Карибска мистерия

Глава седемнадесетаМистър Рафиъл поема нещата в свои ръце

— Не зная… — каза мис Марпъл.

— Какво искаш да кажеш? А какво говорихме през последните двадесет минути?

— Хрумна ми, че може би не съм била права.

Мистър Рафиъл се втренчи в нея.

— Ето ти тебе! — каза той с отвращение. — А говореше толкова убедено!

— О, да… убедена съм… за убийството. Но не съм сигурна за убиеца. Виждате ли, успях да открия, че майор Палгрейв не е разказвал само една история за убийство… Сам вие ми казахте, че ви е разказвал за някаква съвременна Лукреция Борджия.

— Точно така… Но това е съвсем друго нещо.

— Зная. А мисис Уолтърс спомена, че й е разказвал за някой, който е бил задушен с газ…

— Но това, което той ти е разказвал…

Мис Марпъл си позволи да го прекъсне — нещо, което на мистър Рафиъл не се случваше често.

Тя заговори бързо и неспокойно, почти несвързано:

— Не разбирате ли? Толкова е трудно да сме сигурни… Цялата работа е, че… толкова често… човек не слуша какво му се говори… Попитайте мисис Уолтърс… тя каза същото нещо… в началото слушаш… след това нещо отвлича вниманието ти… и после откриваш, че си пропуснал нещо. Чудя се, дали не е възможно нещо подобно да се е случило между края на историята, която ми разказа… тя беше за мъж… и момента, в който извади портфейла си и попита: „Искате ли да видите лицето на един човек, извършил убийство?“

— И ти си помисли, че в ръцете си държи снимка на мъж.

— Да, помислих си това. И през ум не ми мина, че може и да не е било така. Но… как мога да съм сигурна?

Мистър Рафиъл я погледна замислено…

— Лошото при теб е — каза той, — че си прекалено добросъвестна. Това е голяма грешка… Вземи някакво решение и повече не се колебай. В началото не се колебаеше изобщо. Ако питаш мен, при тези разговори с пастора, сестра му и всички останали, си чула нещо, което те е обезпокоило.

— Може би е така.

— Добре, забрави го за известно време. Нека да започнем с това, което знаем. Защото в девет от десет случая, първоначалните преценки се оказват най-правилни… поне с мен е така. Имаме трима заподозрени. Хайде да ги огледаме добре. Някакви специални предпочитания?

— Не, нямам — отговори мис Марпъл. — Никой от тях не ми прилича на убиец.

— Да вземем най-напред Грег — каза мистър Рафиъл. — Не мога да го понасям. Е, това не значи, че е убиец. Както и да е, има едно-две неща против него. Таблетките против високо кръвно бяха негови. Били са му подръка, колко му е да ги използва?

— Прекалено очевидно, не смятате ли? — възрази мис Марпъл.

— Не съм много сигурен — каза мистър Рафиъл. — В края на краищата най-важното е било да се действа бързо, а таблетките са били у него. Не е имал много време да търси някой друг, който има такива. Да приемем, че го е направил Грег. Добре. Ако е искал да махне милата си съпруга Лъки от пътя си… Добра идея, между другото, на негово място и аз бих поискал същото… Но не виждам причина да я убива… По всичко личи, че е богат. Наследил е състоянието на първата си жена, а то не е било никак малко. Виж, ако ставаше дума за нея, мотивът му е неоспорим. Само че това вече е приключило. Той се е измъкнал невредим. А Лъки е била бедна родственица на първата му жена. Без никакви средства. Значи, ако сега иска да се отърве от нея, то ще е за да се ожени за някоя друга. Някакви клюки по този въпрос?

Мис Марпъл поклати глава.

— Не съм чула подобно нещо. Той… се държи много галантно с всички дами.

— Е, това е приятният, старомоден начин на изразяване — каза мистър Рафиъл. — Както и да е. Истината е, че е женкар. Непрекъснато флиртува… Но и това не е достатъчен мотив за убийство! Трябва още нещо. Тогава да вземем Едуард Хилингдън. Той вече е черна овца, без никакво съмнение.

— Едуард, струва ми се — каза мис Марпъл, — е неудовлетворен човек.

Мистър Рафиъл я погледна замислено.

— А нима един убиец непременно трябва да е удовлетворен?

Мис Марпъл се прокашля.

— Е, ако съдя по досегашния си опит, повечето са. Поне след престъплението.

— Предполагам, че досегашният ти опит не е кой знае колко голям.

Мис Марпъл би могла да обори това му предположение, но се въздържа. Знаеше, че джентълмените не обичат да им се възразява.

— Хилингдън ми се струва доста подозрителен — продължи мистър Рафиъл. — Имам чувството, че между него и жена му става нещо странно. Забелязала ли си?

— О, да — отговори мис Марпъл. — Забелязах. Разбира се, пред хората се държат безупречно, но това би трябвало да се очаква.

— Сигурно познаваш този тип хора по-добре от мен — каза мистър Рафиъл. — Както и да е. Всичко може да изглежда много нормално и с добър вкус, но има вероятност Едуард Хилингдън да желае да се отърве от Ивлин Хилингдън. Съгласна ли си?

— Ако е така — отговори мис Марпъл, — би трябвало да има друга жена.

Тя поклати глава неудовлетворено и добави:

— Не мога да се отърва от чувството, че нещата не са така прости. Наистина не мога.

— Добре. Кой ще е следващият? Джаксън? С мен няма да се занимаваме.

Мис Марпъл се усмихна за първи път.

— А защо да не се занимаваме с вас, мистър Рафиъл?

— Защото ако искаш да обсъждаш възможността да съм убиец, ще трябва да го направиш с някой друг, не с мен. С мен само ще си загубиш времето. И освен това, ставам ли според теб за убиец? Напълно безпомощен старец, когото обличат като кукла, разхождат насам-натам с инвалиден стол, който сутрин не може да стане от леглото без чужда помощ и не може да направи крачка, ако не се подпре на някого. Как изобщо бих могъл да убия, когото и да било?

— Както и всеки друг — отговори мис Марпъл оживено.

— И как според теб би могло да стане?

— Както ще се съгласите, вие имате ум, нали?

— Разбира се, че имам ум — заяви мистър Рафиъл. — При това, струва ми се, доста повече от когото и да било в този хотел.

— Умът — продължи мис Марпъл, — би ви позволил да преодолеете физическите трудности, ако решите да убиете някого.

— Няма да е много лесно!

— Така е — съгласи се мис Марпъл, — няма да е много лесно. Но пък си мисля, че би ви доставило удоволствие.

Мистър Рафиъл я изгледа продължително и след това се разсмя.

— Ама и теб си те бива! Изобщо не си пухкавата възрастна бабичка, на която приличаш. Значи смяташ, че съм убиец, а?

— Не — отговори мис Марпъл. — Не смятам.

— А защо?

— Ами тъкмо защото имате ум. Човек, който има ум, може да получи това, което желае, и без да прибягва до убийства. Да убиеш е глупаво.

— А и кого, по дяволите, бих могъл да искам да убия?

— Това е интересен въпрос — каза мис Марпъл. — Но все още не съм имала удоволствието да разговарям с вас достатъчно, за да мога да си изработя подходяща теория.

Усмивката на мистър Рафиъл стана по-широка.

— Разговорите с теб могат да бъдат опасни — каза той.

— Ако човек има какво да крие — възрази мис Марпъл, — всички разговори са опасни.

— Може и да е така. Да се върнем към Джаксън. Какво мислиш за него?

— Трудно ми е да кажа. Наистина не съм имала възможност изобщо да разговарям с него.

— Значи нямаш никакво мнение по въпроса?

— Той донякъде ми напомня — каза мис Марпъл замислено — един млад човек, който работи в кметството на селото, в което живея. Джонас Пери.

— Е, и? — попита мистър Рафиъл и замълча.

— Той — обясни мис Марпъл — не беше особено удовлетворителен като човек.

— И Джаксън не е. Но все пак съм доволен. В работата си е много добър и освен това няма нищо против да го ругая. Знае отлично, че му плащам повече, отколкото трябва и е готов да търпи. Но не бих го наел за някаква работа, която би изисквала да му имам доверие. Сега няма нужда да му имам доверие. Може миналото му да е безупречно, може и да не е. Препоръките му бяха добри, но ми се сториха… как да кажа… малко резервирани. За щастие аз не съм човек, който има някакви неприятни тайни, така че никой не може да ме шантажира.

— Нямате тайни? — каза мис Марпъл замислено. — Но, мистър Рафиъл, не е възможно да нямате поне търговски тайни.

— Да, но Джаксън не може да се добере до тях. Той е шлайфано дърво, бих казал, но наистина не мога да си го представя като убиец. Просто не е в стила му.

Той замълча за малко и след това неочаквано каза:

— Знаеш ли, като се вгледам малко по-внимателно в цялата тази невероятна работа, майор Палгрейв, нелепите му истории и всичко останало, ми се струва, че правим напълно погрешен извод. Аз съм човекът, който е трябвало да бъде убит.

Мис Марпъл го погледна изненадано.

— Трябва да има правилно разпределение на ролите — обясни мистър Рафиъл. — Кой най-често става жертва на убийство в криминалните разкази? Застаряващите мъже с много пари.

— И около които има много хора, желаещи да се отърват от тях, за да вземат тези пари — каза мис Марпъл. — И това е вярно, нали?

— Е — замисли се мистър Рафиъл, — мога да изброя петима или шестима души в Лондон, които не биха избухнали в плач, ако прочетат некролога ми във вестника. Само че те едва ли биха стигнали чак дотам, сами да предизвикат смъртта ми. В края на краищата, какво ще постигнат? И без това ме чакат да умра всеки момент. Всъщност, тези нещастници са изумени, че още съм жив. И лекарите се чудят.

— Разбира се — каза мис Марпъл — вие имате силна воля за живот.

— Смяташ, че това е странно, предполагам.

— О, не — отговори тя. — Според мен това е напълно естествено. Животът става много по-интересен и ти се струва, че има много по-голяма стойност, когато наближи моментът да се разделиш с него. Не би трябвало да е така, но е така. Когато си здрав и млад и целият живот е пред теб, не го цениш толкова. Младите хора се самоубиват много по-лесно… От отчаяние, от любов, понякога и заради най-обикновени ежедневни грижи и тревоги. А старите знаят колко ценен и интересен е животът.

— Ха! — изсумтя мистър Рафиъл презрително. — Стой и слушай как си приказват две стари кранти!

— Това, което казах, е вярно, нали?

— О, да — отговори мистър Рафиъл. — Напълно вярно. Но не смяташ ли, че е логично аз да съм бил предвидената жертва?

— Зависи дали някой би могъл да спечели от смъртта ви — каза мис Марпъл.

— Едва ли има такъв. Освен, разбира се, конкурентите ми в бизнеса, но както казах, те са сигурни, че съвсем скоро ще ги оставя на спокойствие. Не съм толкова глупав, че да оставя на роднините си големи суми. У тях ще остане много малко, а с основната част ще се разпорежда правителството. Още преди години съм се погрижил за това… Фондации, дарения и всичко останало.

— Джаксън би ли спечелил от смъртта ви?

— Няма да получи и лира — отговори мистър Рафиъл със задоволство. — Плащам му поне два пъти повече, отколкото би получил, където й да било. Това е защото трябва да търпи настроенията ми. Много добре му е известно, че ако умра, той само ще загуби.

— А мисис Уолтърс?

— Същото важи и за нея. Тя е добро момиче. Първокласна секретарка, интелигентна, уравновесена, разбира много добре какво искам, окото й не мигва, ако побеснея, и изобщо не обръща внимание, когато я обиждам. Държи се като приятна и симпатична гувернантка, на която са поверили непоносимо и разглезено дете. Е, понякога ме дразни, но всички го правят. У нея няма нищо забележително. В много отношения тя е една с нищо неотличаваща се млада жена, но едва ли бих могъл да намеря по-подходяща от нея. През живота си е имала много неприятности. Омъжила се е за лош човек. Бих казал, че по отношение на мъжете никога не е имала трезва преценка. Някои жени са такива. Падат си до полуда по всеки, който им разкаже жалната история за тежкия си живот, и са убедени, че един мъж има нужда единствено от разбираща съпруга, и че след като се омъжат за него, той ще си нахлупи шапката и ще заживее като хората. Само че мъжете от този тип никога не могат да се оправят в живота. За щастие този съпруг умрял — една вечер се напил на някакво празненство и паднал под колелата на автобуса. Естер трябвало да издържа дъщеря си и се наложило да се върне към професията си. От пет години работи при мен. Още от самото начало й дадох съвсем ясно да разбере, че от мен не бива да очаква нищо, в случай че умра. Плащам й много голяма заплата и ежегодно й давам още по една четвърт от сумата като добавка. Колкото почтен и честен да е един човек, не бива да се доверяваш на никого… Затова казах на Естер, че след смъртта ми не бива да очаква нищо. Докато съм жив, всяка година заплатата й ще се увеличава. Ако спестява по-голямата част от тези пари, а вярвам, че го прави, когато ме изнесат напред с краката, тя ще е доста заможна. Поел съм образованието на дъщеря й, а освен това съм вложил на нейно име доста голяма сума, която ще получи, когато стане пълнолетна. Така че мисис Естер Уолтърс няма от какво да се оплаче. Смъртта ми със сигурност ще представлява за нея сериозна материална загуба. — Той погледна изпитателно мис Марпъл. — И тя си дава сметка за това. Много добре. Естер е разумна жена.

— Разбира ли се с Джаксън? — попита мис Марпъл.

Мистър Рафиъл я стрелна с очи.

— Забелязала си нещо, така ли? Да, особено напоследък Джаксън се увърта около нея и й хвърля погледи. Той е хубавец, но в тази насока засега няма никакъв успех. Не са от една и съща класа. Тя е над него. Не много. Ако наистина беше от по-висша прослойка, това не би имало никакво значение, но знаеш колко особени са хората от долните етажи на средната класа. Майка й е била учителка, а баща й — банков чиновник. Не, тя никога не би паднала до нивото на Джаксън. Мога да кажа, че той точи зъбите си за нейното гнезденце, само че няма да получи нищо.

— Ш-ш-ш-т! Тя идва! — предупреди го мис Марпъл.

Двамата се обърнаха към пътеката за хотела, по която приближаваше Естер Уолтърс.

— Тя е много хубаво момиче — каза мистър Рафиъл, — но няма никакъв блясък. Иначе е много приятна.

Мис Марпъл въздъхна — така би въздъхнала всяка жена, независимо от възрастта си, над пропуснатите възможности. Тя знаеше какво липсва у Естер Уолтърс — през живота си беше чувала да го наричат по най-различен начин — „не ме привлича с нищо“, „никакъв сексапил“, „няма онова пламъче в очите“… Руса коса, чудесна кожа, бадемови очи, съвсем хубава фигура, приятна усмивка, но няма онова, което кара мъжете да се обръщат, когато минават покрай нея по улицата.

— Трябва да се омъжи пак — каза мис Марпъл, като понижи глас.

— Разбира се, че трябва. Би била чудесна съпруга.

Естер Уолтърс дойде при тях и мистър Рафиъл я посрещна с малко пресилен упрек:

— Ето те и теб, най-накрая! Къде се бавиш толкова време?

— Изглежда тази сутрин всички бяха решили да изпращат телеграми — отговори Естер. — А и освен това много хора искаха да платят сметките си и да си заминат.

— Да си заминат значи, а? Да не би да е заради това убийство?

— Предполагам, че заради него. Горкият Тим Кендъл е обезпокоен до смърт.

— Нищо чудно. Много жалко за тази млада двойка, трябва да кажа.

— Наистина е жалко. Доколкото разбрах, в това начинание са вложили всичките си средства. Много се притесняваха дали ще успеят. Освен това ми се струва, че вече им беше потръгнало.

— Добре се справяха — съгласи се мистър Рафиъл. — Тим е много способен, а освен това работи, без да жали сили. Моли е много приятна жена… И хубава. И двамата работеха като негри, макар че тук е малко неуместно да се каже такова нещо, защото тукашните негри изобщо не работят както трябва. Веднъж видях един да се катери по бананова палма, за да си откъсне закуската, а после легна и спа цял ден. Приятен живот. Говорехме за убийството — добави той накрая.

Естер Уолтърс погледна стреснато и се обърна към мис Марпъл.

— Бях се заблудил за нея — каза мистър Рафиъл с характерната си прямота. — Никога не съм си падал по старите бабки. Само плетат и бърборят. Но тази тук не е обикновена. Има очи и уши и знае как да ги използва.

Естер Уолтърс отправи извиняващ се поглед към мис Марпъл, но тя нямаше вид на обидена.

— Трябва да знаете, че това в неговата уста е комплимент — обясни Естер.

— О, разбирам много добре — отговори мис Марпъл. — Също така разбирам, че мистър Рафиъл е привилегирован или поне така си мисли.

— Какво искаш да кажеш с това „привилегирован“?

— Ами искам да кажа, че да се държите грубо, когато си поискате, е привилегия — отговори мис Марпъл.

— Нима се държах грубо? — Мистър Рафиъл беше искрено изненадан. — Съжалявам, ако съм те обидил.

— Не, ни най-малко. Вие не можете да ме обидите — каза тя. — Мога да изтърпя всякакво поведение.

— Не, само не си го връщай. Естер, донеси един стол и седни при нас. Може би ще можеш да помогнеш.

Естер отиде в другия край на верандата и донесе лек плетен стол.

— Ще продължим разговора си — каза след това мистър Рафиъл. — Ставаше дума за стария Палгрейв, лека му пръст, и неговите вечни истории.

— О, Боже! — въздъхна Естер. — Боя се, че се стремях да избягам от него при всяка възможност.

— Мис Марпъл е проявила повече търпение — каза мистър Рафиъл. — Естер, разказвал ли ти е някога за някакъв убиец?

— О, да — отговори тя. — Няколко пъти.

— И каква точно ти е разказвал? Какво си спомняш?

— Е…

Тя замълча, за да си припомни, и после добави, сякаш за да се оправдае:

— Бедата е, че никога не съм го слушала много внимателно. Виждате ли, тази история беше до голяма степен като една друга, за някакъв лъв в Родезия, която никога не свършваше. Постепенно си бях изработила навика да не слушам какво ми говори.

— Кажи ни това, което помниш.

— Според мен беше свързана с някакво убийство, за което писаха във вестниците. Майор Палгрейв каза, че му се е случило нещо, което не се случва на всеки. Че бил срещнал убиец лице в лице.

— Срещнал? — възкликна мистър Рафиъл. — Тази дума ли използва той? Срещнал?

Естер изглеждаше объркана.

— Така ми се струва… — гласът й беше изпълнен със съмнение. — Или може би каза нещо като: „Мога да ти покажа един убиец“.

— Е, кое от двете? Има известна разлика.

— Не съм много сигурна… Мисля, че искаше да ми покаже някаква снимка.

— Това е нещо друго.

— И след това се впусна надълго и нашироко да ми обяснява за Лукреция Борджия.

— Остави я Лукреция Борджия. Знаем за нея.

— Говореше ми за отравяния и че Лукреция Борджия била много красива и имала рижа коса. И че на света имало много повече жени отровителки, отколкото сме си мислели.

— Боя се — каза мис Марпъл, — че е много вероятно да е прав.

— Каза още, че отровата била женско оръжие.

— Изглежда се е отклонил от темата — забеляза мистър Рафиъл.

— Е, разбира се, той винаги се отклоняваше от темата. И тогава преставах да го слушам и само повтарях „Аха“, „Да“, „Така ли“ или „Не може да бъде“.

— А каква е тази снимка, която е искал да ти покаже?

— Не помня. Може да е било нещо, което е виждал във вестника…

— И не ти е показал никаква снимка?

— Снимка? Не. — Естер поклати глава. — Съвсем сигурна съм в това. Каза ми, че била много красива и че никой не би си помислил, че е убила човек.

— Тя?

— Ето това е — възкликна мис Марпъл. — Всичко е толкова объркано!

— Сигурна ли си, че говореше за жена? — попита мистър Рафиъл.

— О, да, без съмнение.

— И снимката е била на жена?

— Да.

— Не е възможно.

— Така беше — настоя Естер. — Той каза: „Тя е тук, на острова. Ще ти я покажа и ще ти разкажа цялата история“.

Мистър Рафиъл изруга и изрази гласно мнението си за починалия майор Палгрейв, без изобщо да подбира думите си.

— Има вероятност — завърши той — нито дума от това, което е приказвал, да не е истина.

— Да се чуди човек… — промърмори мис Марпъл.

— Значи така — каза мистър Рафиъл. — Старият бърборко е започнал да ти разказва ловни приключения. Преследване на диви свине, стрелба по тигри и слонове, спасяване на косъм от кръвожадни лъвове. Едно или две от тях може да е преживял наистина. Няколко са били чиста измислица, а останалите вероятно е чул от някой друг. След това е заговорил за убийства, като е нижел разказите един след друг. Но най-важното е, че ги е разказвал сякаш са се случили на него самия. Обзалагам се, че повечето от тях е прочел във вестника или е гледал по телевизията.

Той се обърна с упрек към Естер:

— Каза, че не си слушала внимателно. Може би не си разбрала какво ти говори?

— Сигурна съм, че говореше за жена — настоя Естер — защото, съвсем естествено, се зачудих коя ли може да е тя.

— Коя мислиш, че е? — попита мис Марпъл.

Естер се изчерви и обърка.

— О, не исках да… Искам да кажа, не бих…

Мис Марпъл не настоя. Присъствието на мистър Рафиъл щеше да й попречи да разбере какво точно беше предположила Естер Уолтърс. Това можеше да стане само в приятен разговор между две жени, проведен на четири очи. И, разбира се, оставаше възможността Естер Уолтърс да лъже. Естествено, мис Марпъл не изрази гласно това съмнение. Просто го отбеляза като възможност, макар и да не беше склонна да го приеме за истина. Първо, защото не смяташе Естер Уолтърс за лъжкиня и, второ, защото не виждаше причина да лъже.

— Но ти каза — мистър Рафиъл се обърна към мис Марпъл, — ти каза, че също ти е разказал подобна история и че се е канел да ти покаже снимка на мъж убиец!

— Така ми се стори, да.

— Така ти се стори? В началото беше съвсем сигурна!

— Никак не е лесно — отговори мис Марпъл убедено — да предадеш един разговор и да повториш думите на събеседника си напълно точно. Човек винаги запомня това, което му се е сторило, че другият иска да каже, след това го облича в свои думи и това е. Майор Палгрейв наистина ми разказа тази история. Каза ми, че този, който я е разказал на него, е бил лекар и му е показал снимка на убиеца. Но ако трябва да бъда честна докрай, трябва да призная, че точните му думи бяха: „Искате ли да видите лицето на един човек, извършил убийство?“ Естествено, приех, че говори за същата снимка. Че това е снимката на онзи убиец. Но трябва да призная, че е възможно… много малко възможно, но все пак възможно… мислите в главата му да са се объркали и да е свързал онази снимка, която е виждал в миналото, с някаква друга снимка, която е направена наскоро и на която, той е бил убеден в това, е било запечатано лицето на убиец.

— Жени! — изсумтя мистър Рафиъл недоволно. — Всички сте еднакви! Всички до една! Нищо не можете да запомните точно. Никога не сте сигурни как точно е станало нещо! — Той отново изсумтя недоволно и добави с раздразнение: — И какво сега? Докъде стигнахме? Ивлин Хилингдън или жената на Грег, Лъки? Такава бъркотия!

Чу се леко предупредително гюкашляне. До лакътя на мистър Рафиъл стоеше Артър Джаксън. Беше се приближил толкова безшумно, че никой не го забеляза.

— Време е за масажа ви, сър — каза той.

Мистър Рафиъл не положи никакво усилие да скрие гнева си:

— От къде на къде ще се промъкваш така до мен и ще ме караш да подскачам?! Изобщо не те чух!

— Много съжалявам, сър.

— Днес няма да има никакъв масаж! И без това нямам никаква полза от него!

— Не говорете така, сър — каза Джаксън, пълен с професионална жизнерадост. — Скоро ще забележите, ако прекратим.

Той сръчно завъртя стола и го забута към бунгалото.

Мис Марпъл стана, усмихна се на Естер и се отправи към плажа.