Карибска мистерия

Глава шестнадесетаМис Марпъл търси помощ

Ако някой беше обърнал внимание на възрастната дама с приятна външност, седнала на верандата пред бунгалото си и потънала в мисли, без съмнение щеше да реши, че единствената й грижа е как да организира времето си през деня — да посети например замъка „Клиф“, да отиде до Джеймстаун, да предприеме приятно пътуване с кола и да обядва в „Пеликан Пойнт“ или да прекара спокойна сутрин на плажа.

Но приятната стара дама мислеше за съвсем други неща… Беше във войнствено настроение.

„Нещо трябва да се направи“ — мислеше мис Марпъл. И нещо повече — беше убедена, че няма никакво време за губене. Трябваше да се бърза.

Но кого можеше да убеди в този факт? Ако имаше време — тя беше сигурна в това, би могла и сама да се добере до истината.

Вече беше научила много неща. Но не достатъчно. Далеч не достатъчно. А нямаше никакво време.

С горчивина си даде сметка, че тук на този райски остров тя не разполага с обичайните си съюзници.

Замисли се с тъга за приятелите си в Англия — сър Хенри Клитъринг — винаги готов да я изслуша внимателно, кръщелника му Дърмът, който въпреки високия си пост в Скотланд Ярд, все още беше готов да повярва, че ако мис Марпъл изрази мнение, обикновено зад него се крие нещо сериозно.

А дали този местен полицейски инспектор с мек говор би обърнал внимание на думите на една възрастна дама? Ами доктор Греъм? Но не от доктор Греъм имаше нужда тя — той беше твърде мек и колеблив, не беше човек на бързите решения и светкавичните действия.

Мис Марпъл, която до голяма степен се чувстваше като някакъв низш, смирен пратеник на Всемогъщия, едва не извика на глас:

Кой ще се заеме с това заради мен? На кого мога да се доверя?

Звукът, който достигна до ушите й след миг, едва ли би могъл да се определи като отговор на молитва… беше твърде далеч от това… Някъде в подсъзнанието си тя го определи като глас на човек, който вика кучето си.

— Ей!

Мис Марпъл, потънала в мислите си, не обърна никакво внимание.

— Ей!

Сега викът беше по-силен и тя се обърна разсеяно.

— Ей! — извика отново мистър Рафиъл нетърпеливо и добави: — Ти, там…

В началото мис Марпъл не можа да разбере, че това „Ей, ти там“ се отнасяше за нея. Защото досега никой не я беше викал по такъв начин. Това със сигурност не беше обръщение, което би използвал един джентълмен. Все пак тя не се възмути, защото хората рядко се възмущаваха от донякъде своенравния начин, по който мистър Рафиъл правеше едно или друго. Самият той имаше свои собствени норми на поведение и хората ги приемаха като такива. Мис Марпъл погледна към верандата на неговото бунгало. Той седеше на стола си и й махаше с ръка.

— Мен ли викахте? — попита тя неуверено.

— Разбира се, че теб — отговори мистър Рафиъл. — Кого другиго да викам… Някоя котка? Ела!

Мис Марпъл се огледа за чантата си, взе я и прекоси празното пространство между двете бунгала.

— Аз не мога да дойда, освен ако някой не ми помогне — обясни мистър Рафиъл. — Така че трябваше да дойдеш ти.

— О, да — каза мис Марпъл. — Разбирам напълно.

Мистър Рафиъл посочи стола до себе си:

— Седни. Искам да поговорим. На този остров става нещо дяволски странно.

— Да, наистина — съгласи се мис Марпъл и седна на посочения й стол. По навик тя веднага извади плетката от чантата си.

— Само не започвай да плетеш! — каза мистър Рафиъл. — Не мога да понасям някой да ми плете пред очите. Мразя жени, които плетат. Това ме дразни.

Мис Марпъл веднага прибра плетката в чантата си.

Направи го без излишно угодничество, по-скоро като болногледач, който прави отстъпка пред капризен пациент.

— Напоследък се дрънкат разни неща — каза мистър Рафиъл — и съм сигурен, че ги следиш отблизо. Заедно с пастора и сестра му.

— Може би е напълно естествено — отговори мис Марпъл оживено — да има приказки. При дадените обстоятелства…

— Това тукашно момиче… Което намериха, наръгано с нож в храстите… Може и да няма нищо особено… Този приятел, с който е живеела, може да я е ревнувал от някой друг… А може и той да е имал някоя любовница, да се е разчуло и да са се скарали… Любов в тропиците… Нещо подобно. Какво ще кажеш?

— Не мисля така — отговори мис Марпъл.

— И властите не мислят така.

— Наистина, те биха казали повече на вас — добави мис Марпъл, — отколкото на мен.

— Както и да е, сигурен съм, че знаеш повече от мен. Следила си внимателно всички брътвежи.

— О, да. Така е — отговори мис Марпъл.

— Нямаш много-много какво друго да правиш, нали? Освен да слушаш какво се приказва?

— Много често това е полезно и поучително.

— Знаеш ли — каза мистър Рафиъл, като я изучаваше с поглед, — сгреших за теб. Рядко греша в преценките си за хората. У теб има много повече, отколкото си мислех. Всичките тези слухове за майор Палгрейв и историите, които разказваше… Мислиш, че са го пречукали, нали?

— Боя се, че е така — отговори мис Марпъл.

— Да, така е — съгласи се мистър Рафиъл.

— Няма никакво съмнение, нали? — попита мис Марпъл и пое дълбоко дъх.

— Няма никакво съмнение. Дейвънтри ми каза. Не разкривам никаква следствена тайна, защото и без това данните от аутопсията ще трябва да се оповестят. Ти си споменала нещо на Греъм, той е отишъл при Дейвънтри, Дейвънтри е отишъл в криминалния отдел, решили са, че нещо не е както трябва, и са изкопали стария Палгрейв, за да се убедят.

— И какво са открили? — Мис Марпъл го погледна с любопитство.

— Открили са, че е глътнал смъртоносна доза от нещо, което само доктор може да произнесе както трябва. Доколкото си спомням, звучи като дифлор хексагоналетилкарбензол. Не, това не е истинското име… Казвам само, че горе-долу така звучи. Предполагам, че полицейският лекар го каза така, за да не може никой да разбере за какво точно става дума. Сигурно това нещо си има друго, най-обикновено име като например Евипан, Веронал или нещо подобно, но го наричат иначе, за да объркат простосмъртните. Както и да е, разбрах, че прилична доза от него може да предизвика смърт и че симптомите много наподобяват тези, които се получават при високо кръвно налягане и прекаляване с алкохол по време на весела вечер. Всъщност всичко е изглеждало напълно естествено и никой не се е усъмнил даже за миг. Казали са си: „горкият старец“ и са побързали да го заровят. А сега се чудят дали изобщо някога е страдал от високо кръвно налягане. На теб оплаквал ли ти се е от такова нещо?

— Не, никога.

— Точно така! Само че всички го бяха приели за чиста монета.

— Може все пак да е казал на някого, че има високо кръвно.

— Това е като разказите за духове — каза мистър Рафиъл. — Никога не попадаш на този, който сам е видял привидението. Или ще е втори братовчед, или леля му, или приятел, или приятел на някой друг приятел. Но да оставим това. Решили са, че има високо кръвно, защото са намерили флакон с лекарство за високо кръвно в стаята му. И ето че стигаме до най-важното — доколкото разбрах, това момиче, което беше убито, е ходело насам-натам и е дрънкало, че някой друг е сложил лекарството в стаята на майора, и че всъщност го е пиел онзи приятел Грег.

— Мистър Дайсън наистина страда от високо кръвно. Жена му го спомена — каза мис Марпъл.

— Значи лекарството е било подхвърлено в стаята на майора, за да изглежда, че е страдал от високо кръвно, и за да сметнат, че смъртта му е естествена.

— Точно така — каза мис Марпъл. — И някой много хитро е пуснал слух, че майорът наистина има високо кръвно. Никак не е трудно да се пусне слух. Удивително лесно е. През живота си много пъти съм ставала свидетел на подобни неща.

— Не се и съмнявам — отговори мистър Рафиъл.

— Достатъчно е да се прошепне нещо тук и там — продължи мис Марпъл. — И не го казваш от свое име… Само споменаваш, че мисис Хикс ти казала, как полковник Игрек й е казал, че… Винаги от втора, трета, четвърта, пета ръка и е много трудно да се разбере от кого е тръгнало всичко. О, да, много лесно е да се направи такова нещо. И хората, на които си прошепнал каквото трябва, отиват и го разказват на други като чиста истина, при това от свое име.

— Някой е постъпил умно — каза мистър Рафиъл замислено.

— Да, да — съгласи се мис Марпъл. — Някой е постъпил много умно.

— Това момиче е видяло нещо или е знаело нещо и се е опитало да припечели малко чрез шантаж, предполагам — каза мистър Рафиъл.

— Едва ли си е давало сметка, че това, което прави, е шантаж — каза мис Марпъл. — В тези големи хотели камериерките много често научават неща, които гостите не желаят да се разчуват и са готови да дават големи бакшиши и подаръци, за да си осигурят мълчанието им. Може би момичето не е имало представа колко сериозно нещо е научило.

— Както и да е, теглили са й ножа — каза мистър Рафиъл грубо.

— Да. Очевидно някой не е можел да я остави да проговори.

— Е, да чуем мнението ти за всичко това.

Мис Марпъл го погледна замислено.

— Защо смятате, че знам повече от вас, мистър Рафиъл?

— Може и да не знаеш — съгласи се той, — но въпреки това ми е интересно да чуя какво мислиш. Поне за това, което знаеш.

— А защо?

— Защото тук нямам какво толкова да правя — обясни мистър Рафиъл. — Освен да печеля пари, разбира се.

Мис Марпъл го погледна малко изненадано.

— Да печелите пари? Тук?

— Че защо не? Всеки ден мога да изпращам шифровани телеграми — отговори мистър Рафиъл. — Това е забавлението ми.

— Оферти за покупки и продажби? — попита мис Марпъл с недоверие като човек, който се мъчи да говори на чужд език.

— Нещо подобно — потвърди мистър Рафиъл. — Да противопоставиш ума си на чуждия ум. Лошото е, че това не изпълва времето ми изцяло, така че имам нужда и от други занимания. Тази история събуди любопитството ми. Палгрейв прекарваше доста време с теб. Никой друг не би изтърпял глупостите му, предполагам. Какво ти говореше той?

— О, разказваше най-различни истории — отговори мис Марпъл.

— Зная. И повечето от тях бяха убийствено скучни. Освен това трудно можеше да се разминеш само с едно изслушване. Ако се случиш някъде наблизо, можеше да ги слушаш по три, че и по четири пъти.

Мистър Рафиъл я стрелна с остър поглед.

— Аз не разказвам истории — каза той. — Продължавай. Всичко започна с една от историите му, нали?

— Каза ми, че знаел за някакъв убиец. Не, нищо особено — добави мис Марпъл с мек глас, — предполагам всеки е попадал на нещо подобно.

— Не разбирам — каза мистър Рафиъл.

— О, не искам да кажа, че всеки е попадал на истински убиец. Но ако се замислите, не може да не си спомните как някой някога ви е казвал нещо от рода на: „А, еди-кой си, познавам го много добре. Умря неочаквано и всички говореха, че жена му му е видяла сметката, но предполагам, че това са само клюки“. Чували сте хората да говорят такива неща, нали?

— Предполагам, че да… Да, има нещо такова… Но то не е сериозно.

— Точно така — каза мис Марпъл. — Само че майор Палгрейв беше много сериозен човек. Струва ми се, че обичаше да разказва тази история. Каза ми, че има снимка на убиеца. Искаше да ми я покаже, но… не го направи.

— Защо?

— Защото видя нещо — отговори мис Марпъл. — Видя някого, струва ми се. Лицето му почервеня и той бързо мушна снимката обратно в портфейла си, след което заговори за други неща.

— Кого е видял?

— Доста мислих за това — каза мис Марпъл. — Седяхме на терасата пред ресторанта, той беше точно срещу мен… Това, което е видял, беше зад дясното ми рамо.

— Значи някой е идвал по пътеката зад теб, откъм рекичката и паркинга.

— Да.

— И наистина ли се оказа така?

— Да. Дойдоха мистър и мисис Дайсън, полковник Хилингдън и жена му.

— Някой друг?

— И да е имало друг, вече няма как да разбера. Естествено, вашето бунгало също се виждаше оттам.

— Аха… Значи можем да включим Естер Уолтърс и моя човек Джаксън. Така ли е? И двамата биха могли да излязат от бунгалото точно в този момент и да се приберат вътре, без да ги видиш.

— Не е изключено — каза мис Марпъл. — Аз не се обърнах веднага.

— Значи семейство Дайсън, семейство Хилингдън, Естер и Джаксън. Един от тях може би е убиец. И, разбира се, аз самият — добави той след малко.

Мис Марпъл се усмихна леко.

— Според него убиецът е бил мъж, така ли? — попита мистър Рафиъл.

— Да.

— Така. Отпадат Лъки, Ивлин Хилингдън и Естер Уолтърс. Значи убиецът, ако цялата тази невероятна безсмислица е вярна, е или Дайсън, или Хилингдън, или моят сладкодумен хубавец Джаксън.

— Или вие — допълни мис Марпъл.

Мистър Рафиъл не обърна внимание на последните думи.

— Не ми говори неща, които ме дразнят — каза той. — Първото нещо, което ми прави впечатление и за което изглежда не си помислила, е следното. Защо, по дяволите, ако е един от тези тримата, стария Палгрейв не го е познал по-рано? В края на краищата всички те са били тук поне от две седмици преди това и са имали достатъчно време да се разгледат добре. Струва ми се малко странно.

— Не мисля, че е странно — каза мис Марпъл.

— Как така?

— Според разказа на майор Палгрейв, той никога не е виждал убиеца лично. Историята му разказал някакъв лекар. Дал му снимката като куриоз. Вероятно в началото майорът я е гледал внимателно, но после я е мушнал в портфейла си и я е запазил като сувенир. Може би от време на време я е показвал на хората, на които е разказвал историята. И още нещо, мистър Рафиъл… Ние не знаем кога се е случило това. Майорът въобще не спомена… Искам да кажа… Може да е повтарял тази история с години… Пет, десет години… може би повече. Някои от разказите му за тигри са отпреди двадесет години.

— Естествено! — каза мистър Рафиъл.

— Така че не бива да предполагаме, че майорът би разпознал лицето на убиеца, ако е попаднал на него случайно. Струва ми се… не, сигурна съм, че се е случило нещо такова — когато ми разказваше всичко това и извади снимката, той е видял същото лице като това на снимката, или поне много приличащо на него само на няколко крачки разстояние и…

— Да — каза мистър Рафиъл замислено. — Това е възможно.

— Тогава той сякаш се сепна — продължи мис Марпъл. — Бързо прибра снимката в портфейла си и заговори за нещо съвсем друго на висок глас.

— Не би могъл да е сигурен — отбеляза мистър Рафиъл.

— Така е — съгласи се мис Марпъл. — Не би могъл да е сигурен. Но след това би огледал снимката много внимателно и би сравнил лицето, което е видял, за да реши дали става дума за случайна прилика или за един и същи човек.

Мистър Рафиъл се замисли за минута, после поклати глава.

— Нещо не е наред — каза той. — Мотивът не е адекватен на престъплението. Абсолютно неадекватен. Той говореше високо, нали?

— Да — потвърди мис Марпъл. — Той почти винаги говореше високо. Съвсем високо.

— Точно така. Непрекъснато викаше. Значи този, който е приближавал, би чул думите му?

— Предполагам, че се е чувало на доста голямо разстояние.

Мистър Рафиъл отново поклати глава.

— Звучи ми невероятно… Направо фантастично — каза той. — Всеки би се изсмял на такова нещо. Един стар досадник разказва как някой друг му разказал за някакво убийство, станало преди не знам колко години, и показва снимка! Добре, дори да е било преди година-две! Та кой би се разтревожил от подобно нещо? Това не е никакво доказателство… Само приказки от трета ръка… Онзи дори би могъл да се пошегува с приликата, да каже например: „Вижте колко приличам на този тип, а? Ха, ха, ха!“ Никой не би взел насериозно приказките на стария Палгрейв. Не ми казвай това, защото няма да повярвам. Не, този човек, ако разбира се, е бил същият, въобще не е имал от какво да се страхува! Би се изсмял на подобно обвинение! И защо тогава му е било да убива стария Палгрейв? Не, не му е нужно. Не може да не си даваш сметка за това.

— О, давам си сметка — отговори мис Марпъл. — Напълно съм съгласна с вас. Така е. И именно затова се тревожа. Толкова много, че снощи не можах да спя.

Мистър Рафиъл се вгледа в нея.

— Кажи какво те тормози толкова — подкани я той тихо.

— Може и да греша — каза мис Марпъл колебливо.

— Вероятно грешиш — каза мистър Рафиъл с обикновената си неучтивост. — Все пак нека чуем какво си измислила в малките часове снощи.

— Мотивът би бил много силен ако…

— Ако какво?

— Ако съвсем скоро е трябвало да има… второ убийство.

Мистър Рафиъл се втренчи в нея. Той се опита да се намести в стола си.

— Какво искаш да кажеш?

— Толкова не ме бива в обясненията — каза мис Марпъл бързо и доста нервно. По бузите й се появи руменина. — Да предположим, че някой е планирал да извърши убийство. Ако си спомняте, историята, която разказваше майор Палгрейв, беше за един човек, чиято съпруга умряла при подозрителни обстоятелства. После, след известен период от време, при съвсем същите обстоятелства е извършено друго убийство. Умира жената на мъж с друго име, но по същия начин, а лекарят, разказал първоначално случая, е разпознал човека и установил, че е същият, независимо, че е сменил името си. Изглежда той е от онези убийци, които действат по един и същи начин сякаш по навик.

— Искаш да кажеш като Смит, който давеше жените си във ваната? Разбирам.

— Доколкото мога да разбера — продължи мис Марпъл, — и съдейки по това, което съм слушала и чела, човек, който извърши нещо такова и остане ненаказан, уви, се чувства окуражен да повтори деянието си. Решава, че е лесно, че е хитро. И го повтаря. И след това, както при Смит, това се превръща в навик. Престъпникът променя името си, ходи на различни места, но върши едно и също нещо. Едно и също престъпление. Така че, струва ми се, макар че може и да греша…

— Но не мислиш, че грешиш, нали? — попита мистър Рафиъл.

Мис Марпъл продължи, без да отговори:

— … ако това е така, ако този човек се кани да се отърве от третата или четвъртата си съпруга, тогава разказът на майора би го притеснил, защото не би могъл да позволи да го свържат с предишните му престъпления. Ако си спомняте, Смит беше заловен точно по същия начин. Обстоятелствата около поредното престъпление привлякоха вниманието на някой, който ги беше сравнил с една дописка във вестника, отнасяща се за съвсем друг случай. Предполагам разбирате, че ако този престъпник е планирал в скоро време да извърши още едно убийство, не би позволил майор Палгрейв да се разхожда наоколо, да разказва историята си и да показва снимката, на когото свари.

Мис Марпъл замълча и погледна мистър Рафиъл умолително.

— Значи, трябвало е да действа бързо, колкото се може по-бързо.

— Още същата нощ, а? — попита мистър Рафиъл.

— Да — отговори мис Марпъл.

— Доста бърза работа — каза мистър Рафиъл, — но не е невъзможна. Пуска слуха за високото кръвно на майора, оставя таблетките в стаята му, слага малко от веществото със сложното име в пунша му и готово.

— Да. Така е. Но всичко това вече е свършило. То не бива да ни тревожи сега… Трябва да помислим за бъдещето. За сега. След като майор Палгрейв е мъртъв и снимката е изчезнала, убиецът може да приведе плана си за ново убийство в действие.

Мистър Рафиъл подсвирна.

— За всичко си помислила — каза той.

Мис Марпъл кимна и каза с непривичен за нея, почти диктаторски тон:

— И ние трябва да го спрем! Трябва да му попречите на всяка цена, мистър Рафиъл!

— Аз? — възкликна той изумено. — Защо аз?

— Защото сте богат и влиятелен — обясни мис Марпъл. — Хората ще се вслушат в това, което им предложите. Мен няма и да ме изслушат. Ще решат, че съм старица с богато въображение.

— Може би си права — отговори мистър Рафиъл. — И ще са пълни глупаци, ако го направят. Макар че, трябва да кажа, наистина никой не би помислил, че имаш и грам мозък в главата, ако чуе какво говориш обикновено. А в действителност имаш логичен ум. Много малко жени могат да се похвалят с такова нещо.

Той се размърда притеснено в стола си.

— Къде, по дяволите, е Естер? Ами Джаксън? Някой трябва да ми помогне да се наместя по-удобно… Не, няма смисъл да се опитваш… Не си достатъчно силна. Не зная как я мислят тази работа тези двамата… да ме оставят така…

— Ще отида да ги потърся — каза мис Марпъл.

— Не, няма да ходиш никъде. Ще останеш тук и ще обмислим всичко. Кой от тях е убиецът? Ненадминатият Грег? Тихият Едуард Хилингдън? Или моят човек Джаксън? Трябва да е някой от тях, нали?