Карибска мистерия

Глава деветаМис Прескът и някои други

— Историята, която аз чух… — каза мис Прескът, сниши глас и се огледа боязливо наоколо.

Мис Марпъл приближи стола си още повече. Беше минало доста време, преди да успее да попадне на мис Прескът насаме, за да могат да си побъбрят както трябва. Това се дължеше на факта, че пасторът беше много привързан към сестра си и почти непрекъснато беше с нея, а без никакво съмнение мис Марпъл и мис Прескът нямаше да могат така лесно да се отпуснат и да си поклюкарстват хубавичко в негово присъствие.

— Изглежда — каза мис Прескът, — макар че не искам да разпространявам скандални истории и всъщност не знам нищо определено…

— О, напълно разбирам — каза мис Марпъл.

— Изглежда е имало някакъв скандал все пак, когато първата му жена е била още жива. Очевидно тази жена, сегашната… Лъки… Какво име само!… Струва ми се, че е била братовчедка на първата му жена… Та, тя дошла тук при тях, за да работи с него върху пеперудите или нещо такова. И хората се разприказвали, защото двамата се разбирали твърде добре… Ако се досещате какво искам да кажа.

— Хората забелязват много неща, нали? — каза мис Марпъл.

— И тогава, естествено… Когато жена му умряла доста неочаквано…

— Тук, на този остров ли е умряла?

— Не, не. Мисля, че са били на Мартиника или на Тобаго по онова време.

— Аха.

— Но научих от други хора, които също са били там… срещнах ги тук по-късно… че лекарят не е бил особено удовлетворен.

— Нима? — възкликна мис Марпъл заинтригувано.

— Е, това са само клюки, разбира се, но… Та, мистър Дайсън се оженил повторно твърде бързо след това.

Мис Прескът понижи глас и добави:

— Само месец, струва ми се.

— Само месец! — повтори мис Марпъл. Двете жени се спогледаха.

— Изглежда безсърдечно от негова страна — каза мис Прескът.

— Да — съгласи се мис Марпъл. — Наистина е безсърдечно.

След това добави деликатно:

— Дали не е ставало дума за някакви пари?

— Не зная със сигурност. Понякога той се шегува, може да сте го чули… Казва, че жена му била талисман за щастие…

— Да, чувала съм го — потвърди мис Марпъл.

— Някои хора смятат, че казва така, защото е имал късмет да се ожени за богата жена. Макар че, разбира се — продължи мис Прескът с тон на съвършено справедлив човек, — тя е и много хубава, ако ви допада този тип. А аз лично смятам, че първата му жена е имала пари.

— Семейство Хилингдън заможно ли е?

— Да, така ми се струва. Не са баснословно богати, но са заможни. Имат две момчета. Учат в частно училище на много приятно място в Англия. Самите те през зимата пътуват много.

В този момент се появи пасторът, за да предложи кратка разходка и мис Прескът стана, за да го придружи. Мис Марпъл остана на мястото си.

Няколко минути след това покрай нея мина Грегъри Дайсън, който беше тръгнал към хотела. Той й махна весело и извика:

— Давам петак, за да науча какво мислите.

Мис Марпъл му се усмихна мило и се зачуди как ли би реагирал, ако му беше отговорила:

— Мисля си дали сте убиец.

Наистина беше много вероятно да е той. Всичко съвпадаше — историята със смъртта на първата му жена… защото майор Палгрейв й беше разказал за човек, убил жена си… беше го сравнил с нашумелия случай „Смит“, с удавените във ваната съпруги…

Да, фактите съвпадаха… Единственото възражение можеше да бъде, че съвпадат прекалено добре. Но мис Марпъл веднага се упрекна за тази мисъл — че как можеше да иска всички убийства да се извършват по някакъв шаблон?

Един глас я накара едва ли не да подскочи — беше силен и дрезгав:

— Виждали ли сте някъде Грег, мис…

„Лъки — помисли си мис Марпъл — изглежда не е в най-доброто си настроение.“

— Току-що мина оттук. Тръгна към хотела.

— Така си и знаех! — възкликна Лъки с раздразнение и продължи бързо нататък.

„На четиридесет години и нито ден по-малко — помисли си мис Марпъл. — Как й личат днес!“

Стана й тъжно. Тъжно за милионите като Лъки на този свят… Толкова уязвими за времето…

Зад себе си чу звук и се обърна.

Мистър Рафиъл, подкрепян от Джаксън, излизаше от бунгалото си.

Джаксън настани работодателя си в инвалидния стол и се засуети около него. Мистър Рафиъл му махна нетърпеливо да си върви и той се отправи към хотела.

Мис Марпъл реши да не губи време — мистър Рафиъл никога не оставаше сам за дълго и вероятно Естер Уолтърс щеше да дойде при него всеки момент. Трябваше да поговори с него насаме и сега имаше възможност да го направи. Трябваше да каже това, което искаше, много бързо. И дума не можеше да става за увертюри и заобикалки. Мистър Рафиъл не беше от тези, които могат дълго да изтърпят приказките на една възрастна жена, и сигурно веднага щеше да се прибере в бунгалото си, твърдо убеден, че го е постигнало някакво наказание. Мис Марпъл реши да говори направо.

Тя отиде при мистър Рафиъл, взе стол и седна до него.

— Искам да ви попитам нещо мистър Рафиъл — каза тя.

— Добре, добре! — отговори той. — Да чуем. Какво искате? Предполагам, някакво дарение? За някои мисионери в Африка или за ремонт на църква, може би.

— Да — отговори мис Марпъл. — Занимавам се и с неща от този род и с радост бих приела помощта ви, но не за това исках да говорим. Искам да ви попитам, дали някога майор Палгрейв ви е разказвал за едно убийство.

— Охо! — възкликна мистър Рафиъл. — Значи и на вас ви е разказвал, така ли? И предполагам, че сте се хванали на приказките му?

— Не зная какво да мисля — отговори мис Марпъл. — А какво точно ви каза?

— Дрънкаше за някакво прекрасно създание — отговори мистър Рафиъл — за някаква съвременна Лукреция Борджия. Красива, млада, русокоса, всичко…

— О! — възкликна мис Марпъл леко разочарована.

— А кого е убила?

— Съпруга си, разбира се! — отговори мистър Рафиъл. — Кого другиго?

— С отрова?

— Не. Струва ми се, че го упоила с хапчета за сън и след това сложила главата му върху газовата печка. Изобретателна жена. После казала, че се е самоубил и се отървала леко. Понижена вменяемост или нещо такова. Така му казват в наши дни, ако си някоя хубава жена или нещастен хулиган, когото майка му е глезила повече отколкото трябва, когато е бил малък. Дрън-дрън!

— О! — възкликна мис Марпъл.

Тя остана на стола си и беше доста изненадана. Очевидно майор Палгрейв е обичал да разказва не само за тигрите и слоновете, които е застрелял, но и за убийците, на които е попадал. Може би е имал цял репертоар от подобни истории. Като се замисли човек… Стресна я гласът на мистър Рафиъл, който неочаквано изрева: „Джаксън!“, но не получи никакъв отговор.

— Мога да го намеря и да му кажа да дойде — предложи мис Марпъл и стана.

— Няма да го намерите. Предполагам, че пак се увърта около някоя, такъв е той. Не струва. Лош характер. Но ми върши работа.

— Ще отида да го потърся — каза мис Марпъл.

Откри Джаксън седнал на чашка с Тим Кендъл в далечния край на терасата на хотела.

— Мистър Рафиъл ви търсеше — каза му тя.

Джаксън направи изразителна гримаса. Пресуши чашата си и стана.

— Ето ти пак — каза той. — Няма и миг спокойствие за порочните… Два телефонни разговора и поръчване на специалната диета… Помислих си, че ще получа алиби поне за четвърт час… Но, не би! Благодаря ви, мис Марпъл. Благодаря за питието, мистър Кендъл.

Джаксън се отдалечи.

— Става ми жал за това момче — каза Тим. — Понякога го черпя по едно питие, за да го поразвеселя… Мога ли да ви предложа нещо, мис Марпъл? Какво ще кажете за чаша пресен лимонов сок? Зная, че го обичате.

— Не още, благодаря… Трябва да е доста трудно да се грижиш за човек като мистър Рафиъл. Инвалидите понякога са много капризни…

— О, нямах предвид само това… Той е много добре платен и е нормално да търпи капризи… Пък и Старият Рафиъл не е чак толкова лош в края на краищата… Имах предвид нещо друго… — Тим Кендъл се поколеба.

Мис Марпъл го погледна въпросително.

— Виждате ли… как да кажа… по-трудни са отношенията му с хората. Те са такива сноби… Тук няма никой с неговото социално положение. Той е над обикновения слуга, но е под нивото на средния гост на хотела… или поне всички смятат така. Нещо като гувернантка от времето на кралица Виктория. Дори секретарката, мисис Уолтърс, дори тя смята, че е нещо повече от него. Трудно му е…

Тим Кендъл замълча и добави съчувствено:

— Наистина е ужасно! Като си помислиш колко много проблеми от подобно естество могат да възникнат на място като това!

Наблизо мина доктор Греъм с книга в ръка. Той седна на една маса, от която можеше да гледа морето.

— Доктор Греъм изглежда доста разтревожен — забеляза мис Марпъл.

— О, всички сме разтревожени.

— Вие също? Заради смъртта на майор Палгрейв ли?

— Не, аз престанах да се безпокоя за това. Хората сякаш го забравиха… Не, заради жена ми… Моли… Знаете ли нещо за сънищата?

— За сънищата? — попита мис Марпъл изненадано.

— Да. За лошите сънища… за кошмарите. Е, всички сънуват кошмари от време на време, но Моли страда от това почти непрекъснато. Страхува се. Дали не може да й се помогне някак? Да й се даде някакво лекарство? Сега взема някакви хапчета за сън, но според нея те влошават нещата още повече… Без тях, ако сънува кошмар, поне може да се събуди, а с тях не може.

— А какво сънува?

— Някой или нещо я преследва… Или я наблюдава… Не може да се отърве от това чувство, дори когато е будна.

— Ако се обърнете към лекар, сигурно ще…

— Тя не обича лекарите. Не иска и да чуе такова нещо. Е, струва ми се, че това ще мине… Но бяхме толкова щастливи! Всичко беше толкова хубаво! И сега напоследък… Може би смъртта на стария Палгрейв я обезпокои… Оттогава сякаш е друг човек…

Тим се изправи.

— Трябва да се залавям за работа. Сигурна ли сте, че не искате да ви донеса лимоновия сок?

Мис Марпъл поклати отрицателно глава.

Остана замислена на мястото си. Лицето й беше мрачно и угрижено.

Тя погледна към доктор Греъм и след малко взе решение.

Стана и отиде до неговата маса.

— Трябва да ви се извиня, доктор Греъм — каза му тя.

— Така ли? — Докторът я погледна с учтива изненада, дръпна един стол и тя седна.

— Боя се, че направих най-лошото нещо — продължи мис Марпъл. — Излъгах ви умишлено.

Тя го погледна смутено.

Доктор Греъм не изглеждаше съкрушен от разкритието й, а по-скоро изненадан.

— Така ли? — отговори той. — Е, не бива подобно нещо да ви тревожи прекалено много.

„За какво ли ме е излъгала тази мила старица? — чудеше се той. — Може би за възрастта си?“ Макар че доколкото можеше да си спомни не беше споменавала годините си пред него.

— Е, обяснете ми за какво става дума — подкани я той, тъй като виждаше, че тя иска да изповяда греха си на всяка цена.

— Нали помните, когато ви казах за снимката на племенника си? Че съм я дала на майор Палгрейв и той не ми я е върнал?

— Да, да. Разбира се, че си спомням. Жалко, че не можахме да я намерим.

— Нямаше нищо такова — каза мис Марпъл с тих, уплашен глас.

— Извинете?

— Нямаше нищо такова. Боя се, че съчиних всичко това.

— Съчинихте го? — Доктор Греъм изглеждаше малко раздразнен. — А защо?

Мис Марпъл му каза. Каза му го съвсем сериозно, не като стара бъбрива бабка. За историята, която й беше разказал майор Палгрейв, за това, как беше понечил да й покаже онази фотография, как внезапно се беше смутил, как самата тя се бе разтревожила и как в крайна сметка беше решила да я види на всяка цена.

— И наистина не можах да измисля как да я погледна, без да ви излъжа — завърши тя. — Надявам се да ми простите.

— Значи според вас това е била снимка на убиец?

— Така каза той. Според думите му, бил му я дал някакъв негов познат — този, който му разказал за онова убийство.

— Да, разбирам… Но, извинете ме, вие повярвахте ли?

— Не зная дали тогава наистина му повярвах или не — отговори мис Марпъл. — Но виждате ли… Майорът умря на следващия ден.

— Да — каза доктор Греъм, стреснат от яснотата на думите й. — Той умря на следващия ден…

Доктор Греъм я погледна. Не знаеше какво да каже.

— Извинете ме, мис Марпъл — попита той накрая, — но това, което ми казвате сега… Истина ли е?

— Не се учудвам, че се съмнявате — отговори мис Марпъл. — На ваше място и аз бих се съмнявала. Да. Това, което ви казвам сега, е истина. И си давам сметка, че няма кой друг да го потвърди. Все пак, дори и да не ми повярвате, реших, че съм длъжна да ви го кажа.

— Защо?

— Защото трябва да знаете абсолютно всичко възможно в случай, че…

— В случай, че?

— В случай, че решите да предприемете нещо.