Каменоделецът

Глава 3

С трепереща ръка Агнес почука на прозореца му. Отбеляза със задоволство, че той веднага ѝ отвори. Явно я чакаше. В стаята му беше топло. Зачуди се дали лицето му пламти от горещината, или от очакване. Сигурно бе второто. Нейното лице също гореше от страст.

Мечтаеше за този миг, откакто хвърли първото камъче по прозореца му. Инстинктивно усещаше, че трябва да подходи към него предпазливо. А тя добре познаваше мъжете. Знаеше какво искат от нея и винаги успяваше да им го даде. Затова ѝ се наложи седмици наред да се преструва на срамежлива девойка. Едва издържа. Ако зависеше от нея, би се пъхнала в леглото му още първата вечер, но това със сигурност щеше да го отблъсне. Можеше да спечели сърцето му само ако играеше театър. Курва или светица. И двете роли ѝ се удаваха еднакво добре.

– Страх ли те е? – попита я Андерш, след като седнаха на ръба на тясното му легло.

Агнес едва се сдържа да не се усмихне. Ако знаеше колко е опитна в това, което предстоеше, със сигурност щеше да се уплаши. Сега обаче трябваше на всяка цена да не се издаде. За първи път в живота си изпитваше толкова силен копнеж. Затова сведе надолу поглед и кимна леко. Когато Андерш я прегърна, за да я успокои, тя си позволи да се усмихне, като притисна лице в рамото му.

След това потърси устните му. Целувките им ставаха все по-дълбоки и еротични. Усети как ръката му се плъзна по тялото ѝ и внимателно разкопча блузата ѝ. Беше ужасно муден. Изпита желание да разкъса дрехата си, но така щеше да разруши образа, изграден с толкова труд. С времето щеше да му разкрие истинската си природа и да го накара да се гордее, че е успял да събуди у нея такава страст. Мъжете са толкова простодушни.

Когато и последната ѝ дреха падна на пода, Агнес срамежливо се скри под одеялото. Андерш я погали нежно по косата и въпросително я погледна. Изчака я да му кимне, преди да се шмугне при нея.

– Би ли загасил свещта? – попита го тя, стараейки се да говори с треперещ, уплашен глас.

– Да, разбира се – отвърна Андерш смутено.

Как можа да не се сети, че любимата му ще потърси закрила в мрака? Протегна ръка към нощното шкафче и загаси пламъка с пръсти.

Агнес усети как той се обърна към нея в тъмното, а ръцете му зашариха мъчително бавно по тялото ѝ.

В точно пресметнатия момент тя успя да изстене приглушено от престорена болка, надявайки се, че Андерш няма да забележи липсата на кръв. Притесненията ѝ се оказаха напразни. Той дори я дари с още по-голяма нежност. Явно и този път бе изиграла отлично ролята си. Сексът с него се оказа по-скучен от очакваното, все пак ѝ се наложи да потисне инстинктите си. Андерш определено имаше потенциал и тя скоро щеше да го изненада приятно.

Сложила глава върху ръката му, си мислеше дали да не поеме инициативата за още един път, но реши да не бърза. Засега можеше да се задоволи с отличната си игра. Андерш беше в ръцете ѝ. Оставаше ѝ да се наслади на плодовете от усърдния си труд. Ако изиграеше добре картите си, можеше да разчита, че ще прекара зимата твърде приятно.

Моника обикаляше с количката между етажерките и прибираше върнатите книги по местата им. Книгите бяха страстта на живота ѝ. Едва не умря от скука през първата година, когато Кай се пенсионира. После чу, че местната библиотека търсела да назначи служител на половин работен ден, и веднага се отзова. Кай казваше, че само смахнатите са готови да работят, без да имат нужда. Но Моника обичаше работата си твърде много, за да не обръща внимание на недоволството на мъжа си. Тя се разбираше отлично с колегите си и общуването с тях осмисляше живота ѝ. Кай ставаше все по-свадлив и обидчив с всяка изминала година, а и Морган не се нуждаеше от нея. Вече дори не ѝ се вярваше, че някой ден ще се сдобие с внуци. Съдбата ѝ отне и тази малка радост. Сърцето ѝ се изпълваше с болезнена завист всеки път щом някоя от колежките ѝ заговореше за внучетата си. Душата ѝ помръкваше при вида на светналите им погледи. Не че не обичаше Морган. Обичаше го. Макар че никак не ѝ беше лесно. Вярваше, че и той я обича, но просто не умее да изрази чувствата си. Може би дори не разбираше, че това, което изпитва към нея, е любов.

Измина доста време, преди те с Кай да разберат, че нещо не е наред с детето им. Всъщност знаеха, че Морган е различен, но не им достигаха познания, за да осъзнаят проблема. Не беше умствено изостанал, дори напротив. Беше много развит в интелектуално отношение. Не забелязваше приз-наци на аутизъм. Той не се затваряше в себе си и обичаше да го милват. Моника бе чела, че това са типични за болестта симптоми. Морган тръгна на училище, много преди да се заговори за хиперактивност и дефицит на внимание, затова и през ум не ѝ минаваше, че може да има подобна диагноза. Въпреки това осъзнаваше, че нещо не е наред. Синът ѝ се държеше странно и не се поддаваше на никакво възпитание. Сякаш не можеше да разбере тихия език на общуване между хората и правилата, регулиращи поведението им. Каквото и да кажеше или стореше, все беше пог-решно. Моника знаеше, че хората шушукат зад гърба им. Мнозина смятаха, че проблемите на Морган се дължат на лошо възпитание, но Моника не приемаше тези обвинения. Синът ѝ беше доста тромав. Непрекъснато правеше бели – несъзнателно, а понякога и нарочно. Това я притесняваше най-много. Изглежда, беше невъзможно да го научи да прави разлика между доброто и лошото поведение. Опитаха какво ли не – наказания, пари, заплахи, обещания – всички познати методи, с които родителите възпитаваха децата си. Но на него нищо не му действаше. Морган бе способен на ужасни неща, без да изпитва ни най-малки угризения, дори когато биваше разобличен.

Преди петнайсет години неочаквано им провървя. Един от многото лекари, които бяха посетили, се оказа изключително отдаден на професията си и следеше всички новости в своята област. Един ден им съобщи, че е открил диагноза, която обяснява поведението на Морган и се нарича синдром на Аспергер. Било форма на аутизъм, при която децата имат нормален и даже повишен коефициент на интелигентност. Когато Моника чу за тази нова диагноза, от сърцето ѝ падна огромен камък. Харесваше ѝ да произнася тази дума, сякаш всеки звук галеше слуха ѝ – Аспергер. Значи, нито си въобразяваха, нито бяха лоши родители. Права бе, че Морган не можеше да разчита езика на тялото, мимиката на лицето и скрития смисъл на думите – все неща, които улесняваха ежедневното общуване между хората. Те оставаха невидими за ума му. За първи път можеха наистина да му помогнат. Или поне тя... Защото Кай не се интересуваше твърде от Морган. Особено след като осъзна, че синът му никога няма да успее да задоволи високите му изисквания. Оттогава окончателно вдигна ръце от него. Моника сама изчете всичко, което намери за синдрома на Аспергер, и откри начин да улесни ежедневието на сина си. Направи малки карти, които му подсказваха как да се държи, ако попадне в определени ситуации. Разиграваха различни сценки, а Моника се опитваше да му покаже как да анализира чуждите думи и с интелекта си да компенсира липсата на интуиция. Наред с това се опитваше да използва недвусмислени думи и изрази. Изчисти речта си от всички сравнения и метафори, от всички образни изразни средства, които я украсяваха. Усилията ѝ пожънаха резултат. Морган започна да се справя по-добре с живота, но си остана единак. Предпочиташе да седи сам с компютрите си.

Затова Моника намрази Лилиан Флорин. Можеше да ѝ прости всичко останало. Не се интересуваше от разрешенията за строителство, от нарушенията и заплахите. Смяташе, че Кай също подклажда враждата и дори понякога изпитва удоволствие да я дразни. Лилиан обаче успя да я разлюти с непрекъснатите си нападки срещу Морган. Мнозина, начело със съседката ѝ, смятаха, че могат да се гаврят с него само защото е различен. Горко на онзи, който се отличава от останалите. Морган беше трън в очите на хората, защото все още живееше с родителите си, макар и не в същата къща, но все пак в техния двор. Лилиан беше най-зла от всички. На Моника направо ѝ призляваше само като си помислеше какви безумни обвинения отправя към сина ѝ. Неведнъж дори съжали, че са се преместили във Фелбака. Няколко пъти дори се опита да говори с Кай, макар да знаеше, че това е безполезно. Инатът не му позволяваше да отстъпи.

След като върна и последната книга от количката на мястото ѝ, тя обиколи още веднъж рафтовете, за да се увери, че всичко е по местата си. Ръцете ѝ се разтреперваха, когато си спомняше безбройните злостни нападки на Лилиан срещу Морган. Не само ходеше да се оплаква в полицията, но и непрекъснато разпространяваше лъжливи слухове, с които завинаги опетни името му. Нямало дим без огън, така се шушукаше. И макар всички да знаеха каква клюкарка е Лилиан, една лъжа, повторена сто пъти, се превръщаше в истина.

Сега съседите, водени от съчувствие, щяха да ѝ опростят всичките грехове. Все пак беше загубила внучето си. Но Моника не изпитваше и капка съжаление към нея. Пазеше го за дъщеря ѝ Шарлот. Умът ѝ не побираше как Лилиан е могла да роди такава дъщеря. Рядко се среща такова мило момиче и сърцето ѝ се късаше от мъка, като си помислеше за нея.

За Лилиан обаче не би проронила нито една сълза.

Айна не можа да скрие изненадата си, когато Никлас както обикновено влезе в кабинета си в осем часа сутринта.

– Здравей, Никлас. – Не знаеше как да продължи. – Мислех, че ще си останеш вкъщи по-дълго?

Той поклати глава. Нямаше сили за никакви обяснения. Нямаше сили да сподели, че не може да остане нито минута повече вкъщи, макар да му тежаха чувството за вина и усещането, че е предател. Но тази вина не можеше да се сравни с другата, далеч по-смазваща, която го накара да изостави съкрушената Шарлот сама в дома на Лилиан и Стиг. Тя беше стиснала гърлото му и не му даваше да си поеме дъх. Беше сигурен, че ако остане още малко в дома на тъща си, щеше да се задуши. Нямаше очи нито да погледне Шарлот, нито да отвърне на погледа ѝ. Гузната му съвест го глождеше и го лишаваше от последните остатъци от сила, затова не можеше да понесе болката на Шарлот. Единственото му спасение беше да се върне на работа. Знаеше, че постъпва като страхливец, но вече отдавна не хранеше илюзии за себе си. Не беше нито силен, нито храбър.

Защо трябваше Сара да пострада заради неговата слабост? Той никому не желаеше злото. Никлас се хвана за гърдите. Седеше зад голямото си бюро, затрупано с медицински списания и различни документи. Болката му беше толкова силна, че буквално пулсираше във вените му и пронизваше сърцето. Изведнъж осъзна как се чувстват пациентите му, преди да получат инфаркт. Едва ли болката им е по-силна от неговата.

Разчорли косата си. Случилото се сякаш го притискаше като неразрешима загадка. Въпреки това той трябваше да намери решение, трябваше да доведе нещата докрай. Трябваше да действа. Със сигурност щеше да намери изход от трудната ситуация, както винаги досега. Чарът, бързият му ум и искрената открита усмивка го спасяваха всеки път от глупавите му постъпки през годините, но сега може би наистина се бе озовал в задънена улица.

Телефонът на бюрото му иззвъня. Сигурно е дошло времето за консултации. Сега трябваше отново да започне да лекува болните, макар че самият той се чувстваше като пребит.

Ерика сложи Мая в кенгуруто и направи отчаян опит да изчисти къщата. Спомняше си последното посещение на свекърва си и сега яростно въртеше прахосмукачката. Надяваше се Кристина да не се качи на втория етаж. Ако успееше до нейното идване да се справи с първия, щеше да ѝ се размине.

Кристина ги посети за първи път, когато Мая беше само на три седмици, а Ерика все още се чувстваше като в мъгла след раждането. По пода се търкаляха валма прах, а мивката беше пълна с планини от мръсни чинии. Патрик понечи да изчисти на няколко пъти, но Ерика му връчваше Мая веднага щом прекрачеше прага и прахосмукачката оставаше да лежи на пода пред килера.

Още щом влезе в къщата, по лицето на Кристина се изписа погнуса, която изчезваше само когато гледаше внучката си. Следващите три дни преминаха за Ерика като насън, когато до нея долитаха отделни думи на Кристина, която мърмореше, че слава богу, че е дошла навреме, иначе сред този прахоляк Мая със сигурност би хванала астма. По нейно време жените не седели по цели дни пред телевизора, а успявали да се грижат не само за едно дете, а за цял рояк, като наред с това дори чистели и готвели, за да могат да посрещнат съпруга си с топла вечеря. За щастие, Ерика бе твърде слаба, за да взема коментарите на свекърва си навътре. Дори посрещаше с благодарност всеки миг на уединение и самота, когато Кристина с гордост извеждаше Мая на разходка или я къпеше и преповиваше. Сега обаче Ерика беше укрепнала физически и инстинктивно се стремеше да не дава на свекърва си никакви поводи за критични забележки.

Ерика погледна часовника. Оставаше само час до пристигането на Кристина, а тя още не бе успяла да измие чиниите. Трябваше да позабърше и прахта. Погледна набързо към дъщеря си. Бръмченето на прахосмукачката я беше унесло и тя спеше щастливо. Ерика си помисли дали не може да използват същия начин, когато я приспиват вечер. Досега тя посрещаше всичките им опити със звучни протести, но някои казваха, че децата заспивали най-лесно под монотонни звуци като бръмченето на прахосмукачка или пералня. Във всеки случай си струваше да опитат. Досега Мая заспиваше само на гърдите и корема на майка си. Може би е крайно време да започне да прилага методите от книгата „За вашето дете“ на Ана Валгрен, майка на девет деца. Успя да я прочете преди раждането на Мая наред с куп други, но когато в живота ѝ се появи истинско бебе от плът и кръв, всичките ѝ новопридобити познания се разсеяха като дим. Вместо това следваше някаква собствена философия, водена от мотото „оцелей за мига“, и вече ѝ се искаше да върне контрола над ситуацията. Все пак не беше нормално животът в къщата им да се върти около едно двумесечно бебе. Ерика не искаше да живее в подобна атмосфера и чувстваше, че все повече затъва в бездната на мрака.

Леко почукване на вратата я изтръгна от мислите ѝ. Или този един час бе отлетял като миг, или свекърва ѝ бе подранила. Последното бе по-вероятно и Ерика се огледа отчаяно наоколо. Е, нямаше какво да направи повече. Насили се да се усмихне и отиде да посрещне Кристина.

– Мили боже, държиш Мая на течение! Нали разбираш, че може да се простуди!

Ерика затвори очи и мислено преброи до десет.

Патрик се надяваше посещението на майка му да мине благополучно. Съзнаваше, че понякога може да е твърде... досадна, май това беше точната дума. Ерика обикновено знаеше как да се държи с нея, но след раждането на Мая не беше във форма. Нуждаеше се от помощ, която той не можеше да ѝ даде. Затова трябваше да намери друг начин. Все още се чудеше дали да не потърси помощта на професионалист, за да има тя с кого да си поговори. Но къде да го намери? Не, може би трябваше да изчака, с времето щеше да ѝ мине. Успокояваше се, че всичко скоро ще се подреди, трябва просто да свикнат с новото си положение. В същото време не спираше да се упреква, че се е поддал на успокоителните мисли, защото така беше най-лесно.

Опита се да се откъсне от домашните грижи и да се върне към работата си. Беше свикал съвещание в кабинета си в девет часа и му оставаха още само пет минути за подготовка. Както очакваше, Мелберг не се възпротиви на инициативата му да ангажира и други колеги в работата по случая. Дори го смяташе за напълно естествено. Всяко друго решение дори според понятията на Мелберг би изглеждало просто глупаво. Биха ли могли двамата с Ернст да се справят сами с разследване на убийство?

Първи дойде Мартин и се настани на единствения стол за посетители. Останалите трябваше да си носят столове.

– Какво става с апартамента? – попита Патрик. – Хареса ли ти?

– Страхотен е! – отвърна Мартин със светнал поглед. – Веднага го наехме. След две седмици чакам да ми помагаш с кашоните.

– Така ли? – засмя се Патрик. – Колко мило. Първо ще трябва да се посъветвам с началството вкъщи. Ерика не проявява особено разбиране относно нуждата ми от лично време, затова нищо не мога да обещая.

– Няма проблем – успокои го Мартин. – На толкова хора съм помагал да се местят, че имам доста длъжници. Сигурно ще се справим и без теб.

– Какво чуват ушите ми? Някой ще се мести? – попита Аника, влизайки с бележник в едната ръка и чаша кафе в другата. – Не мога да повярвам, че Мартин най-сетне е решил да се задоми.

Колегата му се изчерви, както всеки път, когато Аника го закачаше, но в същото време на лицето му се разля усмивка.

– Да, правилно чу. С Пия си намерихме апартамент в Гребестад. Ще се нанасяме след две седмици.

– Слава богу – засмя се Аника. – Време беше. Вече бях започнала да се притеснявам, че ще си останеш ерген. Да очакваме ли скоро и топуркането на малки крачета?

– Я стига – възропта Мартин. – Спомням си как тормозеше Патрик, когато срещна Ерика, и виж какво стана с него. Горкият човечец под твоето влияние избърза с детето и я го погледни как се състари поне с десет години.

След което намигна на Патрик, за да му покаже, че се шегува.

– Е, поне знаеш към кого да се обърнеш, ако ти трябва съвет в това отношение – отвърна Патрик добронамерено.

Мартин тъкмо щеше да изръси някаква иронична забележка, когато Ернст и Йоста се сблъскаха на вратата, носейки столовете си. Йоста промърмори нещо сърдито, но пусна Ернст да мине пръв, който се настани насред стаята.

– Доста е тесничко тук – каза Йоста и накара Аника и Мартин да се поотместят.

– На сърце да е широко... – отвърна Аника недоволно.

Мелберг пристигна бавно и тържествено последен и остана прав на прага.

Патрик подреди листовете пред себе си и си пое дълбоко дъх. Изведнъж осъзна цялата отговорност, която лежеше на плещите му – никак не бе лесно да ръководиш разследване на убийство. Не му беше за първи път, но въпреки това се притесняваше. Не обичаше да е в центъра на вниманието и сериозността на задачата му тежеше. Алтернативата беше да остави Мелберг да ръководи случая, но никога не би го допуснал. Не му оставаше нищо друго, освен да започне съвещанието.

– Както вече знаете, съдебният лекар потвърди, че Сара Клинга е жертва на убийство. Момичето наистина се е удавило, но дробовете ѝ са пълни със сладка, а не със солена вода, което означава, че тялото ѝ е било хвърлено в морето. Това, разбира се, вече ви е известно, а подробностите по случая можете да видите в доклада на Педерсен, който Аника е копирала.

И Патрик им подаде купчина с копия, за да си вземат по един екземпляр.

– Можем ли да получим повече информация за водата в дробовете ѝ? Прочетох, че са открили в нея следи от сапун. Може ли да разберем какъв точно? – попита Мартин и посочи доклада.

– Надявам се, че да – отвърна Патрик. – Изпратили са проби от водата в криминалната лаборатория в Стокхолм. Резултатите ще са готови до няколко дни.

– Ами дрехите? – продължи Мартин. – Знаем ли дали е била гола във ваната, или не? Нали можем спокойно да предположим, че е убита във вана?

– За съжаление, нямам отговор на този въпрос. Дрехите ѝ също са изпратени в лабораторията и чакаме резултата.

Ернст премигна с досада, а Патрик го погледна сърдито. Знаеше какви мисли се въртят в главата на колегата му. Ядосваше се, че не той, а Мартин зададе толкова смислени въпроси. Едва ли Ернст някога щеше да разбере, че това разследване изисква задружна работа, а не индивидуално перчене.

– Има ли свидетелства за блудство? – попита Йоста и с това още повече подразни Ернст.

Дори този лентяй успя да измисли актуален въпрос.

– Нямам представа – отговори Патрик. – Затова бих искал да помоля Мартин да провери в архива ни дали наоколо има регистрирани педофили.

Мартин кимна и извади бележника си.

– Все още не сме приключили със семейството – продължи Патрик. – Двамата с Ернст проведохме предварителен разпит веднага след като ги уведомихме, че Сара е била убита. Разговаряхме и с лицето, което бабата на Сара посочи като главен заподозрян.

– Нека да отгатна – подхвърли Аника кисело. – Да не би да става дума за Кай Виберг?

– Да – потвърди Йоста. – Дадох на Патрик цялата документация по случая им през годините.

– Само си губите времето – намеси се Ернст. – Това са пълни глупости. Кай няма нищо общо със смъртта на момичето.

– А, да, забравих, че се познавате – добави Йоста и погледна изпитателно Патрик, за да се убеди дали този факт му е известен.

Патрик му кимна.

– Както и да е – Патрик побърза да прекъсне Ернст, преди да успее да изстреля още някоя реплика. – Ще продължим да разследваме Кай, за да може час по-скоро да го извадим от списъка на заподозрените. Мислех двамата с Ернст да разпитаме учителката ѝ дали знае за някакви проблеми в семейството. Тъй като разполагаме с изключително малко информация, ще се наложи да се допитаме и до местния вестник. Бертил, би ли ми помогнал с това?

Последва тишина и Патрик повиши глас:

– Бертил?

Отново мълчание. Мелберг стоеше подпрян на касата на вратата, зареян в мислите си. Патрик още повече повиши глас и накрая успя да получи отговор.

– Ооо, извинявай, какво каза? – сепна се Мелберг.

Патрик не можеше да повярва, че този човек е началник на цял полицейски участък.

– Само исках да те попитам не би ли могъл да разговаряш с местните журналисти? Кажи им, че става дума за убийство и към кого са насочени подозренията на семейството. Мис-ля, че в този случай се нуждаем от помощта на обществото.

– О, да, разбира се – отвърна Мелберг разсеяно. – Ще се свържа с пресата.

– Добре. Това е всичко за днес – обобщи Патрик и сключи ръце. – Имате ли въпроси?

Никой не се обади и колегите му се изправиха едновременно като по даден сигнал и започнаха да събират нещата си.

– Ернст? – Патрик спря колегата си, когато той вече беше на прага. – Мислех да тръгнем след половин час. Става ли?

– Къде ще ходим? – попита Ернст както винаги троснато.

Патрик си пое дълбоко въздух. Понякога си мислеше дали колегата му изобщо го слуша.

– В училището на Сара. За да говорим с учителката ѝ – натърти Патрик.

– А, да. Добре, след половин час ще съм готов – каза Ернст и му обърна гръб.

Патрик го погледна сърдито. Щеше да даде на партньора си още ден-два, а след това щеше да наруши нареждането на Мелберг и да включи в работата Молин.

Стрьомстад, 1924

Агнес започваше да усеща познатия вкус на скуката. Тайните срещи с любимия продължиха цяла зима и в началото тя се наслаждаваше на всеки миг. Сега обаче студените месеци бяха към края си, а с настъпването на пролетта в душата ѝ назряваше обичайното отегчение. Дори не можеше да разбере какво я беше привлякло толкова силно. Наистина беше хубавец, не можеше да си изкриви душата, но говореше като същински селянин, а и постоянно миришеше на пот. Освен това беше все по-трудно да се измъква нощем без закрилата на тъмнината. Не, трябва да сложи край на това, реши Агнес, седейки пред огледалото в стаята си.

Донагласи тоалета си и слезе долу, за да закуси с баща си. Бе прекарала нощта с Андерш и сега се чувстваше уморена и отпаднала. Целуна баща си по бузата и седна на масата. Взе едно яйце и започна да го бели с безразличен вид. Беше толкова уморена, че ѝ се догади, като усети миризмата му.

– Как си, съкровище? – попита Аугуст притеснено от другия край на голямата маса.

– Малко съм уморена – отвърна дъщеря му жалостно. – Нещо не спах добре.

– Горкичката. – гласът на баща ѝ бе изпълнен със съчувствие. – Хапни малко и иди да си легнеш. Може би е добре да ти запишем час при доктор Ферн. През цялата зима ми се виждаше малко унила.

Агнес не можа да сдържи усмивката си и побърза да я скрие в салфетката. Сведе поглед и каза:

– Да, чувствах се малко по-уморена от обикновено. Сигурно е било поради тъмнината. Ще видиш как ще живна сега с идването на пролетта.

– Хм, ще видим. Помисли си все пак дали не искаш да те прегледа докторът.

– Добре, татко – съгласи се Агнес и се насили да хапне от яйцето.

Това се оказа груба грешка. В мига, в който усети вкуса на сварения белтък в устата си, коремът ѝ изкъркори притеснително, а гърлото ѝ се изпълни с жлъчен сок. Агнес бързо се изправи, хвана се с ръка за устата и изтича към клозета. Едва успя да вдигне капака на тоалетната чиния, преди вчерашната вечеря да се излее от гърлото ѝ като същински водопад. Очите ѝ се насълзиха. Повърна още няколко пъти, преди да посмее да се изправи и да избърше с погнуса устата си. Излезе с треперещи крака, а отвън я чакаше притеснен баща ѝ.

– Миличко, как си?

Агнес само поклати глава и преглътна, опитвайки се да прогони неприятния вкус на стомашен сок в устата си.

Аугуст я прегърна през рамо, поведе я към салона и я настани на дивана. Допря ръка до челото ѝ.

– О, Агнес, цялата си потна. Веднага ще се обадя на доктор Ферн и ще го помоля да те прегледа още днес.

Отмаляла, дъщеря му само кимна, легна на дивана и затвори очи. Нямаше сили за друго. Имаше чувството, че цялата стая се завъртя зад затворените ѝ клепачи.

Струваше ѝ се, че витае в някакъв мистичен свят на сенки, напълно откъснат от реалността. Знаеше, че не можеше да постъпи другояче, но съмненията не спираха да глождят душата ѝ. Дали наистина е взела правилното решение? Ана съзнаваше, че никой не я разбира. Как можа да се върне при Лукас след всички усилия да се освободи от него? Как можа да му прости инцидента с Ема? Върна се, защото това бе единственият начин да оцелеят – тя и децата ѝ. Лукас винаги е бил опасен човек, но преди умееше да се контролира. След раздялата им предишната сдържаност се смени с буйна лудост, сякаш целият му свят се срина. „Лудост“ бе единствената дума, която ѝ идваше на ума за случващото се с него. Ана познаваше тази му страна, усещаше я още от самото начало на връзката им. Може би тъкмо опасната му първичност я привлече така неудържимо тогава. Но сега безумието изплува на повърхността и тя постоянно изпитваше смъртен страх.

Решението ѝ да вземе децата и да го напусне бе само един от факторите, които подхранваха лудостта му. Имаше ред причини, които го накараха да превърти. Главната гордост на Лукас беше работата, но този път и там претърпя несполука. Няколко неуспешни сделки сложиха край на кариерата му. Малко преди да се върне при него, Ана срещна случайно един от колегите му. Той ѝ разказа, че поведението на Лукас било много странно, че посрещал неуспехите си с изблици на ярост и агресия. Дори бил стигнал дотам, че си позволил да блъсне в стената един от най-важните им клиенти, след което веднага бе уволнен. Клиентът дори подал оплакване в полицията и разследването щяло да започне в най-скоро време.

Слуховете за разклатеното му психично здраве я притесняваха, но не това бе причината да се върне при него. Един ден, когато се прибра вкъщи и откри, че Лукас бе изпотрошил всичко в апартамента, осъзна, че няма избор. Ако не му отстъпеше, със сигурност щеше да нарани или нея, или децата. Имаше само един начин да гарантира сигурността на Ема и Адриан – трябваше да държи врага наблизо.

Ана осъзнаваше безнадеждността на ситуацията, но в същото време разбираше, че е попаднала в омагьосан кръг. Беше затворена вкъщи с агресивния си подивял съп-руг, който следеше всяко нейно движение. Принуди я да напусне работата си в аукциона, която ѝ носеше толкова радост и удовлетворение. Пускаше я да излезе само за да напазарува или да прибере децата. Той все още нямаше работа, а и не търсеше. Наложи им се да напуснат просторния апартамент в квартал „Остермалм“ и сега се бяха приютили в тясна двустайна квартира в покрайнините на града. Ана би изтърпяла всичко, само да не бие децата. Самата тя ходеше със синини и охлузвания и тази роля ѝ беше добре позната. Играеше я вече от толкова години, че беше ѝ станала като втора природа. Тя познаваше този живот, а онзи на свобода ѝ се струваше нереален. Най-важното за нея бе децата да не забелязват какво се случва. Дори успя да убеди Лукас да им позволи да продължат да ходят на детска градина. Когато беше с тях, Ана се преструваше, че всичко е наред, но не бе сигурна, че успява да ги заблуди. Поне не Ема, която вече беше на четири години. Момиченцето пощуря от радост, че най-накрая щеше да се върне при татко си, но Ана все по-често улавяше наблюдателния детски поглед.

Тя се опитваше да убеди себе си, че е взела единственото правилно решение, но същевременно съзнаваше, че не може да продължават да живеят така. Лудостта на Лукас се задълбочаваше, а тя изпитваше все по-силен страх. Беше сигурна, че някой ден съпругът ѝ ще прекрачи границата и ще я убие. Въпросът бе как да успее да се измъкне от този капан? На няколко пъти се замисли дали да не се обади на Ерика и да я помоли за помощ, но Лукас пазеше телефона като ястреб. Спираше я и вътрешният ѝ глас. Досега винаги бе разчитала на по-голямата си сестра. Крайно време бе сама да се справи с трудностите, както подобава на възрастен човек. В съзнанието ѝ постепенно се зароди един план. Трябваше да събере достатъчно доказателства срещу Лукас, за да не може той да ги оспори в съда. Тогава с децата щяха да получат защита според закона. Понякога едва се сдържаше да не грабне децата и да не изтича до най-близкия дом за малтретирани жени, за да потърси помощ. Но това бе само временно решение. Тя имаше достатъчно опит и знаеше, че без доказателства срещу Лукас щяха да бъдат принудени да се върнат в домашния ад.

Затова започна да документира всичките си синини. В един от магазините по пътя към детската градина имаше фотокабина, където заснемаше следите от побоищата по тялото си. Записваше и точните дата и час, когато я бе удрял, а после криеше снимките в рамката на сватбената им снимка. Нарочно избра това скривалище, символиката ѝ допадаше. Скоро щеше да има достатъчно материал, за да може да повери съдбата си в ръцете на обществото. Дотогава трябваше само да продължи да се бори. И да оцелее.

Дойдоха в училището по време на голямото междучасие. Въпреки есенния вятър дворът беше пълен с доб-ре облечени деца, които си играеха, без да усещат студа, за разлика от Патрик, който ги погледна с недоумение и настръхнал, побърза да се скрие вътре на топло.

Само след няколко години и собствената му дъщеря щеше да тръгне на училище. Сърцето му се стопли от тази мисъл и той вече си я представяше как подскача по коридора с руси плитки и щърбава устичка – също като Ерика на една от детските ѝ снимки. Надяваше се Мая да прилича повече на майка си. Тя беше толкова сладка като малка и досега изглеждаше такава в неговите очи.

Почукаха на първата отворена врата. Озоваха се в просторна и светла класна стая с големи прозорци и детски рисунки по стените. Зад катедрата седеше млада учителка, унесена в четене. Почукването им я стресна.

– Да? – обърна се тя към тях въпросително и въпреки крехката си възраст, с такъв строг учителски глас, че на Патрик дори му се дощя да застане мирно и да се поклони учтиво.

– Ние сме от полицията. Търсим учителката на Сара Клинга.

Лицето ѝ доби мрачно изражение.

– Това съм аз.

Младата жена стана от стола и тръгна към тях с протегната за поздрав ръка.

– Беатрис Линд. Преподавам от първи до трети клас.

Покани ги да седнат на малките столчета зад чиновете и Патрик се почувства като същински великан. По устните му се разля усмивка, като видя отчаяните опити на Ернст да намести дългите си крайници на миниатюрното столче. След това отново стана сериозен и се обърна към учителката.

– Такава ужасна трагедия – промълви Беатрис с треперещ глас. – Как може едно детенце днес да е тук, а утре вече да го няма...

Патрик забеляза как и устните ѝ потреперват.

– И то да се удави...

– Оказа се, че не става дума за нещастен случай.

Патрик остана изненадан, че новината още не беше достигнала до всички жители на градчето. На лицето на Беатрис се изписа искрено недоумение.

– Как така, какво искате да кажете? Защо не е нещастен случай? Нали се е удавила?...

– Сара е убита – отговори Патрик и осъзна, че думите му прозвучаха доста рязко. Затова смекчи тона и продължи: – Не става дума за нещастен случай и затова трябва да съберем повече информация за Сара. За характера ѝ, за евентуални проблеми в семейството и тъй нататък.

Патрик забеляза, че Беатрис се замисли над думите му, въпреки първоначалния шок. След малко тя събра сили и отговори:

– Сара беше... как да ви кажа... – жената търсеше най-подходящите думи. – Тя беше изключително енергично дете. Не можеше да стои мирна и понякога в класната стая настъпваше пълен безпорядък. Беше родена за лидер и децата винаги я слушаха. Ако не успеех да ги спра навреме, обръщаха всичко с главата надолу. В същото време... – Беатрис отново се поколеба, сякаш претегляше всяка дума. – В същото време тази нейна енергия беше извор на творчество. Сара имаше вроден талант на художник и изключително естетическо чувство. Не съм срещала дете с по-голямо въображение. Беше невероятно изобретателна във всяко отношение – и в белите, и в работата в час.

Ернст се размърда неспокойно и каза:

– Чухме, че става дума за някакъв по-специфичен проб-лем, от онези неврологичните със съкратени имена.

Несериозният му тон накара Беатрис да го погледне строго. Патрик с удовлетворение отбеляза как колегата му засрамено се сви на стола.

– Да, така е, Сара страдаше от дефицит на внимание. Работехме допълнително с нея. Вече имаме големи познания в тази област и можем да предложим на тези деца нужната помощ, за да могат да се справят с училищната програма.

Думите ѝ прозвучаха като от учебник и на Патрик му стана ясно, че младата жена взема въпроса присърце.

– В какво се изразяваха проблемите на Сара? – попита Патрик.

– Вече ви обясних. Тя беше изключително енергична и понякога получаваше пристъпи на ярост. Но освен това беше невероятно надарена натура. Не беше нито злобна, нито лоша или невъзпитана, както биха си мислили хора, незапознати с тези проблеми. Просто ѝ беше трудно да контролира импулсивността си.

– Как реагираха на поведението ѝ другите деца? – попита Патрик с искрен интерес.

– Различно. Едни не искаха да общуват с нея и я избягваха, други спокойно приемаха пристъпите ѝ и се разбираха отлично. Най-добрата ѝ приятелка беше Фрида Карлгрен. Те дори живеят в съседство.

– Да, ние вече разговаряхме с нея – кимна Патрик и се размърда на малкото столче.

Вече усещаше, че краката му изтръпват, а левият глезен съвсем се схвана. Мислено пожелаваше същото и на Ернст.

– Ами семейството ѝ? – намеси се Ернст. – Дали Сара е имала проблеми вкъщи?

Патрик едва успя да потисне усмивката си, като забеляза как колегата му започна да разтрива глезените си.

– За жалост, не мога да ви помогна. – Беатрис сви устни. Явно не бе свикнала да обсъжда семействата на учениците си зад гърба им. – Срещала съм се с родителите и с баба ѝ само един-два пъти. Сториха ми се почтени и уравновесени хора. Нямаше никакви признаци Сара да има проблеми у дома.

В този миг звънкият училищен звънец оповести края на междучасието и коридорът се изпълни с детски гласове – учениците се връщаха в класните стаи. Беатрис се изправи и им подаде ръка, с което сложи край на разговора. Патрик едва се измъкна иззад чина. С крайчеца на окото си забеляза как Ернст енергично разтрива единия си крак, който очевидно се беше схванал. Сбогуваха се с учителката и закуцукаха навън като двама старци.

– По дяволите, какви неудобни мебели – промърмори Ернст, докато вървяха към колата.

– Да, вече не сме гъвкави като едно време – съгласи се Патрик и с въздишка се настани на шофьорското място.

Стори му се като истински лукс да се облегне на удобната седалка и спокойно да опъне крака.

– Ти може и да не си – изрепчи се Ернст. – Аз не съм мръднал от тийнейджърските си години. Просто не мога дълго да издържа на такива столчета.

Патрик се опита да смени темата на разговора.

– Не научихме нищо ново.

– Мен ако питаш, малката е била същинска фурия – добави Ернст. – Сега хората намират различни извинения, за да оправдаят невъзпитаните си деца. Дефицит на внимание, дрън-дрън. По мое време това се лекуваше с няколко удара с учителската линия, а сега ги тъпчат с лекарства и ги мъкнат по психолози. Пълни щуротии. Нищо чудно, че обществото ни се разпада.

Ернст се загледа мрачно навън и поклати глава.

Патрик си спести коментара. Нямаше смисъл да си хаби думите.

– Пак ли ще я храниш? По наше време им давахме кърма през четири часа – каза Кристина и погледна неодобрително към Ерика, която се бе настанила на фотьойла, за да нах-рани Мая, макар че бяха минали само два часа и половина.

Ерика вече знаеше, че няма смисъл да спори със свекърва си, и се престори, че не я чува. Тя цяла сутрин не млъкна и на Ерика ѝ дойде до гуша. Кристина веднага забеляза, че къщата не е изчистена добре, и сега кръжеше наоколо с прахосмукачката и развиваше любимата си теория, че домашната прах предизвиква астма у малките деца. Преди това демонстративно изми всичките съдове от мивката и даде купища съвети за поддръжката им. Чиниите трябвало да се изплакват веднага след хранене, преди да засъхнат хранителните остатъци. Най-добре, разбира се, било да се измият веднага, за да не се натрупва цяла планина... На Ерика ѝ идеше да заскърца със зъби от яд, но се стараеше да мисли как ще подремне, когато свекърва ѝ изведе детето на разходка. На моменти обаче се чудеше дали всичко това си струва усилията.

Настани се във фотьойла и се опита да накара Мая да засуче гърдата ѝ. Малката усещаше напрегнатата атмосфера вкъщи и цял ден не спря да плаче. Затова Ерика понечи да я успокои с малко мляко, но тя зарита още по-неспокойно. Ерика цялата се изпоти от битката с дъщеря си, но Мая накрая се предаде и засука. Майка ѝ се отпусна и включи телевизора, за да изгледа поредния епизод на „Дързост и красота“. Сега трябваше само да се вживее в сложните взаимоотношения между Брук и Рич. Кристина хвърли бърз поглед към екрана на телевизора, докато минаваше наблизо с прахосмукачката.

– Ох, как изобщо можеш да гледаш подобни глупости? Защо не почетеш малко например?

Ерика дори не си направи труда да ѝ отговори. Само усили звука на телевизора и се наслади за секунда на вкуса на победата. Но след като забеляза обидената физиономия на свекърва си, намали звука. Досети се, че с поведението си по-скоро губеше. Погледна набързо часовника си. Боже, още нямаше дванайсет. А до идването на Патрик остава цяла вечност. След това я очакваше още един такъв ден, преди Кристина най-сетне да си събере багажа и да си тръгне, доволна, че отново е успяла да помогне на сина си и снаха си. Два дълги дни...

Стрьомстад, 1924

Топлото време учудващо бързо прогони лошото нас-троениe на каменоделците. Когато Андерш дойде на работа, колегите му вече пееха под звънките удари на чуковете. Подготвяха дупки за барутните заряди, с които откъртваха по-големи късове гранит. Един придържаше лоста, а други двама го забиваха все по-надолу в скалата, докато не се отвори достатъчно голям процеп. В него изсипваха черния барут и го запалваха. По едно време пробваха с динамит, но силният взрив разтрошаваше гранита на милиони малки парченца.

Възрастните мъже поздравиха Андерш с кимване и продължиха работата в същия ритъм, без да пропускат нито един удар.

С леко от щастие сърце Андерш отиде на работното си място, където изсичаше голямото парче гранит за статуята. Тази зима работата не му спореше. През повечето дни беше толкова студено, че не можеше дори да докосне камъка, и всичко спираше в очакване времето да се затопли, а каменоделецът трябваше да затяга колана си. Сега обаче можеше най-сетне да се отдаде напълно на своя гранитен блок. А и не искаше да се оплаква, зимата му донесе други радости.

Понякога не му се вярваше, че това наистина се случва, че от небето е слязъл този ангел, за да се сгуши в неговата постеля. Всяка минута, прекарана с Агнес, се превръщаше в безценен спомен, който той скътваше в сърцето си. Само мисълта за бъдещето понякога помрачаваше радостта му. Неведнъж се опитваше да я заговори за това, но всеки път тя заглушаваше думите му с целувка. Избягваше тези разговори и го уверяваше, че всичко ще се нареди от само себе си. Думите ѝ бяха един вид обещание, че ще останат заедно и занапред, и той се оставяше тя да го убеди в това. Дълбоко в душата си Андерш беше истински романтик и вярваше, че няма сила, която може да застане на пътя на любовта. Наистина те произлизат от различни обществени слоеве, но той е трудолюбив и способен и ако имат шанс, той със сигурност ще ѝ осигури добър живот. А ако чувствата ѝ са също толкова искрени и силни като неговите, тя едва ли ще предпочете златото и парите и за да бъде заедно с него, ще пожертва богатството. В ден като този, когато пролетните слънчеви лъчи топлеха ръцете му, душата му се изпълваше с надежда, че ще се сбъднат всичките му мечти. Чакаше да получи позволението ѝ да говори с баща ѝ, а дотогава ще има време да подготви най-важната реч в живота си.

С разтуптяно сърце Андерш заби длетото в камъка. Думите кръжаха в съзнанието му сред спомените за Агнес.

Арне прочете внимателно некролога във вестника и недоволно се намръщи. Това не го засягаше. Бяха избрали едно плюшено мече за украса, пълна безвкусица. Некролозите трябва да съдържат само църковни символи и нищо друго. В плюшеното мече няма нищо религиозно. Не че очакваше нещо друго. Неговият син му носеше само разо-чарования. Затова нищо вече не го изненадваше. Срам и позор. Как можа един толкова набожен и благочестив човек като него да отгледа син, който така и не намери правия път. Не проумяваше защо хората все се опитват да ги сдобрят и говорят колко добър и интелигентен е синът му, каква професия си е избрал, че той е лекар и така нататък. Подобни разговори обикновено подхващаха жените. Мъжете бяха достатъчно разумни, за да не се изказват по въпроси, които не ги засягат. Не можеше да отрече, че синът му наистина има добра и солидна професия и печели добре, но това нямаше никакво значение, щом не носеше Бог в сърцето си.

Най-съкровената мечта на Арне бе синът му да поеме по стъпките на прадядо си и да стане свещеник. Той самият така и никога не получи подобен шанс, тъй като собственият му баща пропи всичките пари за семинарията. Затова трябваше да се задоволи с работата на клисар. Така поне вратите на дома Господен винаги бяха отворени за него.

А и църквата вече не беше същата. Преди беше съвсем различно. Всеки си знаеше мястото, а свещеникът се ползваше с нужното уважение. Хората следваха църковния канон и не се отдаваха на такива глупости като танци, музика, съжителство преди брака и други подобни прегрешения, които днешните свещеници сякаш одобряват. Сега дори фустите можеха да носят свещеническо расо – ето това го тормозеше най-много. Просто умът му не го побираше. В Библията е казано, че е срамотно жена да говори в черква. Няма какво повече да се разсъждава. Жените нямат място на духовното поприще. Единствената роля, която им подхожда, е тази на вярна съпруга на свещеника, а в черквата те трябва да мълчат. Мъка му беше, когато онази жена започна да се разпорежда в черквата във Фелбака. Всяка неделя трябваше да пътува до Квиле за утринната молитва и той просто отказа да ходи на работа. Скъпо му излезе, но си струваше. Сега женското страшилище вече го нямаше, а новият свещеник поне беше мъж. Макар да беше твърде модерен за вкуса на Арне. Оставаше да се отърве и от органистката. Това наистина е по-малкото зло в сравнение с жена пастор, но е време и тази глава от историята на Фелбака да бъде затворена.

Арне сърдито отвори следваща страница от местния вестник. А пък и тая Аста ходи все намръщена. Той знаеше, че е заради момичето. Аста се тормозеше, защото синът им отново живееше толкова наблизо. Затова Арне ѝ обясни как трябва да бъде силна и да продължи да вярва. Смъртта на момичето наистина е голяма трагедия, но нали точно това им внушаваше през всичките тези години. Синът му кривна от правия път и рано или късно, щеше да получи заслуженото наказание. Отново се върна на предишната страница и се загледа в некролога. Срам и позор...

Този път, за разлика отпреди, Мелберг не изпитваше никакво желание да бъде в центъра на медийния интерес. Той дори не свика пресконференция, а само покани в кабинета си няколко местни журналисти. Мисълта за онова писмо не напускаше съзнанието му и затова не можеше да се концентрира върху нищо друго.

– Разполагате ли с конкретна следа? – попита един от по-младите журналисти, очаквайки с нетърпение отговора.

– В момента не мога да коментирам – отвърна Мелберг.

– Подозирате ли някого от семейството? – обади се представителят на конкурентния вестник.

– Не можем да изключим подобна възможност, но не разполагаме с конкретни улики, които да ни насочват към това.

– Става ли дума за сексуално насилие? – попита същият репортер.

– Сега не мога да ви дам подробна информация по този въпрос – отговори уклончиво Мелберг.

– Как разбрахте, че става дума за убийство? – включи се в разговора третият от присъстващите журналисти. – Имаше ли следи от насилие по тялото?

– В интерес на следствието не мога да отговоря на този въпрос – оправда се Мелберг и забеляза нарастващото разочарование, което се изписа по лицата на журналистите.

Работата с журналистите изискваше изключителна премереност. Трябва да им се даде достатъчно информация, за да не обвинят полицията в нежелание за сътрудничество, без обаче това да навреди на следствието. Мелберг обикновено се справяше отлично с тази задача, но днес му беше трудно да се концентрира. Писмото преобърна целия му свят, не знаеше как да постъпи. Истина ли беше, че...

Един от репортерите го гледаше изчаквателно и Мелберг разбра, че е пропуснал последния въпрос.

– Извинявайте, бихте ли повторили? – попита той смутено и журналистът го погледна учудено.

Познаваше комисаря добре и знаеше, че подобна разсеяност и мълчаливост не му бяха присъщи. Мелберг обикновено беше важен и високомерен.

– Попитах имат ли основание родителите да се притесняват за децата си?

– По принцип винаги препоръчваме на родителите да контролират децата си, но бих искал да подчертая, че конкретното събитие не е повод за масова паника. Убеден съм, че това е единичен случай и престъпникът скоро ще бъде заловен.

Мелберг се изправи, давайки знак, че срещата е приключила, журналистите покорно прибраха бележниците си и благодариха за вниманието. Всички усещаха, че биха могли да притиснат комисаря повече, но в същото време не искаха да си развалят отношенията с полицията. Да действат напористо, можеха колегите им от столицата. Тук всички бяха съседи и децата на журналистите посещаваха същите училища и спортни клубове като децата на интервюираните. Затова не преследваха сензации – доброто разбирателство беше къде по-важно.

Мелберг се отпусна доволен на стола си. Въпреки разсеяността му, вестниците не успяха да изкопчат повече информация от допустимото. Новината със сигурност щеше да се появи на първите страници още утре сутринта. Надяваше се, че това ще пробуди активността на населението и хората ще започнат да им помагат с информация. Ако им провърви, ще открият някоя важна улика сред всички слухове и клюки, които ще им се наложи да изслушат.

Мелберг отново извади писмото и започна да го чете. Все още не можеше да повярва на очите си.

Стрьомстад, 1924

Агнес лежеше в стаята си с мокра кърпа на челото. Докторът я прегледа внимателно и ѝ заръча да остане в леглото, след което слезе в салона да говори с баща ѝ. За миг тя дори се притесни да не би да става дума за нещо сериозно. За кратко забеляза притеснение в погледа на възрастния лекар, но то бързо изчезна и докторът я потупа по ръката и я увери, че всичко ще е наред, а засега трябва да си почива.

Не можеше да признае истинската причина за умората си. Всички онези безсънни зимни нощи се бяха отразили зле на здравето ѝ. Такава беше нейната диагноза, но не биваше и другите да я знаят. Доктор Ферн щеше да ѝ изпише подсилващи капки, а щом сложеше край на приключението с Андерш, всичко щеше да си дойде на мястото. През това време нищо не ѝ пречеше да си остане в леглото едва-две седмици и да се поглези. Агнес се замисли какво да си поиска за обяд. Тъй като вчерашната вечеря изчезна в тоалетната чиния, стомахът ѝ закъркори неудържимо. Може би палачинки или от вкусните кюфтенца с варени картофи, сметанов сос и сладко от червени боровинки – специалитета на готвачката.

Чу как някой се заизкачва по стълбите и се загърна с одеялото, охкайки тихичко. Кюфтенцата можеха да почакат. Това бе последната ѝ мисъл, преди вратата на стаята ѝ да се отвори.

Вече два дни яростта бушуваше в гърдите му. Каква безподобна наглост! Тази проклетница няма ни срам, ни съвест. Да го посочи на полицията. Кай разбираше, че мълвата скоро ще се разнесе из целия град, и тогава каквото и да говори, хората щяха да запомнят само, че полицаите са идвали да го разпитват във връзка със смъртта на момичето. Той стисна юмруци толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Поразмисли, но облече якето си и с решителна крачка излезе навън. Оградата, която сам бе издигнал между имотите им, не му позволи да мине напряко през двора. Затова тръгна по пътя и зави по алеята към Флоринови. Знаеше, че Никлас и Шарлот не бяха вкъщи. Сега вещицата щеше да чуе цялата истина за себе си. Предполагайки, че външната врата е отключена, както в повечето къщи в околността, Кай прекрачи прага, без дори да почука, и продължи направо към кухнята. Лилиан се стресна, като го чу да влиза, но бързо се окопити и на лицето ѝ се изписа обичайното дръзко и високомерно изражение. За каква ли се мислеше. Сякаш беше кралица, а не проста провинциалистка.

– Как, по дяволите, смееш да пращаш полицията у дома? – изрева Кай и удари с юмрук по масата.

Лилиан го изгледа студено.

– Полицаите попитаха дали някой ни мисли злото и аз се сетих за теб. Ако веднага не си вдигнеш чукалата, ще им се обадя отново. Нека сами видят на какво си способен.

Той едва успя да се удържи да не я хване за гушата. Привидното ѝ спокойствие разпали още повече яростта му.

– Само да посмееш, проклета миризлива вещице!

– Така ли?! Ще посмея и още как. Ти постоянно ни правиш мръсотии, заплашваш ни и ни преследваш. Подложени сме на истински тормоз.

Лилиан се хвана театрално за сърцето, а на лицето ѝ се появи изражението на невинно страдаща жертва, което Кай мразеше повече от всичко.

И как успяваше винаги да го изкара злодей, а себе си да представи като мъченица. Всъщност бе точно обратното. Той положи неимоверни усилия да се държи с нея човешки. В началото винаги отвръщаше на нападките ѝ с добрина, за да не пада до нейното равнище. Но преди няколко години реши, че щом Лилиан търси война, ще я има. След това за него всички средства станаха позволени.

Кай едва успя да запази самообладание и просъска.

– Е, тоя път не успя да объркаш полицаите с лъжите си.

– Не бързай толкова. Полицаите имат начин да разберат как е било наистина – отвърна Лилиан злобно.

– Какво искаш да кажеш? – попита Кай, но веднага разбра накъде бие съседката му. – Да оставиш Морган на мира, чуваш ли.

– Едва ли ще се наложи да си отворя устата – каза тя със злорадство. – Полицаите сами скоро ще разберат, че в съседната къща живее луд. А от такъв всичко може да се очаква. Ако те не се досетят, нека прочетат отново оплакванията ми.

– Обвиненията ти срещу него са пълна измислица, сама го знаеш! Морган никога не е стъпвал в къщата ти, нито пък е надничал през прозорците.

– Знам само каквото съм видяла – сопна му се Лилиан. – Всичко е описано в оплакванията ми до полицията. Нека само ги прочетат и веднага ще им стане ясно.

Кай не ѝ отговори. Нямаше смисъл.

Остави яростта да го завладее.

Мартин толкова се бе задълбочил в документите, че чак подскочи, когато чу Патрик да влиза.

– Извинявай, май без малко не ти докарах инфаркт – каза Патрик и се усмихна. – Зает ли си?

– Не, заповядай! – Мартин даде знак с ръка на колегата си да влезе. – Е, как е? Научихте ли нещо повече за семейс-твото от учителя?

– Учителката – поправи го Патрик. – За съжаление, не – добави той и забарабани с пръсти по крака си. – Каза, че не знае за проблеми в семейството на Сара. За сметка на това научихме повече за самата нея. Очевидно е била хиперактивно и доста трудно дете.

– В какъв смисъл? – попита Мартин, който не бе запознат с нашумялата през последните години диагноза.

– Ами как да ти кажа, била е свръхенергична, не я е свъртало на едно място, проявявала е агресия срещу всичко, което не ѝ харесва, трудно се е концентрирала.

– Явно никак не е било лесно да се работи с нея – отбеляза Мартин.

– И аз изтълкувах по същия начин думите на учителката.

– Ти си виждал Сара и приживе. Забелязваха ли се тези неща?

– Ерика я познава по-добре от мен. Аз съм я виждал само няколко пъти набързо и ми се стори доста буйничка, но нищо повече.

– Каква е разликата между АДХД и тази хиперактивност, за която говориш? – попита Мартин. – Хората използват ту единия, ту другия термин за почти идентични ситуации.

– Нямам представа – Патрик сви рамене. – Дори не съм сигурен, че проблемното ѝ поведение има връзка с убийството, но все отнякъде трябва да започнем, нали?

Мартин посочи документите на бюрото си.

– Проверих различните сигнали за блудство през пос-ледните години, но не открих нищо особено. Попаднах на няколко случая на кръвосмешение, но разследванията са прекратени поради липса на доказателства. Спомням си, че само в един от случаите се стигна до съд и присъда. Сещаш ли се за оня баща, който изнасилвал дъщеря си?

Патрик кимна. Рядко се срещаха дела, които оставяха такова неприятно усещане като споменатото от Мартин.

– Да. Делото на Турбьорн Стиглунд, но той още е зад решетките, нали?

– Да, дори се обадих да проверя, но от затвора ме увериха, че не са го пускали дори в отпуск. Така че спокойно можем да го изключим. В останалите случаи става дума за изнасилвания, но на възрастни. Там обаче се появява едно познато име.

Мартин посочи папката, която преди известно време беше на бюрото на Патрик, а сега се оказа в неговия кабинет.

– Надявам се да не ми се сърдиш, че отмъкнах делото за съседската вражда на Флоринови.

– Не, разбира се, защо да ти се сърдя. Предполагам, че намекваш за обвиненията на Лилиан Флорин срещу Морган Виберг?

– Да, тя твърди, че момчето на няколко пъти се е прок-радвало до къщата им и е надничало през прозореца ѝ, когато се преоблича.

– Прочетох го – каза Патрик уморено. – Честно казано, не знам какво да мисля по този въпрос. Твърде съмнително е да е истина. Според мен двамата с Кай просто си разменят измислени обвинения и само губят времето на полицията.

– Да, склонен съм да се съглася с теб. Но в същото време сме длъжни да проверим дали в съседската къща наистина не живее воайор. Знаеш, че повечето от сексуалните престъпници започват именно така.

– Да, знам, но не изглежда много убедително. Да предположим, че Лилиан Флорин казва истината, в което силно се съмнявам. Дори в този случай става дума за човек, който е надничал да гледа възрастна гола жена. Това изобщо не доказва, че Морган проявява сексуален интерес към деца. Не знаем дали Сара е била изнасилена. Съдебният лекар не откри подобни улики по време на аутопсията. Но все пак е добре да се заемем с Морган. Поне да го разпитаме.

– Може ли да дойда с теб? – въодушеви се Мартин. – Или вече завинаги ще бъдеш партньор с Ернст?

Патрик се намръщи.

– Не, това никога няма да го бъде. Ако зависи от мен, веднага те вземам. Но въпросът е какво ще каже Мелберг.

– Е, поне можем да го попитаме. Напоследък ми се струва попритихнал. Кой знае, може да е започнал да омеква на стари години...

– Едва ли – засмя се Патрик. – Но ще поговоря с него. Мисля да отидем следобед. Сега трябва да прегледам едни документи.

– Чудесно. И аз ще успея да изчета остатъка от купчината. Може и да изскочи нещо ново, но да не таим особени надежди.

Патрик кимна.

– Направи каквото можеш.

Йоста без малко да заспи пред компютъра. Едва когато главата му падаше на гърдите, той се събуждаше. Иначе отдавна да е потънал в царството на съня. Де да можеше да опъне крака и да подремне малко, след което щеше да може отново да работи нормално. Като в Испания. Хората там знаеха колко важна е сиестата. Но не и в Швеция. Тук трябва да изкараш цял осемчасов кошмарен работен ден, без да усещаш умора, като запазваш бодро настроение. Проклета страна.

Резкият звън на телефона го изтръгна от унеса му.

– По дяволите – промърмори полицаят, а настроението му още повече се развали, когато разпозна телефонния номер, изписан на дисплея. Какво ли иска вещицата сега? Спомни си за преживяната от нея трагедия и успя да се поуспокои, преди да вдигне слушалката.

– Йоста Флюгаре, полицейски участък на Танумсхеде.

Жената беше толкова превъзбудена, че трябваше да я помоли да се успокои. Иначе не можеше да разбере за какво говори. Но молбата му остана нечута и той повтори:

– Лилиан, моля ви, говорете по-бавно, нищо не разбирам. Поемете си дълбоко дъх и започнете отначало.

Този път тя явно го чу и заговори по-спокойно. Учудването на Йоста нарастваше с всяка нейна дума. Какво неочаквано развитие на събитията. Наложи се дълго да я успокоява, преди да успее да приключи разговора. След това набързо грабна якето си и отиде при Патрик.

– Слушай, Хедстрьом.

Йоста дори не си направи труда да почука, но колегата му работеше на отворена врата и сам си беше виновен, ако някой влезеше при него, без да чука.

– Да? – изгледа го Патрик учудено.

– Току-що ми се обади Лилиан Флорин.

– И? – подкани го Патрик с нарастващо любопитство.

– Чакай да чуеш новината. Лилиан твърди, че Кай се е нахвърлил да я бие.

– Шегуваш ли се? – възкликна Патрик и се извъртя със стола си така, че застана лице срещу лице с Йоста.

– Не, тя твърди, че преди малко е влязъл при нея и започнал да ѝ крещи, а когато се опитала да го изгони, той буквално ѝ налетял със стиснати юмруци.

– Та това е пълна лудост – недоверчиво произнесе Патрик.

Йоста сви рамене.

– Поне тя така казва. Обещах ѝ да отидем веднага.

Той демонстративно показа якето си.

– Разбира се – отвърна Патрик и скочи от стола, за да вземе от закачалката своето.

След двайсет минути те вече паркираха пред къщата на семейство Флорин. Лилиан им отвори при първото почукване и ги пусна в антрето. Едва бяха престъпили прага, когато тя започна да говори, енергично жестикулирайки.

– Вижте какво ми причини! – възкликна тя и им показа малко червено петно на бузата си, а после вдигна ръкава на пуловера, за да покаже петното и на ръката си.

– Ако не го арестувате за това, то...

Лилиан толкова се разлюти, че едва намираше думи от ярост.

Патрик успокояващо я докосна по здравата ръка.

– Обещавам ви, че ще проучим въпроса внимателно. Не беше зле да ви види лекар.

Лилиан поклати глава.

– Трябва ли? Той ме удари по лицето и ме хвана с всички сили за ръката, но нищо по-сериозно – призна тя с нежелание. – Но на вас сигурно за доказателство ще ви трябват снимки?

Лицето ѝ просветна за миг, преди Патрик да убие и тази надежда.

– Не, няма нужда. Достатъчно е това, което видяхме. Ще отидем да поговорим с Кай, за да решим какво да правим. Има ли на кого да се обадите?

– Да, приятелката ми Ева може да дойде при мен.

– Чудесно. Тогава е най-добре веднага да ѝ позвъните, да си направите кафе и да се опитате да се успокоите. Всичко ще се нареди.

Патрик говореше така, че тя да се отнася с доверие към него, но нещо в театралното ѝ поведение го отблъскваше. Нещо не бе наред.

– Може би трябва да подам официално оплакване? Да попълня някакви документи и така нататък? – попита Лилиан обнадеждена.

– Това може да почака. Първо двамата с Патрик ще поговорим с Кай – каза Йоста с неприсъща за него твърдост, но Лилиан не се задоволи с подобни обещания.

– Ако отново претупате всичко от мързел, вместо да защитите една беззащитна жена, станала жертва на нападение, не си мислете, че ще премълча това. Веднага ще уведомя началника ви, а после, ако е нужно, ще се обърна към вестниците. Това трябва да ви е ясно.

Йоста прекъсна излиянията ѝ с леден глас:

– Никой нищо няма да претупа, Лилиан, но сега ще нап-равим следното. Първо ще поговорим с Кай и едва след това ще се заемем с формалностите. Ако имате възражения, можете веднага да се обадите на началника ни Бертил Мелберг и да се оплачете. Иначе ще трябва да изчакате да разпитаме обвиняемия.

След кратка вътрешна борба Лилиан реши да отстъпи.

– Щом е така, отивам да се обадя на Ева, но да знаете, че ви чакам да се върнете – промърмори тя сърдито и тръшна демонстративно вратата след тях толкова силно, че ехото се разнесе из цялата улица.

– Какво мислиш? – попита Патрик, учуден, че тъкмо Йоста бе успял да ѝ затвори устата.

– Не знам.... – отвърна той. – Но нещо... ме притеснява.

– И аз имам същото чувство. Друг път случвало ли се е Кай да се нахвърля срещу нея?

– Не, иначе със сигурност щяхме да разберем начаса. От друга страна, досега не са го обвинявали в убийство.

– Да, прав си – съгласи се Патрик. – Но въпреки това той не прилича на човек, който би налетял на бой. По-скоро е от хората, които винаги са готови да те препънат.

– Да, склонен съм да се съглася. Но нека чуем какво ще ни каже.

– Да, така е най-добре – каза Патрик и почука на вратата.

Стрьомстад, 1924

Когато баща ѝ влезе в стаята, сърцето на Агнес се сви. Нещо не беше наред. Нещо наистина не беше наред. След последния им разговор Аугуст сякаш се бе състарил с двайсет години. Сигурно тя е на смъртно легло, нищо друго не би могло така да съсипе баща ѝ.

Агнес събра смелост и се приготви да понесе мъжествено страшната новина. Но явно имаше нещо друго. В очите на баща ѝ нямаше загриженост, както бе очаквала, а само черна изгаряща ярост. Това, меко казано, бе странно, защо ще е ядосан, ако тя наистина е смъртно болна?

Въпреки ниския си ръст, Аугуст се надвеси заплашително над леглото ѝ и Агнес инстинктивно си придаде още по-жален вид. Този трик винаги помагаше, но сега, кой знае защо, никак не подейства и тревогата в гърдите ѝ нарасна. Изведнъж една мисъл прониза съзнанието ѝ. Но не, това бе невъзможно.

Съмнението продължи безмилостно да гризе сърцето ѝ. А когато видя как баща ѝ се опитва да каже нещо, но от парализираните му от вълнение гласни струни не се откъсва нито звук, Агнес осъзна, че страхът ѝ е напълно основателен.

Бавно се сви по-дълбоко под одеялото, а когато дланта на баща ѝ се стовари тежко върху бузата ѝ и парещата болка се разля по лицето ѝ, тя разбра, че това бе истинската причина за яростта му.

– Ти, ти... – заекваше Аугуст и отчаяно се опитваше да намери точните думи. – Ти, развратница такава! Кой... какво? – продължи да крещи несвързано той, а свитата на кравай Агнес забеляза как баща ѝ преглъща, опитвайки се да изговори непослушните думи.

Никога досега не бе виждала пълничкия добродушен Аугуст в такова състояние и това я плашеше.

Агнес усещаше също, че към страха ѝ се примесва и объркване. Как е могло да се случи? Нали бяха взели всички предпазни мерки и винаги навреме прекъсваха половия акт. И през ум не ѝ минаваше, че може да изпадне в подобна беда. Беше чувала за други момичета, забременели погрешка, но винаги презрително си бе мислила, че тези глупачки не са били достатъчно внимателни и са оставяли мъжете да свършат в тях.

А ето че сега самата тя е в ролята на такава глупачка. Трескаво затърси някакво решение. Досега всичко се бе нареждало благополучно. И този път щеше да намери изход. Трябваше просто да обясни на баща си и да го накара да разбере, както винаги досега. Наистина за първи път изпадаше в подобна сериозна ситуация, но тя през целия си живот беше свикнала той да ѝ се притичва на помощ и да отстранява всички пречки по пътя ѝ. И сега трябваше да постъпи така. Усети как спокойствието се завръща след първоначалния шок. Със сигурност щеше да се намери изход. Баща ѝ ще се посърди, но накрая ще ѝ помогне. Нали има места, където жените се обръщат при подобна неприятност, стига да разполагат с достатъчно средства, а на нея в това отношение определено ѝ беше провървяло.

Доволна от своя план, Агнес понечи да отвори уста, за да започне да обработва баща си, но преди да успее да изрече и една дума, следващата плесница на Аугуст се стовари звучно върху бузата ѝ. Агнес го гледаше и не вярваше на очите си. Тя никога не би предположила, че баща ѝ ще вдиг-не ръка срещу нея, а ето че сега я зашлеви вече два пъти. Несправедливото му отношение предизвика у нея пристъп на гняв, тя се надигна в леглото, за да му поиска обяснение. Шляп! Третата плесница се стовари върху неизстиналата ѝ от болката буза, а очите ѝ се напълниха с ядни сълзи. Как смее така да се държи с нея! Агнес се отпусна безнадеждно на възглавниците, устремила отчаян и изпълнен с недоумение поглед към баща си, когото смяташе, че добре познава. Но човекът, който стоеше пред нея, беше напълно непознат.

Агнес постепенно започна да осъзнава, че в живота ѝ назряват неприятни промени.

Леко почукване по вратата го накара да вдигне глава. Не очакваше пациенти и беше зает с подреждането на купчината насъбрали се документи. Никлас ядосано вдигна вежди.

– Да?

Хладният му тон очевидно разколеба неочаквания гост от другата страна на вратата. Поне за миг. След това дръжката се измести надолу и вратата бавно се отвори.

– Преча ли?

Гласът беше плах и тих, какъвто се бе запазил в паметта му, и раздразнението му веднага се изпари.

– Мамо?

Никлас скочи от стола и замря, учудено гледайки към вратата, на прага на която стоеше дребна женица и все още се колебаеше дали да влезе... Тя винаги бе пробуждала у него покровителствено чувство и сега му се прииска да се затича към нея и да я прегърне. Но той знаеше, че годините бяха отучили майка му от бурни емоции и това само ще я смути, затова се възпря и изчака тя да поеме инициативата.

– Може ли да вляза? Сигурно си зает?

Жената хвърли бърз поглед към купчината документи и дори понечи да си тръгне.

– Не, не, изобщо не съм зает, влез.

Почувства се като ученик и набързо излезе иззад бюрото, за да ѝ поднесе стол. Майка му приседна внимателно на крайчеца и се огледа нервно наоколо. Досега не го беше виждала на работното му място и той се досети, че тя се чувства тук като чужда. Всъщност двамата не се бяха виждали много-много години и сегашната им среща сигурно беше за нея странна. Сякаш седемнайсетгодишното ѝ момче изведнъж се бе превърнало във възрастен мъж. Тази мисъл го изпълни с яд. Какво ли не бяха принудени да изтърпят двамата, майка и син, заради проклетия старец. Той, за щастие, успя да се освободи от властта му, но с болка забеляза, че годините бяха оставили дълбоки следи по нейното лице. Същото уморено, смирено изражение, познато му още от времето, преди да напусне дома им, но тогава бръчките ѝ бяха далеч по-малко.

Никлас премести един стол и седна близо до нея. Изчака я да започне. Изглежда, сама не знаеше какво да каже. След като помълча, най-накрая събра смелост и проговори:

– Толкова съжалявам за момиченцето, Никлас.

Устните ѝ отново онемяха, а синът ѝ намери сили само да кимне.

– Не я познавах... но толкова ми се искаше.

Гласът ѝ леко трепереше от потиснати емоции. Кой знае какво ѝ костваше да се реши да дойде тук. Сигурно за първи път през живота си се опълчваше на баща му.

– Тя беше чудесно дете – каза той със сподавен от плач глас, но очите му останаха сухи. През последните дни толкова много бе плакал, че не му останаха сълзи. – Имаше твоите очи. А чия беше рижата коса, не знаем.

– Баба ми по бащина линия имаше прекрасна рижа коса. Сигурно от нея – жената се поколеба за миг, преди да изрече името на детето, – Сара я е наследила.

Аста седеше, устремила поглед в сключените си в скута ръце.

– От време на време ги виждах. Нея и момченцето. Срещах съпругата ти, докато ги разхождаше. Но никога не се приближих. Само се споглеждахме за миг. Сега съжалявам, че поне веднъж не се спрях да поговорим. Тя знаеше ли, че тук живее баба ѝ?

– Да, често ѝ разказвах за теб. Знаеше как се казваш, показвахме ѝ снимки. Малкото, които успях да взема...

Никлас не довърши изречението. Нито той, нито тя смееха да засегнат болезнената тема за семейния разрив.

– Верни ли са слуховете? – Аста за първи път погледна сина си в очите. – Наистина ли има виновен за смъртта ѝ?

Никлас се опита да отговори, но думите заседнаха в гърлото му. Толкова много неща искаше да ѝ разкаже, толкова много тайни му тежаха на сърцето. Така му се искаше да ги стовари в нозете ѝ, но не можеше. Бяха изминали твърде много години.

Очите му отново плувнаха в сълзи, които се търкулнаха надолу по лицето. Той не посмя да погледне майка си, но чувствата ѝ надвиха страха и забраните и в следващия миг ръцете ѝ обвиха шията му. Тя бе толкова дребна, а той толкова едър, но изведнъж всичко се преобърна.

– Да, миличък, да.

Ръцете ѝ започнаха да галят гърба му и му се стори, че часовникът на времето запрепуска назад и го върна обратно в детството. В майчината прегръдка е толкова спокойно. Усещаше топлия ѝ дъх и чуваше изпълнения с обич глас, който му нашепва, че всичко ще се оправи. Под леглото му, разбира се, няма никакви чудовища, те са само плод на въображението му и ако ги прогони, те веднага ще изчезнат. Този път обаче чудовищата не искаха да си отиват.

– Татко знае ли? – прошепна Никлас на рамото ѝ.

Просто не можа да се сдържи да не зададе този въп-рос. Веднага усети как майка му трепна и се отдръпна. Магията изчезна. Отново я видя пред себе си – сива, съсухрена старица, която за пореден път избра баща му дори в този кошмарен миг, когато повече от всякога се нуждаеше от нея. Чувствата му бяха раздвоени. Обичаше майка си и винаги усещаше липсата ѝ в сърцето си, но същевременно го изпълваше горчивина и презрение за това, че го бе предала.

– Не знае, че съм тук – отвърна тя кратко, а Никлас разб-ра, че майка му мислено вече си е тръгнала.

Но той искаше да я задържи поне още малко и знаеше как да го стори.

– Искаш ли да видиш снимка на децата? – попита той нежно.

Приближи се до бюрото и издърпа най-горното чекмедже. Извади албум и ѝ го подаде, като се стараеше да не го поглежда. Все още не беше готов за това.

Аста внимателно започна да прелиства страниците, като се усмихваше тъжно на всяка нова снимка. Изведнъж осъзна какво бе изгубила.

– Колко са красиви! – изрече тя с майчинска гордост, примесена с мъка от безвъзвратната загуба на едно от дечицата.

– Виждам, че си взел фамилията на жена си? – предпазливо попита майка му и стисна здраво албума.

– Да – отвърна Никлас и погледът му се зарея в далечината. – Не исках да нося неговата фамилия.

Тя само кимна с тъга.

– Наистина ли трябваше да се върнеш на работа толкова скоро? – добави тя притеснено и се загледа в седналия зад бюрото си син.

Никлас разлистваше разсеяно папките пред себе си и едва преглъщаше бликналите сълзи.

– Това е единственият начин да оцелея – отбеляза той.

Майка му се задоволи с това обяснение, но тревогата в погледа ѝ се засили.

– Не забравяй живите – добави тя кротко и поръси още сол в кървящата рана в душата му.

Беше раздвоен. Един глас му нашепваше да се върне вкъщи при Шарлот и Албин, а друг го убеждаваше да се отдаде на работа и да избяга от болката, която намаляваше в самотата. Най-много го плашеше мисълта, че лицето на Шарлот като огледало ще отрази вината му, затова инстинктът за бягство успя да победи. Искаше му се да сподели всичко това с майка си, да положи глава в скута ѝ като малко дете, да чуе успокоителните ѝ думи. Мигът така и отлетя, а тя върна албума на бюрото му и тръгна към вратата.

– Мамо?

Аста се обърна.

Никлас ѝ подаде албума.

– Вземи го, вкъщи имаме други снимки.

Майка му се поколеба, но го пое като нещо скъпоценно и крехко и го прибра внимателно в чантата си.

– Скрий го добре – добави синът ѝ с кисела усмивка, но тя вече беше затворила вратата след себе си.

Момчето лежеше, вперило очи в тавана, и риташе по стената. Умът му не побираше защо стана така. Защо това се случи с него? И защо не им се опълчи, докато все още беше възможно?

Плакатите по стените му напомняха какъв искаше да бъде. Обикновено тези супергерои го мотивираха да се бори, да полага още повече усилия, но днес пробуждаха в сърцето му само гняв. Те никога не биха се примирили с подобно нещо. Веднага биха отказали. Биха постъпили както трябва. Затова си бяха заслужили място на плакатите. Затова бяха герои. А той е един обикновен скапаняк и такъв ще си остане винаги. Точно както му беше казал Рюне. Когато му го каза, не искаше да му повярва. Заканваше се да му докаже, че греши. Че и той е герой. Щеше да го накара да съжалява за думите си. Да съжалява за всичките обидни думи. За унижението. Тогава той щеше да има последната дума, а Рюне щеше да падне на колене и да го моли за минута внимание.

Най-ужасното беше, че отначало дори харесваше Рюне. Когато майка му го доведе вкъщи за първи път, стори му се суперготин. Караше стара кола, а приятелите му се возеха на мотоциклети и дори понякога го вземаха със себе си. След това обаче двамата с майка му се ожениха и всичко отиде по дяволите. Изведнъж се превърнаха в същински средностатистически шведи с къща, волво и една проклета каравана. Приятелите с мотори изчезнаха, а майка му и Рюне започнаха да си общуват със средностатистическите им съседи и всяка събота ходеха по семейни вечери, но само двамата. И разбира се, веднага им се прииска да си направят бебе. Чу Рюне да говори за това с едни от скучните им съседи. Щели да си направят свое собствено бебе. После добави как всъщност обичал Себастиан, но това не било същото, като да имаш своя плът и кръв. Понеже бебето така и не се появяваше, Рюне все повече се настройваше срещу Себастиан. Изкарваше целия си яд върху него. Сякаш той бе виновен, че майка му така и не успя да зачене. А после, когато майка му преди две години почина от рак, стана още по-лошо. Рюне трябваше да се грижи за чуждото хлапе и непрекъснато му го натякваше. Колко благодарен трябва да е Себастиан, че не го е захвърлил след смъртта на майка му в някой от онези ужасни домове за сираци и че продължава да се грижи за него като за собствен син. Понякога Себастиан си мислеше, че ако Рюне така си представя отглеждането на деца, добре, че те с майка му не си родиха дете. Добре, че си остана бездетен.

Не че го биеше или нещо подобно. Никой средностатистически швед като Рюне не би си позволил да удари дете. Но по-добре да го биеше. Поне щеше да има основателна причина да го мрази. А така беше подложен на постоянен тормоз, който не оставяше видими следи по тялото му.

Докато лежеше вперил поглед в тавана, изведнъж осъзна защо всъщност се е озовал в сегашното си положение. Себастиан въпреки всичко обичаше доведения си баща. Друг баща не беше имал и през целия си живот се стараеше да му угоди, за да заслужи обичта му. Затова сега бе затънал до гуша в калта. Разбираше го. Не беше глупав. Но какво, като е толкова умен? Нямаше измъкване.

– Какво, по дяволите, говорите?

Лицето на Кай почервеня като домат и той понечи отново да се втурне към съседската къща.

Патрик му препречи пътя и успокоително вдигна ръце.

– Не може ли да поговорим нормално?

Кай остана глух за думите на полицая, сякаш яростта му заглушаваше всички сигнали от външния свят като своеобразен филтър. Патрик и Йоста се спогледаха: сега можеха да си представят как напада Лилиан. Но не биваше да се поддават на първото впечатление и да правят прибързани заключения, преди да изслушат и версията на Кай.

След няколко секунди думите на Патрик достигнаха до съзнанието на Кай, той се обърна ядосан и влезе в къщата, очевидно очаквайки полицаите да го последват. Те се събуха в антрето и тръгнаха след него. Когато влязоха в кухнята, завариха Кай да ги чака облегнат на кухненския плот със скръстени ръце на гърдите. Вдигна едната си ръка за миг, колкото да им даде знак да седнат, но самият той явно възнамеряваше да остане прав.

– Е, какво ви е наговорила вещицата отново? Да не би да твърди, че съм я ударил? Така ли е?

Лицето му отново пламна и Патрик дори се уплаши да не го докарат до сърдечен удар.

– Да, получихме оплакване, че е станала жертва на побой – спокойно потвърди Йоста, изпреварвайки Патрик.

– Значи, наистина е подала жалба срещу мен, вещица такава! – изръмжа Кай, а по посивелите му слепоочия избиха капчици пот.

– Лилиан още не е подала писмено оплакване – добави Патрик. – Искахме първо да поговорим с вас на спокойствие, за да изясним какво се е случило. – Погледна в бележника си и продължи: – Значи, преди около час сте влезли в дома на Лилиан Флорин?

– Исках само да разбера откъде накъде ме обвинява в смъртта на детето им. Какви ли не мръсотии ми е правила през годините, но това минава всякакви граници...

По челото му избиха едри капки пот и той замълча, задъхвайки се от злоба.

– Значи, сте влезли, без да чукате? – попита Йоста, също притеснен за състоянието на Кай.

– Да, и какво от това! Ако бях почукал, тя нямаше да ме пусне. Трябваше да улуча момент да я притисна до стената. За да я попитам какви ги върши.

За първи път в гласа му се прокрадна нотка на безпокойство.

– И какво стана по-нататък?

Патрик слушаше и записваше думите му в бележника.

– Нищо повече! Наистина, наругах я, няма да отричам. Накрая ми каза да се махам от къщата ѝ и аз си тръгнах. Така или иначе, вече бях казал каквото мисля.

– Значи, не сте я удряли?

– Не че не ми се искаше да я цапардосам по голямата уста, но не съм толкова глупав!

– Това означава ли, че не сте я удряли? – уточни Патрик.

– Да, точно това означава – отсече Кай троснато. – С пръст не съм я докоснал, и ако твърди друго, то лъже. Което всъщност не би ме изненадало.

Сега гласът му вече звучеше наистина тревожно.

– Може ли някой да потвърди думите ви? – попита Йоста.

– Не. Там нямаше никой. Видях сутринта Никлас да заминава на работа, а и изчаках Шарлот да изведе малкото на разходка.

Кай изтри изпотеното си чело с ръка и я избърса в панталоните си.

– Тогава разполагаме само с вашата дума срещу нейната – продължи Патрик. – А Лилиан има следи от побой.

С всяка следваща дума на Патрик Кай изглеждаше все по-омърлушен. Предишната му агресия се смени с отчаяние, но изведнъж той се окопити.

– Мъжът ѝ. Той си беше вкъщи. По дяволите, как не се сетих. Той е като привидение. Напоследък Стиг изобщо не се появява. Но трябва да си е бил вкъщи. Може би е видял или чул нещо.

Тази мисъл му вдъхна кураж и Патрик погледна Йоста. Съвсем бяха забравили за Стиг. Дори не го бяха разпитали във връзка със смъртта на Сара. Кай беше прав. Стиг беше като някакво привидение и те бяха забравили за съществуването му.

– Ще поговорим и с него – каза Патрик, – тогава ще видим накъде ще тръгнат нещата. Но ако той няма какво да добави и Лилиан подаде официално оплакване, то правото е на нейна страна...

По-нататъшните обяснения бяха излишни. Кай разбираше какви може да бъдат последствията.

Шарлот се разхождаше безцелно из градчето. Албин спеше спокойно в количката, но след като тя спря да взема успокоителни, нямаше сили дори да погледне детето. Продължаваше да изпълнява майчинските си задължения. Преповиваше го, преобличаше го и го хранеше, но чисто механично, без да изпитва никакви чувства. Не можеше да си представи как ще живее без Сара. Насилваше се да продължи да върви, макар че всъщност имаше единствено желание да се строполи насред улицата и никога повече да не се изправи. Но не биваше да си го позволи, както и да продължи с лекарствата, които замъгляваха съзнанието ѝ. Заради Албин. Макар да не намираше сили да го погледне, с всяка фибра на тялото си чувстваше, че това дете има нужда от нея. Трябваше да продължи да живее и диша заради него. Въпреки че бе толкова трудно.

Освен това и Никлас избяга от къщи, спасявайки се с работата. Изминали са само три дни от смъртта на дъщеря им, а той вече е заседнал в кабинета си и лекува настинки и дребни травми. Сигурно сега си говори за някакви глупости с пациентите, флиртува със сестрите и се наслаждава на ролята си на всемогъщ доктор. Шарлот знаеше, че е несправедлива. Знаеше, че Никлас страда не по-малко от нея. Просто ѝ се искаше да споделят болката, вместо да търсят поотделно някакъв смисъл в живота, за да могат да поемат следващата глътка въздух, а после и следващата. Опитваше се да се пребори сама със себе си, но не успя да прогони чувството на гняв и презрение за това, че той я изостави в най-тежкия момент. Но защо ли очакваше друго? Нима някога е могла да се опре на него? Нима през целия им съвместен живот той не беше капризно пораснало дете, което винаги е оставяло на нея да се справя сама със сивото и скучно всекидневие? Не, това не бяха негови проблеми. Смяташе, че има право да изживее живота си като игра. Само да се весели и забавлява. Тя дори не можеше да повярва, че той завърши медицина. Не очакваше, че ще му стигне издръжливост да преодолее всички трудности на следването и изморителната практика. Явно мисълта за очакваната награда се оказа примамлива и успя да го мотивира – всички щяха да му се възхищават. Като на успял човек, който прави добра кариера. Поне на пръв поглед.

Имаше една-единствена причина, която я задържаше при него – кратките мигове на щастие, когато можеше да види другата му страна. На раним и емоционален човек, способен да прояви чувствата си. Който не се боеше да я допусне в душата си и сваляше маската на вечния чаровник. Именно така спечели сърцето ѝ преди години, които сега ѝ се струваха безкрайно далечни. Напоследък обаче тези кратки мигове се разредиха, а Шарлот вече не знаеше що за човек е Никлас и какво иска. Понякога, в пристъпи на слабост, се питаше дали на него наистина му е нужно семейство. Когато се решаваше да погледне в очите суровата истина, Шарлот се съмняваше, че съпругът ѝ с лека ръка би се отказал от задълженията на семейния живот, ако имаше възможност за повторен избор. Но явно той извличаше нещо от този живот, иначе не би останал толкова дълго с нея. През последните черни дни, изпълнени с кратки изблици на егоистични чувства, тя дори си мислеше, че нещастието може би ще ги сближи. Оказа се, че дълбоко греши. То ги отдалечи един от друг както никога преди.

Разхождайки се в района на къмпинга, Шарлот неусетно се озова пред къщата на Ерика. Вчерашното неочаквано посещение на приятелката ѝ означаваше много за нея, но въпреки това тя се поколеба. През целия си живот бе възпитавана да не се самоизтъква, да не иска нищо за себе си, да не притеснява околните с проблемите си. Разбираше, че скръбта ѝ не оставя никого безразличен, и не беше сигурна дали иска да натоварва Ерика излишно. Същевременно изпитваше огром-на нужда да усети приятелска обич. Да поговори с някого, който нямаше да ѝ обърне гръб като собствената ѝ майка, или да ѝ даде стотици съвети как е трябвало да постъпи.

Албин се размърда неспокойно в количката и Шарлот го взе на ръце. Детето се огледа сънено наоколо и трепна, когато майка му почука на вратата. Отвори ѝ непозната жена на средна възраст.

– Здравейте! – промълви Шарлот неуверено, но в следващия миг се досети, че това трябва да е майката на Патрик.

В съзнанието ѝ изплува някакъв смътен спомен от времето преди смъртта на Сара, явно Ерика ѝ бе споменала за това посещение.

– Здравейте! Предполагам, че търсите Ерика – поздрави я майката на Патрик и отстъпи настрани, за да я пусне да влезе.

– Будна ли е? – попита Шарлот внимателно.

– Да, храни Мая, вече не знам за кой път. Изобщо не мога да разбера мисленето на модерните майки. По мое време кърмехме децата си на всеки четвърти час и не по-рано. И както виждате, всички оцеляха.

Майката на Патрик продължи да мърмори, а Шарлот я следваше нервно. След като през последните дни всички около нея ходеха буквално на пръсти, сега ѝ се стори някак странно, че тази жена ѝ говори с нормален тон. После забеляза, че свекървата на Ерика се досети кой стои пред нея и се сепна. Хвана се с ръка за устата и каза:

– Извинявайте, не разбрах, че сте вие.

Шарлот не знаеше какво да отговори. Само притисна Албин още по-силно.

– Наистина, съчувствам ви...

Свекървата на Ерика пристъпваше неловко от крак на крак, без да може да скрие неудобството си.

„Така ли ще е от сега нататък?“ – замисли се младата жена. Хората ще започнат да странят от нея като от чумава, да шушукат зад гърба ѝ и да я сочат с пръст, без да смеят да я погледнат в очите. „Ето я жената, чиято дъщеря убиха.“ Може би просто не знаеха как да се държат или се поддаваха на страха, че трагедиите са като зараза, която може да споходи и техния дом, ако се приближат до нея.

– Шарлот? – откъм дневната се чу гласът на Ерика и възрастната жена с облекчение се отдалечи.

Шарлот тръгна бавно и несигурно към приятелката си, която седеше на фотьойла и кърмеше Мая. Тази сцена ѝ се стори позната и в същото време толкова далечна. Колко пъти през последните месеци заварваше приятелката си на същото място, в същата поза. Споменът за Сара отново изплува в съзнанието ѝ. Последния път беше тук с нея в неделя. Представи си я как подскача върху белия диван и дългата ѝ рижа коса се развява. Спомни си, че дори ѝ направи забележка за такава дреболия. Какво щеше да стане, ако размести възглавниците? Шарлот се олюля и Ерика тутакси скочи да ѝ помогне да седне на съседния фотьойл. Мая се разплака възмутено, че така грубо са ѝ отнели гърдата на майка ѝ, но Ерика пренебрегна протес-тите ѝ и я сложи бързо в детското столче.

Двете жени се прегърнаха, а Шарлот най-накрая успя да произнесе въпроса, който я гризеше подсъзнателно от понеделник, когато полицаите дойдоха да ѝ съобщят за смъртта на дъщеря ѝ.

– Защо не можаха веднага да се свържат с Никлас?