Карибска мистерия

I.

Мис Марпъл се събуди прекалено рано. Като повечето възрастни хора тя спеше съвсем леко и дълги часове лежеше будна, мислейки си за това, което трябваше да свърши на следващия ден или по-нататък. Обикновено това бяха лични, домашни неща, които не интересуваха никого, освен нея, но тази сутрин тя се бе замислила съвсем сериозно за едно убийство и какво би могла да направи, ако подозренията й се окажеха истина. Знаеше, че няма да е лесно. Тя разполагаше само с едно-единствено оръжие и то беше възможността да разговаря с хората.

Възрастните жени са склонни да приказват надълго и нашироко за най-различни неща. Околните често се отегчават, разбира се, но едва ли някой би ги заподозрял в тайни помисли. Мис Марпъл не би могла да задава въпроси направо. (Наистина, освен всичко останало, щеше да й е трудно да реши какво точно да пита.) Най-напред трябваше да научи малко повече факти за някои хора. Тя се замисли.

Вероятно не знаеше всичко и за самия майор Палгрейв, но дори и да знаеше, каква щеше да е ползата от това? Може би никаква. Майорът беше убит не заради тайните в живота си, не за да му отмъстят и не за да наследят парите му. Всъщност, макар и да беше жертва на това престъпление, то беше един от редките случаи, при които фактът, че познаваш пострадалия не можеше да те насочи към престъпника. Причината за смъртта му — според мис Марпъл не можеше да има някаква друга — се криеше в това, че майорът говореше прекалено много.

От доктор Греъм тя беше научила един много интересен факт. В портфейла си майорът държеше множество най-различни снимки — самият той, сниман с кон за поло, след това със застрелян тигър… и други подобни. А защо ги носеше винаги със себе си? Доколкото мис Марпъл можеше да съди от богатия си опит с разни адмирали, генерали и всякакви други пенсионирани военни, просто защото е обичал да разказва случки от живота си и да ги онагледява. Нещо като: „Когато бях на лов за тигри в Индия стана нещо прелюбопитно…“ Или пък: „Това беше любимият ми кон за поло, който…“ Значи и историята за онзи убиец е била придружена от снимка за илюстрация, винаги подръка в портфейла.

При разговора си с нея майорът беше постъпил точно така. След като стана дума за убийства, за да събуди интереса й колкото се може повече, той направи това, което без съмнение беше правил много пъти и преди — извади снимката и каза нещо от рода на: „Не бих и помислил дори, че този тип е убиец, а вие?“

Работата беше в това, че мис Марпъл не беше първата, чула тази история. Тя беше част от дежурния му репертоар и веднага щом някой заговореше за убийства и убийци, майорът поемаше инициативата и продължаваше с пълна пара напред.

„В такъв случай — помисли си тя, — сигурно е успял да разкаже всичко това на някой от другите гости на хотела. Или на няколко души. Ако е така, бих могла да науча останалите подробности от историята и дори как е изглеждал човекът от снимката.“

Мис Марпъл поклати глава със задоволство. С това щеше да започне.

Разбира се, тя не забрави и хората, които мислено наричаше „четиримата заподозрени“… макар че в разказа на майор Палгрейв очевидно ставаше дума за мъж и следователно двете жени отпадаха. Полковник Хилингдън и мистър Дайсън никак не приличаха на убийци, но нима това беше задължително? А не би ли могло да е някой съвсем друг?

Беше се обърнала назад при първата възможност, но не беше видяла никого. Само бунгалото на мистър Рафиъл. Дали някой не се бе показал за малко на вратата му и не бе изчезнал обратно вътре, преди тя да успее да го види? Ако е така, това можеше да бъде единствено младият прислужник. Как му беше името? А, да… Джаксън. Може би се бе появил на вратата точно както мъжът на снимката. Мъж, излизащ през пътната врата. Може би майорът го беше разпознал именно в този момент. Дотогава можеше дори да не го е погледнал. Старият Палгрейв съвсем определено беше сноб, а Артър Джаксън беше най-обикновен прислужник — едва ли би го удостоил с нещо повече от бегъл поглед.

До момента, когато снимката се оказа в ръката му и през рамото на мис Марпъл видя мъж, застанал на друга пътна врата. Това ли се беше случило?

Мис Марпъл се обърна на другата страна. Програмата за утре… или по-скоро за днес — да проучи по-внимателно Хилингдън, Дайсън и Артър Джаксън — прислужника.

II.

Доктор Греъм също се събуди рано. Обикновено в такива случаи той се обръщаше на другата страна и заспиваше отново, но днес се чувстваше разтревожен и сънят не идваше. И тази угриженост, която не му даваше да заспи, беше нещо, което не беше изпитвал от дълго време. Каква беше причината за нея? Наистина не можеше да си я обясни. Лежеше и мислеше. Беше свързано с… да, с майор Палгрейв. Със смъртта му? Само че не разбираше какво би могло да го притеснява. Дали не беше нещо, казано от бъбривата стара дама? Наистина лош късмет да загуби снимката си по този начин, но пък го прие много спокойно. А какво каза тя, каква дума изтърва, която предизвика у него това нелепо безпокойство? В края на краищата в смъртта на Палгрейв нямаше нищо странно. Абсолютно нищо. Поне той смяташе така.

Беше съвсем ясно, че при състоянието на майора… мисълта му изведнъж секна. Дали знаеше нещо определено за състоянието на майор Палгрейв? Всички казваха, че е имал повишено кръвно налягане. Само че самият майор никога не беше споменавал пред него подобно нещо. Но пък и не бяха разговаряли кой знае колко, нали? Майорът беше един стар досадник, а доктор Греъм се стремеше да избягва старите досадници. Защо, по дяволите, се беше забила в главата му мисълта, че може да има нещо нередно? Дали не беше заради тази стара жена? Но в края на краищата тя не беше казала нищо конкретно. Както и да е — това не беше негова работа. Местните власти бяха напълно удовлетворени. Флаконът Серенит беше намерен в стаята на майора и той явно бе говорил за кръвното си налягане с доста хора.

Доктор Греъм се обърна и много скоро заспа отново.

III.

В една от бедняшките къщурки край потока извън територията на хотела се събуди едно момиче на име Виктория Джонсън. То се обърна и седна в леглото. Това момиче от острова беше изящно създание с тяло от черен мрамор, на което би се възхитил всеки скулптор. Прекара пръсти през тъмната си къдрава коса и сбута с коляно в ребрата спящия отстрани мъж.

— Ей, събуди се!

Мъжът изсумтя и се обърна.

— Какво искаш? Виж колко е рано!

— Събуди се! Искам да ти кажа нещо.

Мъжът се надигна, протегна се и хубавите му бели зъби проблеснаха в тъмнината.

— Какво има? Какво те е прихванало?

— Онзи майор, който умря. Нещо не ми харесва. Нещо не е наред.

— И какво има толкова? Беше стар и умря, това е.

— Слушай, онези хапчета… за които ме попита докторът…

— Какво онези хапчета? Може да е изгълтал повече, отколкото трябва.

— Не, не е това. Слушай — момичето се наведе към него и заговори възбудено. Той изпусна една прозявка и легна пак.

— Няма нищо странно в това. Какви ги дрънкаш?

— Все едно, утре ще поговоря с мисис Кендъл. Струва ми се, че нещо не е наред.

— Няма смисъл да се тревожиш — каза мъжът, когото макар и без усложненията на съответната церемония, момичето считаше за свой съпруг.

— Не си търси белята — добави той и с прозявка се обърна на другата страна.