Карибска мистерия

Глава двадесет и втораМъжът в нейния живот?

Да проведе кратък непринуден разговор с доктор Греъм не се оказа толкова проста работа, както се беше надявала мис Марпъл. Тя не желаеше да отиде при него специално, защото не искаше той да разбере какво голямо значение придава на въпросите, които смяташе да му зададе.

Тим се беше върнал и беше поел грижите за Моли, а мис Марпъл му беше обещала да дойде отново, когато се сервира вечерята и присъствието му в ресторанта щеше да е наложително. Той я бе уверил, че мисис Дайсън също би се отзовала с готовност, дори и мисис Хилингдън, но мис Марпъл категорично заяви, че те двете са млади жени, които предпочитат да се забавляват, и че тя самата би предпочела да хапне нещо леко по-рано, така че всички да са доволни. Тим й благодари сърдечно още веднъж. Тя тръгна напосоки по алеите около хотела, по които се стигаше до различните бунгала, включително и това на доктор Греъм, и се опита много внимателно да обмисли следващите си ходове.

Главата й беше пълна с объркани и противоречиви мисли и ако на този свят имаше нещо, което тя ненавиждаше, това бяха именно обърканите и противоречиви мисли. В началото цялата тази работа беше съвсем ясна. Майор Палгрейв с достойната си за съжаление склонност да разказва истории, очевидната му непредпазливост, защото беше ясно, че са чули думите му, и резултатът от това — смъртта му след по-малко от двадесет и четири часа. „Тук всичко е съвсем ясно“ — мислеше мис Марпъл.

Само че след това, тя беше принудена да признае, нямаше нищо друго, освен неясноти. Всички факти сочеха едновременно към твърде много посоки. След като веднъж беше решила, че не бива да вярва на нищо, което са й казали, че не бива да има доверие на никого и че много от хората, с които беше разговаряла, напомнят за жалост някои личности от Сейнт Мери Мийд, докъде беше стигнала?

Мислите й все повече се насочваха към жертвата.

Някой щеше да намери смъртта си съвсем скоро и тя имаше чувството, че би трябвало вече да знае със сигурност кой е той. Имаше нещо. Нещо, което беше чула? Доловила? Забелязала?

Нещо, което някой й бе казал, беше от голямо значение за случая. Джоан Прескът? Джоан Прескът й беше казала много неща за много хора. Скандал? Клюка? Какво беше казала Джоан Прескът?

Грегъри Дайсън, Лъки… мислите й се зареяха около Лъки. Лъки, мис Марпъл беше убедена с непоколебимостта на подозрителните по природа хора, беше активен участник в убийството на първата съпруга на Грегъри Дайсън. Всички факти потвърждаваха това. Възможно ли беше обречената жертва, за която тя се тревожеше, да е Грегъри Дайсън? И Лъки да иска опита щастието си с нов съпруг и поради тази причина да се нуждае не само от свободата си, но и от тлъстото наследство, което щеше да получи като вдовица на Грегъри Дайсън?

„Но, Боже мой! — каза си мис Марпъл. — Всичко това са само предположения. Държа се глупаво. Зная, че се държа глупаво! Истината трябва да е съвсем проста… Ако можех да я изровя от купчината боклук… Има твърде много боклук, ето това е лошото!“

— Говориш си сама? — попита мистър Рафиъл. Мис Марпъл се стресна. Не беше забелязала, че приближава. Подкрепяше го Естер Уолтърс и двамата бавно приближаваха от бунгалото му към терасата.

— Наистина не ви забелязах, мистър Рафиъл!

— Устните ти мърдаха. А какво стана с това твое бързане?

— Все още бързам — отговори мис Марпъл. — Но нещо ми убягва, а съм убедена, че трябва да е много просто…

— Радвам се, че е просто. Е, ако имаш нужда от някаква помощ, разчитай на мен.

По пътеката до тях се приближи Джаксън и мистър Рафиъл се обърна към него:

— А, ето те и теб! Къде, по дяволите, беше? Никога те няма, когато ми потрябваш!

— Съжалявам, мистър Рафиъл.

Той умело мушна рамото си под ръката на работодателя си и пое тежестта му.

— Към терасата ли, сър?

— Можеш да ме заведеш в бара — отговори мистър Рафиъл. — Естер, сега можеш да отидеш и да се преоблечеш за вечеря. Ще те чакам на терасата след половин час.

Той и Джаксън се отдалечиха. Мисис Уолтърс се отпусна на стола до мис Марпъл и разтри внимателно ръката си.

— Изглежда много лек — обясни тя, — но в момента ръката ми е така изтръпнала, че не я усещам. Днес следобед изобщо не сме се виждали, мис Марпъл.

— Не наистина. Бях при Моли Кендъл — обясни мис Марпъл. — Сега вече изглежда много по-добре.

— Ако питате мен, никога не й е било зле — каза Естер Уолтърс.

Мис Марпъл повдигна вежди. Тонът на Естер съвсем определено беше леденостуден.

— Искате да кажете… Смятате, че опитът й за самоубийство…

— Не мисля, че е имало опит за самоубийство — прекъсна я Естер Уолтърс. — Не мога да си помисля нито за миг, че наистина е взела смъртоносна доза приспивателно и ми се струва, че доктор Греъм знае това много добре.

— Това е много интересно — отговори мис Марпъл. — Чудя се, кое ви кара да мислите така?

— Сигурна съм, че съм права. О, тези неща се случват много често. Предполагам, че това е начин да привлечеш вниманието върху себе си — продължи Естер Уолтърс.

— „Колко ще ви е мъчно, когато умра“, това ли? — цитира мис Марпъл.

— Нещо подобно — съгласи се Естер. — Макар и да не мисля, че в този конкретен случай мотивът е точно такъв. Тя би направила нещо такова, ако мъжът й кръшкаше с друга, а тя беше много влюбена в него.

— Значи не смятате, че Моли Кендъл обича мъжа си?

— А вие? — отговори Естер Уолтърс.

Мис Марпъл се замисли.

— Повече или по-малко съм го приемала за истина — отговори тя и след малко добави: — Може би съм се лъгала.

Естер се усмихваше ехидно.

— Знаете ли, подочух едно-друго за нея… За цялата тази работа.

— От мис Прескът ли?

— О! — отвърна Естер. — От един-двама души. В тази история е замесен мъж. Била е много влюбена в него, а родителите й не искали и да чуят.

— Да — потвърди мис Марпъл. — И аз чух нещо такова.

— И след това се омъжила за Тим. Може би някак си е била привързана към него… Но другият не се е отказал. Понякога се чудя, дали не я е последвал тук…

— Нима! Но… кой може да е той?

— Нямам представа — отговори Естер. — Логично е да се очаква да бъдат много внимателни.

— Смятате ли, че този човек не й е безразличен?

Естер сви рамене.

— Струва ми се, че той не е от свестните, но много често именно такива мъже знаят как да влязат под кожата на една жена и да останат там.

— А знаете ли що за човек… какво е направил… Някакви подробности за него?

Естер поклати глава.

— Не. Хората се мъчат да отгатнат, предполагат… Но не може да се вярва на подобни неща. Може да е бил женен. Може би затова техните са били против него. А може и наистина да е бил от лошата порода. Или пияница. Или да е имал неприятности с полицията… Нямам представа. Но тя още държи на него. Това зная със сигурност.

— Може би сте чули или видели нещо особено? — осмели се да попита мис Марпъл.

— Зная какво говоря — каза Естер Уолтърс. Тонът й беше груб и враждебен.

— Тези убийства… — започна мис Марпъл.

— Не можете ли да забравите за тези убийства? — прекъсна я Естер. — След разговора си с вас мистър Рафиъл мисли само за тях! Защо просто… не ги оставите намира? Никога няма да разберете кой ги е извършил, сигурна съм в това!

Мис Марпъл я погледна.

— Смятате, че знаете кой е, нали? — попита тя.

— Мисля, че зная. Да. Сигурна съм.

— А тогава не е ли по-добре да кажете, на когото трябва… Да направите нещо…

— А защо? Каква полза ще има от всичко това? Не бих могла да докажа нищо. А и да докажа, какво толкова ще стане? Хората днес се отървават толкова лесно… Това се нарича понижена вменяемост или нещо такова… Няколко годинки в затвора и отново навън свободен като птичка.

— Ами… ако това, че не предупредите, доведе до смъртта на някой друг? Ако има още жертви?

Естер поклати уверено глава.

— Това няма да се случи.

— Човек не може да е сигурен в такова нещо.

— Аз съм сигурна. Във всеки случай не виждам кой би могъл да… — Тя се намръщи и добави с небрежен тон: — Както и да е… може би наистина става дума за понижена вменяемост. Може би, ако си умствено неуравновесен, не можеш да не направиш нещо такова… О, не зная! Най-добре според мен ще бъде тя да си отиде с този… който и да е той… и всички да забравим за тази история.

Тя погледна часовника си, възкликна с изненада и стана.

— Трябва да отида да се преоблека.

Мис Марпъл я проследи с поглед. „Местоименията — мислеше тя — винаги могат да те объркат, а жените като Естер Уолтърс са особено склонни да ги ръсят наляво и надясно.“ Дали Естер наистина беше убедена, че жена е отговорна за смъртта на майор Палгрейв и Виктория? Така й се стори. Мис Марпъл се замисли.

— А, мис Марпъл! Седите тук съвсем сама и даже не плетете!

Беше доктор Греъм, с когото безуспешно се беше мъчила да се срещне. И ето го сега — беше дошъл при нея сам и по всичко личеше, че е готов да побъбри няколко минути. „Но няма да остане дълго — помисли си мис Марпъл, — защото той също имаше навика да се преоблича за вечеря и освен това вечеряше доста рано.“ Тя му каза, че следобеда е била до леглото на Моли Кендъл.

— Човек трудно може да повярва, че състоянието й се подобри толкова бързо — завърши тя.

— Е — каза доктор Греъм в отговор, — това не е чак толкова изненадващо. Знаете ли, тя не беше взела много голяма доза.

— Доколкото разбрах, беше взела половин флакон хапчета.

Доктор Греъм се усмихна благосклонно.

— Не — каза той. — Не мисля, че е взела толкова много. Може би е искала да ги вземе и в последния момент е изхвърлила част от тях… Хората, които имат намерение да се самоубият, невинаги искат наистина да го направят. Нещо сякаш ги спира и не вземат смъртоносната доза… Не е задължително да искат да измамят околните… Това е нещо като подсъзнателна защитна реакция.

— Но може и да е умишлено. Искам да кажа… да го представи като… — мис Марпъл замълча.

— Възможно е и това — отговори доктор Греъм.

— Ако например са се скарали с Тим?

— Но те никога не се карат. Изглежда са много привързани един към друг. Въпреки това не е изключено веднъж да се случи. Не. Мисля, че сега с нея всичко е наред. Вече може да стане и да прави каквото прави винаги. Все пак по-добре е да полежи още ден-два.

Доктор Греъм стана, кимна усмихнато и тръгна към хотела. Мис Марпъл остана на мястото си още малко.

В главата й се въртяха най-различни мисли… Книгата под дюшека на Моли… Как Моли се правеше, че спи…

Нещата, които беше чула от Джоан Прескът и след това от Естер Уолтърс…

И тогава се върна към началото на всичко това… Майор Палгрейв…

Нещо се въртеше в ума й… Нещо свързано с майор Палгрейв…

Нещо, което ако можеше да си спомни…