мая, която се беше изхлузила в съня ѝ, и едното ушенце на детето беше изложено на есенния студ.

– Морган Виберг – продължи Патрик. – Йоста и Мартин ходиха да разговарят с него и той сам обяснил, че има този синдром.

– Какво е това? – поинтересува се Ерика и върна количката на Патрик, за да продължат, след като ухото на Мая отново беше скрито на топло под зимната шапка.

Патрик сподели с нея какво бе чул от Мартин. Беше доволен, че колегата му отиде да се консултира с психолог.

– Да не би да е заподозрян? – попита Ерика.

– Не засега. Но изглежда, последен е видял Сара и затова е добре да научим колкото може повече за него.

– Стига да не го правите само защото е различен. – Ерика веднага си прехапа езика. – Извинявай, знам, че сте професионалисти и никога не бихте постъпили така. Просто в малките градчета, щом се случи нещо лошо, хората веднага сочат с пръст различните. Като на село, където за всичко е виновен селският идиот.

– От друга страна, в малките градчета се отнасят с повече търпимост към хората с проблеми. Приемат ги каквито са – като неразделна част от ежедневието на хората. В големите градове те живеят много по-изолирано.

– Да, прав си, но нашата толерантност обикновено е доста несигурна. Само това исках да кажа.

– Е, мога да те уверя, че се отнасяме към Морган като към всеки друг човек.

Ерика не отговори, а отново го хвана под ръка. През останалата част от пътя си говориха за други неща, но тя чувстваше, че мислите му витаят някъде далеч.

Понеделникът прогони хубавото неделно време, отново стана облачно и влажно и Патрик седеше на бюрото си, сгушен в дебел вълнен пуловер. Цяло лято имаше чувството, че се намира в сауна заради разваления климатик, а сега сивата влага сякаш се процеждаше през стените и го караше да трепери от студ. Телефонният звън го стресна.

– Имаш посетителка – осведоми го Аника.

– Нали не чакам никого?

– Някаква жена, на име Жанет Линд. Казва, че иска да говори с теб.

Патрик си спомни закръглената ниска брюнетка и се учуди защо ли е дошла.

– Прати я при мен – каза той и се изправи, за да посрещне нечаканата гостенка.

Двамата се поздравиха учтиво в коридора пред кабинета му. Жанет му се стори някак уморена и тъжна и Патрик се запита какво ли се е случило от петък, когато разговаря с нея. Дали има много работа в ресторанта, или някакви лични проблеми?

– Искате ли чаша кафе? – предложи той учтиво.

Тя само кимна.

– Ей сега ще се върна, почакайте ме тук – посочи ѝ Патрик един от столовете за посетители.

След малко се върна с две чаши в ръце – едната за нея и другата за него.

– Е, с какво мога да ви бъда полезен? – обърна се той към Жанет и се облегна на бюрото.

Минаха няколко секунди, преди тя да отговори. Без да вдига очи, топлеше ръце на чашата с кафе и изглежда, обмисляше как да започне. След това отметна гъстата си тъмна коса и го погледна право в очите.

– Излъгах ви, че Никлас е бил при мен в понеделник.

Патрик успя да скрие изненадата си, но сърцето му заби по-силно.

– Разкажете по-подробно – подкани я той делово.

– Казах ви каквото ме помоли Никлас. Посочи часа и поиска да кажа, че е бил при мен.

– Обясни ли ви защо иска да излъжете?

– Не, каза само, че иначе всичко много ще се усложни. Че за всички ще е много по-лесно, ако му осигуря алиби.

– И вие нищо ли не го попитахте?

Жанет сви рамене.

– Не, не виждам защо да го правя.

– Значи, молбата да му осигурите алиби не ви се стори съмнителна, въпреки че става дума за убийство на дете? – попита Патрик недоверчиво.

Тя отново сви рамене, с което показа, че ѝ е все едно.

– Не... Все пак не ми се вярва Никлас да е убил собствената си дъщеря. Нали така?

След кратко мълчание Патрик попита:

– А Никлас не ви ли каза какво всъщност е правил онази сутрин?

– Не.

– И вие нямате никакви предположения?

Жанет отново сви безразлично рамене.

– Помислих си, че си е взел няколко свободни часа. Той работи страшно много, а жена му непрекъснато мрънка, че трябва да помага в домакинството, макар че си стои вкъщи по цял ден. Сигурно му се е искало да остане малко насаме със себе си.

– И защо ще рискува брака си, като ви моли да му осигурите алиби? – попита Патрик, опитвайки се да надник-не какво крие Жанет зад маската на безразличието, но напразно.

Единственото, което издаваше някакви чувства, бяха пръстите ѝ с дълги нокти, които нервно потропваха по чашата с кафе.

– Откъде да знам – подхвърли тя нетърпеливо. – Предполагам, че е избрал по-малкото зло – по-добре да го хванат в изневяра, отколкото да го заподозрат за убийството на дъщеря му.

Подобно обяснение му се стори странно, но под влияние на стреса хората реагират различно, в което вече неведнъж имаше възможност да се убеди.

– Какво ви накара да промените мнението си, щом в петък се съгласихте да му осигурите алиби?

Пръстите ѝ продължиха да почукват по чашата. Дори Патрик забеляза, че маникюрът ѝ беше идеален.

– Аз... много мислих през уикенда и ми се стори нередно. Все пак става дума за смъртта на дете, нали? Искам да кажа, че е важно да знаете истината.

– Да, решението ви е правилно – потвърди Патрик.

Не беше сигурен дали може да приеме подобно обяснение за чиста монета, но това нямаше значение. Никлас вече нямаше алиби за понеделник сутринта, а на всичкото отгоре беше помолил трети човек да излъже заради него. Това беше достатъчно, за да може една сигнална лампичка да започне да мига.

– Благодаря, че дойдохте да ми разкажете за всичко това – каза Патрик и се изправи.

Жанет му подаде малката си нежна ръка и задържа неговата твърде дълго, преди да се разделят. Щом излезе от стаята, Патрик несъзнателно избърса ръката си в панталоните. Нещо в тази млада жена будеше неприязън у него. Но благодарение на нея вече имаше нова следа. Беше крайно време да насочи вниманието си към Никлас Клинга.

Изведнъж Патрик си спомни за бележката, която му даде Аника. Притеснено зарови в задния си джоб и измъкна късчето хартия, доволен, че нито на него, нито на Ерика им хрумна да перат през уикенда. Прочете я внимателно и веднага вдигна телефонната слушалка – предстояха му няколко разговора.

Фелбака, 1926

Двегодишните близнаци се разлудуваха зад гърба ѝ и Агнес ги сгълча раздразнено. По-луди момчета надали беше виждала. Разбира се, сополанковците на семейство Янсон ги учат на подобни безобразия, като се има предвид колко време прекарват у тях, помисли си Агнес, прогонвайки мисълта, че съседката, малко или повече, отгледа децата ѝ от шестмесечна възраст. Но всичко ще се промени, като се преместят във Фелбака. Агнес погледна с удовлетворение назад, докато товареха колата с покъщнината им. Надяваше се, че завинаги се разделя с тази мизерна барака. Най-накрая щяха да се приближат поне малко до живота, който заслужаваше, с нови нормални съседи, където има разнообразие и веселие. Вярно, че къщата, която наеха, беше доста невзрачна, но стаите ѝ бяха по-чисти и светли, и дори по-големи от тези в бараката. И се намираше не в покрайнините, а в самия град. Вече нямаше да затъва в кал до глезените и щеше да си намери по-изискани приятели от простоватите жени на каменоделците, чието основно занимание беше да раждат деца. Агнес предпочиташе да не се замисля доколко ще им бъде интересно на тези хора да общуват с нея, когато самата тя беше жена на каменоделец. А може би дори не ѝ идваше на ума, че тя не е от тяхната черга.

– Юхан, Карл, успокойте се. Седете мирно, че ще паднете от колата – предупреди ги Андерш.

Агнес смяташе, че той е твърде мекушав с тях. На негово място не само би им креснала, но и като нищо би ги зашлевила. Но когато ставаше дума за децата, Андерш беше непоколебим. Никой не можеше да вдигне ръка на децата му. Веднъж я завари да удря плесница на Юхан и така я нахока, че не би посмяла да го повтори. Във всички други случаи можеше да го върти на малкия си пръст, но по отношение на Карл и Юхан последната дума беше негова. Дори имената им бе избрал сам. Каза ѝ, че щом един крал може да ги носи, значи, са достойни и за децата му. Агнес само изсумтя тогава. Пълни глупости. Не че даваше и пет пари как ще се казват хлапетата. Щом толкова иска, нека си ги кръщава.

Агнес най-много от всичко се радваше, че ще се отърве от устатата Янсон. Наистина, беше ѝ удобно, че тя доброволно, кой знае защо, се грижеше за децата ѝ, но изпълнените с укор погледи на тази жена определено действаха на нервите ѝ. Сякаш беше втора ръка човек само защото не смяташе, че смисълът на живота е в бърсането на наакани дупета.

Не можаха да спрат пред къщата, която се намираше на едно възвишение край морето, затова се наложи да пренасят багажа на ръце. Андерш трябваше да се върне обратно, за да прибере разнебитените им мебели, а Агнес поздрави хазаина им и стъпи в новия си дом. Преди и през ум не би ѝ минало, че двете малки стаички ще бъдат стъпка нагоре в социалната йерархия, но тази къща беше цял замък в сравнение с тъмната барака.

Полите ѝ прошумоляха, докато престъпваше прага. Агнес със задоволство отбеляза, че предишният наемател беше оставил всичко чисто и подредено. Толкова ненавиждаше мръсотията. Докато живееха в малката стаичка в бараката, не виждаше особен смисъл да чисти, пък и възпитанието ѝ беше друго. Но ако успееше да си изпроси пердета и някой килим от стиснатия Андерш, новият им дом щеше да добие по-представителен вид.

Децата профучаха край нея и започнаха да се гонят като луди в празните стаи. На Агнес направо ѝ призля, като видя как разнасят калта по чистия под.

– Карл! Юхан! – изкрещя тя и момчетата застинаха уплашени.

Агнес едва се сдържа да не ги зашлеви и се задоволи с това, да ги хване здраво за ръцете и да ги изведе навън. Дори си позволи леко да ги ощипе и с удоволствие видя как лицата им се изкривиха от плач.

– Татко! – заврещя Карл и Юхан го последва. – Искам татко!

– Мълчете – изсъска Агнес и се огледа притеснено наоколо.

Не искаше да се излагат още първия ден. Но момчетата вече ревяха неудържимо и тя не можеше да ги успокои.

– Татко! – ревяха те и Агнес си пое дълбоко въздух, за да не си изпусне нервите.

А децата вече се тръшнаха на земята и започнаха да ритат с крака и да тропат с юмручета.

– Карин, искаме Карин – крещяха те.

Проклети хленчещи създания, същите като баща си. Как изобщо смеят да предпочитат тази мръсна вещица пред собствената си майка. Усети как кракът ѝ понечва да ги изрита в корема. Добре, че Андерш се появи навреме.

– Какво става тук при вас? – попита той на мелодичния си южен диалект и момчетата скочиха светкавично на крака.

– Татко! Мама е лоша!

– Какво се е случило пък сега? – попита баща им отчаяно и ѝ хвърли укорителен поглед.

Агнес мислено го изруга. Без да знае какво се е случило, веднага взе тяхната страна. Нямаше сили да му обяснява, обърна се и влезе да почисти калта, която децата бяха нанесли вътре. Чу ги как реват, гушнали се в якето на баща си. Какъвто бащата, такива и синовете.

В понеделник си взе болнични. Бе изминала само една седмица, откакто намериха момичето, но ѝ се струваше, че беше остаряла с няколко години. Чу как Кай трополи из кухненските шкафове и очакваше всеки момент да я извика. Така и стана.

– Моникааа. Къде е кафето?

Тя притвори очи и отвърна търпеливо:

– В металната кутия в шкафа над печката. Където стои поне от десет години – не можа да се стърпи Моника.

Кай промърмори нещо и тя се видя принудена да стане и да отиде в кухнята. Най-добре е да му помогне. Умът ѝ не побираше как един възрастен човек може да е толкова безпомощен. Как изобщо е успявал да ръководи цяла фирма с трийсет служители.

– Остави на мен – каза Моника и му подаде кутията с кафе.

– Какво ти е? – попита Кай раздразнено.

Моника си пое дълбоко дъх и продължи мълчаливо да отмерва лъжичка по лъжичка кафето за кафеварката. Не си струваше да се кара с него.

– Нищо – промълви тя тихо. – Просто съм малко уморена. И се ядосвам, че от полицията са идвали да разговарят с Морган.

– И какво от това? – Кай седна до кухненската маса в очакване да му сервират готовото кафе. – Все пак е възрастен мъж, макар и да не можеш да го повярваш – добави той.

– Ти поне би трябвало да знаеш колко му е трудно. Да не би да си проспал последните години? Говориш така, сякаш това не е твоето семейство.

Раздразнението ѝ се върна и тя започна нервно да реже рулото.

– Много ти благодаря, да не би да съм сторил по-малко за семейството от теб. Единствената разлика е, че не се държа с него като с малко дете. Нито пък го мъкна от психиатър на психиатър. Какво постигна с това? По цял ден седи в бърлогата си и става все по-странен с всяка изминала година.

– Не съм го глезила – скръцна Моника със зъби. – Просто се опитвах да му осигуря най-добрите възможни грижи. А ти си затваряш очите за проблема, но това е твоя работа. Ако му отделяше също толкова време, колкото прекарваш във фитнес залата, то...

Моника почти метна чинията с рулото върху масата и се облегна на кухненския плот със скръстени ръце.

– Да, да – смотолеви Кай и отхапа от сладкиша.

Не му се водеха подобни спорове от ранна сутрин.

– Няма смисъл отново да повдигаме този въпрос. Съгласен съм, че посещението на полицаите ми е неприятно. Не мога да разбера защо не насочат усилията си към тази прок-лета вещица.

Кай се върна на любимата си тема, дръпна пердето и се загледа в къщата на семейство Флорин.

– Изглежда, че днес всичко е спокойно. Защо ли в петък пред къщата им имаше толкова много коли? И за какво им бяха всички тези кашони?

Моника се поуспокои и седна срещу него край кухненската маса. Взе си парче руло, макар че не биваше. Всичко сладко веднага ѝ се лепеше по бедрата. Но Кай очевидно не го забелязваше, така че защо да се тормози?

– Не знам, но и не виждам смисъл да гадаем. Важното е да оставят Морган на мира.

Неприятното смразяващо чувство не я напускаше, а се засилваше с всеки следващ ден. Захарта успокои нервите ѝ поне за малко, но тревогата скоро щеше отново да се загнезди в душата ѝ. Вгледа се в Кай. За миг се замисли дали да не сподели с него всичко, но бързо осъзна колко нелепо би било това. Вече нищо не ги свързваше след трийсет години брак. Кай продължи да яде второ парче от рулото, без да подозира как се измъчва в това време неговата жена.

– Днес не си ли на работа? – попита Кай и спря да дъвче.

Типично в негов стил. Всъщност тя трябваше да излезе преди час, но той едва сега забеляза, че все още си е вкъщи.

– Взех си болнични. Не се чувствам добре.

– Като те гледам, нищо ти няма – отбеляза критично Кай. – Може би си малко бледа, но откога ти повтарям, че е време да напуснеш. Безумно е да се трепеш там без нужда. Разполагаме с достатъчно средства.

Моника се изправи, страшно разгневена.

– Повече не искам да слушам подобни приказки. Стоях си вкъщи двайсет години и по цял ден гладех ризите ти и готвех вечеря за теб и твоите партньори. Нямам ли право на свой живот!

Грабна от масата чинията с рулото и демонстративно я изхвърли в кофата за боклук. След това напусна кухнята, а Кай остана с отворена от почуда уста.

Мия остави количката до задния вход на железарския магазин и за всеки случай още веднъж провери дали Лиам спи. Трябваше само да изтича вътре да купи няколко неща, а не ѝ се искаше да мъкне количката със себе си. Навън духаше, доста по-силно откъм фасадата, която гледаше към морето. А тук беше някак закътано, хълмът Ведерберг ги защитаваше от вятъра и тя реши, че може спокойно да остави количката за пет минути.

Камбанката на вратата звънна, когато влизаше. Магазинът беше пълен с всевъзможни стоки, главно за „направи си сам“ и различни морски принадлежности. Наложи се да погледне няколко пъти бележката на Маркус, за да не забрави нещо. Беше ѝ обещал този уикенд да закачи последните полици в детската стая, ако тя купи всичко необходимо.

Мия се радваше, че най-сетне ще приключат. Месеците направо се изнизаха, Лиам стана на половин година, а стаята му приличаше повече на някакво временно пристанище, отколкото на уютна и подредена детска стая, за каквато бе мечтала. За съжаление, напълно зависеше от партньора си. Самата тя никога не беше хващала чук, а той бе доста сръчен, ако решеше да се захване с нещо. Което му се случваше рядко.

Понякога я обземаха съмнения. Нима целият им живот ще протече така? В началото се възхищаваше на философията му: живей както ти е приятно и оставяй скучните задачи настрани. Дори възприе неговия стил и първата година живееха безгрижно и щастливо, с много забавления и безумни решения. Но с времето и особено след раждането на Лиам това ѝ омръзна и тя осъзна, че вече е възрастна и трябва да поеме отговорност за живота си. Маркус обаче продължи да кара постарому и сега ѝ се струваше, че отглежда две деца. Дори не ѝ помагаше за наема и прехраната. Ако не бяха парите, които получава по майчинство, да са умрели от глад. Маркус наистина винаги успяваше да омае хората с приказките си и да си намери нова работа, но където и да постъпеше, все не отговаряше на високите му изисквания или очаквания, работеше някоя-друга седмица и напускаше, щом му доскучае. След това известно време живееше за нейна сметка, преди да успее да очарова следващия си шеф. През по-голямата част от деня спеше, не ѝ помагаше нито в домакинството, нито за Лиам. А после по цели нощи играеше компютърни игри.

Честно казано, това започна да ѝ омръзва. Беше на двайсет, а се чувстваше като на четирийсет. Упрекваше се, че непрекъснато мрънка и натяква, и се ужасяваше, че звучи точно като майка си.

Обикаляйки рафтовете, Мия въздъхна и отново прегледа бележката. Лесно намери пироните и голяма част от останалите неща, но като стигна до видиите, ѝ се наложи да потърси помощ. Най-накрая, когато стигна до касата, където седеше Берит, погледна часовника си. Бяха изминали цели петнайсет минути, докато успее да събере всичко по списъка. Усети как я обля пот. Дано Лиам не се е събудил. Затича се навън с торбите и щом отвори вратата, чу силния му плач. Но сега крещеше някак различно, не както когато е сърдит, гладен или недоволен. Това бе вик на панически ужас, който отекваше наоколо. Майчиният инстинкт ѝ подсказа, че се е случило нещо лошо, и тя захвърли торбите и се втурна към количката. Когато погледна детето, сърцето ѝ спря. Не можеше да разбере какво е станало. Лицето на Лиам беше изцапано с нещо черно, като поръсено с пепел или сажди. Отворената му устичка беше пълна с пепел и детето непрекъснато плезеше езиче, опитвайки се да я изплюе. Дори вътрешността на количката беше поръсена с черния прах, а когато Мия вдигна ужасения си син и го притисна до гърдите си, се изцапа и палтото ѝ. Не можеше да намери обяснение за случилото се и изтича в магазина с Лиам на ръце. Разбираше само едно: някой е искал да стори нещо на сина ѝ. Докато се обаждаха в полицията, тя отчаяно се опитваше със салфетка да изчисти устата му.

Само някой луд бе способен на подобно нещо.

Към два часа получиха цялата необходима информация. Аника свърши подготвителната работа и Патрик тихо ѝ благодари, докато събираха купчината изпратени по фак-са документи. Почука на вратата на Мартин и влезе, без да дочака отговор.

– Здрасти – поздравът на Мартин звучеше въпросително.

Той знаеше върху какво работят с Аника и по лицето на Патрик разбра, че има някакъв резултат.

Патрик не отвърна на поздрава му, седна на стола и сложи пред него получените по факса текстове, без да коментира.

– Предполагам, че сте открили нещо – отбеляза Мартин и посегна към купчината листове.

– След като получихме разрешение да ги прегледаме, сякаш отворихме кутията на Пандора. Какво ли няма тук. Погледни сам.

Патрик се облегна на стола в очакване колегата му да прегледа документите.

– Това хич не изглежда добре – каза Мартин след малко.

– Да, така е – отвърна Патрик и поклати глава. – Албин е имал нужда от лекарски грижи тринайсет пъти заради различни травми. Счупени кости, порезни рани, изгаряния и кой знае още какво. Сякаш чета учебник за физически тормоз над деца.

– Мислиш, че Никлас е виновен, а не Шарлот? – кимна Мартин към купчината листове.

– Първо, не разполагаме с конкретни доказателства, че става дума за физическо насилие. Никой досега не е открил конкретен повод, за да започне да задава въпроси, а теоретично погледнато, Албин може да е най-спънатото дете на света. Но и двамата с теб знаем, че вероятността за това е минимална. По-скоро многократно е бил подлаган на тормоз. Но няма как да съм сигурен кой от двамата е виновен за това, Никлас или Шарлот. Никлас обаче изглежда най-подозрителен в момента, затова мисля, че той е виновникът в случая.

– А може да са виновни и двамата. Както знаеш, има и такива случаи.

– Да, прав си – съгласи се Патрик. – Всичко е възможно, а и нищо не бива да изключим. Но да не забравяме, че Никлас излъга за алибито си, като накара и друг човек да лъже. Смятам да го повикам на сериозен разговор. Съгласен ли си с мен?

– Да, разбира се. Да видим какво ще каже, като го доведем в участъка и му изложим всички факти.

– Точно така. Да действаме. Мисля да тръгнем още сега.

– Готов съм, когато кажеш – кимна Мартин.

След един час Никлас седеше срещу тях в стаята за разпити. Изглеждаше напрегнат, но не се възпротиви, когато отидоха да го вземат от поликлиниката. Сякаш нямаше сили да спори. Докато пътуваха към участъка, нито веднъж не попита защо искат да говорят с него, а само гледаше с празен поглед през прозореца и запази мълчание, което беше по-красноречиво от всякакви думи. Наблюдавайки го, Патрик дори го съжали. Имаше чувството, че той едва сега започва да осъзнава какво се е случило с дъщеря му и всичките му усилия са насочени към това, някак да продължи живота си. След това си спомни за съдържанието на медицинския картон на Албин и състраданието му веднага се изпари.

– Знаете ли защо искаме да говорим с вас? – попита го Патрик спокойно.

– Не – отвърна Никлас, забил поглед в масата.

– Получихме нова информация, която е... – Патрик направи ефектна пауза, – която буди безпокойство.

Мълчание. Никлас им се стори някак отпуснат, а ръцете му трепереха леко на масата.

– Не се ли интересувате за какво става дума? – попита Мартин дружелюбно, но Никлас продължи да мълчи.

– Ами тогава най-добре е да ви обясним – отбеляза Мартин и погледна към Патрик, предавайки му думата.

– Първо, разбрахме, че алибито за понеделник сутринта, което ни дадохте, е фалшиво.

Никлас за първи път вдигна поглед. Патрик сякаш мерна леко учудване в очите му, което мигновено изчезна. Тъй като не последва отговор, Патрик продължи.

– Човекът, който ви осигури алиби, промени показанията си. С други думи, Жанет ни обясни, че не сте прекарали сутринта заедно, и дори добави, че сте я помолили да излъже.

Не последва реакция. Сякаш душата му бе абсолютно празна и неспособна да изпита чувства. Патрик очакваше реакция на гняв, изненада или притеснение, но Никлас остана апатичен. Патрик го изчака мълчаливо да направи някакъв коментар, но мъжът срещу него отказваше да говори.

– Не искате ли да кажете нещо? – подсказа му Мартин.

Никлас поклати глава.

– Щом ви е казала, значи, е вярно.

– Няма ли да ни разкажете къде сте били през тези няколко часа?

Никлас сви рамене. После добави тихо:

– Нямам намерение да отговарям на въпросите ви. Не мога да разбера защо ме разпитвате. Все пак става дума за дъщеря ми. Защо мислите, че бих могъл да ѝ причиня зло?

Мъжът вдигна очи и погледна Патрик, който се възползва от възможността да зададе следващия си въпрос.

– Може би имате навика да биете децата си? Или поне Албин.

Никлас изведнъж трепна и се втренчи в Патрик с отворена уста. Устните му потрепериха и това беше първият признак за някакво чувство.

– Какво искате да кажете? – попита Никлас учудено, като гледаше ту Патрик, ту Мартин.

– Знаем всичко – подхвана Мартин спокойно и прехвърли демонстративно листовете пред себе си. Беше направил копия на изпратените по факса документи, така че и двамата с Патрик разполагаха със собствени екземпляри.

– Какво си мислите, че знаете? – попита Никлас малко агресивно, но непрекъснато поглеждаше към документите пред Мартин.

– Албин е преглеждан тринайсет пъти заради различни травми. Вие сте лекар, как бихте изтълкували това? Какъв извод бихте си направили, ако някой ви доведе тринайсет пъти дете с изгаряния, счупени кости и порезни рани?

Никлас стисна устни.

– Както разбирам, нито веднъж не сте го завели на едно и също място – продължи Патрик. – Иначе би било очевидно, нали? Но след като прегледахме картоните му от болницата в Удевала и поликлиниките наоколо, установихме, че става дума за тринайсет посещения. Какво ще кажете? Че е имал лош късмет, или?

Никлас продължи да мълчи. Патрик наблюдаваше ръцете му и недоумяваше – нима са способни да наранят едно малко дете?

– Може би има някакво друго обяснение? – подсказа Мартин с подчертано мек тон. – Разбирам, че понякога човек губи търпение. Работният ден на лекарите е дълъг, уморявате се и сте подложени на непрекъснат стрес. А и доколкото разбирам, Сара е била трудно дете. Като добавим и факта, че имате малко бебе, всеки нормален човек би могъл да не издържи. Все пак сме само хора, нали? Имаме нужда от отдушник. Затова няма нови „нещастни случаи“ след преместването ви във Фелбака. Тук вече има кой да ви помага, работата е по-спокойна и животът започва да ви се струва по-лесен.

– Не си въобразявайте, че знаете нещо за мен или за живота ми – озъби им се Никлас и отново заби поглед в масата. – Нямам никакво намерение да обсъждам с вас този въпрос, затова престанете с манипулациите.

– Тоест отказвате да коментирате? – попита Патрик, размахвайки копията от медицинския картон на Албин.

– Да – отговори Никлас и продължи да се взира упорито в масата.

– Нали съзнавате, че трябва да предоставим тази информация на социалните служби? – добави Патрик и се наведе през масата към Никлас.

– Щом трябва – промълви Никлас и устните му продължаваха да треперят. – Смятате ли да ме държите тук, или мога да си вървя?

Патрик се изправи.

– Свободен сте да си отидете. Но по-късно ще ви зададем още въпроси.

Той изпрати Никлас до изхода, но никой не подаде на другия ръка.

Патрик се върна в стаята за разпити, където го чакаше Мартин.

– Какво мислиш? – попита Мартин.

– В интерес на истината, не знам какво да мисля. Очаквах далеч по-емоционална реакция.

– Да, имах чувството, че е напълно откъснат от външния свят. Може би по такъв начин скърби. Нали ти ми разказа, че веднага се върнал на работа, сякаш нищо не се е случило. А освен това трябвало да остане силен, когато Шарлот рухнала. Може би едва сега може да се отдаде на скръбта си, когато тя се чувства по-добре. Искам да кажа, че не бива да се отнасяме с него като с виновен, въпреки странното му поведение. Все пак обстоятелствата са необичайни.

– Прав си – въздъхна Патрик. – Но не можем да си затворим очите за някои факти. Помолил е Жанет да излъже за алибито му и все още не знаем къде се е намирал по това време. Да не се казвам Патрик, ако медицинският картон на Албин не свидетелства за физически тормоз. И ако ме питаш кой е най-вероятният извършител, веднага бих посочил Никлас.

– Ще ги предадем ли на социалните? – попита Мартин.

Патрик се поколеба.

– Би трябвало да го сторим незабавно, но нещо ми подсказва, че е добре да изчакаме ден-два.

– Добре, ти решаваш – съгласи се Мартин. – Надявам се, че знаеш какво правиш.

– Честно казано, вече нищичко не знам – добави Патрик и се усмихна накриво. – Абсолютно нищо.

Ерика се стресна, когато някой потропа на вратата. Мая лежеше по гръб в кошарата, а тя самата беше задрямала, сгушена на края на дивана. Скочи на крака и отиде да отвори. Учудена, вдигна вежди, когато видя нечакания гост.

– Здравей, Никлас – поздрави го Ерика, но не го покани да влезе.

Бяха се срещали само набързо и сега недоумяваше защо е дошъл.

– Здравей – отвърна той някак несигурно и замълча. Стори ѝ се, че е минала цяла вечност, преди отново да заговори. – Може ли да вляза за малко? Трябва да поговоря с теб.

– Разбира се – отвърна Ерика със същия недоумяващ тон. – Влез, сега ще направя кафе.

Покани го да се съблече и отиде в кухнята да сложи кафеварката. Вдигна Мая, която се разхленчи, със свободната си ръка наля кафе на двамата и седна на масата.

– Позната картина – засмя се Никлас и седна срещу нея. – Невероятната способност на майките да вършат всичко лесно и бързо с една ръка. Не разбирам как успявате.

Ерика отвърна на усмивката му. Удивително как се променяше лицето му, когато се засмее. Но в следващия миг той отново стана сериозен и се затвори в себе си.

Отпи глътка кафе, за да спечели време. Любопитството на Ерика растеше. Какво искаше от нея?

– Сигурно се чудиш защо съм дошъл – започна той, сякаш отгатнал мислите ѝ.

Ерика не каза нищо. Никлас отпи още една глътка и продължи:

– Знам, че Шарлот е идвала да говори с теб.

– Не мога да ти разкажа за какво...

– Не, не съм дошъл да те питам за какво сте си говорили. Дойдох, защото ти си най-близката ѝ приятелка във Фелбака и видях как ѝ помогна, когато беше у нас. А Шарлот в близко време ще има нужда от приятел до себе си.

Ерика го погледна въпросително, но я обзе лошо предчувствие, сякаш усети какво ще ѝ каже. Мая с малката си ръчичка докосна бузата ѝ, опитвайки се да хване една къдрица от косата ѝ. Ерика не беше сигурна дали е готова да чуе продължението. Изведнъж изпита желание да си остане скрита в малкия свят, в който живееше през пос-ледните месеци. Макар че често ѝ се струваше задушен, все пак ѝ предлагаше сигурен и познат пристан. Но тя потисна това инстинктивно чувство и премести поглед от Мая към Никлас.

– Ще се опитам да ѝ помогна с всичко, с каквото мога.

Никлас кимна, но изведнъж сякаш се поколеба. Повъртя чашата с кафе, пое си дълбоко въздух и каза:

– Аз лъгах Шарлот. Лъгах семейството си по най-безсрамен начин. Но има и нещо друго. То разяжда връзката ни и ни отдалечава един от друг. Крайно време е да застанем очи в очи с него. Шарлот все още не знае за предателството ми, но трябва да ѝ разкажа и тогава тя ще има нужда от твоята подкрепа.

– Кажи ми за какво става дума – подкани го Ерика предпазливо и Никлас изля душата си с облекчение, като че ли тя бе пълна с някаква ужасна, мръсна жлъч.

Когато приключи, на лицето му се изписа искрено успокоение. Ерика не знаеше какво да каже. Погали Мая по бузата, сякаш за да се защити от действителността, която се оказа толкова грозна и ужасна. Искаше ѝ се да скочи и да го изгони и в същото време бе готова да го прегърне и утеши, като го погали по гърба. Вместо това му каза:

– Трябва да признаеш всичко на Шарлот. Може би е най-добре да се прибереш и да споделиш с нея това, което каза на мен. Аз ще съм на нейно разположение, ако иска да поговори с някого. А после... – Ерика замълча, неуверена дали да продължи. – После трябва да поемете в свои ръце живота си. Ако Шарлот може да ти прости, от теб ще зависи дали ще подредите съвместния си живот. Най-важно е да напуснете тази къща. Шарлот от самото начало не се разбираше с Лилиан, а след смъртта на Сара стана още по-зле. Трябва да си намерите свое кътче, където да успеете отново да се сближите и нищо да не ви пречи да се отдадете на скръбта си. Където отново ще бъдете семейство.

Никлас кимна.

– Разбирам, че си права. Отдавна трябваше да уредя това, но толкова бях затънал в собствените си проблеми...

Той сведе поглед и се загледа в масата. Когато отново вдигна глава, очите му бяха пълни със сълзи.

– Изпитвам такава мъка, когато мисля за нея, Ерика. Такава мъка, че имам чувството, че ще ме смаже. Сара я няма, Ерика. Струва ми се, че едва сега започвам да осъзнавам какво означава това. Сара вече я няма.

Сълзите се стичаха по бузите му и капеха по масата. Той трепереше, а лицето му се изкриви до неузнаваемост. Ерика се пресегна и го хвана за ръката. Държа го така, докато той не изплака болката си.

През уикенда това се случи отново. От последния път бяха изминали няколко седмици и той дори бе започнал да се надява, че всичко е било сън и кошмарът най-накрая е останал в миналото. Сега обаче го преживя отново. Онзи миг на отвращение, отрицание и болка.

Поне да знаеше как да се бори. Но в тези мигове волята му винаги го предаваше и той се оставяше на течението.

Себастиан седеше на върха на хълма Ведерберг, обгърнал колене с ръцете си. Оттук се откриваше целият залив. Беше студено и ветровито, но това донякъде му допадаше: сякаш природата и душата му бяха в синхрон. Оставаше само да завали. Така беше и в душата му – като че ли вали бурен, пороен дъжд, който отнася всичко добро и жизнено в една огромна помийна яма.

На всичкото отгоре и Рюне му се развика. Това бе пос-ледната капка. Разкрещя му се като луд, че не полагал достатъчно усилия. Че трябвало да се стегне. Че ако не се труди здравата, го очаква мрачно бъдеще. Щом Господ не го е надарил с достатъчно разум, трябва повече да се старае. Но той се стараеше. Даваше всичко от себе си, доколкото обстоятелствата му позволяваха. Не беше виновен, че всичко отива по дяволите.

Очите му засмъдяха и Себастиан започна да ги търка яростно с ръкава на пуловера си. Оставаше само да се разреве като някакво хлапе. Сам си беше виновен. Ако беше малко по-силен, това никога нямаше да се случи. Нито да се повтори. Отново и отново.

Сълзите се стичаха по бузите му, той продължи да ги бърше енергично с грубия ръкав и цялото му лице стана на резки.

За миг изпита желание да сложи край на всичко. Струваше му се толкова лесно. Трябваше само да направи няколко крачки до ръба и да се хвърли надолу. Така щеше да сложи край на мъките си за секунди. И без това на никого не му пукаше. Рюне сигурно щеше да изпита облекчение. Вече нямаше да се налага да се грижи за нечие чуждо отроче. Може би дори щеше да срещне друга жена и най-сетне да се сдобие с тъй мечтаното собствено дете.

Себастиан се изправи. Появилата се мисъл продължаваше да го привлича. Тръгна бавно към ръба на скалата и погледна надолу. Беше високо. Опита се да си представи какво е усещането. Да полетиш във въздуха за няколко кратки мига, безтегловен, преди тялото ти да се строполи на земята. Дали изобщо щеше да усети нещо? Внимателно протегна крака си напред и го остави да виси свободно във въздуха. След това осъзна, че съвсем не е сигурно дали ще умре. Ами ако оживее и остане парализиран? Жив труп завинаги. Ето тогава Рюне определено би имал основание да се оплаква. Или пък би го отвел в някой инвалиден дом.

Поколеба се за миг, преди да прибере крака си. Стъпи здраво на двата си крака и отстъпи назад. Скръсти ръце на гърдите си и се загледа в хоризонта. Стоя дълго, много дълго.

Щом прекрачи прага, тя се нахвърли върху него.

– Какво се е случило? Айна се обади и каза, че са дошли от полицията да те приберат – гласът ѝ звучеше тревожно, почти панически. – Нищо не съм казала на Шарлот – добави тя.

Никлас махна с ръка, но Лилиан не спря. Последва го по петите към кухнята и го засипа с въпроси. Без да ѝ отвръща, той отиде при кафеварката и си наля голяма чаша кафе. Тя беше изключена, а кафето – студено, но нямаше значение. Имаше нужда от освежителна напитка или голямо уиски. Така че кафето беше за предпочитане.

Седна до масата, а Лилиан го последва и го изгледа изпитателно. Що за глупости си измислят тези полицаи? Нима не знаят, че зет ѝ е уважаван лекар, успял човек. За пореден път се учуди какъв късмет е имала дъщеря ѝ с такъв представителен мъж. Наистина бяха се запознали още съвсем млади, но Лилиан веднага съзря в Никлас човек с обещаващо бъдеще. Затова я подтикна да остане с него. А това, че Никлас избра именно Шарлот сред множеството момичета, които тичаха подире му, си беше чист късмет. Не можеше да отрече, че като се понагласеше, дъщеря ѝ ставаше доста симпатична, но понапълня още през пубертета, а беше напълно лишена от амбиции. И въпреки това успя да спечели Никлас, с което сбъдна най-святата мечта на Лилиан. Тя досега винаги се гордееше и хвалеше с успехите на зет си, но ето че всичко бе на път да рухне. Боеше се, че местните клюкарки ще започнат да дрънкат, че Никлас е викан в полицията за разпит. А и очите му бяха толкова зачервени, кой знае как са го тормозили.

– Е, какво искаха?

– Да ми зададат няколко въпроса – отговори Никлас с нежелание и изпи студеното кафе на няколко големи глътки.

– Какви въпроси? – не се предаваше Лилиан.

Щом трябваше да защитава честта на семейството си със зъби и нокти всеки път когато си покаже носа навън, то поне заслужаваше да знае за какво става дума.

Никлас обаче не ѝ обърна внимание. Стана от масата и прибра празната чаша в миялната машина.

– Шарлот долу ли е?

– Почива си – отвърна Лилиан, без дори да се опитва да скрие яда си.

– Трябва да говоря с нея.

– За какво? – продължи да настоява Лилиан.

Търпението на Никлас се изчерпа.

– Трябва да поговоря с Шарлот насаме. Вече ти обясних, че нищо особено не се е случило. Мисля, че имам право да поговоря със собствената си жена, без да те информирам за това. Ерика е права, време е с Шарлот да си потърсим свой дом.

Думите му стреснаха Лилиан. Беше свикнала Никлас да се отнася уважително към нея и тази тирада беше за нея като плесница. Особено като се има предвид всичко, което бе сторила за него – за него и за Шарлот. Несправедливото му отношение разпали още по-силно гнева ѝ и тя започна да мисли трескаво как да отвърне на обидата, но зет ѝ вече се спусна надолу по стълбата. Главата ѝ бучеше от рояк мисли. Как изобщо си позволяваше да ѝ говори така? На нея, която се чудеше как да им помогне. Която непрекъснато се жертваше за тях и загърбваше собствените си интереси. А те като пиявици изсмукваха последните ѝ сили. Изведнъж сякаш прозря. Стиг, Шарлот, а сега и Никлас. Всички я използваха. Черпеха от щедростта ѝ, без да ѝ върнат нищо в замяна.

Шарлот си мислеше за баща си. Беше ѝ странно как през тези осем години от смъртта му тя си спомняше за него все по-рядко. Образът му някак избледня в съзнанието ѝ, неясен и размазан. Сега обаче след смъртта на Сара, отново се проясни, сякаш той си бе отишъл вчера.

Двамата с Ленарт бяха много близки. Тя така и не успя да изгради подобна емоционална връзка с майка си. Просто с баща ѝ бяха сродни души. Той винаги успяваше да я разсмее. Майка ѝ се смееше рядко, дори не можеше да си спомни нито веднъж да са се смели заедно. Баща ѝ бе дипломатът вкъщи. Играеше ролята на парламентьор и се опитваше да ѝ обясни защо майка ѝ непрекъснато я хока и е вечно недоволна от нея. Защо така и не можа да ѝ угоди. Добре поне, че не разочарова баща си. В неговите очи Шарлот бе съвършена.

Болестта му беше за нея голям удар. Тя се появи бавно и незабележимо в живота им и мина доста време, преди да разберат, че нещо не е наред. Понякога се питаше дали биха могли да я предотвратят, ако бяха по-наблюдателни и бяха разпознали симптомите. По това време Шарлот живееше с Никлас в Удевала, беше бременна със Сара и си имаше свои грижи. Когато забеляза, че баща ѝ не се чувства добре, за първи път застана на страната на майка си и двете го принудиха да отиде да се изследва. Но се оказа, че вече е късно. След това всичко протече много бързо. Само след месец той ги напусна. Лекарите обясниха, че е страдал от някаква рядка болест на нервната система, която постепенно руши организма. Обясниха им, че дори да бяха потърсили помощ по-рано, това не би го спасило. Но угризенията на съвестта си останаха.

Питаше се дали би запазила спомена за него жив, ако бяха прекарали повече време заедно. Лилиан обаче не ѝ го позволи. Отне ѝ правото да скърби, смяташе, че нейната болка е най-важна. През първите седмици след кончината на Ленарт през дома им мина цяла върволица от хора, но никой от тях дори не погледна към Шарлот, сякаш беше невидима. Всички съболезнования, всички утешителни думи бяха обърнати към Лилиан, която се държеше като кралица на аудиенция. В този миг мразеше майка си. По ирония на съдбата баща ѝ, малко преди да открият болестта му, изглежда, се е канел да напусне Лилиан. Те непрекъснато се караха и спореха и раздялата им бе неминуема. След това обаче Ленарт се разболя. Шарлот не можеше да отрече, че майка ѝ забрави всичко и се отдаде напълно на съпруга си. После, разбира се, Шарлот изпита неприятното усещане от неутолимото желание на майка си да бъде в центъра на вниманието.

С времето горчивите чувства избледняха. Годините се изпълниха с множество други впечатления и преживявания и тя нямаше желание да поддържа огъня на отминали кавги. Така бе досега. Животът ѝ най-накрая я застигна, прегази и захвърли в канавката. Вече имаше достатъчно време, за да си мисли за починалия си баща. Който щеше да знае какво да ѝ каже, щеше да я погали по косата и да я успокои, че нещата ще се наредят. Лилиан както обикновено се интересуваше само от себе си и отказваше да я изслуша, а Никлас... Никлас си е Никлас. Онази бегла надежда, че скръбта ще ги сближи, бе угаснала. Той сякаш се затвори в някакъв пашкул. Наистина и преди не я допускаше в най-потайните кътчета на душата си, но през последните дни ѝ приличаше на някаква сянка, която ту се промъкваше в живота ѝ, ту отново изчезваше. Всяка вечер слагаше глава на възглавницата до нея, но лежейки един до друг, те се стараеха да не се докосват, като че ли се страхуваха неочакваната милувка да не отвори кървящата им рана. Толкова много бяха преживели заедно. Дори успяха да запазят поне видимо единство, но сега тя се усъмни дали не са загубили и това.

Шумът от стъпки по стълбата разсея тежките ѝ мисли. Вдигна очи и видя Никлас. Погледна часовника и разбра, че до края на работния му оставаха още няколко часа.

– Здравей, върна ли се вече? – попита тя изненадано, изправяйки се насреща му.

– Седни, трябва да поговорим.

Сърцето ѝ се сви. Каквото и да искаше той да ѝ каже, едва ли щеше да е нещо приятно.

Фелбака, 1928

След като се преместиха в градската къща, животът им не се подобри, както Агнес очакваше. Настоящето ѝ тежеше повече от миналото. С всяка изминала година тя все повече се озлобяваше, а предишният ѝ живот изглеждаше като далечен сън. Наистина ли някога е носила красиви рокли, наистина ли е седяла на рояла на големите вечеринки, докато кавалерите се надпреварваха кой пръв да я покани за танц, а и най-важното, разбира се, наистина ли тогава е имала храна и различни вкусотии колкото ѝ душа иска?

Разпита за баща си и остана доволна, като разбра, че съдбата не е пощадила и него. Живееше сам в голямата къща и не ходеше никъде освен на работа. Това я радваше и подхранваше крехката надежда, че може би отново ще се смили над нея и ще я приеме обратно. Ала годините минаваха, всичко оставаше постарому и надеждата ѝ се струваше все по-химерна.

Децата вече станаха на четири и растяха като безнадеждни гаменчета, улични момчета, а Агнес нямаше нито сили, нито желание да ги възпитава. Откакто се преместиха, работните дни на Андерш се удължиха още повече. Излизаше рано сутрин, преди момчетата да се събудят, и се прибираше, когато вече бяха в леглото. Успяваше да прекара малко време с тях само в неделя, а те тогава се държаха като същински ангели, щастливи, че баща им си е у дома. Агнес се погрижи да нямат повече деца. Андерш се опита на няколко пъти да поговори с нея и да я помоли да го допусне в леглото си, но тя отказа, без дори да се замисли. От предишната ѝ страст нямаше и помен. Сега изпитваше към мъжа си само отвращение и потреперваше при мисълта, че мръсните му мазолести ръце може да докоснат кожата ѝ. Той дори не протестираше против наложеното му въздържание и това я караше да го презира още повече. Което другите биха нарекли доброта, за нея беше безгръбначност, а готовността му да продължава да върши цялата домакинска работа само потвърждаваше мнението ѝ. Никой истински мъж не би прал дрехите на децата си, нито би си готвил сам храната, мислеше си тя, като си затваряше очите за истината, че всъщност не му оставя избор с отказа си да се грижи за семейството си.

– Мамо, Юхан ме удари!

Карл се затича към майка си, която пушеше цигара, седнала на стълбите пред вратата. Агнес придоби този неприятен навик през последните години и настоятелно искаше от Андерш пари, като същевременно се надяваше, че той ще ѝ откаже.

Погледна студено плачещото момченце пред себе си и издиша облак пушек в лицето му. Карл се закашля и започна да търка очичките си. Притисна се към нея, очаквайки, че ще го утеши, но Агнес, както обикновено, не пожела да отговори на нежната му милувка. Това бе работа на Андерш. Не стига, че той ги лигавеше, нямаше нужда и тя да ги глези. Бутна го грубо и го плесна по дупето.

– Вместо да ревеш, го удари и ти – каза майка му спокойно и издиша нов облак дим в кристалния пролетен въздух.

Карл я погледна огорчен, че отново го е отхвърлила. Наведе глава и се помъкна бавно при брат си.

Завчера съседката имаше наглостта да ѝ дава съвети да държи децата си под око. Била ги видяла да си играят сами на товарния кей. Агнес изгледа равнодушно грозната дребна жена и спокойно ѝ каза да си гледа работата. Коя е тя, че да я учи как да възпитава децата си, след като голямата ѝ дъщеря, която беше избягала в града, според слуховете сега се издържала, като се показвала гола пред хората. Жената си тръгна натъжена, като промърмори нещо по адрес на „бедните момченца“ и повече не посмя да я поучава.

Агнес отметна глава назад под лъчите на пролетното слънце, които нежно галеха лицето ѝ, и си помисли, че трябва да им се наслаждава с мярка. Тен не ѝ трябваше, искаше да запази бялата си кожа, с каквато се отличават жените от висшето общество. Единственото, което бе ѝ останало от предишния живот, беше външният ѝ вид. Агнес продължаваше да се възползва от него всеки път, когато имаше възможност да поразведри печалното си съществуване. Не ѝ се вярваше колко много получава от местния бакалин срещу една прегръдка, а понякога и срещу нещо повече. Стига да ѝ предложеше достатъчно много в замяна. Така се сдобиваше със сладкиши и други вкусни неща, които не споделяше с домашните. По този начин се сдоби и с парче плат, което благоразумно скри от Андерш. От време на време го изваждаше и го докосваше, за да усети копринената му повърхност. Месарят също започна да ѝ прави намеци, но тя едва ли би се съгласила на всичко даже за най-хубавото парче месо. Бакалинът беше млад и привлекателен, с него ѝ беше приятно да се целува в склада, но месарят беше дебел и разплут шейсетгодишен мъж и тя никога не би позволила за парче телешко дебелите му като наденици пръсти със засъх-нала под ноктите кръв да се шмугнат под полата ѝ.

Знаеше, че хората я одумват. Но след като осъзна, че никога нямаше да успее да си върне предишното положение в обществото, вече нищо не я интересуваше. Нека си говорят колкото си искат. Нямаше да позволи на някакви си прости работници да ѝ пречат поне малко да се наслаждава на живота. А щом с това тормози Андерш, до когото достигат слуховете за жена му, толкова по-добре. Според Агнес той беше виновен за положението ѝ и тя изпитваше удоволствие да му причинява болка.

През последните седмици я измъчваше някаква тревога. Имаше чувството, че нещо ще се случи, нещо, което не можеше да предотврати. На няколко пъти забеляза Андерш да се взира с отсъстващ поглед в пространството, сякаш обмисляше нещо важно. Веднъж дори го попита за какво мисли, но той я излъга, при това лъжата прозвуча доста неубедително. Беше сигурна, че крои нещо. Нещо, свързано с нея, което, кой знае защо, все още пазеше в тайна. Това я докарваше до лудост, но тя го познаваше достатъчно добре и знаеше, че е безсмислено да настоява. Щеше да ѝ каже, когато той реши. Понякога се инатеше като магаре.

Агнес вдигна замислено пакета цигари и се изправи, канейки се да влезе вътре. Безучастно си помисли къде ли са отишли момчетата, но сви рамене и реши, че няма къде да се дянат. Смяташе да си подремне малко.

Следобедът минаваше бавно. Патрик загуби много време с медицинските картони на Албин. Чудеше се дали постъпи правилно, като реши засега да не се свързва със социалната служба. Просто имаше чувството, че не бива да действа прибързано. Щом колелото на бюрокрацията веднъж се задвижи, няма начин да бъде спряно. Затова и полицаите, и лекарите винаги изчакват, преди да съобщят за насилие над деца. Винаги има известна вероятност да открият друго обяснение, но щом машината се завърти, никой вече няма да им обърне внимание. Освен това инцидентите се прекратяват след преместването на семейс-тво Клинга във Фелбака. Очевидно ситуацията се стабилизира. Но не можеше да е сигурен, ами ако Албин отново пострада, отговорността ще падне върху него.

Телефонът прекъсна тежките му мисли.

– Патрик Хедстрьом.

– Здравейте, обажда ви се Ларш Карлфорш от управлението в Гьотеборг.

– Да? – въпросително откликна Патрик.

Мъжът прозвуча така, сякаш очакваше Патрик да го познава, но той не можеше да си спомни да е чувал името му преди.

– Изпратихме ви информация за едно от актуалните ни разследвания. Доколкото разбрах, трябваше да са ви я предали.

– Така ли? – Патрик се учуди още повече. – Нещо не мога да си спомня да сме получавали някаква информация от Гьотеборг. За какво става дума?

– Свързах се с вашето управление преди три седмици. Работя в отдела по борбата със сексуално насилие върху деца и в момента разследваме мрежа, разпространяваща детска порнография. В хода на разследването се натъкнахме на лице от вашия район и затова се свързахме с вас.

Патрик се почувства като пълен идиот, но наистина нямаше представа за какво говори мъжът.

– С кого от колегите разговаряхте?

– Хм, вие бяхте в отпуск и затова ме свързаха с... чакайте да проверя... – човекът, изглежда, разлисти бележника си. – Ето тук съм го записал. Говорил съм с Ернст Лундгрен.

На Патрик му причерня от гняв. Представи си как обхваща врата на Ернст с ръце и започва да го души, но продължи с престорено спокойствие.

– Предполагам, че става дума за някакво недоразумение. Ако искате, можете да ми обясните всичко сега, а аз ще проверя какво е направено.

– Да, разбира се, мога да повторя.

Ларш Карлфорш обясни най-общо върху какво работят и как са разкрили въпросната мрежа. Когато стигна до онази част, за която имаха нужда от помощ от участъка в Танумсхеде, Патрик остана без дъх. Едва изчака човекът да приключи, обеща му веднага да се заеме със случая и завърши разговора с обичайните учтиви фрази. Веднага щом затвори телефона, скочи и с две големи крачки се озова на вратата, откъдето изрева в коридора:

– Ернст!

Ерика се опитваше да събере мислите си, когато някой почука на вратата. Изненадана, тя трепна, но вече се досети кой би могъл да дойде и тръгна да отвори. На прага стоеше Шарлот. Беше без връхно облекло и изглежда, бе тичала през целия път от къщи. По челото ѝ беше избила пот и тя цялата неудържимо трепереше.

– Господи, на какво приличаш – възкликна Ерика неволно, но бързо съжали за думите си и дръпна Шарлот вътре на топло.

– Попречих ли? – попита Шарлот жално, а Ерика поклати енергично глава.

– Разбира се, че не. Нали знаеш, че винаги си добре дошла.

Шарлот само кимна и прегърна приятелката си с треперещи ръце. Косата ѝ бе полепнала по лицето от потта и влажния въздух, а един кичур дори ѝ влизаше в очите. Приличаше на мокро, нещастно и изоставено кутре.

– Искаш ли чай? – предложи Ерика.

Очите на Шарлот излъчваха някакво диво изражение на подгонено животно, примесено с черната мъка, която не преминаваше след смъртта на Сара, но тя прие с благодарност предложението на Ерика.

– Седни, ей сега ще дойда – покани я Ерика и отиде в кухнята.

По пътя надникна при Мая в дневната и се убеди, че тя е доволна и дори изгледа любопитно Шарлот, докато минаваше покрай нея.

– Ще намокря дивана, ако седна на него – каза Шарлот с трагичен тон като за някаква ужасна трагедия.

– Да не ти пука – успокои я Ерика. – Ще изсъхне. Виж, имам само чай от горски ягоди. Става ли, или е твърде сладък?

– Няма проблем – промърмори Шарлот, а Ерика си помисли, че приятелката ѝ би казала същото, ако ѝ беше предложила чай от сено.

Ерика се върна бързо с поднос с две чаши чай, буркан с мед и две лъжички. Постави го на масата пред дивана и седна до Шарлот. Шарлот вдигна внимателно чашата и отпи от чая. Ерика я последва мълчаливо. Не искаше да припира приятелката си, но почти физически усещаше колко силно е желанието ѝ да сподели мъката си. Явно просто не знаеше откъде да започне. Ерика не беше сигурна дали Никлас е казал на Шарлот, че е идвал при нея. Последва дълго мълчание, прекъсвано само от радостните възгласи на Мая. Накрая Шарлот сама отговори на този въпрос.

– Зная, че е бил тук. Разказа ми. Значи, всичко ти е ясно. Имал е друга. И не за първи път.

От устните ѝ се откъсна горчив смях, а сълзите, които дълго напираха в очите ѝ, най-накрая рукнаха.

– Да, зная – прошепна Ерика.

Беше наясно какво има предвид приятелката ѝ, като казва „не за първи път“. Шарлот беше ѝ разказвала за постоянните изневери на мъжа си, но смяташе, че след преместването им във Фелбака ще започнат начисто, без това да се повтаря. Беше ѝ обещал, че всичко ще се промени.

– Срещали са се в продължение на няколко месеца. Представяш ли си? Месеци наред. Тук, във Фелбака. Без никой да ги разкрие. Такъв дяволски късмет.

В смеха на Шарлот прозвучаха истерични нотки и Ерика с успокояващ жест сложи ръка на коляното ѝ.

– Коя е? – попита тихо тя.

– Никлас не ти ли каза? – учуди се Шарлот.

Ерика поклати глава.

– Някаква двайсет и пет годишна. Не знам точно какво представлява. Жанет някоя си...

Шарлот махна отчаяно с ръка. Всичко това вече се беше случвало в живота ѝ и нямаше значение кое е момичето. Просто Никлас непрекъснато ги сменяше. Изневярата му ѝ тежеше най-много.

– Като знам какво съм изтърпяла през годините. Все му прощавах и обещавах да забравя, за да бъдем заедно. А този път ми се кълнеше, че всичко ще е различно. Че ще оставим миналото зад гърба си, ще сменим обстановката и ще се обградим с нови приятели.

Шарлот отново се разсмя някак зловещо, но сълзите продължиха да се стичат по лицето ѝ.

– Толкова съжалявам, Шарлот.

Ерика я погали по гърба.

– Вече от толкова години сме заедно. Родиха ни се две деца, преживяхме какво ли не, колкото едва ли някой може да си представи. Загубихме едното си дете, а ето че и това ми се стовари на главата.

– Защо ти призна точно сега? – попита Ерика и отпи от чая.

– Не ти ли обясни? – изненада се Шарлот. – Няма да повярваш на ушите си. Призна, защото полицаите днес са го викали за разпит.

– Какво говориш! – възкликна Ерика.

Макар че Патрик нямаше навик да разговаря с нея за работата си, Ерика не бе забелязала полицията да проявява особен интерес към Никлас.

– И защо са го викали?

– Не беше съвсем сигурен. Но явно са разкрили аферата му с това момиче и затова са искали да го проверят. Каза ми, че всичко е наред. Знаели, че за нищо на света не би наранил собствената си дъщеря, и просто имали няколко въпроса.

– Сигурна ли си, че това е цялата истина?

Беше достатъчно добре запозната с работата на Патрик и знаеше, че това не е основание за провеждане на разпит. Особено когато става дума за баща на жертвата. Същевременно започна да се съмнява какъв е истинският мотив за днешното посещение на Никлас. Тя все пак беше не само приятелка на жена му, но и съпруга на полицая, който ръководеше разследването.

Шарлот я погледна объркано.

– Да, поне така каза. Но в същото време нещо...

– Да?

– Не зная, но ми се стори, че крие нещо. Сега, когато ме попита, го осъзнах. Но когато ми говореше за любовницата си, бях сляпа и глуха за всичко останало.

В гласа на Шарлот имаше толкова горчивина, че на Ерика ѝ се прииска да я прегърне и залюлее като малко бебе. Но подобна физическа близост пораждаше у нея чувство на неловкост и затова тя продължи да я милва нежно по гърба.

– Имаш ли някаква представа какви други причини може да има?

Дали само ѝ се стори, или лицето на приятелката ѝ наистина помръкна? Всичко се случи толкова бързо, че не можеше да е сигурна.

Шарлот ѝ отвърна незабавно и напълно уверено:

– Не, нямам представа за какво може да става дума.

След това замълча и отново отпи от чая. Вече се бе поуспокоила и дори не плачеше. Но лицето ѝ беше мрачно и отдалече личеше, че сърцето ѝ е разбито.

– Как всъщност се събрахте с Никлас? – попита Ерика, по-скоро от любопитство, отколкото за да я успокои.

Откакто беше дошла, Шарлот за първи път искрено се разсмя.

– Учехме в една и съща гимназия, той беше с една година по-голям. Всъщност по това време дори не го забелязвах, бях влюбена в негов приятел, но той ме хареса и започна да ме ухажва. Накрая се поддадох. Станахме гаджета и изкарахме месец или два, но после ми омръзна.

– Ти ли го остави?

– Какво чудно има, ще взема да се обидя.

Шарлот отново се засмя и Ерика прихна след нея.

– За съжаление, не издържах повече от няколко месеца. Една вечер отново се върнах при него и водовъртежът на любовта отново ме погълна. Изкарахме заедно цялото лято, след това той тръгна с приятели по барове. Когато се върна вкъщи, взе да ми говори небивалици, че уж приятелите му щели да ми разказват как бил изчезнал някъде миналата вечер. Истината била, че препил и заспал зад бара. По-късно обаче истината излезе наяве и тогава се разделихме за втори път. Бях благодарна, че ми се размина само с огорчение и сълзи. Никлас започна да сменя момичетата на Удевала като за последно. Дори не можеш да си представиш на какви истории се наслушах. Срам ме е да си призная, че понякога и аз се поддавах на желанията на плътта, но подобни преживявания винаги ми оставяха горчив привкус. Сега, като се замисля, може би щеше да е по-добре, ако с това всичко бе приключило и Никлас бе останал само една грешка на младостта, но въпреки че ненавиждах и него, и начина му на живот, не можах да прогоня спомена за него от съзнанието си. След няколко години се срещнахме случайно и останалото го знаеш. Би трябвало да зная в какво се забърквам, нали?

– Хората обикновено се променят. Поведението му от младежките години не е гаранция, че ще продължи така и по-късно. Повечето хора съзряват с времето.

– Това очевидно не се отнася за Никлас – констатира Шарлот с нескрита болка, – но не мога да го мразя. Толкова много сме преживели заедно, а и понякога съзирам проблясъци на истинската му същност. Заради това го обичам – за кратките мигове, в които ми позволи да надникна в душата му и ми разкри колко е раним всъщност. Освен това зная колко трудно му е било вкъщи и какво се е случило между баща му и него, когато е бил само на седемнайсет. Може би затова го оневинявам. В същото време ми е трудно да проумея как е способен да ме наранява така.

– Какво ще правиш сега? – попита Ерика.

Погледна към Мая и не повярва на очите си: дъщеря ѝ беше заспала сама в малкото креватче. Случваше се за първи път.

– Не знам. Нямам сили да мисля за това. А пък и честно казано, не съм сигурна дали случилото се има някакво значение. Каквото и да стори или да ми каже, нищо не може да се сравни с болката от смъртта на Сара. Никлас иска да започнем наново, да си намерим собствено жилище и да се изнесем от къщата на мама и Стиг колкото може по-бързо. Но аз не знам какво искам...

Шарлот сведе глава. След това се изправи рязко.

– Трябва да си ходя. Мама цял ден е с Албин. Благодаря, че ме изслуша.

– Знаеш, че винаги си добре дошла.

– Благодаря.

Шарлот прегърна набързо Ерика и изчезна също толкова внезапно, както се бе появила.

Ерика се върна бавно в дневната. Спря се учудена пред детското легълце и се загледа в спящата си дъщеря. Може би все пак имаше надежда животът ѝ да се подреди. Сърцето ѝ се изпълни с мъка, като си помисли, че Шарлот едва ли може да каже същото.

Стигна до любимата си част от компютърната игра, върху която работеше. Когато за първи път развъртя меча, главата на противника се търкулна на земята и съгласно сценария това трябваше да бъде съпроводено със зрелищни ефекти. Пръстите му се понесоха бързо по клавиатурата, а сцената на екрана се разви със светкавична скорост. Морган изпитваше възхищение, примесено със завист, към авторите на историите, които той съживяваше на екрана. Ако имаше нещо, което наистина му липсваше, това бе богатото и безгранично въображение, присъщо на останалите хора. И той, разбира се, се беше опитвал. Понякога дори му се налагаше. Например докато пишеше различни съчинения в училище. За него това бе същински кошмар. Понякога им задаваха тема, а друг път просто им показваха някоя картинка, около която трябваше да изплетат цяла мрежа от случки и герои. Но той така и не успяваше да напише повече от едно изречение. След това мозъкът му напълно блокираше. Съзнанието му се изпразваше. Оставаха празният лист хартия пред него и ужасният страх при мисълта, че трябва да го изпълни с думи, които така и не му идваха наум, и учителите, които му се караха. Докато майка му не дойде в училище и не поговори с тях, след като вече му поставиха диагнозата. След този разговор започнаха да го гледат с любопитство като извънземен. Те дори нямаха представа колко са прави. Именно така се чувстваше той, когато гледаше празния лист пред себе си и наблюдаваше как се движат химикалките на съучениците му. Същински извънземен.

След като откри света на компютрите, за първи път в живота си се почувства у дома. Справяше се с тях без трудност и усилие. Струваше му се, че е като странно парченце пъзел, което най-накрая пасна някъде.

Когато беше по-малък, с маниакално упорство се посвети на кодирането. Изчете всички възможни книги и можеше да говори по темата с часове. Омайваха го чудноватите комбинации от букви и цифри. Но когато се появи интересът към компютрите, той изведнъж охладня към кодовете. Знанията в тази област си останаха и той можеше да ги извлече от паметта си, но тази тема вече му беше безинтересна.

Стичащата се по острието на меча кръв го накара отново да си спомни за момичето. Заинтересува го въпросът дали кръвта в тялото ѝ се е съсирила след смъртта ѝ. Може би се е превърнала в плътна маса, запълнила съдовете, или е станала кафява, както когато засъхне. Беше наблюдавал какво се случва с кръвта, когато веднъж се опита да си пререже вените на китките. Като замаян гледаше как тя извира от разреза, как постепенно се сгъстява, а накрая се съсирва и променя цвета си.

Майка му се ужаси, когато го видя какво върши. Опита се да ѝ обясни, че е искал само да усети смъртта, но тя, без да каже нито дума, го натика в колата и го закара на лекар. Макар че това не беше необходимо. При порязването толкова го заболя, че не посмя да се пореже дълбоко, и кръвта сама спря. Но майка му изпадна в истерия.

Морган не можеше да разбере защо нормалните хора толкова се боят от смъртта. Та нали смъртта, както и животът, е определено състояние на организма. Дори понякога му се струваше много по-примамлива от живота. Затова завиждаше на момичето. Тя вече знаеше отговора на загадката.

Ернст седеше пред Патрик с упорито изражение на лицето, старателно избягвайки да го погледне в очите, като се взираше в обувките си.

– Отговори ми най-сетне! – изкрещя Патрик. – Обадиха ли ти се от Гьотеборг във връзка с детската порнография?

– Да – мрачно изръмжа Ернст.

– И защо не ни информира за това?

Последва продължително мълчание.

– Ще повторя – заяви Патрик с тих, невещаещ нищо добро глас, – защо не ни докладва?

– Не ми се стори важно – отвърна Ернст уклончиво.

– Не му се сторило важно!

Гласът на Патрик режеше като нож, а юмрукът му се стовари върху бюрото с такава сила, че клавиатурата на компютъра подскочи.

– Така е – каза Ернст.

– И защо така?

– Ами бяхме затрупани с работа... А пък и ми се стори малко вероятно. Такива неща се случват обикновено в големите градове...

– Не говори глупости – прекъсна го Патрик с нескрито презрение.

Той така и не седна и стоеше, извисявайки се над Ернст. Гневът сякаш увеличи ръста му с десетина сантиметра.

– Много добре знаеш, че детската порнография не е свързана с местоположение. Има я навсякъде, дори и в малките градове. Затова престани да говориш глупости и кажи истината. Повярвай ми, ако е това, което си мисля, лошо ти се пише.

Ернст вдигна глава и погледна враждебно Патрик. Разбираше, че не може повече да го заблуждава.

– Просто ми се стори малко вероятно. Искам да кажа, познавам човека и не мисля, че би се занимавал с подобни неща. Затова реших, че ченгетата от Гьотеборг са се объркали и някой невинен ще опере пешкира заради тяхната грешка, ако докладвам. Сам знаеш как е – добави той и погледна злобно Патрик. – Вече ще е късно, ако се обадят и кажат нещо от сорта: „О, извинете, станала е грешка. Бяхме посочили един човек, но забравете за него“. А човекът вече е опозорен. Затова реших да изчакам и да видя какво ще стане.

– Да изчакаш и да видиш какво ще стане! – от ярост Патрик едва не започна да заеква.

– Ами да, мисля, че сам разбираш колко е невероятно. Всички знаят, че той е заслужил човек и работи много с младежите. Извършил е много добрини.

– Пет пари не давам за неговите добрини! Ако колегите от Гьотеборг се обаждат и казват, че са попаднали на името му във връзка с разследване на детска порнография, трябва да го проверим. Това ни е работата, по дяволите! Независимо дали сте първи приятели...

– Не сме първи приятели – промърмори Ернст.

– Или познати, или каквото и да било, това няма никакво значение. Не разбираш ли?! Нямаш право сам да вземаш решение какво ще разследваме и какво не, за да предпазиш някого, когото познаваш!

– Имам достатъчно дългогодишен опит, за да...

Ернст не успя да завърши изречението, защото Патрик го прекъсна.

– След толкова дългогодишен опит би трябвало да знаеш правилата! Ами когато името му се появи по делото за убийство? Поне тогава би трябвало да ти мине през ума, че е крайно време да ни информираш! А?

Ернст отново заби поглед в обувките си и дори не се опита да се защити. Патрик въздъхна и седна. Сключи ръце и строго погледна колегата си.

– Е, вече не можем да върнем нещата назад и след като сме получили сигнал от Гьотеборг, трябва да го извикаме на разпит. Дори току-що получихме разрешение за обиск. Моли Господ да не е надушил нещо и да е прикрил следите си. Мелберг е запознат със случая и сигурно ще поиска да говори с теб.

Ернст се изправи мълчаливо. Разбираше, че сигурно е извършил най-голямата грешка в кариерата си. А това означаваше много в неговия случай...

– Мамо, ако обещаеш да пазиш тайна, колко дълго трябва да удържиш на думата си?

– Не знам – отвърна Вероника. – Но щом е тайна, значи, трябва да я пазиш. Защо?

– Хммм – промърмори Фрида и започна да чертае с лъжичката кръгове върху киселото мляко.

– Недей да си играеш с храната – смъмри я Вероника, бършейки нервно кухненския плот. Но изведнъж застина с кърпата в ръка и се обърна към дъщеря си. – Защо ме питаш за това?

– Не знам – отвърна Фрида и сви рамене.

– Знаеш, знаеш. Я ми разкажи защо питаш.

Вероника седна на стола до дъщеря си и я погледна внимателно.

– Щом не мога да разкрия нечия тайна, значи, не бива да ти казвам, нали? Но...

– Какво но? – попита предпазливо Вероника.

– Но ако човекът, на когото си обещал, е мъртъв, можеш да развалиш обещанието? Представи си, че кажа нещо, а мъртвият вземе, че се върне и страшно се ядоса.

– Миличко, Сара ли те е накарала да обещаеш да не издаваш някаква тайна?

Фрида продължи да чертае кръгчета върху киселото мляко.

– Вече говорихме за това и трябва да ми вярваш, като ти казвам, че Сара никога няма да се върне. Тя е на небето и ще остане там завинаги.

– Завинаги, докато свят светува? В продължение на хиляди милиони и милиарди години?

– Да. Хиляди милиони и милиарди години. Освен това, каквато и да е тайната, Сара няма да ти се разсърди, ако я споделиш с мен.

– Сигурна ли си?

Фрида погледна тревожно през прозореца към сивото небе.

– Да, съвсем сигурна.

Вероника погали дъщеря си по ръката.

Фрида се замисли над думите на майка си, помълча малко и промълви несигурно:

– Сара се страхуваше. Някакъв ужасен чичко беше я уплашил.

– Ужасен чичко? Кога?

Вероника чакаше напрегнато отговора на дъщеря си.

– В деня преди да отиде на небето.

– Сигурна ли си, че е било тогава?

Фрида се намръщи, обидена, че майка ѝ се съмнява в думите ѝ.

– Дааа, сигурна съм. Вече познавам дните на седмицата. Да не съм малка.

– Не, не, знам, че си голямо момиче. Естествено, че познаваш дните на седмицата – успокои я Вероника.

После предпазливо се опита да разбере нещо повече. Фрида още се мусеше заради недоверието, но явно желанието да сподели тайната надделя.

– Сара ми каза, че чичкото бил ужасно страшен. Заговорил я, докато си играела на брега, и се държал лошо.

– Сара каза ли как се е държал лошо?

– Хмм – промълви Фрида и явно сметна това за достатъчно изчерпателен отговор.

Вероника продължи търпеливо.

– Какво ти каза? Как се е държал с нея?

– Хванал я за ръката толкова силно, че я заболяло. Ето така. – Фрида хвана силно лявата си ръка с дясната. – След това ѝ наговорил глупости.

– Какви глупости?

– Сара не разбрала всичко. Но усетила, че думите му са лоши. Нарекъл я отрок на Йевле или нещо подобно.

– Отрок на Йевле? – повтори Вероника недоумяващо.

– Нали ти казах, че звучи странно и че сигурно не е разбрала. Но тя беше сигурна, че е искал да я обиди. Освен това ѝ крещял. Силно. Дори ушите я заболели.

И Фрида запуши ушите си с ръце. Вероника отмести нежно ръцете ѝ и рече:

– Знаеш ли, мисля, че трябва да споделиш тази тайна с още някого.

– Но нали ми каза...

Фрида се разстрои, а погледът ѝ отново се плъзна към сивото небе.

– Знам какво ти казах, но мисля, че Сара също би искала да разкажеш тайната на полицаите.

– Защо? – попита Фрида, а в очите ѝ все още се четеше притеснение.

– Защото, когато някой умре и се качи на небето, полицаите трябва да научат всичките му тайни. Такова е и желанието на мъртвите. Все пак това им е работата – полицаите трябва да разберат какво се е случило.

– Полицаите трябва да знаят всички тайни? – учуди се Фрида. – Ами тогава сигурно трябва да им кажа и за онзи път, когато не исках да си изям сандвича и го скрих под дивана.

Вероника не можа да сдържи усмивката си.

– Не, не е нужно да им съобщаваш тази тайна.

– Сега, докато съм жива, но когато умра, трябва да им обясниш всичко.

Усмивката изчезна от лицето на Вероника. Тя поклати енергично глава. Разговорът им неочаквано прие неприятен обрат. Погали дъщеря си по русата коса и промълви тихо:

– Не мисли за това, няма да умреш.

– Откъде знаеш, мамо? – попита Фрида с любопитство.

– Просто знам.

Вероника се изправи рязко и излезе в коридора, а сърцето ѝ се сви толкова силно, че не можа да си поеме дъх. Без да се обръща, за да скрие сълзите си от Фрида, извика неоправдано строго:

– Облечи си якето. Веднага отиваме в полицията.

Фрида я послуша. Но докато вървяха към колата, несъзнателно сведе глава под сивото тежко небе. Дано майка ѝ да е права, дано Сара да не се разсърди.

Фелбака, 1928

С нежна загриженост той облече и среса момчетата. Беше неделя, слънцето грееше и той се канеше да изведе децата на разходка. Едва успя да ги облече, те бяха толкова щастливи, че ще излязат с баща си, че не ги свърташе на едно място. Най-сетне бяха готови да тръгнат. Агнес не отговори, когато децата ѝ казаха „довиждане“. Заболя го, като видя разочарованието в очите им, когато погледнаха майка си. Децата се стремяха към нея, макар че тя не ги разбираше. Копнееха да усетят уханието на тялото ѝ и прегръдката ѝ. Не искаше да повярва, че Агнес разбира всичко и нарочно ги отблъсква. За съжаление, една мисъл се прокрадваше все по-често в съзнанието му. Момчетата вече бяха на четири години и Андерш забелязваше нещо неестествено в отношението ѝ към децата. Отначало си мислеше, че това се дължи на трудното раждане, но годините минаваха, а нейната майчина привързаност не се появяваше.

Той самият се чувстваше като истински богаташ, докато слизаше с тях надолу по хълма, държейки във всяка ръка по една детска ръчичка. Те все още бяха толкова малки, че по-скоро подскачаха, отколкото вървяха. Понякога му се налагаше да подтичва, за да влезе в крак с тях. Хората им се усмихваха и сваляха шапки, за да ги поздравят, когато ги срещаха на главната улица. Той знаеше, че те представляват трогателна гледка – бащата, висок и силен, в официални дрехи, и момчетата, нагиздени, доколкото позволяват възможностите на обикновения каменоделец, двамата с еднакви руси перчеми със същия цвят като на баща им. Дори бяха наследили кафявите му очи. Хората често му казваха, че момчетата много приличат на него, и това всеки път го изпълваше с гордост. Понякога въздъхваше облекчено, че не бяха наследили нищо от Агнес. С годините откри някаква суровост в характера ѝ и силно се надяваше децата му да не я наследят.

Когато минаваха покрай бакалницата, Андерш ускоряваше крачка и извръщаше глава. От време на време му се налагаше да пазарува от там, но като разбра какво говореха хората зад гърба му, се опитваше да ходи там колкото може по-рядко. Нито за секунда не се съмняваше в достоверността на клюките, иначе щеше да влиза вътре с високо вдигната глава. Но дори да се съмняваше, всички съмнения изчезваха от високомерната усмивчица и надменния тон на бакалина. Понякога се питаше къде е краят на неговото търпение и ако не бяха момчетата, отдавна да е събрал нещата си и да се е махнал. Заради тях бе принуден да търси друг изход от ситуацията и май наистина го бе намерил. Андерш вече имаше план, чието осъществяване му костваше две години тежък труд, но вече бе близо до целта. Оставаха му последните детайли, след което щеше да предложи на семейството си да започне нов живот. Може би дори щеше да успее да осигури на Агнес онова, за което мечтаеше, и да прогони черните чувства, завладели душата ѝ. Дори му се струваше, че си представя новия им живот. Агнес, момчетата и той щяха да имат много повече възможности от сега.

Стисна ръчичките на децата си още по-силно и им се усмихна, когато вдигнаха главички и го погледнаха в очите.

– Татко, може ли да ни купиш бонбони?

Юхан не се съмняваше в положителния отговор, като разчиташе на доброто настроение на баща си.

Така и стана. Андерш се замисли за миг, но после кимна в знак на съгласие, а момчетата заподскачаха в радостно очакване. Това означаваше, че трябва да минат през бакалницата, но днес си струваше. Скоро щеше да остави всичко това зад гърба си.

Йоста седеше в стаята си и дремеше. Настроението в участъка беше, меко казано, тягостно, откакто гафът на Ернст излезе наяве. Като се замисли за това, Йоста поклати глава. Не че колегата му не е вършил глупости и преди, но този път премина границата. Подобно поведение бе недопустимо за един истински полицай. Йоста за първи път си помисли, че това нарушение може да коства работата на колегата му. Дори Мелберг не може да го защити при създалата се ситуация.

Погледна унило през прозореца. Това беше най-омразното му време, по-лошо и от зимата. Все още пазеше топли спомени от лятото и помнеше всяка изиграна партия голф. После, към средата на зимните месеци, щеше да дойде забравата и да започне да се съмнява дали оня съвършен удар е бил негово дело, или просто момент от някой чуден сън.

Телефонът иззвъня и го извади от унеса.

– Йоста Флюгаре.

– Здравей, Йоста. Аника е. Педерсен чака на другата линия. Търси Патрик, но него го няма. Искаш ли да говориш с него?

– Разбира се, прехвърли го на моя номер.

Изчака няколко секунди и чу познатото щракване. В слушалката прозвуча гласът на съдебния лекар.

– Чух, че Патрик е навън по задачи. Нали и ти работиш по разследването на смъртта на момичето?

– Да, както и всички останали колеги.

– Чудесно, тогава спокойно мога да ти предам информацията, но държа да уведомиш Хедстрьом.

У Йоста се мярна мисълта дали до Педерсен не са стигнали слуховете за гафа на Ернст, но той отхвърли веднага това подозрение. Вероятно Педерсен просто искаше да подчертае, че ръководителят на разследването трябва да е запознат с всички данни. А пък и Йоста нямаше никакво намерение да повтори грешката на Лундгрен.

– Ще запиша всичко старателно. Нали ще го пратите и по факса, както обикновено?

– Разбира се – потвърди Педерсен. – Получихме резултатите от анализа на пепелта, която открихме в стомаха и дробовете на момичето.

– Да, запознат съм с детайлите – подчерта го Йоста с нескрито раздразнение.

Да не би Педерсен да го смята за някой новак в участъка?

Дори и да бе усетил раздразнението в гласа на колегата си, Педерсен го пренебрегна и продължи спокойно.

– Мда, резултатите са доста интересни. Първо, пепелта не е прясна. Съдържанието ѝ или поне част от него може да бъде определено като – лекарят се поколеба – доста старо.

– Доста старо – повтори Йоста с все още раздразнен тон. Обаче не можа да скрие любопитството си. – Какво означава „доста старо“? От каменната ера или от веселите шейсетте?

– Не, точно там е проблемът. От лабораторията ми казаха, че датирането е изключително трудно. Предполагат, че става дума за приблизително от петдесет до сто години.

– Стогодишна пепел? – озадачи се Йоста.

– Да, или петдесет. Или някъде по средата. Има и още нещо интересно. Пепелта съдържа каменни частици. По-точно гранит.

– Гранит? Откъде, по дяволите, се е взела тази пепел? Все пак гранитът не може да гори, нали?

– Не, камъните не горят. Явно е бил натрошен още от самото начало. Ще правят и други анализи, за да видят дали няма да открият още нещо. Но...

Йоста усети, че му предстои да чуе нещо изключително важно.

– Да? – подкани той събеседника си.

– Резултатите показват, че съдържанието на пепелта е смесено. Открили са остатъци от дърво и... – Педерсен нап-рави пауза, преди да продължи, – от органична материя.

– Органична материя? Поправи ме, ако греша. Значи, е човешка?

– Не е сигурно. Трябва да я изследват допълнително, за да определят произхода ѝ. Дали са останки на човек, или на животно. Не знаят дали ще успеят да получат някакъв отговор, но ще се опитат. Важното е, че съдържанието представлява смес от различен произход – дърво и гранит.

– По дяволите – изруга Йоста. – Значи, някой я е пазил.

– Или я е намерил.

– Да, може и така да е.

– Така че сега има върху какво да работите – отбеляза Педерсен сухо. – Надявам се до няколко дни да знаем повече, например дали пепелта е от животински, или от човешки останки. Но и това не е малко.

– Така е – съгласи се Йоста и си представи лицата на колегите си, когато им разкаже какво е научил.

Това си беше истинска бомба. Въпросът беше как да я използват в по-нататъшната работа по разследването.

Сложи бавно слушалката и тръгна към факса. Най-много го впечатлиха думите на Педерсен за частиците гранит. Тези частици го насочваха към някаква мисъл, но тя все му се изплъзваше и той не можеше да я улови.

Аста се изправи тежко. Старият дървен под беше от времето, когато е построена къщата, и можеше да се мие само със сапун. Но с годините ѝ ставаше все по-трудно да пълзи на колене и да го търка. Нищо, старите ѝ кокали ще издържат още малко.

Огледа къщата. Живееше тук от четирийсет години. Заедно с мъжа си Арне. Преди това той бе живял тук с родителите си, с които продължиха да делят този дом след сватбата, докато и двамата не си отидоха от този свят, ей така изведнъж, само през един месец. Срамуваше се да си помисли, но някога смяташе тези години за много трудни. Бащата на Арне бе суров, командваше като генерал, а и свекърва ѝ не му отстъпваше. Арне никога не бе споменавал за това, но по случайните им недомлъвки разбра, че доста са го били като малък. Може би затова беше толкова твърд с Никлас. Който в детството е бил възпитаван с камшик, с течение на времето сам ще го използва. Разбира се, в случая на Арне камшикът бе заменен с колан. Дебелият кафяв колан, който винаги висеше на вратата на килера. Използваше го всеки път когато Никлас се провинеше в нещо. Но коя бе тя, че да поставя под съмнение възпитателните му методи? Сподавените викове от болка късаха сърцето ѝ, след това тя бършеше сълзите на сина си с нежна ръка, но Арне винаги беше прав.

Качи се трудно на кухненския стол и започна да сваля пердетата. Не изглеждаха мръсни, но Арне все ѝ повтаряше, че щом се зацапат, вече е късно. Изведнъж застина с ръце над главата, протегнати към корниза. С това ли се занимаваше и през онзи ужасен ден? Да, беше сигурна. Сменяше пердетата, когато чу ядосаните им гласове от градината. Бе свикнала с крясъците на Арне, но сега и Никлас беше повишил глас. Стори ѝ се толкова странно и същевременно зловещо, че веднага скочи от стола и изтича в градината. Двамата стояха един срещу друг. Като врагове. Гласовете им, които още от къщи ѝ се сториха високи, сега буквално кънтяха болезнено в ушите ѝ. Не можа да се въздържи, хвърли се напред и дръпна Арне за ръката.

– Какво става тук?

Сама осъзна колко отчаяно е прозвучал гласът ѝ. Веднага щом хвана съпруга си за ръката, разбра, че не биваше да го прави. Арне замълча, извърна се към нея с безизразен поглед, вдигна ръка и я зашлеви. Обгърна ги зловеща тишина. Стояха неподвижни като три каменни статуи. След това тя видя като на забавен кадър как ръката на Никлас се отмята назад и пръстите му се свиват в юмрук, който се устремява към лицето на баща му. Звукът от удара разтърси безмълвната тишина и ги извади от вцепенението. Арне се хвана за бузата и изумен погледна сина си. След това тя видя как ръката на Никлас отново замахва и се стоварва върху лицето на Арне. А после той сякаш не можеше да се спре. Движеше се като робот, който нанасяше удар след удар. Ударите се сипеха върху Арне, а той като че ли не разбираше какво се случва. Накрая краката му се подкосиха и той се свлече на колене. Никлас дишаше тежко и учестено. Гледаше падналия си баща с кървящ нос. След това се обърна и избяга.

От този ден Арне ѝ забрани да произнася името на Никлас. Тогава синът им беше на седемнайсет години.

Аста слезе внимателно от стола с пердетата в ръка. Напоследък я обземаха тревожни мисли и сигурно неслучайно сега си спомни този ден. Смъртта на детето разтърси вътрешния ѝ мир и съживи забравеното през годините. В душата ѝ се загнезди съмнението колко много е загубила заради непримиримото упорство на Арне и пробуди спомени, които направиха живота ѝ още по-тежък. Дори самият факт, че посети сина си в поликлиниката, беше достатъчно красноречив – Аста вече не приемаше нищо за даденост. Може би Арне все пак невинаги е прав. Защо той трябва да взема всички решения, дори и тези, които засягат само нея. Тя има право сама да решава как да живее. Тези мисли я тревожеха и тя се опита да ги прогони и да ги остави за по-късно. Пердетата чакаха да бъдат изпрани.

Патрик решително почука на вратата. Беше важно да запази привидно спокойствие, но всъщност изпитваше само погнуса и горчив вкус в устата. Едва ли някое човешко същество можеше да падне по-ниско. Тези хора му бяха най-противни. Единствената му утеха беше, че зад решетките обикновено ги чака тежък живот. Педофилите са на дъното на затворническата йерархия и с тях се държат по подобаващ начин. И то с право.

Чу приближаващи стъпки и отстъпи назад. Мартин нервничеше до него, а зад тях стояха неколцина колеги от Удевала. Сред тях имаше експерти, притежаващи безценни за дадения случай знания – бяха компютърни специалисти.

Вратата се отвори и слабият Кай се изправи пред очите им. Както винаги беше облечен официално и Патрик си помисли дали изобщо има домашни дрехи. Той самият навличаше удобния анцуг и мекия пуловер веднага щом се върнеше вкъщи.

– Какво има пък сега? – Кай подаде глава и се намръщи, като видя двете полицейски коли на алеята пред къщата си. – Нима е необходимо целият квартал да разбере, че сте тук? Вещицата отсреща сигурно вече потрива доволно ръце. Ако имате да ме питате нещо, спокойно можехте да се обадите по телефона или да изпратите само един човек вместо цяла тълпа.

Патрик го погледна замислено, питайки се дали играе някакъв театър, или още не се е досетил, че са го разкрили. Макар че пред вратата стояха цяла група униформени. Е, скоро ще се разбере.

– Имаме заповед за обиск. Освен това бихме искали да ни последвате в управлението за разпит.

Патрик говореше официално, без да проявява емоциите, които го вълнуваха.

– Заповед за обиск, какво по дяволите? Какво ли е измислила вещицата пък сега? Ще ѝ...

Кай пристъпи напред и понечи да тръгне към къщата на съседите. Патрик вдигна предупредително ръка, а Мартин застана на пътя му.

– Това няма нищо общо с Лилиан Флорин. Имаме информация, че сте замесен в мрежа за детска порнография.

Кай се вцепени. На Патрик вече не му се струваше, че той се преструва. Кай наистина не подозираше, че това може да се случи.

– Ка-а-кво, каа-кво говорите? – взе да заеква той, опитвайки се да се съвземе.

Думите му прозвучаха неуверено и той сякаш се смали от преживения шок.

– Както вече казах, имаме заповед за обиск. Моля, да ме последвате в колата, за да продължим в спокойна обстановка разговора в участъка.

Вкусът на жлъч в устата караше Патрик непрекъснато да преглъща. Повече от всичко му се искаше да се нахвърли върху Кай, да го разтърси силно и да го попита как може да изпитва сексуално влечение към деца, към момчета, какво му липсва в отношенията с възрастните. Но всичко с времето си. Сега най-важното беше да открият доказателства.

Кай беше като зашеметен. Последва ги, без да отрони нито дума и без да си вземе връхна дреха, седна послушно в една от колите.

Патрик се обърна към колегите от Удевала.

– Ще го закараме в участъка за разпит. Можете да се хващате за работа. Обадете се, ако откриете нещо важно. Знам, че няма нужда да ви напомням, но все пак ще ви помоля да конфискувате всички компютри. Не забравяйте, че заповедта важи и за къщата в двора. Там със сигурност има поне един компютър.

Колегите кимнаха и влязоха решително в къщата.

На път към къщи Лилиан бавно подмина полицейските коли, доволна от това зрелище. Изглежда, мечтите ѝ се сбъдваха. Не само че дворът на съседите беше пълен с полицаи, но и с очите си видя как оклюмалият Кай беше отведен в един от служебните автомобили. Радваше се, че след толкова години неприятности, които той причини на нея и семейството ѝ, съдбата го наказа. Тя например винаги е била лоялна. Виновна ли бе, че държи на правото и справедливостта? Виновна ли бе, че той непрекъснато ѝ създаваше проблеми? И тя трябваше някак да се защитава. На всичкото отгоре се говореше, че била кавгаджийка. Знаеше за всички слухове, които се носеха наоколо. Лилиан не се чувстваше виновна за възникналата между тях вражда. Ако Кай не ги тормозеше с непрестанните си глупости, и през ум не би ѝ минало да се кара с него. Нямаше по-смирен и добър човек от нея. Не изпитваше и никакви угризения на съвестта, че разказа на полицията за странния му син. Знае се, че този, на когото му хлопа дъската, рано или късно ще извърши нещо нередно. Наистина малко преувеличи воайорството му пред полицията, но с единствения умисъл да предотврати бъдещи проблеми. Подобни индивиди са способни на какво ли не, ако им се предостави свобода, а на всички е известно, че те имат много по-силно сексуално влечение.

Сега ще се разбере каква е истината. И слава богу, полицията не беше пред нейната къща. Спря се пред вратата и огледа целия театър със скръстени на гърдите ръце и злорада усмивка.

Прибра се, когато полицаите отведоха Кай. Понечи да отиде до къщата на съседите като притеснен гражданин и да попита какво се е случило, но полицаите влязоха вътре, преди тя да се реши, а не искаше да почука на вратата им.

Докато си сваляше обувките и закачаше якето, си мислеше дали Моника знае какво става у тях. Може би трябваше да се обади в библиотеката и да ѝ съобщи в името на добросъседските отношения. В това време Стиг я повика от втория етаж и прекъсна мислите ѝ.

– Лилиан, ти ли си?

Тя се качи горе.

– Да, скъпи, аз съм.

– Къде беше?

Стиг я погледна жално, когато тя влезе в спалнята му. Той изглеждаше толкова слаб, като че ли животът му беше почти угаснал. При мисълта, че той е изцяло зависим от нея, тя почувства прилив на нежност. Мисълта, че някой се нуждае от нея, я топлеше. Както когато Шарлот беше малка. Чувстваше се толкова силна и могъща, докато се грижеше за това беззащитно същество. Тъкмо този период от живота на дъщеря си обичаше най-много. После Шарлот порасна и се изплъзна от ръцете ѝ. Ако можеше, би спряла времето, за да не пораства. Колкото повече се опитваше да я задържи, толкова повече Шарлот се отдалечаваше от нея и незаслужено прехвърли цялата си любов и уважение към баща си. Истинска несправедливост. Все пак тя ѝ беше майка и би трябвало да я цени повече от баща си. Та нали я беше родила и задоволяваше всичките ѝ нужди през първите години. Но Ленарт я измести и пожъна плодовете от усилията ѝ. Напълно я разглези. След като Шарлот се изнесе и двамата останаха сами, дори започна да говори за развод, сякаш семейството беше нужно само заради Шарлот. Споменът я разгневи и тя се насилваше да се усмихва на Стиг. Той поне се нуждаеше от нея. Същото се отнасяше отчасти и за Никлас, макар че той самият не го осъзнаваше. Шарлот нямаше представа каква късметлийка е. Вместо да го цени, непрекъснато се оплаква, че не ѝ помагал и не участвал във възпитанието на децата. Същинска неблагодарност, това е истината. Лилиан обаче започна да се разочарова и от Никлас. Как можа да ѝ държи такъв тон и да я заплашва, че ще се изнесат. Но тя знаеше откъде идва всичко. Просто не предполагаше, че е толкова мекушав.

– Защо си толкова намръщена? – попита Стиг и ѝ протегна ръка.

Лилиан не отвърна на жеста му и грижовно оправи завивката.

Стиг винаги вземаше страната на Шарлот, затова не можеше да сподели с него мислите си. Вместо това му каза:

– У съседите гъмжи от полицаи и полицейски коли. Трябва да ти кажа, че това изобщо не ми харесва. Да сме заобиколени от подобни хора.

Стиг се развълнува и се надигна, но лицето му се изкриви в болезнена гримаса и той се хвана за корема. В очите му обаче проблесна надежда:

– Сигурно е заради Сара. Мислиш ли, че са открили нещо ново?

Лилиан кимна енергично.

– Да, не би ме учудило. Иначе защо ще е тая олелия?

– Представи си какво облекчение ще изпитат Шарлот и Никлас, ако най-накрая това следствие приключи.

– Ти знаеш, Стиг, как се измъчвам през цялото време. Сега може би душата ми ще намери покой.

Остави го да погали ръката ѝ, а после го чу да ѝ мълви с нежен глас:

– Естествено, мила. Знам какво добро сърце носиш. Дори не мога да си представя колко ужасно се чувстваш.

С тези думи приближи дланта ѝ до устните си и я целуна.

Лилиан изчака една секунда, преди да се дръпне, и каза с бодър тон:

– Добре, че поне някой го е грижа за мен. Да се надяваме, че наистина са дошли у Кай заради Сара.

– А защо иначе? – попита Стиг озадачено.

– Ами не знам. Всъщност нямах нищо конкретно предвид. Но хора като него са способни на всичко...

– Кога ще е погребението? – прекъсна я Стиг.

Лилиан стана от леглото.

– Чакаме да се обадят и да разрешат да приберем тялото ѝ. Може би следващата седмица.

– Ох, недей да говориш за тялото ѝ. Все пак става дума за нашата Сара.

– Тя е мое внуче, а не твое – ядоса се Лилиан.

– Знаеш, че и аз я обичах – рече Стиг кротко.

– Да, знам, скъпи, прости ми. Просто ми е много трудно, а изглежда, никой не ме разбира.

Лилиан избърса една самотна сълза и погледна Стиг с разкаяние.

– Не, ти трябва да ме извиниш. Не биваше да говоря така. Можеш ли да ми простиш, мила.

– Разбира се – отвърна Лилиан великодушно. – Сега искам да си починеш. Недей да мислиш повече за това. Ще сляза да ти направя чай. А след това може да поспиш, какво ще кажеш?

– Понякога се чудя дали наистина те заслужавам – каза Стиг и се усмихна на съпругата си.

Никак не му беше лесно да се съсредоточи върху работата. Това не означаваше, че работата е сред основните приоритети в живота му, но все пак трябваше да свърши поне нещо. Последиците от простъпката на Ернст трябваше да заемат главно място в мислите му, но тази събота промени неговия живот завинаги. Момчето седеше в апартамента му и играеше на телевизионни игри. Тези, новите, които му купи вчера. Мелберг не можеше да се познае, той, който никога не се е отличавал с разточителност, сега изпитваше непреодолимо желание да му купува каквото поиска. Очевидно електронните игри бяха на първо място и затова му купи конзола от марката „Ексбокс“ и три игри. И макар че цената го зашемети, не се поколеба нито за миг.

Без съмнение момчето беше негова плът и кръв. Неговият син Симон. Дори да изпитваше известни съмнения, те се изпариха в мига, в който го видя да слиза от влака. Все едно виждаше свое копие на младини. Същата приятно закръглена фигура, същите изразителни черти на лицето. Чувствата, които го връхлетяха, дори го изненадаха. Не подозираше, че е способен на такива дълбоки емоции. Той, който се гордееше, че няма нужда от никого. Освен от майка си, разбира се.

Тя все му натякваше, че е жалко прекрасните му гени да се загубят и да не бъдат наследени от никого. И безспорно беше права. Затова толкова много му се искаше майка му да можеше да види сина му. За да се убеди колко е била права. От пръв поглед личеше колко много синът е наследил от баща си. Ясно е, че крушата не е паднала по-далеч от дървото. А това, което майката на момчето описваше в писмото си, че бил мързелив, непокорен, немотивиран и слаб ученик, това по-скоро бяха плодовете на неправилното ѝ възпитание. Започне ли да прекарва повече време с баща си, ще израсне истински мъж.

Е, не можеше да отрече, че Симон би трябвало поне да му благодари за играта, но горкото момче сигурно е било толкова шокирано, че не е знаело какво да каже. Добре, че баща му е такъв познавач на човешката душа. В такъв момент не бива да го насилва да изразява признателността си. Мелберг разбира от възпитание. Наистина той няма практически опит в тази област, но едва ли това е толкова трудно. Трябва само да се ръководи от здравия си разум.

Разбира се, не бива да забравя, че момчето е тийнейджър, и всички казват, че тази възраст е много трудна. Но Мелберг смята, че е най-важно да намери общ език с него. А ако някой умее да говори с хората на техния език, то това е той. Бе убеден, че в това отношение няма да има проблеми.

Дочу някакви гласове откъм коридора. Сигурно Патрик и Мартин се бяха върнали. Надяваше се, че са домъкнали този гнусен педофил. Сега, за разлика от друг път, възнамеряваше да участва в разпита. Подобни отрепки заслужаваха твърда ръка.