Каменоделецът

Глава 2

Стрьомстад, 1923

– Агнес, днес ме чакат само скучни делови срещи. Няма смисъл да идваш с мен.

– Да, но аз пък искам. И тук да остана, пак ще ми е скучно. Няма с какво да се заема.

– Ами приятелките ти...

– Всички са заети – прекъсна го Агнес сърдито. – Брита подготвя сватбата си, Лайла ще ходи с родителите си в Халден да види брат си, а Соня ще помага на майка си. – След това добави с изпълнен с тъга глас. – Ако и аз имах майка, на която да помагам...

Погледна баща си изпод вежди. Думите ѝ както винаги попаднаха в целта и той въздъхна.

– Добре, ще те взема. Но ми обещай, че ще седиш мирно и няма да се мотаеш в краката на персонала. Миналия път направо ги побърка. После няколко дни не можаха да се съвземат.

Не се сдържа и се усмихна на дъщеря си. Тя наистина е капризна, но по тези краища няма по-голяма хубавица от нея.

Агнес се разсмя доволна от поредната победа над баща си и реши да го награди с прегръдка и нежно потупване по закръгленото коремче.

– Няма друг баща като теб – изчурулика тя, а Аугуст се засмя щастливо.

– Какво щях да правя без теб? – измърмори той, къде на шега, къде сериозно, и я притисна до себе си.

– О, не се притеснявай. Няма да те напусна.

– Все още не – потвърди баща ѝ тъжно и я погали по тъмната коса. – Но не след дълго някой момък ще те отмъкне от мен. Ако, разбира се, успее да задоволи високите ти изисквания. – Баща ѝ отново се разсмя. – Твърде взискателна си.

– Ами как иначе, не мога да се задомя с кого да е – отвърна му Агнес с усмивка. – Ти си ми пример. С такъв баща никак не е чудно, че съм взискателна.

– Стига си се подмазвала – прекъсна я Аугуст и изпъчи гордо гърди. – Щом ще идваш с мен, трябва да побързаш. Директорът не бива да закъснява.

Въпреки подканата му, измина цял час, докато тръгнат. Агнес трябваше да оправи прическата и облеклото си, но когато най-сетне беше готова, Аугуст остана очарован от резултата. Влязоха в кабинета на управителя с половин час закъснение.

– Моля да ме извините – започна Аугуст, втурвайки се в стаята, където вече го чакаха трима мъже. – Надявам се да ми простите, като разберете причината за закъснението.

С тези думи директорът посочи с ръка към дъщеря си, която вървеше след него. Беше облечена в червена рокля, обгръщаща тялото ѝ като втора кожа и подчертаваща тънката ѝ талия. За разлика от много девойки, които, следвайки модата от двайсетте години, отрязаха дългите си коси, Агнес не се подстрига и гъстата ѝ черна коса бе прибрана на кок. Момичето знаеше отлично как да подчертае красотата си. Вкъщи това ѝ показваше огледалото, а сега хубостта ѝ говореше вместо нея. Бавно свали ръкавиците от ръцете си и позволи на мъжете да се ръкуват с нея.

Реакциите им предизвикаха истинско задоволство в душата ѝ. Стояха пред нея като вкаменени, зяпнали от почуда. Първите двама задържаха ръката ѝ твърде дълго, но третият бе някак различен. За свое голямо учудване, Агнес усети как сърцето ѝ трепна. Едрият грубоват мъж почти не я погледна и пое дланта ѝ само за секунда. Ръцете на другите двама бяха нежни и меки, почти като женски, но не и неговите. Усети грубата мазолеста ръка, пръстите му ѝ се сториха дълги и силни. За миг дори изпита желание да не изпуска тази ръка, но след това се опомни и леко му кимна. Погледите им се срещнаха набързо. Очите му бяха кафяви. Сигурно родът му идваше от Белгия.

След като поздрави присъстващите, Агнес побърза да седне на стола в ъгъла и сключи ръце в скута си. Забеляза, че баща ѝ се поколеба. Сигурно би предпочел да я отпрати от стаята, но тя го погледна умолително. Отново успя да го накара да ѝ угоди. Кимна ѝ безмълвно, а тя реши, както никога досега, да седи тихо в ъгъла, за да не му дава повод да я изгони. Не искаше да се унижава в присъствието на този мъж.

Обикновено след един час мълчание вече умираше от скука, но не и този път. Времето буквално отлетя, а когато срещата приключи, Агнес вече знаеше, че желае този мъж по-силно от всеки друг.

А тя постигаше каквото иска.

– Не трябва ли да посетим Никлас? – попита Аста умолително.

Погледна към каменното лице на съпруга си, но не откри и капка състрадание.

– Нали казах никой да не споменава името му в моя дом!

Арне гледаше със студен поглед през кухненския прозорец.

– Да, но след нещастния случай с момиченцето...

– Господ го наказа. Колко пъти ти повтарях, че ще си получи заслуженото. Сам си е виновен. Ако беше ме послушал, това никога нямаше да се случи. Бог закриля смирените. Не искам да говоря повече за това!

И юмрукът му се стовари тежко върху кухненската маса.

Аста въздъхна скришом. Уважаваше съпруга си и знаеше, че в повечето случаи е прав, но този път се усъмни. Сърцето ѝ подсказваше, че Господ не би се разгневил, ако подкрепят сина си в този тежък миг. Нищо че така и не опозна момиченцето. То си оставаше тяхна плът и кръв, а и в Библията пише, че децата принадлежат на царството небесно. Това, разбира се, бяха мисли на една обикновена жена. Арне е мъжът и знае най-добре. Такъв бе редът в семейството им, откакто се помнеше. Затова тя си замълча за пореден път и стана да разтреби масата.

Не бе виждала сина си от много години. След завръщането му във Фелбака от време на време го срещаше случайно на улицата, но не смееше да го спре и да го заговори. Той се опитваше понякога да привлече вниманието ѝ, но тя отместваше поглед и бързаше по пътя си. Всеки път обаче съзираше болката в очите му.

В Библията пише също, че човек трябва да почита баща си и майка си, а синът ѝ престъпи Божиите закони през оня далечен ден. Затова не можеше да го допусне отново в сърцето си.

Погледна към Арне, който продължаваше да седи на масата. Беше все така изправен като бор, а тъмната му коса, гъста като на младини, бе сякаш поръсена с капчици сребро, макар че вече минаваше седемдесетте. Спомняше си как девойките тичаха след съпруга ѝ, но Арне не се интересуваше от тях. Взе я за жена, когато тя бе едва на осемнайсет, и оттогава не бе поглеждал друга. Страстите на плътта му бяха чужди и вкъщи. Добре, че майка ѝ бе я предупредила навремето за тази страна от брачните отношения. Знаеше, че интимността със съпруга бе един вид дълг на жената, а не забавление, и затова не таеше големи очаквания от мъжа си в това отношение.

Все пак им се роди чедо. Високо, красиво русо момче, което приличаше досущ на нея, но не и на баща си. Може би затова всичко се обърка. Арне сигурно щеше да се привърже повече към детето си, ако виждаше себе си в лицето му. Господ обаче отреди друго. Тя се грижеше сама за него от самото начало и го обичаше от цялото си сърце. Но това се оказа недостатъчно. В онзи съдбовен ден, когато се наложи да избира между него и баща му, тя го предаде. Какво друго ѝ оставаше? Още като малка бе разбрала, че жената трябва да подкрепя мъжа си независимо от всичко. Понякога обаче, когато загасеше лампата и потънеше в мрака с вперени в тавана очи, в главата ѝ нахлуваха страшни мисли. Питаше се дали не греши, макар че следва дълга си. В миговете на съмнение с радост се уповаваше на Арне – той знаеше кое е правилно и кое не. Колко пъти ѝ бе повтарял, че на женския разум не може да се разчита и че мъжът е длъжен да води съпругата си по правия път. Знаеше, че може да се уповава на него, и това ѝ даваше сигурност. Баща ѝ доста приличаше на Арне. Не познаваше друг свят освен този, в който силата бе на страната на мъжа. А Арне беше толкова мъдър. Всички го признаваха. Дори новият свещеник наскоро го похвали. Каза, че не е имал щастието да работи с по-усърден клисар и че Господ със сигурност е горд с такъв служител. Арне се върна вкъщи наперен и щастлив, предавайки ѝ думите на пастора. Той заемаше тази длъжност повече от двайсет години. С изключение на злощастното време, когато от църквата изпратиха жена пастор. Арне дори не искаше да си спомня за него. Слава богу, че натрапницата най-накрая разбра, че не е желана, и отстъпи мястото си на истински свещеник. Колко страдаше горкият Арне по това време! За първи път от петдесет години Аста видя очите му да се изпълват със сълзи. Дори самата мисъл, че някаква жена ще се изправи на амвона, за да проповядва словото Господне, изпълваше сърцето му с непосилна болка. Добре, че не загуби вярата си в Бога, който без съмнение щеше да прогони подобни недоразумения от храма. Както винаги, оказа се прав.

Имаше едно желание – да намери сили да прости на сина си. Иначе никога вече нямаше да може да изпита искрено щастие. Осъзнаваше, че ако Арне не се помири със сина си сега, след случилото се нещастие, то едва ли някога ще го стори.

Толкова съжаляваше, че не бе опознала момиченцето по-добре. Сега вече беше късно.

Изминаха два дни след смъртта на Сара и мрачната атмосфера, сковала участъка през онзи трагичен ден, вече се бе поразсеяла. Нямаше как, трябваше да се върнат към текущата работа, която ги очакваше, дори когато едно дете загубеше живота си.

Патрик довършваше доклада си за поредния побой, когато телефонът иззвъня. Разпозна номера, който се изписа на дисплея, и вдигна слушалката с въздишка. Нямаше смисъл да отлага неизбежното. На другия край на линията прозвуча познатият глас на съдебния лекар Турд Педерсен. Размениха си няколко учтиви фрази и едва тогава продължиха по същество. След малко по челото на Патрик се очерта бръчка – първият признак, че разговорът е добил неочакван развой. Бръчката ставаше все по-дълбока, а когато съдебният лекар приключи, Патрик тръшна слушалката толкова силно, че телефонът издрънча. Изчака няколко минути, за да се поуспокои, а през съзнанието му пробягаха рой мисли. Изправи се, взе бележника, в който бе отбелязал няколко кратки фрази по време на разговора, и се упъти при Мартин. По устав трябваше да се обърне първо към полицейския началник Бертил Мелберг, но му се искаше да обсъди новата информация с някой доверен човек. Шефът му, за жалост, не беше от тях. Всъщност от всичките му колеги само един се вписваше във въпросната ексклузивна категория и това беше Мартин.

– Мартин?

Патрик застана на прага и видя, че колегата му говори по телефона, но му направи знак да седне. Разговорът, изглежда, бе към края си, а последните думи на Мартин прозвучаха доста потайно. „Хм, аз също, хм, да.“ Когато приключи, лицето му беше червено като домат.

Въпреки че идваше по работа, Патрик не можа да се сдържи да не подразни младия си колега.

– С кого говореше?

Мартин промърмори нещо нечленоразделно, а лицето му запламтя още по-силно.

– Да не би да си получил сигнал за престъпление? А може би беше някой от колегите в Стрьомстад? Или пък в Удевала? Не, не, знам кой ти се обади! Лейф Г. В.3 иска да напише биографията ти?

3 Лейф Г. В. – известен шведски писател и криминолог. – Б. пр.

Мартин се завъртя неспокойно, но след малко му отговори. Този път по-силно.

– Пия.

– Аха, Пия, значи! Как не се досетих сам. Хм, и от колко време сте заедно – от три месеца, нали? Това е рекорд за теб – продължи да се заяжда Патрик.

До това лято Мартин се славеше с краткотрайните си и сърцераздирателни афери, най-вече заради уникалната му способност да се увлича по забранени и недостъпни обекти, за които кръшкането беше нещо като приключение. Пия не само че не бе обвързана, но беше и изключително приятно и сериозно момиче.

– В събота стават три месеца. – в очите на Мартин проб-лесна искра. – Освен това решихме да заживеем заедно. Току-що ми се обади да ми каже, че е открила страхотен апартамент в Гребестад, и тази вечер ще отидем да го видим.

Лицето му започна да възвръща нормалния си цвят. Не можеше да скрие, че е влюбен до уши.

Патрик си спомни как се чувстваха двамата с Ерика в началото на връзката си. ПБ. Преди бебето. Обичаше я до лудост, но от тогавашните му силни емоции бе останал само блед спомен. Нааканите памперси и безсънните нощи очевидно оказваха такъв ефект върху романтичните връзки.

– Ами ти – кога ще спасиш честта на Ерика? Нали няма да я изоставиш с извънбрачно дете на ръце...

– Ха-ха, май и ти трябва да се позамислиш над тези въпроси... – отвърна му Патрик с усмивка.

– Е, едва ли си дошъл, за да се ровиш в личния ми живот?

Мартин възвърна куража си и погледна спокойно колегата си.

Лицето на Патрик веднага доби загрижено изражение. Спомни си за сериозността на положението и забрави шегите.

– Току-що ми се обади Педерсен. Ще изпрати доклада от аутопсията на Сара по факса, но преди това ми разказа накратко какво е установил. Според него не става дума за нещастен случай. Момичето е убито.

– По дяволите, какво говориш?

Мартин толкова се развълнува, че бутна чашата с моливите и ги разпиля, но дори не се опита да ги събере. Цялото му внимание бе насочено към Патрик.

– Отначало и на него му приличало на нещастен случай. Не открил по тялото следи от насилие. Облеклото на момичето било напълно подходящо за сезона. Наистина нямала яке, но може течението да го е отнесло. Освен това белите ѝ дробове били пълни с вода, което е най-убедителното доказателство за смърт от удавяне.

Патрик замълча.

Мартин махна отново с ръце и учудено вдигна вежди.

– Какво го е накарало да предположи, че става дума за убийство?

– Водата е сладка.

– Сладка ли?

– Да, дробовете ѝ са пълни със сладка, а не със солена вода. Следователно няма как да се е удавила в морето. Вероятно е била убита във вана. Педерсен е открил следи от сапун и шампоан във водата.

– Значи, е удавена във вана? – повтори Мартин недоверчиво.

Досега бяха напълно убедени, че става дума за трагичен нещастен случай, затова му бе трудно изведнъж да приеме новата версия.

– Така изглежда. Синините по тялото потвърждават същото.

– Но нали преди малко каза, че по тялото ѝ няма наранявания?

– Само на пръв поглед. Но когато повдигнали косата ѝ по време на аутопсията, открили синини по врата с формата на длан. Дланта на човека, притискал главата ѝ под водата.

– По дяволите.

На Мартин буквално му призля.

Патрик го разбираше напълно. След разговора със съдебния лекар се чувстваше по същия начин.

– Значи, става дума за убийство – продължи Мартин, сякаш се опитваше да убеди сам себе си.

– Да, и вече загубихме два дни. Трябва да тръгнем от врата на врата, да разпитаме отново близките ѝ и да разберем колкото може повече за момичето и семейството му.

Устата на Мартин се изкриви в горчива усмивка. Патрик не се учуди на реакцията му. Чакаше ги доста неприятна работа. Не стига, че семейството бе съкрушено от случилото се, но и те щяха да сипят още сол в раната. Обикновено при убийствата на деца извършителят бе някой от най-близките. Затова не можеха да се отнасят към тях с онова искрено състрадание, което заслужават роднините на загиналите деца.

– Съобщи ли на Мелберг?

– Не – въздъхна Патрик. – Смятам да се отбия в кабинета му, след като приключим. Дойдох първо при теб, защото двамата заедно откликнахме на повикването, и възнамерявам да го помоля да ни позволи заедно да водим разследването. Имаш ли нещо против?

Знаеше, че въпросът му по-скоро бе риторичен. Никак не им се искаше колегите им Ернст Лундгрен или Йоста Флюгаре да работят по този заплетен случай. Тях ги биваше да разследват само кражби на велосипеди.

Мартин кимна в отговор.

– Добре. Най-добре е да хвана бика за рогата.

Комисар Мелберг разглеждаше писмото с такова омерзение, сякаш бе отровна змия. По-зле не можеше и да бъде. В сравнение с това бледнееше дори инцидентът с Ирина миналото лято.

Челото му се покри със ситни капчици пот, въпреки хладния въздух в стаята. Той махна отчаяно с ръка и без да иска, разпиля кичура коса, с който прикриваше плешивото си теме. Започна раздразнено да оправя прическата си, когато на вратата се почука. Приглади за последен път с ръка шедьовъра на фризьорското изкуство и изръмжа:

– Влез.

Хедстрьом, изглежда, не се трогна особено от раздразнения тон на началника си, но изражението на лицето му бе необичайно сериозно. Мелберг недолюбваше Патрик, струваше му се някак твърде наперен. Предпочиташе да работи с хора като Ернст Лундгрен, който винаги се отнасяше с уважение към колегите с по-висок ранг. Докато все му се струваше, че Хедстрьом ще се изплези на началника си веднага щом той му обърне гръб. „С времето ще отсея просото от плявата“ – помисли си горчиво Мелберг. Дългогодишният му стаж на полицай го бе научил, че мекушавите и шегаджиите се пречупват първи.

За секунда успя да забрави съдържанието на писмото, но когато Хедстрьом седна на стола срещу него, погледът му отново падна върху белия плик и той побърза да го пъхне в първото чекмедже. Можеше да почака малко.

– Е, какво има?

Мелберг осъзна, че гласът му все още леко трепери от преживения шок, и си наложи да се успокои. Неговият девиз беше никога да не показва слабост. Подчинените му само чакаха да им подаде пръст и щяха да му отхапят цялата ръка.

– Убийство – съобщи Патрик лаконично.

– Какво се е случило пък сега? – въздъхна Мелберг. – Да не би някой от старите ни познайници с яки юмруци да е фраснал женичката си по главата?

Лицето на Хедстрьом не трепна.

– Не – отвърна той сериозно. – Става дума за удавеното дете от завчера. Оказа се, че не е нещастен случай, както предполагахме. Момичето е убито.

Мелберг подсвирна.

– Я гледай ти – промърмори той, а в главата му се завъртяха объркани мисли.

От една страна, престъпленията срещу деца винаги го възмущаваха, но от друга, веднага трябваше да анализира как този неочакван развой на събитията ще се отрази на кариерата му като началник на полицейския участък в Танумсхеде. Имаше два варианта – или щеше да бъде затрупан с двойно повече административна и друга работа, или пък щеше да успее да се изкачи в кариерата и да се завърне в горещия Гьотеборг. Вярно, че последните две успешни разследвания за убийства, в които активно участва, не постигнаха очаквания ефект върху началниците му, но рано или късно, все ще успее да ги убеди, че мястото му е в главното управление. Може би този случай ще бъде достатъчен.

Усети, че Хедстрьом очаква от него друга реакция, и побърза да добави:

– Да не искаш да кажеш, че някой е убил детето? Е, значи, работата ни е да пратим гадината зад решетките.

Мелберг сви ръка в юмрук, за да подсили ефекта на думите си, но лицето на Патрик доби още по-угрижено изражение.

– Искате ли да знаете повече за причината на смъртта? – попита Хедстрьом, сякаш поучавайки го.

Мелберг се подразни от реакцията му.

– Естествено, точно това щях да попитам. Е, какво смята съдебният лекар?

– Момичето се е удавило, но не в морето. Открили са само сладка вода в дробовете ѝ със следи от сапун и шампоан. Затова Педерсен смята, че е убита във вана. Тоест някой е удавил Сара във ваната и след това е хвърлил тялото в морето, за да имитира нещастен случай.

Думите на Хедстрьом предизвикаха в съзнанието на Мелберг картина, която го накара да потръпне и дори за миг да забрави егоистичните си стремежи за повишение в службата. Смяташе, че е видял почти всичко през годините на активната си работа, но убийствата на деца продължаваха да го изваждат от равновесие. Бе нечовешко да причиниш зло на едно нещастно момиченце. Сърцето му се изпълни с непознато досега чувство на възмущение, непознато, но приятно.

– Предполагам, че извършителят е неизвестен?

Хедстрьом потвърди.

– Така е. Не разполагаме с информация за проблеми в семейството или за предишни нападения срещу деца във Фелбака. Предполагам, че първо ще трябва да разпитаме близките ѝ? – попита Патрик настойчиво.

Мелберг веднага се досети накъде клони. Нямаше никакъв проблем. Досега няколко пъти бе оставял Хедстрьом да свърши черната работа, след което обираше лаврите. Нямаше защо да се срамува. Все пак ключът към успеха на началника се крие в умението му да разпределя работата между подчинените си.

– Изглежда, искаш да продължиш разследването?

– Да. Все пак двамата с Мартин се отзовахме на сигнала и съобщихме на семейството, така че всъщност вече работим по случая.

– Така ще е най-добре – отвърна Мелберг и кимна одоб-рително. – Само ме дръж в течение.

– Чудесно – зарадва се Хедстрьом. – Тогава трябва с Мартин да се залавяме за работа.

– С Мартин ли? – коварно попита Мелберг. Патрик го раздразни с неуважителното си отношение и сега му се удаде възможност да го постави на място. Понякога Хедстрьом се държеше като началник на участъка и бе крайно време да му се покаже кой командва тук. – Не, в момента не мога да пусна Мартин. Възложил съм му да разследва серия кражби на коли. Сигурно става дума за някаква банда от Прибалтика, която вилнее наоколо. Така че Мартин сега е зает. Но – Мелберг направи кратка пауза, за да се наслади на измъченото изражение на Патрик, – Ернст е свободен в момента и може да започнете да работите заедно.

По лицето на полицая се изписа страдание и Мелберг разбра, че е уцелил право в десетката. После реши да се смили над него.

– Но ти ще си ръководителят на разследването, така че Лундгрен ще ти докладва лично.

Макар да харесваше Ернст Лундгрен, Мелберг съзнаваше, че той не е от най-способните полицаи. Нямаше смисъл сам да си реже клона, на който седи...

След като Хедстрьом затвори вратата, Мелберг извади писмото и го препрочете сигурно за десети път.

Морган раздвижи раменете и пръстите на ръцете си, преди да седне пред монитора. Знаеше, че понякога толкова се увлича в работата, че не помръдва от мястото си часове наред. Гледаше всичко да му е подръка, за да не му се налага да става от стола за щяло и нещяло. Да, всичко беше около него: бутилка кока-кола, голям шоколадов десерт „Дайм“ и блокче „Сникърс“. Можеше да работи на спокойствие колкото си иска.

Тежката папка, която получи от Фредрик, лежеше в скута му. Съдържаше всичко, което трябваше да знае. Между твърдите ѝ корици се криеше цял фантастичен свят, какъвто той никога не би могъл да създаде сам. Скоро щеше да го преобразува в нули и единици. Там се криеше майсторството му. Природата бе го надарила с логическа мисъл, бе му разкрила красотата на предсказуемите числа, на малките електрически импулси, които се преобразяваха в картини на екрана. Ала чувствата, въображаемите светове, мечтите и приказките му бяха чужди.

Понякога се замисляше как ли се чувства Фредрик, когато рисува в съзнанието си нови вселени, когато се вживява в чувствата на други хора и им дарява нов живот. Обикновено просто свиваше рамене и успяваше да убеди сам себе си, че всичко това е без значение. Мисълта, че е роден с недъг, че е по-различен от останалите, го изпълваше с отчаяние само през периодите на дълбоки депресии.

В същото време знаеше, че има и други като него, и това облекчаваше болката. Често посещаваше интернет страници, създадени за хора като него, и дори си пишеше с неколцина от тях. Веднъж дори замина на среща в Гьотеборг, но не би го повторил. Срещата се оказа пълно фиаско – те бяха толкова различни от обикновените хора, че дори им бе трудно да намерят общ език помежду си.

Въпреки това се радваше, че успя да прекара известно време с други като него. Това му стигаше. Никога не бе изпитвал особено желание да общува с приятели или поз-нати, което бе толкова важно за останалите. Чувстваше се най-добре сам в малката къщичка, в компанията на своите компютри. Понякога родителите му идваха да го видят и това му стигаше. Срещите с тях не бяха изпълнени с плашеща неизвестност. Познаваше ги толкова отдавна, че вече дори можеше да разбере сложния ням език на телата им, успяваше да разтълкува мимиките и жестовете им, както и хилядите други почти незабележими сигнали, с които мозъкът му иначе не можеше да се справи. Те също знаеха как да се държат и как да говорят с него, за да ги разбере.

Празният екран трептеше пред очите му. Този миг му харесваше. Нормалните хора вероятно щяха да използват някоя по-силна дума като „обичам“, но той не бе напълно сигурен дали разбира същността на това чувство. Дали не бе равносилно на обладалата го в момента емоция? На искреното задоволство, на усещането да си тежиш на мястото, да си нормален?

Пръстите на Морган забягаха пъргаво по клавишите. От време на време той хвърляше поглед към папката върху коленете си, но повечето време седеше, взирайки се в екрана. Не преставаше да се учудва как всички проблеми с координацията, които го измъчваха през останалото време, изчезваха в мига, когато се залавяше за работа. Движенията му изведнъж придобиваха невероятна прецизност, можеше да контролира ръцете си като всички останали. Обикновено му беше трудно дори да завърже обувките или да закопчае ризата си – проблеми с двигателния апарат, така ги наричаха лекарите. Знаеше, че това е характерно за неговата диагноза. Осъзнаваше какво го отличава от останалите, но не можеше да го промени. Не смяташе обаче, че е редно да го причисляват към ненормалните. Всъщност за обществото той беше от хората с отклонения само защото не отговаряше на общоприетите норми. А той бе просто различен! Мисълта му се движеше в друг коловоз. Това не означаваше, че е по-лош от останалите. Просто е различен.

Направи кратка пауза, изпи няколко глътки кока-кола нап-раво от шишето и продължи бързо да щрака по клавишите.

Морган беше доволен.

Стрьомстад, 1923

Лежеше на леглото с ръце под главата, устремил пог-лед в тавана. Беше доста късно и цялото тяло го наболяваше след тежкия работен ден. Тази вечер обаче не можеше да намери покой. Съзнанието му бе изпълнено с рояк жужащи мисли, които му пречеха да заспи.

Срещата за паметника мина добре и тъкмо това бе причината за безпокойството му. Очакваше го голямо предизвикателство. Обмисляше различни варианти и се чудеше кой да предпочете. Вече бе избрал скалата, от която да изсече големия камък. В югозападния край на каменоломната имаше огромна непокътната скала, от която можеше да добие голямо, красиво парче гранит, без нито едно слабо място, което да нарушава целостта му.

Измъчваше го и още нещо. Момичето с тъмната коса и сините очи. Знаеше, че за него тя е забранен плод. Нямаше право дори да мечтае за момиче като нея, но не можеше да се овладее. Когато ръката ѝ докосна неговата, побърза да я пусне, защото с всяка следваща секунда, през която усещаше кожата ѝ, му ставаше все по-трудно да се откъсне от нея. Той не обичаше да си играе с огъня. Срещата се превърна в истинско мъчение. Стрелките на часовника пълзяха бавно, а той едва се сдържаше да не погледне към девойката, седнала кротко в ъгъла на стаята.

През живота си не бе виждал по-голяма красавица. Нито едно от момичетата и дори жените, преминали набързо през живота му, не можеше да се мери с нея. Приличаше на същество от някакъв приказен свят. Въздъхна и се обърна на другата страна, опитвайки се да заспи. На другия ден както обикновено трябваше да стане в пет сутринта, без значение дали през нощта е будувал, или е спал.

Изведнъж нещо изтрополи. Сякаш някой замери прозореца му с камък. Звукът бързо заглъхна и Андерш реши, че му се е сторило. В стаята настъпи тишина и той затвори очи. Но звукът се повтори. Наистина замерваха прозореца му с камъни. Андерш бързо се изправи. Сигурно беше някой от колегите му, с които от време на време пийваха по чашка. Само да имаха късмет да събудят вдовицата, в чиято къща живееше. Щеше да им даде да се разберат. Беше неин наемател от три години и не искаше да си създава проблеми.

Внимателно освободи куката и отвори прозореца. Живееше на първия етаж, но големият люляк отпред му пречеше да види кой стои на улицата.

Напрегна зрение и не можа да повярва на очите си.

Тя дълго се колеба. Дори на два пъти Ерика облече якето си и се приготви да излезе, но в последния момент се отказа. Накрая обаче събра кураж. Нямаше нищо лошо в това, да подкрепи Шарлот в този труден миг, а и винаги би могла да си тръгне, ако тя не бе в състояние да се срещне с нея. Сърце не ѝ даваше да седи вкъщи и да се чуди с какво да се залови, докато приятелката ѝ изживяваше истински ужас.

Бяха минали два дни след бурята, но по улицата още личаха следите от нея. Повалени от вятъра дървета, а сред малките купчинки жълти и червени листа – боклуци и различни отломки. Въпреки това ѝ се струваше, че бурята е успяла да отвее застиналия есенен воал, обгърнал малкото им градче, и сега въздухът бе свеж и чист като току-що измито стъкло.

Мая се дереше с пълно гърло в количката и Ерика се забърза. Кой знае защо, дъщеря ѝ от самото начало бе решила, че е безсмислено да се вози будна, и протестираше с висок и звучен глас. От този плач сърцето на Ерика се разтуптя по-силно, а по челото ѝ избиха капчици пот. Обзе я паника. Инстинктът ѝ нашепваше да спре количката, да вдигне Мая и да я спаси от всичкото зло на земята, но тя реши да заглуши гласа му. Майката на Шарлот живееше съвсем наблизо и им оставаха още няколко минути път.

Странно как едно събитие може да промени целия ти светоглед. Ерика обичаше къщите, накацали по бреговете на залива под къмпинга „Селвик“. Приличаха ѝ на нежна перлена огърлица, обърната към морето и островите. Днес всичко беше различно. Имаше чувството, че стрехите им са натежали от мъка, най-вече тази на семейство Флорин. Отново се поколеба, но беше толкова близо, че бе глупаво да се върне обратно. Винаги можеха да я отпратят, ако посещението ѝ им се стореше неуместно. Приятел в нужда се познава, а Ерика не искаше да бъде от хората, които от мъка или страх бягат от болката на близките си.

Забута задъхано количката нагоре по склона. Къщата на семейство Флорин беше вече наблизо. Ерика забави ход по алеята пред гаража им, за да си поеме дъх. Плачът на Мая бе достигнал такива недопустими децибели, че Ерика побърза да спре количката и да вдигне дъщеря си на ръце.

Няколко секунди постоя пред входната врата с вдигната ръка, преди да се осмели да почука. Имаше и звънец, но не ѝ се искаше да оглуши къщата с пищящия му звук. Последва дълга пауза и когато Ерика вече беше готова да се обърне и да си тръгне, чу стъпки. На прага се появи Никлас.

– Здравей – промълви тя тихо.

– Здравей.

На бледото му лице блестяха две измъчени, червени от сълзи очи. Заприлича ѝ на мъртвец, който, кой знае защо, се движи сред живите на земята.

– Извинявай, ако ви безпокоя, искаше ми се просто...

Думите ѝ убягваха. Тишината се спусна помежду им като тежка завеса. Никлас беше забил поглед в пода, а Ерика за втори път си помисли, че трябва да си върви.

– Искаш ли да влезеш? – попита накрая мъжът.

– Удобно ли е? – поколеба се Ерика.– Искам да кажа, мислиш ли, че мога... – не беше сигурна как да довърши изречението – да съм от полза?

– Дадох ѝ силни успокоителни и в момента не е в състояние да... – Никлас изведнъж замлъкна. – На няколко пъти спомена, че трябвало да ти се обади, тъй че сигурно ще успееш поне малко да я успокоиш.

Безпокойството на Шарлот, че не е успяла да позвъни на приятелката си и да ѝ се извини за отложеното посещение, говореше ясно за хаоса в душата ѝ. Ерика последва Никлас в дневната и от гърдите ѝ се изтръгна уплашена въздишка. Ако Никлас приличаше на жив мъртвец, то Шарлот изглеждаше още по-зле. От топлата ѝ жизненост и веселия нрав нямаше и следа. Сякаш на дивана лежеше съсухрена мумия. Тъмната ѝ коса, чиито буйни къдрици потрепваха радостно около лицето ѝ, сега висеше отпуснато на мокри от пот кичури. Излишните килограми, за които майка ѝ все ѝ натякваше, но които в очите на Ерика я правеха красива като същински модел на Зорн, сега изпълваха одеялото във вид на меко безформено тесто и придаваха на Шарлот нездравословен вид.

Тя беше будна. Но очите ѝ се взираха в празното пространство, а тялото ѝ трепереше под одеялото. Без да сваля якето си, Ерика изтича при приятелката си и падна на колене до нея. Остави Мая на пода. Детето явно усети мрачната атмосфера в потъналия в траур дом и притихна.

– О, Шарлот, толкова съжалявам!

Ерика се разплака и обхвана лицето на Шарлот с ръце, но празните очи на приятелката ѝ не потрепнаха.

– През цялото време ли лежи така? – обърна се Ерика към Никлас, който стоеше насред стаята и леко се поклащаше.

Накрая ѝ кимна и уморено разтърка очи.

– От лекарството е. Но щом го спрем, започва да крещи. Като ранено животно.

Ерика отново се обърна към Шарлот и я погали нежно по косата. Изглежда, не се беше къпала и преобличала и от тялото ѝ лъхаше миризма на страх и пот. Устните ѝ се раздвижиха, сякаш искаше да каже нещо, но от гърлото ѝ се изтръгна само нечленоразделен шепот. След няколко минути Шарлот промълви с дрезгав притихнал глас:

– Не можах да дойда. Трябваше да се обадя.

Ерика поклати енергично глава и продължи да гали приятелката си по косата.

– Няма нищо. Не мисли за това повече.

– Няма я Сара – отрони Шарлот и за първи път извърна очи към Ерика.

Погледът ѝ сякаш я опари, толкова изпепеляваща мъка имаше в него.

– Да, Шарлот. Сара я няма. Но Албин е тук, и Никлас. Трябва да се подкрепяте.

Ерика чуваше думите си и съзнаваше, че говори баналности, но може би това бе единственият начин те да стигнат до съзнанието на Шарлот. Тя обаче сви устни и повтори с горчивина:

– Да се подкрепяме.

Усмивката ѝ приличаше повече на грозна гримаса, а в тона и в начина, по който повтори думите на Ерика, сякаш се криеше някакво послание. Може би си внушаваше. Силните успокоителни имаха странно въздействие върху хората.

Ерика чу някакъв шум зад гърба си и се обърна. Лилиан бе застанала на прага, почти задъхвайки се от яд. Хвърли към зет си унищожителен поглед с думите:

– Нали се разбрахме, че Шарлот има нужда от спокойс-твие?! Никакви посещения!

Ерика изпита силно неудобство, но Никлас, изглежда, изобщо не се трогна от тона на тъща си. След като не получи отговор, Лилиан реши да се обърне към Ерика, която все още стоеше на колене пред дивана.

– Шарлот е твърде слаба, за да може да приема гости. Мисля, че можеше да се досетиш и сама!

Лилиан тръгна към нея, размахвайки ръце, сякаш Ерика бе някаква досадна муха, която трябваше да отпъди от дъщеря си, но в очите на Шарлот за първи път проблесна искрица живот. Тя вдигна глава от възглавницата и погледна майка си.

– Искам Ерика да остане.

Протестът на Шарлот разгневи Лилиан още повече, но възрастната жена успя да преглътне ядните думи, рязко се обърна и сърдито се отправи към кухнята. Настъпилата кратка бъркотия събуди притихналата Мая и звучният ѝ плач изпълни стаята. Шарлот се изправи с усилие и седна на дивана. Никлас също се отърси от вцепенението си и понечи да ѝ помогне. Шарлот го отблъсна рязко и протегна ръка към Ерика.

– Сигурна ли си, че имаш сили да седиш? Може би е по-добре да си почиваш? – попита Ерика притеснено, но Шарлот поклати глава.

Гласът ѝ все още беше слаб, но тя се съсредоточи и успя да промълви:

– Лежах достатъчно...

Очите ѝ отново се напълниха със сълзи и от устните ѝ се отрони измъченият въпрос дали не сънува.

– Не, не е сън – отвърна Ерика и замълча, защото не знаеше какво повече да каже.

Седна на дивана до Шарлот, взе Мая на колене и прегърна приятелката си през рамо. Тениската ѝ бе влажна. Помисли си дали да не предложи на Никлас да помогнат на Шарлот да вземе душ и да се преоблече.

– Искаш ли да ти дам още едно хапче? – попита Никлас, без да посмее да погледне жена си, която го бе отблъснала.

– Стига хапчета – отсече Шарлот и поклати енергично глава. – Искам да мога да мисля ясно.

– Искаш ли да се изкъпеш? – предложи Ерика. – Никлас или майка ти с радост ще ти помогнат.

– Ами ти? – помоли я Шарлот.

Гласът ѝ укрепваше с всяко следващо изречение.

Ерика се поколеба за миг, но каза:

– Разбира се, че искам.

Като държеше с едната си ръка Мая, помогна на Шарлот да се изправи и те заедно излязоха от стаята.

– Къде е банята? – попита Ерика.

Никлас посочи мълчаливо вратата в дъното на коридора.

Стори ѝ се, че измина цяла вечност, докато стигнат до там. Когато минаваха покрай кухнята, Лилиан ги забеляза, но преди да успее да отвори уста, се приближи Никлас и я спря с поглед. Ерика чуваше раздразнения им шепот, ту по-силен, ту по-слаб, но реши да не им обръща внимание. Важното беше, че Шарлот се почувства по-добре, а освен това беше сигурна в благотворното влияние на топлия душ и чистите дрехи.

Стрьомстад, 1923

Не за първи път тя се измъкваше скришом от къщата. Пък и защо не – беше толкова лесно. Трябваше само да отвори прозореца, да се качи на покрива и да се спусне по дървото, чиято гъста корона опираше във фасадата на къщата. Катеренето бе детска работа, но се наложи да смени полата с прилепнали по тялото панталони.

Имаше чувството, че я грабва мощна бурна вълна, на която тя не можеше и не желаеше да устои. Силните ѝ чувс-тва към този мъж я плашеха, но и окриляха. Предишните моментни влюбвания, които дотогава ѝ се струваха толкова сериозни, бледнееха пред това ново, непознато чувство. Сега обичаше със сърцето на зряла жена – любов, чиято сила надхвърляше всичките ѝ очаквания. През дългите часове на размисъл след изненадващата утринна среща успя да разбере, че изпепеляващата ѝ страст се подхранва от копнежа по забранения плод. Това нямаше значение, тя никога не се отказваше от нищо и щеше да се бори за поредната си мечта. Всъщност нямаше никакъв план. Просто знаеше какво иска и го искаше незабавно. Досега никога не се бе сблъсквала с последиците от своите действия – проблемите ѝ винаги се разрешаваха от само себе си. Защо да се притеснява излишно?

Дори не ѝ минаваше през ума, че мъжът може да я отблъсне. Досега никой не бе оставал равнодушен към красотата ѝ. Мъжете бяха като ябълков плод, трябваше само да протегне ръка, за да паднат в краката ѝ. Въпреки това ѝ се струваше, че тази ябълка може да се окаже по-несигурна от останалите. Дори женените мъже, с които беше се целувала зад гърба на баща си, представляваха по-малка опасност. Те все пак принадлежаха към нейния социален кръг. Ако излезеха наяве флиртовете ѝ с тях, това би предизвикало скандал, но мнозина биха проявили известно разбиране. Новата ѝ любов обаче беше обикновен работник. Каменоделец. Това бе немислимо, просто невъзможно.

Поклонниците от нейната среда вече ѝ бяха омръзнали. Безгръбначни бледи същества, с меко ръкостискане и пискливи гласове. Никой от тях не можеше да се мери с истинския мъж, когото срещна днес. Лицето ѝ пламваше само като си спомнеше допира с неговата мазолеста ръка.

Не беше лесно да открие адреса му, стараейки се да не събуди подозрения. Бе успяла да остане за малко сама и да прегледа фишовете за заплати. Взе адреса му и сега трябваше само да надникне, за да открие неговия прозорец.

Първото хвърлено камъче не предизвика никаква реакция. Тя изчака малко, опасявайки се да не събуди хазайката. В къщата цареше тишина. Огледа тялото си, осветено от меката лунна светлина, и сама се възхити от себе си. Бе избрала семпли тъмни дрехи, за да смекчи контраста между двамата. Дори сплете косата си на плитка и я зави на кок, за да прилича на обикновените работнички. Остана доволна от резултата. Затова взе още едно камъче от пок-ритата с чакъл пътека и отново го хвърли по прозореца. В следващия миг зърна силует сред мрака и сърцето ѝ замря. Обладана от ловна страст, Агнес усети силния порив на адреналин във вените си и бузите ѝ порозовяха. Видя го как, учуден, отваря прозореца, скри се зад люляковия храст на къщата и си пое дълбоко дъх. Ловът можеше да започне.

Патрик излезе от кабинета на Мелберг с натежало сърце. „Проклет да е!“ – бе първата мисъл, която изникна в съзнанието му. Без съмнение, че комисарят му натресе Ернст само за да се заяжда. Беше толкова глупаво, че се чудеше дали да се смее, или да плаче.

Върна се в стаята на Мартин. Колегата му веднага разбра, че нещо не е наред.

– Какво ти каза? – попита той притеснено.

– За съжаление, не може да ти разреши да работиш по случая. Трябвало да довършиш разследването с кражбите на автомобили. Затова получих Ернст. За него, разбира се, нямаше проблем.

– Шегуваш се – почти прошепна Мартин, защото Патрик беше забравил да затвори вратата след себе си. – Значи, двамата с Лундгрен ще работите заедно?

Патрик кимна мрачно.

– Така изглежда. Ако знаехме кой е убиецът, можехме веднага да му изпратим поздравителна телеграма. Разследването ще се проточи цяла вечност, ако не успея да се отърва от него и да работя сам.

– По дяволите! – възкликна Мартин, а Патрик кимна, съгласявайки се.

Поседя при колегата си, после стана от стола и се опита да възвърне поне малко от предишния си ентусиазъм.

– Е, най-добре да се залавям за работа.

– Откъде ще започнеш?

– Първо ще трябва да съобщя на родителите за развитието на събитията. Ще се опитам да ги поразпитам още малко.

– Смяташ ли да вземеш Ернст? – попита Мартин скептично.

– Не, ще гледам да се измъкна сам. Ще изчакам малко, преди да му съобщя за решението на шефа.

Патрик излезе в коридора и веднага разбра, че Мелберг го беше изпреварил и провалил плановете му.

– Хедстрьом! – пискливият глас на Ернст проряза въздуха.

Патрик понечи да се втурне обратно в стаята на Мартин и да се скрие там, но успя да обуздае детинския си импулс. Все пак някой от тях двамата трябваше да се държи като възрастен.

– Ето ме!

Патрик махна с ръка на Лундгрен, който се втурна към него.

Колегата му беше висок и слаб и вечно намръщен – с други думи, не представляваше кой знае колко приятна гледка. Биваше го само в едно – да ближе задниците на началниците и да мачка колегите с по-нисък чин от неговия. Що се отнася до обичайната полицейска работа, за нея нямаше нито желание, нито талант. След инцидента от лятото Патрик дори го смяташе за опасен – заради дързостта и стремежа му да се изтъкне. А сега беше принуден да работи с него. Той въздъхна тежко и тръгна към новия си партньор.

– Току-що говорих с Мелберг. Каза ми, че момичето е убито и двамата заедно ще работим по случая.

Патрик се притесни. Надяваше се Мелберг да не му е спретнал зад гърба някой номер.

– А на мен ми каза, че аз ще водя разследването и ти ще ми помагаш. Нали така? – попита Патрик миролюбиво.

Лундгрен наведе очи, но Патрик успя да забележи искрите на омраза в погледа му.

– Значи, е така... – отвърна му Лундгрен ядно. – И кога започваме... шефе?

Последните му думи бяха изпълнени с дълбоко презрение и Патрик ядосано сви юмруци. Работеха заедно само от пет минути, а вече му се искаше да удуши помощника си.

– Да отидем в кабинета ми.

Патрик влезе пръв и седна зад бюрото си. Ернст се нас-тани на един от столовете пред него и кръстоса дългите си крака.

Той набързо съобщи на Ернст наличната информация по случая и след десет минути двамата полицаи облякоха якетата си, за да отидат при родителите на Сара.

Изминаха разстоянието до Фелбака в пълно мълчание. Нямаше какво да си кажат. Скоро стигнаха до хълма и завиха по алеята към къщата. Патрик веднага разпозна детската количка. Първата му мисъл беше: „Само това липсваше!“. После обаче размисли. Може би беше добре, че Ерика е там. Притесняваше се най-вече за Шарлот, защото не знаеше как ще приеме новината. Всеки реагира по свой начин. Понякога роднините на загиналите споделяха, че по-лесно приемат убийство, отколкото злополука. Така поне има кого да обвинят, което малко облекчава скръбта им. За жалост, не можеше да предположи как ще реагират родителите на Сара.

Патрик тръгна към входната врата, следван от Ернст, и почука внимателно. Отвори им майката на Шарлот. Отдалече личеше, че е много ядосана. По лицето ѝ бяха избили червени петна, а погледът ѝ беше хладен като стомана. Патрик неволно си помисли, че е по-добре да си няма вземане-даване с нея.

Жената разпозна Патрик и веднага се стегна. По лицето ѝ се изписа учудване.

– Какво ви води насам, господа полицаи? – попита тя и ги пусна да влязат.

Патрик поиска да представи колегата си, но Ернст го прекъсна.

– Познаваме се отпреди.

И двамата с Лилиан се поздравиха с кимване.

„Нищо чудно“ – съобрази Патрик.

Като се имат предвид безкрайните оплаквания, с които Лилиан и съседът ѝ непрекъснато затрупваха полицията, сигурно повечето от колегите му познаваха тази жена. Но днес, за съжаление, те бяха дошли не заради тази банална междусъседска война.

– Може ли да влезем за малко? – попита Патрик.

Лилиан кимна и ги поведе към кухнята, където Никлас седеше до масата, почервенял от гняв. Патрик се огледа, търсейки Ерика и Шарлот. Никлас забеляза погледа му и обясни:

– Ерика помага на Шарлот да вземе душ.

– Как е Шарлот? – попита Патрик, докато Лилиан им поднасяше кафе.

– Дълго време не беше на себе си, но посещението на Ерика ѝ се отрази добре. За първи път поиска да се изкъпе и преоблече след... – Никлас се поколеба, – след случилото се.

Патрик не знаеше как да постъпи. Дали да говори само с Никлас и Лилиан и да остави грижите за Шарлот на Ерика, или да я изчака? Беше ли достатъчно силна, за да издържи подобен разговор? Спря се на втория вариант. Щом е станала на крака, а имаше и подкрепата на семейс-твото си. Все пак Никлас е лекар.

– По-добре е да изчакаме Шарлот.

Никлас и Лилиан приеха думите му спокойно. Патрик забеляза как си размениха погледи, но не можа да разтълкува скритото им послание. Последваха пет минути мълчание. Беше някак неловко да говорят празни приказки при подобни обстоятелства.

Патрик се огледа наоколо. Кухнята беше уютна и нямаше съмнение, че за нея се грижи същински педант. Всичко блестеше от чистота, а съдовете и украшенията бяха подредени в идеални прави редици. Нямаше нищо общо с тяхната кухня, където мивката винаги беше пълна с чинии, а кофата за боклук преливаше от опаковки на полуфабрикати, които само трябваше да се затоплят в микровълновата печка. Чу да се отваря някаква врата и след малко Ерика и Шарлот застанаха на прага на кухнята. Ерика държеше спящата Мая на ръце. В първия миг по лицето ѝ се изписа изненада, а пос-ле и тревога. Със свободната си ръка тя подхвана Шарлот и я поведе към свободния стол. Патрик виждаше за първи път Шарлот след случилото се, но забеляза, че се бяха възвърнали и цветът на лицето ѝ, и ясният поглед.

– Защо сте дошли? – попита тя.

Гласът ѝ бе все още пресипнал след дългите часове, изпълнени ту с мълчание, ту с писъци. Шарлот погледна към Никлас, но той сви рамене, показвайки, че няма представа.

– Решихме да те изчакаме, преди да... – Патрик се запъна, като не намираше нужните думи. За щастие, Ернст замълча и остави Патрик да води разговора. – Получихме нова информация за смъртта на Сара.

– Значи, знаете повече за злополуката. Какво се е случило? – възкликна Лилиан.

– Изглежда, не става дума за злополука.

– Как така? Нещастен случай ли е, или не? – попита Никлас с нескрито отчаяние.

– Не, не е нещастен случай. Сара е била убита.

– Убита? Как? Но нали ни казахте, че се е удавила?

Шарлот изглеждаше объркана и Ерика я хвана за ръката. Мая продължаваше да спи спокойно, без да има ни най-малка представа за случващото се около нея.

– Да, удавила се е, но не в морето. Съдебният лекар откри сладка вода в дробовете ѝ вместо морска. Твърде вероятно е Сара да е била убита във вана.

Над масата се спусна тежка тишина. Патрик погледна притеснено Шарлот, а Ерика уплашено се опитваше да улови погледа му.

Патрик разбираше, че цялото семейство е изпаднало в шок, и започна внимателно да им задава въпроси, за да ги върне към действителността. Предполагаше, че така е най-добре. Във всеки случай това бе част от работата му и трябваше да проведе разпита заради Сара, а и заради самите тях.

– Бих искал да се върнем към сутринта, когато Сара изчезна. Кой от вас я видя последен?

– Аз – отвърна Лилиан. – Аз я видях последна. Шарлот си почиваше в приземния етаж, а Никлас беше на работа. Малко след девет часа Сара дойде при мен и каза, че отива у Фрида. Облече якето си и излезе. Дори ми махна с ръка за довиждане – продължи Лилиан с почти механичен глас.

– Можете ли да ми кажете по-точен час от това малко след девет? Девет и двайсет или девет и пет? Всяка минута е от значение – поясни Патрик.

Лилиан се замисли.

– Мисля, че беше към девет и десет, но не съм сигурна.

– Добре. Ще попитаме съседите дали не са видели нещо и могат ли да потвърдят този час.

Патрик записа показанията на Лилиан в бележника си и продължи.

– Никой от вас не я е виждал след това, така ли?

Всички поклатиха глава.

– А вие, останалите, какво правихте по това време? – попита грубо Ернст.

Патрик се подразни от липсата на дипломатичност у колегата си, но успя да запази самообладание.

– Въпросът на Ернст е съвсем рутинен. Длъжни сме да попитаме всички членове на семейството. Най-вече за да ви изключим от списъка на заподозрените.

Изглежда, тонът, далеч по-мек от този на колегата му, успя да ги поуспокои. Никлас и Шарлот отговориха спокойно на неудобния въпрос. Изглежда, приеха обяснението на Патрик.

– Аз бях в кабинета си – каза Никлас. – Започвам работа в осем.

– А ти, Шарлот? – попита Патрик.

– Както ви каза мама, аз си почивах. Имах мигрена – обясни жената учудено.

Сякаш не можеше да разбере как само допреди два-три дни е смятала тежкото си главоболие за един от най-големите проблеми в живота си.

– Стиг също беше вкъщи. Лежеше на втория етаж. От няколко седмици е на легло – уточни Лилиан, все още видимо раздразнена от това, че Патрик и Ернст имаха наг-лостта да разпитват семейството ѝ по този начин.

– Добре, че споменахте Стиг. Ще трябва да поговорим и с него по-късно. Засега може да почака – продължи Патрик, който съвсем беше забравил за съпруга на Лилиан.

Последва продължително мълчание. В това време отнякъде се чу плач и Лилиан отиде да вземе Албин. И той като Мая проспа по-голямата част от суматохата вкъщи. Момченцето все още беше сънено, когато Лилиан го внесе в кухнята, а на лицето му бе изписано обичайното сериозно изражение. Баба му седна на един стол и го остави да си играе със златната ѝ верижка.

Ернст си пое дълбоко дъх, готвейки се да зададе нов въпрос, но Патрик го спря с поглед и продължи внимателно разпита.

– Можете ли да се сетите за някого, който би искал да нарани Сара?

Шарлот го погледна с недоумение и му отговори с все още пресипнал глас:

– Кой би искал да нарани Сара? Та тя беше само на седем години?

Гласът ѝ съвсем заглъхна, но тя положи неимоверни усилия, за да запази самообладание.

– Значи, не можете да се сетите за какъвто и да било мотив? Никой ли не е искал да ви навреди?

Лилиан веднага реагира. Лицето ѝ отново пламна от гняв.

– Някой, който да иска да ни навреди? Веднага ще ви кажа кой е. Съседът ни Кай – никой друг. Той мрази семейството ни и ни тероризира вече години наред!

– Мамо, не говори глупости – прекъсна я Шарлот. – Двамата с Кай враждувате от години. Защо ще му трябва да нарани Сара?

– Този мъж е способен на всичко. Пълен психопат. Не забравяйте и сина му Морган. На него му хлопа дъската, а от такива хора всичко може да се очаква. Нали видяхте какво се случи, като пуснаха по улиците всякакви луди. Пълна бъркотия. Всичките трябва да ги затворят отново, начело с него!

Никлас хвана ръката ѝ, но това не я успокои. Албин захленчи, раздразнен от възбудените им гласове.

– Кай ме мрази, защото имам смелост да се опълча срещу него! Мисли се за много важен, какво като е бил директор и има много пари! Като се настани тук с жена си, той си мисли, че всички трябва да му се кланят. Толкова е безскрупулен, че нищо няма да ме учуди!

– Мамо, престани! – този път гласът на Шарлот прозвуча твърдо и силно, а в очите ѝ се четеше яд. – Стига вече сцени!

Реакцията на Шарлот накара Лилиан да млъкне. Тя стисна устни, но не посмя да отвърне на дъщеря си.

– Така – продължи Патрик, шокиран от истеричния пристъп на Лилиан. – Значи, нямате други врагове освен съседа ви?

Всички поклатиха глава отрицателно. Патрик затвори бележника си.

– Това е засега. Моля ви, приемете още веднъж най-искрените ми съболезнования – каза той и се обърна към Ерика: – Ще останеш ли още малко, или искаш да те закарам вкъщи?

Без да сваля очи от Шарлот, Ерика отговори:

– Ще остана още малко.

На излизане Патрик се спря на прага и си пое дълбока глътка въздух.

От долния етаж се чуваха някакви гласове, ту по-силни, ту по-приглушени. Той се чудеше кой би могъл да бъде. Както обикновено, никой не си направи труда да му обясни какво се случва. А може би така е по-добре. Сам не знаеше дали иска да вниква в подробностите. От една страна, се радваше, че може да остане загърнат в леглото си като в пашкул, сам с мъката по изгубеното внуче. Болестта му помагаше да понася по-лесно мъката. Физическата болка, която пронизваше цялото му тяло, заглушаваше скръбните чувства.

Стиг с усилие се обърна в леглото с лице към стената. Обичаше момиченцето като своя кръв и плът. Знаеше, че има труден характер, но в кратките мигове, когато се отбиваше при него, тя не капризничеше. Сякаш инстинктивно усещаше колко е болен, съжаляваше го и се отнасяше с уважение към състоянието му. Може би само то осъзнаваше сериозността на болестта му. Стиг се опитваше да скрие от останалите колко непосилно е страданието му. И баща му, и дядо му си бяха отишли унизени и измъчени, в препълнени с пациенти болнични стаи. Стиг бе готов на всичко, за да избегне подобна съдба. Затова пазеше последните си сили за пред Лилиан и Никлас. А болестта сякаш му помагаше да избегне болницата. От време на време състоянието му внезапно се подобряваше. Наистина се чувстваше по-слаб и по-уморен от обикновено, но можеше да се справя с ежедневието. Болката обаче винаги се връщаше и го приковаваше към леглото седмици наред. Никлас се притесняваше все повече, но за щастие, Лилиан успяваше да го убеди, че за Стиг е най-добре да си остане вкъщи.

Лилиан беше за него божи дар. През шестте години брак понякога се случваше да се скарат. Тя можеше да бъде рязка и твърда, но в грижите ѝ за него се разкриваха истинските ѝ добродетели и нежната ѝ душа. Откакто той се разболя, живееха в мир и разбирателство. Лилиан обичаше да се грижи за него, а той обичаше да бъде обгрижван от нея. Сега дори не можеше да си представи, че по едно време бяха готови да се разделят. Всяко зло за добро. Така обичаше да си казва, докато не ги сполетя най-голямото нещастие на света. В него нямаше нищо добро.

Момиченцето чувстваше колко той е зле. Сякаш още усещаше топлината от нежната ѝ ръчичка върху лицето си. Тя обикновено сядаше на ръба на леглото и му разказваше всичките си приключения през изминалия ден, а той я слушаше със сериозно изражение и кимаше с глава. Отнасяше се към нея като към възрастна и тя ценеше това.

Не можеше да повярва, че вече я няма.

Стиг затвори очи и потъна в обгърналата го силна вълна от болка.

Стрьомстад, 1923

Това беше най-чудната есен в живота му. Никога преди не се бе чувствал толкова изморен и същевременно толкова пълен с енергия. Сякаш тя с цялото си същество му вдъхваше кураж и понякога Андерш се питаше как ли е съществувал, преди тя да се появи в живота му.

Всичко се промени в онази нощ, когато тя събра смелост и дойде под прозореца му. Струваше му се, че слънцето изгрява в мига, когато тя стъпеше в стаята му, и залязва, когато я напускаше. През първия месец предпазливо се опознаваха. Момичето беше толкова срамежливо и тихо, че Андерш недоумяваше как изобщо се е осмелила да направи първата стъпка. Подобна дързост не беше свойствена за нея и душата му се изпълваше с топлина при мисълта, че е отстъпила от всичките си принципи, за да бъде с него.

В началото се колебаеше, не се срамуваше да го признае. Досещаше се какви проблеми го очакват занапред и усещаше цялата им неразрешимост, но чувствата към нея бяха толкова силни, че накрая успя да убеди сам себе как нещата ще се подредят. А и тя непрекъснато го утешаваше. Всеки път, щом склонеше глава на рамото му и мушнеше нежната си ръчичка в неговата ръка, сърцето му се изпълваше с толкова смелост, че бе готов планини да повдигне за нея.

Заедно можеха да прекарват само броени часове. Андерш се връщаше късно от каменоломната, а сутрин трябваше да става рано за работа. Агнес обаче винаги намираше начин да го посети и затова ѝ се възхищаваше. Разхождаха се дълго в покрайнините на града, въпреки мрака и есенния хлад. После винаги намираха някое място, където да поседнат и да се отдадат на милувки. Когато за първи път се осмелиха да пъхнат ръце под дрехите си, вече беше краят на ноември и Андерш разбираше, че са изправени пред съдбоносен избор.

Веднъж дори се опита деликатно да я заговори за общото им бъдеще. Не искаше Агнес да страда, твърде много я обичаше, за да го позволи. Но в същото време цялото му същество жадуваше да се слее с нея в едно. Искаше да сподели с нея мъката си, но тя заглуши думите му с целувка.

– Да не говорим за това – прошепна Агнес и отново го целуна. – Ще дойда утре вечер, а ти ме пусни да вляза.

– Ами ако вдовицата... – успя да изрече той преди поредната целувка.

– Шшт – спря го Агнес. – Ще бъдем тихи като мишки. – Погали го по бузата и продължи: – Две тихи мишлета, които се обичат.

– Ами ако... – продължи Андерш притеснено, но в същото време сърцето му ликуваше.

– Твърде много мислиш – промълви Агнес и се усмихна. – Нека живеем за мига. Кой знае, утре може и да ни няма на този свят.

– Недей да говориш така – скара ѝ се Андерш и силно я прегърна.

Беше права. Той твърде много мислеше.

– Най-добре е да приключим още сега – въздъхна Патрик.

– Не разбирам каква е ползата – промърмори Ернст. – Лилиан и Кай враждуват от години, обаче той едва ли би убил момичето поради това.

Патрик трепна.

– Говориш така, сякаш ги познаваш. И него, и Лилиан.

– Познавам само Кай – отвърна Ернст сърдито. – Понякога се срещаме с още няколко приятели и играем на карти.

– Това не ми харесва. Честно казано, започвам да се съмнявам дали участието ти в разследването е възможно при тези обстоятелства...

– Глупости – прекъсна го недоволно Ернст. – Тогава нямаше да можем да разгледаме нито един случай, понеже тук всички се познават. Не може да ме отстраните само заради това. Това ти е ясно. Освен това никога не смесвам личния си живот с работата.

Думите му не задоволиха напълно Патрик, но Ернст донякъде беше прав. Градчето беше толкова малко, че всички се познаваха. Не можеше да поиска да отстранят колегата му от случая само заради това. Все пак не ставаше въпрос за роднински връзки. Съжали. За миг беше се обнадеждил, че най-сетне е намерил начин да се отърве от Лундгрен.

Тръгнаха един до друг към дома на съседа. Пердето на прозореца до входа леко се раздвижи, но не се видя кой се крие зад него.

Патрик огледа къщата, която Лилиан наричаше същински дворец. Всеки ден минаваше оттук на път за работа и обратно за къщи, но никога не се бе заглеждал. Наистина, къщата не се отличаваше с голяма красота. Беше модерна, със странни извивки и много стъклени елементи. Личеше, че архитектът бе дал воля на фантазията си, и Патрик не можеше да отрече, че Лилиан отчасти бе права. Домът на съседите ѝ пасваше за корицата на някое дизайнерско списание, но никак не се вписваше в архитектурата на градчето им. Все едно да видиш някой тийнейджър на фирмено парти. Многото пари очевидно не бяха гаранция за добър вкус. Сляп ли е главният архитект на общината, че да одобри подобен строеж?

Патрик се обърна към Ернст.

– Къде работи Кай? Питам, защото си е вкъщи в делничен ден. Лилиан спомена, че е директор или нещо подобно.

– Не, продаде бизнеса си и се пенсионира – отговори Ернст, все още раздразнен, че някой е дръзнал да постави професионализма му под въпрос. – В момента тренира местния футболен отбор на доброволни начала. Много е добър. Дори на младини щял да стане професионалист, но получил контузия. Отново ти повтарям, че само си губим времето. Кай Виберг е сред най-добрите хора, които познавам. Всеки, който твърди друго, лъже. Не, това са пълни глупости.

Патрик игнорира коментара му и се заизкачва по стъпалата към входната врата.

Позвъниха на звънеца и зачакаха. Скоро отвътре се чуха стъпки. Отвори им мъж, вероятно самият Кай. На лицето му грейна усмивка, като видя Ернст.

– Здрасти, Лундгрен, как си? Да не би днес да се събираме за игра на карти?

Усмивката изчезна бързо от лицето му, когато забеляза сериозното изражение на двамата посетители. Очите му помръкнаха.

– Какво е измислила вещицата този път?

Покани ги да влязат в голяма просторна дневна и се отпусна тежко в един от фотьойлите. Даде им знак да се настанят на дивана.

– Не, че не съжалявам за случилото си. Това е ужасна трагедия, но не мога да разбера как намира сили да продължи да ме тормози и в този момент. От поведението ѝ личи що за човек е.

Патрик запази мълчание и огледа внимателно стопанина. Той беше среден на ръст, слаб и пъргав. Посребрялата му коса бе подстригана късо. Всъщност беше доста невзрачен на вид. Ако би решил да обере банка, никой не би го запомнил и разпознал.

– Обикаляме всички съседи, за да проверим дали не са видели нещо. Посещението ни няма нищо общо с враждата ви.

Още преди да позвънят на вратата на Кай, Патрик знаеше, че не бива да споменава за обвиненията на Лилиан.

– Така ли? – възкликна Кай, разочарован.

Очевидно враждата със съседката се беше превърнала в неизменна и желана част от живота му.

– Смъртта на детето е голяма трагедия, но не виждам причина полицията да губи толкова време заради нея. Но ако си нямате друга работа – ухили се мъжът, но бързо проумя, че на Патрик изобщо не му е до смях, и отново стана сериозен. Изведнъж го осени друга мисъл. – Тук нещо не се връзва. Хората говорят, че момиченцето се е удавило, но това са само приказки. Щом полицията е тръгнала да разпитва съседите, значи, работата е по-сериозна. Прав ли съм? – попита той тревожно.

Патрик го погледна с неприязън. Как може да има такива хора? Как може да се възприема смъртта на малко дете като интересно произшествие? Нима всички са обезумели? Патрик се опита да прикрие раздразнението си, като отговори.

– Отчасти сте прав. Не мога да се впускам в детайли, но установихме, че Сара Клинга е била убита. Затова е изключително важно да разберем какво е правила този ден.

– Убита – повтори Кай. – Ужас.

На лицето му се изписа състрадание, но Патрик усети, че то е фалшиво.

Едва се сдържа да не го зашлеви. Чувстваше се погнусен от лицемерието и фалша, които се разиграваха пред очите му, но успя да се сдържи.

– Както вече ви казах, не мога да се впускам в детайли, но бихме искали да знаем дали сте видели Сара в понеделник сутринта и ако да, то кога и къде. Ще ви помоля да сте по-изчерпателен и точен.

Смръщил чело, Кай се замисли.

– Чакайте да помисля, в понеделник. Хм, струва ми се, че я мернах за малко, но не си спомням кога точно. Излезе от къщата и хукна нанякъде. Това дете не можеше да върви спокойно, вечно търчеше и подскачаше като топка.

– Видя ли в коя посока тръгна? – за първи път се обади Ернст.

Кай го погледна развеселено. Сигурно му изглеждаше странно да вижда партньора си по карти в ролята на полицай.

– Не, видях я само да върви по алеята. После се обърна и махна на някого, но не разбрах на кого.

– И сте напълно сигурен, че не си спомняте в колко часа е било? – попита Патрик.

– Не, помня само, че беше около девет. Това е всичко.

Патрик се поколеба, преди да продължи.

– Доколкото зная, двамата с Лилиан Флорин не се разбирате особено.

Кай изсумтя.

– Това е меко казано. Едва ли има човек, който може да се разбере със старата вещица.

– Бихте ли споделили каква е причината за изострените ви отношения?

Патрик се опита да зададе въпроса колкото може по-деликатно.

– За да си развалиш отношенията с Лилиан Флорин, не са нужни особени причини. Но в моя случай има и конкретен повод. Всичко започна, когато купихме имота и решихме да построим къщата. Тя не одобри скиците ни и направи всичко възможно, за да спре строежа. Вдигна истинска буря от протести. – Кай се изкикоти. – Буря от протести във Фелбака. Олеле, направо ми се подкосиха краката от страх. – Мъжът отвори широко очи, а лицето му се изкриви от престорен ужас. После отново се разсмя. След малко се поуспокои и продължи: – Успяхме, разбира се, да потушим този малък бунт, но изгубихме и пари, и време. Но ако знаехме, че това ще е само началото. Мисля, че сте наясно на какво е способна. Последните години бяха същински ад.

Кай се облегна назад и кръстоса крака.

– Защо не продадохте къщата и не се преместихте? – попита Патрик предпазливо, но очите на Кай пламнаха от яд.

– Да се преместя! За нищо на света! Няма да ѝ доставя това удоволствие! Тогава сигурно ще... Ако някой ще се мести, да се маха тя. Чакам всеки момент решението на арбитражния съд.

– Арбитражният съд? – учуди се Патрик.

– Построиха си балкон, без да проверят разпоредбите в закона. Навлиза с два сантиметра в имота ми и следователно е незаконен. Не се съмнявам, че съдът ще отсъди в моя полза и ще ги принуди да го бутнат. Решението ще излезе до ден-два. Искам да видя изражението на Лилиан, когато го получи – подсмихна се Кай.

– Не смятате ли, че в момента имат по-големи грижи от някакъв балкон? – не можа да се сдържи Патрик.

Лицето на Кай помръкна.

– Не си мислете, че не им съчувствам заради случилото се, но законът си е закон. Темида не се влияе от подобни обрати на съдбата – добави мъжът и потърси подкрепа от Ернст.

Полицаят му кимна одобрително, а Патрик за пореден път се запита дали колегата му наистина има право да работи по случая. Познанството му със свидетеля беше само един от множеството поводи за притеснение.

Решиха да се разделят, за да обиколят по-бързо околните къщи. Ернст тръгна, недоволен, под силния напор на вятъра. Всеки нов порив разклащаше дългото му тяло и той едва запазваше равновесие, люшкайки се напред-назад. Изпитваше някаква горчивина. За кой ли път му се наложи да се подчинява на някакъв сополанко, който на всичкото отгоре бе с двайсет години по-млад от него. Ернст не можеше да проумее как става така. Нима началниците му бяха слепи за дългия му опит и огромния му талант? Имаше само едно логично обяснение – беше жертва на някакъв заговор. Но какъв? Не знаеше кой стои в дъното, нито какъв е мотивът му, но това нямаше значение. Явно някой се бе уплашил от множеството му качества.

Да обикаля съседските къщи, беше убийствено скучно. Нямаше търпение да се прибере на топло. На всичкото отгоре така и не получи никаква полезна информация. Никой не бе видял момичето през онази съдбовна сутрин. Всички повтаряха само колко ужасно е случилото се. Ернст, разбира се, беше принуден да се съгласява с тях. Добре, че той самият не се поддаде на глупавия импулс да създаде деца. И от жените бе успял да се отърве, помисли си той, пренебрегвайки истината, че никой никога не го бе искал.

Хвърли един поглед към Хедстрьом, който обикаляше къщите от дясната страна на дома на семейство Флорин. Понякога го сърбяха ръцете да го фрасне по муцуната. Той много добре видя сутринта каква гримаса направи Хедстрьом, когато разбра, че ще трябва да работи с него. Иначе двамата с Молин бяха неразделни и никога не слушаха по-възрастните си колеги като Йоста и него самия. Хм, Йоста може би не беше добър пример, но все пак заслужаваше поне малко уважение, ако не заради друго, то поне заради дългата си служба. Нищо чудно, че няма никакво желание за работа, особено като се има предвид какво е принуден да търпи. Да, младите бяха виновни за всичко. Заради тях не му се работеше и се чудеше как да се измъкне и да отиде да си почива. Така е. Тази мисъл стопли сърцето му. Не той беше виновен, а те. Не че имаше угризения на съвестта, но се радваше, че всичко най-накрая му се изясни. Проблемът беше в сополанковците. Изведнъж животът му се стори толкова по-хубав и лесен. Ернст почука на следващата врата.

Фрида решеше внимателно косата на куклата си. Бе важно да изглежда красива. Нали я бяха поканили на празник. Масата вече беше сложена. Имаше кафе и бисквити. На покривката бяха сервирани малки чашки с красиви червени чинийки. Вярно, че бисквитите бяха пластмасови, но куклите, така или иначе, не можеха да си хапват истински, така че това нямаше значение.

Сара не обичаше да си играе с кукли. Смяташе го за глупаво. Казваше, че вече са твърде големи. „Куклите са за малките“ – спомена Сара веднъж. Въпреки това Фрида обичаше да си играе с кукли. Сара беше толкова досадна понякога. Все искаше да се налага. А ако нещо не станеше на нейното, веднага се нацупваше и започваше да чупи играчките. Майката на Фрида много се ядосваше, когато Сара счупеше някоя нейна играчка. Отпращаше я вкъщи и се обаждаше на нейната майка и говореше ядосано. Но когато Сара беше мила, Фрида я обичаше и искаше да си играе с нея. Кой знае, може пък днес да е добричка.

Фрида така и не разбра докрай какво се е случило със Сара. Майка ѝ обясни, че е мъртва, че се е удавила в морето, но къде беше сега? На небето. Така ѝ отговори мама. Фрида дълго наблюдава небето, но не откри Сара там. Беше сигурна, че ако Сара е на небето, веднага щеше да ѝ махне отгоре. Но не го стори, значи, я нямаше там. Въпросът беше къде е. Не можеше просто така да изчезне. Какво щеше да стане, ако и собствената ѝ майка изчезнеше така. Фрида изтръпна от страх. Щом Сара можеше да изчезне, значи, и майките също можеха. Стисна силно куклата в скута си и се опита да прогони лошото чувство.

Тормозеше я още нещо. Майка ѝ обясни, че чичковците, които разпитваха за Сара, са полицаи. Фрида знаеше, че не бива да крие нищо от полицаите. Че не бива да ги лъже. Но нали обеща на Сара да не казва на никого за лошия чичко. Дали обещанието още беше в сила, когато Сара вече я нямаше? Тя нямаше и да разбере, че Фрида е разказала за чичкото. Ами ако се върне и разбере? Сигурно ще се ядоса повече от всякога и ще изпотроши всичко в стаята на Фрида, дори и куклата. Фрида реши, че е най-добре да си мълчи за лошия чичко.

– Флюгаре, имаш ли свободна минутка? – попита Патрик, като почука внимателно на вратата на Йоста.

Видя как колегата му набързо затвори играта на голф на компютъра си.

– Да – отвърна му Йоста сърдито, засрамен, че колегата му разбра с какво се занимава в работно време.

– За момиченцето ли става дума? – продължи той по-любезно. – Аника ми каза, че било нещастен случай. Ужасно – добави той и поклати глава.

– Да, двамата с Ернст току-що разговаряхме със семейс-твото – отговори Патрик и се настани на един от столовете за посетители. – Съобщихме им, че вече става дума за убийство, и ги разпитахме къде са се намирали по времето, когато детето е изчезнало, и дали подозират някого.

Йоста, учуден, погледна Патрик.

– Да не мислиш, че някой от семейството я е убил?

– В момента нищо не мисля. Въпреки това е важно колкото може по-бързо да ги изключим от списъка на заподозрените. След това трябва да проверим дали наоколо има педофили.

– Нали не е изнасилена? Поне така разбрах от Аника – отбеляза Йоста.

– Не, съдебният лекар не е открил следи, но все пак става дума за убийство на малко дете...

Патрик не довърши изречението си, но Йоста разбра за какво намеква.

Медиите гърмяха непрекъснато за случаи на изнасилени деца и нямаше как да изключат тази възможност.

– Затова пък на въпроса – продължи Патрик – дали подозират някого, те веднага ми дадоха конкретен отговор.

Йоста вдигна ръка.

– Чакай да позная. Лилиан хвърли Кай на вълците, нали?

Патрик се усмихна на коментара на колегата си.

– Да, може и така да се каже. Изглежда, не хранят топли чувства един към друг. Успяхме да поговорим с Кай и той ни обясни колко е стара враждата им.

Йоста изсумтя.

– Да, там няма нищо скрито-покрито. Тази драма се разиграва пред очите на целия град от десетина години и вече на всички им е дошло до гуша.

– Аника ми каза, че ти си работил по случая през годините. Можеш ли да ми разкажеш накратко за какво става дума?

Йоста се обърна мълчешком с гръб към колегата си и взе една папка от етажерката зад бюрото си. Прелисти я набързо и откри каквото търсеше.

– При мен са само последните доклади. Останалото е в архива.

Йоста прегледа набързо съдържанието на папката.

– Всъщност можеш да я вземеш. Доста интересно четиво. Вътре ще намериш всички жалби, заведени от двамата.

– Можеш ли да ми посочиш някоя?

– Например незаконно влизане в чужда територия – Кай минал веднъж през имота им. Заплахи за убийство – Лилиан предупреждавала Кай да стои настрани, ако му е мил животът. – Йоста продължи да прелиства папката. – А има и няколко за сина на Кай, Морган. Лилиан твърдеше, че я е следил с „такава нескрита похотливост, че сигурно иска да ме изнасили“. Цитат. И това е само малка част от всичко.

Патрик, учуден, поклати глава.

– Нямат ли си друга работа?

– Очевидно не – отвърна му Йоста сухо. – На всичкото отгоре непрекъснато търсят само мен. С радост ти преотстъпвам всичко – каза Йоста и му подаде папката. Патрик я прие без особена радост. – Не – продължи Йоста, – макар че Кай и Лилиан са ужасни кавгаджии, не ми се вярва Кай да стигне толкова далеч, че да убие детето.

– Сигурно си прав – съгласи се Патрик и се изправи с папката в ръка, – но тъй като името му бе споменато във връзка с разследването, няма как да си затворя очите.

Йоста се поколеба.

– Обади се, ако ти потрябва помощ. Мелберг не може да очаква, че двамата с Ернст ще се справите сами. Все пак става дума за разследване на убийство. Така че, ако мога да бъда полезен...

– Благодаря, оценявам жеста ти. Прав си, така е. Мисля, че Мелберг искаше просто да ми покаже кой командва тук. Едва ли би имал нещо против двамата с Мартин също да се включите. Затова смятам да свикам общо съвещание, вероятно утре. Ако Мелберг има нещо против, нека да каже. Силно се съмнявам обаче, че ще се стигне дотам.

Патрик още веднъж кимна с благодарност на Йоста и се върна в кабинета си. Седна удобно на стола си, отвори папката и започна да чете. Очакваше го дълго пътешествие в света на човешката дребнавост.