Каменоделецът

Глава 7

Гьотеборг, 1954

Не можеше да проумее защо винаги греши. Отново я изпратиха в мазето, а в тъмното раните по дупето ѝ, оставени от катарамата на колана на майка ѝ, боляха още по-силно. Майка ѝ я биеше с колана, когато беше страшно ядосана. Не можеше да разбере какво е толкова ужасно, че си е взела една бисквитка. Изглеждаха толкова вкусни, а и готвачката беше направила толкова много, че никой нямаше да забележи, ако останат с една по-малко. Понякога се чудеше дали майка ѝ не усеща интуитивно кога дъщеря ѝ се кани да грабне нещо сладко. Промъкваше се безшумно зад гърба ѝ в мига, в който посягаше към вкусотията. Оставаше само да запази самообладание и да се надява, че майка ѝ е в добро настроение и наказанието ще бъде по-леко.

В началото гледаше умолително към баща си, но той винаги свеждаше глава, вземаше вестника и сядаше на верандата, докато майка ѝ я наказваше. Вече не търсеше помощ от него.

Трепереше от студ. Въображението усилваше всеки шум и рисуваше грамадни плъхове и ужасни паяци, които се приближават към нея. Нямаше представа колко време е минало. Не знаеше откога седи долу в мрака, но съдейки по лекото къркорене в корема си, трябва да са изминали поне няколко часа. Чувството на глад никога не я напускаше, затова майка ѝ беше толкова недоволна. Сякаш нещо в нея вечно мечтаеше за храна, курабийки и бонбони и я зовеше да утоли жаждата му за сладко. Сега обаче устата ѝ беше пълна с горчивия, застоял вкус на сухото лекарство на майка ѝ, от което винаги получаваше по една лъжица, когато дъждът от удари спираше и идваше време да слезе в мазето. Майка ѝ обясняваше, че това ще я научи на смирение. Обясняваше ѝ още, че я наказва за нейно добро. Никое момиче не бива да си позволява да напълнее, иначе никой мъж няма да я поиска и ще си остане сама цял живот.

Всъщност не разбираше защо това е толкова ужасно. Майка ѝ никога не гледаше баща ѝ с любов. Тя беше слаба и около нея се въртяха кавалери, засипваха я с комплименти, но не личеше това да ѝ доставя удоволствие. Не, по-скоро би останала сама, отколкото да живее безчувствения живот на родителите си. Може би затова храната и сладкишите толкова я привличаха. Може би се надяваше да я обгърнат с дебел щит, който да защити чувствителната ѝ душа от постоянните упреци и наказания. Макар и малка, вече знаеше, че не може да задоволи високите изисквания на майка си. Тя непрекъснато ѝ го повтаряше. Не че не се стараеше. Изпълняваше всяко нейно нареждане и дори гладуваше, за да стопи насъбралите се под кожата ѝ тлъстини, но нищо не помагаше.

Постепенно разбра чия бе вината. Майка ѝ обясни, че баща ѝ е много взискателен и затова се налага да е строга с нея. В началото ѝ звучеше някак странно. Баща ѝ никога не повишаваше глас и ѝ се струваше твърде мекушав, за да налага волята си. Ала колкото повече го чуваше, толкова повече започваше да вярва.

Затова намрази баща си. Ако станеше по-добър и милостив, и майка ѝ щеше да е по-добра. И всичко щеше да се оправи. Тя самата щеше да спре да преяжда и щеше да стане стройна и красива като майка си, а баща ѝ би се гордял с тях двете. Вместо това майка ѝ със сълзи на очи се промъкваше в стаята ѝ нощем и ѝ разказваше шепнешком на какви мъчения я подлага. Споделяше с нея колко страда всеки път когато я наказва. Наричаше я „дарлинг“, както в самото начало, и ѝ обещаваше, че всичко ще е различно. Обясняваше ѝ, че няма избор, и я прегръщаше. Подобен жест беше толкова непривичен за майка ѝ, че тя застиваше като вкаменена, неспособна да отвърне на прегръдката ѝ. По-късно започна да си мечтае за мига, когато тънките ръце на майка ѝ ще обгърнат шията ѝ, а мокрото ѝ от плач лице ще докосне нейното. В тези мигове чувстваше, че е нужна на някого.

Усещаше как омразата към баща ѝ расте с всеки миг, прекаран в мрака, и постепенно се превръща в огромно чудовище, затворено в душата ѝ. Денем, на светло, успяваше да скрие от него чувствата си, усмихваше се, покланяше му се и продължаваше да се преструва. Но долу, в мрачното мазе, можеше да пусне чудовището на свобода и да му позволи да расте. Дори започна да го харесва. Чудовището се превърна в неин единствен приятел.

– Можеш да се качиш горе.

Гласът бе студен и ясен. Детето отвори душата си и скри чудовището вътре. То трябваше да остане там до следващия път, когато ги изпратят в мазето – нея и чудовището. Тогава можеше отново да излезе на свобода и да продължи да расте.

Телефонът на Патрик иззвъня в момента преди да доведат Кай за разпит. Изслуша мълчаливо събеседника си и отиде да извика Мартин. Понечи да почука на вратата му, но си спомни, че е заминал за Фелбака. Помисли си, че ще трябва да вземе Йоста със себе си, и тихичко изруга. За Ернст не можеше и дума да става. Сърцето му се изпълваше с гняв само като си помислеше за него. Дано е достатъчно разумен и да стои далеч от Патрик за свое добро.

Провървя му. Неохотно тръгвайки към стаята на Йоста, чу гласа на Мартин в коридора.

– Ето те и теб. Направо извадих късмет. Не мислех, че ще успееш да се върнеш навреме. Хайде да тръгваме.

– Какво се е случило?

Мартин последва Патрик, който набързо махна на Аника, и тръгнаха към изхода.

– Едно момче се е самоубило. Оставило е и прощално писмо, в което споменава Кай.

– По дяволите.

Патрик седна зад волана на полицейската кола и пусна синята сигнална лампа. Мартин се почувства на сто години, като се хвана за дръжката на вратата, но шофирането на Патрик винаги пробуждаше инстинкта му за самосъхранение.

След петнайсетина минути спряха пред къщата на семейство Рюден. Тя се намираше в онзи квартал на Фелбака, който по някаква незнайна причина наричаха „Сумпан“5. Пред ниската тухлена къща стоеше линейка, а един санитар вадеше носилката. Някакъв дребен оплешивяващ мъж тичаше като луд напред-назад по алеята в пълен шок. Докато Патрик и Мартин паркираха и слизаха от колата, един от лекарите се приближи до мъжа и го зави с жълто одеяло. Изглежда, се опитваше да го убеди да седне на земята. Мъжът го послуша, отпусна се тежко на тесния каменен бордюр, който отделяше алеята от цветната леха, и се загърна в одеялото.

5 Сумп (от шведски) – утайка. – Б. пр.

Познаваха се с медиците и нямаше нужда отново да се представят. Поздравиха се само с кимване.

– Какво се е случило тук? – попита Патрик.

– Доведеният му баща се прибира вкъщи и открива сина си в гаража. Обесил се е.

Един от санитарите посочи гаражната врата, която някой бе спуснал, за да скрие страшната гледка.

Патрик погледна дребния мъж, който седеше на няколко метра от него, и си помисли, че никое човешко същество не заслужава да стане свидетел на подобно нещо. Човекът трепереше като в треска и Патрик знаеше от опит, че това е признак на силен шок. Медиците щяха да се погрижат за него.

– Може ли да влезем?

– Да, просто искахме да се посъветваме с вас, преди да го свалим. Виси там от няколко часа, така че няма смисъл да бързаме. Ние спуснахме гаражната врата. Стори ни се нередно да оставим тялото така, че всеки да може да зяпа.

Патрик потупа санитаря по рамото.

– Постъпили сте правилно. Все пак случаят има отношение към едно от текущите ни разследвания за убийство, затова извиках и лабораторния екип. Трябва да дойдат всеки момент. За тях е важно колкото може по-малко хора да присъстват на мястото на престъплението. Мисля, че е най-добре двамата с Мартин да влезем сами, а вие да изчакате отвън. Ще се справите ли с него? – Патрик кимна към доведения баща на жертвата.

– Джони ще се погрижи. Той е в шок. Но може би ще успеете да поговорите с него. Каза ни, че е намерил писмо в стаята на момчето и нищо не е изнасял оттам.

Патрик тръгна бавно към вратата на гаража, събра смелост и се наведе, за да хване дръжката и да отвори.

Гледката бе толкова ужасяваща, колкото си я представяше. Чу как Мартин се задъха зад гърба му.

За миг му се стори, че момчето сякаш се взира в тях, и той потисна желанието си да побегне в обратна посока. Чу някакво сподавено хълцане зад гърба си. Може би трябваше да предупреди Мартин, но вече беше късно. Обърна се и видя как той изтича до близките храсти и повърна.

Чу как още една кола спря до тяхната и до линейката и предположи, че са пристигнали техниците. Движеше се изключително внимателно не само за да не го упрекнат, но и за да не унищожи някоя улика, ако става дума за престъп-ление. Всичко поне привидно говореше за самоубийство. От куката на тавана висеше дебело въже. Примката се бе впила в шията на момчето, а на пода до него лежеше обърнат стол. Приличаше на кухненски, сигурно го бе донесъл от къщата. Имаше мека седалка с цвят на червена боровинка, чиято жизнерадост контрастираше със зловещата сцена.

Патрик чу добре познат глас зад гърба си.

– Горкото дете, толкова младо.

Турбьорн Рууд, ръководител на екипа на лабораторните техници от Удевала, влезе в гаража и погледна към Себастиан.

– На четиринайсет е – каза Патрик и замълча, ужасен от факта, че едно четиринайсетгодишно момче намира живота си за толкова непоносим, че решава да му сложи край.

– Има ли причина да подозираме престъпление? – попита Турбьорн, докато подготвяше фотоапарата си.

– Не, всъщност няма. Дори е оставил прощално писмо, но още не съм го видял. И тъй като в него споменава името на човек, заподозрян в убийство, бих искал да спазваме правилата.

– За момичето ли става въпрос? – поинтересува се Турбьорн и Патрик мълчаливо потвърди.

– Ясно, засега ще работим по версията, че става дума за смъртен случай при неизяснени обстоятелства. Помоли някого от колегите да се заеме с писмото, за да не мине през много ръце, преди да го анализираме.

– Веднага отивам – каза Патрик с облекчение.

Най-накрая имаше повод да се махне от гаража. Навън Мартин бършеше устата си със салфетка.

– Извинявай – каза той и погледна мрачно обувките си, покрити с остатъци от обяда му.

– Няма нищо. И на мен ми се е случвало. Техниците и лекарите ще се погрижат за него. Отивам да видя писмото, а после ще се опитам да поговоря с баща му.

Мартин кимна и се наведе да изтрие обувките си. Патрик махна на едно от момичетата от бригадата на техниците. Тя взе чантата си с оборудването и го последва.

В къщата цареше зловеща тишина. Бащата на момчето ги проследи с поглед, когато влязоха вътре. Патрик се огледа.

– Предполагам, че стаята му е на втория етаж – каза момичето, която май се казваше Ева и беше участвала и в огледа на банята на семейство Флорин.

– Тук, долу, не виждам нищо, което да прилича на детска стая, така че сигурно си права.

Качиха се по стълбите и Патрик си спомни родната си къща, която беше строена по същото време, и стилът с текстилни тапети по стените и светло дървено стълбище с широк парапет му беше добре познат.

Ева се оказа права. Вратата до самата стълба на втория етаж беше отворена и се виждаше типична тийнейджърска стая. Вратата, стените и дори таванът бяха облепени с плакати с един и същи мотив. Момчето очевидно се възхищаваше на екшън героите. Всички, които предпочитаха юмруците пред думите, бяха намерили място тук. Мъжете доминираха, разбира се, но в сбирката присъстваше и един-единствен плакат на жена – Анджелина Джоли в ролята на Лара Крофт. Патрик се замисли дали Себастиан я бе окачил в стаята си заради бойния ѝ дух, или имаше и друга причина. Не че не го разбираше...

Белият лист хартия на бюрото го върна към тъжната действителност и двамата се приближиха. Ева сложи чифт тънки ръкавици и извади найлонов плик от огромната си чанта. Хвана внимателно писмото от единия край, постави го в плика и го подаде на Патрик. Сега можеше да го прочете, без да унищожи евентуални отпечатъци.

Патрик го прегледа набързо, без да пророни нито дума. Редовете бяха пропити с толкова болка, че трудно запази самообладание. Прокашля се, за да скрие тъгата си, и върна писмото на Ева. Не се съмняваше, че е автентично.

Патрик усети странна смесица от гняв и решителност. Не беше печен като Шварценегер с тъмните му очила, но щеше да даде всичко от себе си, за да се пребори с неправдата. Надяваше се това да е достатъчно.

Мобилният му телефон иззвъня и той отговори разсеяно, все още изпълнен с ярост от безсмислената смърт на момчето. Доста се учуди, като чу гласа на Дан в слушалката. Приятелят на Ерика не му беше звънял по-рано. А изненадата бързо се смени с уплаха.

Адреналинът все още пулсираше във вените му и Никлас реши, че е най-добре да проведе следващия труден разговор, преди инстинктът му за самосъхранение отново да надделее. На него се дължаха повечето грешки в живота му – Никлас изпитваше панически страх от всеки конфликт, от слабостта, която проявяваше в решителни моменти. Все повече осъзнаваше, че трябва да благодари на Шарлот за малкото останали му ценности.

Спря колата пред къщата, но остана вътре още няколко минути, най-вече за да си поеме дъх и да премисли какво точно да ѝ каже. Трябваше да намери точните думи. Откакто ѝ призна за връзката си с Жанет, усещаше, че пропастта помежду им се разрастваше. В отношенията им се появиха пукнатини още преди признанието му и смъртта на Сара, които сега се разширяваха. Скоро ще бъде късно. Дори общата тайна не ги сближаваше, а само ускоряваше отчуждението им. Оттам трябваше да започнат. Само истината можеше да ги спаси. За първи път от толкова време беше напълно сигурен какво иска от живота.

Слезе бавно от колата. Някакъв тъничък гласец продължаваше да му нашепва да избяга, да се върне в поликлиниката и да се затрупа с работа, да намери нова жена, на която да дари ласките си, да се заключи в добре познатия затворен кръг. Този път не се поддаде на инстинкта си, а ускори крачка и влезе вътре.

Чу гласове откъм втория етаж и разбра, че Лилиан е при Стиг. Слава богу. Не искаше за пореден път да се подлага на кръстосан разпит. Затвори вратата тихо, за да не го чуят.

Шарлот се учуди, когато го видя да слиза в мазето.

– Не си ли на работа?

– Не, искам да поговорим.

– Не си ли говорихме достатъчно?

Тя с безразличие продължи да сгъва прането.

Албин седеше до нея на пода и си играеше. Шарлот му се стори някак унила и уморена. Знаеше, че се върти в леглото нощем и спи само по няколко часа, но се правеше, че не забелязва. Нито веднъж не я заговори, не я погали по бузата, не я прегърна. Под очите ѝ имаше големи черни кръгове, а и самата тя съвсем се беше стопила. Колко пъти недоволно си бе помислял, че е крайно време да се стегне и да поотслабне. Сега би дал всичко, за да върне предишните си закръглени форми.

Никлас седна на леглото до нея и хвана ръката ѝ. Изненадата, която се изписа на лицето ѝ, му подсказа, че отдавна не е проявявал подобен жест. Ситуацията му се стори толкова странна и наред с това нереална, че за миг отново изпита желание да избяга. Но въпреки това остана до жена си, държейки ръката ѝ.

– Толкова съжалявам, Шарлот! За всичко. За всички години, през които не бях до теб нито телом, нито духом, за това, че мислено те обвинявах за грешките си и за изневерите си, за топлината, която отнех на теб, за да дам на други, за това, че отказвах да те чуя, за това, че не те обичах достатъчно. Съжалявам за всичко. Не мога да променя миналото, но мога да ти обещая едно ново, различно бъдеще. Вярваш ли ми? Моля те, Шарлот, кажи, че ми вярваш.

Шарлот вдигна глава и го погледна. Сълзите рукнаха по бузите ѝ. Погледна го право в очите.

– Да, вярвам ти. Заради Сара.

Никлас търсеше думи, с които да продължи.

– Има нещо, което трябва да сторим. Много мислих и не смятам, че можем да продължим да живеем с нашата тайна. Чудовищата се хранят от мрака.

Шарлот се поколеба за миг и отпусна с въздишка глава на рамото му. И дълго останаха да седят така.

Прибра се за пет минути. Прегърна Ерика и Мая силно и дълго и стисна с благодарност ръката на Дан.

– Добре, че си бил тук, Дан.

Патрик мислено прибави името му към списъка на хората, на които е задължен.

– Да, но не мога да проумея кой би направил подобно нещо. И защо?

Патрик седеше до Ерика на дивана и държеше ръката ѝ. Погледна я колебливо за миг и продължи.

– Мисля, че това някак е свързано с убийството на Сара.

Ерика изтръпна.

– Какво? Защо смяташ така? Защо?...

Патрик посочи гащеризона на Мая.

– Прилича ми на пепел. – гласът му трепна и трябваше да се изкашля, за да продължи. – Открихме пепел в дробовете на Сара, а има и още... – той подбираше точните думи, – още един случай на нападение над дете. Със същата пепел.

– И какво?

Ерика беше слисана. Струваше ѝ абсолютно безсмислено.

– Да, зная – продължи Патрик и прокара ръка по челото си. – И ние не разбираме. Изпратихме за анализ пепелта, която намерихме по дрехите на другото дете, за да видим дали химическият състав съвпада с тази у Сара. Но още нямаме отговор. А сега ще изпратя и дрешката на Мая.

Ерика кимна мълчаливо. Първоначалната ѝ паника бе прераснала в шок, съзнанието ѝ съвсем се замъгли. Патрик я прегърна силно.

– Ще се обадя в участъка да предупредя, че ще си остана вкъщи днес. Трябва само да изпратя гащеризончето на Мая за анализ възможно най-бързо. Ще хванем извършителя – заяви той сериозно като обещание не само пред Ерика, но и пред самия себе си.

Дъщеря му беше невредима, но самото злодеяние бе изключително жестоко в психическо отношение. Патрик се опасяваше, че извършителят страда от силно душевно разстройство.

– Може ли да останеш, докато се върна? – обърна се той към Дан.

– Разбира се. Ще остана, докато имате нужда от мен.

Патрик целуна Ерика по бузата и погали нежно Мая. След това взе гащеризона ѝ, грабна якето си и излетя навън, надявайки се да се прибере вкъщи колкото може по-скоро.

Гьотеборг, 1954

Момичето беше безнадежден случай. Агнес въздъхна наум. Таеше толкова много очаквания, толкова много надежди, свързани с нея. Бе толкова сладка като малка. А с тази тъмна коса лесно минаваше за нейна дъщеря. Агнес реши да я кръсти Мери. Не само за да ѝ напомня за годините в Щатите и за високото положение, свързано с пребиваването в чужбина, но и защото това очарователно дете заслужаваше красиво име.

Но след няколко години всичко се обърка. Момичето започна да пълнее, а красивите ѝ черти се изгубиха в дебелия слой тлъстини. Външният ѝ вид отвращаваше Агнес. Още когато беше на четири години, бедрата ѝ затлъстяха, а бузите увиснаха като на санбернар. Не можеше да спре лакомията ѝ. Опита всичко, бог ѝ бе свидетел. Но нищо не помогна. Криеха храната, заключваха шкафовете с катинар, но Мери винаги успяваше да открие нещо за хапване, като същинска мишка. Сега беше на десет и приличаше на слон. Часовете в мазето също нямаха ефект, дори винаги се връщаше още по-гладна.

Агнес просто не можеше да я разбере. За нея външният вид имаше огромно значение, защото благодарение на него постигаше в живота всичко каквото искаше. Умът ѝ не побираше как някой съзнателно може да причини на тялото си подобно нещо.

Понякога дори съжаляваше, че ѝ хрумна да вземе детето със себе си на кея в Ню Йорк. Но само отчасти. Планът ѝ се разви според очакванията ѝ. Никой не можеше да устои на богатата вдовица с очарователна дъщеря. Само след три месеца вече бе открила мъжа, който щеше да ѝ осигури лелеяния живот. Оке дойде на почивка във Фелбака за една седмица през юли, но веднага попадна в клопката на Агнес и ѝ предложи брак само след два месеца. Тя го прие срамежливо, а след скромната венчавка взе дъщеря си и се премести в Гьотеборг, където съпругът ѝ притежаваше голям апартамент на централната улица. Къщата във Фелбака отново бе дадена под наем, а Агнес с облекчение се изтръгна от изолацията на малкото градче. Там никак не ѝ харесваше, че хората непрекъснато я разпитваха за миналото ѝ. Бяха изминали толкова години, но Андерш и момчетата все още бяха живи в спомените на местните жители. Не можеше да разбере потребността им постоянно да предъвкват миналото. Някаква дама дори имаше наглостта да я попита как може да живее на същото място, където е изгубила семейството си. По това време тя вече въртеше Оке на малкия си пръст, затова дори не я удостои с отговор, а просто се обърна и си тръгна. Сигурно щяха да обсъждат реакцията ѝ дни наред, но това не я интересуваше. Беше постигнала целта си. Оке заемеше висок пост в една зас-трахователна компания и със сигурност щеше да ѝ осигури добър живот. Не беше някой светски лъв, но Агнес скоро щеше да се погрижи за това. Откога си мечтаеше отново да застане в центъра на поредния бляскав светски банкет. Мечтаеше за танци и шампанско, за красиви рокли и бижута. Нямаше да позволи на никого отново да ѝ ги отнеме. Заличи всички спомени от миналото си до такава степен, че понякога то ѝ се струваше като далечен, смътен сън.

Животът обаче за пореден път ѝ изигра лоша шега. Не бе ѝ подготвил нито бляскави празници, нито бижута. Оке се оказа ужасно стиснат и се налагаше да се бори за всяка стотинка. На всичкото отгоре дори не скри разочарованието си, когато половин година по-късно получиха телеграма, че цялото наследство от починалия ѝ съпруг богаташ е било пропиляно заради една погрешна инвестиция. Агнес, разбира се, сама бе изпратила телеграмата. Гордееше се истински с представлението, което спретна, когато я получи, и най-вече с драматичния си припадък. Само дето не очакваше такава бурна реакция от страна на Оке. Това я накара да се замисли дали безвъзвратно изгубеното ѝ богатство не бе основната причина за предложението му за женитба. Стореното – сторено. Сега и двамата трябваше да се примирят с последствията и да се опитат да живеят един с друг.

В началото се дразнеше от неговото скъперничество и липсата на каквато и да било инициативност. Най-много обичаше да си стои вкъщи, всяка вечер, да изяде вечерята, която сервираха на масата му, да прочете вестника или една-две глави от някоя книга, след което да намъкне старческата си пижама и да се пъхне в леглото малко преди девет. В началото на брака им търсеше физически контакт с нея почти всяка вечер, но за щастие, апетитът му намаля до два пъти месечно. Винаги държеше лампата да е загасена и дори не си правеше труда да свали горнището на пижамата си. Обаче Агнес забеляза, че на следващата сут-рин с по-голяма лекота успяваше да измъкне някоя друга пара от него, и не пропускаше да се възползва от всеки такъв случай.

С годините обаче раздразнението ѝ прерасна в омраза и Агнес по всякакъв начин се опитваше да открие слабото му място. Когато забеляза, че Оке все повече се привързва към момичето, реши, че най-после го е открила. Виждаше, че не одобрява наказанията ѝ, но е твърде боязлив, за да се опита да защити Мери. Доставяше ѝ огромна наслада да настройва детето срещу него.

Агнес прекрасно знаеше, че Мери копнее за ласки и внимание, и разбираше, че ако ѝ ги дава, като същевременно ѝ нашепва всевъзможни лъжи за Оке, може да види как отровата прониква в детската душа. А след това да се наслаждава на плодовете от усиления си труд.

Горкият Оке не можеше да разбере с какво се е провинил. Виждаше, че момичето все повече се отдалечава, и не можеше да не забележи омразата в очите му. Подозираше, разбира се, че това е дело на Агнес, но не можеше да определи как подклажда омерзението в душата на дъщеря си. Използваше всяка възможност да поговори с Мери и дори се опита да купи обичта ѝ с тъй харесваните от нея сладкиши. Но нищо не помагаше. Момичето неумолимо го отблъскваше и колкото повече се увеличаваше разстоянието помежду им, толкова повече се озлобяваше против жена си. След осем години брак с Агнес Оке осъзна, че е сгрешил, но нямаше сили да се измъкне от капана. Макар момичето да не го признаваше, той знаеше, че е единствената ѝ опора. Беше невъзможно да предположи какво ще направи с детето жена му, ако той ги напусне. Вече нямаше никакви илюзии за истинската същност на Агнес.

Тя беше напълно наясно със ситуацията. Притежаваше толкова остра интуиция, че четеше мислите на хората като отворена книга.

Бе седнала пред огледалото и се тоалираше. През последната половин година имаше страстна връзка зад гърба на Оке с един от най-добрите му приятели. Вдигна черната си коса, която нямаше нито един бял косъм, пръсна няколко капки парфюм зад ушите, по китките и между гърдите си. Носеше черно копринено бельо с дантели, подчертаващо изящната ѝ фигура, на която биха завидели много млади момичета.

Очакваше с нетърпение срещата им, която, както обикновено, щеше да се състои в хотел „Егерш“. За разлика от Оке, Пер-Ерик беше истински мъж и за нейно най-голямо удоволствие все по-често споменаваше за евентуален развод със съпругата си. Агнес не бе чак токова наивна, да вярва безкористно на подобни обещания от страна на женени мъже, но беше наясно, че любовникът ѝ цени високо уменията ѝ в леглото. Дори повече от нормалното, докато пълничката му съпруга не можеше да се хване на малкия ѝ пръст.

Проблемът бе Оке. Съзнанието на Агнес работеше на пълни обороти. Погледна в огледалото и видя кръглото лице и големите очи на вечно гладната си дъщеря.

Мартин смени дрехите си, дълго стоя под душа, но въпреки това още усещаше миризмата на повръщано в ноздрите си. Самоубийството и последвалият разговор с Патрик, който сподели, че някой е нападнал Мая, силно го потресоха и го изпълниха с чувство на безсилие. Имаше толкова много нишки, толкова много събития, че не знаеше дали някога ще успеят да открият истината.

Застана пред вратата на Патрик, но се поколеба. Предвид случилото се вчера, колегата му може да си е взел почивен ден. От стаята се чу шум, което му подсказа, че Патрик е вътре. Почука внимателно и след като Патрик се обади, Мартин прекрачи прага.

– Не бях сигурен, че ще работиш днес. Мислех, че ще останеш вкъщи с Ерика и Мая.

– Доста се изкушавах, но още повече ми се иска да хвана този психопат.

– Нима Ерика се съгласи да остане вкъщи сама? – попита Мартин тактично, като не беше сигурен дали е редно да задава такива въпроси.

– Искаше ми се да има някой при тях, но тя ме увери, че всичко е наред. Въпреки това се обадих на приятеля ѝ Дан, който беше на гости у нас, когато това се случи. Обеща ми да ги наобиколи.

– Не откри ли някаква следа?

– За съжаление, не. Дъждът е отмил всичко. Изпратих гащеризона на Мая и сега чакам резултат. Според мен това е чиста формалност – няма как случаят да не е свързан с останалите.

– Но защо Мая?

– Кой знае. Вероятно за да ме сплашат. Заради нещо, което съм направил или съм пропуснал да направя по време на разследването. Ох, не знам – продължи той отчаяно. – Остава ни само да работим усилено, за да изясним всичко по-скоро и най-накрая да си отдъхнем.

– С какво да започнем? Може би с разпита на Кай?

– Да, ще разпитаме Кай.

– Предполагам, помниш, че Кай вече беше в ареста, когато...

– Разбира се, че помня – с досада отговори Патрик. – Но това не означава, че той не може да бъде замесен по някакъв начин. Или че на съвестта му не тежи нещо друго.

– Добре, просто попитах. – Мартин вдигна ръце, опитвайки се да се защити. – Само ще се съблека и ще се върна.

Патрик събра нещата си, за да отиде в стаята за разпити, когато иззвъня телефонът. На дисплея се изписа името на Аника. Вдигна слушалката, надявайки се да не е нещо важно. Нямаше търпение да притисне оня боклук, когото държаха в ареста. Особено с оглед на последните събития.

– Да?

Усети, че гласът му прозвуча по-рязко. Добре, че Аника не им връзва кусур. Поне се надяваше да е така.

Патрик я изслуша с нарастващ интерес и накрая разпореди:

– Изпрати ги при мен.

Изтича до стаята на Мартин, който в това време съб-личаше якето си, и съобщи:

– Дошли са Шарлот и Никлас и искат да говорят с мен. Ще трябва да поотложим разпита.

И без да дочака отговора на колегата си, се върна в стаята си. Чу стъпки в коридора пред вратата си и приглушени гласове. Родителите на Сара влязоха плахо в кабинета му и Патрик се ужаси, като видя изтерзаното лице на Шарлот. Бе се състарила от последната им среща, а дрехите буквално висяха на тялото ѝ. Никлас също изглеждаше уморен и измъчен, но не като съпругата си. Седнаха на столовете за посетители. В последвалата тишина Патрик се замисли какво ли толкова важно имат да съобщят, та идват без предупреждение.

Никлас заговори пръв.

– Ние... ви излъгахме. Или по-точно казано, премълчах-ме някои неща.

Въпреки обзелото го силно любопитство, Патрик изчака Никлас сам да продължи.

– Става дума за нараняванията на Албин. За които подозирахте, а вероятно още подозирате мен. Беше, беше...

Никлас, изглежда, търсеше точните думи, но Шарлот го изпревари.

– Беше Сара.

Гласът ѝ прозвуча някак механично и не изразяваше никакви чувства. Патрик едва не подскочи. Не очакваше да чуе такова нещо.

– Сара? – повтори той неразбиращо.

– Да, нали знаете, че Сара имаше известни проблеми. Трудно контролираше импулсите си и изпадаше в ужасни пристъпи на ярост. Преди да се роди Албин, си го изкарваше на нас. Но ние винаги намирахме начин да се защитим, така че никой да не пострада, нито ние, нито тя. След раждането на Албин...

Гласът на Шарлот ѝ измени и тя се загледа в ръцете си, които трепереха в скута ѝ.

– Ситуацията излезе извън контрол след раждането на Албин – продължи Никлас. – С цялата си наивност си мислехме, че братчето ще ѝ окаже ползотворно влияние. Че може би ще събуди инстинкта да го защитава и да се грижи за него. Сега разбирам колко глупави сме били. Тя го намрази, защото ангажираше нашите грижи и време. Използваше всяка възможност да го нарани. Опитвахме се да не ги оставяме сами и да ги следим всяка секунда, но това бе невъзможно. Тя беше толкова бърза... – Те се спогледаха и Никлас продължи: – Опитахме всичко. Терапев-ти, психолози, лечение на агресията. Дори променихме дневното ѝ меню, като изключихме напълно захарта и въглехидратите. Някои учени смятат, че подобна диета има положително въздействие в случаи като нейния, но и това не помогна. Накрая не знаехме какво да правим. Рано или късно, щеше да му нанесе наистина сериозна травма. Не искахме да я изпратим другаде. А и къде можехме да я изпратим? Когато се появи място във Фелбака, решихме, че това е единственото спасение. Пълна промяна на обстановката. А и майката на Шарлот и Стиг щяха да ни помагат. Звучеше идеално.

Сега гласът на Никлас трепна, а Шарлот погали нежно ръката му. Двамата бяха преживели такъв ад и в известен смисъл го преживяваха и сега.

– Искрено ви съчувствам! Но трябва да ви попитам: имате ли доказателства, които потвърждават думите ви?

Никлас кимна.

– Предположих, че ще ни попитате. Затова приготвихме списък на хората, с които общувахме във връзка със Сара. Свързахме се с тях и предупредихме, че може да им се обадят от полицията и че може спокойно да предоставят информацията, без да се притесняват за професионалната тайна.

Никлас подаде списъка на Патрик, който го пое мълчаливо. Не се усъмни нито за миг, че това е истина, но въпреки това трябваше да получи потвърждение.

– Научихте ли нещо ново? От Кай? – подпита Шарлот боязливо.

– Разпитваме го във връзка с някои факти. Но за съжаление, не мога да ви кажа повече.

Патрик забеляза, че Никлас иска да каже още нещо, но не може да намери точните думи. Затова реши да го изчака спокойно.

– А що се отнася до алибито ми... – погледна Шарлот, която отново му кимна едва забележимо. – Бих искал отново да си поговорите с Жанет. Излъгала ви е, че не съм бил там, за да ми отмъсти, когато сложих край на връзката ни. Сигурен съм, че ако я притиснете малко, ще ви каже истината.

Патрик не се изненада. Още тогава му се стори, че думите ѝ прозвучаха фалшиво. Е, щеше да се заеме с това по-късно. Ако се наложи. Надяваше се въпросът с алибито на Никлас да се разреши от само себе си след предстоящия днес разпит.

Съпрузите се изправиха, готови да се сбогуват. В това време иззвъня мобилният телефон на Никлас. Той излезе в коридора, за да се обади, а на лицето му се изписа притеснение.

– В болница? Сега? Спокойно, веднага идваме.

Обърна се към Шарлот, която стоеше с Патрик на прага.

– Състоянието на Стиг внезапно се е влошило. Карат го в болницата.

Патрик остана загледан в бързо отдалечаващите се фигури. Нима ги е сполетяла още една беда?

Потърси убежище в черквата. Думите на Аста жужаха в главата му като рояк разярени оси. Целият му свят бе на път да се разпадне. Дойде в божия храм с надеждата да получи отговор, но срещна мълчание. Седеше на първата пейка, имаше чувството, че каменните стени го притискат, че Исус му се усмихва подигравателно от кръста. Защо не го бе забелязал досега?

Някакъв звук зад гърба му го накара да се обърне. Неколцина шумни немски туристи влязоха в храма и започнаха да щракат с фотоапаратите. Туристите винаги са го дразнели, а сега това беше последната капка.

Арне се изправи в цял ръст и така се разкрещя, че от устата му полетяха пръски.

– Махайте се оттук! Веднага! Вън!

Макар да не разбираха думите, тонът му не остави съмнение и туристите изтичаха уплашени навън.

Арне седна обратно на пейката, доволен, че е могъл да покаже властта си, но подигравателната усмивчица на Исус го върна към мрачните мисли.

Погледът му попадна на амвона и в сърцето му се вля смелост. Бе крайно време да изпълни мисията си.

Животът бе толкова несправедлив. Открай време плуваше срещу течението. Всичко постигаше с тежък труд. Никой не виждаше истинските му качества. Ернст не можеше да разбере околните. Какъв им е проблемът? Защо всички го гледат накриво и шушукат зад гърба му? Защо не му дават възможност да се издига както заслужава? Открай време е така. Още от училище. Съучениците му все се обединяваха срещу него. Момичетата му се присмиваха, а момчетата го биеха по пътя за къщи. Не чу нито една добра дума даже когато баща му падна и се надяна на вилата за сено. Вместо това змийските им езици шепнеха, че горката му майка е виновна. Нямаха капка срам.

Надяваше се всичко да се промени, когато завърши училище. Избра професията на полицай, за да покаже истинските си сила и мъжественост, но след двайсет и пет годишна служба трябваше да признае, че очакванията му не се сбъднаха. За първи път обаче бе затънал толкова дълбоко. Просто не можеше да повярва, че Кай е замесен в подобно нещо. Та нали играеха карти заедно. Кай беше добър приятел и един от малцината, които искаха да общуват с него. А и беше чувал как подобни безпочвени полицейски обвинения разрушаваха живота на невинни хора. Ернст не пропускаше възможност да направи услуга на приятел. Наистина ли можеха да го обвиняват за това? Изглежда, никой не разбираше, че се ръководи единствено от добри намерения – затова не съобщи за телефонното обаждане от Гьотеборг на началството. А сега му се връща тъпкано. Защо все на него се пада такъв лош късмет! Не беше глупак и отлично разбираше, че вчерашното самоубийство на момчето ще влоши още повече положението му.

Докато седеше сам в стаята си като сибирски заточеник, му хрумна блестяща идея. Знаеше как да обърне всичко в своя полза. Възнамеряваше да се превърне в герой на деня и веднъж завинаги да покаже на пикльото Хедстрьом кой командва парада. Видя го как премигва с очи, когато Мелберг го посъветва да разследва по-внимателно местния идиот. Щом колегата му отказва да върви по царския път, който щеше да ги отведе до убиеца, ще се наложи Ернст да поеме инициативата. Ясно е, че онзи Морган е престъпникът, а намереното в къщата му яке на момичето разпръсва всички съмнения.

Най-много се зарадва на простотата на гениалния си план. Щеше да извика Морган за разпит, да го принуди да признае вината си и с това да сложи край на разследването. Същевременно щеше да покаже на Мелберг, че именно той, Ернст, е последвал съвета на началника си и че Хедстрьом е напълно некомпетентен и не се съобразява с мнението на ръководството. Така щеше да си върне загубеното благоразположение.

Ернст се надигна и закрачи енергично към вратата. Сега ще им покаже какво е истинска полицейска операция. Огледа коридора, за да се увери, че никой няма да го види, но той беше празен.

Гьотеборг, 1957

Под проливния дъжд Мери не чувстваше нищо – нито омраза, нито радост, само студена празнота, която изпълваше цялото ѝ същество, от кожата до мозъка на костите ѝ.

До нея хлипаше майка ѝ. Беше по-елегантна от обикновено. Черните траурни дрехи ѝ отиваха. Никой не можеше да остане равнодушен към драматично театралната ѝ красота. С трепереща ръка пусна една самотна червена роза върху ковчега на съпруга си и се хвърли, ридаейки, в обятията на Пер-Ерик. Зад тях стоеше съпругата му, на чието обикновено лице бе изписано искрено състрадание. Тя явно беше в неведение колко често мъжът ѝ дели постеля с жената, която сега мокри палтото му със сълзите си.

Мери наблюдаваше с болка гърба на майка си, толкова силно бе желанието ѝ да потърси утеха у нея. За пореден път се почувства пренебрегната. Загриза я силно съмнение, но тя успя да го прогони. Ако му се поддадеше сега, с нея щеше да е свършено.

Дъждът биеше студено по бузите ѝ, а лицето ѝ оставаше непроницаемо. Пристъпи сковано напред към зейналата яма и стисна силно розата в ръката си. Чудовището в нея се размърда, заговори, карайки я да вдигне ръка и да хвърли розата върху блестящия черен ковчег. Видя като в забавен кадър как пръстите ѝ се отварят и бодливото стебло на розата се понася бавно надолу към повърхността на капака. Стори ѝ се, че се удари с трясък върху ковчега, но никой не помръдна и явно това беше плод на въображението ѝ.

Имаше чувството, че е изминала цяла вечност, преди да усети как някой я погали по ръката. Съпругата на Пер-Ерик ѝ се усмихна приятелски и ѝ кимна в знак, че е време да тръгват. Скърбящите вървяха пред тях начело с Агнес и Пер-Ерик. Той беше прегърнал майка ѝ през раменете, а тя се бе отпуснала в ръцете му.

Мери хвърли страничен поглед към жената до себе си и си помисли с насмешка как може да е толкова глупава и наивна, че да е сляпа за аурата от сексуална страст, която ги обгръщаше. Беше само на тринайсет години, но го виждаше толкова ясно като дъждовните капки. Е, тази глупачка скоро ще разбере как стоят нещата в действителност.

Понякога се чувстваше много по-възрастна от годините си. Човешката глупост будеше в нея презрение, неприсъщо за децата на нейната възраст. Но да не забравяме, че се учеше от най-добрата учителка. Майка ѝ непрекъснато ѝ внушаваше, че всички се грижат само за собственото си благополучие и всеки сам трябва да се бори със зъби и нок-ти в живота. Наставляваше я да не позволява на никого да застане на пътя ѝ и Мери се оказа отлична ученичка. Чувстваше се достатъчно мъдра и опитна, за да получи от майка си заслуженото уважение. Вече беше ѝ доказала цялата си любов. Нима не бе направила огромна жертва за нея? Най-накрая щеше да усети любовта ѝ. Бе сигурна. Никога повече нямаше да се налага да седи в мазето и да гледа как расте чудовището.

С крайчеца на окото си забеляза, че съпругата на Пер-Ерик я гледа с притеснение. Сепна се, че на устните ѝ е изписана широка усмивка, и побърза да я заличи. Беше важно да умее да спазва външно приличието. Така ѝ казваше майка ѝ. А тя винаги беше права.

Воят на сирените огласяше цялата околност. Искаше му се да се надигне и да ги накара да обърнат линейката и да го върнат вкъщи. Но тялото му отказваше да го чуе, а от устните му се откъсна само някакво нечленоразделно грачене. Над него склони загриженото си лице Лилиан.

– Шшш, не се опитвай да говориш. Пази си силите. Скоро ще пристигнем в Удевала.

С нежелание прекрати опитите за съпротива. Тази сут-рин се чувстваше толкова добре. Дори успя да похапне. Но после болката се усили и накрая стана нетърпима.

Когато Лилиан се качи при него със сутрешното кафе, дори вече не можеше да говори и тя от уплаха изпусна таблата. И тогава започна тази вихрушка. Сирени, бързи стъпки по стълбата, нечии ръце го вдигнаха грижливо на носилката и го качиха в линейката. Последва пътуване с бясна скорост, но всичко му бе като в мъгла.

Ужасът пред неизбежния престой в болницата беше по-силен и от болката. Все си представяше баща си в болничното легло, слаб и беззащитен. Нямаше и помен от здравия, весел мъж, който го вдигаше високо до тавана като малък, а по-късно, когато поотрасна, се боричкаше с него. Стиг знаеше, че ще умре. Щом се е озовал в болница, с него е свършено.

Искаше му се да протегне ръка и да погали Лилиан по бузата. Толкова малко време им бе отредено да бъдат заедно. Разбира се, имаха разногласия, които дори заплашваха връзката им, понякога си мислеше, че ще се разделят, но всеки път отново се сдобряваха. Сега трябваше да си намери някой друг, с когото да споделя дните си.

И Шарлот, и децата щяха да му липсват. Детето, поп-рави се той мислено и усети как нова болка завладя сърцето му – по-лоша от физическата. Всъщност това беше единственият положителен момент в тази ситуация. Стиг твърдо вярваше в живота след смъртта, който ще е по-добър от този на земята. Може би щеше да срещне момиченцето и да разбере какво се е случило през онази сутрин.

Ръката на Лилиан докосна бузата му. Съзнанието му го напускаше и той затвори очи с чувство на благодарност. Поне щеше да се отърве от болката.

Вятърът плющеше в лицето му, докато вървеше към малката къщичка на Морган. Ентусиазмът му поизстина по пътя, но сега се възроди с нова сила. Плячката почти беше в ръцете му.

Ернст почука решително на вратата и чу шума на приб-лижаващи стъпки. Показа се изпитото лице на Морган.

– Какво искате? – попита той със странния си монотонен глас.

Директният му въпрос озадачи Ернст и трябваше да събере мислите си, преди да продължи:

– Трябва да ме последваш в полицейското управление.

– Защо? – попита го Морган, а Ернст усети как в него се надига раздразнение.

Какъв чудак само!

– Защото искам да си поговорим.

– Взехте компютрите ми. Вече нямам компютри. Вие ги взехте – заповтаря Морган и Ернст видя изход от положението.

– Тъкмо затова трябва да дойдеш в участъка. За да ти ги върнем. Приключихме с тях.

Ернст беше много доволен от изключителната си находчивост.

– Защо не ми ги донесете вкъщи? Нали оттук ги взехте.

– Искаш ли си компютрите обратно? – ядоса се Ернст, чието търпение започна да се изчерпва.

След като се поколеба и обмисли чутото, Морган реши да се съгласи. Надеждата му да си получи компютрите, изглежда, надделя над нежеланието да излезе от къщи.

– Добре. Ще дойда да си взема компютрите.

– Браво, добро момче.

Ернст със задоволство наблюдаваше как Морган си облича якето.

До участъка пътуваха мълчешком. Морган зяпаше през прозореца, а Ернст не виждаше смисъл да поддържа някакъв разговор и пазеше силите си за разпита. Тогава щеше да накара идиота да пропее.

Когато стигнаха, трябваше да реши последния проблем. Как да вкара задържания в стаята за разпити, без някой да го види? Ако намеренията му бъдат разкрити, брилянтният му план ще се провали, което не биваше да допусне. Нак-рая му хрумна страхотна идея. Позвъни от мобилния си телефон на пропуска и с преправен глас съобщи на Аника, че я чака с пакет за доставка на задния вход. След това изчака, стиснал здраво ръката на Морган, и набързо, със затаен дъх, се промъкна с него вътре. Надяваше се Аника вече да е изтичала в другия край на участъка. Планът му успя. Мястото ѝ беше празно. Светкавично издърпа Морган покрай будката на дежурния и го вкара в първата стая за разпити. След това затвори вратата, заключи я и с победоносна усмивка посочи на Морган стол да седне. Някой беше оставил прозореца отворен, за да проветри, и силният вятър го блъскаше, но Ернст не му обърна внимание. Искаше да приключи по-бързо, преди някой да им попречи.

– И така, приятелю, ето че седим тук.

Ернст демонстративно включи касетофона.

Морган се заоглежда неспокойно. Интуицията му подсказваше, че нещо не е наред.

– Не сте ми приятел – заяви той. – Не се познаваме, как може да сме приятели? Приятелите се познават. – След известно мълчание продължи: – Дойдох да си взема компютрите. Затова дойдох. Казахте ми, че сте приключили с тях.

– Да, така ти казах – ухили се Ернст. – Но разбираш ли, аз те излъгах. За едно си прав: не съм ти приятел. В момента дори съм най-големият ти враг.

Ернст попрекали с театралния си тон, но остана много доволен от репликата си, която май беше чул в някакъв филм.

– Не искам да оставам повече тук – захленчи Морган, поглеждайки към вратата. – Искам да ми дадете компют-рите и да се върна у дома.

– Забрави за това. Има да почакаш, докато отново видиш дома си. – По дяволите, страхотно го даваше. Трябва да започне да пише сценарии за американски екшън филми. После продължи: – Разбираш ли, ние вече знаем, че ти си утрепал момичето. Намерихме якето ѝ в къщата ти и имаме куп други доказателства, които потвърждават вината ти.

Последното му твърдение беше лъжа, но Морган нямаше как да го знае. Какво да се прави, в тази игра няма правила.

– Но аз не съм я убил. Макар че понякога ми се искаше – призна Морган тихо.

Ернст усети прилив на радост. По дяволите, дори не си бе представял, че всичко ще мине толкова лесно.

– Не се и опитвай да ни баламосваш с подобни приказки. Разполагаме с якето и с други доказателства, а повече не е и нужно. Но за теб ще е по-добре, ако признаеш и разкажеш как е станало всичко. Може би тогава няма да те вкарат в затвора за цял живот. А в затвора със сигурност няма да получиш компютрите си, така да знаеш.

За първи път съзря искрена емоция у идиота. Чудесно! Значи, бе успял да го паникьоса. Скоро щеше съвсем да омекне. Оставаше да използва един последен трик и идиотът му беше в кърпа вързан. Научи го от американските криминални сериали, към които беше пристрастен. Щеше да го остави да се поизпоти малко сам. Когато поразмисли за положението си, щеше да си признае, преди Ернст да успее да изрече „Анди Сипович“6.

6 Герой от американски криминален сериал. – Б. пр.

– Трябва да отида до тоалетната и ще продължим разговора.

Обърна гръб на Морган и тръгна към вратата, докато той бръщолевеше с умолителен глас:

– Не съм го направил. Не мога да стоя в затвора до края на живота си. Не съм я убил. Не зная как якето е попаднало у дома. Тя беше облечена с него, когато се прибра вкъщи. Моля ви, не ме оставяйте тук. Доведете мама, искам да говоря с мама. Мама ще ви обясни всичко, моля ви...

Ернст бързо затвори вратата след себе си, за да не се чува идиотското му дрънкане в коридора. Аника го видя и го погледна подозрително.

– Какво правиш там?

– Проверих нещо. Мислех, че съм забравил портфейла си в една от стаите за разпит.

Тя, изглежда, не му повярва, но не продължи да го разпитва. В следващия миг надникна през прозорчето и възкликна:

– Какво, за бога, става?

– Какво? – попита Ернст и нещо го жегна под лъжичката.

– Някакъв мъж току-що скочи през прозореца и се затича към шосето.

– По дяволите! – Ернст удари рамото си във вратата, като забрави, че е заключена.

– Отвори вратата, по дяволите! – изкрещя той на Аника, която уплашено изпълни командата.

Ернст се втурна след Морган. Видя го как погледна назад и се затича още по-бързо. Забеляза с ужас как един черен микробус се приближава към участъка с непозволена скорост.

– Нееее – изкрещя полицаят паникьосан.

В следващия миг се чу тъп удар и настъпи тишина.

Мартин недоумяваше защо Шарлот и Никлас настояваха спешно да говорят с Патрик. Надяваше се да представят информация, която да оневини Никлас. Не искаше и да си помисли, че един баща може да убие собствената си дъщеря.

Все още имаше много въпроси, свързани с Никлас. Медицинският картон на Албин засилваше подозренията срещу него, а Никлас не успя да ги убеди, че той не е нанасял травми на детето. Но несъответствията оставаха. Никлас беше противоречива личност. На пръв поглед оставяше впечатление на стабилен човек и вдъхваше сигурност, но не можеше да сложи ред в личния си живот. И Мартин не беше ангел през ергенските си години, но след като заживя с приятелката си, не можеше да проумее как човек може така да мами жена си. Какво ли говори на Шарлот, когато се прибира от Жанет? Как е могъл да разговаря с непринуден тон, как е намирал смелост да я гледа в очите, след като току-що е бил при любовницата си? Това Мартин не го разбираше.

Никлас му разкри неподозирани страни от характера си. Мартин си спомни изражението на лицето му, когато днес го видя у баща му. Имаше чувството, че е готов да го убие, и бог знае какво би се случило, ако не беше полицията.

Но въпреки това Мартин не вярваше, че е способен да удави дъщеря си. И какъв мотив би имал?

Шарлот и Никлас претичаха покрай стаята му и прекъснаха мислите му. Закъде ли са се забързали?

На прага се появи Патрик и Мартин въпросително вдигна вежди.

– Травмите на Албин е нанасяла Сара – съобщи Патрик, сядайки на стола за посетители.

Мартин очакваше всичко друго, но не и това.

– Сигурен ли си, че казват истината? Може би Никлас просто се опитва да разсее подозренията около себе си?

– Може и така да е – съгласи се уморено Патрик. – Но трябва да призная, че им вярвам. Разбира се, редно е да проверим. Получих телефонните номера и имената на хора, с които можем да се свържем. А и изглежда, Никлас има алиби за сутринта на убийството. Според него Жанет ни е излъгала, че не е бил при нея. Един вид, за да му отмъсти, че е сложил край на връзката им. Дори и тук съм склонен да му повярвам, макар че ще трябва сериозно да поговорим с нея.

– Каква проклета... – възкликна Мартин, а Патрик кимна, още преди да е довършил изречението.

– Мда, хората определено показаха най-лошите си черти по време на това разследване – допълни той. – Тъкмо като говорим за това, май е време да пристъпим към разпита на Кай.

Мартин взе бележника си и тръгна след Патрик, който вече беше в коридора. Попита го в гръб:

– Педерсен да се е обаждал? Относно пепелта по пуловера на малкото момченце?

– Не, но ми обеща, че ще извършат анализа на неговата дрешка и на Мая по най-бързия начин. Готов съм да се обзаложа, че пепелта е от един и същи източник.

– Какъвто и да е той?

– Да, какъвто и да е.

Влязоха в стаята за разпити и седнаха срещу Кай. Всички мълчаха и Патрик спокойно прелистваше документите пред себе си. За свое най-голямо задоволство видя как Кай притеснено закърши ръце, а по горната му устна избиха капчици пот. Чудесно, той нервничи. Това щеше да улесни разпита. Патрик изобщо не се притесняваше, особено като се има предвид с колко много доказателства разполагаха след обиска на дома му. Службата му щеше да е значително по-лека, ако при всяко разследване разполагаха с подобен доказателствен материал.

Но бодрото му настроение се помрачи, когато извади копието от предсмъртното писмо на момчето, което му напомни за престъплението на арестанта. Патрик сключи решително ръце и погледна Кай, който мигаше притеснено.

– Всъщност не е нужно да разговаряме с вас. Разполагаме с достатъчно доказателства, за да ви изпратим зад решетките, и то за много дълго. Но въпреки това бихме искали да ви дадем възможност да ни изложите своята гледна точка. Такива сме ние. Добряци.

– Не знам за какво говорите. Това е нарушение на закона. Нямате право да ме държите тук. Невинен съм.

Патрик кимна съчувствено.

– Знаете ли, почти ви вярвам. И може би щях да ви повярвам докрай, ако не беше това.

Извади няколко снимки от дебелата папка и ги помести към Кай. С удовлетворение наблюдаваше как Кай първо пребледня, а после почервеня като рак и объркан, погледна Патрик.

– Нали ви казах, че нашите компютърни специалисти си ги бива. Предупреждавах ви, че нищо не изчезва безвъзвратно. Доста добре сте чистили твърдия си диск, но не твърде умело. Намерихме всичко, което сте сваляли от интернет и сте споделяли с приятелите си педофили. Снимки, имейли, филми. Всичко до последния килобит.

Устните на Кай се раздвижиха, сякаш се опитваше да каже нещо, но остана ням.

– Сега мълчите, така ли? Впрочем утре ще пристигнат двама колеги от Гьотеборг, които също искат да говорят с вас. Намират новите ни улики за изключително интересни.

Кай мълчеше, но Патрик продължи, твърдо решен да го пречупи. Презираше мъжа пред себе си, презираше цялата му природа, презираше всичко сторено от него. Но не го показа. Разговаряше със спокоен и умерен тон, сякаш си приказваха за времето, а не за сексуален тормоз над деца. За миг помисли дали да не спомене за якето на Сара още сега, но реши да изчака. Наведе се напред и погледна Кай в очите.

– Дали понякога се замисляте за жертвите си? Опитвате ли се да се поставите на тяхно място, или сте напълно обзет от собствените си интереси?

Патрик не очакваше отговор и не го и получи. Кай мълчеше. Патрик продължи:

– Имате ли представа какво се случва в душата на едно младо момче, попаднало в лапите на човек като вас? Знаете ли как го пречупвате, какво му отнемате?

Лицето на Кай трепна, което доказваше, че го е чул. Без да сваля очи от него, Патрик извади един лист от папката пред себе си и го плъзна леко по масата. Отначало Кай отказваше да го погледне, но после извъртя бавно глава и започна да чете. Погледна невярващо Патрик, който мрачно потвърди.

– Да, правилно сте разбрали. Това е предсмъртно писмо. Себастиан Рюден се е самоубил тази сутрин. Баща му го е намерил обесен в гаража. Присъствах лично, когато сваляха тялото му от примката.

– Лъжете.

Кай вдигна писмото с трепереща ръка.

Но Патрик видя: той беше разбрал, че това не е лъжа.

– Най-добре би било да ни кажете истината. Вярвам, че държите на Себастиан. Дори съм сигурен. Направете го заради него. Нали виждате какво е написал. Иска всичко да приключи и това зависи от вас.

Тонът на Патрик бе изпълнен с фалшиво съчувствие. Той хвърли бегъл поглед към Мартин, който държеше бележник и химикалка, готов да води записки. Касетофонът бръмчеше като пчела в стаята, но Мартин имаше навика да записва най-важното от разпитите.

Кай поглади писмото и понечи да каже нещо. Мартин стисна химикалката, готов да пише.

В този миг в стаята нахлу Аника.

– Стана нещастен случай. Елате бързо!

И изчезна по коридора. Патрик и Мартин за секунди се съвзеха от шока и изтичаха след нея.

Без малко да забравят да заключат вратата на Кай. Ще се наложи да довършат разпита по-късно. Остана да се надяват да не са изпуснали момента.

Не можеше да отрече, че започва да се притеснява. Бяха минали само няколко дни, но Мелберг нямаше усещането, че е установил контакт със сина си. Вероятно му трябваше време, но не смяташе, че получава от него зас-лужената благодарност. Нямаше я безкористната обич, за която говорят всички родители, обич, примесена със страхопочитание. Момчето изглеждаше по-скоро някак равнодушно. По цял ден се търкаляше на дивана, поглъщаше огромни количества чипс и не спираше да играе на видео-играта си. Мелберг не можеше да разбере откъде бе нас-ледил тоя мързел. Трябва да е по майчина линия. Спомняше си, че не го свърташе на едно място като малък, бе кълбо от енергия. Наистина беше позабравил спортните си постижения, всъщност нямаше спомен да е участвал в някакво спортно събитие, но вероятно паметта просто му изневеряваше. Знаеше, че като малък беше мускулест и енергичен.

Погледна часовника. До обяд имаше много време. Пръстите му потропваха нетърпеливо по бюрото. Може би е най-добре да се прибере вкъщи и да прекара малко време със Симон. Сигурно щеше да го зарадва. Като се замислеше, му се струваше, че синът му просто е малко срамежлив. Сигурно си мечтае как баща му, появил се в живота му след толкова години, ще му помогне да излезе от черупката си. Мелберг въздъхна с облекчение. Добре, че разбира младежта, иначе досега отдавна да се е отказал и да е оставил момчето да седи на дивана и да се самосъжалява. Симон скоро ще осъзнае как му е провървяло да има баща като него.

В най-добро настроение, Мелберг облече якето си, размишлявайки какво занимание да предложи на сина си. За съжаление, в това забравено от бога затънтено място нямаше нищо достойно за развлечение на двама истински мъже. Ако бяха в Гьотеборг, би завел сина си в стриптийз клуб или би го научил да играе на рулетка. Но сега нямаше представа какво да правят. Е, все ще измисли нещо.

Минавайки покрай вратата на Хедстрьом, се сети за неприятния инцидент с дъщеря му. Това беше поредното доказателство, че човек никога не знае какво го очаква и докато не е късно, трябва да се радва на децата си. Затова никой не може да го упрекне, че днес си тръгва по-рано.

Подсвирквайки, приближи до будката на дежурния, но изведнъж закова на място, като видя как подчинените му изскачат от кабинетите си и надпреварвайки се, тичат към изхода. Явно нещо се бе случило и както обикновено бяха забравили да го информират.

– Какво става? – извика той към Йоста, който не тичаше твърде бързо и бе останал последен.

– Прегазили са някакъв човек пред участъка.

– По дяволите – изруга Мелберг и се затича колкото го държат краката.

Навън голям черен микробус стоеше насред пътя, а шофьорът му се щураше наоколо, хванал се за главата. Въздушната възглавница на мястото му беше отворена и той бе останал невредим. Изглеждаше в шок. На пътя, пред радиатора на колата лежеше човек. До него на колене стояха Патрик и Аника, а Мартин се опитваше да успокои шофьора. Ернст бе застанал малко встрани, безпомощно отпуснал ръце, бял като платно. Йоста се приближи до него и Мелберг видя как си шепнат нещо. Угриженото лице на Йоста предизвика у Мелберг силно безпокойство.

– Извикали ли сте „Бърза помощ“? – попита той и Аника потвърди.

Объркан, Мелберг не знаеше какво да предприеме и се приближи до Ернст и Йоста.

– Какво се е случило? Някой от вас знае ли?

Мълчанието на двамата му подчинени не вещаеше нищо добро, явно отговорът нямаше да му хареса. Видя, че Ернст тревожно запремигва, и го прониза с поглед.

– Е, ще ми отговорите ли, или трябва да ви вадя думите с ченгел от устата?

– Нещастен случай – каза Ернст с писклив глас.

– Защо не ми разкажеш малко по-подробно за този „нещастен случай“ – осведоми се Мелберг, без да сваля поглед от него.

– Исках само да му задам няколко въпроса, а той съвсем откачи. Това момче не беше наред. Какво съм виновен?

Ернст повиши глас, отчаяно опитвайки се да се защити.

Неприятното чувство в стомаха на Мелберг се усили. Погледна към тялото на пътя, но зад гърба на Патрик не виждаше лицето му и не можа да разбере дали го познава.

– Кой лежи под радиатора на колата, Ернст? Би ли бил така любезен да ме осведомиш?

Мелберг прошепна, или по-скоро, изсъска въпроса си и в този момент Ернст разбра в каква каша се е забъркал.

Пое си дълбоко дъх и прошепна:

– Морган. Морган Виберг.

– Какво, по дяволите, говориш? – изрева Мелберг толкова яростно, че Ернст и Йоста отскочиха, а Патрик и Аника се обърнаха.

– Хедстрьом, знаеше ли за това?

Патрик поклати ядосано глава.

– Не, не съм давал нареждане Морган да бъде викан за разпит.

– Така, значи, си решил да блеснеш – продължи Мелберг привидно спокойно.

– Нали ни казахте, че е добре да разследваме този идиот. А за разлика от оня там – Ернст посочи с глава Патрик, – аз ви слушам и уважавам мнението ви.

В нормална обстановка подобно подмазване би свършило работа, но този път Ернст бе преминал всякакви граници и не можеше да си върне благоразположението на Мелберг.

– Да не би да съм казал да викате Морган за разпит? Казах ли подобно нещо?

След кратко колебание Ернст едва чуто прошепна:

– Не.

– Точно така – изкрещя Мелберг. – И къде, по дяволите, е тази линейка! Да не би да са спрели за кафе по пътя?

Той изглеждаше отчаян, а Хедстрьом още повече влоши нещата, като каза спокойно:

– Не мисля, че има смисъл да бързат. Когато дойдохме, той вече не дишаше. Според мен е починал на място.

Мелберг затвори очи. Видя как цялата му кариера рухва. Толкова години тежък труд, ако не по изпълнение на ежедневната полицейска работа, то за лавирането в политическата джунгла, поддържането на добри отношения с влиятелни хора и борбата с онези, които се опитваха да му пречат. И ето че всички старания отиваха на вятъра заради този самонадеян глупак.

Мелберг се обърна бавно към Ернст и произнесе с леден тон:

– Отстранен си от работа до провеждане на вътрешно разследване. А ако бях на твое място, нямаше да очаквам да се върна обратно.

Ернст беше готов да възрази, но Мелберг вдигна пръст и го накара да млъкне.

– Спри! – кресна той и Ернст разбра, че всичко е свършило.

Можеше да си върви вкъщи.

Гьотеборг, 1957

Агнес се протегна мързеливо в леглото. Имаше нещо особено в усещането да се любиш с мъж, който те кара да чувстваш прилив на жизнени сили. Загледа се в широкия гръб на Пер-Ерик, докато той обуваше идеално изгладения си панталон.

– Е, кога ще кажеш на Елизабет? – Тя се вгледа в червения си маникюр и не откри никакъв дефект. Като не дочака отговор, го погледна въпросително. – Пер-Ерик?

Той се изкашля.

– Според мен е още рано. Оке почина едва преди месец и какво ще кажат хората, ако...

Тишината в стаята остана да довърши изречението му.

– Мислех, че връзката ни е по-важна от хорското мнение – добави Агнес рязко, с тон, какъвто не беше чувал от нея.

– Да, скъпа, така е. Просто мисля, че е добре... да изчакаме малко.

Пер-Ерик се обърна и я погали по голия крак.

Агнес го изгледа подозрително. Лицето му беше непроницаемо. Тя се дразнеше, че така и не успя да проникне в душата му, да го разбере както останалите мъже, минали през живота ѝ. Може би затова чувстваше, че най-сетне е срещнала мъж, който наистина може да отговори на очакванията ѝ. Крайно време беше. Вярно, че все още изглеждаше изключително добре за своите петдесет и три години, но времето я променяше неумолимо и скоро нямаше да може да разчита на външния си вид. Тази мисъл я плашеше и затова беше толкова важно Пер-Ерик да изпълни великодушното си обещание. Агнес винаги е смятала, че е доминираща фигура във връзката им. Сега за пръв път я жегна съмнение. Може би му е позволила да я измами. Надяваше се да не е така – най-вече за негово добро.

Свещеникът Харалд Спют обичаше професията си и би бил доволен от живота, ако не беше самотата му. На четирийсет години все още не бе открил любовта на живота си и това му причиняваше душевни страдания. Може би причината се дължеше на свещеническата якичка, защото нищо в характера му не би му попречило да намери любовта. Беше искрен, приятен и добросърдечен човек, макар че едва ли би описал себе си със същите думи, защото се отличаваше със смирение и скромност. Не можеше да вини и външния си вид. Не изглеждаше, разбира се, като киногерой, но чертите на лицето му бяха приятни, не беше оплешивял и имаше завидното качество да не напълнява, въпреки пристрастието към вкусната храна и многобройните кифлички с кафе, които съпътстват живота на свещеника в малко градче. Така и не му провървя в интимния живот.

Харалд обаче не губеше надежда. Какво ли биха казали миряните, ако знаеха за безбройните обяви за запознанство, които публикуваше напоследък. След като курсовете по танци и готвене не дадоха резултат, в края на пролетта написа първата си обява, а след това не можа да се спре. Все още не бе срещнал голямата любов, но съдбата го зарадва с няколко срещи на вечеря и добри приятели, с които си кореспондираше. На масата в кухнята го очакваха три писма, на които трябваше да отговори, когато намери свободно време. Но дългът винаги беше на първо място.

Днес посети няколко от по-възрастните енориаши, с които обичаше да си говори, и мина през дома си на път за черквата. Повечето от амбициозните му колеги вероятно биха сметнали епархията му за твърде малка, но Харалд се чувстваше добре тук. Жълтата пасторска къща беше много уютна, а черквата, извисяваща се на върха на хълма, винаги го възхищаваше с гордите си очертания. Мина покрай старото църковно училище и се замисли за пос-ледните разгорещени дебати, които разтърсиха малката им общност. Една строителна фирма искаше да разруши запуснатата сграда и да построи на нейно място жилища. Проектът веднага породи протестни статии от местните жители, които държаха постройката да бъде запазена в сегашния ѝ вид. Харалд разбираше донякъде и двете страни, но му се струваше странно, че повечето протестиращи бяха собственици на вили, които идваха тук само през летните месеци. Вероятно намираха Фелбака за свой пристан и им се искаше тя завинаги да си остане живописна и идилична, да се разхождат по улиците ѝ през отпуските и да благодарят на съдбата, че могат да избягат от делниците на големия град. Само че градчетата, които не се развиват, бяха обречени на бавна, но сигурна смърт. Нямаше как да ги запазят непроменени за вечни времена. Хората имаха нужда от нови жилища и не можеше да се разчита, че като се обявят всички къщи за паметници на културата, това няма да окаже влияние на естественото развитие на градчето. Радваха се на успешен туризъм, но животът продължава не само през лятото, размишляваше Харалд, докато вървеше бавно към черквата.

Имаше навика да спре на прага, да килне глава назад и да погледне нагоре към камбанарията, преди да отвори тежката порта. Във ветровити дни като днешния му се струваше, че тя се поклаща, и величественото зрелище на гранитната грамада, сякаш готова да се стовари върху него, будеше у него почит към смелите мъже, построили грандиозната сграда. Понякога си мечтаеше колко интересно би било да живее в онова време, да е един от каменоделците, изграждащи чудеса със собствените си ръце – от простите каменни стени до величествените статуи. Но той бе достатъчно просветен, за да съзнава, че романтичните му мечти нямат нищо общо с реалността. Едва ли животът на тези хора е бил приятен, а Харалд твърде много ценеше съвременните удобства, за да може да се откаже от тях.

След като си помечта така, отвори вратата на черквата и виновно помисли, че би искал Арне да не е там. Той не беше лош човек, пък и добросъвестно си вършеше работата, но Харалд не одобряваше крайния църковен традиционализъм, който Арне без съмнение олицетворяваше. Едва ли имаше по-мрачен човек на земята. Сякаш целият му живот бе изпълнен с болка и търсеше във всичко все негативното. Понякога, когато Арне беше близо до него, Харалд имаше чувството, че той буквално изсмуква жизнената му енергия. Дотягаше му и с вечното си мрънкане по адрес на жените свещеници. Ако му даваше по пет крони всеки път, когато се оплакваше от предшественичката на Харалд, досега да го е направил богат. Самият той не можеше да разбере какво толкова ужасно е да има жени проповедници. Когато Арне съвсем изгубеше мярка, му се искаше да го скастри и да му каже, че думите Господни не се проповядват с пениса, но успяваше да прехапе език в последния момент. Горкият Арне сигурно би хвърлил топа, ако чуеше подобни думи от свещеник.

Когато влезе в черквата, разбра, че е таил напразна надежда Арне да си е у дома. Из черквата гърмеше неговият глас и Харалд предположи, че сигурно разговоря с някакви туристи, имали късмета да срещнат най-суровия клисар в кралство Швеция. В първия миг се изкуши да се измъкне, но въздъхна и реши да последва християнския си дълг и да избави туристите.

Вътре обаче не се виждаха никакви туристи. Арне бе застанал на амвона и проповядваше гръмогласно на празните пейки. Харалд го гледаше изумен и се чудеше какво ли го е прихванало.

Арне размахваше ръце, сякаш държеше истинска проповед, и спря само за миг, когато видя Харалд на вратата. После продължи, сякаш нищо не се е случило, и свещеникът забеляза, че подът на амвона е покрит с бели листове. А Арне късаше ли, късаше страниците на псалтира и ги хвърляше на пода – това обясняваше всичко.

– Какво правиш? – възмути се Харалд и с решителна крачка тръгна към Арне.

– Каквото отдавна трябваше да направя – изгледа го той враждебно. – Изкоренявам безобразията на съвременната мода. Богохулство – изсъска той и продължи да къса страница след страница. – Не разбирам защо трябва да се променя всичко старо. Преди беше толкова по-добре. Сега хората нямат капка морал, пеят и танцуват, без значение дали е четвъртък, или неделя! Да не говорим, че се съвкупяват безразборно, не признавайки светостта на брачния съюз.

Косата му стърчеше на всички посоки и Харалд си помисли дали не е превъртял клетият Арне. Недоумяваше какво бе предизвикало този внезапен изблик на гняв. Вярно е, че постоянно мрънкаше едно и също по този повод, но досега не си бе позволявал подобни номера.

– Защо не се успокоиш, Арне? Слез от амвона да поговорим.

– Все ще говорим. Каква полза от това – крещеше Арне от високото си място. – Нали това ти казвам, сега е най-подходящият момент за ново начало.

А листовете продължаваха да се сипят по пода като големи снежинки.

Харалд наистина се ядоса. Какво си позволява, да вандалства в прекрасната му черква! Трябваше да сложи край на тази лудост!

– Арне, слез веднага оттам! – изкрещя свещеникът и клисарят застина на място. Досега не го бе чувал да повишава тон и това определено имаше ефект. – Давам ти десет секунди да се махнеш оттам, иначе сам ще те сваля, нищо че си такъв здравеняк! – продължи Харалд, почервенял от гняв, а погледът му не оставяше съмнение, че говори сериозно.

Войнствеността напусна Арне също толкова бързо, както се появи. И той послушно изпълни нареждането на свещеника.

– Така – каза Харалд с далеч по-мек глас и прегърна Арне през рамото. – Хайде да отидем у нас, ще сварим кафе, ще опитаме от вкусните сладки на Сигне и ще си поговорим за всичко, само ти и аз.

И те тръгнаха надолу по пътеката между пейките. Дребният мъж, прегърнал високия. Като двойка младоженци.

Докато слизаше от колата, усети леко замайване. През нощта почти не можа да спи. Мисълта за ужасното прес-тъпление, в което обвиняваха Кай, не ѝ даваше мира.

Най-много я измъчваше липсата на каквото и да било съмнение във вината му. В мига, в който чу полицаите да изричат обвиненията срещу него, знаеше, че го е извършил. Всичко си дойде по местата. Едва сега осъзна защо бе протекъл така брачният им живот.

Дори ѝ се повдигна от погнуса и облегната на колата, тя повърна на асфалта. Цяла сутрин се бореше с пристъпите на гадене. В службата началникът ѝ разреши предвид обстоятелствата да се прибере вкъщи. Но мисълта да прекара цял ден сама я влудяваше. По-лесно можеше да се справи с любопитните погледи на хората, отколкото да ходи из къщата му, да седи на дивана му или да готви в кухнята му. Споменът, че някога я е докосвал, макар да е било много, много отдавна, будеше желание да съдере кожата си.

В края на краищата нямаше избор. Издържа един час, като едва стоеше на краката си, преди началникът ѝ отново да ѝ нареди да се прибере. Потегли към къщи със свито сърце. Колата ѝ едва пъплеше нагоре по хълма, дори шофьорът зад нея започна ядосано да ѝ свири, но Моника не му обърна внимание.

Ако не беше Морган, веднага би събрала багажа си и би заминала при сестра си. Но не можеше да го изостави. Той се чувстваше добре само в малката си къщичка, а конфискуването на компютрите разтърси затворения му свят. Вчера го намери да крачи неспокойно сред купчините вестници, загубил единствената си връзка с реалния свят. Надяваше се скоро да му ги върнат.

Моника извади ключа за външната врата и когато понечи да отключи, се спря. Не ѝ се влизаше. Усети внезапно желание да отиде при сина си и пъхна ключа обратно в джоба на палтото си. Слезе по стълбите и тръгна към къщичката на Морган. Сигурно щеше да се ядоса, че ще наруши дневния му режим с посещението си, но този път нямаше значение. Спомни си бебешкия мирис, който ѝ придаваше толкова сила, че бе готова да обърне планини заради сина си. Сега отново изпита непреодолимо желание да зарови лице във врата му, нищо че беше голям, да го прегърне и да потърси утеха в него, за първи път от толкова години.

Почука внимателно на вратата и изчака. Отвътре не се чу никакъв звук и това я разтревожи. Почука отново, малко по-силно, и зачака напрегнато да чуе стъпките му. Последва пълна тишина.

Моника натисна дръжката – беше заключено. С треперещи пръсти потърси резервния ключ над вратата и нак-рая го откри.

Къде ли можеше да бъде? Морган не ходеше никъде сам. Досега никога не е излизал на разходка без нея или без да я предупреди. От притеснение сърцето ѝ се бе качило в гърлото и тя вече беше готова да го види мъртъв. От това се боеше най-много. Че един ден ще спре да говори за смъртта и наистина ще сложи край на живота си. Може би загубата на компютрите и нахлуването в личния му живот окончателно го бяха накарали да поеме към пос-ледния си пристан, откъдето няма връщане.

Къщата беше празна. Моника се огледа тревожно и погледът ѝ попадна върху бележка, оставена на най-близката до вратата купчина вестници. Разпозна почерка на Морган, още преди да успее да прочете съдържанието, и отпусна рамене – едва тогава разбра колко силно се бе стегнала.

„Компютрите са освободени. Отивам с полицая да ги прибера.“

Отново я обзе безпокойство. Не ставаше дума за предсмъртно писмо, както се опасяваше, но нещо не беше наред. Защо полицаите ще го вземат, за да му върнат компют-рите? Не е ли по-логично да му ги донесат лично?

Моника мигновено взе решение. Хукна към колата и потегли стремително. Не отпусна педала на газта по целия път до Танумсхеде, а ръцете ѝ стискаха волана толкова здраво, че дланите ѝ се изпотиха. Когато пресичаше кръстовището при механата „Танумс“, чу сирена зад гърба си и покрай нея с бясна скорост прелетя линейка. Моника натисна несъзнателно педала на газта още повече и буквално профуча напред. До магазина на господин Ли беше принудена внезапно да спре и коланът се вряза силно в гърдите ѝ. Линейката бе спряла пред полицейския участък, а от двете ѝ страни се бяха образували колони от автомобили, които не можеха да минат през мястото на произшествието. Моника поизпъна шия и видя някакво тъмно тяло, проснато на пътя. Това ѝ стигаше.

Свали колана си като на забавен кадър, отвори широко вратата на колата и я остави така, след като слезе. Приб-лижи се бавно към мястото на катастрофата, обзета от злокобно предчувствие.

Първо видя кръвта. По асфалта под главата му се бе образувала голяма червена локва. После видя очите му. Широко отворени и мъртви.

Някакъв мъж тръгна към нея с разтворени ръце, за да я спре. Устните му говореха нещо. Моника го подмина и продължи напред. Строполи се тежко на колене до Морган. Сложи главата му в скута си, не забелязвайки бликащата кръв, която напои и панталона ѝ. До ушите ѝ достигна неистов вой. Зачуди се кой ли стене така от мъка и страх. После осъзна, че това бе тя самата.

Караха с превишена скорост по целия път до Удевала. Албин, както ги увери Лилиан, беше на сигурно място в дома на Вероника и Фрида, затова тръгнаха направо от участъка. Шарлот се надяваше да не е твърде късно. От думите на майка си тя разбра, че животът на Стиг виси на косъм. Стисна ръце като за молитва, въпреки че не беше вярваща.

Стиг беше най-добрият човек, когото познаваше. Едва сега осъзна колко силно се бе привързала към него, откакто се преместиха в дома на Лилиан. Беше го виждала и преди, но все за кратко. Опозна го едва след като заживяха заедно. Топлите ѝ чувства към него се дължаха до голяма степен на близостта му със Сара. Стиг успяваше да извади наяве онези черти на характера ѝ, които оставаха скрити за Шарлот. Сара никога не го нагрубяваше, не изпадаше в ярост в негово присъствие, нито пък скачаше като луда, неспособна да контролира енергията си. Седеше мирно и спокойно на ръба на леглото му, държеше ръката му и разказваше как е минал денят ѝ в училище. Шарлот се чудеше колко различна бе Сара при общуването със Стиг. Сега се ядосваше, че никога не му го каза. Потъна толкова дълбоко в собствената си скръб, че дори не се замисли за неговата. Сигурно му е било ужасно тежко да лежи на втория етаж, измъчен и болен, изоставен сам с мислите си. Трябваше поне веднъж да се качи при него, за да си поговорят.

Шарлот скочи от колата веднага щом спряха на паркинга. Затича се към входа и дори не изчака Никлас. Той познаваше болницата по-добре от нея и скоро щеше да я настигне.

– Шарлот!

Лилиан тръгна към нея, обляна в сълзи, с широко разперени ръце, когато я видя да влиза в чакалнята. Всички погледи бяха обърнати към нея. Разплаканите хора предизвикват у околните същата реакция като при катастрофа. Никой не можеше да откъсне поглед от тях.

Шарлот потупа неловко майка си по гърба. Лилиан не бе много по милувките и затова ѝ се струваше странно да я прегърне.

– О, Шарлот, толкова е ужасно! Качих се да му дам малко чай и го намерих съвсем отнесен! Взех да го викам и дори го разтърсих, но той не реагираше. Никой не може да ми каже какво му е! Държат го в реанимацията и не ме пускат да вляза. Нима нямам право да съм до него, не мислиш ли? Представи си, че умре!

Лилиан крещеше толкова силно, че думите ѝ ехтяха в чакалнята, а от погледите на хората Шарлот се почувства още по-неловко. След това се стегна и си спомни, че майка ѝ винаги преиграваше, но сега тревогата ѝ бе искрена.

– Седни, а аз ще отида да взема кафе. Никлас скоро ще дойде. Веднага ще му дадат информация, все пак го познават.

– Мислиш ли?

Лилиан стисна силно ръката на дъщеря си.

– Да.

Шарлот внимателно освободи ръката си. Сама се изненада от спокойствието, с което говореше. Загубата на Сара бе притъпила чувствата ѝ, затова сега успяваше да запази мисълта си трезва, въпреки притеснението за Стиг.

Отдъхна си, като видя Никлас да влиза в чакалнята, и го посрещна на вратата.

– Мама е в истерия. Ще отида да взема кафе. Обещах ѝ да се опиташ да провериш какво е състоянието му.

Никлас вдигна ръка и погали Шарлот по бузата. Този жест бе толкова непривичен, че тя трепна от учудване. Дори не можеше да си спомни дали някога преди бе проявявал подобна нежност.

– Как си? – попита я той с искрена тревога, а сърцето ѝ се изпълни с трепетна радост, въпреки мъчителните обстоятелства.

– Добре съм – усмихна се тя като доказателство, че стои здраво на краката си.

– Сигурна ли си?

– Напълно. Поговори с колегите си, за да разберем какво става.

Никлас изпълни заръката ѝ. Върна се малко по-късно, когато двете с Лилиан вече пиеха кафето си, и седна до тях.

– Е? Научи ли нещо?

Шарлот се опита мислено да извлече някоя добра новина от съзнанието му. За свое огорчение не успя.

– За съжаление, трябва да се подготвим за най-лошото. Правят всичко по силите си, но не е сигурно дали Стиг ще доживее до вечерта. Остава само да чакаме.

Дишайки тежко, Лилиан се хвърли на врата на зет си, който също толкова сковано като Шарлот се опита да я погали по гърба. Шарлот имаше чувството, че присъства на един вид дежавю. Майка ѝ беше в същото състояние, когато почина баща ѝ. Тогава лекарите се видяха принудени да ѝ дадат успокоителни, за да не рухне съвсем. Всичко бе толкова несправедливо. Не стигаше ли, че загуби вече един съпруг. Шарлот се обърна към Никлас.

– Не могат ли да определят какво му е?

– Правят му всевъзможни изследвания и сигурно ще разберат каква е причината. Сега е най-важно да успеят да запазят живота му, за да приложат правилното лечение. Може да е всичко – от рак до вирусна инфекция. Казаха само, че е трябвало отдавна да го доведем в болницата.

Шарлот забеляза как по лицето му се мярна сянката на вина. Тя сложи глава на рамото му.

– Никлас, ти си един обикновен човек. Стиг отказваше да дойде в болницата, а и състоянието му не изглеждаше толкова сериозно, когато го прегледа, нали? От време на време дори се подобряваше и болката изчезваше.

– Не трябваше да го слушам. Нали съм лекар! Трябваше да постъпя другояче.

– Не забравяй, че имахме и други проблеми – прошепна Шарлот, но Лилиан успя да ги чуе.

– Защо все нас ни сполетяват подобни нещастия? Първо Сара, а сега и Стиг – захлипа тя и издуха нос в салфетката, която ѝ подаде Шарлот.

Хората в чакалнята, които се бяха зачели във вестниците си, вдигнаха очи към тях. Шарлот усети нарастващо раздразнение.

– Опитай се да се стегнеш. Лекарите правят всичко възможно – каза тя меко, но категорично.

Лилиан я погледна възмутено, но я послуша и спря да хлипа.

Шарлот въздъхна и се спогледа с Никлас. Не се съмняваше, че майка ѝ се притеснява за Стиг, но с навика си да драматизира всеки проблем и да се прави на светица, натоварваше околните. Лилиан обожаваше да е в центъра на вниманието и правеше всичко възможно да застане там, дори и в ситуации като сегашната. Такава си беше. Шарлот се опита да преглътне досадата си. Този път майка ѝ наистина страдаше.

Шест часа по-късно още нямаше никакви новини. Никлас няколко пъти разговаря с лекарите, но не получи повече информация. Състоянието на Стиг продължаваше да е нестабилно.

– Някой трябва да се прибере при Албин.

Шарлот погледна едновременно към Никлас и Лилиан. Видя как майка ѝ се кани да възрази. Не искаше да пусне нито дъщеря си, нито зет си, но Никлас я изпревари:

– Права си. Ще се уплаши страшно, ако Вероника се опита да го приспи у тях. Аз ще отида, а ти остани.

Лилиан явно остана недоволна, но разбра, че са прави, и запази мълчание.

Никлас целуна нежно Шарлот по бузата и погали тъща си по рамото.

– Всичко ще се оправи, ще видиш. Обадете ми се, ако научите нещо.

Шарлот го изпрати с поглед и се отпусна в неудобния стол. Затвори очи, очертаваше се дълга нощ.

Гьотеборг, 1958

Разочарованието я разяждаше отвътре. Надеждите ѝ не се оправдаха. Нищо не се промени, освен че майка ѝ спря да проявява нежност и внимание към нея. Откакто си отиде Оке, майка ѝ изобщо престана да я забелязва. Или отиваше на среща с Пер-Ерик, или някъде на гости. Очевидно бе загубила всякаква амбиция да се опитва да контролира теглото ѝ и я оставяше да яде колкото и всичко каквото поиска, в резултат на което тя неимоверно надебеля. Понякога, когато се оглеждаше в огледалото, виждаше единствено растящото в нея чудовище. Едно лакомо, дебело, противно чудовище, което непрекъснато вонеше на пот. Майка ѝ вече дори не криеше отвращението си, а веднъж дори демонстративно си запуши носа. Все още усещаше горчивия вкус на унижението.

Друго ѝ обещаваше майка ѝ. Пер-Ерик щеше да бъде по-добър баща от Оке. Майка ѝ отново щеше да бъде щастлива и най-сетне щяха да заживеят като истинско семейство. Чудовището щеше да изчезне. Вече никога нямаше да се налага да седи в мазето, нито да усеща сухия, противен, прашен вкус в устата си.

Чувстваше се измамена. Напълно измамена. Опита се да подпита майка си кога ще дойде обещаното щастие, но в отговор чуваше само грубости. Понеже настояваше, я изпрати обратно в мазето, но преди това я нахрани с малко „смирение“. По бузите ѝ се изляха потоци горчиви сълзи, с които не можеше да изплаче цялата обида за излъганите надежди.

Усещаше как чудовището расте в мрака. То обичаше сухия прах в устата ѝ. Гълташе го лакомо с радост.

Вратата се затвори тежко зад гърба му. Патрик влезе бавно в коридора и хвърли якето си на пода. Беше твърде изморен и нямаше сили дори да го закачи.

– Какво се е случило! – извика Ерика притеснено от дневната. – Да не би да си научил нещо ново?

Като видя изражението на лицето ѝ, отново го жегна гузната съвест, че не е останал при нея и Мая. Отдалече личеше, че е съсипан. Обади ѝ се няколко пъти, но поради хаоса в участъка след инцидента с Морган разговорите им бяха кратки и напрегнати. Щом се увереше, че вкъщи всичко е наред, бързаше да затвори телефона.

Когато влезе при Ерика, тя както обикновено седеше на тъмно с Мая на ръце и гледаше телевизия.

– Извинявай, че нямах време да говорим.

Той уморено разтърка лицето си.

– Да не би да се е случило нещо?

Патрик се отпусна тежко на дивана, пое въздух и едва тогава отговори.

– Да. На Ернст му хрумнало по негова инициатива да доведе Морган Виберг за разпит. Така изплашил горкото момче, че то скочило през прозореца, изтичало на пътя и го блъснала кола.

– Боже, какъв ужас! Как е сега?

– Умрял е на място.

Ерика ахна. Мая проплака, но отново се унесе.

– Беше по-ужасно, отколкото можеш да си представиш – продължи Патрик, облегна глава назад и се загледа в тавана. – Докато лежеше на улицата, дойде Моника и го видя. Изтича до него, преди да успеем да я спрем, сложи главата му на коленете си, започна да го люшка като бебе и да вие нечовешки. Накрая трябваше да го изтръгнем от ръцете ѝ. Беше някакъв кошмар!

– Ами Ернст? Какво ще стане с него?

– Мисля, че най-накрая ще си получи заслуженото. Не съм виждал Мелберг толкова разярен. Веднага го изпрати вкъщи и каза да не се връща. Което всъщност е чудесно.

– Кай знае ли?

– Да, това е отделна история. С Мартин го разпитвахме, когато стана злополуката. Трябваше да го оставим и да изтичаме навън. Струва ми се, че ако беше се случило няколко минути по-късно, щяхме да получим от него показания. Сега се е затворил напълно в себе си и отказва да говори. Обвинява ни за смъртта на Морган, а и донякъде е прав. Утре трябваше да дойдат няколко колеги от Гьотеборг, за да го разпитат, но се наложи да отложим за неоп-ределено време. Адвокатът му забрани всякакви разпити предвид обстоятелствата.

– Значи, все още не знаете дали е замесен в убийството на Сара? И в случилото се вчера.

– Не. Знаем само, че Кай не е могъл да извади Мая от количката, тъй като по това време беше в ареста. Впрочем Дан мина ли оттук? – попита Патрик и погали нежно дъщеря си, която бе поел в скута си.

– О, да, имаме си добър пазач! Накрая едва не го изгоних. Тръгна си преди половин час. Няма да се изненадам, ако го заварим в градината със спален чувал.

– Да, напълно възможно е – разсмя се Патрик. – Във всеки случай съм му длъжник. По-спокойно ми е, като знам, че не сте сами.

– Двете с Мая се канехме да си лягаме, но ако имаш нужда от компания, можем да останем още малко.

– Не се обиждай, но предпочитам да остана сам. Имам още малко работа, а после може да погледам телевизия, за да се отпусна.

– Добре, направи, както намериш за добре.

Ерика се изправи, целуна Патрик по устата и взе Мая от ръцете му.

– Всъщност как мина денят ти? – попита я той, когато тя вече беше стигнала до средата на стълбата.

– Добре – каза Ерика и Патрик усети в гласа ѝ някаква нова бодра интонация. – Днес изобщо не е спала на гърдите ми, а само в количката. А и да е плакала, най-много по двайсетина минути, а последния път – само пет.

– Чудесно. Май вече държиш ситуацията под контрол.

– Да, това е истинско чудо – разсмя се Ерика, но продължи сериозно. – Сега не я оставям да спи навън. Никога повече няма да посмея да го сторя.

– Извинявай, че бях такъв... глупак онзи ден.

Не искаше да рискува отново да изтърси някоя глупост, затова внимателно подбра думите, с които да ѝ се извини.

– Няма нищо. Напоследък съм твърде чувствителна. Но си мисля, че нещата ще се променят. Ужасът, който преживях, докато я нямаше, ми помогна да разбера колко ценя всяка минута, прекарана с нея.

– Да, разбирам какво имаш предвид.

Патрик ѝ помаха с ръка, докато Ерика се изкачваше нагоре към спалнята.

Спря звука на телевизора, извади касетофона, натисна копчето за превъртане назад, а след това за пускане на касетата. В участъка вече беше чул няколко пъти записа с тъй наречения разпит на Морган, проведен от Ернст. Не че си казаха много, но нещо не му даваше мира, което не можеше да определи.

Прослуша още три пъти лентата и се отказа. Остави касетофона на масата в хола и отиде в кухнята. Порови се из шкафовете и си направи чаша горещ шоколад и няколко сандвича с кашкавал и хайвер. След това отново пусна звука на телевизора и се загледа в „Нощта на престъпленията“ по „Дискавъри“. Беше странно за един полицай да гледа за почивка реконструкции на истински престъпления, но това винаги го успокояваше, защото всяко престъпление там винаги биваше разкрито.

Докато гледаше предаването, му хрумна една идея от личен характер. Приятна и животворна, която прогони всички мрачни размисли, свързани с престъпления и смърт. Патрик даже се усмихна в мрака. Трябваше да пообиколи магазините.

Светлината в килията беше ярка и безмилостна. Сякаш проникваше във всяко кътче на душата му, във всяко мрачно скривалище. Опита да се спаси от нея, като закри лице с ръцете си, но усети как свети в тила му.

Целият му свят рухна само за няколко дни. Сега осъзнаваше колко наивен е бил, когато вярваше, че е недосегаем. Беше част от една общност, по-висша от обикновения свят. Те не бяха като другите. Бяха по-добри от тях, по-просветени. Околните не разбираха, че бяха водени от любов. Само от любов. Сексът беше просто съвсем малка част. Страст, това беше най-точната дума. Младата кожа бе толкова чиста и девствена. А детската душа толкова невинна, неопетнена от мръсните помисли на възрастните. Единствената им цел бе да помогнат на тези млади хора да се развиват, да постигнат целия заложен в тях потенциал. Да разберат какво е любов. Сексът беше просто средство, а не цел. Стремяха се само към хармония, към сливане на душите. Към съюз между старост и младост, красив и чист.

Но никой не го разбираше. Те често обсъждаха това в чата. Останалите бяха толкова глупави и тесногръди, че дори не се опитваха да разберат очевидното. Вместо това нямаха търпение да опетнят действията им и с това да заклеймят и самите деца.

Затова разбираше Себастиан. Момчето беше убедено, че никой няма да го подкрепи, че ще го преследват с омразни и погнусени погледи. Едно не можеше да проумее – защо му отправяше толкова тежки обвинения в предсмъртното си писмо. Така нарани чувствата му. Вярваше, че бяха постигнали дълбоко мисловно единство по време на срещите си и че душата на Себастиан, въпреки първоначалната задължителна съпротива, бе поела доброволно към неговата. Физическото им общуване бе от второстепенно значение за Кай. Истинската му награда бе усещането за докосване до извора на младостта. Нима Себастиан не го разбираше? Дали се бе преструвал през цялото време, или бе решил да се подчини на обществените норми и затова се отричаше от единството им в последното си писмо? Кай страдаше, че никога няма да узнае отговора на тези въпроси.

Опитваше се да не мисли за другата смърт. Откакто му съобщиха за смъртта на сина му, се стараеше да прогони мисълта за него. Сякаш мозъкът му отказваше да приеме жестоката истина, но безмилостната светлина на килията изпълваше съзнанието му с нежеланите картини. Въпреки това не можеше да прогони злокобното усещане, че това е неговото наказание. Но защо? Не бе направил нищо лошо. През годините просто обичаше и бе обичан. Това бе всичко. Алтернативният вариант беше ужасен и немислим. Разбира се, беше любов.

Знаеше, че никога не успя да бъде добър баща за Морган. Не можа да го обикне от самото начало. Възхищаваше се на Моника, която се привърза към странното тромаво дете. Хрумна му още нещо. Може би сега щяха да го обвинят, че е посягал и на Морган? Тази мисъл го разстрои. Морган все пак беше негов син, негова плът и кръв. Това щяха да кажат. Поредното доказателство за тесногръдието и глупостта им. Не можеха да сравняват обичта между баща и син с обичта му към останалите. Те не бяха равностойни.

Кай все пак обичаше Морган. Моника не го вярваше, но това бе истината. Просто не намери подход към него. Детето отхвърляше всичките му опити, а той понякога се чудеше дали Моника несъзнателно не му пречи да се сближи със сина си в желанието си той да принадлежи само на нея. Да търси утеха само у нея. Държеше Кай настрани, макар да го упрекваше и обвиняваше, че не се интересува от детето. Кай беше наясно, че това е тайното ѝ желание. Но вече беше твърде късно да се промени нещо.

Металната светлина на луминесцентната лампа го зас-лепяваше. Кай легна на пода и се сви в позата на ембрион.

Съдебните лекари от телевизионния екран разрешиха три случая за четирийсет и пет минути. Всичко изглеждаше толкова лесно, но Патрик знаеше, че всъщност не е така. Въпреки това се надяваше Педерсен да му се обади на следващия ден с отговор за пепелта по пуловерчето на Лиам и гащеризона на Мая.

Представиха поредния нов случай. Легнал на дивана, Патрик гледаше програмата с половин око и усещаше как постепенно се унася в сън. Един след друг детайлите от случая започнаха да достигат до съзнанието му, той се изправи и напрегна вниманието си. Случаят беше от САЩ, отпреди няколко години, но обстоятелствата му се сториха притеснително познати. Побърза да пусне видеото на запис, като внимаваше да не изтрие случайно някой от последните епизоди на сапунените сериали, които гледаше Ерика. Иначе лошо му се пишеше. В такива случаи любимата му партньорка си показваше рогата.

Съдебният лекар, който извършваше анализа пред камерата, даваше подробни обяснения. Показа различни диаграми и фотоси, които обясняваха хода на следствието. Патрик разбираше безпроблемно логиката на неговите разсъждения. Обзе го неприятно предчувствие и още веднъж се увери, че лампата за запис върху дисплея на видеото свети. Трябваше да изгледа случая още веднъж.

След като го видя още три пъти, вече беше напълно сигурен. Но имаше нужда от опресняване на паметта. Промъкна се на пръсти в спалнята при Ерика, убеден, че нещата не търпят отлагане. Мая спеше до нея и той предположи, че дъщеря им е получила награда заради доброто си поведение през деня.

– Ерика – прошепна той и внимателно я побутна по рамото.

Страхуваше се да не събуди Мая, но трябваше да говори с Ерика начаса.

Тя промърмори нещо в отговор, без да се помръдне.

– Ерика, моля те, събуди се.

Този път успя да я събуди. Тя потръпна и го погледна неразбиращо.

– Какво, какво има? Да не би Мая да се е събудила? Плаче ли? Най-добре да я взема.

Ерика седна в леглото и понечи да стане.

– Не, не – спря я Патрик и внимателно я върна обратно в леглото. – Тихо, Мая спи дълбоко.

– Защо ме будиш тогава? – попита Ерика сърдито. – Ако събудиш и Мая, ще те убия.

– Трябва да те питам нещо. Спешно е.

Разказа ѝ набързо какво бе успял да разбере и ѝ зададе нужния въпрос. Като помълча озадачена, след малко тя отговори. Патрик ѝ каза да си ляга, целуна я по бузата и бързо слезе долу. Намери желания номер в телефонния указател и го набра с мрачно изражение. Всяка минута беше от значение.

Гьотеборг, 1958

Нещо не беше наред. От смъртта на Оке бе изминала година и половина, а Пер-Ерик отвръщаше с все по-уклончиви извинения на настоятелните ѝ въпроси. Напоследък дори не се стараеше да измисля някакви отговори и все по-рядко ѝ се обаждаше, за да я покани в хотел „Егерш“, който тя вече почти мразеше. Направо ѝ се повдигаше от фините чаршафи и безличната обстановка. Искаше нещо повече. Заслужаваше нещо повече. Например да се премести в голямата му къща, да бъде домакиня на вечеринките му. Заслужаваше уважение, заслужаваше положение в обществото, за да пишат за нея в светските хроники. За каква всъщност я мислеше?

Агнес трепереше от гняв, докато седеше зад волана. През прозореца, вляво от шофьорското място, се виждаше голямата бяла каменна къща на Пер-Ерик. Забеляза как някаква сянка се мярна зад пердетата първо в едната стая, а после и в другата. Неговото волво го нямаше на алеята за паркиране. Беше вторник сутрин и той сигурно беше на работа, а Елизабет е сама вкъщи и се вживява в ролята си на добра домакиня. Сигурно подгъва пердета или лъска среброто, а може би се занимава с някоя друга от скучните домашни дейности, които Агнес винаги е смятала за недостойни. Тя дори не подозира, че скоро животът ѝ ще бъде съсипан.

Агнес не изпитваше ни най-малко съмнение. Дори през ум не ѝ минаваше, че Пер-Ерик я отбягва, защото е изгубил интерес към нея. Елизабет, разбира се, беше виновна, че той все още не е свободен. Правеше се на безпомощна, нещастна и зависима, само и само да го задържи при себе си. Но Агнес за разлика от Пер-Ерик, който не забелязваше дребните ѝ игрички, подозираше какви са истинските ѝ намерения. На него явно не му стигаше мъжественост да се опълчи срещу съпругата си. Агнес не страдаше от подобни скрупули. Слезе решително от колата и загръщайки се в палтото си, за да се предпази от ноемврийския студ, се забърза по алеята към входната врата.

Елизабет ѝ отвори на второто позвъняване и посрещна гостенката си с широка усмивка, която изпълни Агнес с омерзение. Нямаше търпение да изтрие тази усмивка от лицето ѝ.

– О, Агнес! Каква приятна изненада!

Думите ѝ звучаха искрено, но личеше, че е леко изненадана от посещението. Разбира се, Агнес беше гостувала в дома им и преди, но само по тържествени поводи. Никога досега не бе идвала без предупреждение.

– Заповядай – покани я Елизабет. – Извинявай, че е малко разхвърляно. Ако знаех, че ще дойдеш, щях да разтребя.

Агнес влезе в антрето и се огледа, но не видя и помен от хаос. Всичко си бе на мястото, което още повече заздрави представата ѝ, че Елизабет е печално олицетворение на съвършена домакиня.

– Настанявай се, а аз ще отида да направя кафе – покани я Елизабет учтиво и изчезна в кухнята, преди Агнес да успее да я спре.

Агнес нямаше намерение да си пие кафето с жената на Пер-Ерик. Искаше по-скоро да си свърши работата, за която бе дошла, но неохотно свали коженото си палто и седна на дивана в хола. Елизабет се появи с подноса с две кафени чаши и няколко дебели резена кекс. Остави ги внимателно на тъмната лакирана маса. Явно кафето беше сварено по-рано, като се има предвид колко бързо се върна.

Елизабет седна на фотьойла срещу дивана, на който седеше Агнес.

– Заповядай, вземи си от сладкиша. Днес съм го правила.

Агнес погледна с отвращение мазния сладък кекс.

– Мисля, че ще се задоволя само с кафе, благодаря.

Тя се пресегна към една от двете порцеланови чаши на подноса. Отпи глътка. Кафето беше силно и вкусно.

– Да, добре правиш, като се грижиш за фигурата си – засмя се Елизабет и си взе парче сладкиш. – Самата аз загубих тази битка след раждането на децата – допълни тя и посочи снимката на трите им деца, които вече бяха възрастни и живееха отделно. Агнес се замисли за миг как ли щяха да приемат новината за развода на родителите си, но не се съмняваше, че след известно време щеше да ги привлече на своя страна. Рано или късно, щяха да осъзнаят колко повече можеше да предложи тя на Пер-Ерик в сравнение с Елизабет.

Наблюдаваше как сладкишът изчезва в устата на Елизабет и как домакинята ѝ се пресегна към следващото парче. Лакомията ѝ напомни за дъщеря ѝ и тя направи усилие да не грабне кекса от ръката на Елизабет, както правеше с Мери. Вместо това се усмихна приветливо и каза:

– Мда, предполагам, че се чудиш защо се появих, без да предупредя, но за жалост, ти нося лоши новини.

– Хм, чудя се какви? – отвърна Елизабет с такъв тон, че Агнес би се стреснала, ако не бе погълната от предстоящата атака.

– Ами виждаш ли – продължи Агнес и внимателно остави чашата на масата, – двамата с Пер-Ерик постепенно... доста се привързахме един към друг. Вече от много време е така.

– И сега сте решили да заживеете заедно – допълни Елизабет и Агнес си отдъхна, че всичко минава много по-лесно, отколкото си представяше.

Тя погледна Елизабет и разбра, че тук се крие някаква уловка. Съпругата на Пер-Ерик я наблюдаваше с подигравателна усмивка, а в очите ѝ се появи студен, пронизващ блясък, какъвто Агнес никога не бе забелязвала у нея.

– Предполагам, че тази новина ти дойде като шок – промърмори Агнес сковано, загубила увереността, че ще може да изиграе докрай добре заучения сценарий.

– Скъпа, наясно съм с връзката ви още от самото начало. Двамата с Пер-Ерик имаме уговорка, която отлично ни устройва. Надявам се, не си мислиш, че си първата или последната? – добави Елизабет с такъв ехиден тон, че на Агнес ѝ се прииска да я зашлеви.

– Не разбирам за какво говориш – отвърна ѝ тя отчаяно.

Имаше чувството, че земята се разклати под краката ѝ.

– Не ми казвай, че не си забелязала, че Пер-Ерик е започнал да охладнява към теб. Не ти се обажда толкова често, трудно го откриваш, по време на срещите ви изглежда разсеян... След четирийсет години брак познавам достатъчно добре съпруга си, за да знам как се държи в подобни ситуации. А освен това съм наясно коя е новата му страст – една трийсетгодишна тъмнокоса секретарка от фирмата им.

– Лъжеш! – възкликна Агнес и пълното лице на Елизабет се замъгли пред очите ѝ.

– Мисли си каквото искаш. Можеш да попиташ и самия Пер-Ерик. А сега е време да си вървиш.

Елизабет стана, отиде в антрето и ѝ подаде демонстративно сивото лъскаво кожено палто. Агнес я последва мълчаливо, неспособна да преглътне думите ѝ. Стоеше на стълбата под поривите на вятъра. Постепенно усети добре познатата ярост. Този път беше по-силна от всякога, най-вече заради собствената ѝ грешка. Защо ли отново се довери на мъж? Сега си получи заслуженото – отново я предадоха.

Тръгна като в унес към паркираната по-надолу по улицата кола, седна на шофьорското място и остана неподвижна цяла вечност. Мислите щъкаха като мравки в съзнанието ѝ и изравяха все по-дълбоки следи на омраза и гняв. Всички стари, скрити в дъното на душата ѝ спомени, изплуваха на повърхността. Толкова силно стискаше кормилото, че кокалчетата на пръстите ѝ побеляха. Спомни си ужасните години в селището на каменоделците, буквално усещаше миризмата на кал и пот от прибиращите се вечер работници. Припомни си нечовешката болка, която помрачаваше съзнанието ѝ по време на раждането на момчетата. Миризмата на пушек, когато къщата във Фелбака изгоря, повея на вятъра на кораба, който я откарваше в Америка, разговорите и гърмежа на тапите от шампанско, страстните стенания на безбройните мъже, преминали през живота ѝ, плачещата Мери на кея в Ню Йорк, последните глътки въздух на Оке, гласа на Пер-Ерик, който ѝ даваше неизпълними обещания. Зад притворените ѝ очи пробягаха и други спомени, а яростта ѝ се развихряше все повече и повече. Правеше всичко възможно, за да си върне живота, който заслужаваше, за който бе орисана. Ала дали той, дали съдбата непрекъснато я препъваха. Всички бяха нас-троени срещу нея и се опитваха да ѝ отнемат това, което ѝ принадлежеше по право: баща ѝ, Андерш, американските кавалери, Оке, а сега и Пер-Ерик. Върволица от мъже, които си приличаха само по едно – бяха я използвали и предали. Когато се смрачи, всички въображаеми и реални обиди се сляха в една огнена мълния в съзнанието на Агнес. Гледаше с празен поглед алеята пред къщата на Пер-Ерик и постепенно усети невероятен покой. Бе изпитвала такова спокойствие един-единствен път и знаеше, че то е породено от увереността, че има само един изход.

Когато светлините на колата му най-накрая прорязаха мрака, Агнес бе прекарала в колата цели три часа, без да помръдне. Нямаше представа колко време всъщност е изминало. Това вече нямаше значение. Всичките ѝ сетива бяха съсредоточени върху стоящата пред нея задача. Нямаше място за съмнение. Цялата ѝ логика, както и представата за евентуалните последствия бяха заглушени от инстинкта за желание да действа.

С премрежени очи го видя как паркира колата, как вади куфарчето, което винаги държеше на предната седалка до себе си, и как слиза. Докато той внимателно заключваше вратата, Агнес запали колата и включи на скорост. След това всичко протече много бързо. Натисна педала на газта докрай и колата потегли послушно към нищо неподозиращата жертва. Агнес пресече напряко моравата, а Пер-Ерик усети приближаващата опасност и се обърна едва когато предницата на автомобила ѝ вече бе само на няколко метра от него. Погледите им се срещнаха за част от секундата, ламарината се вряза в корема му и го прикова към собствената му кола. Той се просна върху капака с разперени ръце и Агнес видя как клепачите му потрепнаха за миг и бавно се затвориха.

Тя се усмихна зад волана. Никой не можеше да я предава безнаказано.

Ана се събуди със същото чувство на безнадеждност, както всяка сутрин. Не си спомняше кога за последно е спала непробудно през цялата нощ. Използваше мрака, за да намери изход от ситуацията, за себе си и за децата.

Лукас дишаше спокойно до нея. Понякога се обръщаше в съня си и слагаше ръка върху нея. Тогава тя стискаше зъби, за да не избяга погнусена от леглото. Не си струваше последствията.

През последните дни нещата се влошиха още повече. Той все по-често изпадаше в пристъпи на ярост, а Ана имаше чувството, че са попаднали в някакъв водовъртеж, който безпощадно ги влече към дъното. Само един от тях щеше да успее да се завърне на повърхността, но все още не знаеше кой. Двамата не можеха да съществуват заедно в едно и също измерение. Беше чела някаква теория за паралелна вселена, където всяко живо същество на земята има свой двойник и ако те се срещнат, ги очаква незабавна смърт. Така бе и с нея и Лукас. Но тяхната смърт беше по-бавна и мъчителна.

Не бяха напускали апартамента вече дни наред.

Чу как Адриан се размърда на матрака си в ъгъла и стана внимателно, за да го вземе. Не биваше той да събуди Лукас.

Отидоха заедно в кухнята и започнаха да приготвят закуската. През последните дни Лукас почти не хапваше и така бе изпосталял, че дрехите висяха на него като на закачалка, но изискваше тя да готви храна три пъти на ден и в точно уречения час да слага масата.

Адриан плачеше и не искаше да седне на детското си столче. Ана се опитваше отчаяно да го успокои, но детето беше в лошо настроение. Не спеше добре нощем и сигурно виждаше насън кошмари. Плачът му се усилваше и нищо не помагаше. Сърцето ѝ се сви, когато чу, че Лукас се размърда в спалнята, и в същото време Ема започна да я вика. Инстинктите ѝ нашепваха да бяга, но знаеше, че е безполезно. Беше най-добре да се стегне и да се опита поне доколкото може да защити децата.

– Какво, по дяволите, става тук?

На прага се появи Лукас със същото странно изражение в празните, безумни и студени очи. Ана не се съмняваше, че той някой ден ще ги унищожи.

– Не можеш ли да накараш децата да млъкнат, по дяволите? – заговори той на английски.

Говореше почти приятелски, без да вика и да я заплашва. Тъкмо от този тон се страхуваше най-много.

– Старая се колкото мога – отговори тя на шведски и усети, че гласът ѝ звучи като цвърчене на мишка.

Адриан вече беше изпаднал в истерия, тропаше с лъжицата и крещеше.

– Не искам! Не искам!

Ана се опита да го накара да млъкне, но детето беше толкова разстроено, че не можеше да се успокои.

– Няма нужда да ядеш. Спокойно. Няма нищо – говореше майка му успокоително и се пресегна да го свали от стола.

– Ще изяде цялата проклета порция, до последната хапка – повтори Лукас на английски все така спокойно.

Ана замръзна на място. Адриан се замята в прегръдката ѝ, протестирайки, че не го пуска на земята, както беше му обещала, а вместо това се опитва да го върне обратно на стола.

– Не искам, не искам – крещеше той колкото му глас държи и Ана едва го удържаше на място.

Лукас със студена решителност взе една от филиите хляб, които Ана бе нарязала. С една ръка стисна с желязна хватка Адриан за главата, а с другата започна да пъха хляба в устата му. Момченцето размаха ръце, отначало сърдито, но после с панически страх, когато големият залък изпълни устата му и започна да го задушава.

Ана стоеше като вцепенена, но древният майчински инстинкт се пробуди в нея и заглуши страха ѝ от Лукас. Беше обладана от мисълта как да защити детето си. Адреналинът нахлу в кръвта ѝ. Дръпна ръката на Лукас с нечовешко ръмжене и бързо извади хляба от устата на Адриан, по чиито бузи се стичаха потоци от сълзи. След това се обърна, за да отрази нападението на мъжа си.

Водовъртежът ги влечеше към дъното все по-бързо и по-бързо.

Мелберг също се събуди с неприятно чувство, но по съвсем егоистични причини. През нощта на няколко пъти се буди от ужасния кошмар, че го уволняват безцеремонно. Не биваше да го допусне. Все има някакъв начин да прехвърли отговорността за вчерашното злощастие върху някой друг. Първата стъпка бе да уволни Ернст. Този път нямаше избор. Мелберг беше наясно, че е доста мекушав спрямо Лундгрен, защото го чувстваше някак близък, сродна душа, за разлика от останалите му подчинени. За разлика от Мелберг обаче Ернст прояви катастрофална липса на здрав разум и това го погуби. Не беше и подозирал, че Лундгрен е способен да извърши такава кардинална грешка.

Мелберг въздъхна и спусна крака от леглото. Винаги спеше само по слипове и сега пъхна ръка в процепа под голямото си шкембе и намести съдържанието им. Погледна часовника си. Беше почти девет. Щеше да позакъснее за работа, но снощи се прибра след осем, тъй като трябваше задълбочено да се обсъди случилото се. Вече бе започнал да обмисля формулировките за доклада до началството. Най-важното беше да не допусне някоя фатална грешка. Единствената му цел беше да намали отрицателния ефект.

Влезе в дневната и се загледа в спящия Симон. Лежеше по гръб на дивана със зяпнала уста и хъркаше. Единият му крак висеше от дивана. Одеялото се беше изхлузило и Мелберг с гордост установи, че синът му бе наследил неговите физически данни. Симон не беше някакъв кльощав мухльо, а същински здравеняк, който можеше изцяло да прилича на баща си, ако поработеше малко върху себе си.

Опита се да го разбута.

– Ей, Симон, време е да ставаш.

Момчето не му обърна внимание и се обърна на другата страна.

Мелберг продължи да го бута безмилостно. И той обичаше да си поспи сутрин, но нека момчето знае, че тук не е почивен дом.

– Ей, ставай, чуваш ли?

Не последва никаква реакция, Мелберг въздъхна. Явно трябваше да прибегне до тежката артилерия.

Отиде в кухнята, пусна водата да се изтече, докато не стана леденостудена, напълни една кана и се върна в дневната. С весела усмивка изля водата върху беззащитното тяло на сина си, с което постигна желания ефект.

– Какво става, по дяволите! – изкрещя Симон и моментално скочи. Треперейки, грабна захвърлената на пода кърпа и започна да се бърше. – Какво те прихваща? – попита сърдито, навличайки тениската си с череп и името на някаква рокгрупа.

– Закуската ще е готова след пет минути – обяви Мелберг и тръгна към кухнята, подсвирквайки.

Забрави поне за малко проблемите на кариерата си и с огромно удоволствие обмисляше плана за съвместните развлечения със сина си. Поради липсата на стриптийз клубове и казина, трябваше да се задоволят с наличните в Танумсхеде атракции, тоест с музея за руни и викингско изкуство. Не че се интересуваше кой знае колко от заврънкулки по камъните, но поне щяха да са заедно. Това бе новото мото за техните отношения – заедно. Край на непрекъснатите телевизионни игри до късно вечер, които пречеха на общуването им. Вместо това щяха да вечерят заедно, да си говорят и накрая дори да поиграят на монополи.

По време на закуската представи с ентусиазъм плана си на Симон, но трябваше да признае, че не срещна очакваното разбиране. Правеше всичко възможно, за да измисли начин да се опознаят. Жертваше интересите си, за да ходи с момчето по различни музеи, а вместо благодарност Симон бе се втренчил отегчено в купата си с овесени ядки. Беше крайно разглезен. Добре, че майка му, докато не беше късно, реши да го изпрати при баща му, за да го възпитава.

Мелберг с въздишка тръгна на работа. Не е никак лесно да си родител.

Патрик беше на работа още от осем часа. И той не можа да спи добре и едва дочака да се съмне, за да се залови с чакащите го проблеми. Първо трябваше да провери дали снощният му разговор е дал някакъв резултат. С треперещи пръсти набра номера, който вече знаеше наизуст.

– Болницата в Удевала ли е?

Каза името на лекаря, с когото трябваше да говори, и с нетърпение зачака да го свържат. Стори му се, че е изминала цяла вечност.

– Ало, здравейте. Патрик Хедстрьом е. Разговаряхме през нощта. Искам да зная послужи ли ви моята информация?

Изслуша напрегнато отговора и с победен жест вдигна юмрук. Значи, все пак е бил прав!

Затвори телефона и се захвана, подсвирквайки, със задачите, произтичащи от потвърдените данни. Предстоеше му много работа.

Второто му позвъняване бе до прокурора. Беше му се обадил преди по-малко от година със същата специална молба и се надяваше прокурорът да не припадне от почуда.

– Да, правилно ме разбрахте. Трябва ми съдебна заповед за ексхумация. Да, отново. Не, не е същият гроб. Него вече го отворихме веднъж, нали така? – Патрик говореше бавно и отчетливо, като се стараеше да скрие нетърпението си. – Да, и този път е спешно. Бих бил благодарен, ако веднага изпълните молбата ми. Вече ви изпратих всички необходими документи по факса. Трябва да сте ги получили. Става дума за две разрешителни – първото е за ексхумация, второто – за обиск.

Прокурорът все още се колебаеше, а Патрик усети нарастващото си раздразнение. Следващите му реплики прозвучаха далеч по-остро.

– Става дума за убийство на дете, а пък и още един живот е в опасност. Не е случайно хрумване. Обмислил съм всичко и се обръщам към вас с подобна молба само защото развоят на разследването зависи от това. Надявам се да употребите цялата си енергия час по-скоро да ми изпратите отговора. Очаквам той да дойде до обед. И по двата въпроса.

След тези думи затвори телефона с надеждата, че лекото му избухване няма да постигне противоположен ефект. Беше готов да поеме този риск.

Остана му един трети, далеч по-лек разговор. В слушалката прозвуча умореният глас на Педерсен.

– Здравей, Хедстрьом.

– Добро утро, добро утро. По гласа ти познавам, че си работил цяла нощ.

– Да, доста работа ни се отвори по малките часове, но вече сме към края. Остава ми само да оправя документацията и се прибирам.

– Звучи добре.

Патрик изпита угризение на съвестта, че му досажда след тежката смяна.

– Предполагам, че искаш да разбереш резултатите от анализа на пепелта по пуловера и гащеризона. Получих ги вчера късно следобед, но после ме затрупаха с работа и... – Педерсен въздъхна уморено. – Вярно ли е, че гащеризонът е на дъщеря ти?

– Да, вярно е. Вчера сутринта имахме доста неприятно преживяване, но за щастие, всичко се размина без последствия.

– Радвам се да го чуя. Разбирам, че седиш на тръни. В очакване.

– Наистина не отричам. Но не си мислех, че ще си ги получил толкова бързо. Е, какво имаш да ми кажеш?

Педерсен се изкашля.

– Хм, ами да видим... Да, няма никакво съмнение. Съставът на пепелта е идентичен с тази от дробовете на загиналото момиче.

Патрик си отдъхна и осъзна колко много се притесняваше.

– Така, значи.

– Да, така е – потвърди Педерсен.

– Успяхте ли да разберете каква е пепелта? Дали е човешка, или животинска?

– За съжаление, не. Останките са напълно разрушени, почти прахообразни. Може би ако разполагахме с повече материал...

– Чакам разрешително за обиск и се надявам най-накрая да намерим остатъка от пепелта. Веднага ще ти я изпратя за анализ. Може би там ще намерим по-големи частици – с надежда завърши Патрик.

– Да, но не го приемай за сигурно – добави Педерсен.

– Вече нищо не приемам за сигурно, но поне мога да се надявам.

След като приключи с формалностите, Патрик седеше и потропваше нервно с крак. Беше с вързани ръце, докато не получи решението на прокурора. Нямаше търпение да седи и да бездейства часове наред.

Чу, че колегите му дойдоха на работа, и реши да ги свика на съвещание. Трябваше да им съобщи последните новини, които сигурно щяха да ги изненадат.

Оказа се прав. Затрупаха го с въпроси. Патрик се опита да отговаря, доколкото можеше, но все още имаше много неясноти. Твърде много.

Шарлот разтърка сънено очи. Бяха ги настанили с Лилиан в малка стаичка до отделението, но те почти не спаха. Шарлот не успя да си вземе нищо от къщи и легна, без да се съблича, затова сега се чувстваше некомфортно. Протегна се.

– Имаш ли гребен? – попита майка си, която също току-що беше станала.

– Мисля, че имам.

Лилиан се порови в голямата си чанта.

Шарлот отиде в банята и се огледа критично в огледалото. Безмилостно силната светлина подчерта тъмните кръгове под очите ѝ, а косата ѝ стърчеше във всички посоки в странна, почти фантасмагорична прическа. Разреса внимателно заплетените места и успя поне малко да възстанови нормалния си вид. В същото време всичко, свързано с външността, ѝ се струваше напълно безсмислено. Сара не излизаше от мислите ѝ и изпълваше сърцето ѝ с болка.

Стомахът ѝ закъркори от глад. Преди да слезе до кафенето, искаше да намери някой от лекарите и да го попита за състоянието на Стиг. Събуждаше се всеки път щом чуеше стъпки пред вратата, готова да посрещне някой доктор с печално изражение на лицето. Никой не ги събуди, а липсата на новини бе добра новина в случая. Въпреки това искаше да се увери сама, затова излезе в коридора и се огледа накъде да тръгне. Една сестра я насочи към стаята за почивка на персонала.

Шарлот си помисли дали да не включи мобилния си телефон и да позвъни на Никлас, но реши първо да поговори с лекаря. Двамата с Албин сигурно още спят. Не искаше да ги буди, като знаеше, че детето после цял ден ще капризничи.

Шарлот подаде глава през вратата и предпазливо покашля. Някакъв висок мъж пиеше кафе и четеше вестник. Шарлот знаеше от Никлас, че на лекарите рядко им се случва да имат почивка, и се почувства неловко, че ще го обезпокои. Но си спомни защо е дошла и се изкашля още веднъж, този път малко по-силно. Лекарят я чу и я погледна учудено.

– Доведеният ми баща Стиг Флорин беше приет по спешност вчера. Оттогава не сме чули нищо повече. Знаете ли как е?

Дали си въобразяваше, или лекарят я погледна странно? Дори и така да беше, бързо се окопити и изражението му се промени.

– Стиг Флорин. Да, през нощта стабилизирахме състоянието му и вече е в съзнание.

– Така ли?! – зарадва се Шарлот. – Може ли да го видим? Майка ми също е тук.

Отново срещна същия странен поглед. Шарлот се притесни въпреки добрите новини. Да не би да криеше нещо от нея?

Отговорът му се забави.

– Не... мисля, че сега не е удобно. Още е много слаб и има нужда от почивка.

– Разбирам, но не може ли поне да позволите на мама да го посети за малко? Сигурна съм, че ще му се отрази добре. Двамата са много близки.

– Вярвам ви, но ще трябва да почакате, за съжаление. В момента не пускаме никого при Стиг.

– Но защо?...

– Засега не мога да ви дам повече информация – грубовато отказа лекарят и Шарлот се обиди.

Не ги ли учеха по време на следването как да се държат с роднините на болните? Този беше направо нагъл. Трябваше да се благодари, че се случи тя, а не Лилиан. Ако се отнесеше с нея по същия начин, щеше така да го скастри, че свят да му се завие. Шарлот знаеше, че се смущава в подобни ситуации. Промърмори нещо под носа си и излезе набързо в коридора.

Не знаеше какво да каже на майка си. Всичко беше толкова странно. Не можеше да разбере какво не бе наред. Може би Никлас щеше да ѝ обясни. Реши да рискува и да ги събуди. Набра номера му. Надяваше се той да я успокои. Дори сама осъзнаваше, че сигурно си внушава.

След съвещанието Патрик се качи в колата и пое към Удевала. Не можеше просто да седи и да чака, трябваше да върши нещо. Обмисляше различни варианти. Всички бяха еднакво неприятни.

Обясниха му как да стигне до отделението, но въпреки това се обърка няколко пъти, преди да го намери. Болниците бяха същински лабиринти. Или просто чувството му за ориентация отново го предаде. Ерика беше навигаторът в семейството. Понякога му се струваше, че тя има шесто чувство, което винаги ѝ подсказва правилния път.

Спря една сестра.

– Търся Ролф Висел. Къде мога да го намеря?

Жената му посочи един висок мъж в бяла престилка, който се отдалечаваше в дъното на коридора. Патрик го извика:

– Доктор Висел?

– Да? – обърна се лекарят.

Патрик тръгна бързо към него и му подаде ръка.

– Патрик Хедстрьом, от полицията в Танумсхеде. Говорихме снощи.

– Да, точно така – лекарят разтърси енергично ръката на Патрик. – Добре, че ни се обадихте. Нямахме представа как да му помогнем, а без правилното лечение щяхме да го загубим.

– Радвам се – каза Патрик, смутен от ентусиазма на доктора, макар че в сърцето му се прокрадна и малко гордост.

Не всеки ден му се случваше да спаси човешки живот.

– Елате, да влезем тук – доктор Висел посочи към вратата на стаята за почивка.

Той тръгна пръв, а Патрик го последва.

– Искате ли кафе?

– Да, благодаря.

Патрик се сети, че днес бе забравил да пие кафе в участъка. Толкова много мисли се въртяха в главата му, че дори пропусна този важен сутрешен ритуал.

Седнаха на непочистената кухненска маса и отпиха от кафето. Имаше същия лош вкус като това в полицията.

– Извинете, май е попрестояло – смути се доктор Висел, но Патрик му даде знак с ръка да не се безпокои.

– Може ли да ви попитам как се досетихте, че пациентът ни е отровен с арсеник? – полюбопитства лекарят.

Патрик му разказа за предаването по „Дискавъри“ вчера, благодарение на което бе успял да събере пъзела.

– Мда, подобни случаи са доста редки, затова беше трудно да разберем за какво става въпрос – продължи доктор Висел и поклати глава.

– А какви са шансовете му?

– Ще оживее. Но последствията ще го измъчват до края на живота му. Вероятно е консумирал арсеник доста дълго, последната доза обаче е била твърде голяма. Но всичко това ще изясним по-късно.

– Когато анализирате косата и ноктите му? – попита Патрик, като отново си спомни вчерашната телевизионна програма.

– Да, точно така. Арсеникът оставя следи в тялото, запазва се в косата и ноктите. Трябва да анализираме количеството му и да го сравним със скоростта на растежа на косата и ноктите и тогава ще можем да кажем със сигурност кога точно е получил отделните дози и в какво количество.

– Нали не сте пускали никого при него?

– Не, взехме решение още през нощта, когато констатирахме, че става дума за отравяне с арсеник. Не пускаме абсолютно никого, освен медицинския персонал. Впрочем доведената му дъщеря беше тук преди малко да пита за него. Казах ѝ, че състоянието му е стабилно, но все още не може да го види.

– Добре.

– А знаете ли кой го е направил? – попита лекарят внимателно.

Патрик се замисли, преди да отговори.

– Имаме някои подозрения. Надявам се днес да разберем.

– Да, хора, способни на подобно нещо, нямат място на свобода. Отравянето с арсеник води до изключително болезнена смърт. Жертвите изпитват големи страдания.

– Да, и аз така разбрах – отвърна Патрик мрачно. – Имало някаква болест, която може да се сбърка с отравяне с арсеник.

– Синдром на Гилен-Баре – потвърди лекарят. – Имунната система на организма започва да атакува нервите на тялото и разрушава миелина им. Симптомите наистина много приличат на отравяне с арсеник. Ако не се бяхте обадили, сигурно щяхме да му поставим тази диагноза.

– Е, понякога е нужен и малко късмет – усмихна се Патрик.

След това отново стана сериозен.

– Моля ви, не пускайте никого при него, а ние ще се опитаме да доведем нещата докрай днес следобед.

Двамата си стиснаха ръцете и Патрик си тръгна. В коридора му се стори, че в далечината се мярна Шарлот. Вратата се затвори зад гърба му.