Каменоделецът

Глава 4

Стрьомстад, 1924

Андерш току-що бе довършил пиедестала, когато го извика майсторът. Той се намръщи и въздъхна, мразеше да го прекъсват. Но трябваше да се подчини. Внимателно прибра инструментите в дървената кутия до гранитния блок и тръгна да разбере защо го викат.

Пълничкият мъж нервно сучеше мустаците си.

– Какви си ги забъркал, Андершон? – попита той с полушеговит, полузагрижен тон.

– Аз? За какво става дума? – учуди се Андерш, свали ръкавиците си и погледна озадачено майстора.

– Обадиха се от администрацията да отидеш там. Веднага.

„По дяволите“, изруга Андерш наум. Да не би в последния момент да са решили да променят нещо в статуята. Да им се не види на тези архитекти или „творци“, или както там ги наричат, седят си спокойно по кабинетите, променят скиците и си въобразяват, че каменоделците могат да нанесат промените със същата лекота. Не могат да разберат, че той бе избрал камъка според първоначалния им чертеж и още в самото начало бе набелязал къде точно да забива клиновете. С всяка нова промяна в скиците рискът камъкът да се пропука нарастваше все повече. Тогава целият му труд щеше да отиде на вятъра.

Андерш знаеше също, че няма смисъл да протестира. Клиентът определя правилата, а за него той е роб без лице и име, от когото се очаква да свърши черната работа вместо архитектите.

– Добре, ще отида да видя какво искат – въздъхна Андерш.

– Едва ли става дума за голяма промяна – успокои го майсторът, който сякаш прочете мислите на каменоделеца и за първи път изрази съчувствие.

– То ще стане ясно – отбеляза Андерш и пое бавно надолу.

След малко почука силно на вратата и влезе. Изтри обувките си доколкото можа, но дрехите му бяха прашни, а лицето и ръцете почернели от мръсотия. Но щом са го извикали, без да го предупредят, не може да очакват да изглежда другояче. Андерш събра кураж и тръгна след мъжа, който го поведе към кабинета на директора.

Сърцето му се сви, когато влезе в стаята. Веднага разбра, че срещата няма нищо общо със статуята. Очакваше го далеч по-сериозен разговор.

Вътре бяха само трима души. Зад бюрото той видя директора, в един от ъглите със сведен надолу поглед седеше Агнес, а третият, непознат човек, го наблюдаваше с нескрито любопитство.

Андерш не знаеше как да постъпи, направи няколко крачки напред и застана мирно. Каквото и да последваше, трябваше да се държи като истински мъж. Рано или късно, щяха да се озоват в тази ситуация. Би предпочел само той да избере кога да се случи.

Потърси погледа на Агнес, но тя не вдигна глава и упорито продължи да гледа обувките си. Сърцето му се свиваше от жалост към нея. Сигурно ѝ бе ужасно тежко. Но важ-ното е, че те се обичаха и трябваше само да изчакат бурята да се поуталожи, за да започнат да градят живота си заедно.

Андерш извърна поглед от Агнес и огледа спокойно мъжа зад бюрото. Изчака той пръв да започне. Последва минута мълчание, която му се стори като цяла вечност. Времето сякаш спря. Най-накрая Аугуст заговори с леденостуден глас.

– Доколкото разбирам, двамата с дъщеря ми сте се срещали тайно.

– Да, бяхме принудени да се крием – отвърна Андерш спокойно. – Но искам да ви уверя, че намеренията ми по отношение на Агнес са изключително сериозни – продължи той твърдо.

Стори му се, че по лицето на Аугуст пробяга мимолетно учудване. Явно не е очаквал такъв отговор.

– Я виж ти! – Аугуст се прокашля, за да спечели малко време и да успее да реши как да реагира. След това отново го обзе ярост. – Как точно си го представяш? Богато момиче и беден каменоделец. Трябва да си пълен глупак, ако вярваш, че това е възможно?

Подигравателният му тон поколеба увереността на Андерш. Наистина ли беше пълен глупак? Предишната му решителност се изпари под натиска на чуждото презрение и той изведнъж осъзна колко наивно прозвучаха думите му. От самото начало беше ясно, че това е невъзможно. Усети как сърцето му се разби на хиляди парчета и потърси пог-леда на Агнес. Нима това е краят? Дали щеше да я види някога отново? Но тя все така не вдигаше очи.

– Ние с Агнес се обичаме – промълви той тихо, като осъден на смърт, който за последен път се опитва да се защити.

– Познавам дъщеря си много по-добре от теб, младежо. Дори по-добре, отколкото тя мисли. Не мога да отрека, че съм я разглезил и съм ѝ позволявал повече от необходимото, но тя е амбициозно момиче и никога не би пожертвала бъдещето си заради някакъв прост работник.

Думите жегнаха Андерш. Изпита желание да извика, че това не е истина. Че познава друга Агнес. Неговата любима беше мила и добра и го обичаше също толкова силно, колкото той нея. Затова беше готова на пълна саможертва в името на съвместното им бъдеще. Погледна я настойчиво, сякаш очакваше, че силата на волята му ще я подтикне да вдигне глава и да го защити пред баща си, но тя остана мълчалива и студена. Земята се разтресе под краката на Андерш. Не само защото губеше Агнес, но губеше и работата си.

Аугуст отново взе думата. Явно усети болката на Андерш зад изпълнените с гняв очи.

– Впрочем сега всичко се промени. При нормални обстоятелства никога не бих допуснал дъщеря ми да се задоми с един каменоделец, но вие ме поставихте пред свършен факт.

Андерш се обърка. Какво означаваше това?

Аугуст забеляза недоумението му и продължи.

– Мда, дъщеря ми чака дете. Двамата трябва да сте пълни идиоти, за да не предвидите тази възможност.

Андерш остана без дъх. Беше готов да се съгласи с бащата на Агнес. Наистина бяха пълни идиоти, щом не предвидиха подобна възможност. Досега беше напълно убеден, че двамата с Агнес бяха взели всички необходими мерки, за да се предпазят. Изведнъж целият му живот се преобърна. Ураган от емоции се разрази в душата му и го накара да се чувства още по-объркан. От една страна, беше щастлив, че Агнес носеше детето му, но от друга, се срамуваше от баща ѝ и разбираше гнева му. Той самият също би побеснял, ако някой постъпеше така с дъщеря му. Андерш зачака напрегнато продължението.

Аугуст продължи със скръбен глас, без дори да погледне Агнес.

– Има само едно разрешение на проблема. Двамата трябва да сключите брак и затова днес повиках магистрата Флеминг. Той ще ви венчае, а след това ще обсъдим формалностите.

Агнес за първи път вдигна глава. За свое огромно учудване Андерш не съзря в очите ѝ онова щастие, което изпитваше самият той, а само дълбоко отчаяние. Любимата му се обърна към баща си с умолителен глас:

– Моля те, татко, не ме принуждавай да се омъжа за него. Има други начини, не можеш насила да ме омъжиш за него. Той е един... прост работник.

Андерш имаше чувството, че някой го зашлеви. Сякаш за пръв път я виждаше и пред очите му Агнес буквално се преобрази и се превърна в друг човек.

– Но Агнес? – промълви той, сякаш ѝ се молеше да не се променя, да си остане момичето, което беше обикнал.

В този миг той вече разбираше, че всичките му мечти са рухнали.

Агнес не обърна внимание на думите му и продължи да моли баща си. Аугуст дори не я удостои с поглед, а се обърна към магистрата и каза рязко:

– Моля, венчайте ги.

– Татко, моля те! – възкликна Агнес и театрално се строполи на колене на земята.

– Млъкни! – отсече баща ѝ и я погледна студено. – Ставаш за смях. Нямам никакво намерение да търпя подобни истерични изблици. На каквото си си постлала, на това ще лежиш! – изкрещя той и я накара да млъкне.

Агнес се изправи бавно със скръбно изражение на лицето и остави магистрата да си свърши работата. Получи се странна венчавка. Намръщената булка стоеше на един метър от младоженеца. Въпреки това и двамата отговориха с „да“, тя – навъсена като буреносен облак, а той – напълно объркан.

– Готово – съобщи Аугуст след формалната церемония. – Няма как да те оставя на работа при мен – продължи той, а Андерш само кимна в знак, че друго не е и очаквал.Новоизпеченият тъст добави: – Колкото и срамна да е пос-тъпката ти, не мога да оставя дъщеря си на улицата, поне това дължа на майка ѝ.

Агнес го погледна изпитателно, явно все още таеше слаба надежда, че не всичко е загубено.

– Осигурил съм ти работа в каменоломната във Фелбака. Някой друг ще довърши статуята. Платих и наема за първия месец на една от бараките със стая и кухня. След изтичането му трябва да се оправяте сами.

От устните на Агнес се отрони сподавен вик. Тя се хвана за гърлото, сякаш нещо я душеше, а под краката на Андерш земята се разклати. Презрението в погледа на младоженката попари и последната му надежда за светло бъдеще с нея.

– Моля те, любими татко – примоли се тя отново. – Не можеш да постъпиш така. По-скоро ще се самоубия, отколкото да се преместя във воняща колиба заедно с този човек.

Андерш кисело се усмихна. Ако не беше бъдещото дете, отдавна да си е тръгнал, но един истински мъж не може да избяга от отговорност, въпреки всички трудности. Така го бяха възпитавали, откакто се помнеше. Затова все още стоеше в тясната задушна стая и се опитваше да си представи бъдещия си живот с една жена, която очевидно намираше за отблъскващ новия си съпруг.

– Няма връщане назад – отсече Аугуст. – До довечера трябва да си събереш багажа и след това заминавате за Фелбака. И си помисли какво ще избереш. Празничните рокли едва ли ще ти бъдат нужни – добави той жлъчно, с което ѝ даде да разбере колко дълбоко го е засегнала.

Нямаше как да изкупи греха си.

Вратата хлопна силно зад гърба му и двамата потънаха в тишина. Агнес го погледна с толкова омраза в очите, че Андерш потърси опора, за да не падне. Някакъв вътрешен глас му нашепваше да бяга, докато не е късно, но краката му бяха като заковани за пода.

Потръпна при мисълта за мрачното бъдеще, което го очакваше.

Морган видя полицаите да идват и да си отиват. Не се замисли особено за какво са дошли в къщата на родителите му. Нямаше навика да си губи времето в размисли.

Протегна се. Вече се свечеряваше, а той както обикновено бе прекарал целия ден пред компютъра. Майка му се притесняваше това да не навреди на гърба му, но той не го вземаше присърце, смяташе за излишно да се тревожи предварително. Наистина напоследък беше се поизгърбил, но нищо не го болеше, а външният му вид не го интересуваше. След като, така или иначе, не беше нормален, какво значение имаше дали гърбът му е изправен.

Насаме се наслаждаваше на спокойствието. Сега, когато момичето си отиде, всяко безпокойство беше излишно. Той никак не я харесваше. Наистина. Тя винаги се появяваше, когато той беше затънал в работа, и се правеше, че не чува молбите му да си отива. Останалите деца се страхуваха от него и се задоволяваха с това, да му се подиграват зад гърба, в редките случаи, когато излизаше на улицата. Но това момиче беше различно. Тя упорито му досаждаше, изискваше внимание и дори виковете му не я плашеха. Понякога той дори скачаше на крака, запушваше си ушите и започваше да крещи с надеждата, че така ще успее да я изгони. Но тя само му се смееше. Добре, че си отиде. Завинаги.

Смъртта го привличаше с невероятна сила. Мисълта за окончателния край непрестанно изплуваше в съзнанието му по най-различни начини. Най-много обичаше да работи върху компютърни игри, в които имаше много смърт. Смърт и кръв.

Понякога дори обмисляше да се самоубие. Не че не му се живееше, просто искаше да разбере какво е усещането да напуснеш този свят. Преди говореше с родителите си за това. Каза им направо, че възнамерява да сложи край на живота си. Искаше да ги уведоми, но след като видя реакцията им, реши да запази подобни мисли за себе си. Признанието му предизвика паника, зачестиха посещенията при психолог, а майка му започна да го наблюдава денонощно. За негово най-голямо недоволство.

Не можеше да проумее защо хората толкова се страхуват от смъртта. Щом ставаше дума за нея, попадаха в плен на странните си чувства. Наистина не го разбираше. Изобщо не му беше ясно защо. Смъртта е просто някакъв начин на съществуване като живота, защо тогава едното да е по-хубаво от другото?

Най-много му се искаше да присъства на аутопсията на момичето. Да наблюдава отстрани. Да види от какво толкова се страхуват всички. Може би отговорът се криеше във вътрешността на тялото. Или можеше да го прочете на лицата на хората, които го отваряха.

Понякога сънуваше, че се намира в моргата, лежащ съвсем гол на студена метална маса. В съня си дори успяваше да види как проблясва скалпелът, преди да се плъзне по кожата на гърдите му.

Пазеше тези свои сънища в тайна. Иначе като нищо ще го сметнат за напълно луд и освен етикета на ненормален, с който вече беше свикнал, ще му прикачат и този.

Морган отново се надвеси над компютъра. Наслаждаваше се на спокойствието и тишината. Наистина се радваше, че я няма.

Лилиан им отвори още преди да успеят да почукат. Патрик предположи, че през цялото време ги е следила през прозореца. В коридора имаше чифт чужди обувки. Явно приятелката ѝ Ева беше дошла да ѝ окаже морална подкрепа.

– Е? – попита Лилиан. – Какво каза в своя защита? Може ли вече да направим официалното оплакване, за да го арестувате?

Патрик си пое дълбоко дъх.

– Първо бихме искали да поговорим със съпруга ви. Все още има някои неясноти.

По лицето ѝ пробяга мимолетна несигурност, но тя бързо успя да се овладее и отново придоби войнствено изражение.

– Дума да не става. Стиг е болен и си почива горе. Не мога да ви позволя да го безпокоите.

Гласът ѝ прозвуча някак напрегнато и притеснено. Патрик се досети – и Лилиан бе пропуснала, че мъжът ѝ е потенциален свидетел. Затова беше още по-важно да поговорят с него.

– За жалост, нямаме избор. Със сигурност ще може да ни приеме за няколко минути – продължи Патрик властно и дори свали якето си, за да ѝ покаже, че предстоящият разговор е неизбежен.

Лилиан понечи да възрази, но Йоста я прекъсна остро.

– Ако не ни дадете възможност да говорим със Стиг, ще се наложи да повдигнем въпроса за възпрепятстване на разследването. А това е доста сериозно.

Патрик се усъмни дали Йоста има достатъчно основания за подобна заплаха, но тя очевидно постигна желания ефект, защото Лилиан пристъпи сърдито към стълбите и ги поведе нагоре към втория етаж. Искаше дори да ги последва в стаята, но Йоста я спря решително за рамото.

– Ще се оправим и сами, благодаря.

– Но... – Лилиан запремигва, търсейки основателен довод, но накрая се видя принудена да отстъпи. – После да не кажете, че не съм ви предупредила. Стиг не се чувства добре и вие с вашите въпроси само ще влошите състоянието му...

Полицаите се качиха горе, без да ѝ обърнат внимание. Стаята за гости се намираше вляво. Лилиан бе оставила вратата отворена и те веднага откриха съпруга ѝ. Стиг лежеше в леглото, но беше буден и дори ги очакваше, обърнал лице към вратата. Откъм кухнята толкова добре се чуваше неспокойният глас на Лилиан, че без съмнение мъжът ги беше чул да се изкачват. Патрик влезе в стаята преди Йоста и едва не ахна. Стиг беше толкова отслабнал и изтощен, че напомняше скелет, покрит с одеяло. Лицето му беше съвсем изпито и посивяло, а побелялата му преждевременно коса го състаряваше още повече. В стаята беше задушно, чувстваше се дъхът на болест и Патрик трябваше да направи усилие, за да диша този въздух.

Той протегна нерешително ръка към Стиг да се представи и Йоста го последва. Огледаха се къде да седнат в миниатюрната стаичка. Не беше удобно да се извисяват над лежащия в леглото Стиг. Вдигайки ръката си със землист цвят, той им даде знак да се настанят на ръба на леглото.

– За жалост, не мога да ви предложа друго.

Гласът му беше дрезгав и слаб, а Патрик за пореден път се ужаси колко зле изглежда болният. Странно е, че лежи вкъщи, а би трябвало да е в болница. Но това не беше негова работа, още повече че вкъщи имаше лекар.

Патрик и Йоста седнаха внимателно на края на леглото. То се разклати и лицето на Стиг се изкриви в мъчителна гримаса. Патрик побърза да му се извини, притеснен да не са му причинили болка. Стиг само махна с ръка.

Патрик се изкашля.

– Моля, приемете искрените ми съболезнования за загубата на внучето ви.

Гласът му отново прозвуча с оня безличен официален тон, който той така ненавиждаше.

Стиг затвори очи и се опита да събере сили, за да отговори. Думите на полицая пробудиха горчивите чувства в душата му, които той се опита да заглуши.

– Формално погледнато, Сара не беше мое внуче. Истинският ѝ дядо, бащата на Шарлот, почина преди осем години, но аз я обичах искрено като моя родна. Израсна пред очите ми от мъничко бебенце до... – думите заседнаха в гърлото му – последния ден.

Той затвори очи и след като се поуспокои, отново ги погледна.

– Разговаряхме с останалите членове на семейството, за да разберем какво се е случило онази сутрин, но бих искал да ви попитам дали сте чули нещо по-особено? Знаете ли например кога Сара е излязла сутринта?

Стиг поклати глава.

– Вземам силни приспивателни и обикновено не се събуждам преди десет, а по това време вече... я е нямало.

Стиг отново затвори очи.

– Когато попитахме съпругата ви дали някой би могъл да желае злото на Сара, тя спомена съседа ви Кай Виберг. Какво мислите за това?

– Нима Лилиан е обвинила Кай за смъртта на Сара?

Стиг ги погледна с учудване.

– Не директно, но намекна, че той има мотив да навреди на семейството ви.

От гърдите на Стиг се изтръгна дълбока въздишка.

– Никога не можах да разбера тези двамата, но враждата им води началото си още преди аз да се появя в живота на Лилиан. И Ленарт беше още жив по това време. Ако трябва да съм напълно честен, дори не знам кой започна пръв, а Лилиан не по-малко от Кай разпалваше тази вражда. Опитвам се да стоя настрани, доколкото е възможно, но никак не ми е лесно. – Стиг поклати глава. – Не разбирам защо продължават да я подклаждат. Винаги съм смятал съпругата си за добра и състрадателна жена, но със семейството на Кай тя се държи като безумна. Знаете ли, понякога даже ми се струва, че това им доставя удоволствие, сякаш тази вражда е главната цел в живота им. Знам, че звучи налудничаво. Та кой нормален човек би се подложил доброволно на подобен стрес, да ходи по съдилища и тъй нататък? Да не говорим колко скъпо ни струва. Кай е доста заможен, но ние с Лилиан сме пенсионери и не сме богати... Не разбирам как е възможно да продължават да враждуват по този начин?

Въпросът беше риторичен и Стиг не очакваше отговор.

– Стигало ли се е до физическа разправа някога между тях двамата? – попита Патрик с интерес.

– Не, боже опази – изрече Стиг убедено. – Не са чак толкова луди.

После се разсмя.

Патрик и Йоста се спогледаха.

– Но вие сте чули, че Кай е идвал днес у вас.

– Нямаше как да не чуя. Вдигнаха страшна олелия. Кай се развика и не искаше да си отива, но Лилиан го изхвърли като мръсно коте. – После погледна към Патрик. – Не мога да ги разбера някои хора. Каквото и да се е случило между него и Лилиан, би трябвало да прояви поне малко човешко съчувствие. Имам предвид Сара...

Патрик бе склонен да се съгласи, че събитията от пос-ледните няколко дни говореха за липса на съчувствие, но за разлика от Стиг, не искаше да хвърли цялата вина върху Кай. Поведението на Лилиан също бе ужасно неуважително. Обзе го неприятно подозрение, което се опита да потвърди със следващия си въпрос.

– Видяхте ли Лилиан след посещението на Кай?

Полицаят затаи дъх.

– Разбира се – отвърна Стиг, учуден, че Патрик го пита подобно нещо. – Донесе ми чай и ми разказа колко нагло се е държал Кай.

Патрик започна да се досеща защо Лилиан бе толкова притеснена, когато те поискаха да говорят със съп-руга ѝ. Беше забравила за него, което се оказа груба грешка.

– Забелязахте ли нещо различно във външния ѝ вид? – продължи Патрик.

– Различно? Какво искате да кажете? Беше доста възбудена, нищо повече.

– Нямаше ли следи от удар по лицето?

– Удар по лицето? Не, в никакъв случай. Кой твърди подобно нещо?

Стиг изглеждаше объркан и Патрик дори го съжали.

– Лилиан обвинява Кай, че я е ударил. Дори ни показа следи от побой, включително и по лицето.

– Но по нея нямаше никакви следи, след като Кай си тръгна. Не разбирам...

Стиг се размърда неспокойно в леглото и на лицето му отново се изписа болка.

Помръкнал, Патрик с поглед даде знак на Йоста, че разпитът е приключен.

– Ще слезем да поговорим отново със съпругата ви – каза той и се изправи колкото може по-внимателно.

– Добре, но кой би могъл да...?

Оставиха Стиг сам и объркан. Патрик си помисли, че след като си тръгнат, го очаква много сериозен разговор с жена му. Но сега беше техен ред да разговарят сериозно с нея.

Слизайки по стълбата, Патрик кипеше от гняв. От смъртта на Сара бяха изминали само три дни, а Лилиан вече се възползваше от случая, за да наклевети съседа си. Умът му не побираше как бе способна на подобно бездушие. Най-много го възмущаваше, че губи времето и парите на полицията, вместо да ги остави да се съсредоточат върху разследването на убийството на собственото ѝ внуче. Как може дори да не се замисли за последствията? Патрик не намираше думи за злобата и глупостта на тази жена.

Щом влязоха в кухнята, по лицата им Лилиан разбра, че е загубила битката.

– Стиг сподели с нас нещо доста интересно.

Думите на Патрик засилиха лошото ѝ предчувствие. Приятелката ѝ Ева ги погледна учудено. Сигурно Лилиан бе успяла да я заблуди с плачливата си история, но скоро щеше да се разкрие истината.

– Не мога да разбера защо ви трябваше да тормозите този толкова болен човек. Изглежда, днешните полицаи сте напълно лишени от чувство на такт – изсъска Лилиан като последен опит да си възвърне контрола над ситуацията.

– Не се безпокойте, нищо страшно не се е случило – каза Йоста и спокойно се настани на стола срещу двете жени.

Патрик седна до него.

– Да поговорим с него, беше много правилна мисъл, защото чухме неочаквано твърдение. Може би ще ни разясните възникналото недоразумение?

Лилиан дори не ги попита за какво става дума, а ядосана, изчакваше те да продължат. Йоста заговори пръв.

– Стиг твърди, че сте се качили при него веднага след посещението на Кай и по тялото ви не е имало следи от нанесен побой. Дори не сте му споменали за подобен инцидент. Бихте ли ни обяснили?

– Предполагам, че червенината се появява след известно време – промърмори Лилиан храбро и за пореден път се опита да се измъкне от неловкото положение. – А и не исках да безпокоя Стиг, като се има предвид състоянието му. Предполагам, че разбирате.

Те наистина разбираха отлично, и то далеч повече. Това ѝ беше ясно.

Патрик продължи.

– Надявам се, че съзнавате колко е сериозно да отправяте фалшиви обвинения.

– Не си измислям – избухна Лилиан. След което добави с по-мек тон. – Но... може би... преувеличих малко. Само защото беше на косъм да ми се нахвърли. Видях го по очите му.

– А нараняванията, които ни показахте?

Лилиан не отговори, а и не беше нужно. Полицаите вече бяха разбрали, че беше си ги нанесла сама, преди да дойдат. Патрик за първи път се замисли дали тази жена е с всичкия си.

Лилиан продължи да упорства.

– Исках просто да ви дам повод да го приберете за разпит. Така щяхте да съберете доказателства, че той или Морган са убили Сара. Сигурна съм, че е някой от тях, и исках само да ви помогна.

Патрик я гледаше и не вярваше на очите си. Дали това беше толкова целеустремена жена, каквато не беше срещал досега, или беше просто луда. Във всеки случай вече трябваше да сложи край на този цирк.

– Бихме били много благодарни, ако ни оставите занапред да си вършим работата. И да оставите на мира семейство Виберг. Разбрахте ли?

Лилиан кимна, но ясно личеше, че е бясна. През целия разговор приятелката ѝ я наблюдаваше учудено и използва случая да си тръгне заедно с Патрик и Йоста. Със сигурност случилото се щеше да промени отношението ѝ към Лилиан.

По пътя към участъка Йоста и Патрик се въздържаха от коментар относно измислиците на Лилиан. Всичко това беше оставило у тях твърде неприятно впечатление.

Лекото притеснение не напускаше Стиг. Той знаеше, че Лилиан ще се ядоса, но нямаше как да постъпи другояче. Тя наистина изглеждаше съвсем нормално, когато се качи при него, а и не можеше да проумее защо твърди, че Кай я е ударил. Дали наистина бе способна да излъже за подобно нещо?

Стъпките ѝ затрополиха сърдито по стълбата, от което той се опасяваше. За миг изпита желание да се завие с одеялото през глава и да се престори на заспал, но се опомни. Едва ли щеше да е толкова страшно. Лилиан трябва да разбере, че не биваше да лъже. Най-вероятно всичко беше някакво недоразумение.

Изражението на лицето ѝ потвърди най-лошите му предположения. По всичко личеше, че е просто бясна, и Стиг се сви под погледа ѝ. Той се чувстваше ужасно, когато я обхващаха подобни изблици на ярост. Не можеше да разбере как толкова добър и топъл човек като Лилиан може изведнъж да се превърне в толкова зла жена. Дали намеците на полицаите не съдържаха малко истина. Дали не бе измислила всичко. Но побърза да прогони тази налудничава мисъл. Сега ще си поговорят и всичко ще си дойде на мястото.

– Не можеш ли поне веднъж да си държиш езика зад зъбите!

Лилиан се надвеси страховито над него, а злобният ѝ тон прониза мозъка му като с метално острие.

– Но, мила, аз казах само...

– Истината! Това ли ще ми кажеш! Че си казал истината! Какъв късмет, че по света все още има справедливи хора като теб, Стиг. Честни и праведни, които, без да мигнат, поставят жена си в идиотско положение. А аз си мислех, че си на моя страна!

По лицето му се изля дъжд от слюнка и Стиг не можеше да познае изкривената ѝ физиономия.

– Ама аз винаги съм на твоя страна, Лилиан. Просто не знаех...

– Не знаел! Всичко ли трябва да ти обяснявам, проклети глупако!

– Но ти нищо не ми каза... А и полицаите ми наговориха куп глупости, искам да кажа, ти едва ли би си измислила подобно нещо.

Стиг се мъчеше отчаяно да намери някаква логика за връхлетялата я ярост. Едва сега забеляза на лицето на жена си петно, което вече беше започнало да придобива синьо-лилав оттенък. Погледът му изведнъж стана по-строг и той се вгледа изпитателно в нея.

– Каква е тази синина на лицето ти, Лилиан? Предишния път, когато идва при мен, я нямаше. Да не би полицаите да казаха истината? Излъга ли, че Кай те е ударил? – гласът му бе изпълнен с недоверие, но забеляза как Лилиан посърна. Това беше достатъчно. – Как ти дойде на ума да направиш такава глупост?

Сега ролите им се размениха. Стиг заговори рязко, а Лилиан се сви на ръба на леглото и закри лицето си с ръце.

– Не знам, Стиг. Сега разбирам, че беше глупаво, но просто исках да ги накарам да започнат да разследват семейството му. Сигурна съм, че по някакъв начин са замесени в смъртта на Сара! Откога ти повтарям, че този мъж няма никакви задръжки? А ненормалният му син непрекъснато се вре по храстите да ме наблюдава! Защо полицаите не предприемат нищо!

Тялото ѝ се разтресе в ридания, а Стиг с последни сили преглътна болката, надигна се и прегърна плачещата си жена. Погали я успокоително по гърба, но погледът му остана тревожен.

Когато Патрик се прибра вкъщи, Ерика седеше сама на тъмно, потънала в мислите си. Кристина беше извела Мая на разходка, а Шарлот отдавна си бе тръгнала. Думите на приятелката ѝ я притесниха.

Чу го да отваря вратата и стана да го посрещне.

– На тъмно ли седиш?

Той остави пликовете с продукти на кухненския плот и запали лампите. Светлината я заслепи, едва след няколко секунди тя свикна с нея, седна тежко на стола и се загледа как мъжът ѝ вади покупките.

– Колко е хубаво вкъщи! – възкликна Патрик щастливо и се огледа. – Добре, че мама има възможност да идва да ни помогне от време на време – продължи той, без да забелязва недоволния поглед на Ерика.

– О, да, просто прекрасно – отвърна тя кисело. – Сигурно чувството да се прибереш поне веднъж в подреден и изчистен дом е неповторимо!

– Да, наистина! – потвърди Патрик, като все още не можеше да разбере, че сам си копае гроба.

– Ами защо тогава не си останеш вкъщи да продължиш да поддържаш този прекрасен ред! – изкрещя Ерика.

Внезапният вик го накара буквално да подскочи. Обърна се към нея и я изгледа учудено.

– Какво толкова казах?

Ерика мълчаливо стана от стола и излезе. Понякога беше такъв глупак. Щом не разбира, тя няма намерение да му обяснява.

Върна се в тъмната дневна и се загледа през прозореца. Времето навън беше в унисон с душевното ѝ състояние – сиво, буреносно и студено. Изпълнено с измамни мигове на покой, следвани от буйни пориви на вятъра. По лицето ѝ се търкулнаха сълзи. Патрик седна до нея на дивана.

– Извинявай, държах се като глупак. Сигурно не ти е лесно с майка ми.

Ерика усети как брадичката ѝ се разтрепери. Беше толкова уморена да плаче. Сякаш само това правеше през последните няколко месеца. Ако беше поне малко по-подготвена за това, което я очакваше! Винаги си е мислела, че ролята на майка ще изпълни дните ѝ с божествена радост, което изобщо не съответстваше на сегашното ѝ емоционално състояние. В най-мрачните си мигове дори мразеше Патрик, че не споделя чувствата ѝ.

Той сякаш прочете мислите ѝ и каза:

– Наистина бих искал да си разменим местата. Но няма как да стане, така че не се прави на силна и сподели с мен как се чувстваш. Може би си струва да поговориш и с някой друг, с някой професионалист? Сигурно биха ни помогнали от детската консултация.

Ерика енергично поклати глава. Депресията ѝ трябва да премине от само себе си. Сигурна беше. А пък имаше и много по-тежки случаи от нейния.

– Днес за малко се отби Шарлот – съобщи Ерика.

– Как е тя? – попита Патрик тихо.

– В известен смисъл по-добре. – След като се поколеба, попита: – Има ли някакъв напредък по техния случай?

Патрик се облегна назад, въздъхна дълбоко и каза:

– За съжаление, не. Още дори не знаем откъде да започнем. На всичкото отгоре шантавата майка на Шарлот, изглежда, е много по-загрижена от съседската си вражда, отколкото от разследването. Щеше да ни е по-лесно, ако се опитваше да ни помогне.

– Какво се е случило? – полюбопитства Ерика.

Патрик ѝ разказа накратко за събитията от днешния ден.

– Нима мислиш, че някой от семейството на Сара има отношение към нейната смърт? – учуди се Ерика.

– Не, не мисля. Освен това имат сигурно алиби за онази сутрин.

– Така ли? – възкликна Ерика.

Патрик искаше да я попита какво има предвид, но в това време се отвори външната врата и Кристина влезе с Мая на ръце.

– Не мога да разбера какво сте направили с това дете – започна да мърмори тя. – Не спря да плаче през целия път до къщи и така и не успях да я успокоя. Така е, като непрекъснато я носите на ръце. Съвсем сте я разглезили. Двамата със сестра ти никога не сте ревали така...

Патрик взе Мая, с което прекъсна тирадата ѝ, а Ерика позна по плача на детето, че е гладно, и с въздишка седна на фотьойла, разкопча сутиена си и извади от чашката му подгизналата от мляко подплънка. Ето че пак дойде време за познатата процедура...

Моника усети някакво напрежение още щом влезе в къщата. Въздухът сякаш беше пропит от яростта на Кай и тя изведнъж изпита ужасна умора. Какво се беше случило пък сега? Вече едва понасяше холеричния му характер, но откакто го помнеше, той винаги е бил такъв. Бяха заедно от тийнейджърските си години, но пламенният му темперамент тогава ѝ се струваше привлекателен. Спомените ѝ вече бяха започнали да избледняват. Не че това имаше някакво значение. Така се стече животът ѝ. Тя забременя и се ожениха, роди се Морган и дните се изнизаха един след друг. Съпружеският им живот беше мъртъв вече от години и те дори не деляха една спалня. Свързваше ги единствено навикът, усещането за позната сигурност. Понякога се замисляше за развод. Дори веднъж, преди двайсетина години, си беше събрала куфара и искаше да избяга, като вземе Морган. Но изведнъж се сети, че трябва да приготви вечеря на Кай, да изглади ризите му и да пусне пералнята, за да не оставя купчина мръсни дрехи след себе си. Докато се усети, беше разопаковала куфара.

Моника тръгна към кухнята – знаеше, че ще го намери там, както всеки път когато е ядосан. Може би защото от там наблюдаваше обекта на своята омраза. Ето и сега беше отместил леко завеската и се взираше в съседската къща през пролуката.

– Здравей – каза Моника, но не получи цивилизован отговор.

Вместо да я поздрави, той я посрещна с яростна тирада.

– Знаеш ли какво направи вещицата днес? – Кай не очакваше отговор, а и Моника знаеше, че няма смисъл да пита. – Изпрати тук полицаите с обвинението, че съм ѝ нанесъл побой! Насинила се сама и твърдяла, че съм я бил. Пълна откачалка!

Моника влезе в кухнята, твърдо решена, че няма да му позволи отново да я въвлече в разприте си, но тази история надхвърли всичките ѝ очаквания. Гневът неволно се надигна в гърдите ѝ.

– Но ти нали не си ѝ посягал? Защото понякога доста се палиш... – попита го Моника, за да заглуши притеснението си.

Кай я погледна така, сякаш е загубила ума си.

– Какво, по дяволите, говориш? Наистина ли смяташ, че като последен глупак ще ѝ дам подобен коз! Не че не бих искал да я напердаша, но съм напълно наясно как тя ще се възползва от това! Вярно, отбих се у тях и ѝ казах в лицето каквото мисля за нея, но и с пръст не съм я докоснал!

Моника разбра, че той казва истината, и хвърли изпълнен с омраза поглед към съседската къща. Кога най-сетне ще ги остави на мира!

– Е, и какво стана? Повярваха ли ѝ?

– Не, слава богу. По някакъв начин са разбрали, че лъже. Смятаха да говорят със Стиг и сигурно той им е казал нещо. Провървя ми, че този път ми се размина.

Моника седна срещу мъжа си. Лицето му пламтеше, а пръстите му барабаняха гневно по масата.

– Не е ли крайно време да се откажем от борбата и да се преместим? Не може да продължава така.

Тя не за първи път се обръщаше към него с подобна молба, но той винаги ѝ отвръщаше с една и съща решителност и твърдост.

– И дума да не става. Няма да ѝ позволя да ме прогони от дома ми. Няма да ѝ доставя подобно удоволствие.

За по-голяма убедителност Кай удари с юмрук по масата, макар че нямаше нужда. Всичко това Моника беше чувала и преди и знаеше, че няма смисъл да настоява. А ако трябваше да е напълно честна, и тя самата не искаше да позволи на Лилиан да излезе победителка. Особено след клеветите ѝ по адрес на Морган.

Мисълта за сина ѝ я накара да смени темата.

– Виждал ли си Морган днес?

Кай неохотно отмести поглед от къщата на съседите и промърмори:

– Не, а трябваше ли? Той никога не излиза от бърлогата си.

– Да, но все пак можеше да се отбиеш и да му кажеш „здравей“. Да го попиташ как е.

Моника беше наясно, че мисълта ѝ е утопична, но продължаваше да се надява. Морган все пак беше и негов син.

– Защо да го правя? – изсумтя Кай. – Ако иска да си общуваме, може да дойде тук. – Съпругът ѝ се изправи. – Е, ще има ли накрая нещо за ядене?

Моника също стана и започна да сервира масата. Преди няколко години сигурно би си помислила, че и Кай може да приготви нещо, така и така си е вкъщи. Сега дори и това не ѝ минаваше през ума. Всичко беше както преди и така щеше да си остане.

Фелбака, 1924

По време на пътуването до Фелбака не си размениха нито дума. След дългите нощи, изпълнени с милувки и шепот, сега нямаха какво да си кажат. Седяха като оловни войничета, втренчени в празното пространство, потънали в мислите си.

Агнес имаше чувството, че целият ѝ свят се е срутил. Нима довчера не се събуждаше в голямото си легло, в собствената си стая, в разкошната им къща, където беше живяла цял живот? Как можеше сега да седи във влака, с една чанта в скута си, по пътя към един живот, изпълнен с мизерия, редом с човека, с когото вече не би искала да има нищо общо. Не искаше дори да го погледне. Андерш сложи веднъж ръка върху нейната, опитвайки се да я успокои, но тя го отблъсна с такова отвращение, че сигурно повече нямаше да изпита подобно желание.

След няколко часа пристигнаха при бараката, в която се помещаваше бъдещият им дом. Агнес не се реши веднага да слезе от колата. Продължи да седи като вкаменена. Чувстваше се отвратена от заобикалящата я мръсотия и гюрултията на кирливите сополанковци, стекли се да позяпат колата. Не, това не беше живот за нея! За миг се изкуши да помоли кочияша да я върне на гарата, но разбираше, че това е невъзможно. Къде щеше да отиде? Баща ѝ даде ясно да се разбере, че не иска да има нищо общо с нея, а мисълта да намери някаква работа не би я споходила, даже да не беше бременна. Пред нея криволичеше един-единствен път, който водеше към мръсната мизерна къща.

Очите ѝ се напълниха със сълзи, но Агнес се осмели все пак да слезе от колата. Кракът ѝ затъна в калта, а устните ѝ се изкривиха в тъжна усмивка. На всичкото отгоре носеше красивите червени обувки с изрязани пръсти. Усети как калната вода се процежда през чорапите. С крайчеца на очите си забеляза как се раздвижиха пердетата на прозорците наоколо – очевидно любопитните ѝ съседи искаха да се насладят на спектакъла. Агнес вдигна глава. Нека зяпат, докато очите им окапят. Изобщо не се интересуваше какво мислят за нея. Прости кокошки, които сигурно никога не бяха виждали истинска дама. Нищо, тя едва ли ще остане дълго тук. Все ще намери начин да се измъкне от калта. Нямаше ситуация, от която да не може да се измъкне, къде с лъжи, къде с чар.

Агнес хвана решително чантата си и закуцука към бараката.

По време на сутрешната почивка Патрик и Йоста разказаха на Мартин и Аника за събитията от предишния ден. Ернст рядко се появяваше преди девет сутринта, а Мелберг смяташе, че е под достойнството му на началник да пие кафе с тях, и закусваше сам в кабинета си.

– Нима не разбира, че сама си вреди – учуди се Аника. – Би трябвало да иска да хванете убиеца, вместо да ви занимава с подобни глупости.

Думите ѝ прозвучаха като ехо на разговора им от вчерашния ден.

Патрик само поклати глава.

– Да, и аз се чудя дали става дума за някакъв егоизъм, или просто е откачена. Надявам се, че повече няма да се повтори, защото вчера здравата я стреснахме. Появи ли се нещо, на което да се опрем?

Никой не отговори. В делото явно липсваха доказателства и улики.

– Кога очакваме резултатите от криминалната лаборатория в Стокхолм? – наруши Аника тежката тишина.

– В понеделник – отвърна Патрик кратко.

– Свалени ли са подозренията от семейството?

Йоста отпи поредната глътка и въпросително огледа всички.

Патрик изведнъж си спомни странната реакция на Ерика, когато спомена за алибито на роднините. Нещо не му даваше мира, но не можеше да разбере какво го тревожи.

– Не, разбира се. Роднините винаги остават сред подозираните – обясни той. – Но в момента не разполагаме с нищо конкретно в тази насока.

– А имат ли алиби? – попита Аника.

Тя не участваше активно в разследванията и се зарадва на възможността да научи повече за хода на делото.

– Звучат убедително, но все още не сме ги проверили. – Патрик стана, наля си още кафе и остана прав. – Шарлот си е почивала на приземния етаж, имала силна мигрена и легнала да поспи. Стиг също твърди, че е спял. Взел приспивателно и не чул нищо. Лилиан била вкъщи с Албин, след като изпратила Сара, а Никлас бил на работа.

– Тоест никой от тях няма неопровержимо алиби – констатира Аника сухо.

– Тя е права – съгласи се Йоста. – Изглежда, действахме твърде плахо и не се решихме да ги разпитаме по-строго. Освен Никлас никой няма потвърдено алиби.

Ето какво тревожеше смътно подсъзнанието му. Патрик закрачи развълнувано из стаята.

– Но Никлас не е бил на работното си място. Не си ли спомняш? – обърна се той към Мартин, който го наблюдаваше учудено. – Не успяхме да се свържем с него цялата сут-рин и той се прибра едва след два часа. Знаем ли къде е бил през това време? И защо ни излъга, че е бил в кабинета си?

Мартин кимна, съгласявайки се. Как не бяха обърнали внимание на това?

– Не трябва ли да разпитаме и сина на съседите, Морган? Дали обвиненията срещу него са верни, или не, но не бива да ги пренебрегваме. Лилиан твърди, че е надничал през прозореца ѝ, за да я види разсъблечена. Макар че какво интересно има в подобна гледка – намигна на колегите си Йоста, като отпи от чашата си.

– Тези обвинения са доста стари, а пък и както сам казваш, не са кой знае колко достоверни, особено след случилото се вчера.

Патрик си даде сметка, че думите му звучат някак неубедително. Съмняваше се дали трябва да си губи времето, за да проверява лъжите на Лилиан, били те стари или нови.

– Но от друга страна, не разполагаме с кой знае колко улики, тъй че...

Йоста разпери ръце.

Три чифта очи го изгледаха недоумяващо. Подобна инициативност не беше в негов стил, но тъкмо странната му пос-тъпка накара колегите да се вслушат в предложението му.

– Освен това, ако не греша, от къщичката му се вижда домът на семейство Флорин, така че не е чудно да е забелязал нещо онази сутрин – добави Йоста убедително.

– Прав си – съгласи се Патрик и за пореден път се почувства в глупаво положение. Би трябвало сам да се досети, че Морган беше потенциален свидетел. – Ще направим така: ти и Мартин ще разпитате Морган Виберг, а ние с... – Патрик се насили да произнесе името на колегата си – Ернст ще попритиснем бащата на Сара, след което отново ще се съберем следобед.

– Ами аз? Аз какво да правя? – напомни за себе си Аника.

– Стой на телефона. Вече сигурно са се появили съобщения в пресата, така че можем да научим нещо ново от обществеността.

Аника кимна и отиде да остави чашата в миялната машина. Другите я последваха, а Патрик се върна в кабинета си да чака Ернст. Трябва да му напомни колко важно е за един полицай да не закъснява за работа, особено когато тече разследване за убийство.

Мелберг чувстваше, че съдбоносната среща наближава неумолимо. Оставаше му само един ден. Писмото все още лежеше в горното чекмедже на бюрото му, но той не посмя да го погледне повече – пък и знаеше съдържанието му наизуст. Недоумяваше как може да изпитва подобни противоречиви чувства. В първия миг го обладаха ярост и гняв, примесени с недоверие. Постепенно обаче в душата му започна да покълва и надежда. Именно това го изненадваше най-много. Досега вярваше, че животът му е почти идеален, преди преместването му в тази дупка. След това се наложи да признае, че не всичко се нарежда както трябва. Единственото, което му липсваше, беше отдавна заслуженото повишение, иначе нямаше от какво да се оплаква. Само срамният инцидент с Ирина го накара да се замисли дали всъщност не му се иска нещо повече, но той бързо успя да загърби този епизод.

Гордееше се, че е самодостатъчен. Единственият близък и нужен човек беше майка му, но нея вече я нямаше на този свят. Писмото обаче означаваше, че всичко може да се промени.

Дишането му стана някак тежко и учестено. Изпитваше странна смесица от страх и очакване. От една страна, нямаше търпение да настъпи утрешният ден, който да прогони всички съмнения. От друга страна, му се искаше времето да спре.

На няколко пъти се замисли дали да не се откаже. Да хвърли писмото в кошчето за боклук с надеждата, че проблемът ще се реши от само себе си. Но това нямаше как да стане.

Мелберг въздъхна, качи крака върху бюрото и затвори очи. Най-добре е търпеливо да изчака и да види какво ще му донесе утрешният ден.

Йоста и Мартин се промъкнаха предпазливо покрай голямата къща, разчитайки, че никой няма да ги забележи. Нямаха желание да се срещат с враждебно настроения Кай, искаха спокойно да поговорят с Морган без родителите му. Той е възрастен човек и тяхното присъствие не е нужно.

Измина доста време, преди вратата да се отвори, те дори се усъмниха дали има някой. Най-накрая тя се открехна и на прага ги посрещна блед светлокос мъж на около трийсет години.

– Кои сте вие? – гласът му прозвуча монотонно, а лицето му изглеждаше като каменна маска.

– Ние сме от полицията – представи Йоста себе си и Мартин. – Разпитваме съседите във връзка със смъртта на момичето.

– Ясно – каза Морган със същото безразличие.

Той дори не направи усилие да се помести, за да ги пусне вътре.

– Може ли да влезем и да поговорим? – попита Мартин.

Изпита неудобство в присъствието на този странен човек.

– Не. Сега е десет часът, а аз обикновено работя от девет до единайсет и петнайсет. След това обядвам от единайсет и петнайсет до дванайсет и работя от дванайсет до два и петнайсет. След това вземам кафе и сладкиши от мама и татко и почивам до три часа. След това работя до пет и вечерям. После гледам новините по втори канал в шест, а след това по четвърти в седем и по първи в седем и половина и отново по втори в девет часа. После си лягам.

Морган продължи да говори монотонно, почти без да си поема дъх по време на цялата тирада. Гласът му беше по-висок и писклив и Мартин и Йоста набързо се спогледаха.

– Изглежда, денят ви е плътно запълен – отбеляза Йоста, – но сигурно разбирате колко важно е да поговорим с вас и затова бихме били много благодарни, ако ни отделите няколко минути.

Морган се замисли и накрая реши да изпълни молбата им. Дръпна се настрани и ги пусна, но личеше, че не е особено доволен от промяната в програмата си.

Мартин се изуми, когато влезе вътре. Къщичката се състоеше от едно-единствено помещение, което очевидно служеше и за спалня, и за кабинет, и дори имаше малък кухненски бокс. Беше чисто и подредено с едно изключение. На пода навсякъде имаше купчини списания, а между тях оставаха тесни пътеки, които водеха в различни посоки. Една стигаше до леглото, втора – до компютрите, а трета – до бокса. Цялото останало пространство беше изпълнено със списания. Мартин се загледа в кориците им. Повечето бяха посветени на компютрите. Сбирката беше доста разнообразна – някои бяха нови, други – по-стари.

– Виждам, че се интересувате от компютри – отбеляза Мартин.

Морган само го погледна, но се въздържа да коментира такава очевидна истина.

– Какво работите? – попита Йоста, за да наруши тягостното мълчание.

– Разработвам компютърни игри. Главно фентъзи – отвърна Морган.

Той се упъти към компютрите си, сякаш търсейки в тях защита, и Мартин забеляза колко накъсани и тромави бяха движенията му, как при всяка стъпка можеше да събори някоя от безбройните купчини. Въпреки това Морган успя да стигне безпрепятствено до компютъра и да седне на работния си стол. Оттам отново се вгледа безизразно в Йоста и Мартин, които стояха объркани насред морето от списания и се чудеха как да пристъпят към разпита на този странен субект. Беше трудно да определят какво му е странното, но това веднага правеше впечатление.

– Колко интересно – започна Мартин. – Винаги съм се учудвал как хората успяват да създадат подобни невероятни светове. Трябва да имате страхотно въображение.

– Не аз създавам играта. Просто пиша програмата. Имам синдром на Аспергер – съобщи Морган.

Мартин и Йоста отново се спогледаха объркано.

– Синдром на Аспергер – повтори Мартин. – За съжаление, не зная какво е това.

– Повечето хора не знаят. Това е една от разновидностите на аутизма, при която хората имат нормален или висок коефициент на интелигентност. Аз имам висок коефициент. Много висок – добави той, без да влага каквото и да било чувство в думите си. – Ние, хората със синдрома на Аспергер, не можем да разчитаме различните изражения на лицето и интонациите на гласа, нито пък разбираме от сравнения и ирония. Това ни създава трудности в социалното общуване.

Думите му прозвучаха като извадени от учебник и Мартин трябваше да направи усилия, за да проследи смисъла на казаното.

– Затова не мога сам да създам компютърна игра. Не разбирам чувствата на другите, но пък съм един от най-добрите програмисти в Швеция.

Думите му бяха обикновена констатация, без капчица гордост или опит за самоизтъкване.

Мартин си призна с неохота, че е силно впечатлен. Досега не беше чувал за синдрома на Аспергер, а разказът на Морган събуди любопитството му. Обаче бяха дошли по работа и не биваше да губят време.

– Може ли да седнем някъде? – попита той и се огледа наоколо.

– На леглото – посочи Морган с глава.

Йоста и Мартин внимателно се промъкнаха между купчините от списания и седнаха. Йоста заговори пръв.

– Предполагам, че знаете какво се случи със семейство Флорин в понеделник? Забелязахте ли нещо необикновено онази сутрин?

Морган не отговори, а продължи да ги гледа с апатия. Мартин осъзна, че думата „необикновено“ може би беше твърде абстрактна за него, и се опита да формулира въпроса по-конкретно. Дори не можеше да си представи колко е трудно за човек да се справя с живота, без да разбира скритата комуникация между останалите членове на обществото.

– Видяхте ли кога момичето излезе от къщи? – попита той, надявайки се въпросът да е достатъчно ясен, за да може Морган да отговори.

– Да, видях кога излезе – съобщи Морган и отново замлъкна, без да осъзнава, че въпросът съдържа допълнителен подтекст извън прякото значение на думите.

Мартин разбра за какво става дума и поясни:

– В колко часа я видяхте?

– Излезе в девет и десет – каза Морган с вече познатия им писклив глас.

– Видяхте ли още някого онази сутрин? – попита Йоста.

– Да – отвърна Морган.

– Кого видяхте и в колко часа? – попита Мартин, като побърза да изпревари Йоста.

Усети, че колегата му започва да се ядосва на странния им събеседник.

– В осем без петнайсет видях Никлас.

Мартин записа старателно думите му. Нито за миг не се усъмни за точността на свидетеля.

– Познавахте ли Сара?

– Да.

Йоста започна да нервничи и Мартин побърза да го успокои, докосвайки ръката му. Нещо му подсказваше, че проявата на емоции едва ли би помогнала да получат повече ценна информация от Морган.

– Колко добре я познавахте?

Морган продължи да ги гледа с празен поглед и Мартин се опита да перифразира въпроса си. Досега никога не се беше замислял колко е трудно да се изразяваш точно и ясно. Хората обикновено разчитаха, че събеседникът им ще разбере подтекста.

– Идвала ли е тук?

Морган кимна.

– Пречеше ми. Чукаше на вратата, докато работя, и искаше да я пусна да влезе. Пипаше нещата ми. Веднъж дори се ядоса, като ѝ казах да си отива, и събори една от купчините ми.

– Значи, не я харесвахте? – попита Мартин.

– Пречеше ми и събаряше купчините ми – обясни Морган, очевидно напълно неспособен да се изрази по-емоционално за момичето.

– Ами баба ѝ? Какво мислите за нея?

– Лилиан е проклета. Така казва татко.

– Тя твърди, че сте се промъквали до къщата ѝ и сте надничали през прозорците? Така ли е?

Морган кимна, без да се замисли.

– Да, вярно е. Просто исках да погледам. Мама се ядоса, като ѝ разказах. Каза ми, че не бива да правя така.

– И спряхте ли? – попита Йоста.

– Да.

– Защото майка ви е казала? – подигравателно уточни Йоста, но Морган не се усети.

– Да, мама винаги ми казва какво бива да правя и какво не. Упражняваме се как да говоря и как да се държа. Обяснява ми, че хората понякога говорят едно, а имат предвид друго. Иначе мога да сбъркам. – Морган погледна ръчния си часовник. – Вече е десет и половина, трябва да работя.

– Няма да ви пречим повече – увери го Мартин и се изправи. – Извинете, че нарушихме програмата ви, но полицаите невинаги могат да се съобразяват с правилата.

Морган се задоволи с това обяснение и веднага устреми поглед в екрана.

– Затворете вратата след себе си – напъти ги той. – Иначе става силно течение.

– Каква откачалка – обобщи Йоста, докато се промъкваха крадешком през градината към колата, която бяха паркирали през една улица.

– На мен пък ми беше интересно – сподели Мартин. – Никога досега не бях чувал за синдрома на Аспергер. А ти?

Йоста изсумтя.

– Не, по мое време го нямаше. Сега измислят какви ли не странни диагнози, но на мен ми стига една – идиот.

Мартин въздъхна и седна на мястото на шофьора. Едно беше ясно – едва ли Йоста можеше да бъде наречен хуманист.

Някакво съмнение започна да гложди Мартин. Дали зададоха правилните въпроси? Опита се да си спомни какво точно изпускаше, но накрая се отказа. Вероятно си въобразяваше.

Поликлиниката бе обгърната от сива мъгла, а на паркинга имаше само една кола. Ернст, все още намусен след забележката на Патрик за закъснението, изскочи от колата и тръгна забързан към входа. Патрик тръшна раздразнено вратата на колата и се затича след него. На нищо не прилича – държи се като малко дете!

Минаха покрай гишето на аптеката и свиха наляво. Вът-ре нямаше жива душа, а стъпките им отекваха самотно в коридора. Накрая срещнаха някаква медицинска сестра и я попитаха къде е кабинетът на Никлас. Тя каза, че преглеждал пациент, но щял да приключи до десет минути, и ги покани да седнат в чакалнята. Патрик винаги се учудваше колко си приличат чакалните в различните поликлиники. Същите неугледни мебели с грозни дамаски, същите безсмислени картини по стените и същите скучни списания. Запрелиства разсеяно едно от тях, посветено на здравеопазването, и се смая от количеството болести, за които дори не беше и чувал. Ернст седна по-далеч от него и досадно затропа с крак по пода. От време на време дори хвърляше злобни погледи към Патрик, но той не му обръщаше внимание. Нека си мис-ли каквото иска, стига да си върши работата.

– Докторът се освободи – съобщи им сестрата и ги поведе към кабинета на Никлас.

Той седеше зад претрупаното си бюро. Изглеждаше измъчен. Изправи се да ги посрещне с протегната ръка и доброжелателна усмивка, но в очите му се четеше тревога.

– Да не би да има нещо ново в разследването?

Патрик поклати глава.

– Работим усилено, но засега не разполагаме с много. Но и това ще стане – продължи той за успокоение.

Но в същото време съмнението в душата му нарастваше. Изобщо не беше сигурен, че този път щяха да успеят.

– С какво мога да ви помогна? – попита Никлас уморено и прокара ръка през русата си коса.

Патрик неволно си помисли, че този мъж беше като слязъл от корицата на някой от любовните романи за влюбени сестри и красиви доктори. Дори сега излъчваше невероятен чар, а Патрик само можеше да предполага как ли въздейства на жените. Ерика му беше споменала, че заради това бракът му с Шарлот е страдал през годините.

– Искаме да ви зададем няколко въпроса за понеделник сутринта – каза Патрик, докато Ернст мълчеше навъсено и игнорираше опитите му да го включи в разговора.

– Така ли? – отзова се Никлас с привидно безразличие, но Патрик забеляза безпокойство в очите му.

– Казахте, че сте били на работното си място.

– Да, тръгнах за работа както обикновено в осем без петнайсет – потвърди Никлас, но гласът му леко трепна.

– Точно това не можем да разберем – продължи Патрик и за пореден път се опита да накара Ернст да се включи в разговора. Колегата му обаче продължи да се инати, загледан към паркинга. – През въпросната сутрин в продължение на два часа правехме опити да се свържем с вас, но вас ви нямаше. Бихме могли да попитаме сестрата – каза Патрик и махна с ръка към вратата. – Предполагам, че записва часовете ви и знае къде сте били тогава.

Никлас се размърда неспокойно на стола, а по слепоочията му избиха капчици пот. Въпреки това се стараеше да запази привидно спокойствие и очевидно успя. Патрик се порази от невъзмутимия му и самоуверен тон.

– Да, сега си спомних. Взех си половин ден отпуск, за да огледам няколко къщи за продан. Не споменах на Шарлот, защото мислех да я изненадам.

Обяснението му прозвуча напълно правдиво, но Патрик усети напрежение в спокойния му глас. Не му повярва нито за миг.

– Бихте ли били по-конкретен. Кои къщи разгледахте?

Никлас се насили да се усмихне и изглежда, търсеше начин да спечели малко време.

– Трябва да си помисля. Не си спомням точно – заусуква го той.

– Едва ли има толкова много къщи за продан, че да не помните поне в кой квартал сте били?

Патрик продължи да го притиска с въпросите си и успя да го изнерви. Каквото и да е правил през въпросната сутрин, със сигурност не е бил на оглед на къщи.

Последва продължително мълчание. Без съмнение Никлас търсеше начин да намери спасение. Патрик забеляза как изведнъж силите му го напуснаха и той посърна. Може би най-сетне ще успеят да разберат нещо от него.

– Аз... – подхвана Никлас, но гласът му го подведе. – Не искам Шарлот да разбере – едва промълви той накрая.

– Не можем да ви обещаем нищо. Истината обикновено, рано или късно, излиза наяве, така че е по-добре да представите своята версия, вместо да я научаваме от другаде.

– Но как не разбирате. Ако Шарлот научи, това ще я съсипе...

Гласът му отново секна. И макар вече да се досещаше накъде бие Никлас, Патрик неволно изпита към него състрадание.

– Както вече казах, не мога да ви обещая.

Патрик изчакваше Никлас да преодолее страха си и да продължи. В съзнанието му изникна споменът за добрата мила Шарлот и съчувствието се смени с неприязън. Понякога се срамуваше заради принадлежността си към мъжкия пол.

– Аз... – Никлас се прокашля. – Имах среща.

– С кого? – попита Патрик, който беше изгубил надежда да привлече на помощ Ернст.

Обаче той вече беше отместил поглед от прозореца и наблюдаваше Никлас с нескрито любопитство.

– С Жанет Линд.

– Продавачката от магазина за подаръци в Галербакен? – уточни Патрик, а в паметта му изплува смътен образ на дребна, пълничка, тъмнокоса жена.

– Да. Това е Жанет. Ние... – той отново се поколеба. – Ние се срещаме от известно време.

– От колко време?

– Няколко месеца. Около три.

– Как успявате? – попита Патрик с искрен интерес.

Не можеше да разбере как хората намират време за изневери. И как се осмеляват, особено в такова малко градче като Фелбака, където стигаше някой да си остави колата за пет минути пред чужда къща, и мълвата веднага плъзваше.

– Понякога в обедната почивка, понякога казвах вкъщи, че ще закъснея. Друг път се извинявах със спешно посещение в дома на някой болен.

Патрик едва потискаше желанието си да го зашлеви, но в работата му нямаше място за емоционални изблици. Те бяха дошли тук, за да потвърдят алибито му.

– Значи, в понеделник взехте няколко часа почивка, за да се срещнете с... Жанет.

– Да – отвърна Никлас с пресипнал глас. – Казах, че след дълго отлагане ще посетя някои пациенти по домовете, но ако изникне нещо спешно, могат да ме намерят на мобилния.

– Но ние не можахме да се свържем. Опитахме се няколко пъти да позвъним чрез сестрата, но вие не отговаряхте.

– Забравих да го заредя. Батерията беше паднала, но аз не съм забелязал.

– В колко часа излязохте от кабинета си, за да се срещнете с любовницата си?

Последната дума подейства на Никлас така, сякаш някой го шибна по лицето, но той не възрази, а само разроши с пръсти косата си и каза уморено:

– Малко след девет и половина. От осем до девет имах час за телефонни консултации, а след това около половин час попълвах документи. Така че сигурно е било между девет и половина и десет без двайсет.

– А ние успяхме да се свържем с вас малко след един. Тогава ли се върнахте в поликлиниката?

Патрик се стараеше да говори спокойно, но не можеше да прогони мисълта, че Никлас е лежал в леглото с любовницата си, докато дъщеря му се е носела мъртва в морето. Откъдето и да го погледнеше човек, постъпката на Никлас Клинга беше отвратителна.

– Да, така е. Приемът на пациенти започваше в един, затова се върнах в един без петнайсет.

– Нали разбирате, че за да потвърдим думите ви, ще трябва да разговаряме с Жанет?

Никлас кимна покорно и отново повтори молбата си.

– Постарайте се да не намесвате Шарлот, това окончателно ще я съсипе.

„Трябваше да се замислиш по-рано“, помисли си Пат-рик, но реши да си замълчи. Никлас вероятно и сам си го бе повтарял през последните няколко дни.

Фелбака, 1924

Времето, когато изпитваше истинско удовлетворение и радост от работата си, му приличаше на отдавна преминал сън. Тежкият труд уби и последните остатъци от ентусиазъм и Андерш продължаваше да върши работата си механично. Капризите на Агнес нямаха край. Тя не се оправяше и с парите за разлика от жените на другите каменоделци, които намираха начин да свържат двата края, въпреки че хранеха многобройна челяд. Колкото и да спечелеше, всичко изтичаше като вода през пръстите ѝ и често му се налагаше да отива гладен на работа, защото не оставаха пари за насъщния. Въпреки това продължаваше да носи вкъщи всичко до последния грош, което не беше обичайно в работническите семейства. Покерът бе любимото развлечение на каменоделците. Играеха и вечер, и през почивните дни, и мъжете често се прибираха при жените си с унили физиономии и празни джобове. Жените отдавна се бяха примирили с този порок, а горчивината браздеше дълбоки бръчки по лицата им.

Сега и Андерш добре познаваше това чувство. Животът с Агнес, който доскоро изглеждаше прекрасна мечта, се оказа живо наказание. Единствената му вина беше, че я обича и я дари с дете, ала съдбата го наказваше така, сякаш бе извършил смъртен грях. Дори мисълта за бъдещата им рожба не можеше да го зарадва. Бременността ѝ се оказа доста тежка, а сега, когато краят вече наближаваше, стана още по-зле. От самото начало тя се оплакваше, че цялото тяло я боли, и отказваше да върши домакинската работа. Това означаваше, че той не само се трепеше от сутрин до вечер в каменоломната, но изпълняваше и задълженията на жена си. Тежеше му и отношението на останалите каменоделци, които ту му се присмиваха, ту го съжаляваха, че върши женската работа. Но той обикновено се чувстваше толкова преуморен, че нямаше сили дори да се засегне от думите им.

Въпреки всичко очакваше раждането на детето с нетърпение. Може би майчината обич ще накара Агнес да осъзнае, че светът не се върти около нея. Бъдещата им рожба веднага ще стане център на цялото им внимание и тя със сигурност ще се промени от тези нови преживявания. Андерш все още не можеше да повярва, че семейният им живот няма да потръгне. За него мъжката дума беше закон. И щом са сключили брачен съюз, нямат право да се разделят, колкото и да им е трудно.

Разбира се, той виждаше как живеят другите жени в бараката, които се съсипваха от работа, без да се вайкат. В тези мигове си мислеше, че съдбата е била несправедлива с него. Но в същото време съзнаваше, че сам се е поставил в това положение. Затова нямаше право да се оплаква.

Тръгна тежко по тясната пътечка към къщи. Днешният ден бе преминал също толкова монотонно както и миналите. Трябваше да изсича павета и го болеше рамото. Еднообразната работа натоварваше един-единствен мускул в тялото му. Стомахът му се свиваше от глад. Нямаше какво да си вземе за обяд. Добре, че съседът им Янсон се смили и му даде половината от сандвичите си, иначе трябваше да работи цял ден гладен. „Не – помисли си той. – От сега нататък сам ще разпределя заплатата си. Ще започне да пазарува, така или иначе, върши цялата домакинска работа. Самият той можеше да мине без храна, но нямаше да позволи детето му да гладува. Беше крайно време да въведе нови правила в домакинството.“

Андерш въздъхна и се спря, преди да отвори паянтовата врата и да влезе при жена си.

Зад стъклото на пропуска на дежурния Аника можеше да следи кой влиза и излиза. Днес беше спокойно. Всички с изключение на Мелберг бяха по задачи, а и никой от гражданите не се нуждаеше от спешна помощ. Но самата Аника беше затънала в работа. Оповестяването на случая в медиите предизвика много телефонни обаждания, но още не можеше да каже дали това ще помогне на следствието. Нито пък беше нейна работа. Просто записваше всички сигнали, включително името и телефонния номер на обаждащия се. След това щеше да предаде записите на водещия следовател, в случая на Патрик. Той щеше да стане щастлив получател на куп клюки и безпочвени обвинения, към което обикновено се свежда подобна информация.

Този случай събра повече обаждания от обикновено. Инцидентите с деца винаги предизвикваха силни емоции у хората, още повече че сега ставаше дума за убийство. За съжаление, получените сигнали създаваха доста непривлекателна картина на средностатистическото общество. Очевидно толерантното отношение към хомосексуалистите не бе успяло да се разпространи извън големите градове и много от обажданията бяха за подозрителни субекти, мъже с доказани или предполагаеми сексуални наклонности, различни от общоприетите. В повечето случаи аргументите им бяха до болка еднакви. Достатъчно беше някой да има по-особена професия и веднага го причисляваха към „един от онези перверзни типове“. Според жителите на малкото градче това стигаше, за да го обвинят в какви ли не грехове. Досега Аника получи множество сигнали за местния фризьор, за един от продавачите в цветарския магазин, за някакъв учител, който имал непростимата слабост към розовите ризи, и разбира се, за най-подозрителния от всички – един възпитател от детска градина. Аника получи общо десет обаждания по адрес на последния гореспоменат субект и ги отдели с въздишка. Понякога се чудеше дали в малките градчета времето не е спряло.

Следващото обаждане обаче се оказа по-различно. Жената на другия край на линията пожела да запази анонимност, но фактът, който съобщи на полицията, определено представляваше интерес. Аника се съсредоточи и записа внимателно всяка дума. Трябва да постави този сигнал на челно място. През тялото ѝ сякаш премина електрически ток, а нещо ѝ нашепна, че това ще изиграе решаваща роля за хода на следствието. Рядко ѝ се случваше да се окаже в центъра на събитията, които преобръщаха цялото разследване, и сега изпита удовлетворение. Може би беше преживяла точно такъв момент. Телефонът иззвъня отново. Още едно обаждане за продавача от магазина за цветя...

Арне мрачно подреди книгите с псалми по църковните пейки. Това задължение обикновено му носеше искрена радост, но не и днес. Поредната модерна измишльотина! Църковна служба в петък вечерта с музика, далеч не богоугодна. Весели и игриви трели – същинско богохулство! В черквата може да звучи музика само по време на неделната служба и при това главно псалми. В днешно време свирят какво ли не, а богомолците дори аплодират. Добре поне, че не бяха стигнали до такова безобразие като в Стрьомстад, където местният свещеник канеше ту един, ту друг популярен изпълнител. Тази вечер щяха да свирят само учениците от местното музикално училище, а не някои от онези стокхолмски нехранимайковци, които обикаляха страната с лекомислените си песнички, изпълнявани еднакво весело и в храма божи, и пред пияниците по парковете.

Все пак ще изпълнят няколко псалма, а Арне внимателно закачи номерата им на таблото вдясно от хора и отстъпи леко назад, за да се увери още веднъж, че всичко е наред. За него беше въпрос на чест всичко да е изрядно до последната подробност.

Ех, де да можеше да въведе подобен ред и сред хората. Светът щеше да е толкова по-добър. Ако поне понякога се вслушваха в думите му, вместо да измислят куп щуротии. Всичко е описано в Библията. До последния детайл, само трябва да се насилят да я прочетат.

Огорчението, че не успя да стане свещеник, отново обзе душата му. Арне се огледа внимателно наоколо и като се увери, че е съвсем сам, отвори вратата, която водеше към олтара, и тържествено пристъпи напред. Вдигна поглед към изтерзаното и покрито с рани тяло на Исус, разпънато на кръста. Това бе смисълът на живота му. Да склони глава пред кървящите рани и трънения венец на главата на Исус. Арне се обърна и огледа празните църковни пейки. Представи си как се изпълват с хора – неговото паство. Вдигна несигурно ръце, а колебливият му глас отекна наоколо:

– Нека божията светлина освети пътя ви.

Видя, как думите му проникват в душите на хората. Как те отварят сърцата си за благословията му и го гледат със светнали лица. Арне свали бавно ръце и погледна към амвона. Никога преди не би посмял да се изкачи на него, но днес имаше чувството, че Светият дух го изпълни със сили. Ако баща му не бе застанал на пътя му, днес би се изправил там, извисен над главите на миряните, да проповядва словото божие.

Арне направи няколко крачки към амвона, но в мига, в който стъпи на първото стъпало, чу тежката църковна врата да се отваря. Отдръпна крака си и се върна към задълженията си на клисар. Горчивината гореше гърдите му като сяра.

Магазинът за подаръци работеше само през лятото и по големите празници, затова решиха да потърсят Жанет на другото ѝ работно място, където тя прекарваше останалите девет месеца от годината. Беше сервитьорка в един от малките обедни ресторанти в Гребестад. Щом прекрачиха прага, Патрик усети как коремът му закъркори от глад. Още беше много рано и заведението беше празно. Една млада жена подреждаше масите за обяд.

– Жанет Линд?

Тя вдигна глава и кимна.

– Да, аз съм.

– Патрик Хедстрьом и Ернст Лундгрен. Ние сме от полицията в Танумсхеде. Бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

Жанет кимна и сведе поглед. Трябваше да е съвсем заб-лудена, за да не разбере за какво са дошли.

– Искате ли кафе? – попита тя и двамата кимнаха зарадвани.

Патрик успя да я разгледа, докато тя отиваше към кафеварката. Жените от този тип му бяха добре познати. Дребничка, тъмнокоса и леко закръглена. С големи кафяви очи и буйна коса до раменете. Със сигурност е била най-красивата в класа, ако не и във випуска, радваща се на популярност и винаги до някое от по-големите готини момчета. Последният учебен ден слагаше край на бляскавите успехи на тези момичета, но те обикновено не напускаха родния си край, където все още хората помнеха звездното им минало. Беше им ясно, че не могат да се мерят с красавиците от големия град. Патрик прецени, че Жанет е доста по-млада от него, а следователно и от Никлас. Може би беше към двайсет и пет.

Сервира им кафето и тръсна леко косата си, преди да седне на масата при тях. Сигурно беше упражнявала този жест многократно пред огледалото в тийнейджърските си години. И Патрик не можеше да не признае, че го беше усвоила до съвършенство.

– Shoot, нали така обикновено казват в американските филми.

Жанет се усмихна кисело и с присвити очи погледна Патрик.

Той с нежелание си призна, че разбира Никлас. И той самият бе прекарал години наред в блянове по красавиците на випуска. Това не се забравя. Не че би имал шанс с някоя от тях: висок, кльощав и отличник на всичкото отгоре – вписваше се идеално в отбора на посредствените и само от разстояние можеше да се възхищава на яките момчета, които бягаха от часа по математика, за да изпушат по някоя и друга цигара. Сега познаваше повечето от тях – бяха му един вид клиентела, а изтрезвителят постепенно се превърна във втори дом за мнозина.

– Току-що разговаряхме с Никлас Клинга и... – Патрик се поколеба, – и той спомена името ви.

– Аха, така значи – възкликна Жанет, очевидно без да се смущава от обстоятелствата, при които е споменавано името ѝ.

Тя продължи да наблюдава Патрик спокойно, изчаквайки го да продължи.

– Да, той твърди, че сте били заедно в понеделник сут-ринта, вярно ли е?

Тя повтори отработения си жест, тръсна още веднъж косата си и кимна.

– Да, вярно е. Бяхме вкъщи. В понеделник почивах.

– В колко часа Никлас дойде у вас?

Жанет се замисли, сведе поглед, разглеждайки ноктите си – дълги, с красив маникюр, и Патрик дори се зачуди как може да се работи с такива нокти.

– Някъде към девет и половина, струва ми се. Впрочем не! Сигурна съм, защото бях нагласила будилника за девет и петнайсет и още се къпех, когато Никлас дойде.

Жанет се изкиска и на Патрик му стана крайно неприятно. Представи си Шарлот, Сара и Албин, но очевидно мисълта за тях не обременяваше съзнанието ѝ.

– И колко време прекара при вас?

– Обядвахме към дванайсет, той трябваше да се върне на работа в един и си тръгна оттук към един без двайсет. Аз живея наблизо.

Тя отново изхихика и Патрик едва успя да прикрие неприязънта си. Ернст очевидно не изпитваше подобни чувства към Жанет. Дори напротив, колкото повече я гледаше, толкова по-сладострастен ставаше погледът му.

– През цялото време ли беше у вас? Дали не е излизал по някаква работа?

– Не – отговори тя спокойно. – Уверявам ви, че не е излизал.

Патрик погледна към Ернст и попита:

– Искаш ли да добавиш нещо?

Той поклати глава и Патрик прибра бележника си.

– Сигурно ще трябва да ви зададем още въпроси, но засега това е всичко.

– Добре, надявам се, че съм могла да ви помогна – каза Жанет и се изправи.

През цялото време не спомена нито дума за смъртта на дъщерята на любовника си. За това, че детето е било убито, докато тя се е търкаляла в леглото с баща му. Липсата на каквато и да било съпричастност изглеждаше зловеща.

– О, да, разбира се – отсече Патрик и свали якето си от облегалката на стола.

Преди да излязат, той се обърна и я видя да подрежда масите. Тананикаше си някаква мелодия, но не успя да чуе каква.

Шарлот обикаляше приземния етаж, където живееха през последните месеци. Мъчителната болка в сърцето не ѝ даваше покой. Съвестта я гризеше, че е оставила Албин на грижите на майка си, но в скръбта ѝ нямаше място за него. В усмивката и в сините му очи виждаше единствено Сара. Толкова много приличаше на нея като малка. Болеше я да усеща плахостта и несигурността му. Сякаш Сара беше попила енергията, предназначена за двете деца. Но Шарлот знаеше истинската причина. Тайната я глождеше отвътре. Тя обаче се надяваше, че всичко някак ще се нареди.

Съжаляваше, че вчера сподели съмненията си с Ерика. Сега те с Никлас ще се помирят и сближат, а нейната подозрителност само влошава нещата. Тя виждаше, че и той страда, и ако тази трагедия не им помогне да преоткрият своята близост, с тяхното семейство е свършено.

След като се освободи от унеса на успокоителните лекарства, започна да се надява, че Никлас ще се промени, че ще стане нежен, грижовен и обичлив съпруг. Преди виждаше у него проблясъци на подобни чувства и затова го обичаше. Сега мечтаеше само за едно – да се опре на него, да му позволи да се прояви като по-силния от двамата. Но това така и не се случи. Никлас се затвори още повече в себе си, бързаше да се върне на работа, изостави я сама сред руините на разбития им живот.

Шарлот изведнъж се наведе и се спря като закована. Беше помолила Никлас да прибере всичките вещи на Сара и той отдели цяла сутрин, за да ги подреди в кашони и да ги качи на тавана. Но явно беше пропуснал нещо. Старото мече на Сара се подаваше изпод леглото. Именно него бе настъпила Шарлот. Тя го вдигна внимателно и седна на леглото, за да не се строполи на пода. Козинката му ѝ се стори сплъстена. Сара не ѝ позволяваше да го изпере и сега то ѝ приличаше на уличен побойник. Дори излъчваше някаква странна миризма. Сигурно не би я премахнала нито пералната машина, нито уханието на перилния препарат „Ариел“. Едното му око липсваше и Шарлот напипа стърчащите на мястото му конци. От два часа не беше плакала – това ѝ се случваше за първи път, откакто полицаите ѝ съобщиха за смъртта на Сара. Усети как плачът се надига в гърлото ѝ. Тя притисна мечето до себе си, легна на леглото и се разрида.

– Няма да повярвате – каза Педерсен по телефона. – За първи път в световната история получихме лабораторните анализи по-рано от уречения срок.

– Почакай само да отбия встрани – каза Патрик и се огледа за подходящо място.

Ернст му посочи тесен горски път от тяхната страна на шосето и Патрик вкара колата там.

– Сега вече не представлявам опасност за другите шофьори. Е, какви са резултатите? – попита той някак апатично.

Сигурно са успели да установят какво е яла Сара на закуска. Що се отнася до водата в дробовете ѝ, той вече беше се консултирал и за свое най-голямо съжаление, научи, че едва ли може да се установи марката на сапуна. Тъкмо това потвърди и Педерсен.

– Както ви казах и преди, водата в дробовете ѝ е сладка, а химичният анализ показва, че е от водопровода на Фелбака. За съжаление, не са успели да определят марката на сапуна.

– Мда, това не ни помага особено – въздъхна Патрик недоволно и усети как нещата отново му се изплъзват от ръцете.

– Не и това, което се отнася до находката в дробовете – произнесе Педерсен някак загадъчно.

Патрик се напрегна.

– Има ли още нещо?

– Да, но не знам какво означава – отвърна съдебният лекар. – Анализът на съдържанието на стомаха потвърждава описаната от семейството закуска, но – Педерсен направи кратка пауза, а Патрик едва не извика от нетърпение – са открили нещо странно. Изглежда, момичето се е нагълтало с пепел.

– Пепел? – изненада се Патрик.

– Да – потвърди Педерсен, – и тъй като е намерена в стомаха, от лабораторията са решили да тестват още веднъж водата от дробовете ѝ и открили и там малки количества пепел. Както знаеш, първоначалният анализ не показа нищо подобно.

– Но как се е нагълтала с пепел? – попита Патрик и забеляза с крайчеца на окото си как Ернст подскочи и се вторачи в него.

– Не можем да кажем нищо определено, но след като прегледах повторно протокола от аутопсията и лабораторните анализи, стигнах до извода, че пепелта е вкарана насилствено през устата. Открихме малки количества дори в гърлото и устата ѝ, макар че водата вероятно е отмила по-голямата част.

Патрик не каза нищо, но в главата му се завъртяха рой мисли. Защо му бе на някого да кара момичето да яде пепел? Опита се да се съсредоточи и да помисли има ли други въпроси.

– Как е попаднала пепелта в дробовете, ако са я накарали да я гълта?

– Моята хипотеза е, че част от пепелта е влязла в кривото гърло, когато са я накарали да гълта. Ако по това време Сара е била във ваната, е възможно малко количество да се е изсипало във водата и да е навлязло в дробовете на момичето при удавянето.

Кошмарната сцена възникна в съзнанието на Патрик. Представи си как Сара седи във ваната, докато някаква непоз-ната страшна фигура ѝ тика шепа пепел в устата, а след това затиска носа и устата ѝ, за да я накара да преглътне. После същите ръце натискат главата ѝ под водата, докато отдолу не спрат да се издигат мехурчета въздух и тялото не се отпусне.

Откъм гората се чу някакво шумолене и прекъсна тягостното мълчание. Патрик попита тихо Педересен:

– Бихте ли изпратили резултатите по факса?

– Вече ги изпратих. От лабораторията ще направят някои допълнителни анализи на пепелта с надеждата да открият нещо полезно за разследването. Казаха, че са искали да ни съобщят резултатите колкото се може по-бързо, затова решили да не чакат последните изследвания.

– Правилно. А кога ще могат да кажат повече за пепелта?

– В средата на следващата седмица, най-вероятно – каза Педерсен и добави: – Как върви? Напредвате ли?

Бе доста необичайно съдебният лекар да разпитва за хода на разследването, но Патрик не се изненада. Смъртта на Сара развълнува мнозина, дори и най-коравосърдечните. Замисли се за секунда, преди да отговори.

– Страхувам се, че не. Ако трябва да съм напълно честен, не разполагаме с много. Надявам се това, което ми казахте, да пораздвижи нещата. Засега не зная как, но резултатите от анализа са толкова странни, че ще повлияят на следствието.

– Да се надяваме – окуражи го Педерсен.

След като Патрик и Ернст обсъдиха чутото, в колата отново настъпи тишина. Отвън храстите продължаваха да шумолят. Патрик дори си помисли дали срещу тях няма да изскочи някой лос, но вероятно сред рижите есенни листа играеха птички или катерички.

– Не мислиш ли, че е време да огледаме банята на семейство Флорин?

– Не трябваше ли да го сторим отдавна? – попита Ернст.

– Може би – отвърна Патрик ядосано, съзнавайки, че колегата му е прав. – Но не го сторихме. По-добре късно, отколкото никога.

Ернст премълча. Патрик извади мобилния си телефон и се обади, за да осигури заповед за обиск и да извика техниците от Удевала. В ушите му още звучаха думите на Ернст, докато се опитваше да ускори процедурата. Обещаха му да дойдат още същия следобед.

Патрик с въздишка запали колата и даде заден ход. Не можеше да спре да си мисли за пепел. И смърт.

Фелбака, 1924

Мразеше живота си. Дори повече отколкото предполагаше, когато се преселваше в новата си къща. И в най-необузданата си фантазия Агнес не би могла да си представи такава бедност и мизерия. Не стига това, но и тялото ѝ се изду като балон и я караше да се чувства грозна и тромава. В летните жеги постоянно се потеше, а добре поддържаната ѝ коса сега висеше на сплъстени кичури. Най-силно мечтаеше съществото, което я накара да се превърне в подобно отблъскващо чудовище, да напусне тялото ѝ. Но в същото време мисълта за раждането я изпълваше с ужас.

Съвместният живот с Андерш също беше истинско мъчение. Същински мухльо! Все я гледаше с кучешки поглед и просеше внимание. Знаеше, че другите жени я презират, защото за разлика от тях не прекарваше времето си в чистене на гнусното си жилище и обгрижване на неблагодарния си мъж. Как изобщо можеха да очакват да се държи като тях? Тя беше нещо повече, момиче от сой с изискани обноски. Странно би било, ако Андерш поиска от нея да пълзи на четири крака по дървения под с парцал в ръка или пък да тича до каменоломната да му носи обяд. Той още имаше наглостта да я кори, че не умее да харчи разумно мизерната му заплата. Състоянието ѝ не позволяваше да се натоварва, а и всеки път щом отидеше до магазина, ѝ се приискваше да си хапне нещо сладичко. Това не беше причина да вдига олелия, че е похарчила парите за сладкиши, вместо да пести за масло или брашно.

Агнес въздъхна и вдигна подпухналите си крака на табуретката пред себе си. Колко вечери бе прекарала тук, пред единственото малко прозорче, унесена в мечти за друг живот. Ако баща ѝ не беше такъв инат. Понякога си мислеше дали да не отиде в Стрьомстад, да се хвърли на колене пред него и да го помоли да се смили над нея. Ако знаеше, че има най-малък шанс за успех, отдавна би го направила. Но тя познаваше толкова добре баща си и чувстваше, че не си струва дори да опитва. Трябваше да измисли друг начин да се измъкне от калта, а докато се появи подходящ случай, търпеливо да чака.

Чу приближаващи стъпки. С въздишка разбра, че Андерш се прибира. Ако си въобразява, че на масата го чака вечеря, дълбоко се лъже. Като си помисли на какви болки и страдания е подложена, носейки бъдещото му дете, той би трябвало да ѝ сготви вечеря. Не че вкъщи имаше нещо за ядене. Парите свършиха още първата седмица, а до следващата заплата оставаха цели седем дни. Но нали беше толкова близък със семейство Янсон от съседната стая, можеше да иде да поиска комат хляб и малко продукти за супа.

– Добър вечер, Агнес – поздрави я Андерш, влизайки.

Макар да бяха женени вече от половин година, той все още не можеше да почувства жилището им като свой дом и сега се спря объркан на прага.

– Добър вечер – изсумтя Агнес и се намръщи при вида на прашните му дрехи. – Толкова мръсотия влачиш всеки път. Поне можеш да се събуеш.

Андерш послушно свали обувките си и ги остави зад вратата в коридора.

– Има ли нещо за ядене? – попита той, а Агнес опули очи, сякаш от устните му се откъсна най-страшна ругатня.

– Да не би да ти приличам на жена, която да стои до печката и да ти готви? Едва се държа на краката си, а ти искаш яденето да те чака на масата, когато се прибереш. А и с какви пари да го купя? Мизерните грошове, които носиш вкъщи, не стигат, за да се храним по човешки, а сега вече нямаме нито едно йоре. На всичкото отгоре въшливият търговец отказва да ни дава на кредит.

При споменаването на думата „кредит“ Андерш се намръщи. Мразеше да взема заеми, но през тази половин година, откакто живееха заедно, Агнес постоянно го правеше.

– Мислех да поговорим за това...

Андерш замълча и Агнес веднага усети приближаващата неприятност. Такова начало не обещаваше нищо добро.

Андерш продължи:

– Мисля, че е най-добре от сега нататък аз да се разпореждам с парите.

Дори не я погледна в очите, като ѝ го каза, а в гърдите ѝ се надигна истинска ярост. Какво е намислил? Нима ще ѝ отнеме и последната радост в живота?

Без да осъзнава приближаващата буря, Андерш каза:

– И сега ти е трудно да ходиш до магазина, а след като се роди детето, съвсем няма да можеш да се откъснеш от къщи. Затова е най-добре аз да се грижа за покупките.

Агнес толкова се вбеси, че загуби дар слово, но бързо се окопити и му каза всичко, което мислеше за това решение. Видя го как се гърчи от срам, че цялата барака чува обидните ѝ думи, но това не я интересуваше. Нямаше значение какво мислят кокошките за нея, важно беше да даде на Андерш да разбере какво мисли тя за него.

Но за нейно учудване въпреки крясъците ѝ, той не отстъпи. За първи път настоя на своето и я остави да се навика. А когато най-сетне тя се видя принудена да направи пауза, за да си поеме дъх, го чу да казва спокойно, че може да крещи, докато не прегракне, но това няма да промени нищо.

Агнес усети как дишането и пулсът ѝ се учестиха, как ѝ причерня от яд. Баща ѝ винаги отстъпваше, когато я видеше да се задъхва от плач, но Андерш продължи да я гледа спокойно, без дори да направи опит да я успокои. В следващия миг силна болка преряза корема ѝ и тя замълча ужасена. Искаше ѝ се да си отиде вкъщи, при татко.

Сърцето на Моника се сви от ужас.

– Значи, са идвали от полицията?

Морган кимна, без да откъсва поглед от екрана. Майка му знаеше, че е дошла в неподходящ момент. Сега беше време за работа и не биваше никой да го прекъсва. Въпреки това тя не можа да се въздържи. Започна притеснено да пристъпва от крак на крак. Изпита желание да го хване за раменете и да го разтърси, да го накара да ѝ разкаже всичко, без да му задава безброй уточняващи въпроси, но знаеше, че е безполезно. Трябваше да прояви търпение както обикновено.

– Какво искаха?

Морган отново отговори, без да сваля очи от екрана, а пръстите му продължиха да бягат бързо по клавиатурата.

– Питаха за умрялото момиче.

Сърцето ѝ буквално прескочи няколко удара. Попита го с пресипнал глас:

– Какво точно?

– Дали съм я видял онази сутрин.

– А ти видя ли я?

– Какво да съм видял? – отвърна Морган отнесено.

– Видя ли я?

Синът ѝ пренебрегна въпроса.

– Защо си дошла сега? Нали знаеш, че работя. Обикновено ме посещаваш, когато почивам.

Силният му креслив глас не прозвуча гневно, той просто констатираше факта. Майка му не беше спазила дневния режим, беше нарушила ритъма му на работа и затова той беше толкова учуден. Но тя нямаше търпение да разбере всичко.

– Видя ли я, когато излезе?

– Да, видях я, когато излезе. Казах и на полицаите. Отговорих на всичките им въпроси. Макар че и те нарушиха режима ми.

Морган най-накрая се обърна към майка си и се вгледа в нея с интелигентния си, но някак странен поглед. Очите му никога не променяха израза си, в тях нямаше чувство. Поне откакто се научи да контролира поведението си. Като малък често му се случваше да изпадне в ярост от безсилие, когато не можеше да направи нещо или да вземе решение. Например когато не знаеше в кой ден да се изкъпе или какво да си поиска за вечеря. С времето и двамата се научиха. Сега ежедневието му беше монотонно и предопределено, без да му се налага да се колебае в избора си. Вземаше душ през ден, ядеше винаги едно и също за закуска и обяд, а за вечеря имаше четири различни ястия, които се редуваха. Работата му също се превърна в спасение за него. Справяше се отлично с нея, тя му даваше възможност да прилага високоразвития си интелект и в същото време съответстваше на специфичния му проблем.

Моника много рядко нарушаваше дневния му режим. Дори не си спомняше кога е било за последен път. Но сега, щом така или иначе, вече беше тук, трябваше да продължи разговора.

Тръгна по една от пътеките между списанията и седна на леглото.

– Не искам да говориш с тях в мое отсъствие.

Морган кимна. Обърна се към майка си, като седна с лице към облегалката на стола и скръсти ръце върху нея.

– Мислиш ли, че ще ми позволят да я видя, ако ги помоля?

– Кого да видиш? – попита Моника учудено.

– Сара.

– Какви глупости ти идват в главата! – възкликна тя и ѝ се стори, че стаята се завъртя пред очите ѝ. Напрежението от последните дни я изкара от равновесие, а от въпроса на Морган тя загуби самообладание. – Защо искаш да я видиш?

Не можа да скрие яда си, но синът ѝ както обикновено не реагира. Дори не беше сигурна дали е разбрал, че е сърдита.

– За да видя как изглежда – спокойно отговори той.

– Защо ти трябва? – почти изкрещя Моника и несъзнателно сви юмруци.

Обзе я силен страх, а всяка следваща негова дума я приближаваше все повече към страшната черна пропаст.

– За да видя лицето на смъртта – каза Морган, без да откъсва поглед от нея.

Моника усети, че се задъхва, стори ѝ се, че стените на къщата надвисват над нея. Не можеше да издържи нито секунда повече. Трябваше ѝ глътка въздух.

Без да пророни нито дума, тя скочи, втурна се към вратата и я тръшна след себе си. Пое си дълбоко дъх, а мразовитият въздух опари гърлото ѝ. След малко пулсът ѝ се успокои.

Моника предпазливо надникна през прозореца. Морган отново седеше с лице към компютъра. Пръстите му бягаха бързо по клавишите. Майка му буквално притисна лице до стъклото и впи поглед в тила му. Обичаше го толкова силно, до болка.

Най-много от всичко обичаше да чисти. Останалите в семейството твърдяха, че това е мания, но нея не я интересуваше. Само да не ѝ се бъркат и да не се опитват да ѝ помагат.

Лилиан започна както обикновено от кухнята. Всеки ден повтаряше една и съща процедура. Бършеше всички повърхности със сух парцал, после пускаше прахосмукачката и миеше пода, а веднъж седмично изпразваше чекмеджета и шкафове, за да ги избърше отвътре. След като приключеше с кухнята, продължаваше в коридора, дневната и верандата. Не можеше да почисти само малката гостна на първия етаж, където спеше Албин. Щеше да се заеме с нея по-късно.

Лилиан помъкна прахосмукачката нагоре по стълбите. Стиг искаше да ѝ купи друга, по-малка, но тя категорично отказа. Тази ѝ служеше вярно вече петнайсет години и все още беше като нова. Не може да се сравнява с модерните боклуци, които се разваляха на всеки три месеца. Но наистина беше и доста тежичка. Лилиан се изкачи задъхана до втория етаж. Стиг беше буден и се обърна към нея.

– Преуморяваш се – прошепна той.

– По-добре така, отколкото да седя със скръстени ръце.

Това беше обичайният им разговор. Стиг я молеше да не се преуморява, а тя му отвръщаше с някоя бодра реплика. Щеше да запее друга песен, ако Лилиан остави на другите да се грижат за чистотата. Без нея щяха да затънат в мръсотия. На всички им беше ясно, че тя поддържа огъня в домашното огнище. Биха могли поне понякога да проявят малко благодарност. Но вместо това непрекъснато ѝ мърморят да не се претоварва. Лилиан усети как старото, добре познато раздразнение се надига в гърдите ѝ. Влезе при Стиг и забеляза, че днес бе по-бледен от обикновено.

– Днес не изглеждаш много добре – каза тя и повдигна леко главата му, за да издърпа възглавницата. Поотупа я малко и отново я върна на мястото ѝ.

– Да, днес не ми е ден.

– Къде те боли най-много? – попита Лилиан и седна на ръба на леглото.

– Навсякъде – отвърна Стиг уморено и се опита да се усмихне.

– Не можеш ли да кажеш по-точно – попита раздразнено тя и го погледна изчаквателно.

Пръстите ѝ зашариха по одеялото му, разглаждайки гънките.

– Коремът – каза Стиг. – Болката ме яде отвътре, ту по-слабо, ту по-силно.

– Трябва довечера Никлас да те прегледа. Не можем да те оставим да лежиш така!

– Само не ме пращайте в болница – замоли се Стиг и дори замаха с ръце.

– Това зависи от Никлас, а не от теб – Лилиан отскуба две пухчета от одеялото и огледа внимателно стаята. – Къде е подносът със закуската?

Стиг посочи към пода. Лилиан се наведе, за да го види.

– Не си ял нищо – намръщи се недоволно тя.

– Не ми се ядеше.

– Ако не се храниш, никога няма да се оправиш. Ще сляза да ти приготвя доматена супа. Трябва да се подсилиш.

Стиг само кимна. Беше безсмислено да спори с нея, когато е в такова настроение.

Токчетата ѝ затропаха нервно надолу по стъпалата. Всичко беше на нейния гръб.

Когато Мартин и Йоста се върнаха в участъка, в стаичката на дежурния нямаше никого. Сигурно Аника беше излязла на обяд. Мартин видя на бюрото ѝ купчина бележки с нейния почерк: вероятно първите записи по сигналите на гражданите.

– Смяташ ли да обядваш? – попита Йоста.

– Не още. Може би към дванайсет?

– Дотогава ще пукна от глад, но не ми се яде сам.

– Значи, се разбрахме – промърмори Мартин и влезе в кабинета си. Докато пътуваха насам, му хрумна нещо. Отвори телефонния указател и намери нужния номер. – Търся Ева Нестлер – каза той на телефонистката, но линията беше заета и се наложи да чака.

Както обикновено, в слушалката прозвуча някаква елементарна мелодия, която след малко дори започна да му харесва. Мартин погледна часовника си: чакаше вече петнайсет минути. Реши да почака още пет и да се обади по-късно. Но в този миг от другата страна чу глас.

– Ева Нестлер.

– Здравейте, казвам се Мартин Молин. Не знам дали ме помните. Срещахме се преди няколко месеца във връзка с едно разследване за сексуален тормоз над дете. Обаждам ви се от полицейския участък на Танумсхеде – побърза да добави той.

– А, да. Вие работите заедно с Патрик Хедстрьом – спомни си Ева. – Точно така. Преди поддържах контакт с Патрик, но и с вас сме се срещали.

Последва кратко мълчание.

– С какво мога да ви помогна?

– Запозната ли сте със синдрома на Аспергер?

– Да, познавам тази диагноза.

– Имаме един човек... – започна Мартин, без да знае как да се изрази. Морган не беше заподозрян, по-скоро представляваше интерес за разследването. Замисли се и продължи: – В момента работим по един случай и ми е нужна повече информация за този синдром. Бихте ли могли да ми помогнете?

– Да вииидим – проточи Ева. – Ще ми трябва малко време да опресня знанията си. – Мартин чу как тя прелиства някакви страници, сигурно преглеждаше бележника си. – Днес си освободих един час след обедната почивка, за да си свърша някоя работа, но щом полицията има нужда... – Ева продължи да разлиства. – Иначе до вторник нямам нито една свободна минута.

– Колкото по-рано, толкова по-добре – побърза да се съгласи Мартин.

Всъщност се надяваше да получи информацията по телефона, но не му пречеше да отиде и до Стрьомстад.

– Тогава да се видим след около четирийсет и пет минути?

– Добре – потвърди Мартин. После му хрумна да попита: – Да купя ли нещо за обяд?

– Да, защо не? Един вид бонус, дето плащам данъци. Шегувам се – побърза да добави тя, притеснена, че полицаят може да я разбере погрешно.

– Няма страшно – засмя се Мартин. – Имате ли някакви предпочитания относно храната, която ще платя с парите на данъкоплатците?

– Нека да е нещо по-леко. За предпочитане салата. Повечето хора пазят диета преди лятото, но аз съм все наопаки. Искам да се вталя за зимата.

– Значи, салата – каза Мартин и приключи разговора.

Взе якето си и преди да излезе, мина през стаята на Йоста.

– Слушай, ще трябва да отменим обяда. Заминавам за Стрьомстад, за да поговоря с Ева Нестлер, психоложката, която ни консултира. – Йоста направи такава физиономия, че Мартин побърза да добави: – Разбира се, ако искаш, можеш да дойдеш с мен.

Йоста се подвоуми дали да не приеме предложението, но в това време навън се изля такъв пороен дъжд, че той поклати глава.

– Не, в никакъв случай. Ще си остана тук. Ще се обадя на Патрик и Ернст да ми донесат нещо за хапване.

– Добре, както искаш. Аз ще тръгвам тогава.

Йоста вече се беше обърнал гърбом и дори не му отговори. Мартин се поколеба за миг на изхода, но вдигна яката на якето си и се затича към колата. Измокри се до кости, макар че тя беше съвсем наблизо.

След половин час вече паркираше на крайбрежната улица на няколко крачки от работата на Ева. Офисът ѝ се намираше в сградата на полицейското управление на Стрьомстад. Мартин си помисли, че имат много общи неща в работата. На полицаите все по-често им се налагаше да прибягват до услугите на психолог, например в случаите на телесно насилие, когато жертвите се нуждаеха от професионална помощ след приключване на разследването. В общината нямаше други психолози, освен Ева и тя се ползваше с репутацията на много квалифициран специалист. Патрик говореше за нея със суперлативи и Мартин се надяваше тя да успее да му помогне.

Всъщност не беше съвсем сигурен защо я потърси. Морган не беше заподозрян, но странното му поведение толкова го впечатли, че поиска да научи повече. За първи път чуваше за синдрома на Аспергер, а едва ли щеше да му навреди да обогати познанията си.

Изтръска якето си, преди да го закачи в гардероба. Ризата му също бе мокра и той трепереше от студ. В найлонова торбичка носеше две салати от кафене „Кафедопет“.

Секретарката в приемната очевидно беше предупредена за идването му, защото веднага му кимна и му посочи вратата с табелката на Ева Нестлер. Мартин почука учтиво и отвътре го поканиха да влезе.

– Здравейте, направо долетяхте. – Ева погледна часовника си. – Надявам се да не сте превишили разрешената скорост.

Погледна го строго, а полицаят се разсмя.

– Не се безпокойте. Освен това знам, че полицаите са заети днес на друго място – прошепна той заговорнически и ѝ намигна.

Спомни си, че тази жена му хареса още при първата им среща. Имаше дарбата да накара всекиго да се отпусне в нейно присъствие. Това беше ценно качество при нейната професия.

Мартин остави обяда им на малката масичка.

– Надявам се да не съм сбъркал със салатата със скариди.

– Да, чудесен избор – успокои го Ева, стана от бюрото и седна на един от четирите стола край масичката. – Всъщност защо се залъгвам – продължи тя, докато изсипваше малкото бурканче сос върху салатата. – Като се има предвид колко е калоричен този сос, спокойно можех да изям един хамбургер. От психологическа гледна точка, разбира се, салатата се възприема като по-полезна храна. Така ще имам оправдание да си хапна някой сладкиш довечера.

И тя се разсмя толкова силно, че гърдите ѝ се разлюляха.

От закръглената ѝ фигура личеше, че очевидно си позволява доста неща, но в същото време беше стилно облечена, а побелялата ѝ коса беше късо подстригана и подредена в прическа, която беше и модерна, и прилягаше на възрастта ѝ.

– Значи, искате да знаете повече за синдрома на Аспергер?

– Да, днес за първи път чух за това понятие и то силно ме заинтригува – обясни Мартин и набоде на вилицата си една скарида.

– Да, диагнозата ми е позната, но никога не съм работила с подобни пациенти, затова ми се наложи да попрочета малко, преди да дойдете. Кажете ми какво по-конкретно ви интересува. Иначе мога да ви говоря с часове.

– Ами – Мартин се замисли – можете ли да ми обясните накратко какви са характерните симптоми. Как разбирате, че става дума именно за това?

– Първо, тази диагноза е сравнително нова. Появи се за първи път преди петнайсетина години, но има много документирани случаи от доста по-рано. Носи името си от Ханс Аспергер. Мнозина учени смятат, че самият той е страдал от същия функционален проблем.

Мартин кимна и я остави да продължи.

– Става дума за разновидност на аутизъм, но с нормален или висок коефициент на интелигентност.

Точно както му беше казал и Морган.

Ева продължи:

– Трудността при диагностицирането на синдрома на Аспергер идва оттам, че симптомите се проявяват различно у всеки и се разделят на много подгрупи. Някои хора се затварят в себе си, което е по-характерно за класическия аутизъм, докато други са изключително активни. Затова заболяването се открива доста късно. Родителите понякога се притесняват, че детето им се държи странно, без обаче да могат да опишат конкретния проблем. А децата с този синдром, както вече ви казах, се различават силно едно от друго. Някои от тях проговарят твърде рано, други твърде късно, същото се отнася и за прохождането, и за почти всички останали етапи на развитието. Обикновено проблемите им проличават ясно едва след като тръгнат на училище, но често ги диагностицират погрешно с АДХД.

– В какво се изразяват проблемите им тогава?

Мартин дотолкова се впечатли от думите ѝ, че дори заб-рави за салатата. Преди да кандидатства за полицейската академия, се колебаеше дали да не запише психология и сега понякога се питаше дали изборът му не се оказа погрешен. Нищо не можеше да събуди интереса му така, както човешката психика и свързаните с нея заболявания.

– Най-яркият пример са трудностите в общуването. Поведението на тези деца винаги се отличава от това на останалите, сякаш не разбират общоприетите правила. Повечето от тях са неспособни да лъжат и винаги казват каквото мислят, което води до усложнения. Освен това те са изключително егоцентрични. Трудно възприемат чуждите чувства и преживявания и се интересуват само от собствените си нужди. Обикновено не изпитват необходимост от общуване. Ако им се случи да се заиграят с други деца, винаги искат да командват или пък напълно се подчиняват на волята на другите, което е по-характерно за момичетата. Друг ярък симптом е развитието на някакъв специален интерес, който напълно ги поглъща. Хората, които страдат от Аспергер, имат изключителен усет за детайлите и обикновено научават всичко от любимата си област. В началото може да привлекат вниманието на възрастните с богатите си познания, но интересите им са толкова ограничени и маниакални, че накрая околните започват да изпитват отегчение. В училищна възраст започват да се проявяват ясно изразени натрапчиви мисли и действия. Някои неща могат да вършат само по строго определен начин и принуждават околните да следват правилата им.

– А що се отнася до езика? – попита Мартин, като си спомни странния начин, по който се изразяваше Морган.

– Да, езикът също е важен индикатор. – Ева изгреба и последните остатъци от салатата, преди да продължи. – Това е една от най-големите трудности, които хората със синдрома на Аспергер срещат в ежедневието си. Когато общуваме, обикновено използваме много повече изразни средства от думите, като например езика на тялото, мимиката на лицето, мелодиката на изреченията. Поставяме интонационни акценти, използваме метафори и сравнения. Всичко това представлява трудност за носителите на синдрома на Аспергер. Да вземем например израза „този път може да прескочим кафето“. Те ще го възприемат напълно буквално. Дори не могат да забележат, че собствената им реч се различава от речта на другите хора. Затова говорят или много тихо, почти шепнешком, или много силно, дори крещят. Освен това речта им звучи еднообразно и монотонно.

Мартин си помисли, че начинът на говорене на Морган съответства на това описание.

– Човекът, когото срещнах, се движеше някак странно. И това ли е често срещано явление?

– Да, това е друг ярък симптом. Движенията им може да са тромави, сковани, резки или твърде детайлни. Или стереотипни.

Забеляза, че Мартин не я разбра, и поясни.

– Стереотипни са движенията, които постоянно се повтарят, например махане с ръка.

– Постоянно ли имат проблеми с движенията?

Мартин си спомни как ловко бягаха пръстите на Морган по клавиатурата.

– Не, не е задължително. Ако специалният им интерес го изисква или когато са увлечени от нещо, могат да са изключително сръчни и ловки.

– Как протича пубертетът при тях?

– Мда, това е особена тема. Искате ли кафе, преди да продължим? Получихте твърде много нова информация. Между другото, искате ли да си водите записки, или разчитате на добрата си памет?

Мартин посочи малкия диктофон, който беше поставил на масата.

– Имам си помощни средства за тази цел. Но с удоволствие ще пийна едно кафе.

Коремът му закъркори от глад. Рядко му се случваше да яде салата за обяд и си помисли, че на връщане ще трябва да спре за един хотдог.

След малко Ева се върна с по една чаша димящо кафе във всяка ръка. Седна на стола си и продължи:

– Докъде бяхме стигнали? А, да, до пубертета. През тези години е много трудно да се постави диагнозата синдром на Аспергер, освен ако не е открита по-рано. Появяват се типичните за тази възраст проблеми, но при това заболяване те често се задълбочават и значително се изострят. Личната хигиена също представлява огромен проблем. Мнозина я занемаряват, защото не им харесва да се къпят, да си мият зъбите или да си сменят дрехите. Представят се по-слабо в училище. Не могат да разберат защо трябва да четат и учат, а освен това много трудно комуникират с връстниците си. Това затруднява работата в група, а понякога дори я прави невъзможна. Те често страдат от депресия и са доста антисоциални.

Мартин наостри уши.

– Какво имате предвид?

– Ами извършват различни престъпления, побои, влизане с взлом, разпалване на пожари и прочее.

– Значи, хора, които страдат от аспергер, са по-склонни към проява на насилие?

– Не, не може да слагаме всички под един знаменател, но мнозина от тях наистина са агресивни. Както ви казах, те се отличават със силен егоцентризъм и не могат да разберат чувствата на другите хора или да се поставят на тяхно място. Липсата на емпатия е изключително характерна черта. Липсва им здрав разум.

– Ако някой... – Мартин се поколеба, – който страда от синдром на Аспергер, фигурира в разследване за убийство, трябва ли да му се обърне специално внимание.

Ева прие въпроса напълно сериозно и се замисли, преди да отговори.

– Не бих могла да кажа. Диагнозата им предполага известна склонност към насилие, но малцина от тях извършват убийства. Чета вестниците и се досещам за кой случай говорите – допълни тя, прехвърляйки чашата в другата си ръка. – Личното ми мнение е, че е изключително опасно да се съсредоточите само върху тази следа, ако разбирате какво имам предвид.

Мартин кимна. Разбираше отлично какво има предвид. Колко ли пъти в човешката история са обвинявани хора за неизвършени от тях престъпления само защото са различни. Но познанието е сила и той се радваше, че е успял да надникне в света на Морган.

– Искрено ви благодаря, че отделихте време за разговор с мен. Дано не ви се е наложило да отложите нещо изключително важно заради тази среща.

– Не, не – възрази Ева и се изправи, за да го изпрати. – Просто исках да си подновя гардероба. С други думи, нищо, което не може да почака до другата седмица.

Изпрати го до коридора и го изчака да облече якето си, което бе поизсъхнало, след което отбеляза:

– Кошмарно време, нали?

Погледнаха през прозореца навън. Проливният дъжд не спираше, образувайки огромни локви.

– Да, както всяка есен – отвърна Мартин и ѝ подаде ръка за довиждане.

– Между другото, благодаря за обяда. Обадете ми се, ако изникнат други въпроси. Радвам се, че имах възможност да поопресня познанията си в тази област. Не ми се случва често.

– Благодаря, непременно ще ви се обадя. И още веднъж благодаря.

Фелбака, 1924

Раждането се оказа по-ужасно, отколкото си представяше. Агнес се мъчи две денонощия и едва не умря. Добре, че лекарят най-накрая легна върху корема ѝ с цялата си тежест и изтласка първото бебе навън. Оказаха се близнаци. Второто момченце бързо го последва и с гордост ѝ показаха децата, след като ги бяха изкъпали и увили в топли одеяла. Но Агнес извърна глава. Не искаше да погледне тези същества, които провалиха живота ѝ и без малко не я убиха. Ако зависеше от нея, щеше да ги остави в някой дом за сираци или дори да ги хвърли в реката. Малките им кресливи гласове пронизваха ушите ѝ и след известно време тя дори ги запуши и изкрещя на жената, която държеше децата ѝ, да ги махне от очите ѝ. Медицинската сестра, уплашена, изпълни нареждането и Агнес чу как наоколо зашепнаха зад гърба ѝ. Най-сетне детският рев заглъхна и тя можа да поспи. Искаше ѝ се да заспи за сто години и да се събуди от целувката на принца, който да я спаси от тази мизерия и от двете малки чудовища, пръкнали се от утробата ѝ.

Когато се събуди, за миг си помисли, че мечтата ѝ се е сбъднала. Някакъв висок тъмен силует се надвеси над нея като чакания далечен принц. Действителността обаче се стовари отгоре ѝ и пред очите ѝ изникна простоватата физиономия на Андерш. Любовта в погледа му я отврати. Да не би да си мисли, че нещата помежду им ще се променят само защото му е родила двама синове? Можеше да си ги вземе и да ѝ върне свободата. При тази мисъл изпита пристъп на ликуваща радост. Вече не беше тромава, бременна дебелана. Можеше, ако иска, да се върне в живота, който заслужаваше. Но веднага си спомни, че това е невъзможно. Къде да отиде, след като баща ѝ не я иска? Тя няма нито пари, нито възможност да ги заработи, освен ако не се превърне в уличница. И този живот би бил по-добър от настоящата мизерия. С чувство на пълна безнадеждност, Агнес се обърна към стената и се разрида. Андерш я погали нежно по косата, а тя дори не събра сили да отблъсне ръката му.

– Толкова са прекрасни, Агнес. Самото съвършенство.

Гласът му леко трепереше.

Тя не му отговори, а продължи да гледа стената, отвърнала се от целия свят. Няма ли кой да дойде да я отведе оттук.

Сара така и не се завърна. Майката на Фрида ѝ обясни, че повече няма да я види, но тя не ѝ повярва. Нали не може някой да изчезне ей така изведнъж? Фрида вече съжаляваше, че не се е държала по-добре с приятелката си. Не трябваше да се кара с нея, когато играеше с играчките ѝ. Сега вече беше късно.

Фрида погледна през прозореца небето. То беше сиво и мръсно. Дали Сара се чувстваше добре там?

Измъчваше я и мисълта за онзи чичко. Наистина беше обещала на Сара да го пази в тайна, но все пак. Мама я учеше, че винаги трябва да казва истината, а премълчаването е нещо като лъжа.

Фрида седна пред кукленската къщичка. Това беше любимата ѝ играчка. Когато мама е била малка, тя е играла с тази играчка, а сега я беше дала на Фрида. Тя не можеше да си представи, че мама някога е била малко момиченце като нея. Мама си е мама – тя е възрастна.

Личеше, че къщичката за кукли беше от седемдесетте години: двуетажна сграда с керемиден покрив, а мебелите бяха в оранжево-кафяви тонове. И те бяха от времето на мама. Фрида ги намираше за чудесни, но от друга страна, съжаляваше, че не бяха розови и сини. Синьото беше любимият ѝ цвят. А розовото – този на Сара. Фрида го смяташе за странно. Всички знаеха, че розовото и червеното не се съчетават, а Сара имаше червена коса и значи, не би трябвало да харесва розовото. Но това явно не ѝ пречеше. Всичко при нея беше наопаки.

В къщичката живееха четири кукли: две деца, мама и татко. Фрида взе двете момиченца и ги постави едно срещу друго. Обикновено държеше тя да е куклата в зелената рокличка, защото беше по-хубава. Но щом Сара е умряла, тя ще ѝ отстъпи. А самата Фрида ще е куклата с кафява рокля.

– Здравей, Фрида, знаеш ли, че съм умряла? – попита куклата Сара в зелената рокля.

– Да, мама ми обясни – отговори куклата в кафяво.

– И какво ти каза?

– Че си отишла на небето и повече няма да идваш да си играеш с мен.

– Колко тъжно – рече куклата Сара.

Куклата Фрида кимна.

– Да, и аз така мисля. Ако знаех, че ще умреш и вече няма да можеш да си играеш с мен, щях да ти давам всички играчки, които си поискаш.

– Колко жалко – продължи куклата Сара, – жалко, че умрях.

– Да, много жалко – съгласи се облечената в кафяво нейна приятелка.

И двете кукли помълчаха. Сара попита строго:

– Нали не си казала на никого за чичкото?

– Не, щом съм ти обещала.

– Да, това е нашата тайна.

– Но защо не ми даваш да разкажа? Нали чичкото беше лош?

Гласът на кафявата кукла прозвуча някак пискливо.

– Да, точно затова. Чичкото ми забрани да говоря за него. Защото е лош, трябва да го слушам.

– Но нали си умряла? Той вече нищо не може да ти направи.

Куклата в зелената рокля нямаше отговор на този въп-рос. Фрида сложи внимателно куклите обратно в къщата и се върна при прозореца. Всичко стана толкова трудно, след като Сара умря.

Аника се върна от обедната си почивка и като видя Ернст и Патрик да се прибират, нетърпеливо извика пос-ледния. Той махна с ръка, явно бързайки да влезе в кабинета си, но Аника настойчиво го извика отново. Патрик зас-тана на прага в очакване. Тя го погледна иззад очилата си. Стори ѝ се някак уморен, а от дъжда приличаше на мокра котка. Явно грижите за бебето и следствието по делото за убийството на момиченцето поглъщаха цялата му енергия.

Аника забеляза нетърпеливия му поглед и побърза да му обясни защо го е извикала.

– Днес имаше доста обаждания след публикуването на новината в медиите.

– Има ли нещо интересно? – попита Патрик с недоверие.

Толкова рядко се случваше да получат някое смислено обаждане, че дори не смееше да се надява.

– И да, и не. Както обикновено звъняха стари клюкарки, които бързаха да насочат подозренията към заклетите си врагове, или различни откачалки. Във връзка с това дело се надигна цяла вълна от хомофобия. Всички цветари и фризьори бяха заподозрени в хомосексуализъм и автоматично в склонност към блудство с деца.

Патрик запристъпя нетърпеливо от крак на крак и Аника побърза да съобщи най-важното. Взе най-горната бележка от купчината и му я подаде.

– Това ми се стори интересно. Някаква жена ми се обади анонимно и сподели, че е добре да погледнем медицинския картон на малкото братче на Сара. Не пожела да ми каже нищо повече, но интуицията ми подсказва, че си струва да се поинтересуваме.

Патрик не посрещна новината с очаквания от нея интерес. Но нали той не беше говорил лично с жената. В настоятелния ѝ глас нямаше и помен от скритото злорадство на другите клюкарки.

– Да, може би си струва да го проверим, но недей да таиш големи надежди. Анонимните сигнали обикновено не водят доникъде.

Аника понечи да каже нещо, но Патрик махна с ръка.

– Да, да, знам. Нещо ти подсказва, че този случай е по-различен. Обещавам да го проверя. Но ще трябва да почака. Има по-важни неща. Съвещание в кухнята след пет минути. Тогава ще ви разкажа повече.

Аника се зачуди какви бяха тези нетърпящи отлагане задачи. Надяваше се, че те ще означават нов обрат в разследването, защото настроението в участъка беше твърде тягостно през последните дни.

Не можеше да се съсредоточи върху работата си. Неп-рекъснато си мислеше за Сара, а посещението на полицаите тази сутрин силно го притесни. Може би всички бяха прави, може би твърде рано се върна на работа. Но за него това беше начин да оцелее. Така можеше да прогони нежеланите мисли и да се съсредоточи върху чуждите язви, мазоли, треска и възпаления на ушите, да мисли за каквото и да било, само не за Сара. И за Шарлот. Обаче действителността неумолимо нахлу в живота му и му се стори, че лети в пропастта. На всичкото отгоре сам си беше виновен. Ако трябваше да бъде честен, което рядко му се случваше, нямаше представа защо постъпва по този начин. Сякаш някаква скрита вътрешна сила непрекъснато го тласкаше напред към недостижимото. Макар че вече имаше толкова много. Или бе имал. Животът му се разби на парчета и нищо не можеше да промени този факт.

Никлас разсеяно прехвърляше картоните на пациентите. Винаги е мразил да води документация, а днес изобщо не можеше да се съсредоточи. На всичкото отгоре се държа дръпнато и невнимателно с пациентите на следобедния прием. Обикновено беше еднакво любезен с всички, но днес не му стигна търпение да изслуша поредната лелка, дошла да му се оплаква от въображаемите си болежки. Тя се беше научила да идва заради приятното общуване, но скоро надали щеше да посмее да дойде отново. Едва ли ѝ се хареса мнението му за здравословното ѝ състояние, впрочем сега това нямаше никакво значение.

Никлас с въздишка събра картоните накуп и изведнъж, под влияние на връхлетели го дълбоко потискани чувства, не се сдържа и буквално с един замах изхвърли всичко на пода. Листовете се разхвърчаха и се пръснаха навсякъде. Трескаво захвърли бялата си престилка и изтича навън, сякаш дяволът го гонеше. Което в известен смисъл беше истина. Спря се само за миг при сестрата и с привидно спокойствие я помоли да отмени всичките му ангажименти до края на деня. След това като попарен изскочи на дъжда. Една солена капка попадна в устата му и изпълни съзнанието му с мисли за Сара – представи си как я носят вълните на повърхността на сивото море, а около главата ѝ играят бели зайчета. Това го накара да се затича още по-бързо. Бягаше в поройния дъжд, който криеше сълзите му. Бягаше от всичко, а най-вече от самия себе си.

Кафеварката съскаше и пухтеше, а в каничката се стичаше обичайната черна като катран течност. Патрик остана да стои до кухненския плот, а останалите с чаши в ръка седнаха на столовете. Липсваше само Мартин, но когато реши да попита къде е, колегата му влетя запъхтян в стаята.

– Извинете, че закъснях. Аника ми се обади за съвещанието. Бях на път...

Патрик му даде знак с ръка да замълчи.

– Това може да почака. Трябва да обсъдим нещо друго.

Мартин се настани откъм тясната страна на масата и погледна с любопитство Патрик.

– Получихме резултатите от анализа на стомашното съдържание на Сара и за белите дробове. Доста са странни.

Всички около масата наостриха уши. Мелберг погледна с очакване Патрик и дори Йоста и Ернст изглеждаха заинтригувани. Аника, както обикновено, водеше протокола, за да може след съвещанието да раздаде на всички резюме.

– Някой е накарал момичето да яде пепел.

В стаята настъпи пълна тишина – муха да бръмне, щеше да се чуе. Мелберг се изкашля.

– Пепел ли каза?

– Да, има следи от нея и в стомаха, и в белите ѝ дробове. Педерсен смята, че някой я е натикал в устата ѝ, докато е седяла във ваната. Така пепелта е попаднала във водата, а оттам и в белите дробове, когато е започнала да се дави.

– Но защо? – попита Аника озадачено и дори спря да пише.

– Това е въпросът. Чудя се още дали разкритието ще ни помогне поне малко. Вече се обадих за разрешение за оглед на банята на семейство Флорин. Открием ли пепел, значи, сме намерили мястото на престъплението.

– Наистина ли смяташ, че някой от семейството...

Йоста не довърши въпроса си.

– Нищо не смятам – отвърна Патрик. – Но ако огледът този следобед не даде резултат и попаднем на друго подоз-рително място, без съмнение ще анализираме и него. За пос-леден път детето е видяно в дома на Флорин и затова е най-добре да започнем оттам. Как мислиш, Бертил?

Въпросът беше риторичен. Мелберг не проявяваше никакъв интерес към разследването, но се знаеше, че иска всички да мислят, сякаш именно той дърпа конците.

Мелберг кимна.

– Звучи добре – одобри Мелберг. – Но защо досега не е направен оглед на къщата?

Патрик едва се сдържа да не се намръщи. Не стига, че Ернст му зададе същия въпрос, а сега трябваше да го чуе и от шефа. Като се обърне колата, пътища много. В интерес на истината, досега нямаха основание да извършат оглед на дома на Флорин и се съмняваше, че някой би му дал официално разрешение за обиск. Но реши да си премълчи и се изказа колкото може по-неутрално:

– Може и така да е, но ми се струва, че моментът сега е по-подходящ. Все пак за първи път разполагаме с конкретна улика. Както и да е, екипът идва от Удевала в четири. Мисля да отида с тях и исках Мартин да ме придружи.

Патрик погледна скришом Мелберг. Надяваше се да не му натрапи отново Ернст за съпровождащ. Провървя му – Мелберг не реагира. Изглежда, с тази неприятност беше приключено.

– Аз мога да дойда – съгласи се Мартин.

– Отлично. В такъв случай закривам съвещанието.

Аника понечи да отвори уста, за да им разкаже за разговора по телефона, но след като видя, че всички вече са се изправили, се отказа. Още повече че беше дала бележката на Патрик и той обеща да провери нещата възможно най-бързо.

Бележката ѝ наистина се намираше в задния му джоб. Напълно забравена.

Стиг чу някой да се качва по стълбите и се стегна. Отдолу се чуваха гласовете на Лилиан и Никлас и той разбра, че говорят за него. Внимателно се надигна и седна в леглото. Имаше чувството, че стотици ножове прорязват корема му, но когато Никлас влезе в стаята, го посрещна със спокойно и равнодушно лице. Не можеше да прогони спомена за баща си, смален и отслабнал, изоставен в студеното болнично легло. За пореден път си обеща, че той няма да свърши така. Това беше само временно влошаване. И преди му се е случвало и е минавало, ще мине и сега.

– Лилиан каза, че днес се чувстваш по-зле.

Никлас седна на ръба на леглото с типичното за всеки лекар загрижено изражение. Стиг забеляза, че очите му са зачервени. Сигурно е плакал. Никой не заслужава такава съдба. Да загуби дете. И на него момиченцето му липсваше до болка. Сети се, че Никлас очаква отговор.

– Ех, знаеш ги жените. Все преувеличават. През нощта наистина малко ми прилоша, но сега вече съм по-добре.

Болката го накара да стисне зъби и с голямо усилие да запази самообладание.

Никлас го изгледа недоверчиво и извади няколко прибора от протритата си лекарска чанта.

– Не зная дали да ти вярвам, но ще ти премеря кръвното и после ще видим.

Постави маншета на изтънялата ръка на Стиг и започна да натиска помпичката, маншетът здраво стегна ръката му. След като проследи движението на манометъра, отпусна маншета.

– Сто и петдесет на осемдесет. Разкопчай си ризата, за да те преслушам.

Стиг послушно изпълни молбата му със сковани треперещи пръсти. От студената слушалка дъхът му секна, но Никлас нареди строго: „Дишай дълбоко“.

Всяко вдишване му причиняваше болка, но той впрегна цялата си воля и изпълни нареждането. След малко Никлас извади слушалката от ушите си и погледна Стиг в очите.

– Не намирам нищо конкретно, но ако се чувстваш зле, трябва да кажеш. Наистина ли не искаш да се подложиш на по-сериозен преглед? Може да отидем в Удевала и да ти направят някои изследвания. Не е изключено да изпускаме нещо.

Стиг заклати енергично глава и категорично отхвърли предложението му.

– Не, не, чувствам се добре, наистина. Няма смисъл да си хабите времето и парите с мен. Сигурно съм хванал някоя бактерия и скоро ще се оправя. Не ми се случва за първи път.

Гласът му прозвуча умолително.

Никлас поклати глава и въздъхна.

– Добре, но да не кажеш после, че не съм те предупредил. Човек трябва да се вслушва в сигналите на организма си и да ги взема на сериозно. Но аз не мога да те накарам насила. Ти решаваш, твоето здраве е застрашено. Трябва обаче да си призная, че не очаквам нищо добро от обяснението на Лилиан. Когато се върнах от работа, тя вече беше готова да вика „Бърза помощ“.

– Да, моята Лилиан се пали от нищо – разсмя се Стиг, но веднага замлъкна, ножовете отново се забиха в корема му.

Никлас затвори чантата си и още веднъж го погледна недоверчиво.

– Обещаваш ли да ми кажеш, ако има нещо?

– Разбира се – кимна Стиг.

Щом чу Никлас да слиза надолу по стълбите, се сгърчи от болка и се отпусна на възглавницата. Скоро ще му мине. Само да не го изпратят в болница. Трябва да го избегне на всяка цена.

Лилиан отвори вратата и по лицето ѝ премина цяла гама от чувства. На прага стояха Патрик и Мартин, а зад тях имаше екип от трима техници, двама мъже и една жена.

– Какво е това нашествие?

– Имаме разрешение да огледаме банята ви.

Патрик не смееше да я погледне в очите. Странно, колко често му се случваше да се чувства като пълен негодник заради професията си.

Лилиан ги огледа строго, но след кратко мълчание отстъпи встрани и ги пусна да влязат.

– Гледайте да не измърсите, току-що изчистих – изсъска тя.

Забележката ѝ още веднъж напомни на Патрик, че е трябвало да извършат обиска по-рано. Доколкото разбираше, в тази къща се чистеше по няколко пъти седмично. Дори да е имало някакви следи, те отдавна са заличени.

– Имаме две бани – на първия етаж с душ и на втория – с вана. Лилиан посочи към стълбата. – Свалете си обувките – нареди тя и всички я послушаха. – И внимавайте да не безпокоите Стиг, той си почива.

След това им обърна гръб и тръгна ядосана към кухнята, където затрополи сърдито със съдовете.

Мартин и Патрик се спогледаха и се качиха с техниците на втория етаж. Останаха в коридора, за да не пречат на колегите си, докато работят. Вратата към стаята на Стиг беше затворена и двамата заговориха тихо.

– Мислиш ли, че постъпваме правилно? – попита Мартин. – Нямаме доказателства, че извършителят е от тази къща, а пък семейството и без това преживява трудни дни.

– Прав си, разбира се – отвърна Патрик почти шепнеш-ком. – Но не можем да изключим този вариант заради чувството на неудобство. Роднините сега не могат да го разберат, но това е за тяхно добро. Веднага щом ги изключим от списъка на заподозрените, можем да насочим цялото си внимание и енергия към други следи. Нали така?

Мартин се съгласи. Макар да знаеше, че Патрик е прав, се чувстваше ужасно неудобно.

Нечии стъпки по стълбата ги накараха да се обърнат. Отдолу въпросително ги гледаше Шарлот.

– Какво става тук? Мама каза, че сте довели цяла бригада да оглежда банята ни. Защо?

Тя повиши леко глас и направи опит да мине покрай тях към банята. Патрик я спря.

– Може би да седнем и да поговорим? – предложи той.

Шарлот хвърли последен поглед към техниците, обърна се и заслиза надолу по стълбите.

– Да отидем в кухнята – каза тя, без да погледне Патрик и Мартин. – Искам и мама да присъства.

Лилиан продължаваше ядосано да трака със съдовете. Албин седеше на едно одеяло на пода и сериозно наблюдаваше баба си с широко отворени очи. Детето подскачаше като уплашено зайче всеки път щом някой повишеше глас.

– Надявам се, че ще възстановите всичко в първоначалния му вид, ако разглобявате нещо – каза Лилиан с леден глас.

– Не мога да обещая. Може да се наложи техниците да вземат някоя част, но ви гарантирам, че ще са изключително внимателни – увери я Патрик.

Шарлот вдигна Албин от земята и седна на стола, като го взе на колене. Момченцето се притисна силно до нея. Шарлот изглеждаше отслабнала с големи тъмни кръгове под очите. Сякаш не е спала поне от седмица. А може би наистина беше така. Тя се стараеше да запази самообладание, докато с треперещи устни попита:

– Е, защо вкъщи изневиделица се появи цяла тълпа полицаи? Какво правите тук, вместо да търсите убиеца на Сара?

– Шарлот, трябва да изключим всички възможности. Работата е там... че получихме нова информация по случая. Помислете дали нямате представа кой би могъл да накара Сара да яде пепел?

Шарлот го изгледа така, сякаш бе обезумял. Несъзнателно притисна Албин по-силно до себе си и детето проплака.

– Да яде пепел? Какво искате да кажете?

Патрик ѝ предаде думите на съдебния лекар и видя как тя пребледня като платно.

– Само луд може да стори подобно нещо. Сега вече съвсем не разбирам какво правите тук.

Шарлот буквално изкрещя последните думи, а Албин, усетил майчината тревога, силно се разплака. Тя се опита да го успокои, без да изпуска Патрик от поглед.

Той ѝ повтори същото, което каза на Мартин малко по-рано.

– За нас е важно да ви изключим от хората, които имат отношение към разследването. Нямаме основание да смятаме, че някой от семейството има нещо общо със смърт-та на Сара, но работата ни изисква да проучим всички възможни варианти. Убийството на Сара е факт и ние при цялото си желание не можем да проявим деликатност.

Застанала до кухненския плот, Лилиан изсумтя и цялата ѝ поза говореше какво мисли за думите на Патрик.

– Да, донякъде ви разбирам – каза Шарлот, – но наистина тук си губите времето, което бихте могли да използвате за други версии.

– Ние работим с пълна отдаденост, като проучваме всички възможности, поне това мога да ви обещая.

Патрик импулсивно се пресегна през масата и докосна ръката ѝ. Шарлот не се отдръпна и се вгледа в очите му с остър орлов поглед, сякаш се опитваше да надзърне в душата му и да се увери, че не я лъже. Той не извърна очи, а ѝ позволи да го изучи докрай. Очевидно това я успокои, тя отмести поглед и кимна.

– Да, явно не ми остава нищо друго, освен да ви се доверя. Имате късмет, че Никлас не е вкъщи.

– Той мина оттук за малко – осведоми я Лилиан, без да се обръща. – Прегледа Стиг и излезе.

– Защо се е прибирал? И защо никой не ми каза, че е вкъщи?

– Предполагам, че спеше тогава. И аз нямам представа защо се прибра посред бял ден. Сигурно е искал да си почине. Казвах, че избързва да се върне на работа, но това момче толкова добросъвестно гледа на работата си, че няма как да не му се възхити човек...

Шарлот въздъхна демонстративно, с което прекъсна хвалебственото слово на майка си, а Лилиан с яростна енергия продължи да мие съдовете. Патрик с кожата си усети как гневът ѝ се разля из цялото помещение.

– Както и да е. Смятам, че и той трябва да бъде уведомен. Ще се обадя в поликлиниката.

Шарлот сложи Албин на одеялцето на пода и се обади от телефона на стената в кухнята. Настъпи мълчание, докато тя набираше номера и слушаше сигналите, а Патрик изпита желание по-бързо да се махне оттук. След няколко минути Шарлот окачи слушалката.

– Няма го – каза тя учудено.

– Така ли? – Лилиан се обърна. – Ами къде е тогава?

– Айна не знаеше. Каза, че днес повече няма да се връща. Предположи, че си е тръгнал към къщи.

Лилиан се намръщи.

– Хм, той остана тук най-много четвърт час. Прегледа набързо Стиг и отново излезе. Останах с впечатлението, че се връща на работа.

Патрик и Мартин се спогледаха. Те имаха собствени предположения къде може да е опечаленият баща.

– Това ще ни отнеме няколко часа – отговорният техник подаде глава през вратата на кухнята. – Ще получите резултатите веднага щом приключим.

Патрик и Мартин се изправиха някак смутени и се сбогуваха с Шарлот и Лилиан.

– В такъв случай ние ще тръгваме. Ако се сетите за някакво обяснение за пепелта, знаете къде да ни намерите.

Пребледнялата Шарлот едва кимна. Лилиан се престори на оглушала и дори не ги удостои с поглед.

Двамата излязоха мълчаливо и тръгнаха към колата.

– Можеш ли да ме закараш до къщи? – попита Патрик.

– Но нали твоята кола е пред участъка. Няма ли да ти трябва през уикенда?

– Не ми се връща там. Освен това мислех да поработя в събота или неделя. Ще отида с автобуса и ще се върна с колата.

– Сигурно си обещал на Ерика да си свободен през уикенда – каза Мартин внимателно.

Патрик се намръщи.

– Така е, но не предполагах, че ще ни се стовари разследване за убийство.

– Аз съм дежурен, така или иначе, тъй че можеш да ме потърсиш, ако възникне нещо.

– Благодаря, но искам на спокойствие да прегледам фактите по случая.

– Е, ти и сам ще се справиш с това – каза Мартин, сядайки в колата.

Патрик се настани до него, но самият той не беше толкова уверен в себе си.

Най-сетне щеше да се отърве от свекърва си. На Ерика не ѝ се вярваше, че това е истина. Непрекъснатите наставления, завоалирани обвинения и мъдри съвети бяха изцедили нейното търпение и сега тя броеше минутите до мига, в който Кристина щеше да седне в малкия си форд ескорт и да си замине. Самочувствието ѝ на майка съвсем се срина след посещението на свекървата. Каквото и да стореше, все беше погрешно. Нито умеела да облече Мая, нито правилно да я нахрани. Или беше твърде груба, или твърде мързелива, обичаше повече да си почива или твърде се преуморяваше. Недостатъците ѝ очевидно нямаха край – както седеше с Мая в скута си, понечи да махне с ръка на всичко и да признае поражението си. Така или иначе, нямаше никакъв шанс да се справи с майчинството. Нощем сънуваше как оставя Мая на Патрик и заминава. Някъде много далеч. На някое спокойно и мирно място, където няма детски плач, отговорности и изисквания. Някъде, където можеше да се сгуши на кравай и да се остави на нечии грижи.

В същото време изпитваше друго, силно чувство, което я караше да остане. Някакъв силен инстинкт, който я изпълваше с увереност, че никога няма да изостави това малко дете. Бе толкова немислимо, колкото да си отреже някой крайник. Двете с Мая бяха едно цяло и трябваше да се преборят заедно. Въпреки това се замисли над думите на Шарлот преди ужасното нещастие, което сполетя Сара. Че трябва да поговори с някого, който разбира от такива проблеми. Може би има нещо нередно в нейното състояние. Може би то не беше нормално.

Смъртта на Сара я накара да се замисли за това. Помогна ѝ да погледне на преживяванията си по друг начин, да осъзнае, че тя, за разлика от Шарлот, може да се измъкне от мрака. Шарлот ще трябва да живее със скръбта си до края, докато Ерика може да промени живота си. Но преди да потърси професионална помощ, реши да изпробва методите на Ана Валгрен. Ако успее да приспи Мая по друг начин освен на ръце, това ще е голямо постижение. Но първо трябва да се стегне и да изпрати свекърва си.

Кристина влезе в дневната и погледна загрижено Ерика и Мая.

– Пак ли ѝ даваш да суче? Не са минали и два часа от последното кърмене. – Без да дочака отговор, тя продължи с тирадата си: – Е, поне успях да въведа малко ред в дома ви. Всички дрехи са изпрани, а да ти кажа, хич не бяха малко. Няма повече мръсни чинии и избърсах навсякъде прах. Направих и кюфтета и ги сложих във фризера. Поне да хапнете нещо домашно вместо тези ужасни полуфабрикати. Трябва да се храните добре. Особено Патрик. По цял ден се трепе и вечер с Мая се занимава главно той. Затова има нужда от енергия. Направо се уплаших, като го видях. Толкова блед и измъчен, да те е страх да го пог-леднеш.

Свекърва ѝ продължи да нарежда, а Ерика стисна зъби, за да се сдържи да не запуши ушите си и да не запее, както правят децата. Наистина имаше малко повече време за себе си, когато свекърва ѝ беше тук, но това не компенсираше негативите. Продължи да гледа втренчено екрана на телевизора, а сълзите напираха в очите ѝ. Кога най-сетне ще си тръгне?

Накрая небето сякаш чу молитвата ѝ. Кристина изнесе чантата си в коридора и започна да се облича.

– Е, дали ще се справите сами?

Ерика направи усилие, отмести поглед от телевизора и дори успя да се усмихне.

– Да, всичко ще бъде наред. – И още повече се напрегна, за да добави: – Много ти благодаря за помощта.

Надяваше се Кристина да не долови фалша в гласа ѝ. Притесненията ѝ бяха излишни, свекърва ѝ кимна високомерно и каза:

– За мен е удоволствие да мога да ви помогна. Скоро пак ще ви посетя.

„Няма ли най-накрая да си тръгнеш“, помисли си Ерика нетърпеливо, сякаш можеше със силата на волята си да накара свекърва си да изчезне. В този миг се случи същинско чудо и Кристина затвори вратата след себе си. От гърдите на Ерика се изтръгна дълбока въздишка на облекчение. Твърде краткотрайна, за съжаление. Сред настъпилата тишина, изпълнена единствено с тихото примлясване на Мая, в съзнанието ѝ изплува мисълта за Ана. Все още не беше успяла да се свърже с нея, а и самата Ана не я търсеше. Ерика набра мобилния ѝ номер, но за пореден път чу телефонния секретар. Остави ѝ кратко съобщение, сигурно стотното поред, и затвори. Защо не вдига? Започна да обмисля различни варианти какво се е случило със сестра ѝ, но накрая умората надделя както обикновено. Щеше да се заеме с това утре.

Лукас ѝ каза, че излиза да си търси работа, но тя не му повярва нито за миг. Излезе небрежно облечен, небръснат и несресан. Ана нямаше представа с какво се занимава всъщност, но знаеше, че е безсмислено да пита. Да задава въп-роси, беше опасно. За въпросите се полагаше наказание. Водеха до жесток побой, след който по тялото ѝ оставаха видими белези. Миналата седмица дори не можа да заведе децата на детска градина – синините по лицето ѝ толкова личаха, че дори самият Лукас не посмя да я пусне навън.

Непрекъснато си мислеше какъв ще е краят на всичко това. Свят ѝ се завиваше при мисълта как бързо се срина животът ѝ. Времето, когато живееха в хубав апартамент в квартал „Йостермалм“, а Лукас работеше като брокер и всеки ден се обличаше в елегантен костюм, ѝ се струваше като далечен сън. Спомняше си, че още тогава искаше да го напусне, но сега не разбираше защо. В сравнение със сегашното им съществуване тогава не живееха зле. Вярно, че от време на време я побийваше, но имаха и хубави моменти. Животът им бе красив и подреден. Огледа малкия им двустаен апартамент и отново я обзе познатото чувство на безнадеждност. Децата спяха на матраци на пода в дневната, а играчките им бяха пръснати навсякъде. Нямаше сили да ги прибере. Ако Лукас се върне, преди да успее да се стегне и да разчисти, със сигурност щеше да ѝ даде да се разбере, но тя не беше в състояние да мисли за това предварително.

Само едно я плашеше повече от всичко – очите на Лукас бяха някак мъртви. Лишени от човещина и живот, мрачни и опасни. Беше загубил всичко, а няма нищо по-опасно от човек, който няма какво да губи.

За миг се замисли дали да не опита да се измъкне от апартамента и да потърси помощ. Да вземе децата от градината, да се обади на Ерика и да я помоли да ги прибере. Или да се обърне към полицията.

Остана си само с мислите. Не знаеше кога Лукас ще се прибере, а ако я хване в момент на бягство, никога повече няма да има възможност да се измъкне от затвора си. Нито надеждата да остане жива.

Без да предприеме нещо, седна във фотьойла и погледна навън към двора. Здрачът бавно се спусна над живота ѝ. Дори не се опита да го спре.