Каменоделецът

Глава 6

Фелбака, 1928

Денят започна съвсем обикновено. Момчетата хукнаха надолу по улицата още сутринта и за неин късмет не се прибраха до вечерта. Съседката дори се смилила над тях и ги нахранила, така че не беше нужно да им готви вечеря. Впрочем тя се ограничаваше с това, да им направи по някой сандвич. С подобрено настроение тя дори се насили да измие пода. Очакваше Андерш да я похвали. Не че се интересуваше от мнението му, но все пак е приятно да чуеш добра дума.

Когато чу стъпките му пред входната врата, Карл и Юхан вече спяха, а тя седеше до кухненската маса и четеше женско списание. Разсеяно го погледна, за да му кимне, и се изненада. Очите му блестяха с отдавна забравена светлина, а от обичайната умора и отчаяние нямаше и следа. В нея се загнезди смътна тревога.

Андерш седна тежко на стола срещу Агнес, сключи ръце върху изтъркания плот на масата и я погледна, изпълнен с очакване.

– Агнес – започна той и замлъкна.

Мълчанието продължи доста дълго и първоначалното неприятно усещане натежа като камък. Той явно искаше да ѝ поднесе някаква изненада, а тя от опит знаеше, че това рядко е на добро.

– Агнес – повтори Андерш, – напоследък много мислих за бъдещето на семейството ни и реших, че не можем да продължаваме така.

Хм, дотук бяха на едно мнение. Само че не си представяше какво би могъл да стори той, за да промени живота ѝ.

Андерш продължи с нескрита гордост.

– Затова поех толкова много извънредна работа през последната година и спестявах пари за билети.

– Билети? До къде? – попита Агнес с нарастващо притеснение.

Подразни я, че е крил пари от нея.

– До Америка – отвърна Андерш, очевидно очаквайки, че Агнес ще се зарадва на съобщението.

Жена му обаче застина шокирана. Сега пък какви ги беше надробил този идиот?!

– До Америка? – едва успя да произнесе тя.

Андерш кимна въодушевено.

– Да, заминаваме след седмица. Всичко съм уредил. Свързах се с няколко от шведите от Фелбака, които са заминали по-рано. Уверяват ме, че там винаги ще се намери работа за такива като мен, а ако си сръчен, със сигурност те очаква добро бъдеще „овър дер“ – обясни ѝ Андерш на грубия си южен диалект, горд, че вече знае две думи на новия език.

Агнес изпитваше единствено желанието да се наведе напред и да го зашлеви по ухилената муцуна. Какво си въобразяваше? Трябваше да е пълен глупак, ако си мисли, че ще я накара да се качи с него и хлапетата на някакъв кораб на път за напълно непозната страна? Така щеше да стане още по-зависима от него, на чуждо място, с чужд език, сред чужди хора. Не можеше да отрече, че мрази тукашния си живот, но поне имаше надежда някой ден да се измъкне от този ад. В интерес на истината, и тя самата бе обмисляла заминаване за Америка, но сама, без оковите на съпружеския живот и майчинството.

Андерш не забеляза ужаса в лицето ѝ и щастлив, извади билетите и ги сложи на масата. Агнес погледна отчаяно четирите хартийки, подредени пред нея като ветрило, и ѝ се приплака.

Разполагаше само с една седмица. Една-единствена седмица, за да измисли начин да се измъкне от ситуацията. Устните ѝ се изкривиха в студена усмивка.

Моника влезе в магазина за продукти, но изведнъж захвърли кошницата и излезе с празни ръце. Някакво предчувствие я накара да се прибере. Беше го наследила от майка си и баба си. Те често предусещаха, когато нещо ще се случи, и бяха я научили да се вслушва във вътрешния си глас.

Натисна педала на газта докрай и малкият фиат полетя по хълма. Когато излезе на пътя за Селвик, видя полицейс-ката кола пред къщата си и разбра, че е постъпила правилно, като се е вслушала в инстинкта си. Спря зад полицаите, излезе внимателно от колата, треперейки от страх при мисълта какво ли я очаква вкъщи? През последната седмица сънуваше един и същи сън, че е пристигнала полиция и са я принудили да разкаже онова, което тя се стараеше да заб-рави. И ето че се случи не насън, а наяве. Едва местейки крака, тръгна бавно към къщата. Сякаш се опитваше да отложи неотложното. В следващия миг чу сърдития вик на Морган и хукна през градината към къщичката му. Синът ѝ стоеше на входната врата и крещеше срещу двама полицаи. Бе разперил ръце и се опитваше да препречи пътя им.

– Нямате право да влизате в къщата ми. Тя е моя!

– Имаме разрешение – обясняваше спокойно единият полицай. – Трябва да си свършим работата, затова молим да ни пуснеш вътре.

– Не, само ще разхвърляте всичко!

Морган разпери още по-широко ръце.

– Обещаваме да сме внимателни и да не разхвърляме. Но може да се наложи да приберем някои неща, например ако тук има компютър.

Морган прекъсна полицая с див вопъл. Той въртеше очи и се разтрепери в конвулсии.

– Не, не, не, не – заповтаря като развалена плоча и изглежда, бе готов да защити компютъра с живота си.

Моника не се съмняваше, че ще го стори. Приближи се до тях с бързи стъпки.

– Какво става тук? Мога ли да ви помогна с нещо?

– Коя сте вие? – попита я полицаят, който стоеше по-близо, без да сваля поглед от Морган.

– Майка му. Живея тук – посочи Моника голямата къща.

– Бихте ли обяснили на сина си, че имаме разрешение да влезем в дома му и да приберем компютърното оборудване.

Морган заклати енергично глава, само като чу думата „компютър“, и продължи да повтаря:

– Не, не, не, не...

Моника пристъпи спокойно към него, прегърна го, погали го по гърба, без да сваля очи от полицаите.

– Ако кажете защо сте дошли тук, сигурно ще ви помогна.

По-младият полицай, изглежда, се притесни и заби пог-лед в земята. По-възрастният му колега, очевидно по-опитен, спокойно отговори.

– Отведохме съпруга ви в управлението за разпит и имаме заповед за обиск.

– Защо? Разбирате ли въпроса ми, или искате да доуточня какво имам предвид?

Усети, че гласът ѝ прозвуча твърде студено. Но не можеше да им позволи да влязат в къщата, като избутат Морган, даже без да ѝ дават никакви обяснения.

– Името на съпруга ви се появи във връзка с едно разследване на мрежа за детска порнография.

Ръката, която галеше гърба на Морган, застина. Моника се опита да каже нещо, но от устните ѝ се отрони само хриптящ шепот.

– Детска порнография? – Тя се изкашля, опитвайки се да се съвземе. – Сигурно грешите. Мъжът ми да е замесен в детска порнография?

Изведнъж парченцата от пъзела започнаха да се подреждат в съзнанието ѝ. Всички въпроси и неясноти, всичко започна да се прояснява, а душата ѝ се изпълни с невероятно чувство на облекчение. Най-големият ѝ страх не се сбъдна – не бяха разкрили онова, от което най-много се боеше.

Моника си даде няколко секунди да се окопити и се обърна към Морган.

– Чуй ме сега. Трябва да ги пуснеш да влязат. И да им позволиш да вземат компютрите. Нямаш избор. Те са полицаи и това е тяхно право.

– Ами ако разхвърлят? Ами разписанието ми? – високият му писклив глас не беше монотонен както обикновено, в него се долавяше необичайно вълнение.

– Обещаха ти, че ще внимават. А и нямаш избор.

Моника натърти последните си думи и усети как синът ѝ започна да се успокоява. По-лесно приемаше неизбежното, ако знаеше, че няма друг избор.

– Обещавате ли да не разхвърляте?

Полицаите кимнаха и Морган бавно се отмести от входа.

– Трябва да внимавате много със съдържанието на твърдия диск. Работя върху нещо.

Полицаите отново кимнаха и тогава той освободи вратата и ги пусна да влязат.

– Мамо, защо го правят?

– Не знам – излъга Моника.

В душата ѝ все още цареше облекчението, но до нея пос-тепенно започнаха да достигат думите на полицаите. Повдигаше ѝ се. Хвана Морган под ръка и го поведе към къщата им. Той все се обръщаше неспокойно към жилището си.

– Не се безпокой, ще внимават.

– В голямата къща ли отиваме? – попита Морган. – Никога не ходя там по това време.

– Да, зная. Но днес е различно. Не бива да пречим на полицаите, затова ще отидем при леля Гудрун.

– Но ние ходим у тях само на Коледа – озадачи се Морган. – Или ако имат рожден ден.

– Зная – съгласи се Моника търпеливо. – Но днес ще направим изключение.

Морган се замисли и реши, че в думите ѝ има известна логика.

Докато вървяха към колата, Моника забеляза с крайчеца на окото си как се отмести пердето на кухненския прозорец в къщата на семейство Флорин. Лилиан стоеше на прозореца и ги гледаше с усмивка на уста.

– И така, Кай. Положението хич не е розово.

Патрик седеше срещу Кай, до него Мартин, а Мелберг се бе настанил настрани в ъгъла. За облекчение на Патрик, шефът сам предложи да присъства на разпита като наблюдател. Патрик би предпочел, разбира се, да мине без него, но какво да се прави, нали е шеф.

Кай не отговаряше. Беше свел глава, така че Патрик и Мартин виждаха само оплешивяващото му теме, на което през оредяващите коси прозираше розова кожа.

– Можете ли да обясните защо името ви присъства в списък с поръчки за детска порнография? И недейте да подхващате песента, че е станала някаква грешка. Там фигурира не само името, но и адресът ви, така че няма съмнение кой е купувачът.

– Явно някой иска да ме натопи – промърмори Кай, без да вдига очи.

– Така ли? – възкликна Патрик с престорена изненада. – Тогава може би ще обясните защо този някой ще си прави труда да ви топи. Какви са тия смъртни врагове?

Кай не отговори. Мартин удари с длан по масата, за да привлече вниманието му, и мъжът трепна.

– Чухте ли въпроса? Кой или кои биха имали интерес да ви топят?

Мълчание. Мартин продължи:

– Нямате отговор, нали? Защото такива въобще няма.

Пред полицаите беше струпана купчина документи. Патрик ги разлисти мълчаливо, отдели няколко и отново ги събра на куп.

– Работата е там, че разполагаме с много улики срещу вас. Както и с имената на останалите... – замисли се Патрик и започна да търси списъка, – които споделят интереса ви и с които сте поддържали връзка. Имаме данни кога точно сте поръчвали материали от тях, разполагаме и с чатовете ви, предвидливо записани от колегите от Гьотеборг. Знаете ли, там има много добри компютърни специалисти. Въпреки всичките ви предпазни мерки, са успели да проникнат в малката ви компания и да следят приятните ви раздумки. Както знаете, на този свят няма ключалка, която да не може да се отключи.

Кай най-сетне вдигна глава, като местеше притеснено поглед между Патрик и документите пред него. Стрелките на часовника зад него отмерваха безмилостно секундите, преди целият му свят да рухне. Патрик забеляза, че е успял да го извади от равновесие с разобличението как някой е проникнал в тъй добре защитените му файлове. Сега явно преценяваше какво биха могли да знаят. Настъпи времето, когато трябваше да го притисне.

– В момента претърсват къщата ви. Нашите колеги също не са аматьори. Няма скривалище, което да им се опре. А вашия компютър ще изпратим в Удевала да го прег-ледат тамошните момчета, които владеят това изкуство като истински хакери. Нали знаете, от онези, които, ако са на другата страна на закона, могат да проникнат в сървъра на всяка банка и да изпразнят куп сметки.

Патрик не беше сигурен дали не е преувеличил компютърните способности на колегите си, но Кай нямаше как да го знае. По-скоро усети, че тактиката му проработи. По челото на Кай избиха капки пот и той се разтрепери.

– Вие като аматьор може и да не знаете, но предполагам, че Морган ви е обяснил какво става с изтритите файлове. Те не се унищожават, а нашите компютърни специалисти ще ги възстановят, стига твърдият диск да не е повреден.

Мартин продължи думите на Патрик.

– Ще ни се обадят веднага щом го прегледат. Тогава ще разберем със сигурност какво сте вършили. С колегите от Гьотеборг работим на пълни обороти, за да идентифицираме лицата от конфискуваните материали. Получихме информация, че предпочитате момчета. Така ли е, Кай? Значи, си падате по млади момченца с неокосмени още гърди.

Брадичката на Кай потрепери, но той продължи да мълчи.

Патрик се наведе напред и сниши глас. Беше стигнал до кулминацията на разпита.

– Ами как е с малките момичета? И по тях ли си падате? А на всичкото отгоре едно от тях живее в съседната къща, истинско изкушение. Просто не можете да устоите. Особено като се има предвид, че така ще засегнете и самата Лилиан. Страхотно чувство, нали? Да ѝ отмъстите за всички несправедливости. Но нещо се е объркало? Как е станало? Да не би момичето да е оказало съпротива? Или ви е заплашило, че ще каже на мама? Затова ли се принудихте да я удавите, за да ѝ затворите устата?

слисан, Кай гледаше ту Мартин, ту Патрик с безизразни и изцъклени очи. Изведнъж заклати отчаяно глава.

– Не, нямам нищо общо с това. Не съм я докоснал. Кълна се!

Той вече крещеше и видът му беше такъв, че Патрик се притесни да не получи инфаркт, и си помисли дали да не прекъсне разпита, но реши да продължи.

– Защо да ви вярваме? Разполагаме с доказателства, че изпитвате сексуално влечение към деца, и скоро ще знаем дали сте блудствали с някое от тях. А едно седемгодишно момиче от съседната къща е намерено удавено. Не мислите ли, че съвпадението е доста странно?

Патрик не спомена, че по тялото на Сара няма следи от насилие. Но както заяви Педерсен, това не означава нищо.

– Кълна се. Нямам нищо общо със смъртта на момичето! Никога не е стъпвала в къщата ни, кълна се!

– То ще си покаже – отбеляза Мартин мрачно и се спогледа с Патрик.

В очите му забеляза същите чувства, които вълнуваха и него. Патрик му кимна и Мартин излезе, за да се обади по телефона. Бяха забравили да поръчат технически оглед на банята. След като поправиха пропуска си и от лабораторията му обещаха веднага да изпратят екип, Мартин се върна в стаята за разпити. Патрик продължаваше да задава въпроси за Сара.

– Наистина ли очаквате да ви повярваме, че никога не сте се съблазнявали... да прелъстите съседското момиче? Да не говорим, че е било чудесно дете.

– Казах ви, че не съм я докосвал. А освен това не бих я нарекъл чудесна. Това момиче беше същински дявол. През лятото се промъкваше в градината ни и изскубваше всичките цветя на Моника. Сигурно проклетата ѝ баба я караше.

Патрик се удиви на мигновената промяна в поведението на Кай – от нервността му не остана и следа, а омразата към Лилиан отново надделя. Очевидно това чувство се бе загнездило толкова дълбоко в душата му, че дори в тази обстановка той за миг забрави къде се намира. После се върна към действителността и Патрик забеляза как раменете му отново се отпуснаха.

– Не съм убил проклетото момиче – промълви Кай тихо. – Кълна се, с пръст не съм я докоснал.

Патрик отново си размени поглед с Мартин и взе решение. Разпитът тъпчеше на едно място. Остана да разчитат на резултатите от огледа на къщата и на информацията от компютъра на Кай. А ако им провърви, криминалистите може да открият някоя нова улика в банята.

Мартин отведе Кай в килията, Мелберг си тръгна и Патрик остана сам. Погледна часовника си. Беше време да приключи работния ден. Време е да се прибере, да целуне Ерика, да притисне лице във вратлето на Мая и да вдиша омайващото бебешко ухание. Това беше единственото средство да прогони неприятното усещане, загнездило се в душата му, докато разпитваше Кай. Усещането за безумието на онова, което става, подклаждаше копнежа му към покоя на домашното огнище. Не можеше да се освободи от тази гадост. Хора като Кай трябваше да са зад решетките. Особено ако на съвестта им тежи смъртта на едно малко момиче.

На излизане го спря Аника.

– Имаш посетители. От доста време чакат. А и Йоста иска да те види, щом се освободиш. Освен това получих едно съобщение, което трябва да видиш. Незабавно.

Патрик въздъхна и затвори вратата. Явно нямаше да се прибере скоро. Трябва да се обади на Ерика, че ще закъснее. Не му се мислеше какво го очаква.

Шарлот допря колебливо пръст до звънеца. Пое си дълбоко дъх и се реши да го натисне. Чу как звукът му отекна вътре. За миг я обзе желание да се обърне и да избяга. Но се чуха приближаващи стъпки и тя се насили да остане.

Веднага я позна, когато я видя на прага. Градчето беше твърде малко и със сигурност се бяха сблъсквали, а по лицето на стопанката разбра, че тя я познава. Жанет се поколеба за миг, но отвори широко вратата и отстъпи нас-трани.

Шарлот се изненада колко млада изглежда. Никлас призна, когато го притисна, че любовницата му е на двайсет и пет години. Сама не разбираше защо иска да знае такива подробности. Сякаш следваше някакъв дълбок инстинкт, който разпалваше любопитството ѝ. Може би се надяваше да разбере какво му е нужно, което тя не е способна да му даде. И сигурно по тая причина някаква непреодолима сила я теглеше насам. Досега не беше се срещала с никоя от любовниците му. Но смъртта на Сара промени всичко. Тя стана неуязвима, всички страхове изчезнаха някъде. Вече бе преживяла най-ужасното нещастие, което можеше да сполети човек. И много от притесненията и комплексите, които преди сковаваха съзнанието ѝ, сега ѝ се струваха някак дребни и незначителни. Трудно взе решението да дойде тук, но въпреки това го стори. Сара беше мъртва, затова го направи.

– Какво искате? – изгледа я Жанет с изненада.

Застанала до Жанет, Шарлот се почувства много едра, с нейните метър и седемдесет и пет сантиметра тя изглеж-даше като великан пред нея. Фигурата на Жанет, която не бе родила две деца, беше безупречна и Шарлот веднага забеляза колко стегнати са гърдите ѝ под прилепналата блуза. Представи си ги – голата Жанет в леглото с Никлас, който гали идеалния ѝ бюст. Тръсна глава, за да прогони неприятната картина. Подобни фантазии я измъчваха години наред, но вече не можеха така силно да я терзаят след случилото се. Съзнанието ѝ бе изпълнено с далеч по-кошмарни картини. На носещата се по водата Сара.

Шарлот с усилие се откъсна от мислите си и се върна в реалността. Със спокоен глас се обърна към Жанет.

– Бих искала да си поговорим. На чаша кафе, може ли?

Не знаеше дали Жанет е очаквала посещението ѝ, или ситуацията беше толкова абсурдна, че не осъзнаваше какво се случва. Каквато и да бе истината, на лицето на Жанет не се изписа изненада. Тя кимна и тръгна към кухнята. Шарлот я последва и огледа с любопитство жилището. Така си го представяше. Малък двустаен апартамент с надиплени пердета и сувенири от чужбина за украса. Сигурно пестеше всяка стотинка за пътувания в южните страни, които са единственото развлечение в нейния изпълнен с делници живот. С изключение, разбира се, на приключенията с женени мъже, помисли си Шарлот горчиво и седна на кухненската маса. Сърцето ѝ биеше нервно и напрегнато. Тя просто трябваше със собствените си очи да види съперничката си. Какво представляваше жената, заради кратките мигове в леглото с която той беше готов да жертва семейството, децата и порядъчността си.

За своя изненада, Шарлот изпита разочарование. Винаги си бе представяла любовниците на Никлас къде по-интересни. Жанет беше, разбира се, хубавичко момиче с апетитна фигурка, не можеше да го отрече, но беше твърде... Шарлот не откриваше точната дума... Някак празноглава. Не излъчваше нито топлина, нито енергия, а съдейки по атмосферата в дома ѝ, беше лишена от амбиции да постигне нещо в живота си, освен с безразличие да плува по течението му.

– Заповядайте – рече Жанет дрезгаво и постави чашата с кафе пред гостенката.

После седна от другата страна на масата и отпи нервно няколко глътки. Шарлот забеляза дългия ѝ съвършен маникюр. Нещо, което не би могла да види сред майките с малки деца.

– Изненадах ли ви с посещението си? – попита Шарлот и се загледа в привидно спокойната жена срещу себе си.

Жанет сви рамене.

– Не зная. Може би. Не съм си мислила за вас.

„Е, поне е честна“ – помисли си Шарлот.

Не можеше да прецени дали това беше искреност, или глупост.

– Знаете ли, че Никлас ми разказа за вас?

Отново същият равнодушен жест с раменете.

– Знаех, че рано или късно, ще излезе наяве.

– Защо мислите така? – учуди се Шарлот.

– Защото хората много дрънкат. Някой успял да види нещо и се чувства задължен да го сподели с другите.

– Май не ви се случва за първи път.

По устните на Жанет пробяга усмивка.

– Какво да направя, като най-добрите вече са заети. Не че това ги притеснява особено.

Шарлот присви очи.

– Значи, и Никлас не се е притеснявал? Макар че е женен и има две деца?

Думата „две“ я препъна и я изпълни с мъка. Шарлот усети как ще избият потисканите чувства, но успя да се овладее.

Жанет забеляза колебанието ѝ и се сети, че трябва да прояви съчувствие.

– Дълбоко съжалявам за случилото се с дъщеря ви. Със Сара – сковано каза тя.

– Бих искала да ви помоля да не произнасяте името на дъщеря ми – отвърна Шарлот с леден тон, с което доста я стресна.

Жанет трепна и навела очи, започна да бърка кафето си.

– По-добре ми отговорете мислел ли е Никлас, докато спи с вас, че вкъщи го очаква семейството?

– Той не говореше за вас – уклончиво отвърна Жанет.

– Никога ли? – поинтересува се Шарлот.

– Имахме други занимания освен разговорите – изпусна се Жанет, преди да осъзнае, че от уважение би трябвало да се държи по-скромно.

Шарлот я гледаше с отвращение. Още по-голямо отвращение изпитваше към Никлас, който бе готов да изостави всичко заради това глупаво и ограничено момиче, което си мислеше, че светът лежи в краката ѝ, само защото веднъж в горните класове са я избрали за Лусия4. Да, този тип жени беше познат на Шарлот. Прекаленото внимание през годините, когато се изгражда личността, бе раздуло егото ѝ. За жени като Жанет нямаше никакво значение, че вземат нещо чуждо, което не им принадлежи, наранявайки друг човек.

4 На 13 декември в Швеция се празнува денят на св. Лусия и се избира момиче, което изобразява светицата. – Б. пр.

Шарлот се изправи. Съжали, че бе дошла. Преди поне си представяше любовницата на Никлас като красива, интелигентна и страстна жена. Достойна конкурентка. А това беше едно пошло момиче. Направо ѝ се повдигаше, като си представяше Никлас с нея. Усещаше, че губи и остатъците от уважение към мъжа си.

– Няма нужда да ме изпращате – отсече тя и остави Жанет на кухненската маса.

По пътя, „без да иска“, бутна едно керамично магаре с надпис „Лансароте, 1998“, което стоеше на шкафа в коридора. То се пръсна на ситни късчета. „Магарицата си купила магаре“ – помисли си Шарлот и настървено мина по парчетата, преди да затръшне вратата зад себе си.

Фелбака, 1928

Бедата ги сполетя една неделя. Корабът за Америка щеше да отплава от Гьотеборг в петък. Вече почти бяха стегнали багажа си. Андерш изпрати Агнес до бакалницата, за да набави последните неща, които според него щяха да им потрябват „овър дер“. Дори ѝ позволи сама да се разпорежда с парите, както никога досега.

Когато се показа иззад ъгъла с пълна кошница в ръка и тръгна да се изкачва по склона, чу хорски викове в далечината и ускори крачка. Димът я посрещна през няколко къщи от тяхната, диплеше се черен и гъст откъм върха на хълма. Агнес хвърли кошницата и се затича към къщи. Първо видя огъня. От прозорците на къщата се издигаха огромни пламъци, а хората се щураха като зашеметени. Мъжете и някои от жените носеха кофи с вода, а останалите жени, хванали се за главите, крещяха паникьосани. Огънят бе обхванал и няколко от съседните къщи и заплашваше да погълне целия квартал. Разпространяваше се ужасно бързо. Агнес гледаше със зяпнала уста и облещени от ужас очи – оказа се съвсем неподготвена пред това зрелище.

Плътният тъмносив пушек скри къщите, а въздухът се насити със сажди и се замъгли. Агнес стоеше като вкопана, една от съседките се приближи до нея и я дръпна за ръката.

– Агнес, ела, недей да стоиш така.

Опита се да я издърпа, но тя не се помръдна. Очите ѝ се насълзиха от дима, втренчени в горящата къща. Струваше ѝ се, че тя пламти най-силно от всички.

– Андерш... момчетата... – мълвеше тя беззвучно, докато съседката я дърпаше за ръкава, за да я отведе по-далеч оттук.

– Нищо не знаем – каза ѝ жената.

Агнес имаше някакъв бегъл спомен, че се казваше Брит или Брита.

– Заръчаха ни да се съберем долу, на площада. Може би вече са там – добави съседката, но Агнес усети отчаянието в думите ѝ.

И двете отлично знаеха, че нямаше да ги открият там.

Агнес се обърна бавно и усети как огънят затопли гърба ѝ. Тръгна послушно след Брит или Брита надолу по хълма. Остави се да я отведат до сборното място, изпълнено с женски плач. Всички замлъкнаха, като я видяха. Мълвата вече се беше разпространила. Те плачеха за изгубеното си имущество, а Агнес щеше да оплаква съпруга си и двете си момченца. Всички майки впериха очи в нея със скърбящи сърца. Каквото и да бяха говорили, каквото и да си бяха мислели за нея по-рано, в този миг я възприемаха единствено като майка, която бе загубила децата си. И притискаха до себе си по-силно своите деца.

Агнес не вдигна очи. Не пророни нито една сълза.

Като видяха Патрик, посетителите станаха. Вероника стискаше дъщеря си за ръката и не я пусна дори когато Патрик ги поведе към кабинета си. Посочи им двата стола за посетители и ги покани да седнат.

– С какво мога да ви помогна? – попита той и се усмихна на Фрида, която го гледаше уплашено.

Момиченцето потърси с очи подкрепа от майка си и тя ѝ кимна.

– Фрида иска да ви разкаже нещо – каза Вероника и отново кимна на дъщеря си.

– Всъщност това е тайна – продума тихичко Фрида.

– О, тайна – учуди се Патрик. – Звучи интересно. – Той забеляза, че детето се колебае дали да му разкаже, или не, затова продължи: – Сигурно знаеш, че работата на полицаите е да пазят чуждите тайни. Затова можеш да ми кажеш всичко.

Личицето на Фрида грейна.

– Наистина ли знаете всички тайни на света?

– Е, това е малко пресилено, но... почти всички. Та за каква тайна става дума?

– Един лош чичко уплаши Сара – каза Фрида и заговори още по-бързо, за да успее да разкаже всичко. – Бил много страшен и я нарекъл чедо от Йевле, Сара ужасно се уплашила, но ме накара да обещая да не разкривам тайната пред никого, защото се страхуваше, че чичкото ще се върне.

Фрида замълча, за да си поеме дъх, а Патрик усети как веждите му се вдигат нагоре.

– Чедо от Йевле? Каза ли ти как е изглеждал този чич-ко? Спомняш ли си?

Фрида кимна.

– Бил много стар. Най-малко на сто години. Като дядо.

– Дядо ти е на шейсет – поправи я Вероника и неволно се усмихна.

– Косата му била съвсем бяла и носел черни дрехи – продължи Фрида.

За миг му се стори, че момичето иска да му каже още нещо, но тя се сви и печално завърши:

– Само това си спомням.

– Браво на теб. Благодаря ти за тази тайна. Наистина е много важна за нас.

– Значи, Сара няма да се ядоса, че не съм си удържала на думата, когато се върне от небето?

Вероника си пое дълбоко дъх, за да обясни отново на дъщеря си за Сара, но Патрик я прекъсна.

– Знаеш ли, според мен Сара се чувства толкова добре на небето, че няма да поиска да се върне тук. А щом е така, едва ли се интересува дали си разкрила тайната ѝ, или не.

– Сигурен ли сте? – усъмни се Фрида.

– Сигурен съм – увери я Патрик.

Вероника се изправи.

– Знаете къде да ни намерите, ако имате въпроси. Но струва ми се, че Фрида ви каза всичко. – И след като се поколеба, попита: – Мислите ли, че може да е...?

Патрик поклати глава.

– Не може да се каже, но съм ви благодарен, че дойдохте да ни разкажете за този случай. За нас е важна всяка информация.

– Може ли да се повозя на полицейската кола? – попита Фрида и погледна умолително Патрик.

Той се разсмя.

– Днес не, но ще се опитам да го уредим някой друг път.

Фрида се задоволи с този отговор и изтича пред майка си в коридора.

– Благодаря, че дойдохте.

Патрик стисна ръката на Вероника.

– Надявам се скоро да откриете убиеца. Не смея да я изпусна от очи – добави тя и погали нежно дъщеря си по косата.

– Правим всичко по силите ни – увери я Патрик, макар и сам да не вярваше на думите си, изпращайки ги до изхода.

Когато вратата се затвори зад гърба им, той се замисли над думите на Фрида. Лош чичко? По описанието ѝ не приличаше на Кай. Кой можеше да бъде?

Отиде до прозорчето, зад което седеше Аника, погледна уморено часовника и я попита:

– За какво съобщение става въпрос?

– Да, ето го – тя му подаде лист хартия. – Не забравяй, че и Йоста иска да говори с теб. Той се кани да си тръгне, затова е най-добре първо да се отбиеш при него.

– Да, някои късметлии могат да си тръгнат – въздъхна той.

Ерика остана недоволна, че той ще закъснее, и отново го загриза съвестта.

– Ще си тръгне, когато го освободиш – каза Аника и го погледна над очилата си.

– Да, на теория е така, но на практика е добре да се прибере и да си почине. Не ми помага особено, като стои тук и се оплаква.

Думите му прозвучаха по-рязко, но понякога губеше търпение в работата си с колегите. Или поне с двама от тях. Е, за щастие, Йоста рядко поемаше инициативата, с което му създаваше по-малко проблеми, отколкото Ернст.

– Добре е да отида да проверя какво иска.

Патрик взе листчето и тръгна към стаята на Йоста. От прага успя да забележи как той побърза да затвори пасианса на монитора си. Ядоса се, че колегата му си губи времето, докато той се скъсва от работа. Сега не искаше да влиза в спор с Йоста по този въпрос, но рано или късно...

– Аха, ето те най-сетне и теб – каза Йоста недоволно, а Патрик си помисли дали не е по-добре да не отлага разговора.

– Имах неотложна работа – обясни той, като се насили да скрие раздразнението си.

– Е, и аз имам какво да ти съобщя – продължи Йоста с неочаквано за него нетърпение.

– Шуут – подкани го Патрик, но Йоста го погледна неразбиращо.

Очевидно английският не бе силната му страна. Освен ако не ставаше дума за термини от голфа...

Йоста му предаде разговора с Педерсен, а Патрик го изслуша с нарастващ интерес. Взе факса, седна и набързо го прегледа.

– Прав си, доста интересно е. Въпросът е как да продължим оттук нататък?

– Да – съгласи се Йоста. – И аз се запитах същото. Това ще ни помогне да разобличим убиеца, когато го намерим. Но дотогава сме с вързани ръце.

– Значи, не могат да кажат дали става дума за животински, или за човешки останки?

– Не – отвърна Йоста и поклати със съжаление глава. – Но след няколко дни може би ще получим отговор на този въпрос.

Патрик се замисли.

– Я ми повтори още веднъж какво е казал Педерсен за камъка.

– Че е гранит.

– С други думи, голяма рядкост за нашия край – иронично изкоментира Патрик и разсеяно разроши косата си. – Само да можехме да разберем защо убиецът на Сара е използвал пепел, мога да се хвана на бас, че за нула време щяхме да го открием.

Йоста кимна в знак на съгласие.

– Не, в момента това не ни дава нищо ново – обобщи Патрик и се изправи. – Но информацията наистина е дяволски интересна. Йоста, можеш да се прибираш. Утре ще продължим с нови сили.

Той дори успя да се насили да се усмихне.

Понякога ѝ се струваше, че е напълно откъсната от външния свят, затворена в малък прозрачен мехур, който се смаляваше все повече. Напоследък изглеждаше толкова малък, че можеше да го докосне, ако протегне ръка.

Мая спеше в ръцете ѝ. За пореден път се опита да я сложи в креватчето, но тя отново се събуди само след няколко минути, възмутена от наглостта на майка си да сложи нейно величество да спи сама. Особено след като толкова сладко спеше на гърдите ѝ. Ерика все още не бе осъществила намеренията си да последва съветите от книгата за родители. Затова се предаде, вдигна Мая на ръце, успокои я и я остави да се наспи. Често се случваше да спи така един-два часа, ако не се събудеше от някое рязко движение на Ерика или от звука на телевизора. Затова тя седеше като вкаменена във фотьойла. Беше изключила телефона си и гледаше без звук. На всичкото отгоре изборът от телевизионни програми по това време на денонощието беше ужасен и се развличаше с един американски сапунен сериал на четвърти канал, от който имаше сигурно поне хиляда епизода. Мразеше живота си.

Ерика виновно се вгледа в малката, покрита с нежен пух главица, която спеше доволно на възглавницата за кърмене, с отворена устичка и потрепващи клепачи. Тя не страдаше от липса на майчинска обич. Обичаше Мая повече от всичко, но понякога ѝ се струваше, че е завладяна от някакъв ужасен паразит, който изпива цялата ѝ енергия и я принуждава да живее като отшелник. Настоящето ѝ нямаше нищо общо с миналия ѝ живот.

Понякога страшно се ядосваше и на Патрик, че той надничаше в нейния малък свят като гостенин и веднага изчезваше, завръщайки се в обикновения човешки свят. Не разбираше положението, в което се намира тя. В моменти на просветление Ерика съзнаваше, че е несправедлива към него. Как би могъл да я разбира? Той не бе обвързан нито физически, нито емоционално. За зло или за добро, връзката между майката и детето поначало е толкова силна, че действа едновременно и като пъпна връв, и като окови.

Единият ѝ крак изтръпна и Ерика се опита внимателно да промени позата си. Беше рисковано, но нямаше избор – болката щеше да стане нетърпима.

Този опит не мина без последствия. Мая се размърда, отвори очи и поиска мляко със зяпнала устичка. Ерика въздъхна и ѝ подаде гърдата си. Детето беше спало само половин час и Ерика знаеше, че скоро отново ще поиска да спи. Явно и днес нямаше да може да се надигне от дивана. „Не, по дяволите – помисли си тя. – Този път Мая ще трябва да спи сама!“

Чия воля ще надделее в тази борба? В единия ъгъл на ринга стоеше Ерика, 72 килограма, а в другия – Мая, шест килограма. Ерика беше хванала здраво дръжката на детската количка и я буташе напред-назад между хола и коридора. С изпъната ръка, напред-назад. Умът ѝ не побираше как някой би могъл да заспи при подобно земетресение. Според книгата за родители това е най-добрият начин да покажеш на детето си, че е време да заспи. Мама знае най-добре. След петнайсетина минути Ерика започна да се съмнява в достоверността на това твърдение. Не се съмняваше, че Мая е много уморена, но въпреки това детето плачеше с цяло гърло, разгневено, че неговата майка му е отнела големия жив биберон. За миг ѝ се прииска да захвърли всичко, да седне на фотьойла и да я накърми, за да заспи, но навреме се опомни. Колкото и силен да бе гневът на Мая, колкото ѝ дълбоко да се врязваше плачът ѝ в сърцето на Ерика, едно беше ясно – най-важно за детето беше да има спокойна и отпочинала майка. Затова не се отказа. Всеки път щом Мая се разплачеше в знак на протест, Ерика побутваше количката. Изчакваше я да се успокои, да се унесе и едва тогава отпускаше дръжката. Ана Валгрен пишеше, че трябва да спреш да люлееш бебето точно преди да заспи само. Ура! След половин час Мая вече спеше в количката си. Ерика я откара внимателно в кабинета, затвори вратата и седна на фотьойла с усмивка на уста.

Нищо не можеше да развали доброто ѝ настроение, макар че вече беше осем часът, а Патрик още го нямаше. Домързя я да стане и да запали лампите, а когато навън се спусна нощта, къщата се изпълни с мрак. Единствената светлина идваше от екрана на телевизора – Ерика хранеше Мая за пореден път, загледана в едно от безбройните си любими риалити шоута. Срамуваше се да си признае, че не може да се откаже да ги гледа. А Патрик непрекъснато се оплакваше от лавината от интриги на жадни за слава хора, която го заливаше всяка вечер. Напоследък рядко му се случваше да погледа спорт, но Ерика бе непоклатимо безкомпромисна – докато трябва да кърми по цяла вечер, няма да се раздели с дистанционното. Усили звука на телевизора и се загледа в една красавица, която се заусуква около някакъв разглезен суетен ерген, който се опитваше да я убеди, че е готов за брак. На телевизионните зрители, разбира се, им беше ясно, че той разглежда участието си в шоуто като възможност да сваля мадами из култовите заведения на Стокхолм. Не можеше да отрече, че Патрик е прав – подобни програми бяха под нивото ѝ, но въпреки това не можеше да се откъсне от тях.

Откъм вратата се чу шум и Ерика веднага намали звука. Добре познатият майчински инстинкт за миг накара сърцето ѝ да трепне от страх, но тя бързо се съвзе и разбра, че най-накрая се е върнал Патрик.

– Защо стоиш на тъмно – попита той и запали няколко лампи, преди да се приближи до нея. Наведе се, целуна я по бузата, погали Мая по главичката и се отпусна тежко на дивана. – Съжалявам, че толкова се забавих.

Ерика усети как цялото ѝ раздразнение изчезна в миг. Забрави за всичките си глупави детински обиди.

– Няма нищо – успокои го тя. – Двете си прекарахме добре.

Все още беше доволна, че е успяла да приспи Мая в количката и поне за малко да остане насаме със себе си.

– Мога ли да погледам хокей? – попита Патрик и хвърли поглед към телевизора.

Дори не забеляза, че днес Ерика го посрещна в необичайно добро настроение.

– Какъв глупав въпрос – прихна тя.

– Така си и помислих – каза той и стана. – Ще си направя няколко сандвича. Искаш ли?

– Хапнах преди малко. Но няма да откажа чаша чай. Тя скоро ще спре да суче.

Мая сякаш разбра думите на майка си, отпусна гърдата ѝ и я погледна доволно. Ерика поизправи с облекчение гръб, остави Мая в детското кресълце и тръгна към кухнята след Патрик. Той стоеше до печката и изсипваше какао в тенджерка с мляко. Ерика застана зад него и го прегърна. Беше ѝ толкова хубаво – откакто се беше родила Мая, те нямаха време за прегръдки. Трябваше да признае, че вината бе нейна.

– Как мина денят ти? – попита тя и се сети, че отдавна не е задавала този въпрос.

– Ужасно – отговори Патрик и извади масло, кашкавал и хайвер от хладилника.

– Чух, че сте прибрали Кай – подпита Ерика внимателно, без да знае дали му се говори за това.

Реши да си премълчи за днешното посещение.

– Предполагам, че клюката вече се е разнесла из целия град.

– Може и така да се каже.

– И какво говорят хората?

– Че е забъркан в смъртта на Сара. Истина ли е?

– Не знам.

Патрик с уморени движения изля какаото в чаша и си направи два сандвича. После седна срещу Ерика и започна да топи филийките с кашкавал и хайвер в топлата напитка.

– Не го арестувахме заради Сара, а по друг повод – произнесе той след малко и отново замлъкна.

Ерика знаеше, че не бива да го разпитва, но не можа да се сдържи. Продължаваше да мисли за отчаяната Шарлот.

– Разполагате ли с някакви улики, че той може да е забъркан в смъртта на Сара?

Патрик топна отново филийката в какаото, а Ерика се стараеше да не го гледа. Според нея това беше най-малкото варварски навик.

– Може и така да се каже, но ще видим. Не бива да пренебрегваме и други възможности. Има обстоятелства, които трябва да изясним – обясни той, без да я поглежда.

Ерика спря да го разпитва. Мая проплака откъм дневната, явно вече ѝ беше омръзнало да стои сама. Патрик стана и отиде да я вземе заедно с бебешкото столче. Детето загука щастливо и размаха ръчички и крачета, когато Патрик постави кресълцето на масата. Умората от лицето му изчезна, а очите му грейнаха с онази особена светлина, запазена единствено за нея.

– На татко сладурчето. Как си прекара днес, миличко? Кое е най-сладкото момиченце на света – загука Патрик и притисна лице в нейното.

В следващия миг муцунката на Мая се намръщи, личицето ѝ почервеня, от устните ѝ се откъснаха няколко жални проплаквания, последвани от цял картечен откос откъм дупето, и стаята се изпълни с наситена миризма. Ерика скочи, за да се заеме с проблема.

– Спокойно, аз сам ще се оправя – спря я Патрик и Ерика с облекчение се отпусна на стола.

Когато Патрик се върна с Мая, облечена в пижамка, Ерика ентусиазирано започна да му разказва за успешния експеримент с количката.

Патрик я погледна скептично.

– Значи, си я оставила да плаче цели четирийсет и пет минути, преди да заспи?! Това не е нормално! От детската консултация обясниха, че ако плаче, трябва да ѝ дадем да суче. Струва ми се, че не е добре да плаче толкова дълго.

Като не срещна разбиране от страна на Патрик, Ерика се възмути.

– Разбира се, не е добре да врещи цели четирийсет и пет минути. Но до два дни плачът ще намалее. Щом не си съгласен с възпитанието ми, можеш да си останеш вкъщи и да се грижиш за нея! Все пак аз съм тази, която я кърми двайсет и четири часа на денонощие! Затова ти се струва, че нищо не трябва да се променя.

Тя се разрида и избяга нагоре в спалнята. Патрик се почувства като идиот. Защо никога не мислеше, преди да си отвори устата.

Фелбака, 1928

Баща ѝ дойде във Фелбака след два дни. Агнес го чакаше със сключени в скута ръце в малката стаичка, където я бяха приютили временно. Когато прекрачи прага, тя разбра, че слуховете са верни. Наистина изглеждаше зле. Косата му беше съвсем оредяла и ако преди няколко години беше малко пълен, сега се беше превърнал в огромна лоена топка и страдаше от задух. Лицето му, зачервено и изпотено от физическото усилие, въпреки това изглеждаше сиво и нездраво.

Баща ѝ прекрачи нерешително прага и с невярващи очи огледа малкото тъмно помещение. Но когато зърна Агнес, се хвърли към нея и силно я прегърна. Агнес не му отвърна – ръцете ѝ не помръднаха от скута. Веднъж вече я беше предал и вече нищо не можеше да се промени.

Аугуст се надяваше да пробуди някакво чувство у нея, но не го дочака и отпусна ръце. Помилва я нежно по бузата, но Агнес потръпна, сякаш я удари.

– Агнес, Агнес, бедна моя Агнес.

Баща ѝ седна на стола до нея, но не я докосна повече. Състраданието в очите му я отвращаваше. Много беше закъснял. Имаше нужда от него преди четири години, тогава копнееше за бащина милувка. Сега вече е късно.

Аугуст ѝ заговори развълнувано, но тя отказваше да го погледне и думите му заседнаха в гърлото.

– Агнес, знам, че направих грешка и че нищо не може да се промени. Но моля те, позволи ми да ти помогна сега. Всичко ще се нареди както преди. Сполетя те ужасно нещастие, но заедно можем да преодолеем болката.

Умолителният му глас ту се издигаше, ту се снишаваше, като морска вълна, преди да се разбие в брега на твърдата ѝ непоколебимост. Думите му звучаха като подигравка.

– Моля те, Агнес, върни се вкъщи. Ще ти дам каквото поискаш.

С крайчеца на окото си тя виждаше треперещите му ръце, а умолителният му глас ѝ доставяше неизпитано досега задоволство. Колко ли пъти през последните мрачни години си бе представяла тази сцена.

Извърна бавно лице към него. Аугуст изтълкува жеста ѝ като знак, че е чула молбите му, и протегна нетърпеливо ръце към нейните. Но тя ги отблъсна рязко с каменно лице.

– В петък заминавам за Америка – отсече тя, наблюдавайки с наслада израза в очите му.

– А-а-мерика – запелтечи той, а по горната му устна избиха капчици пот.

Явно не бе очаквал подобна развръзка.

– Андерш купи билети за цялото семейство. Мечтаеше за нов живот отвъд океана. Възнамерявам да изпълня последната му воля и да замина сама – съобщи Агнес театрално и извърна поглед към прозореца.

Знаеше, че профилът ѝ е още по-красив на тази светлина, а траурните дрехи подчертаваха бялата ѝ кожа, която успя да запази с толкова усилия.

Хората ходеха на пръсти около нея през последните дни. Отделиха ѝ тази малка стая, където можеше да остане колкото поиска. Нямаше и помен от предишното им презрение и злобни подмятания. Жените идваха с дрехи и храна. Това, което носеше на гърба си, беше чуждо или подарено. Огънят ѝ отне всичко.

Посетиха я и колегите на Андерш от каменоломната. Пременени с най-хубавото си неделно облекло, чисти и спретнати, доколкото беше възможно, стиснали шапки в ръка и свели поглед, те шепнеха добри думи за Андерш.

Агнес нямаше търпение да се отърве от тази ридаеща мръсна тълпа. Мечтаеше за деня, когато ще се качи на кораба и ще отплава към новия далечен континент, а морският вятър ще отвее завинаги спомена за мръсотията и мизерията, който сякаш полепваше по кожата ѝ. Трябваше да издържи още само два дни – да изтърпи изпълнените им със съчувствие думи и жалките им опити да ѝ помогнат. След това щеше завинаги да им обърне гръб. Но преди това щеше да отмъсти на този дебел, червендалест старец, който я изостави преди четири години. Щеше да го накара да си плати прескъпо за всеки един ден на мизерия.

Аугуст продължи да пелтечи, шокиран от съобщението ѝ.

– Но как ще се издържаш там? – попита я той притеснено и избърса потта от челото си с малка носна кърпичка, която извади от джоба.

– Не знам – отвърна Агнес с дълбока, драматична въздишка и лицето ѝ помръкна.

Само за миг, но достатъчно дълго, за да може баща ѝ да забележи отчаянието ѝ.

– Миличка, защо не останеш тук? При мен, стария ти баща.

Агнес рязко поклати глава, очаквайки следващото му предложение. И той не я разочарова. Мъжете са толкова предвидими.

– Ще ми позволиш ли да ти помогна? Да ти дам малко пари като начало. Мога да ти изпращам и издръжка. Моля те, иначе сърцето ми ще се пръсне от притеснение, като знам, че си на другия край на света съвсем сама. – Агнес се престори, че мисли, а Аугуст побърза да добави: – Освен това мога да ти купя по-скъп билет. Собствена каюта, в първа класа. Така няма да ти се налага да се блъскаш сред тълпата.

Агнес кимна снизходително и след кратко мълчание каза:

– Е, да, това поне можеш да направиш. Би могъл да ми дадеш парите утре. След погребението – добави тя, а Аугуст потръпна, сякаш се опари.

– Момчетата – поде той с разтреперан глас, нерешително подбирайки думите – приличаха ли на нашия род?

Нейните деца бяха копия на Андерш, но Агнес изрече студено:

– Все едно гледах твоите снимки като малък. Бяха ти одрали кожата. Непрекъснато ме питаха защо си нямат дядо като другите деца – добави Агнес, а думите ѝ се забиваха като нож в сърцето на баща ѝ.

Всичко беше лъжа, но колкото по-силно го измъчваше съвестта, толкова повече щеше да напълни джобовете ѝ.

Аугуст се изправи със сълзи на очи, за да си вземе сбогом с нея. Спря се на прага и се обърна, за да я погледне за последен път. Агнес реши да се смили и снизходително му кимна на прощаване. Както и очакваше, баща ѝ много се зарадва на този жест и ѝ се усмихна през сълзи.

Агнес го гледаше с омраза, докато той излизаше от стаята. Предадеше ли я някой веднъж, нямаше връщане назад. Нито пък прошка.

Патрик седна в колата и се опита да насочи цялото си внимание върху първата задача за деня. Нужно беше бързо да провери това, което чу, преди да си тръгне от работа вчера. Но трудно можеше да прогони спомена за глупости-те, които наговори на Ерика. Защо всичко беше толкова сложно? Преди все си мислеше, че отглеждането на деца е лесна работа. Може би с повече грижи, но не и с толкова тревоги и страхове, както се оказа през последните месеци. Патрик въздъхна печално.

Успя да се съсредоточи едва когато паркира пред кафявите блокове в южния край на Фелбака. Дори забрави за домашните неуредици. Апартаментът, който възнамеряваше да посети, се намираше във втория вход на първия блок. Патрик набързо се изкачи по стълбата до втория етаж. На една от вратите имаше табелка с имената Свенсон/Калин. Почука внимателно. Знаеше, че има малко дете, и беше наясно, че никой родител не иска някой безцеремонен непознат да събуди детенцето им. Отвори му мъж на около двайсет и пет години. Минаваше десет и половина, но стопанинът му се стори някак сърдит и сънлив.

– Мия, за теб е.

Отстъпи настрани, без да поздрави Патрик, и лениво влезе във вратата вдясно от коридора. Патрик надникна в малката гостна, която очевидно използваха за игрална зала – вътре имаше компютър с няколко джойстика, а по бюрото бяха разхвърляни множество дискове с игри. Мъжът, който носеше фамилното име Свенсон или Калин, пусна една от онези агресивни игри, чиято единствена цел бе да убиеш колкото може повече врагове, и потъна в някакъв друг свят.

Кухнята се намираше отляво на коридора. Патрик се събу при входната врата и влезе вътре.

– Заповядайте. Аз тук храня Лиам.

Момченцето седеше в детското си столче и ядеше каша и плодово пюре. Патрик му махна и детето се усмихна с пълна уста.

– Седнете – покани го Мия и посочи стола срещу тях.

Патрик седна и извади бележника си.

– Бихте ли ми разказали какво се случи вчера?

Ръката ѝ, с която държеше лъжичката, затрепери – явно вчерашното събитие силно я беше развълнувало. Жената кимна и накратко описа случката. Патрик записа показанията ѝ, които не се различаваха от оставените вчера по телефона.

– Значи, не видяхте никого наблизо до количката?

Мия поклати глава, а Лиам, на когото явно се хареса жестът ѝ, започна да я имитира и енергично да върти глава, което, разбира се, затрудни храненето.

– Не, не видях никого. Нито преди, нито след това.

– Оставили сте количката при задния вход?

– Да, там е по-закътано и ми се стори по-сигурно. Не исках да влизам вътре с него. Не само защото спеше, но и трудно се бута количката между рафтовете в магазина. Влязох само за няколко минути.

– А когато излязохте навън, видяхте, че някой е изсипал сиво-черен прах в количката и по детето?

– Лиам пищеше с цяло гърло. Предполагам, че устата му е била пълна, но е успял да изплюе повечето от праха. И езикът, и бузите му бяха съвсем черни.

– Заведохте ли го на лекар?

Мия поклати глава. Патрик разбра, че я е засегнал.

– Не. Предполагам, че трябваше да го сторя, но бързах-ме да се приберем, а и Лиам се чувстваше добре. Беше просто уплашен и неспокоен, затова...

Тя замълча, а Патрик побърза да добави:

– Сигурен съм, че нищо опасно не се е случило. Постъпили сте правилно. Малчуганът изглежда напълно здрав.

Лиам размаха енергично ръце, сякаш за да потвърди думите му, и зяпна нетърпеливо в очакване на поредната лъжица. Момченцето определено се радваше на добър апетит, особено ако се съдеше по двойната му брадичка.

– Като ви се обадих вчера, говорихме за дрешките му...

– Да, не ги изпрах. Както ме помолихте. Целите са пок-рити с черното вещество. Прилича ми на пепел.

Жената отиде да донесе дрешките му, а Лиам впи жаден поглед в лъжичката, която тя остави. Патрик се поколеба за миг, премести се на стола ѝ и продължи да го храни. Първите две лъжички минаха леко, но после Лиам реши да демонстрира автомобил и забръмча с устнички. Кашата изпръска лицето на Патрик. В това време Мия се върна в кухнята и избухна в смях.

– На какво приличате само! Трябваше да ви предупредя или да ви дам дъждобран. Много съжалявам за случилото се.

– Няма нищо – успокои я Патрик и избърса последните капки каша. – Моето момиченце е на два месеца, така че вече зная какво ме очаква.

– Разбирам – каза Мия и седна на предишното му място. Остави го да дохрани Лиам. – Ето го пуловерчето – добави тя и остави дрешката на масата.

– Бих искал да го взема за анализ. Може ли?

– Да, и без това смятах да го изхвърля. Ще го сложа в една торбичка.

Патрик го прибра и се изправи. Подаде на стопанката визитната си картичка.

– Ако се сетите за още нещо, обадете ми се.

– Непременно. Просто не мога да разбера защо на някого е притрябвало да прави това? Защо ви е пуловерчето?

Патрик не можеше да ѝ разкрие причината за интереса си към случилото се. Все още пазеха в тайна информацията за откритата в гърлото на Сара пепел. Погледна към Лиам. Слава богу, че този път не се стигна дотам. Въпросът бе дали непознатият е имал същата ужасна цел? Или нещо му е попречило? А пък и преди да анализират пепелта по пуловерчето, не можеше да се каже дали случаят има връзка с убийството на Сара. Въпреки че беше готов да се обзаложи, че такава връзка ще бъде открита. Това не можеше да е просто съвпадение.

Седна в колата и извади мобилния телефон от задния си джоб. Още нямаше сведения от екипа, извършил обиска на дома на Кай, и това изглеждаше странно. Вчера имаше толкова много работа, че съвсем забрави за тях, но сега се учуди защо още не са му докладвали. После изруга, когато се сети, че бе изключил телефона си, докато разпитваше Кай, но след това пропусна да го включи. Иконата за съобщения мигаше – гласовата му поща беше пълна. Патрик набра 133 и нетърпеливо прослуша съобщенията. Затвори капачето на телефона и тържествуващо го пъхна в джоба на якето си.

За съвещание Патрик отново избра кухнята – най-голямото помещение в участъка, а пък и чаша горещо кафе би се отразила на всички добре при създалата се ситуация. Аника дори успя да изтича до съседната сладкарница и купи плик с лешникови сладки, целувки и шоколадови топчета. Колегите му не бяха от срамежливите и когато той влезе в стаята, всички вече дъвчеха нещо...

Патрик се изкашля.

– Както ви е известно, вчерашният ден беше богат на събития.

Йоста кимна и се протегна за следващия лешников сладкиш. Обаче не можеше да се мери с Мелберг, който вече приключваше третия и се канеше да грабне четвърти. Ернст седеше настрани и колегите му се стараеха да не гледат към него. Все още не се знаеше какви ще бъдат последствията и кога виновният ще бъде наказан. Докато следствието беше в разгара си, нямаха време да се занимават с подобни второстепенни проблеми. Но въпреки това знаеха, че няма да му се размине. Знаеше го и самият Ернст.

Всички бяха устремили погледи в Патрик. Той продължи:

– Мисля да започна с едно кратко обобщение на пос-тигнатото досега. Сигурен съм, че сте запознати с повечето факти, но все пак е добре да обсъдим докъде сме стигнали.

Патрик се изкашля още веднъж, взе флумастера и започна да нахвърля схема върху големия скицник, докато говореше.

– Първо, разпитахме бащата, Никлас, относно алибито му. Все още не знаем къде е бил в понеделник сутринта, нито пък защо ни излъга. Подозираме го и в насилие над дете въз основа на данните от медицинския картон на сина му Албин. Въпросът е дали самата Сара също е била подложена на физически тормоз и дали не се е стигнало до убийство.

Патрик нарисува една точка на белия лист и написа името на Никлас до нея. След това прокара две прави линии до думите „алиби“ и „подозрения за насилие над дете“. И отново се обърна към колегите си.

– Вчера ни посети приятелката на Сара, Фрида, заедно с майка си. Момичето разказа, че някакъв „лош чичко“ здравата е уплашил Сара в деня, преди да бъде убита. Държал се заплашително с нея и я нарекъл „отрок от Йевле“. Някой да има представа какво може да означава това?

Патрик погледна въпросително присъстващите. Всички мълчаха. По съсредоточените им лица личеше, че се опитват да разгадаят смисъла на мистериозното послание.

Накрая Аника ги погледна, поклати многозначително глава и каза:

– Вероятно е казал „дяволски отрок“.

Всички се сепнаха.

– Ама, разбира се – възкликна Патрик, ядосан на глупостта си. Отговорът беше очевиден, как не можа да се сети. – Звучи ми като проява на религиозен фанатизъм. Сара го е описала като стар чичко с побеляла коса. Мартин, обади се на майката на Сара и я попитай дали някой от техните познати не отговаря на това описание.

Мартин кимна.

– Вчера получихме и един доста интересен сигнал. Една жена оставила количката със спящото си дете зад железарския магазин, докато си напазарува. Когато изляз-ла, детето ѝ ревяло, а цялата количка била посипана с някакъв черен прах, част от който попаднала и в устата на детето. Явно някой се е опитвал да го кара да го глътне. Днес отидох да поговоря с майката на момченцето и взех дрешката, с която е било облечено. Цялата предница е поръсена с нещо, което прилича на пепел.

Около масата настъпи тишина. Всички забравиха за кафето и сладкишите. Патрик продължи:

– Изпратих дрешката за анализ и нещо ми подсказва, че това е същата пепел, която откриха в стомаха на Сара. Разполагаме с точния час на престъплението, затова ще проверим алибитата на няколко души. Йоста, двамата с теб ще се заемем с тази работа.

Йоста кимна и събра с пръст последните трохички от чинията си.

Скицникът беше изпъстрен с бележки и схеми. Патрик допря флумастера до листа и се замисли за миг. Направи още една точка и до нея написа „Кай“. Беше стигнал до най-съществената част от доклада си.

– След получен сигнал от колегите от Гьотеборг разбрахме, че Кай Виберг е заподозрян в разпространяване на детска порнография.

Всички се стараеха да игнорират Ернст, който се размърда неспокойно на стола си.

– Вчера го доведохме в участъка за разпит и обискирахме дома му с помощта на колегите от Удевала. Разпитът не даде кой знае какъв резултат, но това беше само първата стъпка. Предстоят ни още разговори с него. Ще използваме уликите от Гьотеборг, за да идентифицираме някои от жертвите от най-близкото обкръжение на заподозрения. Кай активно участва в работата с младежта от доста години, затова никак не би било чудно, ако е блудствал с някое дете от Фелбака.

– Има ли някакви улики, които го свързват с убийството на Сара? – попита Йоста.

– Ще стигна и дотам – отвърна Патрик уклончиво.

Мартин го погледна учудено, защото нищо не бяха успели да измъкнат от него по време на разпита.

– След обиска на дома му обаче разполагаме с улика, която би могла да ни помогне за първия голям пробив в разследването.

Колегите му слушаха с изострено внимание. Патрик се изкуши и за по-голям ефект позабави отговора.

– По време на обиска в дома му вчера е било намерено якето на Сара.

Всички ахнаха.

– Къде? – попита Мартин, леко обиден, че Патрик не бе споделил с него тази новина.

– Работата е там, че то е намерено не в голямата къща, а в малката в двора, където живее синът му Морган.

– По дяволите – възкликна Мартин. – Сигурен бях, че този ненормалник е забъркан по някакъв начин. Такива като него...

Патрик го прекъсна.

– Съгласен съм, че находката ни е уличаваща, но въп-реки това не бива да се ограничаваме само с тази версия. Все пак не знаем кой го е оставил там – бащата или синът. Не бих се учудил Кай да го е скрил в къщата на Морган. Освен това все още има твърде много въпросителни, като например несполучливия опит на Никлас да си осигури алиби за деня на убийството. Смятам, че трябва да продължим да работим върху всички версии. Имате ли въп-роси?

Гласът на Мелберг изпълни стаята.

– Чудесна работа, Хедстрьом. Браво! И да проверите всичко, точка по точка, както си го записал – посочи той скицника. – Въпреки това съм склонен да се съглася с Йоста – този Морган, изглежда, не е с всичкия си, затова на твое място – Мелберг допря театрално ръка до гърдите си – бих направил всичко възможно, за да го притисна. Но разследването е твое и ти решаваш – довърши Мелберг с такава интонация, че всички разбраха какво мисли по въпроса – Патрик трябваше да последва съвета му.

Патрик не отговори, а Мелберг изтълкува мълчанието му като знак на съгласие. Началникът кимна доволен. Разследването вървеше към края си.

Патрик се върна ядосан в кабинета си и се зае с текущите задачи. Нека Мелберг си мисли каквото иска, но той няма намерение да играе по неговата свирка. Наистина това, че откриха якето на Сара в къщата на Морган, беше факт, но нещо, дали интуицията, или натрупаният професионален опит, му подсказваше, че не всичко е както изглежда на пръв поглед.

Фелбака, 1928

Агнес обърна гръб на шведския бряг, притвори очи и усети полъха на морския вятър на клепачите си. Ето това беше вкусът на свободата.

Корабът за Америка напусна пристанището на Гьотеборг без минута закъснение. Кеят бе изпълнен с хора, дошли да изпратят близките си със смесени чувства на надежда и тъга. Никой не знаеше дали някога щяха да се видят отново. Америка беше толкова далеч, че повечето емигранти рядко се завръщаха в родината си и изпращаха само по някое друго писмо.

Агнес нямаше изпращачи. Както беше пожелала. Оставяше миналото зад себе си, очакваше я нов живот. За първи път от години усещаше, че отново е на прав път – благодарение на чека от баща си и каютата в първа класа.

За миг се замисли за Андерш и момчетата. В деня на погребението в църквата, изпълнена със скръбни ридания, нямаше празно място. Агнес не пророни нито една сълза. Гледаше трите ковчега изпод воала на шапката си. Един голям и два малки. Бели, отрупани с цветя и венци. Най-големият венец беше от баща ѝ. Не му позволи да дойде лично.

Ковчезите останаха почти празни. Силният огън бе погълнал всичко. Можеха да погребат само няколко малки костици. Свещеникът ѝ предложи да изберат урни за тленните останки, но Агнес не се съгласи. Предпочете три ковчега, които да бъдат спуснати в земята.

Надгробният камък бе дело на няколко от колегите на Андерш. Един-единствен за тримата, с красиво гравирани имена.

Те бяха единствените жертви на пожара. Други загубиха само имуществото си, но щетите бяха огромни. Цялата долна част на Фелбака, разположена на брега на морето, се превърна в черна овъглена пустош. От къщите нямаше и следа, а на мястото на кея стърчаха само обгорели стълбове. Малцина обаче оплакваха загубата на жилищата си: когато на някого му се доплачеше за изгорялото имущество, си спомняше за Агнес и огромното ѝ нещастие. Всички до един дойдоха на погребението и с болка си спомняха двете руси дечица, хванали баща си за ръка.

Очите на майка им останаха сухи. Когато погребението свърши, Агнес се върна във временния си дом и прибра малкото подарени вещи. Същинска благотворителност. Мисълта, че бе принудена да приема милостиня, я изпълваше с омерзение. Щеше да се погрижи никога повече да не изпадне в подобно положение.

Ако някой я погледнеше сега на горната палуба на парахода, никога нямаше да предположи, че тази жена е живяла в бедност. Агнес побърза да си купи нови рокли, а куфарите ѝ бяха най-елегантни. Със задоволство погали меката тъкан на дрехата си. И сравнение не можеше да става с изтърканите, избелели одежди, които носеше през последните четири години.

Единственият спомен от предишния ѝ живот беше малката синя дървена кутийка, която грижливо прибра на дъното на куфара си. Самата кутийка нямаше стойност за нея, за разлика от съдържанието ѝ. През последната си нощ в Швеция се промъкна навън и я напълни. Щеше да ѝ напомня, че не бива да допуска някой да застане между нея и живота, който заслужава. Веднъж направи огромната грешка да се довери на един мъж и това ѝ костваше четири години страдания. Никога повече нямаше да допусне някой да я предаде като баща ѝ. Щеше да се погрижи той да си плати прескъпо. И то не само със самотата си. Щеше да я обсипе с пари. Бе го заслужила. Агнес знаеше как да събуди гузната му съвест – мъжете са толкова лесни за манипулиране.

Някой се прокашля и я накара да трепне.

– О, извинете, госпожо. Надявам се да не ви уплаших.

Един елегантен мъж ѝ се усмихна любезно и ѝ подаде ръка, за да се представи.

Агнес бързо го огледа с проницателен поглед и едва след това отвърна на усмивката му и подаде ръката си, облечена в ръкавица. Носеше скъп костюм, шит по поръчка, а ако се съдеше по ръката му, явно никога не се е занимавал с физически труд. Беше на около трийсет, с приятна, даже много приятна външност. Изглежда, пътуването ѝ щеше да се окаже далеч по-интересно, отколкото очакваше.

– Агнес, Агнес Шернквист. И освен това не съм госпожа, а госпожица.

Дан дойде на гости. Бяха се чували няколко пъти по телефона, но отдавна не беше идвал у тях и още не бе виждал Мая. Едрата му фигура изпълни целия коридор, а ръцете му поеха умело бебето.

– Здравееей, мъниче. Каква си хубавица – загука ѝ той и я вдигна едва ли не до тавана.

Ерика едва се сдържа да не издърпа детето си от ръцете му, но Мая изглеждаше доволна. Все пак Дан имаше три момичета и знаеше какво прави.

– А мама как е? – попита той и прегърна силно Ерика.

Някога много отдавна те бяха заедно, но след това си останаха приятели. Преди две години преживяха голяма криза, когато по стечение на няколко нещастни обстоятелства се оказаха забъркани в дело за убийство, но както е известно, времето лекува. След развода му с Пернила се виждаха по-рядко – Дан се впусна във вихъра на ергенския живот, а Ерика се задоми. След като смени доста на брой странни приятелки, сега се радваше на пълна свобода. Ерика отдавна не го бе виждала толкова щастлив. Разводът му се отрази зле и той страдаше, че можеше да вижда децата си веднъж на две седмици, но постепенно свикна и почувства, че животът продължава.

– Не искаш ли да излезем на разходка? – попита Ерика. – Мая е уморена и сигурно бързо ще заспи в количката.

– За малко – промърмори Дан. – Навън е студено, а аз нямах търпение да се посгрея.

– Само докато заспи – настоя Ерика и той отново се обу неохотно.

Ерика удържа на думата си. След десет минути вече се бяха върнали обратно и Мая спеше спокойно под гюрука на количката.

– Имаш ли бебефон? – попита я Дан.

Ерика поклати глава.

– Ще я поглеждам от време на време.

– Защо не ми каза? Щях да проверя дали не сме запазили някой от нашите.

– Нали ми обеща да се отбиваш по-честичко – успокои го Ерика. – Можеш да го донесеш следващия път.

– Да, съжалявам, че толкова дълго не идвах – извини ѝ се той. – Но знам колко е трудно през първите месеци...

– Няма нужда да се извиняваш. Прав си. Едва сега съм в състояние да общувам с хора.

Настаниха се на дивана. Ерика вече бе сервирала масата за кафе и Дан с апетит изгълта няколко от претоплените във фурната кифлички.

– Ммм... Ти ли си ги правила? – не можа да скрие почудата си той.

Ерика го погледна сърдито.

– Дори така да е, защо е тази изненада? Не, свекърва ми ги замеси по време на последното си гостуване.

– Да, и аз така си помислих. Ако бяха твое дело, сигурно щяха да приличат на въглени – подразни я Дан.

Ерика не можа да измисли подобаващ отговор и прих-на. Той наистина беше прав. Не я биваше за кулинарка.

Побъбриха си за последните събития от живота си и Ерика стана.

– Ще отида да видя Мая.

Внимателно отвори външната врата и погледна в количката. Странно, явно се беше завила през глава. Вдигна гюрука и отметна одеялцето. Обзе я панически ужас. Мая я нямаше в количката!

Когато Мартин седна, гърбът му изпука силно и той се протегна, за да разкърши тялото си. По време на местенето се наложи да носят толкова кашони и мебели, че сега се чувстваше като старец. Хрумна му, че може би бе добре да прекара няколко часа във фитнес залата, но вече беше късно. Освен това Пия казваше, че ѝ харесва високата му фигура, и затова той не виждаше смисъл да променя нещо в себе си. И все пак гърбът си го болеше.

Не можеше да не признае, че всичко се получи чудесно. Пия решаваше как да подреди жилището и никоя от предишните му ергенски квартири не можеше да се мери с новия им дом. Искаше му се само да запази малко повече от своите вещи. Критичното око на Пия одобри само стереоуредбата, телевизора и етажерката за книги от „Икеа“. Останалите му мебели бяха безмилостно изпратени на боклука. Най-много съжаляваше за стария кожен диван, който преди стоеше в хола. Не можеше да отрече, че диванът бе виждал и по-добри дни, но спомените... Какви спомени!

Ако се позамисли, може би това бе истинската причина Пия решително да настоява да го сменят с модела „Томелила“ от каталога на „Икеа“. Съгласи се да остави и старата дървена кухненска маса, но веднага купи покривка и я застла цялата.

Е, нищо, това бяха дребни проблеми. Засега съвместният им живот наистина му харесваше. Обичаше да се прибира вечер при Пия, да се намества на дивана и да гледа някоя глупост по телевизора, докато тя е сложила глава в скута му, а след това да си ляга с нея в двойното им легло и да заспиват заедно. Всичко беше толкова чудесно, както си бе мечтал. Сигурно трябваше да съжалява повече за ергенския си живот, изпълнен с купони и веселба, както казваха приятелите му, но онези дни не му липсваха повече от последния тежък махмурлук. А и Пия беше просто чудо.

Мартин едва успя да прогони усмивката на влюбен от лицето си и намери телефонния номер на семейство Флорин. Набра го с надеждата да не попадне на ужасната вещица. Майката на Шарлот бе същинско въплъщение на стереотип на свекърва.

Провървя му. Обади се Шарлот. Изпита истинско съчувствие, когато чу безжизнения ѝ глас.

– Здравейте, обажда ви се Мартин Молин от полицейс-кия участък на Танумсхеде.

– За какво става въпрос? – попита Шарлот притеснено.

Мартин разбираше, че всяко тяхно обаждане буди и надежда, и страх, затова побърза да обясни защо я търси.

– Искаме да ви зададем няколко въпроса. Получихме информация, че някой е заплашвал Сара в деня преди... – Мартин се запъна – нейната гибел.

– Заплашвал? – изненада се Шарлот и той си представи учуденото изражение на лицето ѝ. – Кой го твърди? Сара не е споменавала нищо.

– Приятелката ѝ Фрида.

– Но защо го споделя чак сега?

– Сара я е накарала да обещае да си мълчи. Фрида ни обясни, че е било един вид тайна.

– Но кой е този човек? – Шарлот едва сега събра мис-лите си и зададе главния въпрос.

– Фрида не го познава, но успя да го опише. Бил възрастен, с побеляла коса и черни дрехи. Нарекъл е Сара отрок на дявола. Познавате ли някого, който отговаря на това описание?

– И още как – отвърна Шарлот ядно. – И още как.

През последните дни болката се засили. Имаше чувството, че някакъв хищник е впил нокти в корема му и го гризе безжалостно.

Стиг се обърна внимателно на една страна. Не можеше да си намери удобно положение. Както и да легнеше, все някъде ще го боли. Най-силно обаче го болеше сърцето. Все по-често си мислеше за Сара. Как водеха дълги и сериозни разговори за какво ли не – за училището, за приятелите. Обичаше да слуша умните ѝ разсъждения за живота и за случващото се около нея. Струваше му се, че никой друг не намираше време да я опознае от тази ѝ страна. Намираха я само за непослушна, проблемна и дива. Сара усещаше настроенията им и правеше повече бели. Караше се с всички и чупеше. Никой не знаеше какъв е изходът от порочния кръг на измамените взаимни очаквания.

Когато беше с него, тя ставаше спокойна и той тъгуваше за нея до болка в сърцето. Виждаше в нея толкова много от чертите на Лилиан – силата и решителността ѝ, привидната студенина, зад която се криеха грижовност и любвеобилност.

Лилиан сякаш прочете мислите му и влезе в стаята. Стиг толкова дълбоко бе потънал в спомените за Сара, че дори не чу стъпките ѝ по стълбата.

– Нося ти закуска. Купих няколко пресни франзели – изчурулика тя, а Стиг усети как стомахът му се преобръща при вида на пълния с храна поднос.

– Не съм гладен – опита се плахо да възрази той, знаейки, че няма измъкване.

– Как ще оздравееш, ако не се храниш? – сгълча го Лилиан като истинска медицинска сестра. – Ето, ще ти помогна.

Седна на края на леглото и взе купичката с кисело мляко от подноса. Поднесе лъжицата към устните му. Стиг отвори с нежелание уста и ѝ позволи да го нахрани. От първата глътка започна да му се повдига, но той не я спря. Лилиан му мислеше доброто, а и по принцип беше права. Никога нямаше да оздравее, ако не се храни.

– Как си сега? – попита Лилиан, взе кифлата с кашкавал и масло и я доближи до устата му, за да може да отхапе.

Стиг преглътна и отговори с пресилена усмивка:

– Струва ми се, че съм малко по-добре. Тази нощ спах добре.

– Чудесно – зарадва се Лилиан и погали ръката му. – Със здравето шега не бива, затова искам да ми обещаеш, че веднага ще ми кажеш, ако се почувстваш по-зле. С Ленарт толкова си приличате. И той се заинати като магаре и отказваше да отиде на лекар, докато не стана твърде късно. Понякога си мисля дали нямаше още да е жив, ако бях по-настойчива...

Лилиан се взря тъжно в далечината и застина, както държеше лъжицата във въздуха.

Стиг погали нежно ръката ѝ и продума:

– Няма смисъл да се кориш, Лилиан. Знам, че му даде всичко от себе си, докато беше болен. Ти си толкова щедра. Нямаш вина за смъртта му. А и аз се чувствам по-доб-ре, наистина. Нали знаеш, че не ми се случва за първи път. Трябва ми само малко почивка и скоро отново ще съм на крака. Сигурно е обикновено изтощение – нали днес всички страдат от него. Не се притеснявай – това е най-малкият ти проблем.

– Да, прав си – въздъхна Лилиан. – Какво бреме се стовари на плещите ми.

– Горкичката. Ех, да можеше да стана на крака и да ти бъда опора в мъката. Сара ужасно ми липсва, но не мога да си представя какво ти е на теб. Впрочем как е Шарлот? От няколко дни не е идвала при мен.

– Шарлот? – попита Лилиан, а в очите ѝ пробяга недоволство. То изчезна толкова бързо, че Стиг си помисли дали не му се е привидяло. Все пак Шарлот бе всичко за Лилиан, която постоянно повтаряше, че живее заради нея и семейството ѝ. – Шарлот се чувства по-добре през пос-ледните дни. Мен ако питаш, не трябваше да спира успокоителните. Не мога да разбера защо е толкова важно да се пребориш с болката сам, след като има лекарства за това. Никлас беше готов да ѝ изписва таблетки, а на мен категорично отказа. Представяш ли си каква глупост? Аз страдам не по-малко от Шарлот. Все пак Сара ми беше внуче.

Гласът на Лилиан прозвуча някак студено и сурово, но когато Стиг, раздразнен, се намръщи, тя отново смени тона и се превърна в онази обичлива и грижовна жена, която толкова ценеше, откакто се разболя. Не можеше да очаква, че случилото се нямаше да я промени. Стресът и мъката влияеха и на нея.

– Сега ще те оставя да си починеш. Доволна съм, доб-ре си хапна – похвали го Лилиан, изправяйки се.

Стиг вяло ѝ махна с ръка, за да я спре.

– Разбрахте ли защо полицията прибра Кай? Има ли връзка със смъртта на Сара?

– Не, засега не знаем нищо ново. Сигурно последни ще разберем – изсумтя Лилиан. – Надявам се здравата да го поизпотят.

Тя се обърна и излезе, но Стиг успя да зърне усмивката, която пробяга по устните ѝ.

Ню Йорк, 1946

Животът от другата страна на океана се оказа по-различен от очакваното. Около устата ѝ се появиха тънки бръчици на горчивина и разочарование, но дори и на четирийсет и две, Агнес все още бе красива жена.

През първите няколко години се радваше на добър живот. Парите на баща ѝ осигуряваха желания лукс, а ухажорите я глезеха още повече. Не ѝ липсваше нищо. В елегантния ѝ апартамент в Ню Йорк винаги цареше веселие, а красавците се редяха на опашка. Отрупваха я с предложения за женитба, но тя все ги отхвърляше в очакване на някой по-богат, по-елегантен, по-известен в светските кръгове. Убиваше времето с всевъзможни глезотии и не се лишаваше от нищо. Сякаш искаше да компенсира изгубените години и затова трябваше да взема от живота два пъти повече от другите хора. Имаше нещо трескаво във всичко – в любовта, в забавленията, в това, как пръскаше пари за дрехи, бижута и мебели за апартамента. Но тези години останаха далеч в миналото.

Баща ѝ загуби всичко по време на кризата. Богатството му се стопи в миг заради няколко глупави инвестиции. Когато получи телеграмата, изпадна в такава ярост от детинската му наивност, че я накъса на парчета и я стъпка с крака. Как бе посмял да пропилее цялото ѝ наследство? Да я лиши от финансова сигурност, от всичко, което трябваше да ѝ осигури безоблачен живот.

Изпрати му телеграма, в която надълго и нашироко му обясни какво мисли за него и как е съсипал живота ѝ.

Когато една седмица по-късно получи известие, че баща ѝ се е самоубил с изстрел в слепоочието, просто сви устни, смачка хартийката и я изхвърли в кошчето за боклук. Нито се изненада, нито се разстрои. Според нея той си получи заслуженото.

Последваха няколко трудни години. Несравними с годините, прекарани с Андерш, но все пак ѝ се наложи да се бори за оцеляването си. Сега можеше да разчита единствено на добрата воля на кавалерите си. След като остана без собствени средства, заможните изискани ухажори се смениха с по-обикновени поклонници. Предложенията за брак секнаха. Мъжете вече искаха друго от нея, но докато си плащаха, нямаше да им отказва. Явно тежкото раждане беше повредило нещо в организма ѝ и вече не можеше да забременее – това я правеше още по-ценена. Никой от тях не желаеше да стане зависим от нея заради едно дете, а тя самата по-скоро би скочила от балкона, отколкото да преживее този кошмар отново.

Наложи се да се откаже от хубавия апартамент и да го смени с далеч по-малък, по-мрачен и отдалечен от центъра. Там вече не се организираха приеми, а по-голямата част от имуществото бе заложена или продадена.

Войната още повече влоши нещата. И Агнес за първи път, откакто напусна пристанището на Гьотеборг, изпита носталгия към дома. Носталгията ставаше все по-силна и накрая тя взе решение да се върне в Швеция веднага щом войната свърши. В Ню Йорк не я задържаше нищо, но във Фелбака я очакваше собствен дом. След съдбоносния пожар баща ѝ реши да купи имота, на който беше изградена къщата им, и да построи нова. Може би с надеждата, че Агнес някой ден ще се върне. Къщата беше на нейно име и затова не му я взеха, когато загуби всичко. Беше отдадена под наем вече години наред, а парите отиваха в специална нейна сметка, в случай че се завърне. На няколко пъти се опита да ги изтегли, но винаги ѝ отказваха – баща ѝ изрично беше наредил, че може да ги получи само ако се завърне в родината си. Тогава се ядосваше на несправедливостта му, но сега трябваше да признае, че решението му бе доста разумно. Агнес прецени, че парите ще ѝ стигнат поне за една година, а през това време трябваше да намери някой, който да я издържа.

За да осъществи този план, трябваше да съчини легенда за съдбата си. Затова продаде всичко, което ѝ беше останало, и си купи великолепни дрехи и два изискани куфара. Те си останаха празни, защото нямаше с какво да ги напълни, но това никой нямаше да разбере. Представяше се като успяла дама, вдовица на заможен съпруг с неясен бизнес. „Нещо в сферата на финансите“ – така възнамеряваше да отговаря, ако я попитаха, и разбира се, да свива рамене. Не се и съмняваше, че ще се хванат на въдицата. Сънародниците ѝ бяха толкова наивни и се възхищаваха от всеки, посетил обетованата земя. На никого не би се сторило странно нейното триумфално завръщане. Никой не би заподозрял нещо.

Кеят беше пълнен с народ. Агнес разбутваше хората наоколо, за да си проправи път с куфарите в ръка. Парите не ѝ стигнаха за каюта нито в първа, нито във втора класа, затова трябваше да обитава сред сивата маса в трета класа, където без съмнение, щеше да изглежда като странна птица. С други думи, никой от пътниците нямаше да повярва, че е изискана дама, но слезеше ли в Гьотеборг, вече нямаше да има значение как е пътувала.

Усети как нещо топло докосна ръката ѝ. Сведе поглед и видя малко момиченце в бяла рокличка с волани, което я гледаше с насълзени очи. Тълпата около тях се сгъстяваше все повече. Хората се движеха напред-назад и никой не забелязваше бедното изгубено дете.

– Къде е майка ти? – попита Агнес на английски.

Детето се разрида още по-силно, а тя съобрази, че момиченцето бе твърде малко, за да може да говори. Явно току-що беше проходило и всеки момент можеше да падне в краката на сновящата наоколо тълпа.

Агнес хвана детето за ръка и се огледа, но никъде не се виждаха родителите му. Накъдето и да погледнеше, виждаше само хора в грубо работническо облекло, а момичето явно принадлежеше към друг слой на обществото. Агнес вече се канеше да извика някого на помощ, когато ѝ хрумна нова мисъл. Дръзка, нечувано дръзка, но гениална. Дали историята за богатия ѝ съпруг, който я оставил вдовица, нямаше да прозвучи още по-достоверно, ако доведе със себе си и дете? Все още добре помнеше колко луди бяха момчетата, но момиченцето е нещо съвсем различно. Толкова е сладка. Ще я облича в хубави роклички, а русите ѝ къдрици бяха създадени за розови панделки. Същинско малко съкровище. Тази мисъл все повече я завладяваше и Агнес за секунда взе решение. Хвана двата куфара в една ръка, грабна детето в другата и тръгна решително към кораба. Никой не ѝ обърна внимание, докато се качваше, а тя потисна желанието си да се огледа. Трябваше да се държи самоуверено, сякаш детето е нейно. Момиченцето дори бе спряло да плаче и послушно я последва, без да се съпротивлява. Агнес прие това като знак, че постъпва правилно. Родителите ѝ едва ли са се държали добре с нея, щом толкова сговорчиво тръгна с чужд човек. Ще мине време и Агнес ще ѝ даде всичко, за каквото може да мечтае. Не се съмняваше, че ще бъде прекрасна майка. Момчетата бяха толкова неуправляеми, но момичето е друго нещо. С нея всичко ще е различно.

Никлас дотича веднага щом Шарлот му позвъни. Тя не искаше да обяснява по телефона защо го вика и той се втурна вкъщи запъхтян. Слизащата по стълбата с поднос в ръка Лилиан го изгледа учудено.

– Защо си вкъщи?

– Шарлот ми се обади. Знаеш ли за какво става дума?

– Не, тя никога нищо не споделя с мен – сопна се Лилиан, но веднага се опита да замаже положението. – На плота в кухнята има плик с пресни кифлички. Току-що ги донесох.

Никлас, без да я изслуша, изтича надолу. Нямаше да се учуди, ако тъща му застане с прилепнало до вратата ухо и да подслушва разговора им.

– Шарлот?

– Тук съм, сменям памперса на Албин.

Никлас влезе в банята и я намери застанала с гръб към него до масата за преповиване. По позата ѝ личеше, че тя е ядосана.

– Е, какво се е случило? Нима е толкова важно? Аз, между другото, имам приемен час – каза той, като помнеше, че нападението е най-добрата защита.

– Обади се Мартин Молин.

Той се помъчи да си спомни името.

– От участъка в Танумсхеде – поясни Шарлот.

Никлас си спомни младия луничав полицай.

– И какво му е притрябвало? – попита Никлас разтревожено.

– Разбрали са, че някой е заплашвал Сара. В деня, преди да бъде убита.

Гласът ѝ бе леденостуден, а Никлас я изчака да продължи.

– Иии?

– Става дума за възрастен мъж с побеляла коса и черни дрехи. Нарекъл я е „ дяволско отроче“. Да ти звучи поз-нато?

– По дяволите – изруга Никлас и изтича нагоре по стълбата.

Когато отвори вратата към първия етаж, без малко не събори Лилиан. Оказа се прав. Вещицата ги бе подслушвала. Но сега нямаше време да се разправя с нея. Нахлузи обувките на краката си, без дори да ги завърже, грабна якето си и изтича към колата.

Профуча с бясна скорост през градчето и след десет минути заби спирачки пред вратата на родителите си. Къщата се намираше на върха на хълма, над игрището за миниголф. Беше си все същата както през детските му години. Никлас отвори рязко вратата на колата и дори не си направи труда да я затвори. Хукна към входа. Спря се за секунда, пое си дълбоко дъх и почука. Надяваше се баща му да е вкъщи. Макар да не вярваше в християнските традиции, не смяташе за прилично да вдига скандал в черквата.

– Кой е? – откъм вътрешността на къщата се чу добре познатият твърд глас.

Никлас хвана дръжката. Беше отключено, както обикновено. Без да се колебае, влезе вътре и извика:

– Къде си, проклет стар глупако?

– Какво, за бога, се е случило?

Майка му излезе в коридора от кухнята с кърпа и чиния в ръка.

От дневната се появи строгата фигура на баща му.

– Попитай него.

Никлас посочи с трепереща ръка към баща си, когото не бе виждал отблизо от седемнайсетата си година.

– Нямам представа за какво говори – баща му дори не погледна сина си. – Каква наглост да идва тук и да ми крещи! Стига сцени, да се маха оттук.

– Много добре знаеш за какво говоря, проклетнико! – Никлас видя със задоволство как баща му изтръпна от тази обида. – Само истински страхливец би се нахвърлил върху малко дете! Ако си я пипнал с пръст, ще се погрижа никога повече да не се изправиш на крака, дяволско изчадие такова...

Майка му изгледа ужасено ту единия, ту другия, преди да надигне глас. Това се случваше толкова рядко, че Никлас веднага млъкна и даже баща му затвори уста, без да е казал нещо.

– Може ли някой да ми обясни какво става? Никлас, не може да се втурваш така вкъщи и да ни крещиш. Ако става дума за Сара, и аз имам право да знам.

Никлас си пое дълбоко дъх и изсъска през зъби:

– Полицаите са разбрали, че оня там – дори не искаше да погледне към баща си – е крещял на Сара и я е заплашвал. В деня, преди да умре. – Отново го обзе силна ярост и се разкрещя: – Какво, по дяволите, ти има? Как може да си позволиш да изплашиш до смърт едно седемгодишно дете и да го наричаш „дяволско изчадие“?! Не разбираш ли, че тя беше само на седем години. На седем! Да не мислиш, че ще повярвам, че това е случайно съвпадение?! Да се нахвърлиш върху нея ден преди да бъде убита! А?

Никлас пристъпи към баща си и той направи крачка назад.

Аста гледаше втрещено мъжа си.

– Вярно ли е? Истината ли казва синът ни?

– Нямам намерение да отговарям на подобни въпроси. Само Господ може да ме държи отговорен за постъпките ми – изрече Арне тържествено и обърна гръб на сина си и на жена си.

– Дори не се и опитвай да се измъкнеш. Сега ще отговаряш пред мен.

Никлас погледна учудено майка си, която последва Арне в дневната със свити в юмруци ръце. Дори Арне остана учуден, че жена му си позволява да му възрази. Отваряше и затваряше уста, без да произнесе нито звук.

– Отговори ми, ако обичаш – продължи Аста и тръгна към Арне, който отстъпваше назад. – Виждал ли си се със Сара?

– Да – сопна ѝ се Арне, правейки последен опит да запази авторитета си, който притежаваше от четирийсет години като някаква даденост.

– И какво ѝ каза?

Фигурата на Аста се извиси заплашително над главите им.

Никлас се стресна, а в очите на баща му се мерна страх.

– Е, бях принуден да проверя дали е пò стока от баща си. Дали е наследила повече черти от моя род.

– От твоя род – изсъска Аста. – Че какво има за наследяване. Сред роднините ти има само псевдоправедници и високомерни надути лелки. Хора за чудо и приказ! Е, и до какъв извод стигна?

Арне ѝ отвърна обидено:

– Мълчи, жено! Аз съм от праведно семейство. От пръв поглед личеше, че момичето не е читаво. Надуто, нагло и вресливо – неподобаващо поведение за малка госпожица. Опитах се да ѝ разкажа за Господ, а тя ми се изплези. Затова ѝ казах някои истини. Смятам, че имам пълното право да го сторя. Явно никой не се е постарал да я възпита, затова трябваше да ѝ се обяснят някои неща.

– И затова я изплаши до смърт? – възкликна Никлас и сви юмруци.

– Видях как дяволът в нея се смали пред очите ми от страх – гордо заяви Арне.

– Ах, ти, стар проклетнико...

Никлас пристъпи към него, но в тоя миг някой почука силно на вратата.

Времето сякаш спря за секунда и напрежението спадна. Никлас разбираше, че бе на косъм да извърши най-големия грях. Започнеше ли да удря баща си, нямаше да спре.

Обърна се и излезе от стаята, без да погледне нито майка си, нито баща си. Отвори външната врата. Мъжът, изглежда, се изненада да го види тук.

– Ъъъ, здравейте. Аз съм Мартин Молин. Виждали сме се и преди. Аз съм от полицията. Искам да поговоря с баща ви.

Никлас отстъпи настрани мълчаливо и тръгна към колата. Усети как полицаят го проследи с поглед.

– Къде е Мартин? – попита Патрик.

– Отиде във Фелбака – отговори Аника. – Шарлот веднага идентифицира лошия чичко. Става дума за дядото на Сара, Арне Антонсон. Явно човекът не е съвсем с всичкия си. А и двамата със сина му не си говорят от доста години.

– Дано Мартин се сети да провери алибито му и за сутринта на убийството, и за новия инцидент с малкото момченце.

– Преди да излезе, провери точния час на инцидента от вчера. Между един и един и половина, нали?

– Да. Добре, че поне на някого мога да разчитам.

Аника присви очи.

– Мелберг още ли не е говорил с Ернст? Доста се изненадах, като го видях тази сутрин. Мислех, че поне временно ще го отстранят, ако не друго.

– Да, знам. И аз си помислих така, като го изпрати вчера вкъщи. И мен ме учуди, че се появи днес, все едно нищо не се е случило. Трябва да поговоря с Мелберг. Този път няма да му позволя да си затвори очите. Иначе аз ще напусна!

Патрик се намръщи.

– Недей да говориш така – ужаси се Аника. – Поприказвай си с Мелберг. Той сигурно вече е решил как да постъпи с Ернст.

– И сама не си вярваш.

Аника сведе поглед. Беше прав. Наистина сама не си вярваше. Тя смени темата на разговора.

– Кога ще разпитвате Кай отново?

– Мислех да е сега, но ми се искаше и Мартин да присъства...

– Току-що тръгна, така че сигурно ще се забави. Опита се да ти се обади, но явно си говорил по телефона.

– Да, проверявах алибито на Никлас за вчерашния ден, което, между другото, се оказа желязно. Работил е с пациенти без почивка от дванайсет до три. Проверих не само официалния му график, но и разговарях с всичките пациенти.

– Какво означава това?

– Де да знаех. – Патрик се почеса по носа. – Това не променя факта, че няма алиби за сутринта на убийството, пък и да не забравяме, че се опита да ни излъже. Но явно няма вина за случилото се вчера. Йоста трябваше да се свърже с другите от семейството и да ги разпита какво са правили по това време.

– Предполагам, че ще попиташ и Кай.

Патрик кимна.

– Как иначе. Както и жена му. И сина му. Мислех да говоря с тях след разпита на Кай.

– И все пак извършителят може да се окаже някой друг, когото дори и не подозираме – предположи Аника.

– И това е най-големият проблем. Докато ние тук се въртим и се мъчим, убиецът сигурно си седи вкъщи и ни се надсмива. Но след вчерашния ден съм напълно сигурен, че той или тя са някъде наблизо и сигурно става дума за някой местен.

– А може и вече да сме го хванали – кимна Аника към килията.

Патрик се усмихна.

– Така е. Сега обаче трябва да говоря с един мъж за едно яке...

– Успех – извика Аника след него.

– Дан! Дан! – разкрещя се Ерика. Усети паниката в гласа си и се уплаши още повече. Разрови трескаво дрехите в количката, сякаш дъщеря ѝ можеше да се е скрила в някой ъгъл. Но количката беше празна.

– Какво има? – Дан дотича и се огледа притеснено. – Какво се е случило? Защо викаш?

Ерика се опита да му отговори, но езикът ѝ се бе схванал и не можа да произнесе нито звук. Само му посочи с трепереща ръка към количката. Дан не повярва на очите си, като видя празния кош. С ужас осъзна какво се бе случило.

– Къде е Мая? Няма ли я? Къде е?...

Без да завърши изречението, объркан, Дан се заоглежда наоколо. Ерика, треперейки, се вкопчи в ръката му. Едва сега доби дар слово и думите ѝ потекоха като неудържим поток.

– Трябва да я намерим! Къде е дъщеря ми? Къде е Мая? Къде е тя?

– Тихо, успокой се, ще я намерим. Не се притеснявай, всичко ще се нареди.

Той се опита да потисне собствената си паника, за да успокои Ерика. Сложи ръце на раменете ѝ и я погледна в очите.

– Трябва да се опитаме да запазим спокойствие. Върви да се обадиш в полицията. Хайде, всичко ще се оправи.

Ерика усети как гръдният ѝ кош потръпваше нервно при всяко вдишване, но въпреки това стори каквото ѝ каза. Дан остави външната врата отворена и студеният вятър нахлу в къщата. Но това нямаше значение. Тя не усещаше нищо друго освен обхваналия я ужас, от който беше като вцепенена, а мозъкът ѝ отказваше да работи. Не можеше да си спомни къде е оставила телефона и се защура из стаята. Издърпа всички възглавници на земята и хвърляше на пода каквото ѝ попаднеше пред очите. Накрая забеляза слушалката на масата, хвърли се да я вземе и със сковани пръсти се опита да набере номера на участъка. В това време чу гласа на Дан откъм двора:

– Ерика, Ерика, намерих я!

Ерика захвърли слушалката и се втурна навън. Изтича по чорапи надолу по стълбата и продължи по алеята за паркиране. Студът и влагата се просмукаха през дрехите ѝ, но тя не го забелязваше. Виждаше само Дан да тича към нея откъм задната част на двора, носейки нещо в ръце. Чу се силен детски плач и усети как облекчението се разля като огромна вълна в душата ѝ. Мая плачеше, значи, беше жива.

Ерика пробяга последните метри, които я деляха от Дан, и грабна детето от ръцете му. Хлипайки, силно притисна дъщеря си до себе си, застана на колене, сложи Мая на земята и свали червения ѝ гащеризон, за да я огледа добре. Детето изглеждаше невредимо и се разпищя с цяло гърло, махайки с ръчички и крачета. Ерика я вдигна, без да се изправя, и отново силно я прегърна. Сълзите ѝ на облекчение се сляха с изливащия се от небето дъжд.

– Хайде, нека да влезем вътре. Съвсем ще се намокриш.

Дан внимателно ѝ помогна да се изправи.

Ерика го последва, здраво прегърнала детето си. Никога не бе изпитвала подобно облекчение – усещаше го с всяка фибра на тялото си. Сякаш някой бе откъснал част от нея и след това отново я бе върнал. Тя продължаваше сподавено да хлипа и Дан я галеше нежно по рамото, за да я успокои.

– Къде я откри?

– Беше на земята пред входа.

Двамата едва сега разбраха, че някой е преместил Мая до там. Беше я вдигнал от количката, промъкнал се пок-рай къщата и я е занесъл от другата страна. Ужасът при мисълта как е станало всичко това предизвика у Ерика нови ридания.

– Тихо... Всичко свърши – утешаваше я Дан. – Важното е, че я открихме невредима. Но трябва веднага да се обадим в полицията. Или вече си го сторила?

Ерика поклати глава.

– Трябва да позвъним на Патрик. Моля те, обади се ти, не искам никога вече да я изпускам от прегръдката си.

Ерика притисна Мая още по-силно до себе си и изведнъж забеляза нещо, което беше пропуснала. Огледа по-внимателно гащеризончето на детето.

– Какво е това? Каква е тази чернилка?

Дан погледна изцапаната дрешка и попита за номера на Патрик. Ерика с треперещ глас издиктува цифрите. Коремът ѝ се сви на тежка топка.

Дните ѝ се сливаха. Усещаше парализиращо чувство на безпомощност. Не можеше да скрие нищо от него – нито дума, нито постъпка. Следеше всяка нейна крачка.

Агресията му все повече нарастваше. Вече дори не криеше насладата си от причинените ѝ болка и унижение. Удовлетворяваше всяко свое желание по всяко време, а горко ѝ, ако му се възпротивеше. Вече дори не се опитваше. Без съмнение, той не беше с всичкия си. Нямаше никакви задръжки, а в очите му се спотайваше злоба, която събуждаше инстинкта ѝ за оцеляване – затова му се подчиняваше напълно. Само и само да я остави жива.

За себе си вече не се надяваше на нищо добро. Най-много я болеше за децата. Бяха ги спрели от детската градина и сега водеха същия затворен живот като нея. Гледаха я с безизразни очи и я следваха по петите и за нея това беше безмълвен укор. Ана признаваше напълно вината си. Трябваше да ги защити. Трябваше да прогони Лукас от живота им, нали такъв беше планът ѝ от самото начало. Но после се уплаши, прояви моментна слабост и отново попадна в клопката му. Остави го да я убеди, че така е най-добре за децата, че така ще им осигури безопасност. Всъщност не ѝ стигна кураж. Стана жертва на навика си да избира най-лесния път. Сега обаче се оказа, че е поела в грешна посока. Пътят излезе тежък и трънлив. Най-лошото бе, че поведе и децата си по него.

Понякога си представяше как го убива. Така или иначе, смъртта му бе неизбежна, но тя можеше да я изпревари. Гледаше го нощем как спи до нея, гледаше го часове наред, докато лежеше будна, без да може да потъне в дебрите на съня. С наслада си представяше как острието на кухненския нож се забива в плътта му и прекъсва тънката нишка, на която се крепи животът. Друг път буквално усещаше въжето в ръцете си, което увива и затяга около врата му.

Но всичко си оставаше с мечтите. Нещо, може би вродената ѝ страхливост, я караше спокойно да лежи в леглото, когато мрачните мисли се блъскаха в съзнанието ѝ.

Понякога нощем си представяше детето на Ерика – момиченцето, което още не бе видяла. Завиждаше ѝ. Това дете щеше да получава същата топлина и грижи, които Ерика ѝ даряваше, докато растяха заедно по-скоро като майка и дъщеря, отколкото като сестри. Но тогава не го оценяваше. Чувстваше се притисната в ъгъла и подчинена. Горчивината от липсата на майчинска любов превърна сърцето ѝ в корав камък и тя не можеше да оцени грижите на сестра си. Надяваше се, че Мая ще се окаже по-възприемчива към океана от любов, който можеше да ѝ даде Ерика. И не само заради сестра си. Въпреки разликата в годините и разстоянието, което ги разделяше, Ана познаваше отлично сестра си и разбираше, че Ерика изпитва нужда от ответна любов. Най-странното е, че Ана винаги я бе смятала за по-силна, и това разсейваше горчивината ѝ. Сега, когато самата тя бе по-слаба от всякога, проумяваше истинската същност на сестра си. Ерика се страхуваше, че хората може да си мислят като майка им, която очевидно смяташе дъщерите си за недостойни за любов. Би искала сега да прегърне Ерика и да ѝ благодари за годините безкористни грижи, за безпокойството, за напътствията, за загрижените погледи, с които посрещаше грешките на Ана. Да ѝ благодари за всичко, което преди я задушваше и ѝ тежеше като окови. Каква ирония на съдбата! Преди всъщност дори не знаеше какво е истинското насилие и оковите. Разбра го едва сега.

Чу как ключът се завърта в ключалката и трепна. Децата замряха на място, както си играеха тихо на пода.

Ана се изправи и отиде да го посрещне.

Арнолд го гледаше загрижено през тъмните си слънчеви очила. Шварценегер. Терминаторът. Ех, да можеше да е като него. Готин. Печен. Машина без чувства.

Себастиан се взираше в плаката на стената над леглото си. Гласът на Рюне все още ехтеше в съзнанието му, фалшивият му притеснен глас. Престорената му загриженост. Всъщност се притесняваше единствено какво ще кажат хората. Опита се да си спомни точните му думи:

– Научих, че Кай е обвинен в ужасни престъпления. Трудно ми е да повярвам, че е истина, но въпреки това съм длъжен да те попитам дали се е случвало да се държи непристойно с теб или с други момчета? Например гледал ли ви е, докато се къпете, или нещо подобно?

Себастиан се изсмя вътрешно на наивността му. Дали ни е гледал, докато се къпем... Та това бе нищо в сравнение с всичко останало, което тровеше живота му. Което сега ще се узнае. Вече знаеше как става това – правят снимки, пазят ги и ги разменят помежду си. Колкото и добре да ги криеха, сега щяха да излязат наяве.

Няма да мине и ден, и за това ще научи цялото училище. Момичетата ще го гледат, сочат с пръст и ще му се присмиват, а момчетата ще ръсят шеги за гейове по негов адрес и ще му махат женствено с ръка всеки път щом мине покрай тях. Никой нямаше да го съжали. Никой нямаше да види зейналата в гърдите му рана.

Себастиан се обърна наляво и се загледа в плаката с Клинт в ролята на Мръсния Хари. Ех, да имаше такъв пистолет. Или още по-добре – автомат. Щеше да последва примера на момчетата в САЩ. Да се втурне в училището в дълго черно палто и да премаже всеки, изпречил се на пътя му. Най-вече готините. Те бяха най-ужасни. Но Себастиан знаеше, че това са случайно мярнали се мисли. Знаеше, че е неспособен да нарани някого. Всъщност какво му бяха виновни те. Вината си бе изцяло негова и затова можеше да нарани само себе си. Можеше да ги спре. Каза ли им изобщо някога „не“? Надяваше се Кай да види мъката му, да съзре болката в очите му и сам да спре.

Всичко бе толкова сложно. Донякъде още беше привързан към Кай. В началото той беше мил с него и дори го даряваше с бащинска обич, която така и не получи от Рюне. С Кай можеше да си говори за всичко. За даскалото, за момичетата, за майка му и за Рюне. Кай го прегръщаше и го изслушваше. Едва по-късно нещата излязоха от релси.

В къщата цареше тишина. Рюне отиде на работа, доволен от получения отговор. Обвиненията срещу Кай са фалшиви, както си и мислеше. Дори очакваше да го види скоро и да го чуе как се оплаква от неоснователните обвинения на полицаите.

Себастиан стана от леглото и излезе от стаята си. Спря се за миг на прага и се обърна назад. Изгледа ги един по един и им кимна като за поздрав. Клинт, Силвестър, Арнолд, Жан-Клод и Долф. Те олицетворяваха всичко онова, което той не беше.

За кратък миг му се стори, че отвърнаха на поздрава му.

Адреналинът все още пулсираше в тялото му след срещата с баща му. Никлас бе в такова бойно настроение, че реши да продължи към следващия човек, с когото имаше неуредени сметки.

Спусна се надолу по хълма Галербакен и рязко заби спирачки, когато видя Жанет в магазина да се подготвя за честването на деня на Вси светии. Никлас паркира колата и влезе вътре. За първи път, откакто я познаваше, не усети онова трепетно чувство, което изпитваше при вида ѝ. Изпита горчивина и яд от отвращение и към себе си, и към нея.

– Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Жанет се обърна и го изгледа студено, а Никлас така блъсна вратата след себе си, че табелката с надпис „Отворено“ се разтресе.

– Не разбирам за какво говориш.

Жанет му обърна гръб и продължи да изпразва кашона с най-различни предмети за украса, на които да сложи етикет с цена и да ги подреди по полиците.

– Напротив. Отлично разбираш за какво говоря. Била си в участъка и си им наговорила куп глупости, че съм те принудил да излъжеш за алибито ми. Как можа да паднеш толкова ниско? Отмъщение ли търсиш, или просто ти доставя удоволствие да създаваш проблеми на хората? И за какво, по дяволите, го правиш? Загубих дъщеря си преди седмица, а ти не можеш да проумееш, че не искам повече да мамя жена си.

– Толкова много ми обещаваше. – В очите на Жанет проблеснаха искри. – Обеща ми, че ще сме заедно, че ще се разведеш с Шарлот и ще създадем семейство. Обеща ми куп неща, Никлас.

– Така е и защо, по дяволите, го сторих според теб? Защото искаше да го чуеш. Защото с готовност си отваряше краката, когато ти говорех за годежен пръстен и съвместното ни бъдеще. Защото от време на време ми се искаше да се развличам с теб в леглото. Едва ли може да си толкова глупава, че да ми вярваш. Познаваш отлично правилата на играта. Все пак не съм първият женен мъж, минал през леглото ти – добави Никлас грубо, макар да виждаше как след всяка следваща дума тя се свива като от удар.

Вече не даваше пет пари за нея. Прекрачи границата и нямаше смисъл да се опитва да замаже положението или да щади чувствата ѝ. Можеше да ѝ каже само горчивата, болезнена истина, а тя не заслужаваше друго след долната си постъпка.

– Проклета свиня – извика Жанет и посегна към един от разопакованите предмети.

Една порцеланова фигурка прелетя край главата му, но вместо да го уцели, се заби във витрината. Стъклото се пръсна с оглушителен трясък и на пода се посипаха хиляди парчета. Настъпи тишина, също толкова оглушителна като предхождащия я гръм, а стените отвърнаха на екота. Двамата се гледаха втренчено с искряща в очите ярост. Накрая Никлас се обърна и спокойно излезе от магазина. Единственият звук, който раздра тишината, бе проскърцването на стъпките му по счупеното стъкло.

Арне гледаше безпомощно как тя събира нещата си. Добре, че Аста бе твърдо решена да довърши започнатото, иначе погледът му със сигурност щеше да я изненада и разколебае. Мъжът ѝ никога преди не бе проявявал безпомощност. Яростта ѝ даде сили да продължи да сгъва дрехите си и да ги подрежда в големия куфар. Все още не знаеше нито как ще го изнесе от къщи, нито къде ще отиде. Не че имаше някакво значение. Не желаеше да остане нито секунда повече в дома му. Най-накрая прозря истината. Чувството ѝ, че нещо не е наред, че Арне не може да е прав за всичко, надделя. Той не беше нито всемогъщ, нито съвършен, а просто един слаб, жалък човечец, който изпитваше удоволствие да мачка хората. А и вярата му в Бог едва ли бе особено дълбока. Аста едва сега осъзна, че винаги извърташе Божието слово в подкрепа на собственото си мнение. Ако Господ наистина бе такъв, какъвто го представяше Арне, то с вярата ѝ в него бе свършено.

– Ама, Аста, не разбираш ли? Защо правиш така?

Гласът му бе писклив като на малко момче и тя дори не си направи труда да му отговори. Арне стоеше на прага и кършеше ръце, докато гледаше как тя вади дрехите си една по една от гардероба и чекмеджетата. Нямаше намерение да се връща, затова бе най-добре да си вземе всичко наведнъж.

– Къде ще отидеш, а? Та ти си нямаш никого?

Арне вече я умоляваше, подобно поведение бе толкова неприсъщо за него, че Аста трепна. Опитваше се да не мис-ли за всичките пропилени години, но за щастие, бе доста прагматична по природа. Стореното бе сторено. Важното беше сега да заживее истински.

Арне разбра, че ситуацията му се изплъзва от контрол, и реши да изпробва добре изпитания метод, като ѝ повиши глас.

– Аста, стига вече глупости! Веднага си разопаковай багажа!

Жената вдигна глава за миг и в погледа ѝ се отразиха четирийсетте години домашен гнет. Събра в него целия си гняв и омраза и го прониза с тях. За свое удовлетворение го видя как се смали пред очите ѝ и заговори с плах, жалостив глас. Глас на човек, осъзнал, че завинаги е загубил предишната си власт.

– Не исках... Не трябваше да говоря така на момичето, обаче едва сега го разбрах. Но тя беше толкова нагла, че чух гласа на Господ, който ми нареди да се намеся, и...

Аста го прекъсна грубо:

– Арне Антонсон! Господ никога не ти е говорил и няма да ти проговори. Твърде си глупав, за да чуеш словата му. А що се отнася до вечното ти мрънкане, че баща ти бил пропил парите за семинарията и затова не си станал свещеник, трябва да знаеш, че проблемът далеч не се крие в парите. Майка ти държеше изкъсо баща ти и не му даваше да пропие повече от позволеното. Преди да умре, сподели с мен, че не е искала да хвърли спестяванията им на вятъра, като те прати в семинарията. Може и да беше лоша жена, но не си затваряше очите за истината и разбираше, че не ставаш за свещеник.

Арне съвсем се задъха, а лицето му пребледня като платно. За миг си помисли, че той ще получи инфаркт, и усети как душата ѝ поомекна. Но съпругът ѝ се обърна и излезе от къщата. Аста бавно си отдъхна. Победата не ѝ достави удоволствие, но какво да се прави, щом той не ѝ остави изход.