Карибска мистерия

Глава третаСмърт в хотела

Както обикновено мис Марпъл поръча да й занесат закуската в леглото. Чай, едно варено яйце и резенче папая.

„Плодът на острова — помисли си мис Марпъл — е доста разочароващ“. И вечно папая. Ако сега можеше да си хапне една хубава ябълка… Но изглежда ябълките тук бяха нещо непознато.

Сега, след като беше прекарала тук цяла седмица, тя напълно се беше освободила от навика да пита какво е времето навън. Времето винаги беше едно и също — хубаво. Без никакви интересни отклонения.

— Многоликото великолепие на един английски ден — промърмори тя сама на себе си и се зачуди дали това е цитат или сама го е измислила.

Разбира се, тук имало и урагани, поне така й казаха. Само че мис Марпъл не причисляваше ураганите към „времето“, според смисъла, който влагаше в тази дума. По своята същност те повече напомняха Божии дела. Наистина, понякога валеше дъжд — кратки порои, които продължаваха по пет минути, след което изведнъж спираха. Всичко и всички плувваха във вода и след още пет минути изсъхваха.

Чернокожата островитянка се усмихна, каза „добро утро“ и постави подноса върху коленете на мис Марпъл. Толкова хубави бели зъби, толкова щастлива и усмихната. Тези момичета бяха добри по природа, жалко че изпитваха такава неприязън към брака. Това силно тревожеше пастор Прескът. Според него много от тях кръщавали децата си и това все пак било някаква утеха, но никой не сключвал брак.

Мис Марпъл започна да закусва и да мисли как ще прекара деня. Всъщност нямаше много за мислене.

Щеше да стане, когато си пожелае, нямаше да бърза, защото беше доста горещо и крайниците й не бяха така гъвкави, както някога. След това щеше да си почине десетина минути, да вземе плетката си и бавно да отиде в хотела. Там щеше да реши къде да се настани. На терасата с изглед към морето? Или да слезе на плажа, за да погледа къпещите се и играещите деца? Обикновено гледаше децата. Следобед, след като си почине, можеше да се повози с кола. Всъщност нямаше никакво значение.

„Днес ще е ден като всички останали“ — каза си тя.

Само че не беше.

Мис Марпъл започна да изпълнява плана си и тъкмо крачеше бавно по алеята към хотела, когато срещна Моли Кендъл. За първи път тази слънчева млада жена не се усмихваше. Изглеждаше толкова съсипана, че мис Марпъл я попита веднага:

— Мила моя, случило ли се е нещо?

Моли кимна, поколеба се за миг и каза:

— Е, добре. Все едно ще научите. Всички ще научат. Майор Палгрейв… Той умря.

— Умря?

— Да. През нощта.

— О, скъпа, толкова съжалявам!

— Да, ужасно е да имаме смъртен случай в хотела. Всички се разстройват… Разбира се, той беше много стар, но все пак…

— Вчера изглеждаше съвсем добре, беше толкова весел… — каза мис Марпъл, малко недоволна от намека, че е нормално да се очаква един човек в напреднала възраст да умре всяка минута. — Изглеждаше съвсем здрав — добави тя.

— Имал е високо кръвно налягане — обясни Моли.

— Но за това в наше време има лекарства. Всевъзможни хапчета. Науката е нещо чудесно.

— Да, но може да е забравил да си вземе хапчетата или да е взел повече, отколкото трябва. Като с инсулина.

Мис Марпъл не смяташе, че диабетът и високото кръвно налягане са едно и също нещо, и попита:

— А какво каза лекарят?

— О, да. Първо го видя доктор Греъм. Той почти не работи и живее в хотела. Дойдоха и официалните власти, разбира се. Трябваше да се оформи смъртният акт, но всичко изглежда съвсем ясно. Подобни неща се случват, ако имаш високо кръвно налягане. Особено ако прекалиш с алкохола. А майор Палгрейв беше доста непослушен в това отношение. Снощи също!

— Да, забелязах — отговори мис Марпъл.

— Сигурно в забравил да вземе лекарството си. Какъв лош късмет… Но все пак хората не могат да живеят вечно, нали? А за нас с Тим всичко това е много неприятно. Гостите ни могат да си помислят, че е станало заради храната.

— Но без съмнение симптомите на хранителните отравяния и високото кръвно налягане са съвсем различни.

— Да, така е. Но хората говорят каквото си поискат. Ако някой реши, че храната не е била хубава… и си замине… или каже на приятелите си…

— Според мен няма защо да се тревожите — успокои я мис Марпъл мило. — Както сама казахте, не е изключено един възрастен човек като майор Палгрейв да умре. За повечето от гостите ви това би било нещо напълно естествено… Тъжно е, да. Но не и странно.

— Ако поне — каза Моли — не беше толкова внезапно.

„Да, наистина е много внезапно“ — помисли си мис Марпъл след това, когато бавно се отдалечаваше по алеята. Предишната вечер беше жив, смееше се и разговаряше с Хилингдън и Дайсън, беше в прекрасно настроение, а сега…

Хилингдън и Дайсън… Мис Марпъл тръгна още по-бавно… И изведнъж спря като закована. Вместо да отиде на плажа, тя седна в единия ъгъл на терасата. Извади плетката си и иглите започнаха да подскачат бързо, сякаш се мъчеха да догонят мислите й. Нещо не й харесваше, не, никак че й харесваше. Беше станало така ненадейно…

Тя се замисли за предния ден. Майор Палгрейв и неговите безкрайни истории… Но всичко това беше нещо съвсем обикновено и нямаше нужда човек да слуша много внимателно… Но може би щеше да е по-добре, ако беше слушала.

Кения — той говореше за Кения и след това за Индия, за северозападната граница на Индия… После стана дума за убийства… Но дори тогава тя не слушаше внимателно…

Нещо, което се беше случило тук, един нашумял случай, подробно описан от вестниците…

И след това, след като й подаде кълбото с преждата, той започна да й разказва за някаква снимка… Снимка на човек, извършил убийство — това каза той.

Мис Марпъл затвори очи и се помъчи да си припомни разказа му по-точно.

Доста объркана история… майорът я чул в клуба си… или в нечий друг клуб… Разказал му я лекар, който пък я чул от друг лекар… Някакъв лекар направил снимка на човек, излизащ от къщата си… Човек, който е извършил убийство…

Да, това беше то. Постепенно си припомняше подробностите…

И майорът й предложи да й покаже тази снимка… извади портфейла си и започна да рови в него… без да престава да говори…

След това той вдигна поглед… Но не към нея, а към нещо зад нея, зад дясното, й рамо по-точно. И тогава изведнъж майорът млъкна и лицето му почервеня още повече. Започна да прибира всичко в портфейла си с леко треперещи ръце и да говори с неестествено силен глас за слонски бивни!

След няколко секунди Хилингдън и Дайсън дойдоха при тях… Тогава мис Марпъл извърна глава, за да погледне зад дясното си рамо… Но там нямаше никой и нищо за гледане. Вляво от нея, на известно разстояние в посока към хотела, седяха Тим Кендъл и жена му, а малко по-нататък — едно семейство венецуелци. Само че майор Палгрейв не гледаше към тях…

Мис Марпъл продължи да разсъждава докато стане време за обяд.

След обяда не отиде да се повози с кола.

Вместо това обяви, че не се чувства добре и помоли да попитат доктор Греъм дали би бил така добър да дойде, за да я прегледа.